Дар от злато

Глава XII

Джонас усещаше излъчващото се напрежение от Верити, докато вървяха по пътеката към нейното бунгало. Това възпираше поне до известна степен нарастващото му сексуално желание. На нея положително й бе необходимо време след толкова драматично преживяване. „Ако наистина съм джентълмен, не бива да я вкарвам така грубо в леглото, както направих предишните два пъти. Тази нощ ще бъде само за нея. Ще я успокоя, ще я накарам да се чувства сигурна с мен…“

Беше твърдо решен, дори да мобилизира цялата си воля, за да не се поддаде на страстта си.

— Горката ми господарка, сигурно ти е зле?

— Разбира се, че ми е зле. Но не ми казвай, че си и доктор.

— Но, Верити, нали нищо лошо не се случи.

— Не се случи за теб, а за мен?

— Виж, скъпа, още когато намерих обецата ти, знаех, че не си обикновена жена. Че не ме привличаш само физически. Не мога точно да ти опиша чувствата си, когато докосвам малкото златно украшение. Първо беше усещането за сигурност, а после, че по някакъв начин си важна за мен. Вътрешен глас ми казваше: „Върви и я открий!“ Никога преди не съм се чувствал по подобен начин.

— С две думи, си се влюбил в съзнанието, а не в тялото ми.

Джонас стисна по-силно ръката и.

— Моля те, спести ми сарказма си тази вечер. Не виждаш ли, че се опитвам да ти обясня нещо? Когато те открих, нищо не можех да разбера. Какво те правеше по-особена? Всичко се изясни, когато баща ти ме помоли да определя дали пистолетът му е автентичен. Ти стоеше тогава само на няколко крачки от мен. Щом влязох в тунела веднага открих, че нещо се е променило. Разбрах, че за първи път в живота си не съм сам. Ти също беше там.

— Това не се ли получаваше при опитите във Винсънт?

— Не, пък и кой ли го е допускал. Докато не те срещнах и аз не съм го предполагал. Мислех си, че този коридор трябва да е най-самотното място във Вселената.

— Това и аз го разбрах и напълно ти вярвам.

Джонас почувства нежното й докосване и се усмихна. Кой кого успокояваше тази вечер? Съвсем рядко Верити сваляше прикритието си от остри бодли, но когато го направеше, тя си беше една ласкава, страстна, червенокоса господарка. „Добре, че старият Еймс я е научил добре да се пази. В противен случай трудно ще оцелее в този студен, безмилостен свят.“

— Спомняш ли си първия път, когато се озовахме заедно в коридора? Ти побягна почти веднага. Пуснах пистолета и всичко свърши. Не знаех дали съм усетил правилно, че при мен има някой, но реших, че скоро ще открия това.

— И следващия път разбра, че аз съм при теб.

— Да, но това, което се случи в къщата на Кейтлин Евинджър, беше доста опасно.

— Защото рапирата се оказа точно от епохата на Ренесанса?

— Да, това е най-слабата ми зона на контрол. Направих фаталната грешка, че се опитах да я изнеса от стаята, като държах само плочката, на която е закрепена. Докато разбера какво става, вече бях в тунела. Единственият ми шанс беше ти, в противен случай не знаех как щеше да свърши всичко.

— Но защо връхлетя така в спалнята ми?

— Вече почти губех контрол над себе си. Пипалата ме обвиваха едно след друго. Чувствах, че само ти можеш да ми помогнеш, и се оказах прав. В началото ти се изплаши и побягна, но след това се върна при мен. Още щом се обърна назад, вече можех да се контролирам. И слава Богу, че го направи. В къщата на Евинджър имах доказателството си, това тази вечер беше само експериментално пътуване. Сега чрез твоя помощ мога спокойно да влизам в тунела и дори да го изследвам. Имаш ли представа какво значи това за мен?

— Не мисля, че искам да знам…

Джонас пропусна думите й покрай ушите си.

— Рапирата от епохата на Ренесанса не бе подходящ обект за изследване, поради голямата си сила на въздействие. С пистолетите се справих много по-добре.

— Ха, какво си се справил? Двамата мъже се готвеха да стрелят, а ти нямаше намерение да си тръгваш. Не можех добре да различавам детайлите, бях нещо като страничен наблюдател, но все пак усещах, че става нещо твърде опасно.

— Никога не съм имал по-ясно видение от това. Бях като вцепенен, толкова ми беше интересно. Досега винаги се бях борил срещу тези пипала, а сега можех да спра и да се огледам наоколо.

— Но какво щеше да стане, ако твоя противник беше стрелял?

— Нищо, какво толкова да се случи. Това е все едно, че гледаш филм. Изображенията съществуват само няколко секунди.

— Не останах с впечатлението, че е толкова безопасно. Нали всъщност ти се беше слял с един от дублиращите се. Този факт не ти ли говори нещо?

— Да, разбира се. Аз чувствах същото, което чувстваше и той. Знаех всичко, което знаеше и той — например, защо се води този дуел. Но пряка опасност нямаше, бяхме две отделни личности.

— Но аз бях ужасена. Мислех си, че ако другият мъж стреля, ти ще умреш.

— Господи, откъде ти хрумна пък това?

— Не мога да ти обясня точно. Чувствах само, че се намираш в смъртна опасност, и че трябва да те спра. Молех те, да излезем от тунела, но ти ме наричаше Аманда. Добре все пак, че пусна навреме пистолета. Според мен, не биваше да се приближаваш до това пипало.

Джонас усети, че го избива студена пот. „Може ли наистина да е права? Щях ли да бъда убит, ако Аманда не се бе намесила?“

— Верити, въображението ти работи твърде много. Разбирам те, защото за първи път се сблъскваш с миналото. В коридора се смесват реалността, миналите чувства и преживявания, а може би и бъдещето. Не се тревожи. Важното е, че всичко свърши добре.

— Не съм много сигурна, че си прав.

— Повярвай ми, все пак имам доста по-голям опит от теб. Коридорът може да бъде и опасен. Винаги съм се боял, че може да ме погълне и повече никой да не чуе нищо за мен. Но тази вечер беше съвсем друго. Аз бях този, който управляваше нощта. Всичко бе толкова фантастично и невероятно. Знаех, че за първи път не трябва да се боря с тези пипала. Чувствах се свободен като птичка. И всичко това го дължа на теб, господарке. Не знам как да ти се отблагодаря някой ден.

— Направи го тази нощ…

— Да направя какво?

— Искам да правим любов.

— Какво?!

Джонас се спря по средата на пътеката. Очите му се бяха разширили от изненада.

— Нали ме чу? Искам да се любим още сега. Нали твърдиш, че си ми задължен.

— Но нека си поговорим още малко. Преживя твърде много тази вечер и сигурно искаш да го обсъдим. Мога да отговоря на някои от въпросите ти. Аз си спомням, че имах поне стотина, когато за първи път влязох в коридора.

— Джонас, ти оглуша ли? Въпросите могат да почакат и до утре сутринта. Искам веднага да правим любов.

— Ами… добре. Разбира се. К-както кажеш, шефе. Аз мислех, чудех се… да ти дам малко време, нали…

— Престани да пелтечиш, да вървим по-бързо.

— Ей, ама понякога наистина ме изненадваш.

Верити обви ръце около врата му и се надигна на пръсти. Джонас усети как зърната й се втвърдяват.

— Откога не носиш сутиен?

— Много си любопитен. Докога ще чакам да ме целунеш?

— Желанията ти са заповед за…

Той не можа да довърши думите си, защото Верити затвори устата му с устните си. Малкият й език проникна между зъбите му и потърси неговия. Мисълта, че Верити го желае със същото нетърпение, както й той нея, го прониза като мълния. Страстта го завладяваше и опияняваше, но този път огнекосата му господарка беше с няколко крачки напред. Тя се нахвърли върху него, сякаш готвейки се да го погълне. Смъкна якето и разтвори ципа на дънките му. Джонас изстена от удоволствие, но мразовитият вятър скоро го отрезви.

— Скъпа, студено ми е. Хайде да отидем в твоето бунгало. Тук не мога да се отпусна.

Верити примигна срещу него, явно опитвайки се да осмисли думите му, но после отново се залови с дънките му.

— Искам тук. И то сега, веднага. Не мога да чакам повече. Ще правим любов тук.

— Добре, съгласен съм, но все пак да отидем някъде на топло.

Верити си знаеше своето. Пръстите й вече се провираха в слипа му. Наложи се да хване китките й и да ги извие зад гърба й.

— Моля те, разреши ми да те докосвам. Искам да те държа в дланите си и да те гледам как растеш. А после искам да проникнеш дълбоко в мен. Моля те, Джонас!…

— Слушай, ако продължаваш да говориш така, няма да стигнем до никъде. Ще свърша още тук по средата на пътя. Хайде да вървим в бунгалото ти.

Джонас хвана ръката й и почти насила я поведе напред. Топлината й се предаваше на него. Нощта беше студена, но имаше усещането, че държи въглени в дланта си. Ноктите й като малки ками се промъкваха под ризата му, за да се забият в плътта му.

— Верити, вратата. Отвори я!

За първи път чу огненокосата си господарка да изругае, докато търсеше ключа. С нетърпелив стон го откри и отключи. След секунда бяха вътре и Джонас затръшна вратата с крак. Тръгнаха към спалнята, но Верити започна отново да го целува и краката им се преплетоха.

— Слушай, да отидем в спалнята. Нямам намерение да го правим на пода.

Успяха някак да стигнат до леглото и се строполиха върху него. Пръстите й продължаваха да навлизат в дънките му, изпълнявайки „акцията“, започната отпреди.

— Точно така, скъпа. Вземи всичко, което искаш. Целият съм твой. Но после и аз ще искам същото. Ще навляза така дълбоко в теб, сякаш сме едно цяло.

Джонас разтвори блузата й, точно когато и тя свали дънките му. Пенисът му изпълни дланите и. Верити не можа да се въздържи и заби ноктите си в нежната му кожа.

— О, Верити, по дяволите!

— Какво стана?

— По-спокойно, боли ме.

— Извинявай, не исках да ти причиня болка.

— Няма нищо. Трябва ти малко практика — Джонас сам потърси ръката й, чувствайки, че му липсва докосването й. — Опитай пак, но по-нежно.

— По-добре ли е така?

— Чудесно е, продължавай…

Той потърси ципа на джинсите й.

— Скъпа, надигни това сладко дупе, за да сваля проклетите джинси. Молбата му беше мигновено изпълнена и Джонас се постара да ги изхлузи заедно с копринените и пликчета. Ръцете му жадно разтвориха бедрата й, за да разкрият там очакващото го съкровище. Верити изстена тихо, когато пръстите му се навлажниха от любовните и сокове.

— Толкова си гореща и влажна. Вече ме очакваш, нали?

Промуши пръст във вътрешността на утробата й и тя го обхвана с готовност. После Джонас бавно го извади и се наслади на гърчещото й се от желание тяло. Отново използва пръстите си, за да погали мястото, където и достави най-голяма наслада. Верити започна бясно да се съпротивлява.

— Джонас, какво правиш?! Ще ме подлудиш така! Искам те в мен, не издържам повече…

Той сведе глава към гладкия й корем. Сви езика си, отстрани гъделичкащите го рижи косъмчета и проникна във влажната й плът. Верити го възнагради със силни стонове и болезнено изтегли косата му. Джонас едва сдържаше собствената си възбуда, но тази нощ беше за нея. Обичаше да я гледа така. Огнено гореща, сладка и влажна. „Най-после червенокосата господарка се предаде!“

— Само след минута, скъпа. Само след минута ще се слеем в едно цяло. Ще проникна толкова дълбоко в теб, че никога няма да ме забравиш.

Верити изохка силно, събра цялата си енергия и натисна раменете му. Изненадан от неочаквания й ход, Джонас загуби равновесие и падна по гръб на леглото.

— О, я виж ти! Господарката ми ще си вземе, каквото иска. Почакай, скъпа, по-бавно.

Тя въобще не го слушаше. Обхвана с ръце мъжествеността му и се опита сама да седне върху нея. Плътта й не го прие и тялото й тежко се строполи. Джонас се намръщи от болка.

— Дявол да те вземе, почакай малко…

С едната си ръка той я разтвори, леко я приповдигна и рязко проникна в горещия й влажен тунел.

— Хайде, покажи ми какво искаш, Верити. Целият съм само твой.

Верити сякаш това и чакаше. Започна лудешки танц, който му даде да разбере, че едва ли ще издържи дълго. Опита се да укроти ритъма й, но ноктите й се забиха в гърба му. Тласъците й ставаха все по-бесни и след секунди Джонас експлодира…

Въпросите се появиха след това.

Джонас лежеше по гръб и замислено се взираше в тавана. Преценяваше ситуацията, в която се намираше. Забъркал се беше в любовна афера с жена, която практически го беше изнасилила. Макар че бяха правили любов само три пъти, изглеждаше, че и тя изпитваше същата нужда от секс, като него. Теоретически би трябвало да е щастлив, че именно той бе мъжът, събудил тази заспала тигрица. Сега трябваше само да благодари на щастливата си звезда и да се наслаждава на тигърското й мъркане. Но предишният му опит го беше научил на една житейска истина — никога да не вярва на щастливите звезди. Имаше някакво по-просто обяснение за дивото й сексуално желание тази вечер. „Може би както аз бях възбуден след излизането от коридора, така е била и тя?…“

Верити се извърна към него и въздъхна доволно.

— Мм. Здрасти…

— Здравей. Как се чувстваш?

— Чудесно. А ти?

— Като изцеден лимон. Прекалено много ме експлоатираш шефе.

— Не се тревожи толкова. Знам, че имаш достатъчно скрити резерви. Не е толкова трудно да миеш чинии. О, по дяволите, погледни колко е часът.

— Ако това беше намек, че се готвиш да ме изриташ от леглото, забрави го. Искам да поговорим.

— Така ли, и за какво?

— Ами, мисля да започнем със секса.

— Мислех, че току-що свършихме с него.

— Запази си остроумните шегички. Искам да знам какво те възбуди толкова много тази вечер. Едва не ме събори, докато вървяхме по пътеката.

Верити се надигна, усмихна се и го мушна леко в корема.

— Не можеш ли да се сетиш? Заслугата е изцяло твоя.

— Не е лошо като идея, но имам чувството, че не е само това. Аз не съм някакъв чаровник с големи мускули.

Усмивката й се изпари.

— Знаеш ли, разбирам какво искаш да кажеш. Имах същото впечатление, когато се любехме предишните два пъти. Не виждаш ли нещо общо?

— За какво говориш?

— Как за какво. Говоря ти за факта, че ме желаеш само когато излизаш от проклетия коридор. Изглежда, че това има известен стимулиращ ефект върху сексуалното ти желание. Не си проявил през останалото време никакъв интерес към мен, като изключим целувката в басейна.

— Ако искаш да кажеш, че пътуването в коридора те е възбудило тази вечер, кажи го направо.

Верити се загледа в тавана и се прозина.

— Хм това ще е много интересна връзка, ако е истина. Двамата ще се привличаме сексуално единствено ако сме били в коридора.

— Това са глупости, Верити. Казах ти, че те желаех, още щом те видях в Мексико. Исках да се любим и когато бяхме в басейна. Желаел съм те всяка нощ, откакто сме заедно.

— Така ли? А как тогава се озоваваме в леглото, само след като се правиш на пътешественик във времето. Да не искаш да кажеш, че това е малка случайност.

— Не е случайност, но изглежда тогава самоконтролът ми е най-слаб. През останалото време волята ми надделява и се опитвам да не върша прибързани неща. Защо ме гледаш така? По време на тестове във „Винсънт Колидж“ никога не съм получавал ерекция. Това е физическа реакция и е свързана с теб, няма нищо общо с психотерапията.

— А, така ли било?

— Точно така. А с теб какво стана? Какво те караше да бързаш така?

— Исках да се успокоя.

— Че сме приключили с експеримента.

— Не, да се успокоя, че не стреля, когато те помолих в тунела. Сериозно, мислех си, че ще те убият там. Когато излязохме, исках само да се хвърля върху теб, за да се убедя, че си жив и всичко е свършило.

— Но нали ти казах, че на практика не бях в опасност.

— Да, знам, вече чух това.

— Казваш, че си искала да се хвърлиш отгоре ми, за да се успокоиш?

— Нещо такова, не мога да го определя точно.

— И ти предполагаш, че само ако съм бил в тунела, ще мога да те желая и да ценя с теб? Мислиш, че нашата връзка се крепи единствено на психометрията?

— Но какво искаш? На разпит ли ще ме подлагаш? Бъди поне един път искрен, Джонас. Проследил си ме от Мексико, само защото си усетил, че по някакъв начин съм свързана с твоето дяволско умение. Нямаше да се трепеш 2000 мили, само защото си усетил, че трябва да си легнеш с мен.

— Знаеш ли, заслужаваш да си сваля колана и да ти нашаря задника. Това са прибързани изводи!

Джонас беше бесен от факта, че почти всичко, което говореше тя, си бе чиста истина. Беше я последвал, защото усещаше в нея скритите тайни. И беше правил любов с нея, само в случаите, когато излизаше от коридора.

— Не си позволявай да ми крещиш. Аз само ти казвам какви са фактите — Верити се протегна и го погали по бузата. — Не искам да се караме. Не и тази вечер. Прекалено съм щастлива, че си жив, и всичко свърши добре. Хайде да забравим всички причини и факти, поради които сме заедно, и да се наслаждаваме на себе си. Ще си тръгнеш след някой ден и аз няма да съм разбрала какво е истинска любовна авантюра. Ако погледнем към статистиката, може никога да нямам друга подобна.

— Какви са тези глупости? Откъде ти хрумна, че ще си ходя?

— Мъже като теб не могат да стоят дълго на едно място. Ти си като татко. Не можеш да поемеш отговорността на една по-дълга и сериозна връзка. Но не се тревожи, знам това, още щом се забърках в тази история. Не съм сляпа. Никога не съм разчитала, че ще се омъжа. Струва ми се доста безполезно и старомодно. Така че, успокои се. Аз ще си остана независима, опърничава, тиранична господарка. Но няма да съм вече стара девственица.

— Верити, чуваш ли се какво говориш? Това е абсурдно! Не ми харесва, че ме отписваш толкова бързо. Не ми харесва да твърдиш, че стоя тук единствено, защото ме освобождаваш, когато влезем в коридора. Може да съм те последвал несъзнателно, когато те видях за първи път, но сега нещата са много по-различни. Недей избързва да пращаш мен и нашата връзка в глуха линия. И не си мисли, че аз съм нещо като жребец, когото ще отпратиш, щом не ти върши работа.

— Джонас, помолих те нещо. Нека не спорим тази вечер.

Верити плъзна крака си между бедрата му. Бавно, с върха на пръстите си, започна да гали напрегнатите му мускули.

— Покажи ми, че ме искаш. Докажи ми, че няма нужда да влизаш в тунела, за да ме любиш.

— Добре, ще ти докажа, и то веднага — той привлече ръката й към уголемяващата му се мъжественост. — Знаех си, че ще е дяволски трудно да работя за теб, но не предполагах същото и за леглото. Имаш късмет, че аз съм приятен, благонравен, интелигентен и отстъпчив.

— Винаги съм знаела, че противоположностите се привличат…

Кинкейд потропваше нервно по бюрото си, когато Хач се показа на вратата.

— Е, какво става?

— Получих исканите сведения, сър. Верити Еймс не е интересна: собственик е на малък ресторант в малко градче, нищо особено. Но Куоръл е твърде необикновен човек. Доктор е на историческите науки от „Винсънт Колидж“ и преди пет години е бил известен консултант на музеи и частни колекции.

— Какъв консултант?

— Много често е бил извикван, за да определи, дали един предмет е автентичен или не. Имал е, както казват хората, „усет“. Никога не е допуснал грешка. Но после изведнъж се отказал от преподавателската си работа и започнал да пътува. Работил е къде ли не, от Таити до Мексико. Сега мие чинии в ресторанта на мис Еймс.

Кинкейд мълчаливо обмисляше информацията.

— Хъм… Мияч на чинии, бивш преподавател във „Винсънт Колидж“, който незнайно защо е поканен от саможивата Кейтлин Евинджър. Много интересно. Продължавай, Хач.

— От агенцията са направили допълнителни проучвания в градчето. Еймс и собствениците на курортния комплекс са добри приятели. Предполага се, че първо Еймс се е сближила с Евинджър и е била поканена. Но след това се е присъединил и Куоръл. Почти е сигурно, че двамата спят заедно.

— А били ли са Еймс и Евинджър приятелки, преди да се появи Куоръл?

— Не, сър. Със сигурност не са били.

— Не стават ли твърде много случайности? Художничка, която до този момент живее като отшелник, решава да покани на гости приятелката си, собственичка на малък ресторант, а тя пък спи с любовника си — мияч, а той е консултирал музеи и частни колекции.

— Има и още нещо, сър.

— Довърши! — Кинкейд се завъртя отново към прозореца.

— Джонас Куоръл се е свързал с няколко частни колекционери и се е опитал да продаде много ценни пистолети за дуел, притежание на неизвестен човек.

— Свързал ли се е с музеи?

— Не, сър, държал е всичко да е много дискретно. Уточнил е, че това е частна продажба.

— Хач, трябва да говоря с този Куоръл, за да го преценя. Може да е напълно безопасен, но не трябва да го изключваме. Фактът, че е близък с Евинджър, е достатъчен, за да мисля, че по някакъв начин е свързан с наддаването за „Кръвожадност“.

— Но как?

— И аз не знам. Най-приемливият сценарии е, че представя заможен човек, който държи да остане анонимен. И ако това е така, човекът е със специално отношение към Евинджър, иначе няма друго обяснение за странните визити на Куоръл. Искам да знам с какво се сблъсквам. Ако е само с финансови интереси, е добре, но може да има и нещо друго. Трябва да се срещна с Куоръл. Една среща ще ми е достатъчна, за да разбера ролята му.

— Разбирам, сър.

Хач не понасяше Кинкейд, но се прекланяше пред уменията му да открива слабите страни на хората и след това да ги използва в своя изгода.

— Какво ще наредите, сър.

— Нека да опитаме първо по най-лесния начин. Телефонирай му. Спомени, че представяш богат колекционер, за когото парите нямат значение, щом стоката е автентична. Сигурен съм, че ще клъвне. Щом го направи, покани го тук, в офиса.

— Да, сър.

Хач се поклони леко, както правеше винаги, дори и когато Кинкейд гледаше към прозореца. Навиците си бяха навици.