Дар от злато

Глава XIX

Ръката го болеше ужасно. Упойката, след като му направиха шевове, вече отминаваше, и болката сякаш се усилваше. Но това си имаше и положителните страни, защото вниманието на Верити сега беше концентрирано изцяло върху него. Никога не бе я виждал толкова разтревожена, ако не се брояха случаите, когато сосът за суфлето й не се получаваше. Приятно му беше да гледа загриженото й лице, защото знаеше, че мисли единствено и само за него.

След като битката завърши Верити бе излизала само на няколко пъти от стаята, и то за да му донесе храна и чаша вода. „Малката господарка се превръща в покорна и добра женичка. Трябва да се възползвам от услугите й, колкото се може по-често, защото това едва ли ще трае дълго.“

— Казах ти, да не се надигаш от леглото, Джонас! — Верити провери за последен път превръзката на ръката му. — Нали чу доктора, каза, че се намираш в шок.

— Аз?! Да се намирам в шок? Просто съм напрегнат и ми трябва нещо, за да отпусна нервната си система. Чаша уиски мисля, че ще свърши работа.

— Никога не съм чувала при такива случаи да се пие алкохол.

— Повярвай ми. Уискито от векове е използвано като лекарство — за премръзване, за ухапване от змия, за шокови състояния.

— Е, добре, щом казваш.

Верити тръгна бързо към бара, който се намираше в залата. Там имаше богат избор от всякакъв вид алкохол и повечето бутилки все още не бяха отворени.

След като полицията си свърши работата, Кейтлин беше помолила всички гости, персонала, а и елитната група от кандидати за „Кръвожадност“ да си отидат. Масите все още бяха отрупани с храна и пълни чаши.

Верити се завърна с бутилка отлежало уиски в ръка. Вече се беше преоблякла и тежката кадифена рокля бе заменена с тъмносин пуловер и дънки. „Моят ангел хранител с дънки и бутилка уиски в ръка“ — помисли си развеселен Джонас. Тави и Кейтлин също влязоха в стаята, но седнаха в далечния ъгъл.

— Е, мисля, че е време да получа отговор на няколко въпроса. Историята, която съчинихме за полицията е добра, но мен не ме устройва.

Джонас пое хладната кристална чаша от ръцете на Верити и я притегли на леглото до себе си. После с удоволствие зарови пръсти в медночервените пламъци на косата й.

— Какво искаш да знаеш, Джонас? — почти прошепна Кейтлин.

— Плановете ти за отмъщение, които ни разказа тази сутрин, са пълна лъжа, нали? Никога не си смятала да унижиш Кинкейд пред останалите гости. Искала си той да е мъртъв, а аз да съм убиецът. Искам да знам първо, откога ме познаваш и колко ме познаваш?

— Мисля, че имаш право да знаеш.

— Ще започнеш от „Винсънт“, спомена, че си посещавала мои лекции.

— Започнах да посещавам тези лекции, защото вече бях чула за експериментите. Бях много близка с Елиху Райт.

Верити се намръщи замислено.

— Това не беше ли старият мъж, който е дал голяма сума, за да започне работа лабораторията за паранормални изследвания.

— Да, точно така, Верити. Елиху страстно вярваше в съществуването на паранормални способности и явления. Той искаше да докаже, че е прав, и даде милиони долари на „Винсънт“. В замяна изискваше само да има достъп до резултатите от изследванията. Когато опитите на Джонас започнаха, Елиху силно се развълнува. Каза ми, че най-сетне са открили обект със силни паранормални способности. Учуден беше само, че талантът ти се проявяваше по такъв начин. Бе очаквал, че ще се сблъска с телепатия или гадателство, а не с психометрия, но все пак никога не се усъмни в способностите ти.

— Какво знаеше Райт за експериментите?

— Абсолютно всичко. Може би не са ти казали, Джонас, но всичко е било записвано на видеокамера. Включително и случаят с лаборанта, който си промушил. Касетите са били строго секретни, но Елиху е имал достъп до тях. Почти всички тестове са били внимателно планирани, а после проучвани.

Джонас изруга тихо.

— Този Райт е едно гадно копеле. Беше готов да ме прати и в ада, само за да разбере какво ще стане. След като напуснах „Винсънт“ всичко пропадна, нали?

— Точно така е. Малко след като си замина, Елиху почина. Програмата беше закрита, защото компрометираше колежа и имаше сериозен отлив от студенти. Като негова наследничка, получих всички доклади и заключения, които бяха направени.

— Ти си ги наследила?!

— Да, аз бях единственият му близък човек. Прекарахме заедно няколко месеца в болницата. Аз се възстановявах след катастрофата, а той беше прекарал сърдечен удар. Елиху стана мой най-добър приятел и меценат. Заради него започнах да рисувам отново, макар че в този момент от живота си не исках да правя абсолютно нищо. Той ме насърчаваше, да не се отказвам от изкуството. Станахме много близки, защото нямаше семейство. Единствената му страст бяха паранормалните явления. Когато почина, ми остави солидно състояние, защото беше доста заможен.

— И с част от тези пари ти купи къщата на Сендкуист?

— Не е съвсем така, защото по това време вече бях достатъчно известна. Парите никога не са били проблем за мен. Всичко, което исках, беше отмъщение. Часове, дни, месеци, години мислех само едно и също — как да отмъстя на Сендкуист и Кинкейд. Но те бяха прекалено богати и властни, за да мога да ги достигна. Неочаквано Кинкейд започна да колекционира моите картини. Бях като втрещена, но изглежда, че стилът ми се бе променил след катастрофата, защото преди това моите работи не бяха го заинтересували.

— А защо през цялото това време Кинкейд е мислел, че си мъртва.

— Кинкейд беше планирал моето убийство да изглежда като случаен пътен инцидент. Но малко преди катастрофата бях взела едно момиче на автостоп. За съжаление, нещастното момиче загина, и преди да пристигне полицията, аз размених документите си с нейните. Така станах Кейтлин Евинджър, а Сюзън Конъли загина.

— Когато Кинкейд започна да колекционира картините ти, видя ли в това шанс най-сетне да му отмъстиш?

— Да, макар и косвено, вече имах някаква връзка с него. Чудех се как ще се добера до стария Сендкуист, но една нощ той падна от скалите.

Джонас се усмихна мрачно.

— Аз едва не го последвах тази нощ. Кинкейд е познавал мястото дотолкова, че знаеше къде оградата е повредена. Останах с убеждението, че е използвал и преди същата тактика. Дал е по-голяма доза дрога на Сендкуист, извел го е навън, уж да се разходят, и го е бутнал от скалите?

Тави за първи път проговори:

— Мислиш, че Кинкейд го е убил? Но защо?

Верити обърна очи към нея.

— Двамата със Сендкуист може да са били партньори и съучастници, но не означава, че са били приятели.

— Напълно си права, скъпа — потвърди Джонас. — Двамата са споделяли тайните си и може би Сендкуист е започнал да го изнудва или просто му се е сторил като неудобен свидетел, като негово слабо място. Все пак той е знаел всичко за мрачното му минало. Секс, насилие, наркотици. Най-лесният начин е бил да имитира нещастен случай и да затвори устата му завинаги.

— Както и да е, да продължа по-нататък. Щом разбрах, че Кинкейд колекционира картините ми, мислех си само как да ги използвам като примамка. Мечтата ми беше да го видя убит със същата рапира, с която ме обезобрази — Кейтлин докосна леко белега на бузата си. — Всяка нощ сънувах едно и също — своето отмъщение. Това започваше да се превръща в мания. Но скоро трябваше да се откажа от този план. Никога нямаше да успея да стана добра фехтовачка, особено с този сакат крак.

Джонас отпи още една глътка от чашата си.

— Дори и да си имала два здрави крака, би ти било трудно да се изправиш срещу Кинкейд. Той е истински професионалист. Продължавай, какво стана след това? Спомни си, че си ме виждала един път да използвам меч? На практика, ако не бяха ми поставили инжекция, сигурно щях да убия този нещастен лаборант.

— Аз знам доста повече за този експеримент, Джонас. Ти побърза да си тръгнеш и не прочете заключенията на специалистите.

— Изобщо не ме интересуват техните заключения. Знам много добре какво се случи. Едва не бях всмукан обратно във времето. Не бях Джонас Куоръл, а някакъв ренесансов мъж, който се бореше за живота си.

— Извинявай, знам, че си преживял нещо ужасно.

— Повече от ужасно. Кошмари, които си мислех, че никога повече няма да преживея.

— Това, което не разбра, бяха заключенията на учените от лабораторията. Те установиха, че когато обстановката наподобява съответната епоха, към която принадлежи даден предмет, емоциите от миналото имат много по-силен ефект върху теб. Лаборантът, когото промуши, искаше само да ти постави инжекция с успокоителни. Още щом си хванал меча, с теб е настъпила голяма промяна.

— Тези гадни лаборанти винаги използваха лекарства, за да контролират реакциите ми. Казвал съм им хиляди пъти, да не се намесват, защото така само ме объркват и ситуацията става неконтролируема. По това време аз се борех с емоциите в тунела, а проклетият лаборант е решил да ме успокои. Но аз не го виждах в реалността, а само в коридора. Той се приближаваше като един от убийците, държеше кама, чийто връх бе намазан с отрова.

— Точно така. И ти си реагирал, само за да се защитиш.

— Но ти си открила и най-важното от тези заключения, нали? Открила си, че аз не възприемам само емоциите от миналото?

— Джонас, какво искаш да кажеш? — попита Верити.

Кейтлин се обърна към нея.

— Научих, че той не само изпитва същите отминали емоции, но и взема всички умения на човека, който е притежавал оръжието.

— Но какво означава това?

— Аз не знам нищо за фехтовката, Верити. Интересите ми към нея са били чисто академични. За самозащита мога да използвам пистолет и нож, но никога не съм се дуелирал със сабя, меч или рапира.

— Но… но ти се биеше като експерт тази вечер.

— Същото се случи, и когато промуши лаборанта. Това беше и най-важното заключение след всички тестове. По необясним начин ти придобиваше уменията и дори характера на човека, притежавал оръжието.

— Не е толкова просто, колкото си мислиш, Кейтлин. Това все опитвах да обясня и на изследователите, но те не пожелаха да ме изслушат. В повечето случаи аз не исках да придобия тези емоции и умения, защото чувствах, че нямаше вече да съм същият човек, времето щеше да отнеме разсъдъка ми. Аз се борех срещу миналото и само тази нощ съзнателно не се съпротивлявах.

Верити стисна силно ръката му.

— Можеше да умреш, Джонас. Почувствах го, когато се готвеше да прободеш Кинкейд. Знаех, че ако направиш тази фатална стъпка, времето щеше да установи пълен контрол над теб.

— Но защо мислиш, че Джонас щеше да пострада, Верити?

— Не знаеш какво искаше от него. Ако Джонас беше убил Кинкейд под въздействието на…

Пръстите му предупредително дръпнаха рижите къдрици, с които си играеше.

— Няма значение, Верити. Тя не може да те разбере. Никой, освен нас двамата, няма представа какво се случва в този коридор.

Кейтлин ги гледаше объркано.

— Какво искаш да кажеш? Че Верити също притежава подобен на твоя талант?

— Не, но тя притежава друга дарба, която нямам желание да ти обяснявам. Това не те засяга. А сега можеш да продължиш.

Кейтлин срещна пронизващия му мрачен поглед и сведе глава.

— Верити, искам да знаеш нещо. Никога не съм искала да те излагам на опасност, повярвай ми. Имах перфектен план, но всичко се обърка. По някакъв начин Кинкейд е предугадил намеренията ми и се е подготвил.

— И какъв беше „перфектният план“, Кейтлин?

— Неприятно ми е да ти го кажа, Верити, но вие двамата бяхте моята примамка още от началото.

— Примамка?!

Джонас отново почувства яростта да се влива във вените му, но този път успя да се овладее.

— Нека да чуем, Кейтлин?

— Добре, имате право да знаете цялата истина. Парченцата от плана за моето отмъщение се сглобиха за дълъг период от време. Исках да убия Кинкейд с рапира, но не можех да го направя.

— И тогава си спомни за моите умения?

— Да, преди около година ми проблесна идеята, че мога да използвам твоите способности. Но тогава ти изчезна от „Винсънт“ и четири години никой не знаеше нищо за теб. Открих те най-сетне в една кръчма в Мексико.

По това време за мен работеше една частна детективска агенция и вече обмислях как да говоря с теб. Но тогава се появи Верити и неочаквано ти я последва до Сикуънс Спрингс и започна работа при нея. Това много ме улесняваше, защото вече беше твърде близо до мен и можех спокойно да говоря с теб. Дойдохме с Тави в ресторанта с намерението да ти предложа пари, да те използвам като мой кондотиер, за да свършиш работата. Но още първата вечер разбрах, че каквото и да ти предложа, няма да се съгласиш. Парите не те изкушаваха, а и очевидно не ме харесваше.

— Но затова пък те хареса Верити.

— Да, след като не успях да говоря директно с теб, реших, че единственият начин да те използвам, е да спечеля Верити на своя страна.

— Значи, затова толкова настояваше да станем приятели?

— Искам да знаеш, че за мен това приятелство става истинско. Едва ли повече ще се отнасяш по същия начин, както преди, с мен, но никога няма да забравя твоето уважение и внимание.

— Забрави тези глупости и довърши историята си.

— Мисля, че вече се сещате за останалото. След като видях, че двамата сте близки, съставих своя план. Поканих ви тук първия път, за да можем с Тави да проведем малък експеримент. Исках да съм сигурна, че не си загубил таланта си. Рапирата, която беше в спалнята ти, ми струва цяло състояние. Купих я от частен колекционер и бях сигурна, че с нея са извършени поне няколко убийства. Монтирахме малка камера така, че да следим реакциите ти.

— По дяволите! — изруга Джонас.

Кейтлин не му обърна внимание. Очите й гледаха само към Верити, търсейки в нея разбиране и съчувствие. Такива чувства в сърцето на Джонас нямаше. Даже той самият беше замислил отмъщение срещу Евинджър, като не я защити пред полицията, но се бе отказал заради Верити.

— Реших да организирам ренесансов бал, защото знаех, че колкото по-близка е атмосферата до миналото, толкова по-силно ще бъде и въздействието на оръжието. Рапирата е италианска от шестнадесети век, епохата, към която Джонас е най-чувствителен.

— Всички тези приготовления са били заради Джонас? Само за да го настроят да убие Кинкейд.

— Исках Джонас да открие Кинкейд в твоята спалня след бала. Щом веднъж рапирата бе в ръцете му, нямаше да може да спре желанието си за мъст. Миналото и реалността щяха да се слеят в едно.

— А как щеше да накараш Кинкейд да дойде в спалнята ми. Аз не съм негов тип?

— Защо се заблуждаваш, Верити?

— Не се заблуждавам, нали видя какви жени имаше в офиса му, все едно че са филмови звезди.

— Но те са само секретарки, Верити. Те градят неговия имидж. А и са твърде лесна плячка и не представляват интерес за него.

— Джонас е напълно прав. Още щом те видях, знаех, че ще разпалиш най-долните страсти у Кинкейд. Той е обсебен от манията да притежава нещо чисто и невинно.

— Но аз не съм невинна! — избухна Верити.

— Излишно е да спориш за това, защото…

— Аз не съм невинна, защо всички непрекъснато ми го повтарят?!

„До тук с моя ангел спасител — помисли си Джонас. — Отново се върна малката червенокоса господарка и на нея не й се харесва да я наричат невинна или девствена.“

— Верити, не се обиждай, но аз познавам твърде добре Кинкейд и знам какво значи за него чистота и невинност. Знам, че още щом те е видял в офиса си, се е заинтересувал от теб. Тази вечер, още щом ме поздрави, веднага попита: „Тук ли е мис Верити Еймс?“

— Не знаех това… — отвърна смутено Верити.

— Но да продължа нататък. Тръгнах за Сикуънс Спрингс, без да имам никакви конкретни планове. Исках да се срещна с Куоръл и да видя с какво се занимава в момента. Но тогава срещнах теб и ти свърза всички останали елементи.

— Искаш да кажеш, че Верити щеше да е причината, да вляза в двубой с Кинкейд?

— Да, това бе основната идея. Странно е, че и двамата бяхте привлечени от една и съща жена. Ти и Кинкейд бяхте пълна противоположност. Докато ти представяше положителните страни на мъжкия пол, то Кинкейд притежаваше най-мрачните му и тъмни бездни.

— Мисля, че това е игра на съдбата — и двамата да желаете Верити. Ти, Джонас, за да я защитиш, а Кинкейд, за да задоволи страстта си за насилие — каза замислено Тави.

— А какво щеше да стане, ако Кинкейд не ме харесваше?

— Щях да изчакам, да измисля нещо друго. Щях да се реша да действам само ако имах перфектен специалист, гарантиращ моето отмъщение.

— Е, щом като ме намери за добра, как точно щеше да ме използваш?

— Трябваше Джонас да открие Кинкейд в леглото ти. А това не изглеждаше толкова трудно да бъде постигнато. В твоята спалня, същата, в която бях измъчвана и изнасилена, има тайна врата, водеща към стаята на Кинкейд. Разбира се, той знаеше добре това. Бях сигурна, че няма да устои на изкушението да дойде при теб. Бях поставила алармено устройство и, щом то се задействаше, Тави трябваше да почука на твоята врата, Джонас, и да ти каже, че нещо не е наред с Верити.

— А моята роля каква щеше да е? Да лежа в леглото и да чакам Кинкейд с отворени обятия?

— Страхувам се да ти кажа, но ти нямаше да разбереш какво става. Щеше да си сънлива и да си помислиш, че това е Джонас. Дори и да се съпротивляваше, това само щеше да направи Кинкейд още по-агресивен и необуздан. На сутринта просто щеше да си затвориш устата, защото нямаше да имаш оправдание за състоянието си.

— Но аз не бях пила почти нищо?

— Верити, нали твърдиш, че не си наивна. Не разбираш ли, че твоята „вярна приятелка“ Кейтлин се е готвела да те отрови? — вметна Джонас.

— Не е вярно — възрази Тави. — Само щях да й дам по-силно приспивателно. Никога не сме искали да й причиним вреда.

— Заслужавате да ви убия и двете или да променя показанията си в полицията.

— Аз заслужавам, но Тави няма никаква вина. През цялото време се опитваше да ме спре. А и мога да се закълна, че Верити не я застрашаваше нищо. Ти щеше да се появиш в решителния момент с рапира в ръка и да я спасиш.

— Планът ти нямаше да се осъществи, Кейтлин. Не си взела под внимание един факт. Тази нощ Верити щеше да спи в моята стая и Кинкейд щеше да открие празно легло.

Евинджър вдигна учудено вежди.

— Но това не е възможно. Спалнята беше определена за Верити и тя нямаше да се осмели да прекоси коридора. Всички други стаи бяха заети с гости. Все пак аз я познавам добре. Господи, та тя се срамуваше да се съблече в басейна.

— Няма ли най-сетне да разберете, че аз не съм чак толкова чиста и целомъдрена. Не съм непорочна стара мома, за каквато ме вземате, и грешиш, Кейтлин — наистина щях да отида да спя при Джонас.

Евинджър остана мълчалива известно време.

— Добре, изглежда, че всичко тогава е съдба.

— Всичко това беше лудост, Кейтлин! Изложи Верити на голяма опасност, а мен едва не ме убиха. Нямам нищо против, щом си решила да убиеш Кинкейд, но защо трябваше да намесваш и нас двамата? За да излезеш с чисти ръце, нали? Ще ти кажа нещо. Единствената причина, да се разхождате сега на свобода и в добро здраве, е Верити. Ако не беше ме спряла, вие с Тави бяхте следващите след Кинкейд. Това да ви е като предупреждение. Искам да оставите Верити на мира.

— Да, разбрах това. Боли ме, че загубих приятелството ти, Верити. Но дано намериш сили някога да ми простиш.

Джонас видя как лицето на Верити се отпуска и побърза да се намеси.

— Кейтлин, знаеше ли, че Кинкейд е толкова добър с рапирата?

— Твърде малко неща не знаех за него. Хората, които наех, постоянно го следяха.

— Тогава си знаела и каква опасност грози Джонас!

— Имаше и известни рискове, Верити, не бях предвидила, че Кинкейд ще носи пистолет.

— Първоначалният ти план нямаше да се осъществи, защото аз не се отделях от Верити и за минута.

— Напротив, ти я изостави достатъчно дълго време сама тази вечер.

Стомахът на Джонас болезнено се сви, защото това си беше самата истина.

— Верити, напомни ме да те нашляпам после. Нали ми обеща, при никакви обстоятелства да не излизаш от залата!

— Нямах избор, Кинкейд тръгна веднага след теб и трябваше да те предупредя.

— Не е трябвало да го следваш, Верити, но станалото станало. Е, това е, нали?

— Да, това е цялата истина.

— Добре, моите поздравления, Кейтлин. Прекрасна вечер, прекрасен ренесансов бал. Имаше толкова интересни неща — лъжи, измами, предателство на приятели, желание за отмъщение и смъртоносен дуел. Щеше да се чувстваш много добре, ако живееше 400 години по-рано. Но на нас с Верити не ни харесва твоя свят, не се чувстваме удобно. Хайде, скъпа, събирай багажа.

— Джонас, почти три часа сутринта е.

— Ще намерим някой крайпътен мотел.

— Но, Джонас…

— Ако не намерим, ще се приберем вкъщи. Не е чак толкова далеч.

— Но, нали…

— Тръгваме си, Верити. Вземи куфара си.

Верити се предаде и излезе от стаята. Никой не каза повече и дума, когато слязоха с куфарите по централното стълбище. Макар че ръката го наболяваше, Джонас установи, че може да шофира. Дъждът все още плющеше навън и голямата сива къща бързо се скри от погледа им.

Половин час по-късно откриха мотел, който все още беше отворен. Бяха толкова изтощени, че заспаха почти мигновено.

Верити се събуди първа и бавно отвори очи срещу нахлуващата от прозореца ярка светлина. Бурята беше отминала и изглеждаше, че всичко се връщаше към нормалното. Усети, че Джонас също се размърда и се надигна, за да види лицето му.

— Как е ръката ти?

— Боли ме, но ще живея. Имам нужда от ласки и грижи, докато се оправя.

— Джонас, Кинкейд беше много добър фехтовач, нали?

— Дяволски добър.

— И ти съзнателно подбра онова метално пипало, за да усвоиш уменията на предишния собственик?

— Бях отчаян, не можех да задържам повече Кинкейд, а и никой не идваше на помощ.

— Не успях да взема пистолета, беше паднал откъм тази страна на леглото, където се дуелирахте. Знам, че това беше единствената ти възможност, но пое огромен риск.

— Но ти беше с мен през цялото време. Макар че онова нещо се обви около ръката ми, аз не загубих връзка с реалността. Знаех кой съм, знаех, че срещу мен е Кинкейд, а не някой 400-годишен призрак.

— Може би желанието да оцелееш и победиш е било много по-силно от отдавна отминалите емоции. Все пак това е доста силен дразнител, който те е държал в настоящето. Да благодарим на Бога, че собственикът на рапирата е бил по-добър фехтовач от Кинкейд.

— „По-добър“ не е точната дума. Уменията ни бяха сравнително изравнени, но имаше и две съществени разлики.

— Кои бяха те?

— Първо, че стилът на фехтовката се е променил значително през последните 400 години. Собственикът на рапирата е бил обучен по съвсем друг начин, така че Кинкейд не знаеше моята тактика и трикове и аз не знаех неговите.

— Така, а втората разлика?

— И втората, по-важна разлика беше тази, че Кинкейд не бе участвал в истински дуел. Може да е тренирал в залите, да е пробождал онова чучело в офиса си, но никога не се е сражавал за живота си. Може би даже не е предполагал, че някога би могло да му се наложи. Все пак пистолетът е доста по-практичен.

— А мъжът от тунела сигурно е участвал в дуели.

— Да, и то на няколко пъти. Затова оръжието излъчваше и толкова силни вибрации.

— Ох, само като си помисля, тръпки ме побиват!

— Ами просто не мисли за това, а за нещо по-приятно. Аз си мислех колко по-силен и способен съм станал с твоето присъствие. Разбираш ли какво се случи снощи? Аз съзнателно хванах едно от тези пипала и не загубих връзка с реалността. Нямаше нищо общо със случая във „Винсънт“. Тогава бях някакъв ренесансов мъж на име Джовани и се биех срещу тълпа лаборанти — убийци. Мислех си, че сега…

— Само не ми казвай, че искаш да направиш някакви нови опити. Това не е игра, Джонас. Талантът ти е прекалено опасен за експерименти. Чувствах, че ако беше убил Кинкейд, щеше да се случи нещо ужасно. Щях да загубя контрол над пипалата и всички те щяха да се впият в теб. Какви щяха да са последиците, не искам да гадая.

— Както винаги си права. Нямаше да се справя без теб. Спаси ми задника и съм ти задължен за това.

— Не си ми задължен изобщо. Трябваше да се погрижа за задника ти, защото ти в този момент спасяваше моя.

— Ами, щом сме спасили толкова важни части от нашата анатомия, мисля, че трябва да го отпразнуваме по съответен начин.

— Но ръката ти още не…

— Нямах намерение да натоварвам ръката си. Верити усети нарастващата му мъжественост да докосва бедрото й.

— Не още, Джонас. Искам да поговорим още малко.

— За какво?

Пръстите му закачливо започнаха да докосват гърдите й.

— Какво щеше да се случи, ако тези сили в тунела се бяха оказали по-силни от теб?

— Но те не се оказаха, така че защо да говорим за това.

— Не можем просто така да пренебрегнем всичко, Джонас. Това е огромна мощ.

— Живял съм под заплахата да бъда погълнат от времето, повече от пет години и това ми е достатъчно. Сега се чувствам много по-силен и по-свободен.

— Как мислиш, може ли ти да си единственият човек на земята, притежаващ подобни способности.

— Едва ли е така. И други хора са били изследвани за психометрични способности във „Винсънт“. Но това изобщо не ме интересува. Искам да се любим.

— Това значи ли, че няма да ме наказваш, задето последвах Кинкейд?

— Хъм, сега съм в добро настроение, а и с тази болна ръка едва ли ще се справя. Какво ще кажеш да отложим наказанието за по-късно?

— Недей да се мърдаш от мястото си.

— Защо, какво си решила да правиш?

— Ще ти докажа, че ще свършим цялата работа.

— О кей, започвай, изгарям от желание да ми докажеш, че…

Пръстите й се плъзнаха под чаршафа и Джонас не успя да довърши думите си. Верити започна да обсипва с целувки широките му гърди. Докосваше с върха на езика си тъмните му зърна и продължаваше надолу към плоския му корем. Рижите й къдрици се разпиляха и покриха пениса му като ореол. Започна нежно да го масажира с длани, докато почувства, че е тръпнещ и максимално възбуден. Докосна го леко с върха на езика си, а после смело го пое с устни. Имаше приятен, леко солен мъжки вкус. Бедрата му се вдигаха и спускаха, безмълвно молейки се за повече от това удоволствие.

— Добре, скъпа, точно така. По-кротко със зъбите си… Ще ме отхапеш. Няма ли да спреш с това мъчение…

Верити го освободи с нежелание, застана на колене, разтвори бедрата си и му помогна с ръка да проникне във влажната й пулсираща плът.

— Как се справям досега?

— Не се тревожи, справяш се чудесно. Знаеш ли, трябва да те предложа за наградата „Най-страшна жена на годината“. А сега ми покажи колко ме желаеш.

И тя не го остави да чака, понасяйки се в бесен ритъм. Беше истинско удоволствие да чувства под себе си твърдите му мускули. Беше истинско удоволствие, че може да донесе такава наслада на този силен мъж. „Господи, аз го обичам, влюбена съм в него“ — помисли си тя, усещайки го да изживява оргазма си малко след нейния. Отпусна се тежко върху мокрите косъмчета на гръдния му кош. Отвори очи и погледът й попадна върху електронния часовник на нощното шкафче.

— Джонас, ставай! Щях да забравя. Започва след около час.

— За какво, по дяволите, говориш?

— За търга на Кейтлин Евинджър. Спомняш ли си, че тя не е отменила нищо. Вярно е, че гостите бяха изхвърлени, но това едва ли ще ги спре да се върнат отново. Те са колекционери, а тях не ги тревожи особено, че някой е бил убит през нощта. Историята, която се разигра снощи, само ще увеличи още повече цената на „Кръвожадност“. Щом всички се появят в къщата, Кейтлин ще бъде принудена да проведе търга, за да избегне скандала.

— И какво от това? — намръщи се Джонас.

— Как какво? Тави ще се окаже права. След като продаде картината, Кейтлин може да посегне на живота си.

— На мен не ми пука, да прави каквото иска.

— Недей така, Джонас, не можем да я изоставим, след като всичко е свършило.

— Какво значи това? Че отново ще я спасяваш?

— Ако мога.

Верити взе хавлията си и влезе в банята. Джонас изруга, а после измърмори нещо, което тя не можа да чуе от шума на водата.

— Какво каза?

— Казах, че току-що загуби наградата за „Най-страшна жена на годината“.