До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ОСМА

Когато се събудих, Томас ми подбираше костюм от шкафа. Чух как във ваната тече вода. Отдавна ли се намира в стаята? Не можех да преценя. Но сигурно я бе обискирал внимателно. Аз лениво гадаех, какво бе възбудило подозренията му. Погледнах часовника си, но той бе спрял.

— Добър ден, Томас — обадих се аз. — Колко е часът?

Той надникна от шкафа като изплашен заек.

— Един следобед, сър. Не бих ви безпокоил, сър, но шефът иска да закуси с вас в два.

— Добре — отидох в банята. докато се намирах във водата, полуоформения план, който се появи в главата ми когото заспивах изведнъж се кристализира в мозъка ми. Аз ще си опитам незабавно щастието със следите. Но няма да измина цялата дистанция. Ще стъпя на два отпечатъка, не повече. Нужно ми бе да разбера още доста неща, преди да си рискувам да дам напълно душата си и тялото на Сатаната.

Надявах се, че само един от двата отпечатъка ще бъде негов. В по-лошият случай ми предстоеше година служба. Е, против това не възразявах. В действителност исках да му противопоставя не простото щастие на хазарта, а ума.

Не исках да избягам от него. Добре бе да стана част от обкръжението му, адско или не. Баркър ми даде известно предимство. С негова помощ ще се опитам да смъкна синеокия дявол от черния му трон, ще разруша властта му над тези хора и, защо трябва да се боя от истинската дума, ще го ограбя.

Или, казано с прилични думи, ще си възмездя загубите. Аз имах двадесет хиляди долара. Следователно, за да си разчистим сметките, аз трябва да взема от него двадесет милиона…

Ето това ще бъде истинска игра! И се разсмях.

— Вие сте весел човек, сър — каза Томас.

— Птиците, Томас — отвърнах в същото настроение, — пеят навсякъде. Да, Томас, навсякъде! Дори когато се намират тук!

— Прав сте, сър — каза той и ме погледна със съмнение.

Бях готов в два без двадесет. Лакеят се заведе в залата, а от там се възползвахме от нов асансьор, който ни вдигна много по-високо от преди. Оказах се в малка приемна, чиято единствена врата се пазеше от двама високи и яки роби.

Минах през нея и бях заслепен от слънчевата светлина, която се съсредоточи на девойката зад масата. Тя ме видя и се надигна. Това бе Ева, но съвсем друга, не онази, която така изкусно помагаше да ме отвлекат вчера. Тогава ми се стори привлекателна, сега разбрах, колко това не съответства на действителността.

Девойката бе прекрасна. Ясните и сини очи ме гледаха сериозно и със странно внимание. Малката горда глава като на принцеса се заливаше от слънчевата светлина и в косите и се изрисуваше красива златна диадема. Устните изглеждаха още по-сладки, отколкото когато ги бях опитал, а тя се бе изчервила така силно.

— Ева, това е мистър Киркхайм — Консърдайн произнесе това сериозно и личеше колко много се забавлява. — Струва ми се, че вече сте се виждали с него. Нали така, мис Демерест.

— Мисля — отвърнах бавно аз, — че виждам за пръв път мис Демерест. Надявам се, че и тя… така смята.

Не можех да се извиня по друг начин. Ще поеме ли подадената щафета? Очите и се разшириха, както от укор, така и от удивление.

— Само като си помисля — печално каза Ева, — че мъжете така бързо забравят, когато ме целуват. Това едва ли е комплимент. Вие, доктор Консърдайн, как смятате?

— Струва ми се напълно невъзможно — каза истината докторът.

— Не — въздъхна Ева, — не мистър Киркхайм, не мога да се съглася с вас, че това е първата ни среща. Знаете ли, ние имаме удивителен начин да ни запомнят. А една жена не забравя така лесно, когато са я целували.

Аз пламнах. Ева вече бе показала достатъчно доказателства, че е превъзходна малка артистка. Но какво означаваше този епизод? Не вярвах, че е чак толкова оскърбена от действията ми в метрото. Тя бе прекалено умна за това. Но тя не ми вярваше и аз не й харесвах.

— Моите думи — казах аз, — са предизвикани изключително от вежливостта. Всъщност, аз смятам, мис Демерест, тези целувки за щедро възнаграждение за предизвиканите ми неудобства, свързани с тайнственото пътешествие до тук.

— Е, какво пък — студено каза тя, — сделката е сключена и ние сме квит. Не се трудете да изразявате вежливостта си, мистър Киркхайм. Бедете самия себе си, така ще ни бъде къде-къде по-интересно.

Аз преглътнах гневния отговор и се поклоних.

— Напълно сте права — отвърнах по-същият студен начин като нея. — Но, струва ми се, че нямам причини да бъда вежлив с вас.

— Прав сте — каза тя равнодушно. — Откровено казано, колкото по-малко се сблъсквам дори с вашата естествена същност, толкова по-добре ще бъде за нас двамата.

През ума ми мина, че изречението е някак си странно. И в кафявите и очи се криеше някаква загадка. Какво бе искала да каже? Дали нещо, което Консърдайн не би трябвало да заподозре? Аз чух изхилване, обърнах се и се оказах лице в лице със Сатаната.

Не зная, колко дълго ни бе слушал. Погледът му бе вперен в девойката. Видях, как пламнаха неговите сини като елмази очи, как по лицето му пробяга някакъв порив, който би трябвало да остане скрит…

— Карате ли се? Не е добре! — с меден глас ни се поскара той.

— Да се караме ли? Съвсем не — студено възрази Ева. — Работата е там, че аз не харесвам мистър Киркхайм. Съжалявам, но е така. По-добре веднага да му го кажа и в бъдеще да се избягваме, освен ако вие не решите, че трябва да сме заедно, Сатана.

Казано бе с обезкуражителна мекота. Аз не се опитах да скрия досадата си. Сатаната ме погледна и отново се изхили. Стори ми се, че бе доволен.

— Какво пък — каза той. — Дори аз нямам власт над пристрастията. Мога само да ги използвам. Между другото, гладен съм.

Той седна начело на масата. Ева бе от дясната му страна, аз отляво, а докторът срещу него. Прислужваха ни един манджурец и някакъв китаец.

Очевидно се намирахме в кула. Прозорците бяха така високо, че виждах само небето. По стените висяха картини на Фрагонар и Буше. Несъмнено те бяха получени благодарение на „убедителността“ на пратениците на Сатаната. Останалото в стаята съответстваше на картините: тя бе обзаведена със своеобразно разбиране за красотата и прекрасното, каквото бях забелязал и в голямата зала, където за първи път бях видял този синеок дявол.

Ева ми отказа уважението, бе студена с мен, но и вежлива, а в разговора си със Сатаната и Консърдайн показваше ум и остроумие. Всичките трима изглежда бяха забравили трагедията в храма и наказанието на Картрайт. Сатаната бе в добро настроение, но добротата му бе дяволска, само така мога да я характеризирам, напомняше ми за див звяр, игрив, защото не е гладен, жесток, но е смекчил изтезанието на жертвата си. Въображението ми създаде ярка картина: Сатаната като тигър, къса тялото на човека, който преди няколко часа бе отправил към вратите на Ада.

Но в лъчите на слънчевата светлина не изглеждаше така ужасен. И ако, както казваше Баркър, си пада по развлеченията, то той и сам отлично се забавляваше. Разговора се насочи към Чингис хан и половин час Сатаната ни разказва за владетеля на Златната орда и черния му дворец в изгубения град Хара Хато в Гоби. Това ме накара да забравя за настоящето, сякаш виждах и слушах светът, който бе изчезнал преди десет столетия. Той ни го разказваше така нежно и комично, раблезианско и трагично, сякаш сам е бил свидетел на описваното. Слушах го и мислех, че не би трябвало да е иначе. Дявол или не, но той ме очароваше.

Накрая заповяда със знак на слугите да излязат и неочаквано ме попита:

— Е, Джеймс Киркхайм, да или не?

Изобразих кратко колебание. Наведох глава напред и погледнах за миг Ева. Изящните и пръсти закриваха устата и, която задържаше напиращата прозявка — но лицето й пребледня, а преди миг не бе такова. Усетих как ме потиска забележимо волята на Сатаната.

— Да или не? — повтори той.

— Да, ако вие, Сатана, отговорите на един въпрос.

— На никого не е забранено да пита — отвърна той.

— Бих искал да знам, какъв… работодател сте, преди да се реша на игра, в която мога да проиграя живота си. Човек — това са целите, плюс начините, с които се опитва да ги постигне. За вашите методи вече имах възможност да си съставя мнение. Но целите? В миналото, Сатана, този въпрос не би бил необходим. Всеки би сметнал, че вашата цел е душата за пещите ви. Но аз разбрах, че Адът се е модернизирал, заедно със стопанина си. Печките са излезли от мода и повече на трябва гориво за тях. Но както и преди вие показвате възможностите си по върховете на планините и предлагате на последователите си земните царства. Каква полза имате вие от това днес?

— Ето една от причините за отвращението ми към мистър Киркхайм — каза Ева. — Той не признава нищо друго освен балансите в счетоводните книги. Душата му е като на дребен лавкаджия.

Не обърнах внимание на това нападение. Но Сатаната се разсмя през непомръдващите си устни.

— Достоен въпрос, Ева — каза и той. — Не забравяйте, че дори аз си водя сметки и ги поисквам, когато му дойде времето.

Последните думи произнесе бавно и замислено, като непрекъснато я гледаше; аз отново забелязах онази сянка на дяволско злорадство да минава през лицето му. Тя изглежда също я забеляза, защото си прехапа треперещата устна.

— Тогава, отговорете! — казах рязко и така се опитах да отвлека вниманието на Сатаната от нея. Той ме погледна и започна да си подбира думите.

— Да го наречем — каза най-после той, — …забава. Аз съществувам, защото се забавлявам. Само затова оставам в този свят, в който е казано и направено всичко и забавата, в една или друга форма, е единствената цел, която прави животът поносим. Както виждате, целта ми е проста. Но какво ме забавлява? Три неща. Аз съм велик драматург, най-великият от всички съществували, защото пиесите ми са реални. Аз готвя сцените на моите пиеси, било фарсове или комедии, било драми или трагедии, било епопеи. Аз ръководя актьорите. Аз съм единствения зрител, аз виждам всяко действие, всяка линия в моите пиеси от начало до край. Понякога, това, което започва като фарс, се превръща в трагедия, а трагедиите стават фарсове, едноактните отстъпление се развиват в епопеи, правителствата падат или си отиват, великите се сгромолясват, низшите се издигат. Някои живеят само заради шаха. Аз обичам да играя с живи фигури и едновременно стотици партии по света. Това ме забавлява. Ако наистина съм Князът на тъмата, което виждам, че вие Джеймс Киркхайм не признавате напълно, моето изкуство ме прави партньор на друг композитор, моят древен небесен съперник, известен от най-разпространената местна религия като Йехова. Не, изкуството ми ме слага над него, аз преписвам наново сценариите му. И това също ме забавлява.

Под учтивата насмешка усетих истината. За този студен чудовищен интелект мъжете и жените са само марионетки, които той размества по световната сцена. страданието и мъката, болката, душевна или телесна, са само забавни последствия от създадените ситуации. Подобно на мрачната сила, чието име бе приел, душите за Сатаната бяха неговите играчки. Техните гримаси го развличаха. И в това бе неговото възнаграждение за дейността му.

— Това е първото от трите — продължи той. — А второто? Аз съм ценител на красотата. Всъщност, красотата е единственото, което може да предизвика в мен… това нещо, наречено емоция. Понякога се случва човешките ръце да създадат предмети, които носят печата на съвършенството, създател на което, по традиция, се сочи небесният ми Съперник. Това може да бъде картина, статуя, резба, кристали, вази, платове — някоя от десетките хиляди вещо. Но в нея да е включено съществото на красота, която хората наричат божествена и която търсят, на тъмно и пипнешком, но винаги, и затова тя е така забавна. Най-прекрасните предмети взимам за себе си. Но те ми са интересни, ако ги взема по своему. Тук се появява третият момент — играта, хазарта.

Например, като поразсъждавах, аз реших, че Мона Лиза да Винчи от Лувъра притежава качества, които ми подхождат. Да я купя, естествено не бих могъл, но и желание нямах да я купувам. Но тя е тук. В този дом. Позволих на Франция да има прекрасно копие, на което моите експерти възпроизведоха дори микроскопическите пукнатинки с употребените бои. Едва сега започват нещо да подозират. Но никога няма да бъдат сигурни и това ме забавлява повече, отколкото ако знаеха точно.

Джеймс Киркхайм, хората на земята рискуват живота си в търсенето на различни съкровища. Повярвайте ми, никъде и никога не е имало съкровище подобно на моето. Дори да се обединят и десетте най-богати хора на земята, пак не ще бъдат в състояние да го купят. То струва повече от целия златен запас на Великобритания.

Стойността и в долари, фунтове или марки е нищо за мен. Но да притежавам тази красота и да и се наслаждавам, да живея заедно с нея е нещо… много! И да зная, че плодовете на най-добрите вдъхновения, изпратени от древността на моя небесен Съперник на небето, сега са мои е… забавно. Ха! Ха! — зарева той бурно.

— Третото и последното — прекъсна той смеха си, — е играта. Колекционирам души и прекрасното. Но и като играч съм също така превъзходен, както и като колекционер. Именно рискът усилва наслаждението, което ми доставят моите пиеси. Той допълва последния щрих на моите… придобивки. Аз съм щедър противник. Заложеното от мен е неизмеримо повече от това което дават съперниците ми. Но те са длъжни да играят с мен!

Няколко мига ме гледа с опъната напред глава.

— Що се отнася до останалото — добави той, — то, както вече успяхте да съобразите, не ме интересуват традиционните пещи. Какво става с човек, когато напуска този свят, никак не ме занимава. Аз смених древното си владение с това, където така добре се забавлявам. Но, Джеймс Киркхайм — сините очи проблеснаха, — този който ми противоречи, открива, че не съм загубил нищо от онова древно изкуство, създадено от Ада. Сега готов ли сте да отговаряте?

— Напълно, сър — поклоних се аз. — Ще играя с вас. И ако загубя, и ако спечеля, вие в нищо не ще можете да ме упрекнете. Но, ако позволите, още един въпрос. Вие казахте, че този който стъпи на четирите щастливи стъпки, може да осъществи всяко свое желание. Прекрасно, ще мога ли да получа — показах Ева, — …нея!

Усетих дишането на девойката да секва, видях в очите на Сатаната да се появява студена заплаха. Вместо него заговори Консърдайн:

— Бъдете разумен, Киркхайм. Ева ви го каза направо. Вие сте нежелан кандидат за съпруг.

В гласа му прозвуча безпокойство и желание да омилостиви някого. Кого — мен или Сатаната? Това ме заинтересува. Може би той…

— Да се омъжа за вас? За нищо на света! Дори и да трябва да си спасявам живота! Дори и да трябва да се спасявам от изтезания!

Гласът й бе пълен с гняв. Тя скочи на крака, очите и пламнаха, а бузите се зачервиха. Аз спокойно срещнах погледа на Сатаната.

— Нима съм споменавал… за брак? — вежливо уточних аз.

Както и предположих той прие думите ми откъм лошата им страна. Подозрителността и заплахата изчезнаха така бързо, както се бяха появили. Да, той прие най-лошата страна, но не и Ева.

— Сатана — тя тропна с крак и изрита стола до себе си с такава сила, че той полетя на земята, — Сатана, имам също един въпрос. Ако изкача стъпалата, ще ми позволите ли да постъпя с този човек, както си поискам?

Той започна да прехвърля погледа си от нея към мен и обратно. Очевидно ситуацията го забавляваше. сините му очи игриво проблясваха:той заговори и в гласът му зазвучаха успокоителни нотки.

— И на двамата ще кажа: Не! Ева, Джеймс Киркхайм вдигна хвърлената ръкавица. В този случай аз не мога да се откажа. Ако загуби една служба или една година, аз съм задължен да го защитавам. Но ако той се откаже да играе… тогава ме попитайте отново.

Той млъкна и ме погледна. Не се съмнявах в значението на погледа му.

— Не, Джеймс Киркхайм — каза той, — защото всичко, което казах на Ева за вашето положение, може да се приложи и за нея. Тя си има свое правило на играта. Но — доброжелателността изчезна и тонът стана заплашителен, — имам още една причина. Избрал съм за Ева най-височайшото назначение. Ако тя го изпълни… тя ще бъде извън досегаемостта на всеки човек. Не го ли изпълни…

Той не завърши, само я погледна с немигащите си, но пламтящи очи. Видях, как кръвта и се дръпна от страните на лицето и, очите и се отпуснаха смутено…

Чу се рязък трясък и звън на разбито стъкло. Консърдайн държеше в ръката си тежка купа от дебел планински кристал и го бе стиснал така, че той се смачка като тънка хартия. Докторът побърза да си пъхне ръката в джоба, но аз видях бликналата кръв. Сатаната с непроницаеми очи се загледа в него.

— Вашата сила, Консърдайн — забеляза той, — често е по-опасна за притежателя си, отколкото за…

— Честна дума, Сатана — със съжаление отвърна докторът, — размечтах се и ми се стори, че дланите ми са обхванали една шия…

— Аз бих казал, че това е предупреждение — спокойно произнесе Сатаната, — остави… тази шия на мира.

— Нямам друг избор — разсмя се Консърдайн, — понеже тази шия е на мой стар враг, който от десет години не е жив.

Сатаната го изучава още няколко секунди, но предпочете повече да не коментира. После се обърна към мен.

— Вие взехте решение — каза той. — Кога ще изкачвате стълбата?

— Готов съм по всяко време — отвърнах аз. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Дори веднага, ако е възможно. Усещам, че ще ми провърви.

— Консърдайн, подгответе храма — разпореди се Сатаната. — Ева, помолете хората в къщата да се съберат след половин час.

Той погледна след тях. Девойката мина през стената без да каже нито една дума и без да се огледа. Консърдайн предпочете вратата към приемната. Няколко минути Сатаната настойчиво ме разглеждаше. Аз пушех спокойно и чаках да ме заприказва.

— Джеймс Киркхайм — каза най-после той, — казах ви, че ми харесвате. Всичко, което видях във вас досега ме кара да ви харесвам още повече. Но трябва да ви предупредя. Не давайте възможност, на чувството на неприязън или досада към Ева Демърест, да стане причина за някаква, дори и най-малка вреда за нея. Вие не сте човек, който може да бъде заплашван, но… обърнете внимание на това предупреждение.

— Не мисля за нея, Сатана — отвърнах аз, — но признавам, че ме интересува, какво е високото й предназначение?

— Височайшата съдба — отново в гласът му зазвуча неотвратимост. — Най-висшата чест, която може да се падне на една жена. Ще ви разкажа, Джеймс Киркхайм, че да приемете сериозно моето предупреждение. Рано или късно, но аз ще бъда принуден да посетя моя друг свят. Когато това стане, аз ще предам този свят в ръцете на своя син и наследник; негова майка ще бъде Ева!