До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ШЕСТА

Храмът бе изпълнен с нежна кехлибарена светлина от някакъв скрит източник. Куполът се извисяваше високо над мен — поне на стотина фута. Само една стена, правилен кръг, бе равна и отвесна, останалите наподобяваха вътрешността на огромен мехур. Повърхността на стените бе покрита с плочки от блестящ зелен камък, най-вероятно малахит — и по нея навсякъде картини в дреноегипетски стил.

На правата и кръгла стена бе изобразен лика на богинята на съдбата, мойрите на древна Гърция, римските парки и норвежките норни. Виждаше се Клото с ръчната си хурка, от която излизаха нишките на човешките съдби. Лахезис ги оправяше, а Атропус ги отрязваше с ножици, когато това се харесваше на божественото трио. А над богините величествено се издигаше лицето на Сатаната.

В едната си ръка той държеше Клото, с другата насочваше съдбоносните ножици на Атропос и същевременно нещо шепнеше на ухото на Лахезис. Четирите фигури бяха очертани с алени, черни и сини линии. Очите на Сатаната не гледаха нишките на съдбата, чиято съдба му бе подвластна, а право в помещението на храма.

Който и да бе създателят на тези картини, той бе постигнал удивително сходство. Очите на Сатаната проблясваха на камъка по същият начин, както и в живота.

Овалните стени бяха покрити с черно дърво — тик или абанос и по него пробягваха светещи линии, наподобяващи паяжина. И това наистина бе изображение на паяжина. Мрежите обхващаха черното дърво и блестяха като сребърни нишки подложени на лунна светлина. Стотици подобни нишки пресичаха стените и се стичаха на тавана.

Подът на храма се издигаше към задната част, ред по ред, като местата за сядане в древноримските амфитеатри.

Но това забелязах после, когато откъснах поглед от съоръжението, изпълнило това необикновено място. Стълба от полукръгли стъпала се издигаше нагоре във вид на постепенно намаляващи се арки. Бяха двадесет и едно на брой! Най-долното стигаше сто фута дължина, а най-горното — тридесет. На височина бяха по фут, а ширина — три фута. Направени бяха от черен като смола камък.

Тази необикновена стълба водеше към два трона с изкусна резба, единият от черно дърво, другият изкачен и на пиедестал, който го издигаше значително над първия; и изработен от потъмняло тежко злато.

Черният трон бе празен. Облегалката на златния бе покрита с пурпурен бархат, а седалката бе повдигната с възглавница от същата материя.

А на възглавницата се намираха корона и скиптър!

Короната просветваше с разноцветните пламъчета на големите си брилянти, меката синя светлина на огромните сапфири, червеното сияние на необикновените рубини и зеления блясък на изумрудите. В дръжката на скиптъра бе вграден огромен диамант. А той, скиптърът, бе изцяло подобно на короната обсипан с бисери и скъпоценни камъни.

От двете страни на стълбата стояха по седем души в бели одежди, приличащи на арабските бурнуси. Дори и наистина да бяха араби, то те принадлежаха на племе, което ми е непознато; по-скоро ми напомняха персийци. Лицата им изглеждаха изтощени и странно бледи. Очите сякаш бяха лишени от зеници. Всеки държеше в дясната си ръка камшик, който завършваше накрая с примка като на ласо.

На всяко трето стъпало сияеше отпечатъкът на детски крак, очертан с живия огън. Седемте следи просветваха с неземна яркост, изглеждаха като живи и готови сами да се изкачат по стълбата.

Отначало видях короната и скиптъра и ме обзе такова желание, каквото не бях изпитвал никога преди това: пламтяща страст да ги притежавам, заедно с властта, която идва с тях. И желанието ме обхвана като силна треска.

После погледнах просветващите детски следи и те предизвикаха необяснимо благоговение, ужас и отвращение, които бяха дори по силни от желанието за притежание на короната и скиптъра.

Тогава чух гласът на Сатаната:

— Седнете, Джеймс Киркхайм!

Наблизо да мен, до самата стена и непосредствено да първото стъпало се оказа кресло със странна форма на дръжките. По нещо ми заприлича на по-ниския трон. Проснах се в него и се зарадвах на така необходимата ми почивка.

И веднага от дръжките изскочиха метални ивици и ме захванаха за лактите и китките, за глезените, а на главата ми падна воал, дебел, мек и нежен, закри лицето ми, а долният му край плътно се прилепи за устните ми. За миг ме завързаха, запушиха устата и закриха лицето.

Разбрах, че това бяха необходимите „предпазни мерки“, за които стопанинът на това място ме бе предупредил. Ивиците ме държаха наистина здраво, но не пречеха на правилното кръвообращение; възглавничката на устните не предизвика гадно усещане; воалът, макар и да скриваше лицето ми, позволяваше да виждам ясно, сякаш нищо не ми пречеше.

Сатаната бе до основата на стълбата. Грамадното му тяло бе обвито с черна мантия. Той бавно започна да се изкачва. Когато стъпи на първото стъпало, хората в бели бурнуси с камшиците се поклониха до земята и не помръднаха преди той да седне на черния трон.

Кехлибарената светлина започна да отслабва и накрая съвсем угасна. После мигновено тъмата около трона и стълбата бе прогонена от ярка бяла светлина. Осветеното пространство рязко се прекъсваше на три ярда от чупката на първото стъпало. Сатаната, четиринадесетте телохранителя и аз бяхме в осветената част. А под влияние на тази светлина седемте отпечатъка запламтяха още по-ярко; те сякаш бяха обтегнали невидимата нишка, която не им даваше да се спуснат към господаря си. Немигащите очи на човека на трона и просветващите скъпоценни камъни в неговият двойник по нищо не се различаваха.

Чух слаб шум на множество крака. Хора изпълваха местата в амфитеатъра, тихо се отваряха панелите в стените, и от тайните коридори излизаха нови и нови зрители. Кои бяха те, не можех да видя. Падащата светлина разделяше залата като непроницаема завеса на две части и в едната цареше абсолютна тъмнина.

Удари гонг. Настъпи пълна тишина. Всички врати се затвориха. Завесата бе готова да се вдигне.

Високо над мен, между тавана и пода, се появи кълбо, напомнящо на пълната луна. Но бързо половината на ярко бялата му повърхност се замъгли и потъмня. Дясната страна продължи да блести, а лявата, черната, бе обкръжена от тънка ивица светене. Неочаквано светлината отново угасна. Но само миг храмът се намираше в тъмнина. Светлината пламна.Но този, който дръзко се наричаше Сатана, не беше сам на подиума. До него се виждаше фигура, сякаш повикана от самият Дявол направо от Ада! Това бе негър, черен и гол, ако не се смята набедрената превръзка, с необикновено широки рамена и дълги ръце; мускулите му се издуваха нетърпеливо, а вените напираха навън като дебели въжета. Лицето завършваше с дебел и плосък нос, долната челюст се издаваше далеч напред и въобще, цялата му външност наподобяваше маймуна. В малките очички проблясваше дяволски огън. Устата му приличаше на пукнатина, а обликът излъчваше хищна жестокост. В дясната си ръка държеше бич с примка на края, тънък и дълъг, изплетен сякаш от фини женски коси. От скромното му облекло се подаваше дръжката на огромен нож.

От тъмнината зад мен се понесе възглас, излетял едновременно от десетки пресъхнали гърла.

Отново прозвуча гонгът.

В кръга на светлината стъпиха двама души. Единият бе познатият ми мистър Консърдайн, другият бе висок и безупречно облечен мъж на средна възраст. Приличаше на английски джентълмен с най-аристократичен произход. И когато застана пред черния трон чух преминаването на възглас на удивление и жалост сред скритата част на аудиторията.

В позата му имаше галантна безгрижност, но аз забелязах, как трепна лицето му, при вида на ужаса стоящ до Сатаната. Човекът извади цигара от табакерата си и я запали. Движенията му подсказваха пъкащият страх, който надвиваше показната храброст; ръката му слабо трепереше. Но въпреки това той пое дълбоко дим и срещна спокойно погледа на Сатаната.

— Картрайт — гласът на Сатаната изпълни залата, — вие не ме слушахте, вие се опитахте да ми противоречите, вие се противопоставихте на моята воля. Вашето непослушание почти провали плана, който бях съставил. Вие се опитахте да пожънете плодовете и да избягате от мен. Вие замисляхте предателство. Аз не питам дали наистина сте го извършил. Знам, че е така. И не питам, защо сте го направил. Вие сте го направил. Това е напълно достатъчно.

— Аз не се каня да се защитавам, Сатана — отвърна достатъчно хладнокръвно обвиняемия човек на име Картрайт. — Но мога да допълня, че неудобството, което смятате че съм ви причинил, е изцяло по ваша вина. Вие твърдите, че мисълта ви е съвършена. Но сте си избрал лошо оръдие. Ако то не изпълнява задачите на занаятчията, кого трябва да виним? Оръдието или занаятчията?

— Оръдието не може да се вини — отвърна Сатаната. — Но какво прави занаятчията с подобно оръдие? Просто повече не го ползва. Хвърля го на боклука. Унищожава го.

— Не — отвърна Картрайт, — Добрият стопанин го ползва за работа, която то може да изпълнява.

— Не и ако има богат избор от евтини оръдия на труда — засмя се Сатаната.

— Ваша воля — каза Картрайт. — Но аз си казах думите. Аз съм малка грешка във вашите разсъждения. И ако, както се хвалите, разсъжденията ви са безупречни, това означава, че вие съзнателно сте ме избрали, с цел да претърпя неуспех. В такъв случай, наказвайте себе си, Сатана! А не мен!

Дълги мигове черната фигура гледаше на него. Картрайт смело издържа този поглед.

— Аз моля само за справедливост — каза той. — Не моля за милосърдие, Сатана.

— Не… засега — отвърна Сатаната бавно и святкащите му очи станаха студени и сурови.

До мен отново достигна приглушеният възглас на залата.

Настъпи още по продължителна и напрегната тишина.

— Картрайт, вие дадохте своя отговор — прогърмя гласът на органа без всякакво изражение. — И за него ще бъдете възнаграден. Вие ми напомнихте, че мъдрият занаятчия, използва лошото сечиво само за такава работа, която то може да изпълни без да се счупи. Аз ще ви възложа такава работа.

Ето решението ми, Картрайт! Вие ще стъпите на четири следи. Сега и веднага. На четири, не забравяйте. Преди всичко вие ще получите възможността да спечелите короната и скиптъра, следователно властта над земната империя, която те носят със себе си. Ако, естествено, четирите следи са щастливи. Ако стъпите на три щастливи следи и на една моя, аз ще ви простя. Това е признание на определена справедливост на вашето сравнение на занаятчията и лошо подбраното сечиво.

Видях, как се намали напрежението на Картрайт и сянка на облекчение премина по лицето му.

— Ако стъпите на две щастливи и две мои, ще ви дам право на избор, или бърза и лека смърт, или възможността да се присъедините към моите роби кефтиу. Казано с други думи, вие трябва да изберете между незабавното разрушаване на тялото и бавното унищожаване на душата. Това милосърдие проявявам в знак на признателност за истинността на думите ви.

Лицето на Картрайт отново пребледня.

— Стигаме до последната възможност — вие стъпвате на три мои стъпки. В този случай — гласът предизвика треперене, — Картрайт, вие ще умрете. Вие ще умрете от ръцете на Санчала. И не от една смърт, Картрайт. Не, от хиляди смърти. Бавно и мъчително бичът на Санчала ще ви показва посоката към вратата на смъртта. И когато я пожелаете ще ви възвръща към живота. Отново… и отново… докато изпокъсаната ви душа не намери повече сили да се връща в опротивялото и тяло и не прелази през прага и портите не се затворят завинаги след нея! Така реших! Такава е волята ми! На всекиму според съдбата му!

Черният ужас злобно се ухилваше, когато чуваше името си и със заплашителен жест разтърсваше бича от женски коси. Що се отнася до Картрайт, то след ужасната присъда, лицето му пребледня като на смъртник, цигарата падна на пода и цялата изписана смелост изчезна. Консърдайн, който през цялото това време стоеше до него, се дръпна в сянката и го остави сам. Сатаната натисна лоста между двата трона. Чу се леко бръмчене. Седемте отпечатъка на детските крачета засвяткаха, сякаш отново бяха запалени.

— Стъпалата са готови — провъзгласи Сатаната. — Картрайт, изкачвайте се!

Хората в бяло се разшаваха, камшиците им замятаха дълги езици и примките бяха готови да се захванат за работа, ако е необходимо. А горе Черният ужас се наведе напред, отвори с нетърпение уста и от нея потече неприятна лига, а с грубите си нокти зачеса мощната си гръд.

Тишината в храма се сгъсти — сякаш всички бяха забравили да дишат.

Картрайт тръгна бавно напред, като внимателно се вглеждаше в светещите отпечатъци. Сатаната се облегна на трона си, ръцете му се скриха под мантията и огромната глава започна да изглежда като лишена от тяло; плаваше над подиума, както каменната глава на двойника му плаваше над трите норни.

Картрайт мина първият отпечатък без да го докосне и изкачи още две стъпала. После без да се колебае постави крак на втория сияещ отпечатък.

И веднага пламтящият дубликат се появи на бялата половина на кълбото. Разбрах, че Картрайт бе уцелил щастливата следа. Но кълбото се намираше зад него, бе му забранено да се обръща и следователно не знаеше нищо за първата си сполука!

Той погледна Сатаната и затърси следа от досада или триумф, но мраморното лице остана безпристрастно и очите на промениха състоянието си. Нито звук не се донесе от страната на черните седалки.

Картрайт бързо премина още две стъпала и отново не се поколеба да настъпи следващия отпечатък. И отново той се появи на светлата страна на бялото кълбо. Вече два шанса са спечелени. Мина заплахата на хилядите мъчителни смърти. Сега най-много го заплашва или милосърдна смърт или загадъчно робство.

А той продължава нищо да не знае!

Отново погледна Картрайт лицето на мъчителя си, надявайки се, че поне някакъв намек ще покаже какъв е резултата. То продължаваше да е неподвижно, както и преди. Сатаната просто го гледаше, а и чудовището с бича не изразяваше нищо.

Той бавно изкачи още две стъпала. Задълго се спря пред поредната „дяволска“ стъпка — и това време ми се стори така продължително, сякаш изтекоха часове. И ето, че видях устата му да се изкривява и по челото да избиват капчици пот.

Ясно, като казани на глас, можех да прочета мислите му. На какви стъпки бе стъпил? Може би са на Сатаната? И няма ли третата крачка да го отведе направо на ешафода? Или досега е бел само един нещастен опит? Избягнал ли е участта, която му готви Сатаната?

Той не го знаеше!

Тогава мина край отпечатъка и бавно продължи да се изкачва. Дълго стоя пред петата следа. И главата започна да се обръща! Сякаш някаква силна ръка я извърта. Измъченият мозък я заставяше да се извърта в забранената посока… да се извърта… докато види показващото кълбо.

Стон се изтръгна от посивелите устни. Картрайт се хвана за главата с две ръце, задържа я да не се обърне напълно и скочи на петия отпечатък. Спря и задиша, като човек след дълго и тежко бягане. Устата му се разтвори, дишането се измъкваше с хлипане. Косите се измокриха от побилата пот. По лицето се застичаха струйки… Измъчените очи се насочиха към Сатаната.

На бялото поле се появи трети светещ символ!

Картрайт бе спечелил.

Но не можеше да го знае!

Собствените ми ръце се разтрепериха, покрих се с лепкава пот, сякаш сам се намирах на неговото място. Думите се изтръгваха от мен. Той нямаше от какво повече да се страхува. Изтезанието свърши! Сатаната загуби! Но устата ми бе плътно затворена. И едва сега напълно осъзнах цялата тази дяволска жестокост и хитрост на това изпитание.

Картрайт стоеше и трепереше. Отчаяният му поглед не се отделяше от безпристрастното лице, което сега бе така близо до него. Така ли ми се стори или наистина бе, но на него се отрази злобна радост? Но дори и тъй да беше тя изчезна като вълничка на застояла вода.

Видя ли я Картрайт? Сигурно, защото отчаянието му се усили и се превърна в израз на невероятна мъка. И отново главата му започна да се извърта под силата на ужасяваща принуда. Той се заклати напред, спъна се в стъпалото и едва се задържа.

Знаех, че с отчаяни усилия се заставя да погледне поредната горяща следа.

Вдигна треперещ крак…

И бавно, бавно главата се извръщаше назад… назад… към контролното кълбо.

Той пусна крак. Вдигна го… и отново го пусна. Изплака.

Аз се напрегнах в оковите си, запроклинах всичко и заплаках заедно с него…

Главата му се обърна наполовина и лицето му сочеше към мене. Той се отдръпна от следата. Тялото му се разгъна със скоростта на скъсана пружина. Погледна кълбото и видя всичко.

Три отпечатъка на щастливата половина!

Гръмко въздъхване се донесе от тъмния амфитеатър.

— Оръдието отново демонстрира непригодността си — в гласът на Сатаната нямаше тържество. — Помислете само! Спасението бе в ръцете ви, Картрайт. И вие, подобно на жената на Лот, се обърнахте и погледнахте. А сега трябва да се върнете обратно и да започнете отново. Но почакайте. Да погледнем, не сте ли загубил повече от простото спасение. На тази стъпка ви попречи липсата на мъжество да стъпите. Каква е тя? Любопитно ми е да узная.

И на бялото кълбо избухна още една сияеща следа!

Короната и скиптъра! Земната империя! Не само свобода, но и Сатаната щеше бъде негов слуга!

Това можеше да спечели Картрайт.

Но се обърна и загуби.

От мрака се донесе стонове и бърборене. Тях ги заглуши ужасният смях, който заизтича от устата с неподвижните устни.

— Загуби! Загуби! — надсмиваше се той. — Връщай се, Картрайт. Започвай наново. Но не мисли, че втори път ще ти се усмихне такова щастие. Хайде, предателю, спускай се. И започвай да се изкачваш насам! — той натисна лоста, невидимият механизъм се завъртя и седемте стъпки пламнаха с нова сила.

Картрайт се заспуска по стъпалата. Вървеше като кукла, която дърпат с конци. Спря се в основата на стълбата и като марионетка се обърна и започна да се качва, стъпвайки машинално на всяка следа, към която се насочваше. Очите му не се отделяха от короната и скиптъра. Устата му бе изкривена като на дете, което бе постигнато от убийствена мъка. Вървеше и плачеше.

Едно — светна белега в черната страна на кълбото.

Две — още един на същата страна.

Три — следа на бялата страна.

Четири — на черната страна!

Пристъп на адски смях разтърси Сатаната. За миг ми се стори, че черната му мантия се е стопила, станала е въздушна и се е превърнала във всеобхватна сянка, черна сянка, която надвисна над жертвата си.

Смехът гърмеше, а Картрайт се изкачваше по стълбите с изкривено лице и не откъсваше от проблясващите дрънкулки на трона очи…

Чу се свистящ звук. Черният ужас се наведе напред и му хвърли ласото. То се нахлузи на главата на Картрайт и обхвана раменете му. Рязко дърпане и човекът падна. И мъчителят го потегли след себе си, без да среща съпротива, надолу по стъпалата.

Светлината изгасна. Настъпилата изведнъж тъмнина изглеждаше по-страшна от демоничното кикотене.

Смехът рязко се прекъсна. Долових тънък жален писък. Светлината се запали. Черният трон бе празен. Подиумът — също. Нито Сатаната, нито палача, нито Консърдайн! Само скиптърът и короната насмешливо горяха на златния трон между двете редици неподвижни хора облечени в бяло.