LIII. Анабет

Анабет никога не се бе страхувала от тъмното.

Но пък тъмното обикновено не бе високо дванайсет метра, нямаше черни криле, камшик, направен от звезди, и сенчеста коленица, теглена от коне вампири.

Никс бе прекалено внушителна. Надвиснала над бездната, тя бе фигура от завихрени пепел и пушек, голяма колкото статуята на Атина Партенос, но съвсем жива. Одеждите й бяха по-черни и от най-черната нощ, осеяни със светлинките на съзвездия, все едно в роклята й се зараждаха галактиките. Лицето й бе почти невидимо, с изключение на очите, които сияеха като квазари14. Когато крилете й плющяха, по мрака плъзваха вълни от още по-гъст мрак, които накараха клепачите на Анабет да натежат и почти я приспаха.

Колесницата на богинята бе направена от същия материал, от който бе изваян и мечът на Нико ди Анджело — стикска стомана. Теглеха я два огромни, чисто черни коня със заострени сребърни зъби. Животните размахваха копита сред мрака на бездната и ту придобиваха плътна форма, ту ставаха на пушек.

Те засъскаха и оголиха зъби към Анабет. Богинята обаче плесна с камшика си и конете отстъпиха.

— Не, Сенчест — каза тя. — Долу, Сянко. Тези малки наградки не са за вас.

Пърси погледна към конете, а те изцвилиха недоволно. Все още бе обвит в Мъртвешката мъгла и изглеждаше като неясен образ на труп, което караше сърцето на Анабет да се къса всеки път, щом го зърне. Освен това, цялото това нещо не бе особено добър камуфлаж, тъй като Никс определено ги виждаше ясно.

Анабет не можеше да разчете изражението върху мъртвешкото лице на Пърси. Обаче бе очевидно, че думите на конете не му харесват.

— Значи няма да ги оставиш да ни изядат? — попита той богинята. — Много го искат.

— Разбира се, че не — светнаха очите квазари на Никс. — Няма да оставя конете си да ви изядат, както нямаше да оставя и Ахлида да ви довърши. Това хубаво убийство запазих за себе си!

Анабет не се чувстваше особено храбра или умна в този момент, но инстиктът й подсказа, че трябва да отвори уста. В противен случай разговорът щеше да продължи твърде кратко.

— О, не убивай себе си! — извика тя. — Не сме толкова страшни!

Богинята свали камшика си.

— Моля? Не, не ме разбра…

— Надявам се, че не! — Анабет погледна към Пърси и се принуди да се засмее. — Не искаме да я уплашим, нали?

— Ха-ха — немощно отвърна Пърси. — Разбира се, че не.

Конете вампири изглеждаха объркани. Те се изправиха на задните си крака, изпръхтяха и блъснаха черните си глави една в друга. Никс отново дръпна поводите им.

— Не знаете ли коя съм? — попита тя.

— Нощта, разбира се — отвърна Анабет. — То се вижда, тъй като си доста тъмна. В брошурата обаче не пишеше нищо за теб.

Никс премигна.

— Каква брошура?

— Взехме я, нали? — потупа джобовете си Анабет.

— Аха — облиза устни Пърси. Не изпускаше конете от поглед, а ръката му стискаше дръжката на меча. Бе обаче достатъчно умен, за да следва Анабет. Сега тя само трябваше да задържи нещата под контрол… макар че не виждаше как може да стане още по-лошо.

— Както и да е — продължи тя, — предполагам, че в брошурата не пишеше много, тъй като не си знаменитост. Вече видяхме реките Флегетон и Кокит, араите, отровната Ахлида, а също и няколко титани и гиганти… Никс обаче? Май изобщо не пишеше за теб.

— Не е пишело за мен? Не съм била знаменитост?

— Да — каза Пърси, схванал идеята. — Слязохме да обиколим Тартара. Търсехме нещо по-екзотично. Подземното царство е доста скучно, а планината Олимп е капан за туристите…

— Вярно е, да го вземат боговете! — съгласи се Анабет. — Затова решихме да отидем на екскурзия в Тартара, но никой не спомена нищо за среща с Никс. Явно са решили, че не си толкова важна.

— Не съм била важна ли? — Никс изплющя с камшика си. Конете й се размърдаха неспокойно и отново оголиха зъби. Вълни от мрак изплуваха от бездната й и накараха стомаха на Анабет да се свие. Тя обаче не можеше да покаже страха си.

Вместо това бутна ръката на Пърси надолу и го принуди да свали меча. Тази богиня бе по-могъща от всичко, което бяха срещали досега. Никс бе по-стара от който и да е Олимпиец, титан или гигант, по-древна дори от Гея. Не можеше да бъде победена от двама герои. Поне не и от герои, използващи груба сила.

Анабет се принуди да погледне към тъмното лице на богинята.

— Колко други герои са идвали да те видят? — попита невинно тя.

— Никой. Нито един. — Ръката на Никс застина върху поводите. — Това е напълно неприемливо!

— Може би не си направила нищо запомнящо се, че да влезеш в новините — сви рамене Анабет. — Ясно е, че Тартара е важен. Всичко наоколо е кръстено на него. Ако можехме да се срещнем с Деня…

— О, да! — включи се Пърси. — Деня? Това би било забележително. Много бих искал да се срещна с нея и да й взема автограф.

— Деня! — Никс стисна ръба на черната си колесница. Возилото се разтърси. — Имаш предвид Хемера! Тя ми е дъщеря! Нощта е много по-могъща от Деня!

— Хм — отвърна Анабет, — араите ми харесаха повече. Дори Ахлида беше по-интересна.

— Всички те са мои деца!

— Много деца, а? — сподави прозявката си Пърси.

— Аз съм майката на всички ужаси! — развика се Никс. — На самите мойри! На Хеката! На Старостта! На Болката! На Съня! На Смъртта! И на всички проклятия! Та аз съм създала всички новини!

Загрузка...