LXV. Франк

Франк се надяваше да има фойерверки.

Или поне плакат с надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ!.

Преди повече от три хиляди години неговият предшественик Периклимен бе отплавал на изток с аргонавтите. Векове по-късно потомците му бяха служили в източните римски легиони. Тогава след серия неудачи семейството му се бе озовало в Китай, а през ХХ век бе емигрирало в Канада. Сега Франк се завръщаше в Гърция, което означаваше, че семейство Занг на практика бе обиколило цялото земно кълбо.

Това изглеждаше като повод за празник, но го посрещнаха само ято гладни харпии, които нападнаха кораба. На Франк му стана мъчно, докато ги застрелваше с лъка си. Не можеше да не си спомни за Ела, тяхната умна приятелка от Портланд. За жалост, тези харпии не бяха като Ела и искаха да изядат лицето на Франк. Затова той ги превърна в облаци от пера и прах.

Гръцкият пейзаж под тях не изглеждаше кой знае колко по-гостоприемен. Хълмовете бяха осеяни с камъни и пънове от кедри, които блещукаха на лятната мараня. Слънцето грееше толкова ярко, че все едно искаше да разтопи всичко наоколо и да го изкове в щит от небесен бронз. Дори на трийсет метра височина Франк можеше да чуе цикадите, които жужаха в дърветата — странен звук, от който му се доспиваше. Дори крещящите гласове на бога на Войната сякаш бяха задрямали. Те почти не бяха безпокоили Франк, откакто екипажът навлезе в Гърция.

По врата му потече струйка пот. Когато бе замразен от лудата богиня на Снега, на Франк му се бе сторило, че никога повече няма да усети топлина, но сега фланелката му бе залепнала за гърба.

— Жега е! — ухили се Лио от руля. — Напомня ми за Хюстън! Какво ще кажеш, Хейзъл? Трябват ни само няколко огромни комара и ще стане точно като тексаското крайбрежие!

— Браво на теб, Лио — изсумтя Хейзъл. — Сега сигурно ще ни нападнат гигантски старогръцки комари.

Франк ги загледа. Бе изумен от това, че напрежението помежду им е изчезнало. Не знаеше какво точно се бе случило с Лио по време на петте дена изгнание, но то го бе променило значително. Той продължаваше да се шегува, но Франк усещаше нещо особено в държанието му, все едно е кораб с нов кил. Килът не се виждаше, но се усещаше по начина, по който корабът пори през вълните.

Лио вече не го дразнеше, поне не както преди. Бъбреше си спокойно с Хейзъл и не я зяпаше по начина, който караше Франк да се чувства неудобно.

Хейзъл веднага бе разбрала какво е станало.

— Срещнал се е с момиче.

— Какво? — не бе повярвал Франк. — Къде? Как разбра?

— Просто го знам — усмихнала се бе Хейзъл.

Все едно бе дъщеря на Венера, а не на Плутон. Франк изобщо не схвана какво става. Разбира се, бе доволен, че Лио не сваля гаджето му, но бе притеснен за него. Наистина двамата се бяха карали понякога, но след всичко преживяно Франк не искаше да види сърцето на Лио разбито.

— Ето! — Гласът на Нико го извади от унеса му. Ди Анджело както винаги се бе настанил на върха на мачтата. Той посочи към блестяща зелена река, която криволичеше между хълмовете на около километър от тях. — Завий натам. Близо сме до храма. Много близо!

Сякаш за да докаже думите му, черна мълния разкъса небето и пред погледа на Франк се появиха тъмни звездички. Косъмчетата по ръцете му настръхнаха.

Джейсън сложи колана с меча си.

— Въоръжете се! Лио, приближи, но не кацай. Не бива да правим излишни контакти със земята. Пайпър, Хейзъл, пригответе въжетата за акостиране.

— Готово! — каза Пайпър.

Хейзъл щипна Франк по бузата и изтича да помогне.

— Франк — извика Джейсън. — Моля те, слез долу и намери тренер Хедж.

— Разбира се!

Той слезе по стълбите и се насочи към каютата на сатира. Когато приближи, забави ход. Не искаше да го стряска. Тренер Хедж имаше навика да изскача с бухалка в ръка, ако решеше, че на борда са стъпили нападатели. Франк на няколко пъти едва не се бе разделил с главата си на път към банята.

Той вдигна ръка да почука, след което видя, че вратата е открехната. Чу как тренерът говори с някого вътре.

— Стига де, миличко — говореше сатирът, — знаеш, че не е така!

Франк замръзна. Не искаше да подслушва, но не бе сигурен какво трябва да направи. Хейзъл му бе споменала, че се притеснява за тренер Хедж. Твърдеше, че нещо го безпокои, но Франк не се бе замислял по въпроса досега.

Никога не го бе чувал да говори толкова нежно. Обикновено крещеше по време на различните мачове по телевизията или пък окуражаваше любимите си герои от каратистки филми. Франк бе сигурен, че едва ли вика на Чък Норис „миличко“.

Отговори му друг глас — женски, но трудно доловим, все едно идва от много далеч.

— Ще го направя — обеща Хедж, — но ние влизаме в битка.

Сатирът се прокашля.

— Играта може да загрубее. Ти само се пази. Ще се върна. Обещавам.

Франк не издържаше повече и почука шумно на вратата.

— Хей, тренер?

Разговорът прекъсна и вратата се отвори. Тренер Хедж застана на прага намръщен и с кръвясали очи, все едно е прекалил с гледането на телевизия. Носеше обичайните си бейзболна шапка и къси панталони, кожена ризница върху тениската и свирка на врата си, все едно щеше да свири футболен мач между чудовища.

— Какво искаш, Занг?

— Готвим се за битката, тренер. Трябваш ни на борда.

Козята брадичка на сатира потръпна.

— Разбира се, че ви трябвам.

Звучеше странно разочарован от това, че им предстои битка.

— Не исках да… искам да кажа, чух, че… — заекна Франк. — Да не пращаше съобщение по Ирида?

Хедж изглеждаше все едно ще залепи един шамар на Франк или най-малкото ще изсвири оглушително. И тогава раменете му увиснаха. Той въздъхна и влезе обратно в каютата, като остави Франк на прага.

След това се отпусна на леглото си и подпря брадичка с юмрук. Гледаше мрачно към каютата си, която имаше вид на стая на студенти след ураган — навсякъде имаше бельо (Франк не знаеше дали за носене или за ядене), дискове и мръсни чинии около телевизора. Всеки път, когато корабът се наклонеше в една или друга посока, по пода започваха да се търкалят топки за футбол и баскетбол, и дори една за билярд. Туфи козина летяха във въздуха и се събираха по мебелите на фъндъци.

На нощното шкафче на тренера имаше купа вода, купчина златни драхми, фенерче, а също и стъклена призма за правене на дъги. Треньорът явно бе подготвен за доста съобщения по Ирида.

Франк си спомни за това, което Пайпър му бе разказала — че той си има приятелка нимфа, която работи за баща й. Как ли се казваше нимфата? Мелинда? Милисънт?

Не. Мели.

— Приятелката ти Мели добре ли е? — попита Франк.

— Не ти влиза в работата! — излая сатирът.

— Добре.

— Да, добре е! — завъртя очи Хедж. — Щом толкова искаш да знаеш. Но тя вече не ми е приятелка.

— О! — сви се стомахът на Франк. — Скъсахте ли?

— Не, тъпако! Оженихме се! Тя ми е съпруга!

Франк щеше да е по-малко изненадан, ако треньорът го бе зашлевил.

— Тренер… но това е страхотно! Кога…

— Не ти влиза в работата! — кресна сатирът.

— Ами… добре.

— В края на май — отвърна той, — преди Арго II да отплава. Не искахме да вдигаме много шум.

Франк се почувства сякаш корабът се залюлява отново, но не бе така, тъй като спортната екипировка си остана в единия ъгъл.

През цялото време тренер Хедж бе женен? И въпреки това се бе съгласил да се включи в подвига им. Нищо чудно, че звънеше толкова често у дома. Нищо чудно, че бе толкова раздразнителен.

И въпреки това… Франк усети, че има нещо повече. Тонът му по време на разговора звучеше все едно има някакъв проблем.

— Не исках да подслушвам — каза момчето, — просто исках да разбера дали е добре.

— Разговорът бе личен!

— Добре… прав сте.

— Хубаво! Ще ти кажа. — Хедж отскубна малко козина от хълбока си и я остави да лети във въздуха. — Взе си отпуск от работата си в Ел Ей и отиде в лагера на нечистокръвните за през лятото, понеже предположихме… — Гласът му потрепера. — Помислихме, че ще е по-безопасно. А сега е в капан там, докато римляните се готвят да нападнат. И… е уплашена.

Франк внезапно осъзна, че носи значката на центурион върху ризата си и татуировка SPQR на ръката си.

— Съжалявам — каза той, — но след като тя е облачна нимфа, не може ли просто да… ами, да отлети?

Тренерът стисна бейзболната си бухалка.

— По принцип да. Но сега не. Разбираш ли… в деликатна ситуация е.

— Деликатна… — внезапно Франк се ококори. — Бременна е! Ще ставаш татко!

— Защо не го изкрещиш малко по-силно? — изсумтя Хедж. — Мисля, че не те чуха в Хърватия.

Франк не можа да сподави усмивката си.

— Но, тренер, това е страхотно! Ще имаш бебе сатирче или може би мъничка нимфа? Ще бъдеш фантастичен татко.

Франк не бе сигурен защо мисли така предвид любовта на треньора към бухалките и ритниците, но бе сигурен.

— Идва война, Занг! — намръщи се още повече Хедж. — Никъде не е безопасно! Трябваше да съм до Мели. Ако ще умирам някъде…

— Хей, никой няма да умре! — извика Франк.

Сатирът го погледна право в очите. Франк усети, че не му вярва.

— Винаги съм обичал децата на Арес — промърмори — или Марс. Няма значение. Може би затова не съм те направил на пихтия, задето си пъхаш носа в чужди работи.

— Но аз не…

— Хубаво, ще ти кажа! — въздъхна отново Хедж. — По време на първото си назначение за отговорник бях в Аризона. Намерих онова девойче Клариса.

— Клариса?

— Да. Тя ти е сестра — отвърна Хедж. — Страхотно дете. Грубо. Агресивно. С голям потенциал. Но докато я търсех, сънувах мама. Тя бе облачна нимфа като Мели. Сънувах, че е в беда и че трябва да й помогна. Веднага. Но си казах, че това е само сън. Кой би наранил една облачна нимфа? Освен това трябваше да спася детето. Така завърших мисията си и отведох Клариса ла Рю в лагера на нечистокръвните. След това потърсих мама. Но закъснях.

Франк видя как туфата козина кацна на върха на бухалката.

— Какво бе станало?

— Не знам — сви рамене Хедж. — Никога повече не я видях. Може би, ако се бях върнал по-бързо…

Франк искаше да каже нещо утешително, но не знаеше какво. Бе изгубил майка си в Афганистан и знаеше колко кухо звучи думата „съжалявам“.

— Вършил си работата си — рече той, — спасил си живота на една героиня.

— И сега жена ми и нероденото ми детенце са на другия край на света, а аз не мога да им помогна с нищо.

— Помагаш — настоя Франк. — Дошъл си с нас, за да спреш Гея и гигантите. Това е най-добрият начин да спасиш тези, които обичаш.

— Да, прав си, предполагам.

На Франк му се искаше да го окуражи с нещо повече, но този разговор само го караше да се притеснява за всеки, когото е оставил зад себе си. Чудеше се кой ли пази лагер „Юпитер“ сега, когато легионът бе отпътувал на изток. Особено предвид факта, че Гея бе отворила Портите на Смъртта, за да изкара всичките си чудовища оттам. Тревожеше се за приятелите си от петата кохорта и как се чувстват сега, когато Октавиан им бе наредил да тръгнат срещу лагера на нечистокръвните. Франк искаше да се върне там, само и само за да завре някое плюшено мече в гърлото на противния авгур.

Корабът се наклони напред и спортната екипировка се търкулна по пода на стаята.

— Спускаме се — каза Хедж. — По-добре да се качваме горе.

— Да — отвърна Франк с прегракнал глас.

— Ти си един нахален римлянин, Занг.

— Но…

— Хайде — каза Хедж. — И да не си казал нищо на останалите!


Докато другите закрепваха въздушните съоръжения, Лио хвана Франк и Хейзъл за ръка и ги повлече към задната балиста.

— Ето го и плана.

— Мразя плановете ти — присви очи Хейзъл.

— Трябва ми парчето вълшебно дърво — каза Лио. — Бързо!

Франк едва не се задави. Хейзъл отстъпи назад и инстинктивно покри с ръка джоба си.

— Лио, не можеш…

— Намерих изход — обърна се Лио към Франк. — Ти решаваш, човече, но аз мога да те защитя.

Франк си спомни колко пъти се е опасявал от това как пръстите на Лио пламват. Едно погрешно движение и той можеше да унищожи живота му.

Но по някаква причина не се изплаши. От битката си с кравешките чудовища във Венеция насам Франк почти не бе мислил за крехкото парченце, на което се крепеше животът му. Да, най-малкият пламък можеше да го убие. Той обаче бе преживял невероятни изпитания и бе накарал баща си да се гордее с него. Реши, че каквато и да е съдбата му, няма да се безпокои за нея. Щеше да направи каквото може, за да спаси приятелите си.

Освен това Лио звучеше сериозен. Очите му все още бяха пълни с онази странна меланхолия, все едно е на две места едновременно, но нищо в изражението му дори не намекваше, че се шегува.

— Дай му го, Хейзъл — каза Франк.

— Но… — Хейзъл си пое дълбоко въздух. — Добре.

Тя извади дръвчето и го подаде на Лио. В ръцете му не изглеждаше много по-голямо от отвертка. Единият му край все още бе овъглен. С него Франк бе разтопил ледените окови на бог Танатос в Аляска.

Тогава Лио извади бял плат от колана си.

— Гледайте!

— Носна кърпа? — намръщи се Франк.

— Бяло знаме? — предположи Хейзъл.

— Не, неверници такива! — скара им се Лио. — Това е плат, оплетен от много готин материал. Подарък от една приятелка.

Лио зави дръвчето в кърпата и го заши с една бронзова игла.

— Иглата е моя идея — обяви гордо момчето. — Отне ми много време, докато я вплета в плата, но няма да се отвори, освен ако ти не го поискаш. Материалът не го притиска повече от джоба на Хейзъл.

— Къде тогава е подобрението? — попита момичето.

— Дръж това, за да не получиш инфаркт — Лио подхвърли торбичката на Франк, който едва не я изпусна.

След това призова нажежен пламък с дясната си ръка и вдигна лявата над нея, така че огънят да оближе ръкава му.

— Виждаш ли? — каза той. — Не гори!

Франк не искаше да спори с човек, който държи огнено кълбо, но намери сили да каже:

— Ти си имунизиран срещу силата на огъня.

— Да — подбели очи Лио, — но трябва да се съсредоточа, ако не искам да изгорят и дрехите ми. А в момента изобщо не съм съсредоточен, не виждаш ли? Този плат е напълно огнеупорен. Това означава, че дръвчето ти не може да изгори, докато е в торбичката.

— Как можеш да си сигурен? — попита Хейзъл, която очевидно все още се съмняваше.

— Ох, че сте ми скептични — Лио изгаси пламъка. — Явно има само един начин да те убедя.

Той протегна ръка към Франк.

— Не, не! — отстъпи рязко Франк. Внезапно всички храбри мисли се изпариха от ума му. — Благодаря ти, Лио, но… просто не мога.

— Човече, трябва да ми се довериш.

Сърцето на Франк бясно затупка. Вярваше ли на Лио? Да. Що се отнася до двигателите.

Но да му довери живота си?

Спомни си деня, в който се бяха озовали в подземията на Рим. Гея им бе обещала, че ще умрат в онази стая. Лио бе обещал, че ще ги измъкне от капана.

И го бе направил.

Сега говореше със същата увереност.

— Добре — Франк подаде торбичката на Лио. — И все пак се постарай да не ме убиеш.

Ръката на Лио пламна. Торбичката дори не потъмня. Франк зачака нещо да се обърка. Преброи до двайсет, но бе все още жив. Почувства се все едно парче лед се разтапя в сърцето му — страх, който бе таил толкова дълго, че вече не обръщаше внимание на съществуването му.

Докато не разбра, че вече го няма.

Лио изгаси пламъка и намигна на Франк.

— Кой сега е номер едно?

— Не му отговаряй — отвърна Хейзъл. — И все пак, Лио, това е невероятно.

— Така си е — съгласи се момчето. — Кой иска да вземе моето свръхобезопасено парче дърво?

— Аз — отвърна Франк.

Хейзъл сви устни и погледна надолу. Не искаше Франк да види обидата в очите й. Бе пазила дървото толкова дълго, през толкова тежки битки. Това бе символ на доверие между двамата, знак на тяхната връзка.

— Не е заради теб, Хейзъл — нежно каза Франк. — Не мога да го обясня, но имам чувството, че трябва да направя още една крачка напред, ако искам да оцелея в Дома на Хадес. Трябва сам да нося товара си.

— Разбирам. — Златистите очи на Хейзъл бяха пълни със загриженост. — Просто… ме е страх.

Лио подхвърли торбичката на Франк, който я върза на колана си. Почувства се странно от това да носи собствената си слабост толкова открито, след като я бе крил с месеци.

— Лио — каза той. — Благодаря.

Това бе съвсем неадекватен отговор за подаръка, който бе получил, но Лио само се ухили.

— Затова са приятелите гении.

— Момчета? — обади се Пайпър. — По-добре елате бързо. Трябва да видите това.


Намериха източника на черната мълния.

Арго II кръжеше точно над реката. На няколкостотин метра от тях имаше руини. Не изглеждаха като нещо кой знае какво — порутени стени, опасали варовиковите останки на някакви сгради, — но нейде от вътрешността на въпросните сгради изригваха струи мрак, все едно калмар изпуска мастило от леговището си. Докато Франк гледаше, една черна мълния изпращя във въздуха, разклати кораба и вледени въздуха наоколо.

— Некромантейонът — каза Нико. — Домът на Хадес.

Франк застана мирно на перилата. Предполагаше, че е прекалено късно да предлага връщане назад. Чудовищата в Рим вече му липсваха. Дори преследването с отровните крави във Венеция изглеждаше примамливо пред това място.

Пайпър обгърна с ръце раменете си.

— Чувствам се уязвима тук на открито. Не можем ли да кацнем в реката?

— Не бих го направила — отвърна Хейзъл, — това е река Ахерон.

Джейсън примижа.

— Мислех, че Ахерон тече в Подземното царство.

— Така е — отвърна Хейзъл, — но изворите й са в света на смъртните. Течението на реката под нас отива право в царството на Плутон… искам да кажа Хадес. Да приземим кораб на герои в тези води…

— Ясно, оставаме тук — реши Лио. — Не искам зомби течове.

На около половин километър надолу имаше рибарски лодки. Франк се досети, че смъртните не знаят и не се интересуват от историята на реката. Явно бе хубаво да си обикновен смъртен.

Застанал до Франк, Нико ди Анджело вдигна скиптъра на Диоклециан. Кълбото му блесна с червеникава светлина, която сякаш откликваше на черната буря. Независимо дали това бе римска реликва или не, скиптърът тревожеше Франк. Ако наистина имаше силата да призовава легион мъртъвци… ами, не беше сигурен, че това е добра идея.

Джейсън веднъж му бе казвал, че децата на Марс имат подобна способност. Предполагаше се, че Франк може да призове призраците на победените войници от всяка една война, за да му служат в битка. Никога не бе успявал да използва тази си сила, тъй като тя го ужасяваше твърде много. Притесняваше се да не се превърне в един от тези призраци, обречен завинаги да изплаща загубата си, стига да има кой да го призове.

— Нико — осмели се да посочи скиптъра Франк, — научи ли се как да използваш това чудо?

— Сега ще проверим. — Нико се загледа в пипалата мрак, които руините излъчваха. — Не смятам да опитвам, преди да е необходимо. Портите на Смъртта и без това работят извънредно, за да пренасят още и още от чудовищата на Гея. Ако сега взема да викна и мъртвите, Портите могат да се строшат. Това ще остави процеп в света на смъртните, който няма да може да бъде затворен.

— Мразя процепи — изсумтя Хедж. — Да пречукаме гадните чудовища.

Франк погледна към сатира и видя мрачното изражение на лицето му. Внезапно му хрумна нещо.

— Тренер, защо не останеш на борда, за да ни прикриваш с балистата?

— Да остана? — намръщи се Хедж. — Аз? Но аз съм най-добрият ви войник!

— Може да ни потрябва въздушна помощ — каза Франк — като в Рим. Тогава ни отърва задниците.

Не искаше да добавя: „А и искам да се върнеш жив и здрав при бебенцето си“.

Хедж обаче схвана думите му и на лицето му се изписа облекчение.

— Е — каза той, — предполагам, че все някой трябва да ви спасява.

Джейсън потупа тренера по гърба, след което кимна благодарно към Франк.

— Значи е решено. Останалите тръгваме към руините. Време е да развалим купона на Гея.

Загрузка...