Домът на Хадес

LXXIII. Хейзъл

Хейзъл не се гордееше с това, че се разплака.

След като тунелът рухна, тя реагира като двегодишно дете — започна да плаче и да вика. Не можеше дори да помръдне нападалите пръст и камъни, които разделяха нея и Лио от останалите. Ако земята се размърдаше още малко, целият комплекс можеше да се срути върху главите им. Въпреки това тя заудря с юмруци по камъните и започна да ругае по такъв начин, че ако още бе в училището „Света Агнес“, щяха да й мият устата със сапун цял месец.

Лио я зяпна ококорен и безмълвен.

Не бе честна към него.

Последния път, когато останаха заедно, тя го бе отнесла в миналото и му бе показала Сами — неговия дядо и нейното първо гадже. Бе го натоварила с емоционален багаж, от който нямаше нужда, като го остави толкова замаян, че едва не се бе дал на една огромна скарида.

Сега отново бяха сами, приятелите им може би умираха, а тя се държеше като малко дете.

— Съжалявам — избърса сълзите си тя.

— Хей, знаеш ли… — сви рамене Лио. — И аз понякога съм нападал камъни.

— Франк… — преглътна тя. — Той…

— Слушай — отвърна Лио, — Занг е неудържим. Вероятно ще се превърне в кенгуру и ще нарита мутрите на чудовищата.

Помогна й да се изправи. Въпреки паниката, която я бе обхванала, Хейзъл знаеше, че Лио е прав. Франк и останалите съвсем не бяха беззащитни. Щяха да намерят начин да оцелеят. Това, което можеха да направят двамата с Лио, бе да продължат напред.

Тя погледна към него. Косата му бе станала по-дълга и по-рошава, а лицето — по-източено. Вече не приличаше на дяволче, а на мършавите елфи от приказките. Най-голямата разлика обаче бе в очите му. Те постоянно се движеха, все едно се опитваха да зърнат нещо отвъд хоризонта.

— Лио, толкова съжалявам — каза тя.

— Благодаря — повдигна вежда той, — но за какво?

— За… — Тя размаха ръце безпомощно. — За всичко. За това, че те сметнах за Сами, че… не исках, но ако съм…

— Хей. — Той стисна ръката й. Хейзъл усети, че в това няма нищо романтично. Бе просто жест на приятелство. — Машините се правят, за да работят.

— Какво имаш предвид?

— Според мен Вселената е нещо като машина. Нямам представа кой я е създал. Мойрите, боговете или големия Дядо Господ. Но през повечето време бурмичките работят както трябва. Разбира се, понякога има повреди, но като цяло… съществува причина нещата да се случват по този начин. Така стана и с нашата среща.

— Лио Валдес — възхити се Хейзъл, — ти си философ.

— О, не — отвърна той. — Аз съм просто един механик. Но предполагам, че дядо Сами е знаел какво прави. Оставил те е да вървиш по своя път, Хейзъл. Моята работа бе да ти кажа, че това е супер. С Франк сте чудесна двойка и ще преживеете всичко това. Надявам се да получите своя хепиенд. Най-малкото заради Занг. Без теб той не може да си върже и обувките.

— Това беше грубо — скара му се Хейзъл, но почувства как се отпуска, как един възел напрежение, затягал се в последните седмици, най-сетне се разхлабва. Лио наистина се бе променил. Хейзъл си даде сметка, че си е спечелила добър приятел.

— Какво ти се случи, когато остана сам? — попита тя. — Кого срещна?

— Дълга история. — Едното око на Лио потрепера. — Някой ден ще ти кажа, но все още чакам да видя как ще се развият нещата.

— Вселената е машина — отвърна Хейзъл — и мисля, че ще се наредят.

— Дано.

— Стига да не си я построил ти — добави Хейзъл. — Твоите машини никога не работят както трябва.

— Ха-ха. — Лио призова една огнена топка. — А сега накъде трябва да вървим, госпожице Подземна?

Хейзъл огледа пътя пред тях. На около девет метра надолу тунелът се разделяще на четири по-малки и напълно еднакви пътеки. Тази отляво обаче излъчваше студ.

— Натам — реши тя. — Изглежда най-опасно.

— Колко изкусително — отвърна Лио.

И така започнаха спускането си.

Веднага щом стигнаха първия портал, порът Гейл ги намери. Той се покатери по Хейзъл и се настани на врата й, като през цялото време писукаше сърдито, все едно за да каже: „Къде се губихте? Закъснявате!“.

— Не и пръдливата невестулка! — оплака се Лио. — Ако това чудо се изпусне в подземието, с всичкия огън наоколо направо ще избухнем!

Гейл излая някаква невестулска обида към Лио.

Хейзъл изшътка и на двамата. Чувстваше как тунелът пред тях се спуска още деветдесет метра, след което преминава в огромна зала. А в залата имаше чуждо присъствие… студено, тежко и могъщо. Хейзъл не бе усещала нищо подобно от пещерата в Аляска, където Гея се бе опитала да пробуди гиганта Алкионей. Тогава Хейзъл бе провалила плановете на Майката Земя, но за да го постигне, се бе наложило да събори цялата пещера, жертвайки своя живот и този на майка си. Не гореше от желание да изпита отново подобно преживяване.

— Лио, бъди нащрек — каза тя. — Приближаваме.

— Приближаваме? Какво приближаваме?

— Мен — отекна женски глас в коридора.

Хейзъл усети вълна от гадене и краката й омекнаха. Целият свят се размърда. Усетът й за посоките, който под земята обикновено бе безпогрешен, изчезна напълно — като компас, чиято стрелка се върти във всички посоки.

Двамата с Лио не усетиха да се движат, но внезапно се озоваха на почти сто метра разстояние надолу по коридора, при входа на залата.

— Добре дошли — рече жената. — Очаквах ви.

Хейзъл огледа залата. Не можеше да види кой говори.

Стаята напомняше Пантеона в Рим, само дето тук всичко бе украсено в стила на Хадес.

По обсидиановите стени бяха изобразени сцени на смърт — жертви на чума, трупове след битка, зали за мъчения със скелети, висящи от железни кафези. Всичко това бе подчертано със скъпоценни камъни, което по някакъв начин го правеше още по-уродливо и гротескно.

Както и в Пантеона, куполообразният покрив бе изграден от квадратни камъни, но тук всички те бяха надгробни — стели, покрити с надписи на старогръцки. Хейзъл се запита дали под тях има истински трупове. Не можеше да прецени без чувството си за ориентиране под земята.

Не видя други изходи. На върха на тавана, където в Пантеона се виждаше звездното небе, имаше кръг от чисто черен камък. Той лъщеше, сякаш за да затвърди представата, че от това място няма изход и че над него не е небето, а само пълният мрак.

Погледът на Хейзъл се насочи към центъра на стаята.

— Аха — промърмори Лио, — това са врати.

На около петнайсет метра от тях имаше врати на асансьор, направени от сребро и желязо. От двете им страни бяха веригите, които ги приковаваха към пода.

Мястото около вратите бе поръсено с черни камъчета. Хейзъл усети изгарящ прилив на ярост, когато осъзна, че те бяха единственото останало от древния олтар на Хадес, който някога се бе издигал тук. Враговете им го бяха унищожили, за да сторят място за Портите на Смъртта.

— Къде си? — извика тя.

— Не ни ли виждаш? — подразни я жената. — Смятах, че Хеката е направила по-добър избор.

Хейзъл усети нов пристъп на гадене. Гейл пръдна на рамото й, докато лаеше, което само влоши нещата.

Черни петна се появиха пред очите й. Тя премигна, за да ги премахне, но те само се сгъстиха. След това се събраха в шестметрова неясна фигура, издигаща се пред Портите.

Гигантът Клитий бе обвит в черен пушек, точно като в кошмарите й на кръстопътя, но сега Хейзъл можеше да различи драконовите му нозе, покрити с пепеляви люспи, и масивното му хуманоидно туловище, бронирано в стикска стомана. Дългата му, сплетена на плитки коса бе като изтъкана от дим, а цветът на кожата му бе черен като Смъртта.

Хейзъл знаеше това, тъй като бе виждала Смъртта лично.

Очите на гиганта блестяха ледени като диаманти. Не носеше никакво оръжие, но май нямаше и нужда. И така бе достатъчно страшен.

Лио подсвирна.

— Да знаеш, Клитий, за такъв голям мъж имаш много хубав глас.

— Идиот — изсъска жената.

На половината разстояние между Хейзъл и гиганта въздухът потрепера и магьосницата се появи.

Носеше елегантна златоткана рокля без ръкави. Тъмната й коса бе оформена в конус, обсипан с диаманти и изумруди. Около врата й като огърлица висеше миниатюрен лабиринт, на въженце от мънички рубини, които напомниха на Хейзъл за кристализирани капки кръв.

Жената бе красива по царствен начин, който не издаваше възрастта й. Като статуя, на която можеш да се възхитиш, но в която никога не би се влюбил. Очите й блестяха с неприкрита омраза.

— Пасифая — пророни Хейзъл.

— Милата ми Хейзъл Левеск — наклони глава жената.

— Ама вие двете познавате ли се? — прокашля се Лио. — Да не сте приятелки от Подземното царство? Или пък…

— Млъкни, глупако. — Гласът на Пасифая бе мек, но пълен с отрова. — Нямам полза от надменни герои, които оставят след себе си само печал и разруха.

— Прекалявате, госпожо — възрази Лио. — Не съм оставил чак толкова разруха след себе си. Аз съм син на Хефест.

— Механик — процеди Пасифая. — Това е дори по-отвратително. Познавах Дедал. Неговите изобретения ми донесоха само скръб.

— Дедал? — премигна Лио. — Ама истинския Дедал? В такъв случай знаете, че работата на механика е да строи, да поправя… понякога да запушва устите на невъзпитани жени…

— Лио. — Хейзъл постави ръка на рамото му. Имаше чувството, че тази жена ще го превърне в нещо много неприятно, ако не млъкне веднага. — Може ли да ме оставиш да поговоря с нея?

— Послушай приятелката си — посъветва го Пасифая. — Бъди добро момче и ни остави да си побъбрим по женски.

Пасифая приближи и огледа изпитателно Хейзъл. В очите й гореше такава ненавист, че момичето цялото настръхна. Силата на магьосницата се излъчваше от нея като горещина от фурна. Лицето й бе смущаващо и някак странно познато…

И въпреки това Клитий притесняваше Хейзъл още повече.

Той стоеше на заден фон, тих и неподвижен, ако не се броеше черният пушек, излъчван от тялото му и събиращ се в нозете му. Неговото ледено присъствие бе усетила Хейзъл по-рано — подобно на огромен залеж от обсидиан, който момичето никога не би могло да помръдне, могъщ, неунищожим и лишен от емоции.

— Приятелят ти не е много по приказките — отбеляза Хейзъл.

Пасифая погледна гиганта и подсмръкна с отвращение.

— Моли се да си остане така, мила. Гея ми отстъпи удоволствието да се разправя с теб, но Клитий е… как да кажа, моята застраховка. Като една магьосница на друга бих ти доверила, че той е оставен, за да следи да не забравям заповедите си. Гея е много предпазлива.

Хейзъл понечи да възрази, че тя не е магьосница. Не искаше да знае как Пасифая смята да се „разправи“ с тях или как гигантът я следи. Въпреки това се изпъчи и се опита да изглежда самоуверена.

— Каквото и да си замислила — каза Хейзъл, — няма да се получи. Ние унищожихме всички чудовища, които Гея изпрати срещу нас. Ако си умна, ще се разкараш от пътя ни.

Гейл се озъби одобрително, но Пасифая не беше особено впечатлена.

— Не ми изглеждаш особено заплашителна — промърмори магьосницата, — но с полубоговете винаги е така. Моят съпруг цар Минос от Крит бе син на Зевс. Никога нямаше да предположиш, ако го видиш. Бе почти толкова кльощав, колкото този тук. — Тя посочи Лио.

— Бедничкият Минос! — отвърна момчето. — Сигурно е направил нещо ужасно, за да те заслужи.

Ноздрите на Пасифая потръпнаха.

— Нямаш си и представа. Той бе твърде надменен, за да удостои Посейдон с необходимите жертвоприношения и боговете наказаха мен заради нахалството му.

— Минотавърът — спомни си внезапно Хейзъл.

Историята бе толкова отблъскваща и гротескна, че Хейзъл винаги запушваше уши, щом я чуеше в лагер „Юпитер“. Пасифая бе прокълната да се влюби в свещения бик на мъжа си. Така бе родила Минотавъра — наполовина човек, наполовина бик.

Сега, докато я гледаше с този убийствен поглед, Хейзъл осъзна защо изражението й й се струва познато.

От магьосницата струеше същата горчилка, която бе почернила живота на майка й. В най-лошите си мигове Мари Левеск гледаше на Хейзъл като на чудовище, проклятие от боговете, източник на всички нейни беди. Точно затова историята за Минотавъра тревожеше Хейзъл — не само заради потресаващата идея за Пасифая и бика, но и заради мисълта, че някое дете, което и да е то, може да бъде смятано за чудовище, за наказание за родителите си, да бъде заключено и мразено. За Хейзъл голямата жертва в историята бе самият Минотавър.

— Да — каза накрая Пасифая, — моят срам бе непоносим. След като синът ми се роди и го захвърлиха в Лабиринта, Минос отказа всякаква връзка с мен. Каза, че аз съм съсипала репутацията му! И знаеш ли какво стана после с Минос, Хейзъл Левеск? Какви бяха последиците от престъпленията и наглостта му? Получи награда! Направиха го съдия в Подземното царство, все едно има някакво право да съди останалите! Хадес му даде тази позиция. Баща ти.

— Баща ми всъщност е Плутон.

— Все тая! — излая Пасифая. — Сега поне разбираш защо мразя героите почти толкова много, колкото и боговете. Ако някой от вашите оцелее в тази война, Гея ми обеща, че ще го гледам как умира бавно в новото ми владение. Единствено ми се искаше да имам повече време да изтезавам вас. Уви…

В центъра на стаята Портите на Смъртта издадоха приятен звън. Зеленият бутон със стрелка нагоре светна. Веригите се разтърсиха.

— Виждаш ли? — сви рамене извинително Пасифая. — Портите заработиха. След дванайсет минути ще се отворят.

Стомахът на Хейзъл потръпна като самите вериги.

— Още гиганти?

— О, за щастие не — отвърна магьосницата. — Те всички се върнаха и заеха позиции в света на смъртните за последната битка. — Пасифая й е усмихна студено. — Предполагам, че Портите са за някой друг… някой неупълномощен.

Лио пристъпи напред, а от юмруците му се издигнаха струи пушек.

— Пърси и Анабет.

Хейзъл не можеше да продума. Не бе сигурна дали буцата в гърлото й е от щастие, или отчаяние. Ако приятелите им наистина бяха достигнали Портите и щяха да се появят след дванайсет минути…

— О, не се безпокойте — махна с ръка Пасифая. — Клитий ще се справи с тях. Виждаш ли, когато звънът отекне отново, някой от нашата страна трябва да отвори Портите, иначе това, което е в тях, ще направи „пуф!“ и ще си замине. Но пък Клитий може да реши да ги убие лично. Зависи от вас, двамата.

Хейзъл усети вкус на олово в устата си. Не искаше да пита, но трябваше.

— Как така?

— Трябват ни само двама живи герои — рече Пасифая. — Късметлиите ще бъдат отведени до Атина и принесени в жертва на Гея по време на Пира на Надеждата.

— Естествено — отвърна Лио.

— Така че въпросът е дали това ще бъдете вие, двамата, или приятелите ви в асансьора? — Магьосницата разпери ръце. — Нека видим кой ще оцелее дванайсет… всъщност вече са единайсет минути.

И стаята потъна в мрак.