(Древните истории на Киче) ((Древните истории на Киче))

ГЛАВА I

Сега ще кажем също името на бащата на Хунахпу и Шбаланке. Ще оставим в сянка неговия произход и ще оставим в мрак разказа и историята за раждането на Хунахпу и Шбаланке. Само ще кажем половината, само част от историята на техния баща.

Ето историята. Ето името на Хун-Хунахпу, тъй наречен. Родителите му бяха Шпиякок51 и Шмукане.52 От тях се родиха през нощта,53 Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу,54 от Шпиякок и Шмукане.

И тъй, Хун-Хунахпу бе родил и имаше двама сина и от тия двама сина първият се казваше Хунбац,55 а вторият Хунчоуен.56

Майка им се казваше Шбакияло,57 тъй се казваше жената на Хун-Хунахпу. А другият, Уукуб-Хунахпу, нямаше жена, беше неженен.

Тия двама сина, поради своята природа, бяха големи мъдреци и голяма беше тяхната мъдрост; бяха гадатели тук на земята, от добро естество и с добри нрави. На всички изкуства бяха научени Хунбац и Хунчоуен, синовете на Хун-Хунахпу. Бяха флейтисти, певци, стрелци с духателни тръби, художници, ваятели, златари, сребрари: това бяха Хунбац и Хунчоуен.58

И тъй, Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу се занимаваха всеки ден само с игра на зарове и на топка; и двама по двама четиримата се надпреварваха, когато се събираха на игрището.

Там идваше да ги наблюдава Уок,59 пратеникът на Хуракан, на Чипи-Какулха, на Раша-Какулха; но тоя Уок не оставаше нито далеч от земята, нито далеч от Шибалба;60 и мигом се въздигаше на небето до Хуракан.

Бяха още тук на земята, когато умря майката на Хунбац и Хунчоуен.

И нали бяха отишли да играят на топка на пътя за Шибалба, чуха ги Хун-Каме61 и Уукуб-Каме,62 господарите на Шибалба.

— Какво правят на земята? Кои са тия, дето я карат да трепери и вдигат толкова шум? Нека отидат да ги повикат! Нека дойдат да играят на топка тук, гдето ще ги победим! Вече не сме уважавани от тях, вече нямат ни почит, ни страх от нашия сан и даже почват да се карат над главите ни — рекоха всички тия от Шибалба.

Веднага се събраха на съвет. Тъй наречените Хун-Каме и Уукуб-Каме бяха върховните съдии. На всички господари посочваха техните служби Хун-Каме и Уукуб-Каме и на всекиго посочваха неговите задължения.

Шикирипат63 и Кучумакик64 бяха господарите с тия имена. Не друг, а те предизвикват проливането на човешка кръв.

Други се наричаха Ахалпух65 и Ахалгана,66 също господари. А службата им беше да правят така, че хората да се подуват, да им пускат гной от нозете и да им боядисват лицата в жълто, което се наричаше чуганал.67 Такава беше службата на Ахалпух и Ахалгана.

Други бяха господарят Чамябак68 и господарят Чамяхолом,69 стражи на Шибалба, чиито жезли бяха от кост. Заниманието им беше да изтощават хората, докато не станеха само кости и череп и тогава умираха и ги вземаха с изопнати корем и кости. Такава беше службата на Чамябак и Чамяхолом, тъй наречени.

Други се казваха господарят Ахалмес70 и господарят Ахалтокоб.71 Службата им беше да правят така, че на хората да им се случва някакво нещастие, когато отиват в къщата си или пред нея, и да ги намерят ранени, проснати по гръб на земята и умрели. Такава беше службата на Ахалмес и Ахалтокоб, както ги наричаха.

Идваха веднага други господари, наречени Шик и Патан,72 чиято служба беше да причиняват смърт на хората по друмищата, онова, което се нарича внезапна смърт, като правеха кръвта да стига до устата им, чак докато умрат, повръщайки кръв. Службата на всеки един от тия господари беше да ги носи, да ги стиска за гърлата и гърдите, та хората да умират по друмищата, и да карат (кръвта) да стига до гърлата им, когато вървят. Тази беше службата на Шик и Патан.

И след като се бяха събрали на съвет, умуваха как да измъчват и накажат Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу. Тия от Шибалба желаеха принадлежностите за игра на Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу, техните кожи,73 техните халки, техните ръкавици, короната и маската,74 които бяха украшенията на Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу.

Сега ще разкажем за тяхното отиване в Шибалба и как оставиха подире си синовете на Хун-Хунахпу — Хунбац и Чоуен,75 чиято майка бе умряла.

После ще кажем как Хунбац и Хунчоуен бяха победени от Хунахпу и Шбаланке.

ГЛАВА II

Веднага дойдоха пратениците на Хун-Каме и Уукуб-Каме.

— Идете — им казаха, — ахоп ачих,76 идете да повикате Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу. „Елате с нас — ще им речете, — казват господарите да дойдете.“ Нека дойдат тук да играят на топка с нас, та с тях да се възрадват нашите лица, защото наистина ни възхищават. Тъй прочее нека дойдат — рекоха господарите. — И нека донесат тук своите принадлежности за игра, своите халки, своите ръкавици и нека донесат също своите каучукови топки — рекоха господарите. — „Елате скоро“, ще им речете — им бе казано на пратениците.

А тия пратеници бяха бухали: Чаби-Тукур, Хуракан-Тукур, Какиш-Тукур и Холом-Тукур.77 Така се наричаха пратениците на Шибалба.

Чаби-Тукур беше бърз като стрела; Хуракан-Тукур имаше само един крак; Какиш-Тукур имаше червен гръб, а Холом-Тукур имаше само глава, нямаше крака, но пък имаше криле.

Четиримата пратеници имаха сановничество на ахпоп-ачих. Тръгнаха от Шибалба и бързо пристигнаха със своето послание в двора, гдето играеха на топка Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу, в игрището, което се нарича Ним-Шоб-Карчах.78 Бухалите пратеници се отправиха към игрището и представиха своето послание именно в реда, в който им го дадоха Хун-Каме и Уукуб-Каме, Ахалпух, Ахалгана, Чамябак, Чамяхолом, Шикирипат, Кучумакик, Ахалмес, Ахалтокоб, Шик и Патан, че така се наричаха господарите, които изпращаха своята заръка по бухалите.

— Вярно ли е, че тъй са говорили господарите Хун-Каме и Уукуб-Каме? Положително тъй са говорили и ние трябва да ви придружим.

— „Нека донесат всички свои принадлежности за игра“, казаха господарите.

— Добре — отвърнаха младежите. — Почакайте ни, само ще отидем да се сбогуваме с майка си.

И като се упътиха към своя дом, рекоха на майка си, понеже баща им бе вече умрял:

— Отиваме, майко наша, ала отиването ни ще е напразно. Пратениците на господаря са дошли да ни заведат. „Нека дойдат“, рекли, както заявиха вестоносците. Тук ще остане като залог нашата топка — добавиха.

Веднага отидоха да я закачат в кухината, образувана под покрива на къщата. После рекоха: „Пак ще играем.“ И отправяйки се към Хунбац и Хунчоуен, казаха им:

— Вие се заемете да свирите на флейта и да пеете, да рисувате, да ваете; топлете нашата къща и топлете сърцето на баба ви.

Когато се простиха с майка си, разнежи се Шмукане и се разплака.

— Не се натъжавайте, ние отиваме, но още не сме умрели — рекоха на тръгване Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу.

Веднага заминаха Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу и пратениците ги водеха по пътя. Тъй слизаха ли, слизаха по пътя за Шибалба, по едни много стръмни стълби. Слизаха ли, слизаха, докато стигнаха брега на една река, която течеше бързо между овразите, наречени Ну сиуан кул и Кусиуан,79 и минаха през тях. После минаха през реката, която тече между бодливи хикарови дървета.80 Хикаровите дървета бяха неизброими, но те минаха, без да се наранят.

После стигнаха до брега на една река от кръв и я прекосиха, без да пият от водите й; стигнаха друга река само от вода и не бяха победени. Напредваха, докато стигнаха мястото, където се събираха четири пътя, и там бяха победени, на кръстовището на четирите пътя.

От тия четири пътя единият беше червен, другият черен, третият бял, четвъртият жълт.81 И черният път им рече тъй:

— Мен трябва да хванете, защото аз съм господарският път. — Тъй рече пътят.

И там бяха победени. Отведоха ги по пътя за Шибалба и когато стигнаха в помещението за съвет на господарите на Шибалба, вече бяха изгубили играта.

И тъй, първенците, които седяха там, бяха само кукли, направени от дърво, стъкмени от тия от Шибалба.

Тях поздравиха първо:

— Как сте, Хун-Каме? — рекоха на куклата.

— Как сте Уукуб-Каме? — рекоха на дървения човек.

Ала те не им отговориха. Тозчас прихнаха гръмогласно господарите на Шибалба и всички останали господари се разсмяха шумно, защото чувствуваха, че ги бяха вече победили, че бяха победили Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу. И продължаваха да се смеят.

После говориха Хун-Каме и Уукуб-Каме:

— Много добре — казаха. — Вече дойдохте. Утре пригответе маската, вашите халки и вашите ръкавици — им рекоха.

— Елате и седнете на нашата пейка — им рекоха. Но пейката, която им предлагаха, беше от пламтящ камък и на нея се изгориха. Взеха да се въртят върху пейката, ала не се облекчаваха и ако не бяха станали, щяха да си изгорят седалищата.

Тия от Шибалба се разсмяха отново, примираха от смях; кривяха се от болката, която смехът предизвикваше в коремите им, смееха се всички господари на Шибалба.

— Идете сега в оная къща — им рекоха, — там ще ви занесат вашата борина82 и вашата цигара и там ще спите.

Веднага стигнаха в тъмната къща. Само мрачина имаше вътре в къщата.

В това време господарите на Шибалба обмисляха какво трябва да правят.

— Да ги принесем в жертва утре, нека умрат скоро-скоро, та принадлежностите им за игра да ни служат на нас да играем — рекоха помежду си господарите на Шибалба.

Обаче тяхната борина беше кръгъл връх на кремък, от ония, които наричат сакиток;83 това е борът на Шибалба. Тяхната борина беше островърха и изострена и блестяща като кост; много корав беше борът на тия от Шибалба.

Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу влязоха в Тъмната къща. Там отидоха да им дадат тяхната борина, една-единствена запалена борина, която им пращаха Хун-Каме и Уукуб-Каме заедно с по една цигара, също запалена, която им пращаха господарите. Това отидоха да им дадат на Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу.

Те стояха клекнали в тъмнината, когато дойдоха приносителите на борината и цигарите. Щом влязоха, борината светеше ярко.

— Всеки да запали своята борина и своята цигара; да дойдат да ги върнат на разсъмване, ама да не изгорят, а да ги върнат цели; това заръчват да ви се каже господарите.

Тъй им рекоха. И тъй бяха победени. Тяхната борина изгоря и също тъй им изгоряха цигарите, които им бяха дали.

Мъчилищата на Шибалба бяха многобройни; бяха най-различни мъчилища.

Първото беше Тъмната къща, Кекума-ха, вътре имаше само мрачина.

Второто беше Къщата, гдето трепереха, Шушулим-ха, в която беше много студено. Студен и непоносим вятър духаше вътре.

Третото беше Къщата на ягуарите, Балами-ха, тъй наречена, гдето имаше само ягуари, които се търкаляха, скупчваха се, ръмжаха и се зъбеха. Ягуарите бяха заключени в къщата.

Соци-ха, Къщата на прилепите, се наричаше четвъртото мъчилище. В тая къща имаше само прилепи, които пищяха, вряскаха и кръжаха в къщата. Прилепите бяха заключени и не можеха да излязат.

Петото се наричаше Къщата на ножовете, Чайим-ха,84 в която имаше само режещи и наострени ножове, смълчани или скърцащи един о друг в къщата.

Много бяха мъчилищата на Шибалба; ала Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу не влязоха в тях. Само споменаваме имената на тия мъчилища.

Когато Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу влязоха пред Хун-Каме и Уукуб-Каме, рекоха им последните:

— Къде са моите цигари? Къде е моята борина, която ви дадоха снощи?

— Свършиха се, господарко.

— Добре. Днес ще бъде краят на вашите дни. Сега ще умрете. Ще бъдете погубени, ще ви направим на парчета и тук ще остане скрита вашата памет. Ще бъдете жертвопринесени — казаха Хун-Каме и Уукуб-Каме.

Веднага ги принесоха в жертва и ги заровиха в Пукбал-Чах, тъй наречен. Преди да ги заровят, отрязаха главата на Хун-Хунахпу и заровиха по-големия брат заедно с по-малкия брат.

— Занесете главата му и я сложете на онова посято на пътя дърво — рекоха Хун-Каме и Уукуб-Каме.

И след като отидоха да сложат главата му на дървото, това дърво, което никога не бе давало плод, преди да сложат между клоните му главата на Хун-Хунахпу, веднага се покри с плодове. И тая кратуна днес наричаме главата на Хун-Хунахпу, че тъй се казва.

С почуда Хун-Каме и Уукуб-Каме съзерцаваха плода на дървото. Кръглите плодове бяха навсякъде, ала не се различаваше главата на Хун-Хунахпу; беше също като останалите плодове на хикаровото дърво. Такава се представяше пред всички тия от Шибалба, които идваха да я видят.

Те отсъдиха, че естеството на дървото е дивно, заради онова, което бе станало мигом, щом сложиха между клоните му главата на Хун-Хунахпу. И господарите на Шибалба заповядаха:

— Никой да не идва да бере от този плод! Никой да не застава под това дърво! — рекоха и тъй разпоредиха да се забрани всички тия от Шибалба.

Главата на Хун-Хунахпу не се появи повече, защото бе станала също като плода на дървото, което се нарича хикарово. Обаче едно момиче дочу чудната история. Сега ще разкажем как стана неговото идване.

ГЛАВА III

Това е разказът за една девица, дъщеря на господаря, наречен Кучумакик. Стигнаха (тия вести) до ушите на една девица, господарска дъщеря. Името на бащата беше Кучумакик, а на девицата Шкик.85 Когато чу тя разказа за плодовете на дървото, който разказа нейният баща, удиви се, щом го чу.

— Защо да не трябва да отивам да видя това дърво, за което разправят? — възкликна девойката. — Несъмнено трябва да са вкусни плодовете, за които чувам да се говори.

После тръгна самичка на път и стигна до дървото, което беше посято в Пукбал-Чах.

— Ах! — възкликна девойката. — Какви плодове дава това дърво? Не е ли възхитително да се види как е отрупано с плодове? Ще умра ли, ще се погубя ли, ако откъсна един от тях? — рече девицата.

Проговори тогава черепът, който беше между клоните на дървото, и рече:

— Какво искаш? Тия кръгли предмети, покрили клоните на дървото, не са нищо друго освен черепи. — Тъй рече главата на Хун-Хунахпу, обръщайки се към девойката. — Нима ги желаеш? — добави.

— Да, желая ги — отговори девицата.

— Много добре — каза черепът. — Протегни насам дясната си ръка.

— Добре — отвърна девойката, вдигна дясната си ръка и я протегна към черепа.

В този миг черепът цръкна малко слюнка, която попадна право в дланта на девицата. Тя бързо и внимателно погледна шепата си, но слюнката на черепа вече не беше в ръката й.

— С моята слюнка и моята лига аз ти дадох потомството си (рече гласът от дървото). Сега вече моята глава няма нищо, тя е просто череп, лишен от плътта. Такива са главите на великите господари, плътта е единственото, което им дава привидна красота. И когато умират, хората се плашат от костите им. Такава е природата и на децата, които са като слюнката и лигата, били те дъщери и синове на господар, на мъдър мъж или на вития. Тяхната същност не се погубва, когато си отиват, а се наследява; не се унищожава, нито изчезва образът на господаря, на мъдрия мъж или на витията, а остава у дъщерите и синовете, които ражда. Същото сторих аз с теб. Прочее качи се на повърхността на земята, няма да умреш. Довери се на моята дума, че тъй ще стане — рече главата на Хун-Хунахпу и на Уукуб-Хунахпу.

И всичко, което тъй сполучливо направиха, бе по нареждане на Хуракан, Чипи-Какулха и Раша-Какулха.

Върна се веднага у дома си девицата, след като й бяха направени всички тия предупреждения, след като бе заченала незабавно синовете в своя корем само по силата на слюнката. И тъй бяха породени Хунахпу и Шбаланке.

Стигна прочее у дома си и след като се навършиха шест месеца, нейното положение бе забелязано от баща й, тъй наречения Кучумакик. Мигом тайната на девойката бе разкрита от бащата, щом забеляза, че има дете.

Събраха се тогава на съвет всички господари, Хун-Каме и Уукуб-Каме с Кучумакик.

— Дъщеря ми е непразна, господари, била е обезчестена — възкликна Кучумакик, щом застана пред господарите.

— Добре — казаха те. — Принуди я да заяви истината; ако пък откаже да говори, накажи я, нека я заведат далеч оттук да я принесат в жертва.

— Много добре, уважаеми господари! — отговори той.

После разпита дъщеря си:

— От кого е детето, което носиш в утробата си, дъще моя?

А тя отговори:

— Нямам дете, господарю татко, още не съм познала мъж.

— Добре — отвърна той. — Вижда се, че си разпътница. Заведете я да бъде жертвопринесена, господари ахпоп и ачих, донесете ми сърцето и в една кратуна и се върнете още днес пред господарите — рече той на бухалите.

Четиримата пратеници взеха кратуната и тръгнаха, понесли на ръце девойката, и взеха също кремъчен нож, за да я жертвопринесат.

А тя им каза:

— Не е възможно да ме убиете, о пратеници, защото това, що нося в утробата си, не е безчестие, а се породи само, когато отидох да се възхитя на главата на Хун-Хунахпу, която е в Пукбал-Чах. Затуй прочее не трябва да ме жертвопринасяте, о пратеници! — изрече девойката, обръщайки се към тях.

— А какво ще сложим вместо сърцето ти? Баща ти ни каза „Донесете ми сърцето й, върнете се пред господарите, изпълнете вашия дълг и извършете заедно делото, донесете го скоро в кратуната, сложете сърцето на дъното на кратуната.“ Нима не ни бе речено така? Какво ще му дадем в кратуната? Ние много бихме искали да не умираш — казаха пратениците.

— Добре, но моето сърце не им принадлежи. Също и вашето обиталище не трябва да бъде тук, нито пък трябва да търпите принудата да убивате хора. След време истинските престъпници несъмнено ще бъдат ваши, а сега мои ще бъдат Хун-Каме и Уукуб-Каме. Прочее кръвта и само кръвта ще бъде тяхна и ще стане в тяхно присъствие. Също тъй моето сърце не може да бъде изгорено пред тях.86 Вземете сока на това дърво — рече девицата.

Червеният сок бликна от дървото, изля се в кратуната и веднага образува блестяща топка, тя прие външността на сърце, направено от мъзгата, която течеше от аленото дърво. Подобно кръв бликаше мъзгата от дървото, наподобяваше истинска кръв. После там вътре кръвта, тоест мъзгата на онова червено дърво, се съсири и се покри с много ярък пласт, сякаш от кръв, съсирена в кратуната, докато дървото блестеше поради девицата. Наричаше се Червено граново дърво,87 но (оттогава насетне) взе името Дърво на кръвта, понеже мъзгата му се нарича кръв.

— Там на земята ще бъдете обичани и ще имате онова, което ви принадлежи — рече девойката на бухалите.

— Добре, момиче. Ние ще отидем там, ще се въздигнем да ти служим; ти си върви по своя път, докато ние отидем пред господарите да представим мъзгата вместо твоето сърце — рекоха пратениците.

Когато се явиха пред господарите, всички чакаха.

— Свърши ли това? — попита Хун-Каме.

— Всичко е приключено, господарю. Ето сърцето на дъното на кратуната.

— Много добре. Да видим — възкликна Хун-Каме. И като го улови с пръсти, вдигна го, пропука се кората и кръвта почна да се разлива с яркочервен цвят.

— Стъкмете добре огъня и го сложете върху жаравата — рече Хун-Каме.

Веднага го хвърлиха в огъня тия от Шибалба и започнаха да усещат миризмата; и като наставаха всички, приближиха и наистина усещаха пресладкото ухание на кръвта.

И докато те стояха замислени, отидоха си бухалите, служителите на девицата, повторно литнаха в ято от бездънието към земята и четиримата се превърнаха в нейни служители.

Така бяха победени господарите на Шибалба. От девицата бяха измамени всички.

ГЛАВА IV

И тъй, Хунбац и Хунчоуен бяха с майка си,88 когато пристигна жената, наречена Шкик.

Когато пристигна прочее жената Шкик пред майката на Хунбац и Хунчоуен, носеше своите синове в утробата си и оставаше малко да се родят Хунахпу и Шбаланке, че така бяха наречени.

Щом стигна жената пред старицата, рече жената на бабата:

— Пристигнах, господарке майко, аз съм вашата снаха и вашата дъщеря, господарке майко. — Тъй рече, когато влезе в къщата на бабата.

— Откъде идваш ти? Къде са моите синове? Нима не умряха в Шибалба? Не виждаш ли тия, които останаха със своето потекло и род и които се наричат Хунбац и Хунчоуен? Излез оттук! Върви си! — извика старицата на момичето.

— И въпреки това истина е, че съм ваша снаха, отдавна съм ваша снаха. Принадлежа на Хун-Хунахпу. Те живеят в това, което нося, не са умрели Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу: ще се изявят несъмнено, моя господарке свекърво. И тъй, скоро ще видите образа им в това, което нося — й бе казано на старицата.

Тогава Хунбац и Хунчоуен се разгневиха. Само се забавляваха да свирят на флейта и да пеят, да рисуват и ваят, така прекарваха целия ден, и бяха утехата на старицата.

После говори старицата и рече:

— Не искам ти да бъдеш моя снаха, защото онова, което носиш в утробата си, е плод на твоето безчестие. Пък си и измамница: моите синове, за които говориш, са мъртви.

После добави бабата:

— Това, което ти казвам, е самата истина; но тъй да е, ти си моята снаха, както чух. Върви тогава, донеси храна за тия, които трябва да храним. Иди набери една голяма мрежа (царевица) и се върни веднага, щом си ми снаха, както чувам — каза на момичето.

— Много добре — отвърна девойката и веднага тръгна за нивата, която владееха Хунбац и Хунчоуен. Те бяха проправили пътя, девойката пое по него и стигна до нивата, ала не намери нищо друго освен един стрък царевица; нямаше два, нито три, и щом видя, че има само един стрък с мамул, изпълни се със жалост сърцето на момичето.

— О, грешна, нещастна аз! Къде ще трябва да ида, за да намеря цяла мрежа царевица, както ми бе наредено? — възкликна тя. И веднага взе да зове чахала89 на храната, да дойде и да я вземе.

— Щох, Шканил, Шкакау,90 вие, които варите царевицата; ти, Чахале, пазителю на Хунбацовата и Хунчоуеновата храна! — издума момичето.

И после улови брадата, червените косми на мамула, и я изскубна, без да откъсне мамула. После я подреди в мрежата като царевични мамули и голямата мрежа се напълни догоре.

Върна се веднага девойката; животните по пътя й едно след друго носеха мрежата, а когато пристигнаха, отидоха да оставят товара в един кът на къщата, сякаш тя го бе носила. Дойде тогава старицата и щом видя царевицата в голямата мрежа, възкликна:

— Откъде си донесла всичката тая царевица? Нима си обрала нашата нива и цялата си я донесла тук? Ще ида начаса да видя — рече старицата и се запъти да види нивата.

Но единственият царевичен стрък още си стоеше там и също тъй се виждаше мястото, гдето е била мрежата досами стръка.91 Тогава старицата се върна бързо-бързо вкъщи и каза на момичето:

— Това е достатъчно доказателство, че наистина си моя снаха. Ще видя сега твоите творения, които носиш в утробата си и които също са мъдри — каза на момичето.

ГЛАВА V

Ще разкажем сега за раждането на Хунахпу и Шбаланке. Тук прочее ще кажем как стана тяхното раждане.

Когато дойде денят на тяхното раждане, роди девойката, която се казваше Шкик, но бабата не ги видя, когато се родиха. Мигом бяха родени двете момчета, наречени Хунахпу и Шбаланке. Там в гората бяха родени.

После дойдоха в къщата, ала не можеха да заспят.

— Върви да ги хвърлиш навън — рече старицата, — защото наистина много викат.

И веднага отидоха да ги сложат върху един мравуняк. Там заспаха спокойно. После ги махнаха от онова място и ги сложиха върху тръните.

Добре, но Хунбац и Хунчоуен искаха те да умрат още там, върху мравуняка, или да умрат върху тръните. Тъй го желаеха поради омразата и завистта, която изпитваха към тях Хунбац и Хунчоуен.

Отначало отказваха да приемат в къщата своите по-малки братя; не ги познаваха и така те израснаха в полето.

Хунбац и Хунчоуен бяха големи свирци и певци; бяха израснали сред много трудности и неволи и минаха през много мъки, но станаха много мъдри. Бяха едновременно флейтисти, певци, художници и ваятели; всичко знаеха да вършат.

Имаха съзнание за своето раждане и знаеха също, че бяха приемниците на бащите си, ония, които отидоха в Шибалба и умряха там. Прочее големи мъдреци бяха Хунбац и Хунчоуен и в себе си знаеха всичко, отнасящо се до раждането на своите по-малки братя. Въпреки това не показваха мъдростта си поради завистта, която хранеха към тях, понеже сърцата им бяха изпълнени от зла воля към тях, без Хунахпу и Шбаланке да са ги обидили с нещо.

Последните се занимаваха само да стрелят с духателна тръба всеки ден; не бяха обичани нито от бабата, нито от Хунбац, нито от Хунчоуен. Не им даваха да ядат; само когато яденето беше свършило и се бяха нахранили Хунбац и Хунчоуен, тогава идваха те. Ала не се сърдеха, нито се гневяха, а понасяха мълчаливо, защото познаваха своето положение и си даваха ясно сметка за всичко. Носеха си птичетата всеки ден, когато идваха, а Хунбац и Хунчоуен ги изяждаха, без да дадат нищо на някого от двамата, Хунахпу и Шбаланке.

Единственото занимание на Хунбац и Хунчоуен беше да свирят на флейта и да пеят.

И веднъж, когато Хунахпу и Шбаланке дойдоха, без да донесат никакво птиче, влязоха (в къщата) и бабата се разгневи.

— Защо не носите птичета? — каза тя на Хунахпу и Шбаланке.

А те отговориха:

— Там е работата, бабо наша, че птичките останаха заклещени на дървото, а ние не можем да се покачим да ги вземем, обична бабо. Ако нашите по-големи братя тъй искат, нека дойдат с нас и да вземат да свалят птичетата — рекоха.

— Добре — казаха по-големите братя, отговаряйки, — ще дойдем с вас на съмване.

Допитаха се тогава двамата един друг как да победят Хунбац и Хунчоуен.

— Само ще променим тяхната природа, тяхната външност; да се изпълни тъй нашата дума заради многото страдания, които са ни причинявали. Те желаеха да умрем, да се погубим ние — техните по-малки братя. В себе си ни имаха за момчета. За всичко това ще ги победим и ще им дадем добър урок. — Тъй си казваха, докато се отправяха към дървото, наречено канте.92

Вървяха и стреляха с духателни тръби, придружаваха ги техните по-големи братя. Не беше възможно да се преброят птичетата, които пееха на дървото, и техните по-големи братя се чудеха, като гледаха толкова много птичета. Птичета имаше, ала нито едно-едничко не падаше до дървото.

— Нашите птичета не падат на земята. Идете да ги свалите — казаха на по-големите си братя.

— Много добре — отговориха те. И веднага се качиха на дървото, но дървото порасна и стволът му се удебели. После понечиха да слязат Хунбац и Хунчоуен, но вече не можаха да се спуснат от върха на дървото.

Тогава възкликнаха от върха на дървото:

— Какво ни се случи, братя наши? Горко ни! От това дърво ни дострашава само като го погледнем, о братя наши! — рекоха те от върха на дървото.

А Хунахпу и Шбаланке им отговориха:

— Развържете си препаските,93 вържете ги под коремите, отпуснете дълги краищата и така, като ги дърпате отзад, ще можете да вървите лесно. — Тъй рекоха техните по-малки братя.

— Добре — отговориха и дръпнаха краищата на своите препаски, но краищата мигом се превърнаха в опашки и те придобиха маймунска външност. Веднага се отдалечиха по клоните на дърветата, между големите и малките хълмове, и навлязоха в гората, като се кривяха и се люлееха по клоните на дърветата.

Тъй бяха победени Хунбац и Хунчоуен от Хунахпу и Шбаланке; и само с магия можаха да го сторят.

Върнаха се те в своята къща и щом пристигнаха, говориха с баба си и с майка си, като им рекоха:

— Какво ли ще да им се е случило на по-големите ни братя, бабо наша, че изведнъж лицата им станаха като лица на животни? — Тъй рекоха.

— Ако вие сте напакостили на вашите братя, направили сте ме нещастна и ме изпълнихте с тъга. Не правете такова нещо на вашите братя, о синове мои! — каза старицата на Хунахпу и Шбаланке.

А те рекоха на баба си:

— Не се нажалявайте, бабо наша. Пак ще видите лицата на братята ни; ще се върнат, но това ще бъде тежко изпитание за вас, бабо. И внимавайте да не се разсмеете. А сега, да опитаме късмета им! — рекоха.

Веднага взеха да свирят на флейта, засвириха песента „Хунахпу-Кой“.94 После пяха, свириха на флейта и на барабан, като взеха своите флейти и своя барабан. После накараха баба си да седне и продължиха да свирят и да зоват с музика и песен, подемайки песента, която се нарича „Хунахпу-Кой“.

Най-сетне дойдоха Хунбац и Хунчоуен и щом дойдоха, започнаха да танцуват; но когато старицата видя грозните им лица, разсмя се, без да може да сдържи своя смях, и те мигом си отидоха и повече не им се видяха лицата.

— Нали виждате, бабо! Отидоха си в гората. Какво направихте, бабо наша? Можем да направим тоя опит само четири пъти и остават само три. Ще ги повикаме с флейтата и с песента, но се постарайте да сдържате своя смях. Нека почне изпитанието! — рекоха Хунахпу и Шбаланке.

Веднага засвириха отново. Хунбац и Хунчоуен се върнаха, танцувайки, и стигнаха до средата на къщния двор, като правеха маймунджулъци и развеселяваха баба си, докато тя се разсмя гръмогласно. Наистина бяха много забавни, когато дойдоха с маймунските си лица, широките си задници, тънките си опашки и пъпните си трапчинки. Всичко това караше старицата да се смее.

После маймуните отново си отидоха. А Хунахпу и Шбаланке рекоха:

— А сега какво ще правим, бабо? Само още веднъж ще опитаме, за трети път.

Засвириха пак на флейта и маймуните се върнаха, танцувайки. Бабата сдържа смеха си. После се покатериха върху печката; очите им излъчваха червена светлина; протягаха и триеха муцуни и се плашеха една друга с гримасите, които си правеха.

Щом бабата видя всичко това, разсмя се бурно; но повече не им се видяха лицата заради смеха на старицата.

— Само още веднъж ще ги повикаме, бабо, че да излязат тук за четвърти път — казаха момчетата.

И пак засвириха на флейта, но те не се върнаха за четвърти път, ами бързо-бързо отидоха в гората. Момчетата рекоха на бабата:

— Направихме всичко възможно, бабке; първо дойдоха, после опитахме да ги извикаме отново. Ала не се нажалявайте; ето ни нас, вашите внуци; нас трябва да гледате, о майко наша, о бабо наша, като спомен за нашите по-големи братя, за ония, които се наричаха и именуваха Хунбац и Хунчоуен — рекоха Хунахпу и Шбаланке.

Хунбац и Хунчоуен бяха призовавани от свирците и певците, от древните хора. Призоваваха ги също художниците и ваятелите в минали времена.95 Но бяха превърнати в животни и станаха маймуни, защото се възгордяха и мъчиха своите братя.

По тоя начин страдаха сърцата им; така стана тяхното погубване, бяха сразени Хунбац и Хунчоуен и се превърнаха в животни. Бяха живели винаги в своя дом; бяха свирци и певци и направиха също големи неща, когато живееха с баба си и с майка си.

ГЛАВА VI

Започнаха тогава делата си, че да се покажат пред своята баба и пред своята майка. Първото, което направиха, беше нивата.

— Отиваме да засеем нивата, бабо и майко наша — казаха. — Не се нажалявайте; ето ни нас, вашите внуци; ние, които сме вместо нашите братя — рекоха Хунахпу и Шбаланке.

Веднага взеха брадвите си, копачите си и дървените си мотики и отидоха, всеки понесъл своята духателна тръба на рамо. На излизане от къщи заръчаха на баба си да им занесе тяхната храна.

— На обед ще ни донесете яденето, бабо — й казаха.

— Добре, внуци мои — отговори старицата. Подир малко стигнаха на мястото за сеитба. И щом забиха мотиката в земята, тя почна да копае земята, мотиката самичка вършеше работата.

По същия начин забиваха брадвата в стволовете на дърветата и в техните клони и тозчас падаха и се просваха всички дървета и увивни. Дърветата падаха бързо, отсичани с един удар на брадвата.

Мотиката също така бе прекопала много. Не можеше да се преброят нито къпините, нито тръните, които бяха отсекли само с един удар на мотиката. Също не беше възможно да се изчисли каквото бяха изтръгнали и съборили из всички големи и малки гори.

И след като обучиха едно животно, наречено Шмукур,96 накараха го да се покачи на върха на един голям ствол и Хунахпу и Шбаланке му казаха:

— Наблюдавай кога ще дойде баба да ни донесе яденето и начаса почни да пееш, а ние ще хванем мотиката и брадвата.

— Добре — отговори Шмукур. Веднага взеха да стрелят с духателните тръби; истината е, че не вършеха никаква земеделска работа. Подир малко запя гугутката и незабавно единият изтича да хване мотиката, а другият да хване брадвата. И като си покриха главите, единият си посипа нарочно с пръст ръцете и също си изцапа лицето като истински земеделец, а другият нарочно си хвърли дървени трески на главата, сякаш наистина бе сякъл дърветата.

Така ги видя бабата. Веднага ядоха, но в действителност не бяха вършили земеделска работа и незаслужено получиха храна. После си отидоха вкъщи. „Наистина сме уморени, бабо“ — рекоха, щом пристигнаха, и без нужда опънаха крака и ръце пред баба си.

Върнаха се на другия ден и щом стигнаха до нивата, видяха, че всички дървета и увивни отново се бяха вдигнали, а всички къпини и тръни отново се бяха събрали и преплели помежду си.

— Кой ни стори тая измама? — рекоха. Без съмнение сториха го всички малки и големи животни — пумата, ягуарът, еленът, заекът, дивата котка, койотът, глиганът, коатито, малките птичета, големите птичета; те го сториха и само за една нощ го направиха.

Веднага започнаха да подготвят отново нивата и да разчистват земята и отсечените дървета. После обсъдиха помежду си какво да правят с отсечените дънери и оскубаните треви.

— Сега ще пазим нашата нива, навярно ще можем да издебнем кой идва да прави цялата тая пакост — рекоха, като обсъждаха помежду си.

И сетне се върнаха у дома си.

— Виждате ли, бабо, как са се подиграли с нас? Нашата нива, която бяхме обработили, станала голямо стърнище и гъста гора. Така я заварихме, когато стигнахме там преди малко, бабо — рекоха на своята баба и на своята майка. — Но ще се върнем там и цяла нощ ще пазим, защото не е справедливо да ни правят такива неща — казаха.

После се облякоха и веднага отидоха пак на своята нива с отсечени дървета и там се скриха, потулиха се в тъмното.

Събраха се тогава всички животни, по едно от всеки вид се събра с всички останали малки и големи животни. И беше точно среднощ, когато дойдоха, и всички говореха и казваха така на своите езици: „Вдигнете се, дървета! Вдигнете се, увивни!“

Тъй казваха, когато дойдоха и се струпаха под дърветата и под увивните, и полека-лека се приближиха, докато се показаха пред очите им (на Хунахпу и Шбаланке).

Първи бяха пумата и ягуарът и те понечиха да ги хванат, ала не се дадоха. После приближиха до елена и до заека, успяха само да ги хванат за опашките, само им ги откъснаха. Опашката на елена остана в ръцете им и по тази причина опашките на елена и на заека са къси.

Дивата котка, койотът, глиганът също не се предадоха. Всички животни минаха пред Хунахпу и Шбаланке, чиито сърца пламтяха от гняв, защото не можеха да ги хванат.

Ала най-сетне дойде друго, скоком дойде, и него, което беше мишката, начаса го хванаха и го увиха в платно. И след като го уловиха, стиснаха му главата и понечиха да го удушат, изгориха му опашката в огъня и оттогава мишата опашка няма косми; и също поискаха да го ударят през очите двете момчета Хунахпу и Шбаланке.

И рече мишката:

— Аз не трябва да умра от вашите ръце. Също и вашата служба не е да сеете нива.

— Какво ни разправяш ти сега? — рекоха момчетата на мишката.

— Пуснете ме малко, че в гърдите си имам нещо да ви кажа и ще ви го кажа веднага, но преди това ми дайте нещо за ядене — рече мишката.

— После ще ти дадем ядене, но първо говори — отвърнаха й те.

— Добре. Ще знаете, че притежанията на вашите бащи — Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу, тъй наречени, тези, които умряха в Шибалба, — сиреч принадлежностите, с които играеха, останаха и са окачени там под покрива на къщата: халката, ръкавиците и топката. Обаче вашата баба не иска да ви ги покаже, тъй като заради тях умряха вашите бащи.

— Сигурна ли си в това? — попитаха момчетата мишката.

И сърцата им се възрадваха много, щом чуха вестта за каучуковата топка. И нали мишката вече бе проговорила, те й посочиха нейната храна.

— Това ще ти бъде яденето: царевица, семки от чушки, боб, патаще,97 какао; всичко това ти принадлежи и ако има нещо, което да е прибрано или забравено, и то ще бъде твое, изяж го! — казаха на мишката Хунахпу и Шбаланке.

— Чудесно, момчета — отвърна тя, — но какво ще река на вашата баба, ако ме види?

— Не се безпокой, защото ние сме тук и знаем какво да кажем на нашата баба. Хайде да стигнем скоро до тоя ъгъл на къщата, върви скоро където са тия окачени неща; ние ще гледаме към тавана на къщата и ще се грижим само за нашата храна — казаха на мишката.

И след като се разпоредиха така през нощта, след като се допитаха помежду си, Хунахпу и Шбаланке стигнаха по обед. Когато стигнаха, водеха след себе си мишката, ала не я показваха; единият влезе направо в къщата, а другият се приближи до ъгъла и оттам накара мишката да се качи начаса.

Веднага поискаха ядене от баба си:

— Пригответе ни храната,98 искаме чилмол,99 бабо наша — рекоха.

И тозчас им приготвиха яденето и сложиха пред тях едно блюдо със сос.

Но това беше само за да измамят своята баба и своята майка. И след като пресушиха кърчага с вода:

— Наистина умираме от жажда; идете да ни донесете вода — казаха на баба си.

— Добре — отговори тя и излезе. Започнаха тогава да ядат, но истината е, че не бяха гладни; това, което правеха, беше само лъжа. Тогава видяха в блюдото си с чушки100 как мишката се отправя бързо към топката, която висеше от тавана на къщата. Щом видяха това в своя чилмол, пратиха някой си Шан, животното, наречено Шан, което е като комар, то отиде на реката, продупчи стената на кърчага на бабата и макар че тя се опита да спре изтичащата вода, не можа да запуши дупката, направена в кърчага.

— Какво й става на нашата баба? Устата ни са пресъхнали без вода, умираме от жажда — рекоха на своята майка и я пратиха навън.

Мишката отиде веднага да прегризе (въжето, което държеше) топката, и тя падна от покрива на къщата заедно с халката, ръкавиците и кожите. Грабнаха ги момчетата и мигом изтърчаха да ги скрият по пътя, водещ към игрището.

След това се запътиха към реката, да се присъединят към баба си и към майка си, които се мъчеха да запушат дупката на кърчага. И като пристигнаха с духателните си тръби, казаха, щом стигнаха до реката:

— Какво правиш? Уморихме се (да чакаме) и дойдохме — им рекоха.

— Вижте дупката на моя кърчаг, която не може да се запуши — рече бабата. Мигом я запушиха и се върнаха заедно, като вървяха пред баба си.

И тъй бе намерена топката.

ГЛАВА VII

Много доволни отидоха да играят в двора с игрището; играха самички дълго време и почистиха двора, гдето бяха играли техните бащи.

— И като ги чуха, господарите на Шибалба рекоха:

— Кои са тия, дето пак играят над главите ни и ни дразнят с тупурдията, която вдигат? Нима не умряха Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу, ония, които поискаха да се възголемеят пред нас? Идете и ги извикайте начаса!

Тъй рекоха Хун-Каме, Уукуб-Каме и всички господари. И като изпратиха да ги повикат, казаха на своите пратеници:

— Вървете и им кажете, когато стигнете там: „Нека дойдат, рекоха господарите; тук желаем да играем на топка с тях, подир седем дена искаме да играем; тъй рекоха господарите, им кажете, когато стигнете“ — бе заповедта, която дадоха на пратениците.

И те тръгнаха тогава по широкия път на момчетата, водещ право в дома им; по него стигнаха пратениците направо пред баба им. Ядяха, когато стигнаха пратениците от Шибалба.

— Нека дойдат непременно, казват господарите — рекоха пратениците от Шибалба. И посочиха деня пратениците от Шибалба: — Подир седем дена ви чакат — рекоха на Шмукане.

— Добре, пратеници, те ще дойдат — отговори старицата.

И пратениците поеха обратно.

Изпълни се тогава с жал сърцето на старицата.

— Кого ще пратя да вика моите внуци? Нима по същия тоя начин не дойдоха пратениците от Шибалба миналия път, когато дойдоха да отведат бащите им? — рече старицата, влизайки сама и опечалена в своя дом.

И веднага падна въшка в полата й. Хвана я и я сложи на дланта си, а въшката се олюля и тръгна.

— Дъще моя, иска ли ти се да те пратя да извикаш внуците ми от игрището за топка? — рече тя на въшката. — „Дошли са пратеници при баба ви“, ще кажеш. „Да дойдат подир седем дена, да дойдат, казват пратениците от Шибалба, тъй заръча да кажа на баба ви“ — рече тя на въшката

Начаса тръгна въшката, поклащайки се. И седеше на пътя едно момче, наречено Тамасул,101 или жабокът.

— Къде отиваш? — попита жабокът въшката.

— Нося една заръка в корема си, отивам да търся момчетата — отговори въшката на Тамасул.

— Добре, ама гледам, че не бързаш — рече жабокът на въшката. — Не искаш ли да те глътна? Ще видиш как ще тичам аз и така ще стигнем по-бързо.

— Много добре — отговори въшката на жабока.

Жабокът веднага я глътна. И дълго време жабокът вървя, но без да бърза. После на свой ред срещна една голяма змия, която се наричаше Сакикас.

— Къде отиваш, млади Тамасуле? — рече Сакикас на жабока.

— Отивам пратеник, нося заръка в корема си — каза жабокът на змията.

— Виждам, че не вървиш бързо. Няма ли да стигна аз по-бързо? — рече змията на жабока.

— Ела насам! — отговори.

Веднага Сакикас глътна жабока. И оттогава тази е храната на змиите, които и до днес гълтат жабите.

Вървеше бързо змията и нали я срещна Уак,102 който е голяма птица, мигом ястребът глътна змията. Скоро стигна до игрището за топка. Оттогава тази е храната на ястребите, които гълтат змиите из полята.

И щом пристигна, ястребът спря върху корниза на стената на игрището, гдето Хунахпу и Шбаланке се забавляваха, играейки на топка. Щом стигна, ястребът се разкрещя: „Уак-ко! Уак-ко!“ (Тук е ястребът!) — казваше неговият грак. — „Тук е ястребът!“

— Кой грачи? Дайте ни духателните тръби! — възкликнаха.

И стреляха веднага по ястреба, отправиха топчицата в зеницата му, а той се преметна и тупна на земята. Изтърчаха да го вземат и го попитаха:

— За какво си дошъл? — рекоха на ястреба.

— Нося послание в корема си. Първо ми излекувайте окото, после ще ви кажа — отговори ястребът.

— Много добре — казаха те и като отчупиха малко парченце каучук от топката, с която играеха, туриха го в окото на ястреба. Лоцкик103 го нарекоха те и мигом съвършено излекуваха окото на ястреба.

— Говори прочее — казаха на ястреба. И веднага повърна една голяма змия.

— Говори ти — казаха на змията.

— Добре — рече тя и повърна жабока.

— Къде е твоята заръка, за която оповестяваше? — попитаха жабока.

— Тук е заръката, в моя корем — отговори жабокът.

И веднага се напъна, ала не можа да повърне; само устата му се пълнеше с плюнка, но не можеше да повърне. Момчетата вече искаха да го бият.

— Ти си лъжец — му казаха, като го ритнаха по задника, та костите на кълките му слязоха до стъпалата.

Опита пак, но само плюнка пълнеше устата му. Тогава момчетата отвориха устата на жабока и щом я отвориха, потърсиха вътре в устата. Въшката се беше залепнала о зъбите на жабока; в устата бе останала, не бе я глътнал, само изглеждаше, че я е глътнал. Тъй бе надхитрен жабокът, и не се знае какъв вид храна му дават; не може да бяга и стана храна на змиите.

— Говори! — рекоха на въшката и тогава тя изрече заръката.

— Каза баба ви, момчета: „Върви да ги викаш; дошли са пратеници на Хун-Каме и Уукуб-Каме, че да ходите в Шибалба, думат: нека дойдат тук подир седем дена да играят на топка с нас, нека донесат и принадлежностите си за игра, топката, халките, ръкавиците, кожите, че да се забавляват тук“, казват господарите. „Наистина дойдоха“, казва баба ви. Затова съм дошла аз. Защото наистина това казва баба ви и плаче, и се вайка вашата баба, затова съм дошла.

— Дали е вярно? — казаха си безгласно момчетата, щом чуха това.

И като си тръгнаха, тозчас стигнаха при баба си; само отидоха да се сбогуват с баба си.

— Отиваме, бабо, само дойдохме да се сбогуваме. Но ето го тук знака за нашата съдба, който оставяме: всеки от нас ще посади по една тръстика, насред нашата къща ще я посадим; ако изсъхнат, туй е знакът за нашата смърт. „Мъртви са!“, ще речете, ако изсъхнат. Но ако пуснат издънки, „Живи са!“, ще речете, о бабо наша! А вие, майко, не плачете, че там ви оставяме знака за нашата съдба — рекоха.

И преди да тръгнат, посадиха по една (тръстика) Хунахпу и Шбаланке; посадиха ги в къщата, а не на полето, нито пък във влажна земя, ами в суха земя; насред своята къща ги посадиха и оставиха.

ГЛАВА VIII

Тръгнаха тогава, всеки взел духателната си тръба, и заслизаха към Шибалба. Слязоха бързо по стъпалата и минаха между различните реки и оврази. Минаха между едни птичета и тия птичета се наричаха Молай.

Минаха също през една река от гной и през една река от кръв, гдето трябваше да бъдат унищожени, както мислеха тия от Шибалба; ала не ги докоснаха с нозе, а ги преминаха върху духателните си тръби.

Излязоха оттам и стигнаха до едно кръстовище от четири пътя. Те знаеха много добре кои са пътищата за Шибалба: черният път, белият път, червеният път и зеленият път. И тъй, пратиха едно животно, наречено Шан. То трябваше да отиде да събере вестите, които го пращаха да търси.

— Ужили ги един по един; първо ужили оня, който е седнал най-отпред, а накрая ужили всичките, защото на теб се пада участта да смучеш кръвта на хората по друмищата — рекоха на комара.

— Много добре — отговори комарът.

И веднага пое по черния път и отиде право при дървените кукли, които седяха най-отпред, обсипани с украшения. Ужили първия, но той не проговори; после ужили втория, който беше седнал, но и той не проговори.

Ужили после третия; третият от седналите беше Хун-Каме.

— Ох! — рече той, щом го ужилиха.

— Какво е това, Хун-Каме? Какво ви ужили? Не знаете ли кой ви ужили? — попита четвъртият от господарите, които бяха седнали.

— Какво има, Уукуб-Каме? Какво ви ужили? — попита петият седнал.

— Ох! Ох! — рече тогава Шикирипат. А Уукуб-Каме го попита:

— Какво ви ужили?

И рече, щом го ужилиха, шестият, който беше седнал:

— Ох!

— Какво е това, Кучумакик? — попита Шикирипат. — Какво ви ужили?

И рече седмият седнал, щом го ужилиха:

— Ох!

— Какво има, Ахалпух? — попита Кучумакик. — Какво ви ужили?

И рече, щом го ужилиха, осмият от седналите:

— Ох!

— Какво става, Ахалкана? — попита Ахалпух. — Какво ви ужили?

И рече, щом го ужилиха, деветият от седналите:

— Ох!

— Какво е това, Чамябак? — попита Ахалкана. — Какво ви ужили?

И рече, щом го ужилиха, десетият от седналите:

— Ох!

— Какво става, Чамяхолом? — попита Чамябак. — Какво ви ужили?

И рече единадесетият седнал, щом го ужилиха:

— Ох!

— Какво има? — попита Чамяхолом. — Какво ви ужили?

И рече дванадесетият от седналите, щом го ужилиха:

— Ох!

— Какво е това, Патан? — попитаха те. — Какво ви ужили?

И рече тринадесетият от седналите, щом го ужилиха:

— Ох!

— Какво става, Кикшик? — попита Патан. — Какво ви ужили?

И рече четиринадесетият от седналите, щом и него ужилиха:

— Ох!

— Какво ви ужили, Кикришкак? — попита Кикре.104

Така обявиха имената си, които едно след друго те си казваха един другиму; така се представиха, като обявиха имената си, назовавайки се един по един всички водители. И по тоя начин изрече името си всеки един от седналите в своя кът.

Ни едно от имената им не се изплъзна. Всички казаха имената си, щом ги ужили един косъм от крака на Хунахпу, който той си изскубна. Истината е, че не комар ги ужили, ами отиде да чуе имената на всички, пратен от Хунахпу и Шбаланке.

Продължиха пътя си (момчетата) и пристигнаха при тия от Шибалба.

— Поздравете господаря, оня, който е седнал — каза им един, за да ги измами.

— Този не е господар, този е само дървена кукла — казаха и продължиха напред.

Веднага почнаха да поздравяват:

— Привет, Хун-Каме! Привет, Уукуб-Каме! Привет, Шикирипат! Привет, Кучумакик! Привет, Ахалпух! Привет, Ахалкана! Привет, Чамябак! Привет, Чамяхолом! Привет, Кикшик! Привет, Патан! Привет, Кикре! Привет, Кикришкак! — рекоха, щом стигнаха пред тях. И като показваха всички лицата си, те изрекоха имената на всички, без да им се изплъзне нито едно-едничко име.

Но ония желаеха точно да не разкрият имената им.

— Седнете тук — им казаха, надявайки се да седнат на седалката (която им сочеха).

— Това не е седалка за нас, това е само пламтящ камък — отговориха Хунахпу и Шбаланке, и не можаха да ги победят.

— Добре, идете в оная къща — им казаха.

И сетне влязоха в Тъмната къща. И там също не бяха победени.

ГЛАВА IX

Това беше първото изпитание на Шибалба. Щом (момчетата) влязоха там, тия от Шибалба си мислеха, че това ще бъде началото на тяхното поражение. Влязоха, разбира се, в Тъмната къща — веднага отидоха да им занесат запалени борини и пратениците на Хун-Каме занесоха също на всекиго по цигара.

— Това са вашите борини, рече господарят; да върнете тия борини утре на разсъмване заедно с цигарите; и да ги донесете цели, казва господарят. — Тъй рекоха пратениците, когато дойдоха.

— Много добре — отговориха те.

Но истината е, че не (запалиха) боровата цепеница, ами сложиха на нейно място едно червено нещо, сиреч няколко пера от опашката на червен папагал, и на надзорниците им се видя, че беше запален бор. А що се отнася до цигарите, туриха светулки на върховете на цигарите.

Цяла нощ ги смятаха за победени.

— Погубени са — казваха пазачите.

Но борината не беше изгоряла и имаше същия вид, а цигарите не бяха ги запалвали и имаха същия вид.

Отидоха да уведомят господарите.

— Как е станало това? Откъде са дошли? Кой ги е родил? Кой ги е заченал? Наистина карат сърцата ни да горят от ярост, защото не е хубаво това, което ни правят. Чудни са лицата им и чуден е начинът им на държане — казваха си един другиму.

После всички господари изпратиха да ги извикат.

— Ей! Хайде да играем на топка, момчета! — им рекоха.

В същото време бяха разпитани от Хун-Каме и Уукуб-Каме.

— Откъде идвате? Разкажете ни, момчета! — рекоха им тия от Шибалба.

— Кой знае откъде идваме! Ние не знаем — само това отговориха и повече дума не продумаха.

— Добре. Хайде да играем на топка, момчета — рекоха тия от Шибалба.

— Добре — отговориха.

— Ще използуваме тая наша топка — рекоха тия от Шибалба.

— По никакъв начин няма да използувате тая, а нашата — отговориха момчетата.

— Не тая, а нашата ще използуваме — рекоха тия от Шибалба.

— Добре — казаха момчетата.

— Да отиде някой за един червей чил — рекоха тия от Шибалба.

— Това не, ами ще говори главата на пумата105 — рекоха момчетата.

— Това не — рекоха тия от Шибалба.

— Добре — казаха момчетата.

Тогава тия от Шибалба хвърлиха топката, запратиха я право в халката на Хунахпу. Веднага, докато тия от Шибалба туряха ръка на кремъчния нож, топката отскочи и се отдалечи, подскачайки по земята на цялото игрище.

— Какво е това? — възкликнаха Хунахпу и Шбаланке. — Искате да ни умъртвите ли? Нима не пратихте да ни извикат? И не дойдоха ли самите ваши пратеници? Наистина, горко ни! Ще си отидем начаса — казаха им момчетата.

Тъкмо това искаха да се случи на момчетата, да умрат незабавно, и то още там, на игрището, и тъй да бъдат победени. Ала не стана така и тия от Шибалба бяха победени от момчетата.

— Не си отивайте, момчета, да продължим играта на топка, но ще използуваме вашата — казаха на момчетата.

— Добре — отговориха. И тогава вкараха топката (в халката на Шибалба), с което свърши играта.

Нажалени от поражението си, тия от Шибалба веднага рекоха:

— Как да направим, че да ги победим? — И обръщайки се към момчетата, рекоха им: — Вървете да съберете и да донесете рано четири кратуни с цветя. — Тъй казаха тия от Шибалба на момчетата.

— Много добре. А какъв вид цветя? — попитаха момчетата тия от Шибалба.

— Китка червен чипилин,106 китка бял чипилин, китка жълт чипилин и китка каринимак — рекоха тия от Шибалба.

— Добре — казаха момчетата.

Така свърши разговорът; все тъй силни и бойки бяха думите на момчетата. И когато се предадоха да бъдат победени момчетата, сърцата им бяха спокойни.

Тия от Шибалба бяха щастливи при мисълта, че вече са ги победили.

— Това добре ни се удаде. Първо трябва да ги наберат — рекоха тия от Шибалба. — Къде ще отидат да търсят цветята? — казваха в себе си.

— Сигурно утре рано ще ни дадете нашите цветя; идете, прочее, да ги наберете — казаха тия от Шибалба на Хунахпу и Шбаланке.

— Добре — отговориха. — Рано сутринта ще играем пак на топка — рекоха и се сбогуваха.

И веднага отидоха в Къщата на ножовете, второто мъчилище на Шибалба. Господарите желаеха те да бъдат нарязани на парчета от ножовете и да бъдат умъртвени бързо; тъй го желаеха техните сърца.

Ала не умряха. Веднага заговориха на ножовете107 и ги предупредиха:

— Ваше ще бъде месото на всички животни — казаха на ножовете. И вече не мръднаха, ами стояха мирни всички ножове.

Тъй прекараха нощта в Къщата на ножовете и като повикаха всички мравки, казаха им:

— Мравки резачки, сомпопи,108 елате и всички незабавно идете да донесете всякакъв вид цветя, които трябва да се берат за господарите!

— Много добре — казаха те. И всички мравки отидоха да донесат цветята от градините на Хун-Каме и Уукуб-Каме.

Предварително (господарите) бяха предупредили пазачите на цветята в Шибалба:

— Внимавайте с нашите цветя, не оставяйте да ги откраднат момчетата, които ще дойдат да ги берат. Макар че как могат да бъдат видени и откъснати от тях? По никакъв начин. Бдете прочее цяла нощ!

— Добре — отговориха.

Ала нищо не усетиха пазачите на градината. Напразно надаваха викове горе, сред клоните на дърветата в градината. Там стояха цяла нощ, повтаряйки все същите викове и песни.

— Шпурпууек! Шпурпууек! — казваше единият със своя вик.

— Пухую! Пухую! — казваше с вика си тъй нареченият Пухую.109

Двамина бяха пазачите в градината на Хун-Каме и Уукуб-Каме. Ала не усещаха, когато мравките им крадяха пазеното, като обикаляха и се движеха, берейки цветята, качваха се по дърветата да режат цветовете и ги събираха по земята досами дърветата.

В това време пазачите продължаваха да надават викове и не усещаха зъбите, които им прегризваха опашките и крилете.

И така мъкнеха със зъби цветята, които свличаха, събираха ги и си отиваха, отнасяйки ги със зъби.

Скоро напълниха четирите кратуни с цветя, те бяха влажни (от роса), когато съмна. Веднага дойдоха пратениците, за да ги вземат.

— Нека дойдат, каза господарят, и нека начаса донесат тук каквото са набрали — рекоха те на момчетата.

— Много добре — отговориха.

И понесли цветята в четирите кратуни, отидоха, а когато стигнаха пред взора на господаря и другите господари, приятно беше да се видят цветята, които носеха. И по тоя начин бяха победени тия от Шибалба.

Момчетата бяха пратили само мравките (да наберат цветята) и за една нощ мравките ги набраха и ги сложиха в кратуните.

Мигом пребледняха всички тия от Шибалба и лицата им станаха мъртвешки бледи заради цветята. Сетне пратиха да повикат пазачите на цветята.

— Защо сте се оставили да ви откраднат нашите цветя? Тия цветя, които виждаме, са наши — рекоха на пазачите.

— Не усетихме нищо, господарю. Нашите опашки също пострадаха — отговориха.

А после им разчекнаха устата за наказание, загдето са се оставили да им откраднат онова, което е било под тяхна стража.

Тъй Хун-Каме и Уукуб-Каме бяха победени от Хунахпу и Шбаланке. И това бе началото на техните деяния.

Оттогава устата на совата е разчекната и тъй разцепена си й е до днес.

Веднага слязоха да играят на топка и пак изкараха няколко игри наравно. После свършиха играта и се уговориха за другата ранна утрин. Тъй рекоха тия от Шибалба.

— Добре — казаха момчетата, щом привършиха.

ГЛАВА X

Влязоха после в Къщата на студа. Не е възможно да се опише колко беше студено. Къщата беше пълна с градушка, беше домът на студа. Скоро обаче се махна студът, защото със стари пънове момчетата го прогониха.

Тъй те не умряха; живи бяха, когато съмна. Вярно е, тия от Шибалба искаха те да умрат; ала не стана така, ами, когато съмна, пращяха от здраве и отново излязоха, когато пратениците дойдоха да ги вземат.

— Каква е тая работа? Още ли не са умрели? — каза господарят на Шибалба. Чудеха се, като гледаха деянията на Хунахпу и Шбаланке.

Веднага влязоха в Къщата на ягуарите. Къщата беше пълна с ягуари.

— Не ни хапете! Ето онова, което ви принадлежи — казаха на ягуарите.

И веднага хвърлиха на животните няколко кости. И те се нахвърлиха на костите.

— Сега вече с тях е свършено! Вече са им изяли вътрешностите. Най-после се предадоха. Сега им трошат костите. — Тъй говореха пазачите, радостни по тоя случай.

Ала не умряха. Все тъй здрави и читави излязоха от Къщата на ягуарите.

— От какъв род са те? Откъде са дошли? — казваха всички тия от Шибалба.

После влязоха насред огъня в една Къща на огъня, гдето имаше само огън, ала не изгоряха. Горяха само жаравата и дървата. И пак тъй си бяха здрави, когато съмна. Но (тия от Шибалба) искаха те да умрат там, гдето бяха влезли. Обаче това не стана, та се обезсърчиха тия от Шибалба.

Пратиха ги тогава в Къщата на прилепите. Само прилепи имаше в тая къща, къщата на Камасоц, едно голямо животно, чиито сечива за умъртвяване бяха като обгорени дървени острия, и мигом загиваха тия, които стигнеха пред взора му.

Та бяха вътре, но преспаха в духателните си тръби. И не ги ухапаха ония, които бяха в къщата. Обаче наложи се единият да се предаде заради друг Камасоц, който дойде от небето и заради когото трябваше да се появи.

Цяла нощ стояха струпани и се съветваха прилепите и кръжаха: „Килиц, килиц“ — думаха; тъй думаха цяла нощ. Поспряха обаче и повече не мръднаха прилепите и стояха прилепени към върха на една от духателните тръби.

Рече тогава Шбаланке на Хунахпу:

— Дали вече не почва да разсъмва? Погледни ти.

— Може би, ще видя — отговори той.

И нали много му се щеше да види извън дулото на духателната тръба и искаше да види дали бе съмнало, Камасоц мигом му отряза главата и тялото на Хунахпу бе обезглавено.

Повторно Шбаланке попита:

— Не е ли съмнало още? — но Хунахпу не мръдваше. — Къде е отишъл Хунахпу? Какво си направил? — Ала не мръдваше и все така си мълчеше.

Тогава се почувствува засрамен Шбаланке и възкликна:

— Горко ни! Напълно сме победени!

Отидоха веднага да закачат главата над игрището за топка по изрична заповед на Хун-Каме и Уукуб-Каме и всички тия от Шибалба се радваха заради случилото се с главата на Хунахпу.

ГЛАВА XI

Веднага Шбаланке повика всички животни — коатито, глигана, всички малки и големи животни, през нощта, и в предутрото ги попита коя е тяхната храна.

— Коя е храната на всекиго от вас, защото аз съм ви повикал да изберете своята храна — рече им Шбаланке.

— Много добре — отговориха.

И веднага отидоха да вземат всеки своето и тръгнаха всички заедно.. Едни отидоха да вземат изгнили неща; други отидоха да вземат треви; трети да съберат камъни. Други отидоха да вземат пръст. Разни бяха храните на (малките) и на големите животни.

Зад тях бе останала костенурката, която дойде, поклащайки се, да вземе своята храна. И щом приближи до края (на тялото), придоби външния вид на главата на Хунахпу и мигом й бяха издялани очите му.

Много мъдреци дойдоха тогава от небето. Сърцето на небето, Хуракан, дойдоха да се изсипят над Къщата на прилепите.

И не бе лесно да му направят лицето, но излезе много добре; дългата му коса също изглеждаше красива, а също той можа да говори.

Ала нали вече искаше да съмва, то и кръгозорът се обагряше в червено.

— Стъмни отново, старецо! — бе речено на лешояда.

— Добре — отговори старецът110 и мигом стъмни старецът.

„Вече стъмни лешоядът“ — казват сега хората. И тъй, в прохладата на разсъмването започна неговото битие.

— Дали ще стане добре? — казваха. — Дали ще излезе подобен на Хунахпу?

— Много е добре — отговаряха. И наистина, главата изглеждаше да е от кост, бе се превърнала в истинска глава.

После говориха помежду си и се споразумяха:

— Ти не играй на топка; само се прави, че играеш; аз сам ще свърша всичко — рече Шбаланке.

Веднага даде своите заповеди на един заек:

— Върви и застани над игрището; стой там сред дърветата — рече на заека Шбаланке. — Когато дойде топката към тебе, хукни веднага, пък аз ще свърша останалото — бе речено на заека, когато му се дадоха тия наставления през нощта.

Веднага съмна и двете момчета бяха здрави и читави. После слязоха да играят на топка. Главата на Хунахпу беше окачена над игрището.

— Победихме! Сами изготвихте вашата собствена провала; предадохте се! — им казаха. Тъй предизвикваха Хунахпу.

— Удари главата с топката — му казваха. Ала не го дразнеха с това, той се правеше, че не разбира.

После хвърлиха топката господарите на Шибалба. Шбаланке я пресрещна; топката отиваше право в халката, но спря, отскочи, мина бързо над игрището и с отскок се отправи към дъбравата.

В миг заекът излезе и се втурна скоком; тия от Шибалба тичаха да го преследват. Вдигаха шум и викаха след заека. Накрая се махнаха всички тия от Шибалба.

Шбаланке веднага овладя главата на Хунахпу; занесе пак костенурската глава и отиде да я закачи над игрището. А оная глава беше наистина главата на Хунахпу и двете момчета останаха много доволни.

Прочее тия от Шибалба се впуснаха да търсят топката и след като я намериха между дъбовете, викнаха ги, казвайки:

— Елате насам. Тук е топката, ние я намерихме — рекоха, и я държаха окачена.

Когато се върнаха тия от Шибалба, възкликнаха:

— Какво виждаме?

Сетне почнаха отново да играят. Играха еднакво успешно и двете страни.

Веднага Шбаланке хвърли един камък по костенурката; тя тупна на земята и падна в двора с игрището, разбита на хиляди късчета като семки, пред господарите.

— Кой от вас ще отиде да я търси? Къде е оня, който ще отиде да я донесе? — рекоха тия от Шибалба.

И тъй, господарите от Шибалба бяха победени от Хунахпу и Шбаланке. През големи трудности минаха те, ала не умряха въпреки всичко, що им сториха.

ГЛАВА XII

Ето тук паметта за смъртта на Хунахпу и Шбаланке. Сега ще разкажем как умряха.

Нали бяха предупредени за всички страдания, които искаха да им наложат, не умряха от мъченията на Шибалба, нито бяха победени от всички свирепи животни, каквито имаше в Шибалба.

Пратиха да извикат после двама гадатели, които бяха като пророци, казваха се Шулу111 и Пакам112 и бяха мъдреци, и им рекоха:

— Ще ви запитат господарите на Шибалба относно нашата смърт, която уговарят и подготвят, загдето нито сме умрели, нито можаха да ни победят, нито сме загинали от техните мъчения, нито ни нападнаха животните. Имаме предчувствие в сърцата си, че ще използуват кладата, за да ни умъртвят. Всички тия от Шибалба са се събрали, но истината е, че няма да умрем. Ето прочее нашите наставления какво трябва да кажете. Ако дойдат да се допитат до вас за нашата смърт и дали да бъдем жертвопринесени, какво ще кажете тогава вие, Шулу и Пакам? Ако ви рекат: „Няма ли да е добре да хвърлим техните кости в оврага?“ — „Не е уместно — ще кажете, — защото ще възкръснат после!“ Ако ви рекат: „Няма ли да е добре да ги обесим на дърветата?“, ще отговорите: „Не е никак уместно, защото тогава пак ще виждате лицата им.“ И когато за трети път ви кажат: „Дали ще е добре да хвърлим костите им в реката?“, ако тъй ви бъде казано от тях, „Подходящо е така да умрат — ще кажете; — после уместно е да бъдат смлени костите им върху камък, както се мели царевично брашно; нека всеки бъде смлян (поотделно); сетне хвърлете ги в реката, там, където блика изворът, че да отидат по всички големи и малки хълми.“

Така ще им отговорите, когато приложите в действие замисъла, с който ви посъветвахме — рекоха Хунахпу и Шбаланке.

И когато се сбогуваха с тях, вече знаеха за смъртта си. Направиха тогава една голяма клада, един вид пещ направиха тия от Шибалба и я напълниха с дебели клони.

После дойдоха пратениците, които трябваше да ги придружават, пратениците на Хун-Каме и Уукуб-Каме.

— „Нека дойдат! Идете да вземете момчетата, идете там, та да знаят, че ще ги изгорим.“ Това рекоха господарите, о момчета! — възкликнаха пратениците.

— Добре — отговориха.

И бързо потеглиха на път, та дойдоха при кладата. Там поискаха да ги накарат да се забавляват с тях.

— Да си изпием опиващата напитка и да прелетим всеки по четири пъти (над кладата), момчета! — каза им Хун-Каме.

— Не се опитвайте да ни измамите — отговориха. — Нима не знаем за своята смърт, о господари, и че тъкмо това ни очаква тук? — И като се прегърнаха лице срещу лице, протегнаха и двамата ръцете си, наведоха се към земята и скочиха в кладата, и тъй умряха двамата ведно.

Всички тия от Шибалба се изпълниха с радост и с много подвиквания и подсвирквания възкликнаха: — Сега наистина ги победихме! Най-сетне се предадоха!

Веднага повикаха Шулу и Пакам, които (момчетата) бяха предупредили, и ги запитаха какво трябва да правят с костите им, тъй както бяха предвидили те. Тия от Шибалба смляха тогава техните кости и отидоха да ги хвърлят в реката. Но те не се отдалечиха много, понеже мигом се утаиха на речното дъно и се превърнаха в красиви момчета. И когато повторно се явиха, имаха наистина същите свои лица.113

ГЛАВА XIII

На петия ден отново се появиха и хората ги видяха във водата. И двамата имаха вид на хора-риби,114 когато ги видяха тия от Шибалба, след като ги търсиха по цялата река.

А на следващия ден се представиха двама бедняци с престарели лица и жалък вид, облечени в дрипи, с непривлекателна външност. Тъй ги видяха тия от Шибалба.

И малко неща правеха. Само се занимаваха да танцуват танца на Пухуй (кукумявка или нощна ластовица), танца на Куш (невестулка) и на Ибой (броненосец) и танцуваха също „Шцул“ (стоножка) и „Читик“ (който върви на кокили).115

Освен това вършеха много чудеса. Палеха къщите, сякаш наистина горяха, и мигом възвръщаха предишното им състояние. Мнозина от Шибалба ги съзерцаваха с възхита.

После разкъсваха сами себе си; убиваха се един друг; просваше се като умрял единият, когото бяха убили, и в миг го възкресяваше другият. Тия от Шибалба гледаха с почуда всичко, що правеха, а те го вършеха като начало на своето възтържествуване над тия от Шибалба.

Вестта за техните танци дойде веднага до ушите на господарите Хун-Каме и Уукуб-Каме. Щом я чуха, възкликнаха:

— Кои са тия двама старци? Наистина ли ви доставят такова удоволствие?

— Вярно е, че са много красиви техните танци и всичко, що правят — отговори тоя, който бе занесъл вестта на господарите.

Доволни да чуят това, проводиха тогава своите пратеници да ги повикат с ласкателства.

— „Нека дойдат тук, нека дойдат, да ги видим какво правят, нека им се възхищаваме и да ни очароват. Това казват господарите.“ Тъй ще им кажете на тях — бе речено на пратениците.

Стигнаха те веднага пред танцьорите и им съобщиха заповедта на господарите.

— Не искаме — отговориха, — защото, право казано, срам ни е. Как няма да ни е срам да се представим в дома на господарите с нашите грозни изражения, нашите толкова големи очи и нашата бедна външност? Не виждате ли, че сме само (бедни) танцьори? Какво ще кажем на нашите другари по бедност, които дойдоха с нас и желаят да видят нашите танци и да се забавляват с тях? Нима можем да направим същото с господарите? И тъй, не искаме да идем, пратеници — рекоха Хунахпу и Шбаланке.

С помрачени от неудоволствие и жал лица отидоха най-после; но за известно време не искаха да вървят и пратениците трябваше да ги ударят няколко пъти по лицата, когато се отправяха към господарските покои.

Стигнаха прочее пред господарите, плахи и със сведени чела; дойдоха, просвайки се, правейки поклони и унижавайки се.116 Изглеждаха изнемощели, опарцаливени; и видът им беше наистина на скитници, когато пристигнаха.

Попитаха ги веднага за тяхната родина и за техния народ; попитаха ги също за майка им и баща им.

— Откъде идвате? — ги попитаха.

— Не знаем, господарю. Не познаваме лицето нито на майка си, нито на баща си, малки сме били, когато са умрели — отговориха и повече не продумаха.

— Добре. Сега изпълнете (вашите игри), че да ви се възхищаваме. Какво желаете? Ще ви възнаградим — рекоха им.

— Не искаме нищо; ала наистина ни е много страх — казаха на господарите.

— Не се нажалявайте, не се бойте. Танцувайте! И изиграйте първо частта, в която се убивате; изгорете моята къща, направете всичко, каквото знаете. Ние ще ви се възхищаваме, понеже това желаят сърцата ни. И за да си отидете после, бедни хора, ще ви възнаградим — рекоха им.

Тогава подхванаха своите песни и своите танци.

Всички тия от Шибалба дойдоха и се насъбраха да ги гледат. После представиха танца на Куш, танцуваха „Пухуй“ и танцуваха „Ибой“. И рече им господарят:

— Разкъсайте моето куче и нека бъде възкресено от вас — рече им.

— Добре — отговориха и разкъсаха кучето. Веднага го възкресиха. Наистина кучето беше изпълнено с радост, когато бе възкресено, и махаше опашка, когато го съживиха.

Господарят каза тогава:

— Изгорете моята къща! — Тъй им рече. Мигом изгориха господарската къща и макар в къщата да бяха всички господари заедно, не изгоряха. Скоро тя пак стана хубава и нито за миг не бе погубена къщата на Хун-Каме.

Удивиха се всички господари и също тъй техните танци им доставяха голяма наслада.

После им бе речено от господаря:

— Убийте сега един човек, жертвопринесете го, ала да не умира — казаха.

— Много добре — отговориха. И като хванаха един човек, жертвопринесоха го веднага и като вдигнаха високо сърцето на тоя човек, задържаха го пред взора на господарите.

Удивиха се отново Хун-Каме и Уукуб-Каме. Миг по-късно бе възкресен човекът от тях (от момчетата) и сърцето му силно се възрадва, когато бе възкресен.

Господарите бяха учудени.

— Жертвопринесете сега сами себе си, та да го видим ние! Нашите сърца желаят наистина танците ви! — рекоха господарите.

— Много добре, господарю — отговориха.

И после се жертвопринесоха. Хунахпу бе жертвопринесен от Шбаланке; едно по едно бяха отсечени ръцете му, краката му, бе отделена главата му и занесена на разстояние, сърцето му бе изтръгнато от гръдта и хвърлено върху тревата. Всички господари от Шибалба бяха смаяни. Гледаха с почуда и само един танцуваше, и беше Шбаланке.

— Стани! — рече той и мигом се върна към живот.

Възрадваха се много (младежите) и господарите също се възрадваха. Наистина това, що правеха, радваше сърцата на Хун-Каме и Уукуб-Каме и се чувствуваха, като че ли сами те танцуваха.117

Сърцата им се изпълниха веднага с желание и копнеж по танците на Хунахпу и Шбаланке. Дадоха тогава своите заповеди Хун-Каме и Уукуб-Каме:

— Направете същото с нас! Жертвопринесете ни! — рекоха. — Разкъсайте ни един по един! — казаха Хун-Каме и Уукуб-Каме на Хунахпу и Шбаланке.

— Добре, после ще възкръснете. Нима не сте ни довели да ви забавляваме вас, господарите, и вашите синове и подвластни? — рекоха на господарите.

И ето че жертвопринесоха първо оня, който бе техен водител и господар, тъй наречения Хун-Каме, повелител на Шибалба.

И щом Хун-Каме бе умъртвен, овладяха Уукуб Каме. И не ги възкресиха.

Тия от Шибалба хукнаха да бягат, след като видяха своите господари мъртви и жертвопринесени. Мигом бяха жертвопринесени двамата. И това стана, за да бъдат наказани. Бързо бе умъртвен главният господар. И не го възкресиха.

И един господар се унижи тогава, представи се пред танцьорите. Не го бяха открили, нито го бяха намерили.

— Смилете се над мен! — рече, щом се представи.

Всички синове, дъщери и подвластни на Шибалба избягаха в един голям овраг и се набутаха всичките в една дълбока пропаст. Там стояха скупчени, когато дойдоха неизброими мравки, които ги откриха и ги изкараха от оврага. Така ги извадиха на пътя и когато дойдоха, проснаха се и се предадоха всички, унижиха се и дойдоха съкрушени.

Тъй бяха победени господарите на Шибалба. Само по чудо и с превъплъщение можаха да го сторят.118

ГЛАВА XIV

Веднага казаха своите имена и сами себе си възславиха пред всички тия от Шибалба.

— Чуйте имената ни. Ще ви кажем също имената на бащите ни. Ние сме Шхунахпу и Шбаланке, тия са имената ни.119 А нашите бащи са ония, които убихте и които се наричаха Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу. Ние — които виждате тук — сме отмъстителите за болките и страданията на бащите ни. Затова ние изстрадахме всички злини, които им сторихте. Поради това ще ви премахнем всички вас, ще ви умъртвим и никой няма да се измъкне — им рекоха.

Тозчас паднаха на колене всички тия от Шибалба.

— Имайте милост към нас, Хунахпу и Шбаланке. Вярно е, че съгрешихме против вашите бащи, както казвате, и те са заровени в Пукбал-Чах — рекоха.

— Добре. Тази е нашата присъда, която ще ви съобщим. Чуйте я, всички вие от Шибалба: Понеже вече не съществува нито вашата голяма мощ, нито вашето племе, а също и не заслужавате милост, ще бъде понижено положението на вашата кръв. Няма да е за вас играта на топка.120 Ще се занимавате само с правене на грънци, тави121 и камъни за мелене на царевица. Само синовете на буренаците и на пустошта ще говорят с вас. Просветлените синове, образованите подвластни не ще ви принадлежат и ще се отдалечат от вашия взор. Грешниците, лошите, тъжните, окаяниците, ония, които се отдават на порока — те ще ви подслонят. Вече не ще овладявате внезапно хората и имайте предвид скромността на вашата кръв. — Тъй рекоха на всички тия от Шибалба.

Така започна тяхната разруха и започнаха техните вопли. Не беше много тяхната мощ някога. Харесваше им само да вършат зло на хората по онова време. Истината е, че навремето си нямаха положението на богове. Пък и ужасните им лица причиняваха уплаха. Те бяха враговете, бухалите.122 Подтикваха към зло, към грях и към раздор.

Бяха също с лъжливи сърца; черни и бели едновременно,123 завистници и потисници, както се разправяше. Пък и си боядисваха и мажеха лицата.

Така прочее стана загубата на тяхното големство и упадъкът на тяхното господство.

И го сториха Хунахпу и Шбаланке.

В това време бабата плачеше и се вайкаше пред тръстиките, които бяха посадили. Тръстиките пуснаха издънки, после изсъхнаха, когато ги изгориха на кладата, после отново пуснаха издънки. Тогава бабата запали огън и изгори копал пред тръстиките в памет на своите внуци. И сърцето на тяхната баба се изпълни с радост, когато за втори път тръстиките пуснаха издънки. Тогава бабата се преклони пред тях и ги нарече Средището на къщата, Никах (средището) бяха наречени.

Живи тръстики в подравнената земя (Касам ах Чатам Улеу) бе тяхното име. И бяха наречени Средището на къщата и Средището, защото насред своята къща посадиха тръстиките. И тръстиките, които посадиха, бяха наречени Подравнена земя, Живи тръстики в подравнената земя. И също бяха наречени Живи тръстики, защото пуснаха издънки. Това име бе дадено на тръстиките, които Хунахпу и Шбаланке посадиха, та да бъдат възпоменавани от баба си.

И тъй, бащите им, ония, които умряха някога, бяха Хун-Хунахпу и Уукуб-Хунахпу. Там в Шибалба те видяха също и лицата на своите бащи, и техните бащи говориха с потомците си, които победиха тия от Шибалба.

И ето как те почетоха бащите си. Почетоха Уукуб-Хунахпу; отидоха да го почетат в жертвоприносилището на игрището за топка. И също тъй поискаха да му направят лицето. Потърсиха там цялото негово същество, устата, носа, очите. Намериха тялото му, ала твърде малко можаха да направят. Не произнесе неговото име Хунахпу. Нито можа да го каже устата му.

И ето как превъзнесоха паметта на своите бащи, които бяха оставили, и ги оставиха там в жертвоприносилището на игрището за топка: „Вие ще бъдете призовавани — казаха им техните синове, когато укрепнаха сърцата им. — Първи ще станете и първи ще ви се прекланят просветлените синове, образованите подвластни. Вашите имена не ще се изгубят. Тъй да бъде! — рекоха на своите бащи и сърцата им се утешиха. — Ние сме отмъстителите за вашата смърт, за мъките и болките, които са ви причинили.“

Тъй стана тяхната раздяла, когато вече бяха победили всички тия от Шибалба.

После се възкачиха сред светлината и начаса се въздигнаха в небето. На единия му се падна слънцето, а на другия месечината. Тогава се освети небесният свод и лицето на земята. И те обитават на небето.

Тогава се възкачиха също и четиристотинте момчета, които уби Сипакна, и така станаха техни другари и се превърнаха в звезди на небето.

Бележки към втора част