Един от 100

Двайсет и шеста глава

Нощта, нежният ветрец и седефенобелият полумесец щяха да бъдат прекрасни, ако се намирах където и да е, само не тук. Сред тези земи, лишени от красота, сребристата луна и звездите изглеждат нелепо, тук дори сенките имат сенки, а светлината е ирония. Разстоянието от шосето до портала е само километър и половина, но докато го изминавах с колата, така силно стисках волана, че пръстите ми почти се парализираха. Идвал бях тук четири пъти, всеки път си казвах, че ще е за последно.

Човекът от охраната ме попита за името, взе картата ми и я сравни с данните в бележника си, като през цялото време осветяваше лицето ми с електрическото си фенерче. Не се обидих — това е обичайната практика, всяка грешка може да бъде фатална. Оставих колата на паркинга, доближих се до вратата на сградата, където друг охранител се отнесе с мен така, че проверката на портала изглеждаше като детска игра. Влязох, поведоха ме по коридори, преградени с метални врати, снабдени с по няколко ключалки.

Въпреки късния час Ванджи Проуз беше на работа. Знаеше колко мразя тези посещения, затова не ме заговори. Поздравихме се, друг надзирател ме поведе към стаята на Джереми. Предупредих го да не отваря нито вратата, нито плъзгащия се капак на прозорчето, ако не го повикам. Преди това помолих да изключат камерата за наблюдение на стаята, Ванджи неохотно се съгласи. Надзирателят недоверчиво я изгледа.

— Посетителят знае какво прави — каза тя.

— Дано — промърмори онзи.

Тръгнахме по дълъг коридор, боядисан в бяло, от двете му страни имаше стоманени врати с прозорчета. Прозорчетата бяха закрити с плъзгащи се капаци. Изведнъж чух вой на сирена, който се усилваше. Отначало си помислих, че е противопожарна аларма, после разбрах, че е писък на човек — един Бог знае какъв кошмар би могъл да предизвика подобен звук. Писъкът застина във въздуха, все едно беше впримчен между молекулите, после изчезна в друго измерение. Забелязах, че надзирателят ме наблюдава изпод око, устните му бяха разтегнати в странна, някак възторжена усмивка; изведнъж си дадох сметка, че ужасите и човешките терзания, които тук бяха нещо обичайно, му действат възбуждащо. Прииска ми се с юмрук да избия зъбите му, да видя как главата му се отмята, как слюнка и кръв изпръскват стената.

„Обстановката ти въздейства по този начин — казах си. — Успокой се.“

Спряхме пред една врата.

— Ще бъда отвън — каза онзи. Плъзна встрани капака на прозорчето, надникна в стаята, после пъхна електронната карта в специалния процеп. Вратата се отвори със съскане.

Влязох.

Помещението приличаше на стая в общежитие — вградени гардероби, дълга маса, която служеше вместо бюро, два стола и легло, което всъщност беше матрак, поставен на пода. Мебелите бяха от мека пластмаса, имаше и библиотечка, пълна с книги. Тоалетната и душкабината бяха в ниша в стената. Голямото огледало представляваше тънък лист полиестер, който изкривяваше отраженията, все едно беше живак.

Джереми седеше на леглото, четеше някаква зелена книга. За разлика от баща ми, който беше едър и набит, Джереми е слаб и нисичък, но е наследил неговите жълтеникаво сини очи и сламеноруса коса.

Вдигна поглед от книгата, но не се изненада, все едно го посещавах всяка вечер. Облегнах се на стената, скръстих ръце.

Той посочи книгата:

— Познаваш ли творбите на Лукреций, Карсън?

— Не съм ги чел от втората си година в университета.

— Така ли? Какъв университет? Шегувам се. Ще ти прочета един от любимите ми пасажи: „Както децата треперят и се страхуват от всичко сред заобикалящия ги мрак, така понякога и ние на светло се боим от онова, което разпалва въображаемите страхове на децата в тъмнината.“ — Той озадачено сбърчи чело. — Въпросът обаче е кой трябва да се страхува, когато се окаже, че децата са имали право да треперят. Отговори, Карсън.

Погледнах часовника си:

— Искам да си тръгна по-бър…

Гласът му се понижи с една октава:

— Кой трябва да се страхува, когато се окаже, че децата са имали право?

— Имах тежък ден, Джереми.

— КОЙ ТРЯБВА ДА СЕ СТРАХУВА, КАРСЪН? ОТГОВОРИ!

Макар да знаех, че той се наслаждава на проявата на чувства, не съумях да прикрия гнева си:

— Родителите, Джереми! Омръзнаха ми игричките ти на въпроси и отговори. Свърши ли?

Той наклони глава, сякаш се вслушваше в музика в далечината:

— Мама добре ли е?

Въздъхнах. Играта продължаваше.

— Попитах дали е добре. Всичко е наред с нея, нали?

— Мъртва е, Джереми. Почина преди три години.

Той въпросително вдигна вежда:

— Нима? Колко жалко. Изпитваше ли болки?

— Да.

Бяла и черна болка. Болка като снежнобял пламък, която обгори малките й длани, превърна я в призрачно подобие на предишната жена. Тя не докосна болкоуспокояващите таблетки и едва малко преди края ми позволи да облекча страданията й. Изпитваше необходимост да мине през ада в случай, че раят съществува.

— Болка за трима ли? — попита Джереми. — Разбира се, ти не влизаш в списъка. Ти се спаси от пламъците. Може би не ти е било леко, но душата ти остана непокътната. Бе спасен от пламъците. Я кажи, душата ти наистина ли остана непокътната?

— Знаеш ли, можехме да проведем този разговор задочно. Изпращаш ми формуляр с въпроси. Примерно: „Душата ти остана ли непокътната? Моля, зачеркни квадратчето с отговор „да“ или „не“.“

— НЕ СМЕЙ ДА МИ СЕ ПОДИГРАВАШ! АЗ СЪМ ТИ НЕОБХОДИМ, НЕ ТИ НА МЕН! Да опитаме отново. Душата ти остана ли непокътната, Карсън?

Грабнах стола, който беше до масата, седнах пред Джереми, погледнах го в очите:

— Да, Джереми.

— Колко странно, като се има пред вид, че пожарът се беше разпрострял навсякъде. Каква е причината?

— Ти ми кажи. Изглежда, не мислиш за друго.

Той скочи на леглото, закрещя, заквича като прасе.

— ЗАЩОТО УБИХ МРЪСНИКА, ЕТО ЗАЩО! Завързах го и го накарах да квичи, разпорих го и вътрешностите му потекоха по коленете му като червеи и черен мед, пъхнах си главата в окървавената дупка, докато още беше жив и виждаше. Затова душата ти не бе изпепелена, братко. АЗ ТЕ СПАСИХ!

Скочи от леглото, закръстосва стаята, после застана пред огледалото, зае поза на батър и ми намигна. — Може би нямаше да се случи, ако вместо да си играе с мен на други игрички, скъпото татенце ме обучаваше на бейзбол. — Той изведнъж зашепна — до съвършенство подражаваше на гласа на баща ни: — Синко, какво ще кажеш да потренираме?

— Престани, Джереми!

— Не държиш правил но бухалката, моето момче. Ей сега ще ти покажа.

— Престани!

— Мамка му! Казах — дръж ето така!

— Недей. — Изправих се.

— Дръж здраво, малък боклук!

Спуснах се към него:

— Джереми!

— Сега ще ти дам да се разбереш, задръстено копеле, ще ти покажа, ще ти покажа, ще ти…

Сграбчих го за ризата. Той отметна глава, писъкът, който някога бе отекнал в коридора, изпълнен със сиви сенки, прониза сърцето на днешния ден. Мама се обръща към мен и прошепва: „Иди да си легнеш, скоро ще настъпи тишина…“

Надзирателят отмести капака на прозорчето:

— Всичко наред ли е? — Огледа стаята през процепа. Джереми равнодушно се усмихваше, аз бях плувнал в пот и се подпирах на стената.

— Казах, че не искам да ни безпокоиш! — извиках.

Онзи колебливо затвори капака. Отидох до умивалника, наплисках се със студена вода. Джереми седна на леглото и отново се усмихна:

— След като церемонията по посрещането приключи, ще ми кажеш ли защо си дошъл? Да видим… дали пък е свързано с последните събития в добрия стар Мобийл? Знаех си, че в крайна сметка пак ще дойдеш при мен. Донесе ли снимките и документацията, за да ги проуча? Ще ми отнеме не повече от ден-два. Между другото, носиш и запалка, нали?

Минаваше полунощ, когато се добрах до моя остров. Зловещи тътени и мълнии, проблясващи измежду гъстите облаци, предвещаваха разразяването на силна буря. Надявах се Ейва да е заспала — нямах сили за разговори. Все някак щях да стигна до леглото, после щях да потъна в забравата, за която копнеех. Видях на алеята волвото на Хари, рязко ударих спирачки. Какво търсеше тук посред нощ? Виеше ми се свят, усетих, че клюмам. Криво-ляво, паркирах колата, но като се заизкачвах по дървената стълба, ми се стори, че разстоянието между стъпалата е станало двойно по-голямо.

Хари и Ейва бяха неподвижни, все едно бяха издялани от мрамор. Той беше статуя, седнала на стол, тя — статуя, седнала на канапето; чашата чай в ръката й бе застинала по пътя към устните й. Прекрачих прага, някой ме заля с горещ парафин, който започна да се втвърдява и затрудни движенията ми.

— Защо си тук утре? — попитах статуята на Ейва; чух, че не произнасям правилно фразата, обаче напразно се мъчех да си спомня какво исках да кажа. Опитах повторно: — Мисълта ми е тук Хари толкова късно…

Зачаках да си възвърна нормалния говор, но изведнъж къщата потрепери, сякаш безшумна мълния бе ударила основите й. Вероятно дървените стълбове пламнаха, защото постройката се наклони и започна да потъва. „Стълбовете са поддали — каза равнодушен глас, отекващ в съзнанието ми. — Но защо мебелите не се плъзгат?“ Любопитно наблюдавах гледката — къщата ми никога не се беше държала по този начин.

— Виж колко е смешна — избърборих.

Някой засвири на арфа. Статуите се издигнаха във въздуха и полетяха към мен.

— Задръж още малко. Така… Добре, свърших. — Гласът на Ейва бе записан на повредена лента, съскане и пращене придружаваха говора й.

— Как е той? — чух да казва Хари, явно и неговият глас бе на записа.

— Изгарянията са втора степен. Раните изглеждат ужасно, но не са толкова тежки. Най-важното е да ги предпазя от инфектиране.

Звуците се подновиха. В далечината отново отекна приглушена гръмотевица. Съскането бе шумът на проливния дъжд, който се стичаше по покрива. Отворих очи, издигнах се от непрогледния мрак на дълбините към повърхността, искряща от светлината. Помъчих се да седна, но Хари сложи длан на гърдите ми:

— Не мърдай, братко.

Нещо жегна ръката ми. Бях гол до кръста, лежах на канапето. Ейва ме мажеше под мишницата с някакъв мехлем, който вонеше на развалено зеле и щипеше ужасно. Потръпнах от болка, Хари ме хвана за рамото, за да ми попречи да се движа.

— Къде беше тази вечер, Карс? — попита.

— На купон — отговорих. Погледът ми започваше да се прояснява. Ейва бинтова ръката ми от рамото до лакътя. Хари ми помогна да седна, тя подложи възглавница под болната ми ръка и отиде в кухнята.

Той се приведе към мен, едва чуто прошепна:

— Джереми беше ли на купона?

Кръвта ми се вледени — Хари знаеше. Стиснах клепачи:

— Споменал съм това име, докато бълнувах, нали?

— Не каза нито дума.

— Тогава откъде…

— Знам за Джереми, братко. Научих преди една година.

Не проговорих, но погледът ми беше по-красноречив от въпрос.

— Нали съм детектив, това ми е работата — мрачно се усмихна партньорът ми.

Ейва се върна, коленичи до канапето, поднесе към устните ми чаша със скоч.

— Вредно е за теб — избърборих с усилие.

— Но за теб е полезно. Пий!

Усетих топлина, която бавно обхвана цялото ми тяло. Навън проблесна мълния, за миг лампите примигнаха. Отекна гръм. Хари придърпа един стол и седна до мен. Болката под мишницата ми започна да намалява, съзнанието ми започна да се избистря.

— Проследил си ме, когато преди година посетих болницата, така ли? — попитах.

— Тогава беше толкова неопитен, че нямаше да забележиш „опашката“, дори ако беше пред очите ти. Проследих те почти до портала. Между другото, ако това е болница, форт Нокс, където се съхранява златният резерв, е най-обикновен банкомат.

— Трябваше да се досетя… Вманиачен си по събирането на информация.

— Вярно е, че се поразрових. Обаче още не съм сигурен какво открих. Знам, че Джереми Брайдуел е твой брат. С него ли се съветваше за Ейдриан?

Не посмях да го погледна в очите.

— Страхувах се, че върша нещо нередно — промърморих.

— Ще ми обясните ли какво става? — намеси се Ейва.

Извърнах очи. Хари премести стола си, за да бъде с лице към нея, и заразказва:

— Преди една година един полицай проследи групичка наркомани в подземията на градската канализация, гъмжащи от плъхове, и откри трупа на момиче от работническите жилища — дванайсетгодишната Теса Рамирес. Лицето й беше обгорено до неузнаваемост. Криминалистите казаха, че върху очите й са били поставени тампони от коприна и са били запалени. Докато е била жива.

В съзнанието ми възкръснаха картини, които се опитвах да забравя — Теса Рамирес лежи по гръб след натрошените стъкла, овъглените й очи прогарят душата ми. „Помогни ми!“ — извика, въпреки че беше мъртва от седем дни.

— Господи! — прошепна Ейва.

— След седмица откриха бездомен алкохолик с изгорени очи — продължи Хари.

— Нямаше ли улики, чрез които да попаднете на следите на изверга?

— Абсолютно никакви. Изненадващо един квартален полицай ми каза, че може би копринените тампони са свързващото звено между убиеца и жертвите. Същият полицай предположи, че жертвите са били избрани чрез „обвързващ огън“. Отначало си помислих, че на униформения му хлопа дъската, но след проверката се оказа, че и двете жертви са били сред зяпачите на местата на умишлено причинени пожари. Съобщихме информацията на шефовете, но беше прекалено късно. Агенти от ФБР поеха разследването, а според техните психолози изгарянето на лицата беше за прикриване на престъпленията; нарекоха идеята за обвързващия огън „бръщолевене на откачен“.

— Ами умишлените палежи?

— Казаха, че са случайно съвпадение. Единият пожар избухна в стара жилищна сграда в центъра на града, другият — в паянтова фермерска къща близо до Сараланд.

Ейва ме погледна:

— Ти си бил полицаят.

Неохотно кимнах, за щастие отново проехтя гръм и ме спаси от необходимостта да отговоря. Хари си наля още една чаша уиски и продължи:

— Синтия Портър и двайсетгодишната й дъщеря бяха намерени убити, очите им бяха овъглени. Господин Портър беше богат собственик на фирма за продажба на автомобили и даваше големи суми за предизборните кампании на двете най-големи политически партии. Този път жертвите не бяха от измета на обществото, а от висшата средна класа. Жестоките убийства на двете жени предизвикаха бурна обществена реакция. Нашите началници се видяха в чудо и възложиха на двама ни с Карсън да проведем паралелно разследване. Разбира се, не вярваха на теорията „за обвързването“, но искаха да се осигурят по всички флангове.

— Двете жени са били… избрани, докато са наблюдавали пожар, така ли? — промълви Ейва.

— Избрани… да, това е точната дума. Месец преди смъртта им майката и дъщерята станали очевидки на загадъчен пожар в търговския център. Видели дима, спрели да позяпат. Карсън стигна до заключението, че трябва да търсим убиеца на местата, на които са избухнали пожари, особено когато се предполага, че са умишлени. Според него престъпникът използваше огъня, за да подбере жертвите си, както чрез дим се изкарват животните от леговищата им.

Тя ме погледна:

— Предположенията ти са се оказали верни.

Силен порив на вятъра разтърси къщата, изчаках да стихне, преди да отговоря:

— Радиото в колата ми винаги беше настроено на честотата на службата за противопожарна охрана. Ето защо, когато се запали изоставен склад край доковете, бързо се озовах на местопроизшествието. Запровирах се сред зяпачите, като внимателно оглеждах всеки. Забелязах един тип, който явно повече се интересуваше от хората около себе си отколкото от пожара. Промъкнах се зад него и видях как си отскубваше кичури коса, без дори да трепне. Това заболяване се нарича „триколомания“, а триколоманиакът…

Ейва ме прекъсна:

— … си скубе косата за удоволствие и да прогони напрежението. Изчела съм доста литература по въпроса. Заболяването е рядко срещано при зрели хора; психиатрите го сравняват с пристрастеността към хазартните игри, необуздания гняв, клептоманията и… — Тя вдигна вежди.

— Точно така — кимнах. — И пироманията. Видях как Джоуел Ейдриан извади от джоба си бележник, приближи се до един докер, поведе разговор е него, като непрекъснато си водеше записки. Щом си тръгна, на свой ред разпитах докера. Той каза, че онзи човек бил репортер и отразявал инцидента. Каза ми още, че „репортерът“ си записал името и адреса му в случай, че се наложи да му зададе още въпроси.

— Какво стана с Ейдриан?

Хари почувства, че едва издържам, и побърза да приключи разказа си. Вслушвах се във воя на вятъра, но чувах само гласа на моя партньор:

— Карс проследи Ейдриан, видя номера на колата му. Започнахме да го следим по двайсет и четири часа в денонощието. След четири дни „репортерът“ отиде в дома на докера, доверчивият човечец го пусна да влезе. Разбира се, Карсън го беше проследил и повика подкрепление. Но преди полицаите да пристигнат, той надникнал през прозореца и видял, че докерът лежи вързан на пода…

Ейва се втренчи в мен. Стиснах клепачи, случилото се преди една година премина пред очите ми като на филмова лента. Ейдриан напоява с бензин тампон от червена коприна и го слага върху очите на ужасения човек, целува го по челото. От джоба си изважда запалка… всъщност тръбичка е ръкохватка, която е измайсторил по подобие на магически жезъл. Втурвам се в стаята. Извергът щраква запалката и ми се усмихва, сякаш ще присъстваме на тържествена вечеря…

— Карсън? — Гласът на Ейва прозвуча някак отдалеч, заглушаван от шума на дъжда.

Стрелях, залегнах зад канапето; сърцето ми биеше до пръсване, не знаех дали съм улучил, дали убиецът е въоръжен. Чух глухи удари, сякаш някой биеше барабан, предпазливо надникнах иззад канапето. Ейдриан се гърчеше, краката и главата му се удряха в дървения под. Изстена, от устата му бликна кръв — отначало бе розова, после стана тъмночервена. Запълзя, опитвайки да избяга от смъртта, след него оставаше широка червена диря…

— Карсън, уби ли го? — Гласът на Ейва ме върна към настоящето.

— Направи необходимото — намеси се Хари и строго ме изгледа. — Не започвай пак да се обвиняваш, Карс.

Поклатих глава — чувството за вина щеше да ме преследва до края на живота ми:

— Можеше да отвлека вниманието му. Да изчакам подкреплението. Психолозите щяха да го използват за бъдещи…

Той стана, заплашително размаха пръст:

— Достатъчно! Май забрави, че си ченге, не студент по психология. Ако се беше забавил само секунда, докерът завинаги щеше да загуби зрението си.

Ейва докосна ръката ми:

— Не си казал на Хари за брат ти и за предположенията му, така ли?

Наведох глава:

— Той сам се е досетил.

Изведнъж си спомних какво ми каза, когато се срещнахме в гробището — предупреждавал ме е да не отивам сам при Джереми, предлагал е помощта си.

Срамувах се да го погледна в очите, затова само промълвих:

— Излъгах те, Хари. Представих като мои идеите на Джереми.

Той изсумтя:

— Да премълчиш нещо не е лъжа. Ако трябваше с лъжи да си изкарваш хляба, Карс, щеше да умреш от глад.

— Не бях честен с теб.

— Помисли как щях да реагирам, ако признаеше, че те съветва един психар. И без това ми беше трудно да ти повярвам.

— Разбрал си кой е източникът на идеите, но не ме предаде, остана до мен.

Той отново размаха пръст:

— Отначало разбрах само кого посещаваш. Нямах представа, че получаваш информация от него. Досетих се едва когато след всяко посещение започна да добавяш нови елементи към теорията си. Признаеше ли, че черпиш идеи от един сериен убиец, щях да си плюя на петите. Не ме надценявай, братко.

Ейва седеше като на тръни. Понечи да каже нещо, но навън проехтя силен гръм. Тя го изчака да стихне и заговори — също като погледа й гласът й беше изпълнен е тъга:

— И преди си получавал изгаряния. На другата ръка. Тежки изгаряния, ако се съди по белезите.

За миг Хари се вцепени. Обърна се към нея, после отново към мен. Преди да реагирам, се наведе към мен, разгледа белезите.

— Господи! — прошепна.

— Разкажи ми за миналото — промълви Ейва. — Не премълчавай нищо.