Един от 100

Четиринайсета глава

Първата ми задача сутринта бе да отида в редакцията на „Нюзбийт“ — по-нататъшната ми работа щеше да зависи от информацията, която евентуално щях да получа. Хари трябваше да отиде в прокуратурата във връзка с предишен случай. Очаквах да прекарам деня в ровене из документацията на „Нюзбийт“ и в съдебната зала. Усетих миризмата на мокра пепел още преди да завия по вече познатата улица. Сградата, в която до вчера се помещаваше редакцията на алтернативния вестник, днес беше изтърбушена от огъня. Сред развалините стърчаха почернелите от дима останки от печатарската преса и овъглените картотечни шкафове. Висока и слаба жена по черна риза и джинси отчаяно подритваше купчините пепел в дъното на сградата.

Прозвуча вой на сирена, до мен спря патрулка, зад волана й седеше полицай Боби Ниланд — трийсетинагодишен набит мъжага, който никога не се усмихваше, след като можеше да се хили злорадо, нито се смееше, когато имаше възможност подигравателно да се подсмихва. Дори най-грозните полицайки, загорели за мъж, го избягваха, а зад гърба му го наричаха „бебешка пишка“. Беше склонен към насилие и за оплакванията срещу него беше необходима отделна папка, но той винаги се измъкваше, тъй като неизменно освен пострадалия нямаше свидетели на инцидента.

Бавно свали стъклото, побутна надолу тъмните си очила и ме изгледа:

— Защо си тук, Райдър? Няма мъртъвци. — Разширените пори по носа му бяха като черни точици, изрисувани с молив.

— Проследявам улики, Боби. Какво се е случило?

Ниланд свали очилата си, пъхна в устата си клечка за зъби и заговори, като предъвкваше:

— Някой е счупил прозореца и е хвърлил в сградата туба с бензин. — Ухили се злорадо и добави: — Бай бай, хипарски вестник!

— Имаше ли представа кой го е направил?

— Някой, който си е оставил автографа на стената. Погледни откъм уличката, Райдър.

Заобиколих сградата. Върху тухлената стена се мъдреха грамадни букви, написани със спрей — „Бяла сила“. Всъщност надписът гласеше „Бяла си…“, последните три букви се спускаха отвесно към тротоара.

Върнах се и заварих Ниланд да гризе очилата си. Призля ми от чаткането на ситните му зъби.

— Извършителят повече е бързал да избяга, отколкото да остави послание, Боби.

— А? Какво каза?

— Нищо. Не е важно.

Той си сложи олигавените очила и ме загледа през тъмните стъкла:

— Чух, че напоследък във вестника публикували доста смели дописки. Сигурно на момчетата им е писнало. Мамка му, Райдър, ти си учил в университет — я ми кажи защо чернил… негрите могат да имат организация за защита на правата им, а когато белите решат да се защитят, се прави на въпрос? Къде е справедливостта, да му се не види?

Изпитах усещането, че в черепната ми кухина закръжи оса.

— Знаеш ли коя е жената, която рови в пепелта?

— Собственичката на вестника — отговори ми. — Не, бившата собственичка. Шефът на пожарната й забрани да стъпва тук. Преди час изритах кльощавия й задник, сега пак ще го направя. Гледай и се учи, Райдър. Голям майтап ще падне — кучката мрази ченгетата.

— Да ни си посмял да помръднеш пъпчивия си задник, Ниланд. Чупката!

— Ти за какъв се мислиш, бе? Няма да мръдна от тук!

— Върви да си дърпаш малката пишка.

— Нямаш право да ми говориш така, боклук такъв!

Наведох се, докато лицето ми се озова на сантиметри от неговото — от опит знам, че това е най-голямото предизвикателство за страхливците.

— Ще ти говоря както искам, Боби.

Той така стисна волана, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Дори през тъмните стъкла на очилата му усетих погледа му, изпълнен с омраза. Като заговори отново, гласът му трепереше от гняв:

— Разкарай се, педал скапан, че лошо ти се пише!

Дръпнах очилата му, хвърлих ги на улицата, отворих вратата на колата. Той примигна срещу светлината, вирна брадичка и закрещя:

— Знам какво правиш, откачалко! Ще те смажа от бой и кого ще обвинят? Мен. Няма да ме предизвикаш, Райдър. Схванах игричката ти.

Позволих му да затвори вратата. Той даде газ и потегли, като бълваше грозни ругатни. Олигавените му очила останаха на паважа. Не ги вдигнах, защото се страхувах да не се заразя от бяс. После ми хрумна, че представляват опасност за всеки мирен гражданин, затова ги стъпках.

Скрих се на сянка под алуминиевата козирка и вперих поглед в жената, която бавно излезе от развалините, като тътреше крака. Стори ми се невероятно позната, докато си дадох сметка, че поразително прилича на Ейбрахам Линкълн. Очите й под челото, набраздено с бръчки, бяха черни като въглени. Скулите й бяха изпъкнали, брадичката й — квадратна. Вълнистата й черна коса беше прибрана назад и стегната със синя памучна кърпа. Походката й беше много странна — изглеждаше, сякаш върлинестото й тяло следва високите й ботуши, все едно е изненадано от посоката. Жената седна на стъпалото до паркинга, свали работните ръкавици, облегна се на лакти и затвори очи.

— Успяхте ли да спасите нещо? — попитах.

Тя ме погледна, примижа срещу слънцето:

— Какво ви пука?

Беше ме видяла заедно с Ниланд, знаеше, че съм ченге.

— Представете си, че ме е грижа.

— Съмнявам се — помествали сме прекалено много негативни дописки за хората от вашата раса.

Седнах до нея — дрехите й бяха просмукани с миризмата на дим.

— За кои хора говорите? За роднините ми по бащина или по майчина линия?

Очите-въглени изпитателно се втренчиха в мен.

— Снощи прочетох статията за движението „Бяла сила“.

— Е, и?

— Изпитах гняв, но и тъга.

Тя вдигна вежда:

— Противоречиви чувства. Обяснете какво ги предизвика.

— Хвана ме яд на хората, чиято омраза към ближните се определя от расови предразсъдъци и верски различия. После си дадох сметка, че повечето са закърмени с тези предразсъдъци.

— Това не е извинение. Могат да се променят.

— Мнозина наистина се променят. Останалите до края на земните си дни са отровени от собствената си злъч, не знаят що е щастие, не постигат високи цели. Струва ми се, че животът, който водят, е достатъчно тежко наказание. И все пак е жалко и позорно, че човешки същества са способни на такава взаимна омраза.

Жената се позамисли, после посочи сладкарницата на отсрещната страна на улицата:

— Пие ли ви се кафе?

Докато прекосявахме улицата, официално се запознахме. Научих, че Кристал Оливет-Толивър е собственичка и редакторка на „Нюзбийт“. Споделих с нея съмненията си, без да навлизам в подробности.

— Да видим дали съм ви разбрала правилно. — Тя обгърна с дългите си елегантни пръсти керамичната чаша. — Не сте убеден, че сградата е била подпалена от привърженици на „Бяла сила“, така ли?

— Щом проявих интерес към обявите във вашия вестник, сградата бе опожарена. Съвпадението е прекалено голямо.

— Вие ли разследвате престъпленията, при които убиецът обезглавява жертвите си?

— Да. Повече нямам право да ви кажа.

— С какво да ви помогна?

— Интересува ме „механизмът“ за подаване на обяви.

— При нас нещата още са доста примитивни, нямаме компютри. Да речем, че искате да пуснете обява. Написвате текста и го изпращате по пощата или го донасяте в редакцията. Даваме ви номер и пускаме обявата. Ако някоя дама, примерно Мъфи Дъфи, иска да ви отговори…

— Мисля, че няма да си паснем с жена с такова име.

Кристал ме замери с бъркалката от кафето:

— Ама и вие сте един… Хортензия иска да се свърже с вас. Запечатва си писмото в плик, върху който написва вашия номер. Слага го в друг плик и ни го изпраща по пощата заедно с такса от един долар и марка. След около седмица събираме всички писма с вашия номер и ви ги препращаме.

— На домашния адрес ли?

— Да. Някои клиенти дават номера на пощенската си кутия.

— Ясно. Така всеки ще разбере кой съм.

— Информацията е поверителна. Запазваме в тайна името ви, дори не виждаме писмата на хората, които ви отговарят. Представляваме нещо като посредническа служба.

— Но ако искам да разбера кой е подал обявата, мога ли да направя справка в архива ви?

— Може би. Стига да имате заповед за обиск и… — Тя посочи опожарената сграда. — И архивът да съществува.

— Цялата документация ли е изгоряла?

Кристал печално се усмихна:

— Да. Както се казва в заупокойните молитви, „пепел в пепелта“ и така нататък.

— Нямате ли на склад от предишните броеве?

— Статиите са съхранени на дискове, които държа у дома, но и през ум не ми е минало да си правя толкова труд заради обявите.

— Забелязали ли сте напоследък около сградата да се навъртат съмнителни типове?

— Какво разбирате под „съмнителни типове“? Скинари? Яки бели момчета с татуировки ли? Колегите ви ми зададоха същия въпрос. Откровено казано, заобиколена съм с ненормалници.

— Все пак някой сторил ли ви се е подозрителен?

Тя направи „колибка“ с изящните си пръсти, замисли се и отговори:

— Преди два дни забелязах кола, паркирана от другата страна на улицата. Когато излязох да изхвърля кошчето със смет, видях същата кола да минава по задната уличка.

— Спомняте ли си каква марка беше?

— Ягуар XJ, 370 конски сили, V-образен осемцилиндров двигател.

Ококорих се от изненада.

— Какво ме гледате? Дори една природозащитничка, феминистка, нацистка и комунистка има право да мечтае.

— Това ли е надписът под заглавката на вестника?

Кристал въздъхна:

— Така ме наричат в анонимните писма, които получавам ежедневно.

— Можете ли да опишете шофьора?

— Изобщо не го видях — автомобилът беше с тъмни стъкла.

— Случайно да се запомнили регистрационния номер?

— Разберете — зърнах ягуара за части от секундата, после се замислих за нещо друго и… — Тя разпери ръце.

— Все пак сте запомнили колата, защото е вашият автомобил мечта, така ли?

— Да, това е една от причините. Но на нашата улица има само магазин за употребявани дрехи и обществена пералня. Ягуарът беше някак… не на място.

— „Не на място, не на място…“ Думите на Кристал Толивър отекваха в съзнанието ми през целия ден, продължиха да ме преследват, докато шофирах към къщи, след като вечерях на крак и дори когато седнах на шезлонга си на терасата и вдигнах крака на парапета. Слънцето залязваше, неколцина природолюбители бяха нагазили във водата и пресяваха пясъка с малките си бели мрежи. Наблюдавах ги разсеяно и размишлявах, постепенно осъзнах защо думите на чернокожата ми направиха толкова силно впечатление — всичко в този случай беше в дисонанс.

Точно така, в дисонанс! Може би имаше грешка в партитурата. Или в изпълнението. Каквато и да беше причината, наистина съществуваше, защото бях устроен така, че усещах всеки фалшив акорд.

Още щом видях обезглавения труп на Джералд Нелсън, почувствах, че в този случай има нещо странно, нереално. Душевното ми равновесие бе нарушено най-вече от безличността на престъплението. Ако убийството бе извършено от ревност, както предположи Скуил и както тръбеше наляво и надясно, то в какво се изразяваше гневът, съпътстващ ревността? Човек, който убива в пристъп на гняв, не обезглавява с прецизността на хирург жертвата си, не си губи времето да изписва с красиви буквички послания по трупа. Убийството сякаш беше дело на жесток счетоводител, а на ревнив хомосексуалист или поклонник на черната магия.

След като стигнах до това прозрение, чувството за несъответствие все повече се усилваше.

От малък познавах дисхармонията, „вътрешната ми антена“ бе настроена да улавя дори най-леките вибрации, предвещаващи фатални промени, както сеизмолозите използват лазерни устройства и огледала за засичане на измененията в земната повърхност. Хората мечтаят да бъде изобретена система, която предупреждава за опасност от земетресение.

Аз го искам повече от всички.

Откровено казано, първият ми спомен е за нещо подобно на земетресение. Нямаше предупреждение, никой извън нашата къща не го усети. Случи се преди двайсет и четири години, но с течение на времето споменът не само не избледня, ами започна все по-отчетливо да се откроява в паметта ми.

Нощ е. Ставам от леглото и в полусън тръгвам по тесен сив коридор, който сякаш е дълъг стотици километри. В далечината виждам черен правоъгълник, изрязан в стената, която се губи в небето. Намирам се в коридора на къщата ни в Чарлстън, Северна Каролина, който е посивял от лунната светлина, проникваща през прозорците, а черният правоъгълник е вратата на стаята на брат ми Джереми. Вътре някой пищи.

Аз съм шестгодишен, а брат ми е на дванайсет.

Стоя на прага, вслушвам се в писъците, но нещо ми подсказва, че не бива да вляза. Пишка ми се, затова отново тръгвам по коридора, минавам край стаята на майка ми. Тя е шивачка, специалистка по изработване на булчински рокли. Виждам я приведена над шевната машина, ефирната бяла тъкан преминава под иглата, като че ли е буен поток. Мама сякаш не докосва тъканта, цялото й внимание е съсредоточено върху работата й. Шумът от шевната машина почти заглушава ръмженето и писъците от стаята на Джереми. Дъските на пода изскърцват под тежестта ми, тя се обръща. Ококорва се, очите й са плувнали в сълзи; проговаря, без да осъзнава, че думите й завинаги ще се запечатат в съзнанието ми.

— Знам, че не е редно — процежда през зъби. — Но той се претрепва от работа. Учен човек е, инженер. Кой би предположил, че жена като мен ще се омъжи за… — Нов писък като с коса разсича коридора. Майка ми смръщва вежди, за миг загубва контрол над ръцете си, които политат като подплашени врабчета. — Пък и нямах избор, нали? — Тя усмирява ръцете си, обръща се към машината, но се вцепенява, главата й клюмва. Белият плат се разстила на коленете й като мантия на призрак. Прошепва: — Иди да си легнеш, скоро ще настъпи тишина…

На възрастта, на която повечето деца се учат да карат велосипед с три колела, аз се научих да разпознавам признаците, предшестващи ужасяващите събития, които отначало се случваха през около два месеца, после зачестиха. Сякаш усещах как въздухът в къщата постепенно се зарежда с отрицателна енергия, докато настъпеше нощ, изпълнена с черни мълнии. Научих се да търся убежище още при първите признаци на приближаващата се буря — криех се в къщичката на дървото, която си бях построил, нощем се сгушвах на задната седалка на колата. След преминаването на бурята незабелязано се прибирах вкъщи, но непрекъснато бях нащрек, готов отново да побягна.

През един ленив летен следобед всичко свърши.

… зад къщата ни се издига гъста борова гора, под дърветата има дебел килим от изсъхнали иглички, осеян с шишарки; дните си прекарвам там, чувствам се в безопасност сред дърветата, които окуражаващо ми шепнат. Сред короната на вековен дъб си построих истинска крепост — изградена е от какви ли не материали, които събирах около строежите на сгради, но дебелите клони на дървото издържат тежестта й. Напоследък прекарвам все повече време в моето убежище. Поведението на баща ми все повече ме плаши — започва да ме забелязва.

Погледът му е изпълнен с гняв. Казва, че съм глупак.

На девет години съм.

Веднъж от къщичката на дървото видях брат ми…

Джереми е петнайсетгодишен.

Веднъж през пролуките между дъските, от които е направена къщичката ми, видях брат ми да тича под дърветата, под мишницата си притискаше квичащо прасенце — вероятно го беше откраднал от фермата на Хендерсънови, които ни бяха съседи.

Лежах по корем и гледах как той завърза за едно дърво животинчето, извади голям нож и започна да прави с него нещо ужасно. По едно време погледна нагоре — сигурен съм, че ме видя как надничам между гъстите листа. Обаче с нищо не издаде, че ме е забелязал, а отново се захвана с прасето, накрая зарови в земята окървавените му вътрешности и трупа. Откъсна шепа листа, избърса ножа, пъхна го в джоба си…

Не след дълго един ден забелязах мълнии, проблясващи в нашата къща. Слязох от дървото и хукнах натам. Заварих отпред патрулка на полицията.

Отблизо въртящите се лампи на покрива ме заслепиха, сведох поглед към ръцете на полицая. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели, държеше шапката си пред слабините си. Очите му бяха скрити зад огледални очила. Джереми седеше на люлката на верандата, подпираше единия си крак на пода, бавно се полюшваше напред-назад, безучастно наблюдаваше как полицаите разговарят с майка ми.

Чух откъслечни фрази:

— Не знаем как…

— Ще затворим всички шосета, докато открием…

— Съдебният лекар вече е тук и ще…

— Не бива да влизате, госпожо. Гледката е доста неприятна…

— Гарантирам, че ще заловим безумеца. Моите съболезнования…

След малко полицаите се качиха на колата и потеглиха. Вдигнах очи, видях само облаче прах по шосето. Мама стърчеше по средата на двора, приличаше на сива статуя. Сигурно говореше на Исус, но не бях сигурен — шепнеше толкова тихо, че не чувах думите.

Джереми ми намигна и загрухтя като прасе.