Един от 100

Шеста глава

На масата пред него стояха три купчинки фотографии — голяма, средна и малка. Единствените други предмети на зеления пластмасов плот бяха ножица и увеличително стъкло. В стаята беше горещо и задушно, но той не усещаше нищо. Не чуваше рева на камионите, които преминаваха по намиращата се наблизо магистрала № 10, нито воя на реактивните двигатели на самолетите, излитащи или приземяващи се на летището в Мобийл. Зает беше с работа, която поглъщаше цялото му внимание.

Тези снимки щяха да променят света.

Най-голямата купчина бяха Бракуваните — нарочно ги беше избутал по-далеч от себе си и ги беше обърнал надолу, за да не ги гледа, фотографираните хора бяха слаби като скелети или приличаха на свини, отглеждани за сланина, едни имаха сплъстени коси, други бяха покрити с белези. Бракуваните бяха отвратителни лъжци, той винаги миеше ръцете си, след като докосваше снимките им.

Защо бяха отговорили на обявата му? Не можеха ли да четат? Обявата, състояща се от шейсет и седем думи, над която се беше потил цели три седмици, бе пределно ясна.

В средата на масата беше по-малката купчинка снимки, онези, които той наричаше Възможни. Широкоплещести, с релефни мускули. Коремите им — плоски като дъски. Но всеки имаше по някакъв малък дефект — хлътнал пъп, набръчкани зърна. Дланите на един бяха прекалено големи. Възможните бяха като играчи на резервната скамейка — до тях се прибягва само при необходимост, но иначе не ги пускат на терена.

Той избърса от панталона потните си длани, посегна към снимките, които беше поставил най-близо. Бяха само пет — Съвършените, неговите избраници. От седемдесет и петте фотографии, които бе получил, единствено тези бяха без всякакъв дефект. Подреди ги пред себе си като участници в конкурс, отново започна да ги разглежда, като обръщаше внимание на най-незначителните подробности.

Докато звукът изпълни съзнанието му.

— Не започвай отново, моля те, не започвай отново…

Облегна се назад, притисна длани до ушите си. Тя бе запяла в съседната стая. Даваше си сметка, че жената телом не е там, ала когато пожелаеше, песента й преминаваше през измеренията на пространството и времето. Той затананика, за да заглуши песента й, но само я предизвика да запее по-високо. Единственият начин да я накара да престане бе да смъкне панталона си и да направи „онова нещо“ — голият му задник прилепваше към пластмасовия стол, докато „оная му работа“ изпръска долната част на плота и пода.

Отне му две минути да я накара да млъкне. Настъпи благословена тишина. Той вдигна панталона си, дръпна ципа, отиде до умивалника, обилно насапуниса ръцете си, изтърка ги с четка, дълго ги държа под горещата вода, после повтори процедурата. Избърса се, запрати хавлиената кърпа в коша за прането.

Отново седна до масата, взе една снимка от колекцията със Съвършените. Мъжът беше сниман гол на фона на кремава стена, усмихваше се, безсрамно излагаше мъжествеността си пред обектива. Усмивката му беше като на актьор, зъбите му бяха бели като сняг. Когато се запознаха в парка, се усмихна също така подкупващо.

Човекът до масата взе ножицата. Внимателно нагласи снимката, щракна, главата падна на пода. Той взе парченцето лъскава хартия, накъса го на мънички парченца, хвърли ги в тоалетната, пусна водата. Последна във водовъртежа изчезна бляскавата усмивка.

Човекът наклони глава, очаквайки отново да чуе песента й, ала жената сякаш си почиваше. Вероятно събираше сили — не оставаше много време. Той действаше изключително предпазливо, обаче жената сигурно усещаше, че скоро целта му ще бъде постигната. Отново седна до масата, взе лупата, дълго разглежда мъжете на четирите фотографии — погледът му бавно преминаваше от шията до коленете им и обратно — докато се увери, че изборът му е правилен.

„Четири курви — промърмори Хари. — Плъхове назад. Плъхове назад. Плъхове назад. Плъхове назад. Плъхове. Плъхове. Плъхове. Плъхове.“ — Докато говореше, машинално драскаше в бележника си, накрая откъсна листа, смачка го и го хвърли върху растящата купчина от хартиени топки в средата на масата. Помислих си, че масите във „Фланаганс“ са прекалено малки за нашите импровизирани „съвещания“, на които обсъждахме спонтанно хрумналите ни идеи с надеждата да намерим разрешение на един или друг заплетен случай. Светлината беше прекалено приглушена. Подът — прекалено твърд. Всичко ме дразнеше, когато не ми идваше вдъхновение.

— Осем плъха! — сопнах се раздразнено. — Не можеш ли да броиш до толкова?

Хари отново взе да драска на следващата празна страница — видях, че рисува звезди.

— Анаграмата на плъхове е звезди1 — продължи да разсъждава на глас. — Осем звезди, четири по две, четиризвезден ресторант, четиризвездно меню…

Прокарах длани по страните си:

Мамка му, кой е очистил курвите?

Сервитьорката Елоиз Симпкинс донесе поредните бири, които си бяхме поръчали, взе празните бутилки, погледна в бележника ми и потрепери. Бях нарисувал грамаден плъх.

— Ама че гадост! — възкликна тя и сбърчи нос.

Протегнах шия, поразкърших се. Заведението не беше претъпкано — имаше около двайсет и пет души, близо половината бяха ченгета. Повечето седяха на бара или на масите близо до него. С Хари се бяхме настанили до витрината, та от време на време за вдъхновение да поглеждаме навън. Дръпнах завесата. Дъждът падаше толкова отвесно, че изглеждаше, сякаш водните струи избликват от земята. Движението беше почти замряло, само от време на време преминаваше по някой автомобил и разплискваше дълбоките локви. От отсрещната страна на улицата се намираха кабинетът на масажист, заложна къща и магазин за стоки по един долар, чиято витрина беше закована с летви. Пороят влачеше по улицата пластмасова кутия от храна за вкъщи. Спуснах завесата.

— Дали пък не е свързано със зодиакалните знаци? — продължаваше да разсъждава Хари. — Осем звезди. Нямаше ли някакво съзвездие, което…

— Плеяди — прекъснах го. — Седем звезди, седем сестри.

— Да му се не види, защо не бяха осемте плъха? — Той направи още една хартиена топка и я запрати при другите.

Някой се приближи до масата ни — първото, което забелязах, бяха ботушите му от кожа на алигатор. Вдигнах поглед — беше Бил Кантуел, детектив от Второ управление. Кантуел беше дългуч на около четирийсет и пет години, роден в Тексас, който не пропускаше да изтъкне произхода си, като неизменно носеше тесни прави джинси, натруфени ризи и каубойска шапка, нахлупена така, че почти да скрива очите му. Той погледна моята рисунка, сви пръстите си като далекоглед, престори се, че разглежда Хари и подхвърли:

— Бива те, Карсън. Ако мустаците бяха малко по-големи, приликата щеше да е поразителна.

— До гуша ми дойде от шегобийци! — изпъшка партньорът ми.

— Едно птиченце ми каза, че убийството на Нелсън ще бъде разследвано от „Сопол“. — Кантуел безцеремонно сложи крак на стола до Хари. — Ако обичаш, подсети ме какво означава съкращението. Мързи ме да разгърна правилника, проклетата тухла тежи най-малко пет кила.

— Пълното название е „Специален отряд по психопатологични прояви срещу личността“, Били. Обаче „Сопол“ се запомня много по-лесно.

На следващия ден заедно с колегите от отдел „Убийства“ от Второ управление щяхме да погледаме квартала, в който е живял Нелсън, да обиколим предпочитаните от него заведения. На практика те вече бяха започнали разследването, тъй като убийството беше извършено на тяхна територия. Но според правилника бяха длъжни да докладват на нас с Хари, тъй като бяхме единствените членове на новосъздадения отряд.

Кантуел замислено кимна:

— Според мен е правилно, че възложиха случая на вас. Честно казано, не съм се сблъсквал с толкова откачена история — отрязани глави, надписи над пишката. Момчетата ще мърморят, защото ще им се събере бая писмена работа, обаче не възразяваме да ни се бъркат. За разлика от Скуил.

— Моля? — Хари озадачено го погледна. — Какво общо има Скуил?

— Ами днес следобед благоволи да ни озари с височайшето си посещение. Предупреди ни много да не си даваме зор, ако не ни се бачка. — Той с нокът почисти предния си зъб. — Останах с впечатлението, че капитанът не е голям почитател на „Сопол“.

Партньорът ми вдигна вежда.

— Не бери грижа, Хари, ще играем според правилата. Докато не получим други нареждания. — С кокалчетата на пръстите си Кантуел почука по масата и се върна при компанията си. Погледнах Хари:

— Защо капитанът толкова държи да избоде с пръсти очите ни?

Той сви рамене:

— Такъв си е. Ние имаме очи, той — пръсти.

След като купчината от хартиени топки се разрасна дотолкова, че не остана място да подложим бележниците си, решихме, че няма смисъл повече да си блъскаме главите. На излизане едва не се сблъсках с Бърлю — сивият му шлифер приличаше на подгизнала палатка. Хари вече беше на улицата, с Бърлю се разминахме в тясното преддверие между вътрешната и външната врата. Кимнах и му направих път, но той залитна и ме блъсна в стената. Обърнах се да видя дали не е пиян, ала мръсникът вече влизаше в заведението — както обикновено преживяше хартия, куклените му устнички бяха разтегнати в злобна усмивка.

На другата сутрин получихме нареждане да се явим при Скуил. Той говореше по телефона и не ни обърна внимание. Седнахме на дървените столове пред бюрото му, върху което нямаше нищо излишно, и се загледахме в неговата „стена на суетата“. Нямаше известен политик или прочут полицейски служител, който да е бил в нашия щат, и Скуил да не се е снимал заедно с него — на всяка фотография капитанът радушно протягаше ръка на знаменитата личност и радушно се усмихваше. В продължение на пет минути имахме удоволствието да слушаме едносричните му отговори и сумтенето му, после той затвори телефона, завъртя стола си с гръб към нас, загледа се през прозореца.

— Докладвай за случая Нелсън — заповяда, сякаш говореше на небето.

— Засега не разполагаме с Бог знае какво — казах. — Вчера разпитахме Били Месър, лелята на жертвата…

— Говоря на детектива с по-висок чин, Райдър. Когато си тук, ще чакаш да се обърна към теб.

Пламнах от гняв, неволно стиснах юмруци.

— Да опитаме отново — процеди Скуил. — Какво ново по случая Нелсън?

Хари ме погледна, забели очи и отвърна, сякаш рапортуваше на тила му:

— Разпитахме леля му, някоя си Били Месър, плюс други хора. Те потвърдиха информацията, която се съдържа в досието му. Този тип е бил боклук, гледал е само да използва хората. Разговаряхме с една от бившите му приятелки, която е подала оплакването срещу него. Тя е объркана жена и още изпитва нежни чувства към Нелсън, обаче в основни линии потвърди показанията на другите свидетели. Днес ще се срещнем с колегите от Второ управление, за да изработим система за координиране на действията…

Капитанът завъртя стола си, обърна се с лице към нас и отсече:

— Не, няма!

— Моля? — облещи се партньорът ми.

— Няма да предприемате каквото и да било. Разговарях с началника, той се съгласи, че убийството не е психарско, значи не спада към „вашия ресор“. Откъдето и да го погледнеш, ясно е като бял ден, че някой педал е убил от ревност „приятелката“ си. Детективите от Второ управление ще продължат разследването. Официално ви отзовавам от случая Нелсън.

Подпрях длани на коленете си и се приведох:

— Ами ако не става въпрос за отмъщение, а е началото на поредица от убийства?

— Не говоря, за да се слушам сам, детектив. Свободни сте.

— Начинът на извършването и останалите подробности не пасват на психологическия профил на човек, който убива от ревност. Ето какво мис…

— Чу ли какво казах?

— Позволете да се доизкажа, сър. Още не разполагаме с достатъчно информация да преценим дали…

Скуил отново се завъртя към прозореца:

— Разкарай го, Нотилъс! Затрупан съм с работа.

Взех да клатя глава още преди да излезем в коридора:

— Това е пълен абсурд! Защо ни отнема случая, преди да сме започнали? Нямаме информация, за да решим дали става въпрос за психопатологична проява. Какво го е прихванало?

— Тази сутрин издоих кравата — промърмори Хари.

— Така ли? Защо си траеш?

— Чаках удобен момент да си побъбрим. Спомняш ли си слуха, че началник Хайръм ще се пенсионира догодина?

— Как не! Дори си спомням цитата ти: „Ще тупне като презряла ябълка.“

— Глупости. Казах: „Ще си вдигне чукалата ако не догодина през пролетта, то през лятото.“ Обаче се оказа, че ще ги вдигне още по-скоропостижно — през септември.

— Само след два месеца ли? Има заповед за ускоряване на кланетата, така ли?

Хари кимна.

— Съветвам те да си отвориш чадъра — ще вали кървав дъжд.

— Ако не ме лъже паметта, ти каза, че промените по върховете не ни засягат.

— А пък ти си ме учил, братко, че промяната е единствената постоянна величина. Двама заместници се борят с нокти и зъби за стола на Големия шеф — Белвидере и Плакет. Скуил е заложил на втория, от години му целува задника. Ако комисията препоръча Плакет, познай кой ще стане негов заместник.

Стомахът ми се преобърна:

— Скуил ли?

Хари ме потупа по гърба:

— Започваш да поумняваш, Карсън. Също като нашия симпатичен капитан и Плакет е повече политик отколкото ченге. И с огледало не може да си намери задника, но умее да обработва репортерите; Скуил пък го учи на разни трикове — винаги да гледа хората в очите, да пуска хитри лафове, да говори увлекателно. От друга страна, Белвидере е истински полицай. Познава си работата, но има противен характер. Множество наглед незначителни подробности ще повлияят на членовете на комисията при взимане на решението за наследника на Хайръм, но спомняш ли си кой предложи създаването на СОППЛ?

— Белвидере. Плакет се възпротиви.

— Може би Скуил го е посъветвал. Какво следва от това? Хайде, размърдай си мозъчето.

— Ако дейността ни е успешна, Белвидере ще спечели по точки пред Плакет, което изобщо не е в полза на добрия капитан.

— Браво на момчето, сече му пипето! А сега дай малко повече газ, че да изпадна в захлас.

Забелих очи:

— Престани с проклетите рими! Защо поне веднъж не говориш нормално?

— Напрегни се още малко и ще проумееш за какво говоря.

Напрегнах се:

— Според капитана цялата концепция за СОППЛ е скапана; ако зависеше от него, отрядът вече щеше да плува като мъртвец но река Мобийл.

Влязохме в стаичката пред кабинета на Скуил, обиталище на секретарката му Линет Боулинг — безцветна жена с конско лице. Хари измъкна повехналия букет от вазата на бюрото й и тържествено ми го подаде:

— Много си красив, когато най-сетне ти уври главата, Карсън.

— Хей, Нотилъс, върни ми шибаните цветя — изцвили Линет.