Едно е най-самотното число

10

— И така — чу се гласът на Майкъл по вградения видеофон, макар че текущият сигнал бе изцяло аудио. Явно е бил зает с някой друг, за да не използва видеото досега. — Как вървят нещата?

— Всичко върви гладко — отговори Рейчъл, като гледаше тревата край брега зад къщата. Тя шумеше от вятъра. — Момчето ми показа тест на неорганично базирана „инфекция“. Наистина ми дожаля за гербера.

— В момента не ни интересуват гербери. Купувачите вече чакат на опашка.

— Зная. Роди ще има двама болни за проверка утре. Ще трябва да чака да отидат в пространството му, за да активира процеса. Няма да отнеме много време. Вече ги е подмамил, малкото му чудовище. Щом излязат оттам и симптомите ще се появят. Ще наблюдавам къщите им. Няма да е трудно да направим и видеозапис, а след това и записи от болницата. — Тя се засмя. — Знаеш ли кой е единият от тях?

— Трябва ли?

— Синът на Гридли.

— Наистина ли? — И двамата се засмяха. — Е, това ще е едно от малките удоволствия в живота ми. Ще ми е приятно, ако някой направи грешка в болницата.

— Не е препоръчително да стигаме чак дотам.

— Права си, макар че тази идея ми харесва. Между другото, багажът ти е готов.

— Обичам шпионските разговори, сякаш някой ни подслушва.

— Старите навици трудно се забравят.

— Вече планирах обяда ни… утре по пладне.

— Чудесно. Веднага щом имаме данни от нашите гълъбчета, можеш да активираш носителя на заразата… и нещата, за които се тревожим, ще станат с едно по-малко. Като стана дума за това, шефът иска на връщане да спреш в Рига.

— О, проблеми ли има?

— Нещо като награда за добре свършена работа.

Рейчъл се усмихна.

— Винаги е приятно да те ценят. Ще се погрижа за това.

Той прекъсна връзката. Облегната на стола в малката крайбрежна къща, Рейчъл се чудеше защо Майкъл не се свърза с нея и визуално. Това, в комбинация с Рига…

Хм.

От дълго време работеше в тази област и бе предпазлива. Неведнъж бе виждала как някой, свързан точно с този проект, става случайна жертва, ако не действа внимателно. „Докато не заработят микробите — помисли си тя, — «не» на личните срещи“. Разбира се, след като микробите се задействат, няма да има голяма разлика между личните и виртуалните срещи…

„Но с кого се бе срещнал той, с кого не искаше да го видя? Интересно“ — помисли си Рейчъл.

Въздъхна. Тази работа никога не бе безопасна. Това бе една от главните причини тя да се захване с нея. Парите си струваха, а и не липсваше вълнение. „Е, нещата в света ще станат доста интересни, когато това задейства — помисли си тя — Добре е да започна да си приготвям багажа. Няма да имам време утре след обеда“.

Рейчъл стана и се запъти към спалнята, за да вземе куфарите от гардероба и да започне да затваря къщата на брега… може би за последен път.

Въздухът в работното пространство буквално започна да вибрира. Чу се гръмотевица — и изведнъж Роди застана пред тях, вбесен и треперещ от гняв.

— Кой ви пусна тук? — изкрещя той.

Мадж вдигна жетона и се опита да не показва притеснението си.

— Кой мислиш? — попита Марк много спокойно, без дори да вдигне глава от работата си. — Твоят доставчик на услуги ни каза, че тук става нещо нередно.

— Вие злоупотребявате! Променяте работата ми! Беснееше Роди с вдигнати юмруци. — Забравяте кой е господар на тази програма. Мога да направя всичко, което поискам.

Различни същества се движеха в тъмнината точно до ръба на изображението. Мадж погледна едно от тях… бе нещо ужасно.

— Ти вече си направил — каза вбесена Мадж и застана между Марк и Роди. Изненада се от себе си. — Ти си играеш с нервната ми система така, както си поигра с програмата ми. — Приближи се към него. — Проникна в програмата ми, малко я промени и реши, че е забавно, а? Какво очакваше да науча от това, Роди, каква бе поуката? Каква ми бе ползата, а?

Той отстъпваше назад, смаян от поведението й.

— Всички ние в групата се опитвахме да бъдем добри и честни с теб. Колко жалко! Е, този път отиде твърде далеч — каза гордо Мадж. Тъмните форми в далечината, съществата на Роди, като че ли не искаха да се приближат. Те избягаха уплашени от господаря си и се скриха в сенките. — Сега да си говорим сериозно, ти и аз. Лично аз ще ти дам един урок за истинския живот, а не за виртуалния. И ако оживея, ще ти се иска ти и твоята скъпоценна програма…

— Забрави програмата. Тя не е важна — каза Чарли.

— Какво? — почти едновременно попитаха Роди и Мадж. Гласът на Роди наподобяваше на писък, а гласът на Мадж — на рев.

Чарли се намръщи.

— Глух и ням ли си, Лофисър? Казах! Забрави симулациите! Това, което имаш тук, е много по-важно. Симулацията е нищо в сравнение с „огледалната“ технология. Това е най-смешното, ако изобщо има нещо смешно, след като открих, че Мадж и Марк вече са заразени с небактериален менингит и дори не подозират това.

Роди преглътна и виновно погледна към тях.

— Да, знаем всичко — каза Марк. — Мислиш се за единствения човек, който някога е работил с „Калдера“? А, да, и още нещо. Няма никаква Рейчъл Халоран.

— Какво? Ти си луд! Тя е…

— Не е от Мрежата — отвърна Марк. — Повярвай ми. Баща ми е шеф на организацията. Проверих данните на персонала, които, както можеш да се досетиш, съдържат „работните имена“ на всички служители, а също така и истинските им имена. Няма такова описание, няма такова име.

Роди бе напълно смутен. Дори не се бе замислял за тази възможност.

— Тогава коя е тя?

— Има хора — продължи Марк, — които се представят, че са от Мрежата. Понякога е просто за да се изфукат. Понякога е по-лошо. Така е и в този случай. Тази дама използва теб и работата ти, за да открие оръжие за бактериална война. Трябва ли да ти го обясня по-разбираемо? Тя ще продаде технологията ти на най-високата цена. След това, за да е сигурна, че има контрол върху нея, че никой друг не знае подробностите…

Очите на Роди се разшириха.

— Мъртъв съм! О, Господи!

— Роди — каза Чарли и отново погледна огледалната конструкция, — забрави трагедията. Има по-важни неща за обсъждане. Това, което си направил, е смайващо. Твоето откритие може да се използва за лечение на рака. Много по-добро е от виртуалните образи, много по-добро е от работата с индивидуалните гени… По-добро, по-евтино, по-бързо. Не искам да кажа, че ще лекува всеки вид рак… но ако се използва както трябва, ще може да лекува половината от познатите ни в момента видове рак… и ако се доразвие — може би и останалите.

Чарли тръсна глава и продължи:

— Ако се използва огледалната технология, която си крил, може да се направи всякакъв вид терапия на имунната система и хормоните и бог знае какво още. Ти най-добре знаеш възможностите на работата си. Ти ще бъдеш спасен само заради нея. Измислил си нещо изключително гениално.

— Да — кисело каза Марк. — Всичко, което трябва да направим сега, е да не позволяваме да умреш. Макар и непрекъснато да се питаме защо просто не смесим „виртуалния“ ти образ с тази каша.

Той стана. Мадж изведнъж осъзна, че той изглеждаше по-голям, когато се обърна и се запъти към Роди. Освен това тя разбра също, че синът на директора на Мрежата може да е много полезен за сделката с Роди.

Роди започна отново да отстъпва назад, този път към Мадж.

— Ние ще се разболеем точно сега, нали? — попита Марк. — Веднага щом си тръгнем за вкъщи. Ще започнем да чувстваме симптомите в минутата, в която излезем оттук. Ще свършим в болницата. Мисля, че няма значение какво ще стане — дори и да деактивираме малката ти чума точно сега. Вече можем да го направим след краткия разговор с тебе и след като ти знаеш, че сме били тук.

— Но ако я деактивирате… — започна Роди.

— Може би ще е по-добре, ако ти направиш това — отбеляза Мадж.

— Ако аз я деактивирам — каза Роди с поглед, пълен с ужас и отстъпи още една крачка, защото Марк продължаваше да се приближава към него, — вие няма да се разболеете. Няма да е нужно да ходите в болницата.

— Аз със сигурност ще си направя основен медицински преглед — каза Мадж, като го гледаше със скръстени ръце и се забавляваше.

— Още нещо — внезапно каза Чарли, като вдигна поглед от работата си. — Бих казал, че тези двамата — той посочи Мадж и Марк — са опитните зайчета. Няма смисъл да изпробваш нещо и да не правиш наблюдения, нали? Обзалагам се, че твоята малка приятелка Рейчъл си има хора, които да наблюдават Марк и Мадлин. Ако те не се разболеят, лошите ще знаят, че нещо не е наред и ще се скрият вдън земя. Може би, с изключение на Рейчъл… Но ако Мадж и Марк не се разболеят, няма да можеш да докажеш, че си изпълнил своята част от сделката и тогава… не бих искал да съм на твоето място. — Отново погледна работата си. — Това е голата истина. Нямаме време да се пазарим. И така?

— Ще я унищожа, ще я унищожа — бързо каза Роди, като продължаваше да отстъпва, защото Марк се приближаваше към него.

— Ще наблюдавам всяко твое действие — подчерта Марк. — Една погрешна стъпка и… — Той се засмя. — Не зная защо трябваше да постъпваш така глупаво, особено когато ние ти спасяваме задника.

— Когато ние се разболеем — каза Мадж и се изпоти само при мисълта за това, — те ще си мислят, че всичко върви според плана… и ще продължат да действат нататък.

— Рейчъл ще дойде тук веднага след това — обади се Марк. — Ако не са успели да убият микроба, тя ще дойде, за да каже на програмата за това, и ще въведе „огледалната“ версия на носителя на заразата. Когато тя дойде…

Той се засмя многозначително. Роди се втрещи от ужас.

— Направил си и неин огледален образ, когато е била тук, нали? — попита Марк.

Роди поиска да каже нещо, но не пророни нито една дума.

— Не вярвам, че не си. Правиш автоматично такъв образ на всеки, който влезе в пространството ти.

— Ами…

— Хайде…!

— Няма да се съглася с никое твое твърдение — каза Роди ядосано. — Съгласяването с всичко ме доведе до това положение.

Мадж си помисли, че на Роди трябва да му се даде един урок, за да се научи какво означава причина и следствие, но си замълча.

Марк продължи:

— Роди, направата на програма, която разболява хората, те доведе до това положение. Не се прави на ударен. Сега млъквай и ме слушай! Ти си направил нещо гениално. И то ще спаси задника ти. Ти имаш шаблон на нейната нервна система някъде тук.

Роди мълча дълго време и после кимна с глава.

— Марк е прав — вметна Чарли. — Тя идва тука… гледа през рамото ти… и ти вземаш огледалния й образ. Това е разумна постъпка… защото ще спаси живота ти.

— Не може. Твърде късно е. Не разбирате ли? Тя вече притежава разпространителя на заразата. Аз й го дадох.

— Самият микроб? — попита Чарли. — Или само инструкции за това как да го използва?

— Само инструкциите — носител на заразата, който е добър за ядене и е гастроустойчив. Това е най-бързият начин, а тя наистина бързаше. Нямаше търпение. Каза, че хората й няма да губят време да…

— Да благодарим на бога. Все още имаме някакъв шанс. Тя поиска ли да се срещнете отново?

— Утре. Ще обядваме в „Обелиско“ — Роди едва сдържаше сълзите си. — Тя ще ме убие с микроба, който й дадох. Трябва да отида. Ако не отида, ще ме преследват и ще ме пратят в затвора.

— Никой няма да те прати в затвора. Която и да е тя, не е от Мрежата.

— Тогава този, за когото тя работи, ще ме проследи и ще ме убие.

— Това е по-вероятно — каза Марк. — Аз например щях да се самоубия, ако им бях дал това, което ти си им дал. Колкото по-малко хора знаят откъде идва, толкова по-добре.

Роди бе обзет от паника и изглеждаше жалък. Мадж дори го съжали. В същото време… й хрумна чудесна, великолепна, страхотна идея… Погледна Чарли и тъкмо да отвори уста, разбра, че няма смисъл. Същата идея вече се четеше в очите му.

— Да — каза Чарли. — Напомням ти, че никога не трябва да се сърдиш на мен.

— Това се отнася и за теб — каза Мадж. Мислеше си за Мъфин и какво би могло да й се случи. Ако имаше дори и най-слабата вероятност „вътрешната“ версия на чумата да стане заразна. — Роди, трябва да отидеш да обядваш с тази жена.

— Тя ще ме убие!

— Ще се опита… ти знаеш как. Но ние ще й подготвим малка изненада. Разбери — ти не си сам. Ще ти обясня какво трябва да направиш.

Напътствията бяха кратки. Мадж бе шокирана колко бързо изражението „Падна ми в ръчичките“ обхвана лицето на Роди… Този път може би има причина, помисли си тя.

— Можеш ли да го направиш? — попита Марк. — Сигурен ли си? Защото, ако не можеш, всичко отива по дяволите. Зависим от теб.

Роди го гледаше, като че ли чуваше това за пръв път.

— Мога да го направя — тихо отвърна той.

— Добре. Тогава се махай оттук. Наслаждавай се на обяда. После набери номера, който ти дадох.

Роди кимна. Приличаше на човек, който е мислил прекалено много за твърде кратко време. Отдалечи се в тъмнината… и се спря.

— Защо правите това след всичко, което ви сторих? — едва доловимо попита той.

„Въпрос, който го тормози, помисли си Мадж. Дали традицията да правиш добро дори когато някой се опитва да ти причини злина, не бе изчезнала безвъзвратно от този свят?“ Може би. Но имаше хиляди причини това „златно правило“ отново да бъде съживено.

Марк и Чарли мълчаха.

— Върви си — най-после каза Мадж. — Роди… след като всичко това свърши, искам да поговорим за симулацията. Но не сега. Ще се видим утре. Знаеш кога.

Роди я погледна по непонятен за нея начин. После си замина.

Съществата, слугите на Роди, също побързаха да изчезнат в мрака.

Марк погледна след Роди.

— Наистина объркан младеж — каза той. — Надявам се, че все още в него е останало нещо за спасяване.

— Да. А какво ще стане с нас? — попита Мадж. — Уинтърс ще побеснее, че не сме му казали веднага — макар че едва ли би ни повярвал. Щеше да е хубаво да го бяхме взели с нас. Сега ние сме тези, които се нуждаем от спасяване.

— О, хайде. Нямаме време. Когато чайникът заври, какво правиш? Отиваш да кажеш на някого, че е заврял? Или сама го сваляш от печката? — Марк сви рамене и погледна сложната програмна конструкция, която вече завършваше, и въздъхна. — Между другото, няма да ни трябва. Поне не за първоначалната ни цел. Обаче, що се отнася до тази Рейчъл…

— Да — каза Чарли. — И тези генетично променени коли микроби. Те все още са там… но когато дойдат тук, ако не ги третираме по подходящия начин, ще си имаме неприятности.

— Ще можем ли да ги третираме? — попита Марк, докато гледаше в структурата, която Чарли бе построил.

— О, определено — каза Чарли с диаболична усмивка. — Аз ще се погрижа за това. Междувременно — той погледна към двамата — вие ще се разболеете сериозно. По-добре е, преди да излезете, да се обадя на парамедиците, защото знам медицинската терминология и мога да им обясня какво да очакват, когато ви приемат.

— А ние какво да очакваме? — доста подозрително попита Марк.

— Надявам се, че закуската ви е харесала, защото ще я видите отново — отговори Чарли. — Ще видите и други неща, които сте яли от детството си досега. За щастие, няма да има много други симптоми… а това е добре.

Мадж се начумери.

— Колко време ще бъдем болни?

— До утре. Лечението няма да е трудно и вие ще можете отново да влизате във виртуалния свят, макар че няма да ви разрешат да ставате леглата си. Ако бях на ваше място, когато пристигне линейката, щях да се правя на много болен, ужасно болен. — Усмихна се. — За пред камерите, разбира се.

Това, което казваше Чарли, изглежда, винаги се случваше. Веднага щом напусна виртуалното пространство и доста често през следващите дванадесет часа, Мадж проклинаше този факт, защото всичко стана точно така, както той го бе предсказал.

Тя прекара часовете в повръщане нонстоп. Не бе нужно да се опитва да изглежда зле за пред камерите. Бе наистина зле. Когато парамедиците я отвеждаха от къщи в болницата, тя реши, че ще се включи в Източната дивизия за финалите по повръщане. Мислеше, че в болницата ще получи поне малко съчувствие, но сестрите я лекуваха без най-малко състрадание. Значи са виждали много по-сериозни повръщания и колкото по-бързо напусне леглото си и то отстъпи на някой наистина болен, толкова по-доволни ще бъдат те. Единственото й успокоение бе, че синът на директора на Мрежата е подложен на почти същото лечение, ако не и на по-лошо.

Беше нещо ужасно. Щом започна да издържа повече от пет минути, без да се нуждае от легенче, майка й застана до леглото и каза:

— Говорих с Джеймс Уинтърс тази сутрин, скъпа. Мадж, не мога да повярвам, че си се забъркала в това, без да ми кажеш!

Тя само простена.

— Мамо, всичко стана толкова бързо. Това е същото като чайника, който завира на печката. Тичаш ли да кажеш на някого, че е заврял, или просто го сваляш сам?

Майка й въздъхна. Изглеждаше обезпокоена за нещо, което Мадж не разбираше.

— Няма значение, скъпа. И баща ти каза нещо подобно. Един господ знае защо. Щях да си мисля, че си някакъв експеримент, ако не те познавах по-добре. — Тя започна да рови из голямата, изтъркана, платнена пазарска чанта, която използваше за портмоне в „нормалните“ дни, ако изобщо имаше такива в тяхното домакинство. — Рик ти праща поздрави и иска да знае защо някои хора, които среща, му казват, че не са знаели, че се занимава със симулации.

— О, боже! — Мадж напълно бе забравила, че се маскира като брат си в симулацията на Роди. — Ще му обясня по-късно.

— Моля те, направи го. Много поздрави и от Мъфин. — Майка й извади малко измачкана рисунка. След като я гледа известно време, Мадж разбра, че това е археоптерикс. Отгоре на страницата с големи и разкривени букви пишеше: ОБИЧАМ ТЕ, МАДИ, и под него: КАЗАХ ТИ. ЧЕ ГО ВИДЯХ.

Мадж се усмихна.

— Тя добре ли е?

— Да.

На вратата се почука и Джеймс Уинтърс подаде глава.

— Заета ли си?

— В момента не повръщам — отвърна Мадж. — Ако това имаш предвид.

— Ще й правите компания, г-н Уинтърс, нали? — попита майка й. — Трябва да изляза за малко. — Наведе се и целуна Мадж по челото. — Ще се видим по-късно, скъпа.

След това си тръгна. Уинтърс седна на празния стол и започна да се оглежда.

— Виждам, че имаш всички удобства.

— Легенчето — каза Мадж, — гледката към паркинга, радиото, което по неизвестна причина не работи. Да, имам си всичко.

— Исках да поговоря най-напред с тебе — каза Уинтърс. — Освен това ще са ти нужни поне няколко часа, за да възстановиш силите си, преди отново да се гмурнеш във виртуалността. — Облегна се, скръсти ръце и продължи да се оглежда.

— Как е Марк? — попита Мадж.

— Почти като тебе.

— Уф!

— Няма да продължи дълго. Марк е жилав и издръжлив. А и е доволен от себе си.

Мадж се усмихна едва забележимо.

— А ти? Доволна ли си?

— Трябва ли?

— Чудно! — каза Уинтърс. — Ако се опитвате да ме измамите, за да се държа с вас снизходително, трябва да се съглася, че е необходимо смекчаващите вината обстоятелства да се вземат предвид.

Мадж мълчеше и се чудеше дали да приеме това като комплимент.

Уинтърс направи кисела физиономия.

— Попаднали сте в ужасно положение и сте го изследвали тайно. Когато сте се сблъскали с него, сте обмислили всичко и сте действали решително. Но когато е станало опасно, сте пренесли опасността върху себе си. Върху вас самите. Този вид престъпление изисква похвала в момента, независимо от това какво ще стане в бъдеще.

Мадж не разбра какво иска да каже с последните думи.

— Но как? Как…

— Марк Гридли като истински син на баща си и следователно много внимателен по отношение на документацията, води записки за всичко, което прави — за всичките си виртуални преживявания — в работното си място. Само бог знае колко струва на месец съхраняването на данните му. Така че ние видяхме всичко, което направихте и казахте в работното пространство на Роди. Трябва да си призная, че вие тримата действахте съвсем отговорно… като изключим няколкото грешки, които ще обсъдя с тебе, Марк и Чарли по-късно, когато вие двамата ще можете да се концентрирате върху нещо друго, различно от дъното на легенчето.

Изглеждаше доста ядосан. Мадж преглътна и се помъчи да не мисли за легенчето. Чудеше се какво бе казала или направила, което можеше да се изтълкува като „грешка“.

— Между другото — продължи Уинтърс, като гледаше през прозореца приближаващата линейка — ще анализираме „огледалната“ ви структура, за да видим доколко тя прилича на нашата. Колко полезна би се оказала, след като се изчисти от тези мръсотии. Лофисър е направил нещо гениално.

— Няма да го хвърлите в затвора или някъде другаде, нали?

— Баща ти ме предупреди, че ще повдигнеш този въпрос. Каза ми, че поддържаш тезата „не трябва да се сърдиш на никого“. Срамота е, че не можем да я разпространим във виртуалното пространство толкова лесно, колкото можеше да се разпространи тази бактерия.

— Откъде познавате татко?

Уинтърс се развесели.

— Може би трябва него да попиташ. Вероятно ще ти каже. Но ако не ти каже, трябва да разбереш, че понякога е по-добре да не афишираш старите си връзки.

Мадж примигна. Баща й… нещо странно и тайно? Нереконструираната кула от слонова кост?

— Почакайте, какво…

— Между другото — продължи Уинтърс, като се направи, че не я е чул, — що се отнася до Роди, отношението ни към него ще зависи от това доколко ще ни сътрудничи. Не смятам, че ще има проблеми. Освен един — много лесно се сработва с хората. Явно вие тримата сте му обяснили всичко съвсем точно.

Мадж се чудеше кое е за предпочитане: това, че Роди разбра ситуацията, или пък способността на Марк да обърква всичко.

— Още нещо. Глупаво ще е да го избягвате или да оставите някои други опортюнистични групи да го хванат и да го накарат да прави нещо подобно. Вече се знае, че съществува техника за виртуална инфекция. Нищо не може да помогне, макар че се опитваме да представим това за неверен слух. Духът е излязъл от бутилката и слухове като този ще накарат хората да се замислят. — Уинтърс въздъхна. — По-добре е да държим Роди под око — за да защитим него и майка му, ако се наложи. И за да видим какви други малки чудеса може да направи, като му разхлабим юздите и му подхвърляме случайни предложения. Няма съмнение, че той вече има огромен принос към науката, макар че обстоятелствата, при които го е направил, да са под въпрос.

— Какво ще правите с Рейчъл?

Уинтърс се усмихна.

— Това, което вие вече й направихте, е достатъчно.

— Е, добре…

— Ще бъде загуба на сили и време да се намесваме в неща, които вече са стигнали толкова далече. И са направени толкова гадно и по такъв елегантен начин. Ти и Чарли трябва да стоите далеч един от друг в бъдеще. Както содата и водата. Мисля, че ще стане това, което вие сте планирали.

Мадж се засмя.

— Исках да кажа точно това. Не бих го пропуснал за нищо на света… нито пък бих ви питал. Нечестно е да ви държа надалеч от плячката. Щом Рейчъл влезе… ще ви подадем знак. В края на краищата няма причина да не бъдете там виртуално.

Сърцето на Мадж силно затуптя.

— Тя ще влезе — продължи Уинтърс. — Хората, които тайно наблюдават къщата ти и тази на Гридли, разполагат с всички необходими доказателства… и хората, които са разпитвали тук, са чули страховити истории. Високата температура, конвулсиите, всичко…

Очите на Мадж се разшириха. Тя бързо се обърна на другата страна в леглото.

— Съжалявам — каза Уинтърс. — Ще ти се обадя по-късно, когато не си така заета, и ще обсъдим възможностите за бъдещата ти кариера…

Тя изведнъж наведе глава и се разплака. Въпреки сълзите и ужасния вкус в устата си Мадж осъзна, че все още може да се усмихва. Нямаше значение колко бе възпалено гърлото й.