Едно е най-самотното число

4

В съботата, седмица и половина по-късно слънцето огря Александрия, щат Вирджиния, още от сутринта: кратка прохлада преди безмилостната горещина на идващия ден. В осем сутринта цикадите вече пееха синкопираните си, пронизителни песни и цвърченето им пробуди Мадж. Иначе в събота си позволяваше удоволствието да спи до по-късно.

Примирена, тя се надигна от леглото, защото беше от хората, които веднъж събудени, не могат да заспят повече. Взе един душ, облече се и пое към кухнята. Коридорите бяха доста дълги. Къщата бе построена в началото на петдесетте години на двайсети век и оттогава различните собственици непрекъснато бяха добавяли разни пристройки — тук навес за коли, там допълнителна спалня, нова капандура на тавана. Някои бяха в добро състояние, други — не. В резултат на това домът, в който живееше семейството й, се бе превърнал в архитектурен абсурд (според презрителното, но същевременно и изпълнено с нежност определение на майка й). Понякога й се струваше, че се крепи единствено благодарение на широките ленти за изолация на тръбопроводи, с които бяха облепени появилите се с течение на времето пукнатини на мястото, където се съединяваха отделните крила и пристройки.

Мадж си наля чаша японски оризов чай и се замисли как да прекара деня. Можеше да иде да поязди, ако не е много горещо. Нямаше желание да се занимава с музика. В петък вечер бе имала дълга и изтощителна репетиция преди концерта на камерния ансамбъл, в който тя свиреше на виола. Не искаше да чува дори подсвиркване с уста — предишната вечер бяха повтаряли една част от Концерта за цигулка в ми минор на Тартини, докато почувства, че от очите й ще потекат кървави сълзи. „Не, днес ще прекарам в тишина и покой“, каза си Мадж. Остана й неизбежният избор да се заеме с натрупалата се през седмицата виртуална поща.

Седна на кухненската маса и отпи голяма глътка от чая си. Част от пощата бе пренебрегвала по-дълго от другата — най-вече съобщенията, изпратени й от останалите членове на Групата на седемте.

Една от причините за това беше, че изпитваше неудобство. Знаеше, че няма вина за разпадането на виртуално конструирания самолет, като се има предвид какво беше направил Роди, но въпреки това се чувстваше неловко. Беше се правила на по-компетентна, отколкото бе всъщност, а и онова, което Роди подигравателно каза за паролата й, макар и жестоко, беше вярно. Тя вече бе извлякла съответната поука, но сърцето й се свиваше всеки път, когато влизаше в стаята си за игра.

Тази сутрин отново трябваше да влезе в нея. Беше отлагала този момент цяла седмица, оправдавайки се с домашните си. Прозрачно извинение, което не би могло да заблуди никого. Улови се да върши неща, които обикновено не би правила: изми чиниите (собственоръчно, при което баща й сложи ръка на челото й, за да види дали няма температура), написа годишната си курсова работа, която трябваше да предаде чак след два месеца (по принцип Мадж притежаваше здравословната способност на всички млади хора да се мотаят до последния момент и да се захванат за работа само когато вече няма накъде да мърдат). Отби се дори в работната стая на майка си от задната страна на къщата — бърлога, затрупана с парчета текстил, шперплат, стиропор и други материали от настоящи и бъдещи творчески проекти — и бе предложила да й помогне, докато майка й се занимава с по-трудните детайли на къщата от тесто за меденки (най-трудно бе лепенето на стените с глазура от разбити със захар белтъци). Майка й хвърли един полусъчувствен, полупрезрителен поглед и я отпрати с фразата: „Качи се обратно на коня“.

Мадж много добре знаеше какво има предвид. Ако по време на езда конят те хвърли, трябва отново да се качиш на гърба му, и то не само за да не загубиш присъствие на духа. По-важно е, че ако не го направиш веднага, конят ще престане да те уважава. Понякога конете може и да са глупави, но са изключително упорити и ако веднъж им покажеш, че те е страх, те никога вече няма да те уважават.

Така че налагаше се „да се качи обратно на коня“ и да се върне към виртуалната симулация. Сега. Тя остави чашата си с въздишка, надигна се и се премести на виртуалния стол в края на масата. Според баща й столът беше истинско разточителство, но пък много полезен, по думите на майка й. Мадж бе склонна да се съгласи с нея, тъй като можеше да си седи в кухнята, да похапва намазана с масло препечена филийка (истинска) и същевременно да обработва пощата си (виртуална).

Включи се в Мрежата и свърза „всекидневната“ на личното си виртуално пространство паралелно с кухнята. На практика това означаваше, че просторното, псевдостаринно помещение — дело на въображението на баща й — с матовочерни плотове, масивно огнище, покрит с каменни плочи под и голяма, грубо издялана маса със старинна лавица за сушене на билки над нея сега се „опираше“ до виртуалната стая на Мадж с шкафове и мебели от неръждаема стомана, с чисто бели стени и висок като в катедрала таван, през подвижния покрив, на който се виждаше яркосиньото небе на един ясен зимен ден в Средиземноморието, видян от перспективата на пелопонеските острови.

Противопоставени по този начин, двете пространства изглеждаха странно. За да бъде по-интересно, Мадж ги бе слепила с широк изолирбанд. Преди няколко месеца баща и намина във виртуалната й стая, видя изолирбанда, но си излезе, без да каже нито дума, макар че рамената му потрепваха, като че едва се сдържаше да не се разплаче.

Тя си приготви още една чаша чай, седна на кухненската маса и започна да проверява натрупалите се съобщения едно по едно. Във въздуха около нея се носеха триизмерни иконки, всяка от които служеше за обозначение на отделно съобщение. Онези, които вече беше прегледала, бяха от лявата й страна, неотворените плуваха вдясно от нея. Някои от иконките вляво първоначално бяха с форма на куб или пирамида, придадена им от различните търговски или патентовани програми за виртуална поща, но сега приличаха на смачкани листове хартия, която чака да бъде хвърлена в кошчето за боклук. Мадж никога не бързаше да хвърля прочетените съобщения, дори и рекламите, защото не бе сигурна какво може да й дойде наум после. Макар че в конкретния случай сигурно щеше да ги хвърли.

Погледна към една купчина смачкани съобщения. Общото между тях бе адресът на виртуалната поща на Роди Лофисър.

Не отваряше виртуалните му послания, откакто бе разрушил нейния конструкт. Не че беше трудно да не проявяваш интерес към писма, които започваха с думите: НА ВНИМАНИЕТО НА ЕДНА ПОДЛА ГАДИНА. Донякъде броят на изпратените от Роди гневни писма й доставяше удоволствие — една от причините, поради която Мадж продължаваше да ги приема, вместо да зададе на системата команда за отказ. Но, от друга страна, те подхранваха яда й към него, времето й беше достатъчно скъпо да го пилее за хора, които започват да използват неподобаващ език в момента, в който животът им поднесе нещо неприятно.

Не че самата тя беше чак толкова благовъзпитана. Можеше да ругае не по-зле от другите. Но никога нямаше да забрави думите на баща си, когато един ден в негово присъствие изстреля няколко особено цветисти ругатни. Той се беше запътил към всекидневната, където го чакаха куп писмени работи за оценка, но се спря, приближи се към нея и кротко й каза: „Мадж, а какви ругатни ще ти останат в случай че удариш палеца си с чук?“

Беше побесняла, когато разбра какво е направил Роди с програмата й, много й се искаше да използва целия си запас от сочни ругатни. Но каква полза. Единственото, което можеше да помогне за възстановяване на самолета, беше месец и половина работа за отстраняване на вируса. Нямаше основна програма или подпрограма, в която Роди да не се беше набъркал, оставяйки навсякъде подигравателни забележки. Откриваше ги във всяка програма, включително и в резервните файлове. Несъмнено Роди беше талантлив програмист, но в момента много й се искаше да го прасне с нещо тежко по главата, при това истинско, а не виртуално.

Междувременно единственото, което й оставаше, бе да хвърля писмата му и Мадж го правеше с удоволствие. Беше имала глупостта да прочете мимоходом едно-две от тях, като си мислеше, че е достатъчно голяма, за да запази самообладание въпреки обидите му. Е, да, ако „самообладанието“ означава след всяко съобщение да крачиш гневно из кухнята и да се наливаш с чай. Отвратителното му, надменно отношение от рода на „аз знам много повече от теб, умствено увредена нещастнице“ беше направо вбесяващо.

Тя въздъхна, протегна ръка и хвана още една от иконките, които плуваха вдясно от кухненската маса. ОТ: РОДИ ЛОФИСЪР, гласеше надпис, който засвети във въздуха, когато Мадж докосна иконката. ДО: МАДЛИН ГРИЙН. ОТНОСНО: ТВОЯТА БЪЗЛИВА…

Мадж се намръщи и стисна иконката в юмрука си. Смачка я като лист хартия и я захвърли при другите, след това с въздишка посегна надясно към друга иконка. ДО: МАДЛИН ГРИЙН. ОТ: ПРИЯТЕЛ 5277236. ОТНОСНО: МОЖЕ БИ ВЕЧЕ СИ ПОБЕДИТЕЛКА…

Този път, когато смачка иконката и я хвърли, на устните й потрепна усмивка. „Поне си е поща направо за боклука“, каза си тя и протегна ръка към следващата иконка. Мисълта, че и другите от Групата на седемте получават писма със същото съдържание, беше известна утеха. Те всички бяха засипани от безкрайни, гневни и изпълнени с ругатни виртуални съобщения от Роди, които хвърляха и на които отказваха да отговорят.

По едно време решиха да се оплачат на доставчика му и да видят дали той не може да го накара да спре, но ако доставчикът му откажеше услугите си, Роди щеше да се ядоса още повече, щеше да си намери друг доставчик и всичко щеше да започне отново. По-добре да не му обръщат внимание, ако наистина искаха да го принудят да промени поведението си. Бяха се договорили да хвърлят обидните писма и да дадат време на Мадж да завърши прочистването на програмата си от вируси и чак след това да прекъснат изолацията му, за да не си помисли Роди, че им липсва твърдост.

Мадж подхвана друга иконка, но се спря, защото чу някакъв звук. Малката й сестра, все още по пижама и с разчорлени руси къдрици както всяка сутрин, се появи в невиртуалната част на кухнята с голяма илюстрирана книга под мишница. Приближи се до вградения хладилник, отвори го и се загледа вътре. Това продължи доста време.

Мадж въздъхна.

— Хайде, Мъф, затвори вратата.

— Само гледам — каза Мъфин. Всъщност името й беше Адриен, но когато навърши пет години, внезапно заяви, че мрази това име и от този момент нататък ще се казва Мъфин. Упорито отказваше да се отзовава на друго име и след време семейството се примири с него. „Ще видим дали все още ще иска да се казва Мъфин, когато тръгне на училище и другите деца започнат да й се подиграват“12, беше казала майка им. Но засега сестра й не осъзнаваше този аспект… нита пък очевидно присъствието на Мадж.

— Мъфи… — каза Мадж. — Хайде, че ще се размрази.

Мъфин продължи да зяпа в хладилника.

— Ако не затвориш вратата, всичко ще изгние и ще се покрие с косми, а през нощта ще пропълзи до стаята ти и ще се скрие под леглото — опита се да я уплаши Мадж.

— Няма — отвърна Мъфин, усмихна се лукаво и затвори вратата на хладилника, очевидно омагьосана от този образ. Приближи се към масата и остави книгата си. — Пак гледаш в нищото.

— Преглеждам виртуалната си поща, Мъф — каза Мадж.

— Добре. Мадж, видях динозавър!

— Охо — Мадж отново отмести очи от намачканите иконки. — Какъв по-точно, миличко?

— Архипелагус — тя произнесе думата внимателно, сричка по сричка.

— Истински или измислен, Мъф?

Преди време Мадж беше показвала на сестра си книжка с динозаври и оттогава Мъфин непрекъснато приказваше за тях, сменяше имената им и ставаше все по-трудно да се разбере дали етимологията на Мъфиновите названия е истинска или внушена от митологията. Освен това изобщо не се знаеше дали нещата, които „виждаше“ Мъфин, са виртуални или реални. За дете на пет години беше трудно да прави такава разлика.

Мадж отдавна чуваше хората да спорят дали е разумно да се позволява на децата под седем години изобщо да влизат във виртуалното пространство. Според някои на тази възраст децата не могат да различават фантазията от реалността и твърде честата им връзка с виртуалния свят може да повлияе пагубно на способността им да правят тази разлика и в по-късна възраст. Други твърдяха, че колкото по-бързо научиш детето да различава реалността от виртуалността, толкова по-способно ще бъде то да оцелее във все по-виртуализиращия се свят. Мадж не беше сигурна коя от страните има право, но беше дълбоко убедена, че децата поначало са много по-умни, отколкото предполагаха и едните, и другите.

— Истински, разбира се — отвърна Мъфин и погледна Мадж така, все едно се съмняваше, че й хлопа дъската. — Всичко е истинско. — Тя издърпа най-близкия кухненски стол, покатери се на него, седна и отвори книгата, а лукавата усмивчица все още повдигаше ъгълчетата на устните й.

Мадж видя усмивката й и се запита дали не я будалка и до каква степен.

— Благодаря ви, госпожице Мъфалета — каза тя и се върна към пощата си.

Подхвърли още няколко смачкани образци от предполагаемите остроумия на Роди наляво заедно с няколко досадни реклами от онези, които започват по следния начин: „Ако вече сме ви изпратили подобно съобщение по погрешка, молим, информирайте ни и приемете извиненията ни“ или „За да ви заличим от списъка на кореспондентите ни, молим, изпратете съобщение с виртуална поща на следния адрес“. И в двата случая изпращането на отговор водеше до лавина от електронни боклуци от същия род, защото така проверяваха виртуалната ти поща. Имаше и две съобщения от членове на групата.

Едното от тях, което почти я накара да се разсмее на глас, беше от Алън. Предлагаше да й помогне да изчисти програмата си от вируси. Но Мадж не беше сигурна, че той ще се справи по-добре от нея с проблема, освен това се съмняваше и в мотивите за това предложение. Той и Роди бяха твърде близки. Не би се изненадала, ако това се окаже прикрит ход на Роди, за да провери как се справя с обезвирусяването.

„Дали не ставам параноичка“, запита се Мадж. „Но дори и параноиците имат истински врагове“, отговори сама на въпроса си тя и въздъхна.

Някой почука на лъскавата врата от неръждаема стомана на виртуалното работно пространство зад нея. Мадж извърна спокойно глава. Хората, за които бе дала инструкции да бъдат допускани в работното й пространство, не бяха много.

— Влез.

Вратата се отвори и се появи висок, тъмнокос мъж с широки рамене, облечен в джинси и карирана риза. Той непринудено се огледа наоколо. Джеймс Уинтърс! Веждите на Мадж отскочиха чак до линията на косата й. Тя остави чашата с чая, от който тъкмо бе отпила, и бързо преглътна.

— Господин Уинтърс — каза тя. — Здравейте, заповядайте.

— Не ставай. Посещението ми е неофициално — отвърна той.

Мадж се запита дали наистина е така. Обикновено хората, които отговаряха за връзките с обществеността на Мрежата, не правеха неофициални посещения. „Но този човек, каза си Мадж, ги прави“. Уинтърс проявяваше специален интерес към Изследователите от Мрежата, а Мадж влизаше в тази група. Вероятно воден от личен интерес, но също така и от алтруизъм — всяка организация за поддържане на реда се нуждае от надежден механизъм за „вливане на свежа кръв“, но в случая с Уинтърс, Мадж смяташе, че мотивите му са по-лични.

Правеше впечатление на човек, който наистина помни какво е да си млад — за разлика от повечето възрастни хора, чиято представа за младежта беше схематична и доста идеализирана. Така че хлапетата, с които работеше Уинтърс, с радост му вършеха услуги. Бяха сигурни, че един ден той ще им отвърне със същото.

— Просто обикалям — каза Уинтърс, докато сядаше. — Един път и аз да имам спокоен уикенд… Помислих си, защо да не се отбия и да видя какво правят доброволните ни сътрудници.

Мадж се подсмихна. Уинтърс беше поклонник на Шерлок Холмс, каквито станаха и много от Мрежата след време — най-вече за да разбират подмятания като „сътрудниците на «Бейкър стрийт»“ и други подобни, без да изглеждат невежи.

Уинтърс се облегна и огледа ултрамодерния интериор на „гръцката вила“ на Мадж. Той се усмихна под мустак.

— Както виждам, замъкът ти е омръзнал.

— Ставаше страхотно течение — отвърна му тя. — Не помогнаха дори прозорците със стъклописи.

Уинтърс погледна към носещите се във въздуха иконки.

— Не съм прекъснал някаква важна работа, нали?

— А, не — отговори му Мадж. — Преглеждах си пощата. — Тя посочи с очи към смачканите иконки. — Повечето са глупости.

Мъфин, седнала в другия край на масата, вдигна поглед.

— Мадж, защо изтегли стола навън?

— Господин Уинтърс ми е на гости — отвърна Мадж.

— Аха — каза Мъфин. — Мадж, той ли е Невидимият ти приятел?

Мадж се изчерви до уши и се засмя. Мъфин наскоро бе открила какво голямо предимство е да си имаш Невидим приятел, който иска още сладолед или още едно кръгче с гребната лодка по езерото в парка и така ти спестява неудобството сам да молиш за тези неща.

— Не, Мъф — каза Мадж. — Той е истински, но в момента е във виртуалното пространство.

— Добре — Мъфин отново заби поглед в книгата си.

— Чувам, че наскоро си имала неприятности — каза Уинтърс.

Мадж отново завъртя очи.

— Новините бързо се разчуват — каза тя. — Откъде разбрахте?

— Марк Гридли. Той също се занимава с виртуални симулации.

Мадж кимна. Беше се срещала с Марк, сина на директора на Мрежата, във връзка с Изследователите, но не можеше да се каже, че го познава добре. Той беше виртуоз, що се отнася до виртуалността. Всъщност беше полугений във всичко, свързано с компютрите. Също като Роди беше самороден талант, но за разлика от него беше добър и великодушен. „Какъв късмет: двама Родиевци на този свят са твърде много“, помисли си Мадж с безмилостно задоволство.

— Да, сигурно е разбрал — каза тя след малко. — Слухът се разнесе сред дискусионните групи ден-два след това.

— Как се чувстваш?

Мадж се усмихна.

— Щом преживях катастрофата, значи съм добре. Ще се справя. Един от членовете на моята група разгада програмата ми. Повредена е, но може да се оправи.

— Отвратителна постъпка, при това, както знаеш, незаконна — отбеляза Уинтърс. — Иначе как вървят нещата?

— Добре.

— Скоро идват годишните изпити, нали така?

Тя хвърли към него кос поглед. Уинтърс наблюдаваше Изследователите от Мрежата доста отблизо. Беше публична тайна, че възнамерява да привлече някои от тях, за да попълни редиците на Мрежата, когато навършат пълнолетие или завършат учението си.

Освен това Мадж бе чувала оттук-оттам слухове, че Мрежата има работещи под прикритие „разузнавачи“ във виртуалния свят, истински тайни агенти, които търсят подходящи млади таланти, но не вярваше да са чак толкова потайни, пък и не беше необходимо. От нейна гледна точка всеки с малко мозък в главата би искал да се присъедини към организацията, която имаше достъп до най-съвършените (и най-модерните) технологии на света — една организация, чиито членове можеха виртуално да пътуват навсякъде, да изследват непрекъснато разширяващите се нови области, да контролират и да поддържат реда в най-опасната и същевременно най-пленителна сфера на съвременния живот. Агентите на Мрежата имаха власт и това бе примамливо — но още по-примамлива според Мадж беше перспективата да вършиш работа, която никога, ама никога няма да те отегчи. В моменти като този перспективата й изглеждаше по-вероятна от обикновено… и това я вълнуваше.

Но тя едва ли би го показала.

— Последните изпити? — каза Мадж възможно най-спокойно. — Не ме тревожат толкова. Всичко е под контрол. Мисля, че средната ми оценка отговаря на сегашните ви стандарти, нали?

Уинтърс се усмихна, но по нищо не пролича да е смутен.

— Разбира се, човек винаги може да поработи малко повече — каза той и усмивката му стана по-широка, когато Мадж го погледна иронично. — Не, ти наистина се справяш чудесно, аз просто обичам да наблюдавам всички… за да съм сигурен, че виртуалният живот не запраща на заден план добрата старомодна невиртуална реалност. Балансът…

— … е най-важното нещо — завършиха те заедно фразата.

— Често го чувам — отбеляза Мадж. Не че виждаше Уинтърс толкова често във виртуалния или материалния свят, защото беше зает човек, но той не пропускаше да повтори тази максима винаги когато се срещаха.

— Хм — каза Уинтърс и се надигна от стола си. — Да. Остани си със здраве. Оценката ти по интегрално смятане е малко по-ниска от миналия срок.

Мадж примигна и хвърли на Уинтърс хладен поглед. Влошаването на оценките съвпадаше по време с най-усилената й работа върху виртуалната „Валкюра“.

— Не мисля, че ще имаме други подобни проблеми. Балансът може да се наруши, но в крайна сметка се възстановява.

Уинтърс кимна.

— Приятно ми е да го чуя. Все пак направи ми една услуга. Когато виртуалният ти самолет е отново готов да полети, съобщи ми. Нямам нищо против да видя как ще се вдигне… да чуя рева на двигателите му.

— Дадено — каза Мадж, странно развълнувана. Ревът на двигателите беше едно от нещата, които тя също обичаше.

— Разбрахме се, значи — каза Уинтърс. — Поздрави родителите си от мен. — Той отвори вратата и изчезна.

Мадж остана за момент неподвижна, после поклати глава. Такъв си беше този човек — в един миг е тук, после го няма, любезен, но сдържан. И по някакъв странен начин те оставя с чувството, че е трябвало да му кажеш десет, дори сто неща, но си пропуснал. Оставя те с чувството, че те оценяват — и с горещата надежда, че оценката е добра.

Чаят й беше изстинал. Мадж стана и се отправи към един от кухненските плотове. Пъхна чашата си в микровълновата фурна, за да го стопли, и докато чакаше, облегната на умивалника, наблюдаваше през кухненския прозорец птичките, които напразно чукаха по хранилката, поставена сред розовите храсти в задната градина. Майка й твърдо отказваше да се слагат там семена и трохички по това време на годината и непрекъснато мърмореше, че птичките трябва да ядат бръмбари. Гъсениците, които непрекъснато нападаха розите им, бяха проклятието на живота й, но тя не искаше да използва химикали, по-силни от течен сапун, защото се притесняваше да не замърси намиращата се близко до тях закусвалня. Мадж бе готова да отиде до местния развъдник и да купи някои хранещи се с гъсеници хищници, но майка й настояваше, че това е работа на птиците.

Микровълновата фурна прищрака, тя извади чашата и отново се настани на виртуалния стол. Оставаха й само няколко съобщения. Едното беше от Сандър, още една клюкарска бележка, пълна с оплаквания от Роди, нещо неясно, което бе чул за новата му стая за игри, и разсъждения върху новия виртуален проект, върху който работеше самият Сандър.

Другото беше от Роди, за новата му виртуална симулация. Мадж го „смачка“ и го изхвърли. Още едно съобщение от Роди, без текст, глас или образ, само с маркировката на файл, който, изглежда, бе свързан с мястото на някаква зала за игри. Мадж прочете адреса, но не й беше познат. Повдигна вежди. Във всеки случай, адресът не беше на стаята му за игри, който й беше известен. „Може да е някакъв тъп трик, за да ме накара да прочета оскърбителното му писмо“, помисли си тя, но после любопитството й надделя. След като внимателно сканира иконката за всичко, което й дойде наум — интересно, защо нямаше доверие в Роди — тя „разгъна“ иконката и даде команда за изписване на съдържанието й.

Кухнята и собственото й работно място, вилата, изчезнаха. Около Мадж се възцари почти пълен мрак, единственият източник, от който идваше съвсем слаба светлина, се намираше някъде зад нея. Тя протегна ръце към нещо, което се мержелееше пред погледа й. Приличаше на парапет — не, беше висока до кръста стена, направена от нещо твърдо и хладно, вероятно полиран камък. „Нищо интересно“, каза си тя и понечи да се извърне, за да види откъде идва светлината.

Над главата й се появи още един източник на светлина. Тя вдигна поглед и затаи дъх. Над нея се издигаше затъмнено от нещо слънце, невъобразимо близко и невъобразимо голямо, с огромни светлозлатисти протуберанси, които се устремяваха нагоре и после се спускаха обратно към невидимото звездно тяло. Тъмният кръг бе ограден с невероятно ярка корона, изпипана до последната подробност, и на Мадж й се стори, че чува във въздуха слабо съскане и пращене, както се получава при северното сияние. Невероятно…

След това тъмният кръг започна да се отмества наляво и на противоположната страна се появи ослепителен полумесец, който постепенно започна да нараства. Мадж примигна и инстинктивно бързо отмести погледа си от него. При слънчево затъмнение беше опасно да се гледа с невъоръжено око дори такава тясна ивица от слънцето. Но скоро стана ясно, че това не е обикновено затъмнение. Онова, което би трябвало да бъде плъзгащата се встрани от слънцето луна, всъщност не беше луна. Краят на тъмния кръг, преминаваш пред слънцето, постепенно загуби формата си. Пред слънцето вече не се виждаше никаква сфера. Онова, което Мадж бе взела за сфера, беше сферична черупка, по-точно половината от такава черупка, която се въртеше около слънцеподобното тяло. Невъзможно…

Но всичко това ставаше пред очите на Мадж. Беше там. А под нея и около нея пейзажът се разкриваше все по-ясно с отминаването на здрача. Далече долу, на мили под краката й, се виждаха зелени поля, планински вериги и реки, които се виеха из най-различни местности. Тя стоеше на един балкон, който се издигаше може би на пет, дори осем мили над този пейзаж. Онова, което виждаше, не беше плоско. Земята се надигаше нагоре около нея от всички страни. Мадж присви очи и вдигна глава, за да потърси хоризонта, но такъв нямаше; отвсякъде беше заобиколена все с тази земя с реки, езера и дори морета. Всичко това се завъртя над главата й, нагоре и после надясно зад слънцето. От отвъдната страна мракът се плъзна по огромната кухина на въртящата се около слънцето черупка и там, където тя препречваше пътя на светлината, всичко потъваше в мрак.

Мадж си пое дъх. Стоеше на мястото си, гледаше нагоре в почуда и клатеше глава. Въртящото се кълбо беше кухо, приличаше на цяла слънчева система от материя, закрепена по вътрешните страни на сферата и с изкуствена звезда вътре. Един свят без небе, без нищо друго, освен още и още земя, накъдето и да погледнеш, със затворено в средата й слънце. Балконът, на който стоеше, беше част от планина. Мадж се надвеси над ръба на стената и отново затаи дъх, защото цялата планина бе покрита с издялани в камъка прекрасни плетеници от странни форми и символи, които стигаха чак до балкона. Зад нея, украсена с не по-малко красиви орнаменти, имаше врата, която закриваше входа на тунел, водещ надолу към сърцето на планината, откъдето се чуваше далечна, чуждоземна музика.

Космите на тила й настръхнаха. Мадж се извърна да погледне странния и учудващ пейзаж и изкуственото слънце над главата си. Когато черупката направи пълен кръг около него, половината свят се окъпа в светлина; докато другата половина бе обвита в мрак, а в пространството пред нея се появи надпис, изписан с пламтящи букви:

Мадж си пое няколко пъти дъх, поглъщайки с очи зашеметяващата гледка, след това отвори ръка, „отърси“ от нея виртуалното съобщение, смачка го на топка и го захвърли встрани. Белотата на работното й място, цветът на тухлите и плочите в кухнята отново се появиха. Нахлулите през прозореца слънчеви лъчи позлатиха къдриците на потъналата в своята книга Мъфин и всяко отделно косъмче запламтя.

Иконката на съобщението стоеше на масата — един безвреден куб, който Мадж гледаше втренчено.

„Може да е отвратително малко чудовище, но господи, какъв виртуален свят е създал!“ — помисли си тя.

Някой отново почука на вратата „зад“ нея и Мадж вдигна поглед.

— Влез.

Вратата се отвори. Фъргал промуши глава.

— Заета ли си?

— Преглеждам си пощата — отвърна тя, почти облекчена, че ще има с кого да си поговори след онова, което бе видяла. — Хайде, влизай, де.

Фъргал влезе с бавна стъпка, оглеждайки се наоколо.

— Хубав ден — каза той. — Иска ми се времето винаги да е такова.

— В Гърция е винаги такова — каза Мадж с лека въздишка. Какво ли не би дала да замени лятната жега и влажния въздух на окръг Колумбия с миришещата на море горещина на гръцките острови. Да бъдеш там наистина беше прекрасно. Веднъж бе ходила в Гърция през една незабравима ваканция, но заплатата на баща й не позволяваше често такива пътешествия.

Фъргал се настани на стола, на който бе седял Уинтърс и разгледа смачканите съобщения.

— И на теб ти пише, нали? — попита той.

— Да, няма никаква промяна.

Мъфин вдигна поглед от книгата си.

— Мадж, двама Невидими приятели ли имаш?

— Не, миличко — каза Мадж развеселена. — Фъргал е тук, той е от групата ми за виртуални симулации, иска да си поговорим. Кажи здрасти на Фъргал.

— Здрасти — каза Мъфин и отново се върна към книгата си, като помаха с ръка към „празния“ стол, без всъщност да поглежда към него.

— Тя ти каза здрасти — съобщи Мадж на Фъргал. — Мисли си, че си Невидимият ми приятел.

— Сладурана.

Мадж се усмихна.

— Няма да си на това мнение, ако нейният Невидим приятел цял час те е навивал да й купиш нова кукла, въпреки че вече има шестстотин.

— Осемдесет и шест — уточни Мъфин иззад книгата си.

— Все едно — каза Мадж и отново се обърна към Фъргал. Всъщност повечето от тези виртуални съобщения повтарят едно и също. Аз съм „най-калпавото същество на света“, ако цитираме господин Лофисър.

— В какво отношение?

— Във всякакво. За каквото се сетиш. Но не за това си мисля в момента. — Мадж протегна ръка и изглади последното съобщение, за да се покаже отново стаята за игри на Роди. След това спря за момент и даде команда на собственото си виртуално пространство да задейства закодиращото говора устройство, като включи и Фъргал, за да не могат контролните опоненти в стаята за игри на Роди да уловят за какво си говорят, докато я „разглеждат“. — Виждал ли си го?

Виртуалната картина се разгъна край тях. Стояха заедно на балкона, а Фъргал се оглеждаше наоколо.

— Точно това не съм го виждал. При мен пейзажът беше различен. Наистина е страхотно, нали?

— Да — каза Мадж неохотно. — Фъргал, как може той да прави такива хубави неща? Предишната му симулация не беше толкова добра. Дали е крил от нас информация или наистина е открил нещо ново? Дали сред нас няма истински гений?

— В момента не е сред нас — заяви Фъргал, все още с поглед, отправен към смайващата гледка. — Но ако е гений, той просто опозорява името на другите гении по света. Откачалка… или може би просто асоциален тип. Имай предвид, че е опасен.

— Може би. Неприятно ми е да си призная — каза Мадж, оглеждайки пейзажа, — но ако той прави такива неща днес, независимо дали крие информация или не, ние наистина имаме какво да научим от него. И ако това е целта на групата…

Фъргал въздъхна и след малко каза:

— Не си единствената, която го казва.

Мадж „пусна“ виртуалното съобщение. Кухнята и вилата отново се появиха.

— Значи консенсусът по въпроса за изолацията се е пропукал — отбеляза Мадж. — А Роди вероятно точно това иска. — Тя поклати глава. — Фъргал, ако получи това, което иска, излиза, че победителят е той. А това не е хубаво, ако искаме да поправи поведението си.

Фъргал изглеждаше примирен.

— Значи мислиш, че някой може да му извади мозъка, да му продуха вентилите и да му затегне бурмите?

Мадж примига.

— Да му продуха вентилите…

— Да, стар лаф, свързан с колите — каза Фъргал. — Виждаш ли, вентилите…

— Няма значение, разбирам какво имаш предвид — прекъсна го Мадж — Фъргал, не знам. Но няма да му направим услуга, ако не удържим на думата си.

— Знам. Но Алън спомена…

— А, Алън — каза Мадж и вдигна вежди. — Той играе някаква игра с Роди… или поне си мисли, че е така.

— Мадж, знам, че умееш да преценяващ хората. Но имаш ли доказателства?

— Не — отвърна му тя и отпи от чая си, който отново беше изстинал. — Нямам.

— Тогава трябва да внимаваш какво говориш.

Мадж се намръщи.

— Внимавам. По дяволите, това тук е чудесно. — Тя побутна иконката с пръст. — Какво мислят другите?

— Двама от тях вече ходиха до Къщата за забавления. Сандър поне си призна пред мен.

Тя се замисли върху беглото споменаване на „новата Къща за забавления на Роди“ във виртуалното съобщение от Сандър. Но тогава това нищо не й говореше. — Кой друг?

— Кели. И двамата казват, че са направо смаяни. Че цялата планина е прорязана от тунели, галерии и пещери — вътре има замъци, големи градове и всякакви странни създания. Невероятно красива работа.

— Открито ли са я посетили или анонимно?

— Дегизирани, естествено.

Мадж кимна, но беше готова да се хване на бас, че по някакъв начин Роди е разбрал кои са въпреки маскировката и използването на други виртуални адреси.

— Трябва да призная, че не бих имала нищо против да надникна — каза тя.

Фъргал кимна.

— На човечето от другите също им се иска — каза той. — Искат цялата група да присъства на официалното откриване на Къщата на забавленията утре вечер. Какво ще кажеш? Ще дойдеш ли?

— Цялата ли група отива?

— Все още не съм говорил с Чин и Мейрид лично — каза Фъргал, — но ми писаха и доколкото разбирам, те също имат желание да дойдат.

Мадж завъртя леко очи.

— Добре де, коя съм аз, че да попреча за постигането на консенсус?

Фъргал примигна. Май че иронията й го жегна по-силно, отколкото възнамеряваше Мадж.

— Там сигурно ще има хиляди посетители — каза Фъргал. — Изпратени са покани до всички ръководители на занимаващите се с виртуална симулация основни групи, освен това се публикува обща покана за групите, които работят без ръководители. Ще бъде голяма тарапана и мисля, че можем да се вмъкнем незабелязано.

Мадж имаше собствено мнение по въпроса. Същевременно съвестта й — тя реши, че това е именно гласът на нейната съвест — й зашепна: „Добре де, защо трябва да си толкова дребнава и да се държиш като параноичка? Ако Роди наистина е толкова талантлив, защо трябва да му пречиш да сподели опита и постиженията си с групата само защото е развалил собствения ти виртуален проект? Особено като виждаш колко много им се иска да видят какво е направил?“

Отговорът на зададения по този начин въпрос беше ясен.

„Проблемът ми е — примирено си каза Мадж, — че просто не мога да се сърдя толкова дълго на хората“. Искаше й се да прилича повече на брат си в това отношение. Рик можеше да се сърди, докато косата му побелее.

Мадж каза с въздишка:

— Добре. Ще дойда. За късмет утре вечер съм свободна. Къде ще се срещнем?

— В публичен сайт. Ще ти пратя адреса. Откриването е в осем вечерта. Ще позакъснеем, както е модерно.

Мадж кимна:

— Добре.

— Разбрахме се — каза Фъргал и се надигна. — Имаш ли си резервна личност?

— Да. Татко има няколко анонимни виртуални адреса за всеки случай. Ще ми заеме един от тях.

— Чудесно. До утре в осем часа.

Фъргал се отправи към изхода, махна й с ръка и затвори вратата след себе си.

Мадж подпря брадичката на ръцете си и впери очи в иконката кубче пред себе си.

— Ще станеш кривогледа — чу се гласът на Мъфин от другата страна на масата. — Ако не престанеш, очите ти ще залепнат.

— Мъф — промълви Мадж след малко. — Откъде си чула това? Очите не залепват.

— Мама го каза на татко вчера — отвърна сестра й и внимателно обърна страницата в книгата си с картинки. — Мадж, ето го! Архипелагът.

Тя вдигна гордо книгата, за да я покаже на Мадж. Тя погледна към нарисуваната крилата фигура.

— О, Мъф, това с археоптерикс.

— Точно това ти казах — отвърна Мъфин, сложи книгата обратно на масата и отгърна с удоволствие следващата страница. — А това тук е трицераплопс.

Мадж се усмихна и стана да си приготви още една чаша чай и докато чакаше водата в чайника да кипне, погледна малкото синьо кубче от нейната страна на масата. Почувства отново как космите по тила й настръхват и незнайно защо потрепери.