Факторът Айнщайн

Мем на гениалността

Кой би могъл да си представи Египет без пирамидите? Ако не съществуваха тези прочути архитектурни паметници, повечето хора изобщо не биха имали представа каква е била цивилизацията на древните египтяни и какви са били техните постижения. Светът на фараоните щеше да ни е толкова непознат, колкото и изгубеният древноиндийски град Мохенжо-Даро.

И все пак, идеята за строеж на пирамиди не е била нещо присъщо и неотменимо за душевността на древноегипетската култура. В действителност тези грандиозни и удивителни архитектурни паметници изобщо нямаше да съществуват, ако не е бил геният на един-единствен човек.

Първият гений в човешката история

Преди близо 5000 години фараоните на древен Египет били погребвани в така наречените „мастабас“ — квадратни постройки, издигнати от направени от кал тухли. Но ето че на един придворен архитект, на име Имхотеп, му хрумнала по-добра идея. Когато получил нареждане да построи кралска гробница за фараона Джозер, Имхотеп наредил 850 000 тона варовик в странна структура, извишаваща се на шейсет метра над пустинята. До този момент светът не бил виждал такова чудо. Това било не само първата пирамида в човешката история, но и изобщо първата висока постройка от камък.

Така Имхотеп оставил името си като първия гений на човечеството. И днес, 4700 години по-късно, завещаното от него наследство — продукт на оригиналната му творческа мисъл — е все още живо и неизменно се радва на огромна слава. От стъклената пирамида в двора на Лувъра, до така наречената Трансамериканска пирамида, която властва на хоризонта на Сан Франциско, съвременните архитекти продължават да пресъздават и да имитират шедьовъра на Имхотеп. В действителност всеки път, когато днешните строители полагат камък върху камък, те отдават почит на човека, който според единодушното мнение на археолозите, е изобретил и е сложил началото на каменната зидария в строителството.

Меми, а не гени

Айнщайн отбелязва веднъж, че „произходът на всички ценни неща — материални, духовни и нравствени, — които получаваме наготово от обществото, може да бъде проследен назад във времето, преминавайки през безброй поколения, до техните първоначални автори — конкретни индивиди, надарени с богата и оригинална творческа мисъл.“

Айнщайн има предвид хора като Имхотеп. Но какво именно прави тези специални личности толкова изобретателни? Защо един пещерен мъж си прави нож от кремък, докато събратята му ловуват с боздугани? Защо една пещерна жена засажда семена в почвата, докато посестримите й ровят земята за ядливи грудки и търсят плодове? Генетиците отдавна се опитват да открият предполагаемия „гениален ген“, който би могъл да обясни подобни необикновени прозрения. Но напоследък се натрупват все повече доказателства, че трябва да обърнем погледа си в друга посока. Изглежда че тайната на гениалността се крие не в гените, а в нашите меми — с термина „мем“, който всъщност е коренът на латинската дума memento (напомняне, спомен), се обозначават онези модели на мислене, поведенчески навици, умения и типове на емоционално отреагирване, насложени в умовете ни от хората и от обстоятелствата край нас.

Оцелява най-годният

Ако някоя лъвица открие гепард да ловува на нейната територия, тя обикновено се опитва да го убие. Нещо повече, ако попадне на леговище с малки гепардчета, лъвицата ги убива най-делово едно след друго, като притиска с огромната си муцуна главите им, докато се задушат. Когато майка им се върне от лов, намира леговището си пълно с мъртвите тела на своите малки гепардчета.

Както Хауърд Блуум отбелязва в своята книга „Принципът на Луцифер“, подобна безсърдечна жестокост е типична за света на дивата природа. Винаги и навсякъде даден набор от гени неизменно се опитва да надвие и да измести друг набор от гени. В действителност твърде често отделните същества приличат на лесно заменими пионки в битката за надмощие между конкуриращите се генотипни фондове.

Според Блуум тази жестока житейска драма е стара като света и датира приблизително отпреди четири милиарда години. По онова време на Земята имало само някакво далечно подобие на живот — микроскопични гени, плуващи насам-натам в първичната тиня. За да си осигурят поне малко предимство в борбата за оцеляване, някои от тях се обединили в генни колонии, наречени ДНК (дерибонуклеинова киселина). Предизвикани от засилилата се конкурентна борба, други гени постъпили по същия начин. Така било поставено началото на жестоката надпревара, която продължава и до ден-днешен.

В стремежа си да откриват все по-ефективни начини да убиват, да изяждат, да паразитират и изобщо по всякакви други пътища да надвият съперниците си, отделните генни колонии (ДНК) еволюирали в течение на милиарди години в още по-сложни форми на животински и растителен живот. Според тази теория — Блуум я цитира от публикуваната в 1976 година книга на зоолога Ричард Доукинс „Егоистичният ген“ — ние, човешките същества, не сме нищо повече от най-модерното оръжие, създадено от нашата генна колония (ДНК), водена от нейния неизтощим и яростен стремеж да си осигури господство над света на природата.

В някакъв момент от еволюцията една особено предприемчива и войнствена генна колония създала свое тайно оръжие — интелекта. Появата му на бойното поле придала съвършено ново измерение на генетичната надпревара за надмощие. Преди това другите видове оръжия — зъби, нокти, клюнове, рога, отровни жила — се разработвали и внедрявали много бавно, в течение на милиони години. Но ето че появата на тайното оръжие „Интелект“ позволило на цели генотипни фондове буквално за нула време (от гледна точка на темповете на еволюцията, разбира се) да променят коренно тактиките си за оцеляване.

Някои шимпанзета се научили да използват извити клончета, за да измъкват от дупките им термитите, с които се хранели. А подобно умение давало на съответната колония шимпанзета огромно предимство пред съседните колонии, чиито членове измирали от глад поради липса на термити. Никое шимпанзе не се ражда с такова умение за лов на термити. И веднъж усвоено, то не се унаследява от следващото поколение заедно с гените. Но пък чрез процес на обучение може да бъде предадено от ума на едно шимпанзе на друго и така буквално за една нощ да бъде овладяно от всички членове на колонията. Поради тази причина Доукинс би казал, че умението за лов на термити е мем.

Епидемия от идеи

Доукинс определя понятието „мем“ като набор от идеи, които могат да се възпроизвеждат подобно на вирус и да се разпространяват от един ум в друг. Тази аналогия с вирусната инфекция е много точна, тъй като е изчислено, че мемите се разпространяват сред дадена популация по начин, който математически наподобява епидемиологията на острите заразни заболявания.

През 1919 година нов щам на вируса на инфлуенцата успява да погуби над двайсет и един милиона души за по-малко от дванайсет месеца. Понякога разпространението на мемите е по-бавно, но затова пък е също толкова силно заразно. Както отбелязва Блуум, на мема на християнството са му били необходими само триста години, за да завладее Римската империя, а на мема на комунизма — по-малко от сто и трийсет, за да изскочи от страниците на „Капиталът“ и да зарази близо два милиона души по целия свят.

Също като егоистичния ген, мемът притежава сляп, неразсъждаващ инстинкт да се възпроизвежда и разпространява на всяка цена. Мемите са безнравствени, те не правят разлика между понятията „добро“ и „зло“. Мемите на нацизма, на ислямизма, на манията по стила хула-хуп, на двойното счетоводство или, от друга страна, на проповядваните от Джеферсън принципи на живот, свобода и щастие — независимо какви са, всички меми са еднакво остро заразни, когато засегнат за пръв път човешкия ум. Те разпространяват еднакво ефективно както лошите, така и добрите идеи. Дали ще помагат, или ще вредят на човешкия род, зависи изцяло от това как ги прилагаме.

Принцип на Юрския парк

Днес генетиците вече притежават повечето от техническите умения, необходими за възкресяването на измрелите още в праисторически времена динозаври. Липсва им само точният им генетичен код. Стига да можеше по някакъв начин да открият цялата верига на динозавърската ДНК, понастоящем учените са теоретично подготвени да клонират динозавър, който би бил биологично напълно идентичен на своите предци, живели преди шейсет милиона години. Както и във филма на Стивън Спилбърг „Джурасик парк“ („Юрски парк“), клонираният динозавър ще има същите хранителни навици, същите ритуали за чифтосване, същите миграционни привички, а вероятно и същия нрав, като своите отдавна измрели роднини. А ако се клонира и някоя чаровна динозавърка, можем да сме сигурни, че нашият динозавър няма да се колебае, ами бързо-бързо ще спретне подходящ дом и двамата ще дадат на света ново поколение динозавърски бебета.

Сигурни сме, че точно така ще стане, защото самото съществуване на динозаврите хилядолетия наред доказва, че техният генетичен код е ефективен. Стига да успеем съвсем точно да го разшифроваме и възпроизведем до най-малка подробност, можем с увереност да очакваме, че неговите „рожби“ — динозаврите — и днес ще благоденстват и ще се размножават също тъй устремно, както и през Юрския период (ако, естествено, им осигурим и подобна на юрската околна среда).

Отмрелите идеи също могат да бъдат възкресени успешно, като се възпроизведат вярно техните мемични кодове. Знаехме например, че староеврейският може да бъде възстановен, защото векове наред той е съществувал като жив, тоест говорим в ежедневието език. Когато през четирийсетте години неговите меми бяха възродени като официален език на съвременен Израел, той много бързо „прихвана“ и оживя, въпреки че от 2500 години бе на практика мъртъв.

От друга страна, опитите да се наложи есперанто се провалиха безславно. Той бе изкуствено създаден от група утописти, които се надяваха да обединят света посредством един общ за всички народи език. За разлика от гените на кралския тиранозавър (Tyrannosaurus Rex), мемите на есперанто не са били затвърдени в хилядолетната яростна борба за оцеляване. Той бе „мъртвороден“, поради което и не успя да „оживее“ в реалния свят.

С пълна увереност можем да кажем, че съществува мем на гениалността, който винаги може да бъде възпроизведен, тъй като съществуват необорими доказателства, че през изминалите хилядолетия многократно е „заразявал“ човешката цивилизация. Историците отдавна са забелязали, че един гений никога не се появява сам. Периодично гениалността сякаш е заливала цялото човечество като огромна вълна от свръхпостижения и историческите книги отбелязват тези периоди с показателни имена като Златен век или Ренесанс.

След смъртта на Имхотеп древните египтяни не се връщат отново към примитивните си строителни навици. Заразени с мема на новия тип строеж, следващите фараони посвещават цялото си богатство и власт, за да издигат все по-големи и по-хубави пирамиди — процес, който достига своята кулминация с Великата пирамида на Куфу, гигантска постройка с височина 150 метра, за чието построяване са използвани шест и половина милиона тона варовик. И петте най-големи и най-прочути пирамиди в Египет са построени в един период от сто години след смъртта на Имхотеп.

В пети век преди Христа един-единствен древногръцки град държава — Атина, дава на света философските учения на Платон и Сократ, скулптурите на Фидий, типа държавно управление на Перикъл, пиесите на Софокъл и Еврипид, науката на Аристотел — и всичко това само в рамките на един живот. Две хиляди години по-късно друг град държава — Флоренция, изживява Ренесанс, сред чиито титани на творческата мисъл са такива гении като Микеланджело, Леонардо да Винчи, Ботичели, Мирандола и Фра Филипо Липи.

Проект Ренесанс

Ефективността на принципа на Юрския парк ни вдъхва увереност, че и ние също можем да изживеем наш Златен век. Единственото задължително условие е да започнем с правилния мемичен код. За разлика от есперанто, мемът на гениалността има дълъг и блестящ исторически живот. През хилядолетията той е заразявал човечеството многократно и е повече от сигурно, че пак ще се прояви.

Посредством „Проект Ренесанс“ — обхващаща цяла Америка мрежа от ентусиасти на ускореното обучение — аз от няколко години заливам обществото с моя „щам“ на мема на гениалността, като използвам всеки познат метод за „заразяване“ — книги, аудио- и видеозаписи, семинари, сказки и добрия стар подход „от човек на човек“. Надявам се, че в най-скоро време „заразата с гениалност“ ще достигне критична маса и ще станем свидетели на дълбоки промени в обществото.

Структурата на мема на гениалността е представена на Фигура 15.1. Четири от нейните съставки вече познавате от предишните глави. Както видяхме, „Граници“ и „Оригинален наблюдател“ могат да бъдат постигнати чрез ежедневно практикуване на отприщването на образния поток и свързаните с него техники. Най-подходящата за вас „Автотелична дисциплина“ — ведно с породените от нея умения за „силен ляв ум“ — можете да постигнете най-успешно посредством „Строител на стратегии“.

Следователно, остава ни да обсъдим „Първичен нагон“ и „Благороден дух“ — две понятия, които на пръв поглед изглеждат коренно противоположни и несъвместими. В действителност обаче, те са двете страни на една монета.

Първичен нагон

Малко са историческите личности толкова благородни, колкото е бил Абрахам Линкълн. При все това, неговият нагон за гонене и постигане на успех бил толкова силен, че съвременниците му често го възприемали като човек безцеремонен и който не се съобразява с никой друг. Неговият дългогодишен партньор в адвокатската работа, Уилям Херндън, отбелязва леко хапливо, че амбициозният Линкълн е като „малък мотор във вечно движение“ и че „винаги всичко пресмята и планира предварително“.

Зигмунд Фройд би обяснил този нагон на Линкълн с мощно, но потиснато в подсъзнанието либидо. Фройд бил убеден, че човешките същества притежават уникалната дарба да превръщат своето сексуално желание в също толкова мощен и нетърпящ отлагане стремеж да издигат небостъргачи, да пишат книги, да печелят граждански войни и да плават по неизследвани океани.

Специалистът по мотивация Наполеон Хил е съгласен с подобно виждане. „Сексуалната енергия е творческата енергия на всички гении — пише той в 1937 година. — Никога не е имало, нито някога ще има велик лидер, строител или творец, при който да липсва мощната подклаждаща сила на сексуалния нагон.“

Хил слага Линкълн наравно с Уилям Шекспир, Джордж Вашингтон и куп други „светила на човечеството“, за които е убеден, че „силно сексуалната“ им природа е предопределила техните успехи. Но това съвсем не означава, че са били женкари. Тъкмо напротив. Според Хил физическият секс обикновено размива творческия „нагон“ на човека. Той смята, че навикът и желанието на мнозина мъже „да си поживеят на младини“ са до голяма степен причина за неуспеха им да се изявят преди да прехвърлят четирийсетте. Хил твърди, че великите гении на човечеството са се проявили като такива именно защото не са удовлетворявали сексуалния си нагон изцяло и само посредством физическа близост, а са го превръщали в по-плодотворни амбиции.

Естествено, сексуалният нагон не е единственият първичен стимулатор, под чието въздействие попада умът. Животните в природата са подвластни и на също толкова мощния глад за храна.

Отдавна съм забелязал, че сред моите приятели, членовете на MENSA, необичайно често се срещат различните смущения в режима на хранене — примерно наднормено тегло, булимия и анорексия. Вероятно това е показател, че съществува някаква взаимовръзка между апетита и интелигентността. Векове наред светците и мистиците са търсили да постигнат духовно пречистване и просветление чрез постенето. Дали по някакъв начин — както е при „подсъзнателния сексуален нагон“ на Фройд и „преобразуването на сексуалния нагон“ на Хил — постите не служат за пренасочване на първичния нагон на глада към удовлетворяване на по-висши нужди и постигане на по-извисени цели?

В действителност съвременната наука за мозъка предполага, че това е точно така. Редица експерименти в тази област показват, че много форми на възбуда — включително гладът — спомагат за енергийното зареждане на човешкия мозък, което му е необходимо, за да може да мисли оригинално и творчески. В периоди, когато дивечът намалявал, нашите пещерни предци е трябвало да откриват необичайни нови източници на храна. Онези от тях, които не са съумявали да проявят повече ум в тази насока, обикновено измирали от глад. И следователно просто не са имали достатъчно време, за да оставят потомство и така именно те да станат наши прадеди, предавайки ни своите характеристики! Тоест, с всяко следващо поколение еволюцията е подсилвала и укрепвала способността ни да постигаме временни изблици на висок коефициент на интелигентност.

В Пета глава описахме експеримента, чрез който Уолтър Фриймън и Кристин Скарда измерват хаотичните „мозъчни бури“, развихрящи се в главите на зайци при долавянето на позната миризма.

Двамата изследователи откриват, че за да може да избухне такава вълна от възприятия, мозъчните клетки на зайците трябва първо да бъдат заредени енергийно посредством физическа възбуда — сексуално желание, глад, жажда или дори заплаха. Подобна възбуда увеличава енергийния пренос — мярка за мозъчния електричен потенциал — между невроните и така мозъкът на заека става хипервъзприемчив. Изглежда че при хората действа същият механизъм и подобен тип възбуда увеличава сетивната възприемчивост, а залялата мозъка вълна от остри възприятия допринася за появата на оригинални образи и мисли.

Когато се чувстваме застрашени, сърдечният ни ритъм се ускорява и започваме да дишаме учестено. По-късно, когато опасността отмине, функциите на организма ни се връщат към нормалния си ритъм. Д-р Луиш Мачаду — пионер на ускореното обучение и професор по модерни езици в Държавния университет в Рио де Жанейро — е убеден, че оригиналното мислене следва същия модел.

„Хората не са непрекъснато интелигентни — казва Мачаду. — Те проявяват интелигентност, когато неврологичната дейност на жлезите им е активирана, за да посрещне специфични нужди.“

Както отбелязахме в Тринайсета глава, човешкият мозък откликва на десетминутно слушане на „Соната за две пиана в сол мажор“ от Моцарт, като незабавно става „по-умен“ и увеличава с осемдесет пункта своя коефициент на интелигентност, а около петнайсетина минути след спирането на музиката се връща към нормалното си състояние. Тази временна „проява на интелигентност“ вероятно е отражение на „приливите на интелект по спешност“, за които Мачаду е убеден, че са били заложени, един вид „програмирани“, в примитивния човешки мозък, още докато предците ни са живели сред дивата природа.

Според д-р Мачаду проявите на интелигентност се „отключват“ от лимбичната система — мозъчни структури, разположени под кортекса (мозъчната кора), в по-дълбоката и по-примитивна област на средния мозък (виж Фигура 15.2). Учените смятат, че лимбичната система управлява емоциите, а също и такива първични нагони като агресивността, глада, жаждата, секса и родителския инстинкт.

Освен това лимбичната система действа и като високоскоростен процесор на сетивните възприятия. Тя сортира и анализира всички данни, постъпили от външния свят посредством петте ни сетива, разпраща резултатите към съответните области и центрове на мозъчната кора, а после събира за допълнително анализиране дошлите оттам ответни отговори. Посредством тази високоскоростна примка на обратна връзка, повтаряна безброй пъти за части от секундата, лимбичният ни мозък оформя сложния образен модел (gestalt) на заобикалящия ни свят.

Във всеки един миг от тази отново и отново повтаряща се последователност на аналитични операции, лимбичната система може да попадне на някой необичаен gestalt, в резултат на което незабавно да предприеме спешни мерки за отреагирване. Може изведнъж да „включи“, че тези толкова приятни за окото черно-оранжеви шарки сред клоните на дървото са всъщност готов за атака гладен тигър. В подобни мигове лимбичната система веднага действа, без да губи ни частица от секундата, за да се консултира с мозъчния кортекс. И ето ни готови за отбрана, далеч преди да сме възприели със съзнанието си наличието на опасност.

В Първа глава отбелязахме, че съзнателният ни ум е в състояние да възприема и обработва само 126 бита информация в секунда и само 40 бита в секунда човешка реч, докато чрез сетивата в мозъка ни постъпват 10 милиона бита информация в секунда. Всички тези данни отиват в подсъзнанието, където биват сортирани, анализирани, разпределени и откъдето — в случай на спешна необходимост — получаваме почти на секундата команда за съответно отреагирване, като при това лимбичната система работи приблизително 80 000 пъти по-бързо, отколкото съзнателният мозъчен кортекс. Именно това свръхскоростно обработване на постъпващите от външния свят данни позволява на кенгуровия плъх да се скрие със скок в храсталака, частица от секундата преди устремно летящият към него орел да го сграбчи.

Мачаду предполага, че всъщност основната функция на лимбичната система е това, което той нарича S.A.P.E. — португалски акроним за „система за самосъхранение и съхранение на видовете“ (Sistema de Auto-Preservacаo е Preservacao da Especie). Гладът, жаждата, хищниците и намаляването на раждаемостта били заплаха за оцеляването — както личното, така и на цели видове. Изправени пред такива предизвикателства, животните в природата развиват остър инстинкт за оцеляване и така постепенно постигат възможно най-голяма сила, издържливост и изобретателност.

В ролята си на ангел пазител, лимбичната система прибягва до всякакви средства, които биха подсигурили оцеляването. Според Мачаду нашият рационален интелект, намиращ се в мозъчната кора, е само една от многото дублиращи системи за спешни случаи, която лимбичният ни ум може да използва, но може и да прескочи — според нуждите на момента.

И така, когато някое прегладняло шимпанзе се озове пред дупка със сочни, но недостижими термити, неговият лимбичен ум може да го изненада с неочаквана „проява на интелигентност“, за да му помогне да стигне до храната си. Но ако някой леопард го нападне изневиделица, лимбичният ум на шимпанзето ще „включи“ много по-първичните рефлекси на „бий се или бягай“, които изобщо не изискват никаква интелигентност.

Благороден дух

Човешките същества са склонни да смятат първичните инстинкти и нагони по начало за по-коварни и по-жестоки, отколкото са „по-висшите“ ни способности за разумна преценка, за състрадание и саможертва. В действителност обаче, и тези наши по-висши способности също са подчинени на S.A.P.E., тоест на системата за самосъхранение и съхранение на видовете.

Айнщайн отбелязва веднъж, че нравствеността допринася за оцеляването на видовете, като посочва за пример добродетелта да се говори истината. „Лъженето разрушава доверието по отношение на твърденията не само на лъжеца, но и на всички останали — пише той. — А без доверие е невъзможно, или поне става много трудно, да бъде постигнато сътрудничество между хората в човешкото общество. Но пък такова сътрудничество е жизнено необходимо, за да бъде човешкият живот изобщо възможен и поносим“.

В името на съхраняването на вида много от живите същества с готовност жертват собствения си живот. Пъстървата самоотвержено плува срещу течението на реката, за да хвърли хайвера си при изворите й и така отправя смело предизвикателство към гладните бързолапи мечки, само за да умре от изтощение малко след чифтосването. За да защитят малките си пиленца, майките птички дръзко се хвърлят да кълват промъкващи се към гнездото хищници, многократно по-големи от тях самите. Пчелите работнички жилят, за да защитят кошера си, въпреки че когато се откъсне от тялото им, жилото изтръгва вътрешностите им и те умират.

Великодушието, състраданието, предаността към дълга, саможертвата и безкористната любов са познати и на животинския свят. И никак не е случайно това, че всички тези изтънчени емоции се пораждат във все същата лимбична система, която ни подтиква да се храним, да се съвкупляваме и при необходимост — да убиваме. Човешкият инстинкт за групово оцеляване е могъща сила, която ни кара да гледаме отвъд тесния си личен интерес.

Поглед в перспектива

„Във всички епохи — е казал Уилям Джеймс, — се е смятало, че онзи човек, чиято решимост е била насочена към постигане на най-далечни цели, е притежавал най-висока интелигентност.“

Наистина далечни са били целите на праисторическата риба, която е дръзнала да излезе от удобната си водна стихия на твърдата земя и така е станала земноводно животно. Далечни са били целите и на първата протоптица, която е разперила полуоформените си криле и се е хвърлила от върха на някоя пропаст по течението на вятъра. Откакто свят светува, гениите — хора, пък и всички други същества — са били авангард на еволюцията, гледали са в перспектива и са постъпвали по един или друг начин не водени от лични цели и интереси, а от подсъзнателния си лимбичен стремеж да допринесат за напредъка на вида.

Човекът еволюира

Чарлз Дарвин бил убеден, че видовете еволюират единствено посредством „естествения подбор“ — тоест, чрез оцеляването на най-годния. Но днес повечето генетици признават, че за еволюцията допринасят и ред други сили и фактори. В съвременното общество напредналата медицина и развитата система за социални грижи закрилят повечето хора от мрачните последици на естествения подбор. И въпреки това еволюцията продължава неотклонно.

Днес например вече се раждат все повече и повече хора без трети кътник, особено сред ескимосите и европейците. Раждат се все повече хора с три корена на първия кътник, а не с обичайните два. Подобни странни промени привидно не оказват влияние върху въпроса кой ще живее и кой ще умре, но постепенно се натрупват, развиват се бавно и неотклонно, сякаш следвайки някакъв заложен в човешкия вид генетичен часовник.

Когато през деветнайсети век се полага началото на модерните състезания по лека атлетика, всички били убедени, че за което и да било човешко същество е физически невъзможно да пробяга километър и половина за четири минути. Десетилетие след десетилетие, най-добрите бегачи на света непрекъснато се опитвали и все не успявали да достигнат този крайъгълен камък на бягането по писта. Но ето че на 6 май 1954 година Роджър Банистър удивил света, като пробягал прословутия километър и половина за 3 минути и 59,4 секунди. От този момент насетне четирите минути се превърнали в рутинна практика.

Подобен феномен има и в сферата на интелекта. Столетия наред великите шахматисти на света проверявали и доказвали умствените си способности на гросмайстори, като играели със завързани очи. Дълго време се смятало, че „сляпа“ игра на три дъски едновременно бележи границата на човешките възможности. Но през 1933 година Александър Алехин успешно демонстрира „сляпа“ игра на трийсет и две дъски едновременно. Следващите гросмайстори оставят Алехин далеч зад себе си. Когато през 1960 година Колтановски поставя ненадминатия и до ден-днешен рекорд, като играе „сляпо“ на петдесет и шест дъски едновременно, той печели петдесет от партиите, а останалите завършва реми.

Всички тези постижения са възможни благодарение на мемите. Единствено мемът на атлетичния хъс може да подтикне бегача години наред да превъзмогва себе си и да тренира усилено, за да мине бариерата на четириминутния километър и половина. Единствено мемът на шаха може да предостави някому основателна причина или да му вдъхне желание да изпробва възможностите на паметта си, като играе „сляпо“ на петдесет и шест дъски едновременно. Но ето че веднъж щом някой преодолее общоприетия крайъгълен камък на една или друга способност или умение, съответният мем се разпространява светкавично и всяко следващо поколение вече изпълнява същата задача с много по-голяма лекота.

През трийсетте години нацистките генетици са си представяли, че единственият начин за подобряване на човешката порода е посредством селекция на ражданията — предположение, неминуемо и трагично водещо до безжалостно убиване на всеки, който притежава „лоши“ или нежелани гени.

В действителност от над десет милиона години раждаемостта вече не е ефективен двигател за човешката еволюция. Откакто се е развила мозъчната кора с нейната уникална способност да поражда и да предава идеи, мемите, а не гените, са осигурявали най-мощния подтик към промяна.

Умни лекарства

Разбира се, много от обещаващите методи за повишаване на интелигентността са физиологични, а не мемични. Използваните при тях техники подобряват основната носеща матрица (или ако оприличим човешкия мозък на компютър — хардуер), върху която се зареждат специфичните мемични допълнения (софтуер). Имам предвид по-специално интригуващите съвременни изследвания в областта на така наречените „умни лекарства“ — витамини, билки, аминокиселини и различни химически съставки, за които някои учени твърдят, че са в състояние да подобрят паметта и да повишат интелигентността.

Но стимулиран от подходящи меми човешкият организъм е в състояние да отделя изграждащи интелекта неврохимикали, и без да се прибягва до „умни лекарства“. Посредством подобна самозареждаща се примка на обратна връзка, мозъкът насочва собствената си еволюция. И все пак, няма нищо лошо в това от време на време да подтикваме еволюцията да поускори малко своя ход — именно такова е предназначението на „умните лекарства“.

Поради ограничения обем на тази книга, избрах да ви запозная само с онези методи и техники, които съм практикувал от дълги години и познавам много добре — мемичните, Но бих посъветвал читателите да потърсят информация за „умните лекарства“. Тяхното проучване и научните експерименти по отношение на въздействието им върху мозъка са най-новият клон в областта на ускореното обучение и първоначалните резултати от изследванията са доста внушителни.

Сами изберете вашите меми

В една анонимна статия, подписана с псевдонима Кийт Хенсън и публикувана в списание „Хаул ърт ривю“, авторът за пръв път използва изкования от него термин „мемоиди“, за да опише хората, които са дотолкова обсебени от даден мем, че изцяло губят способността си да разсъждават трезво. Религиозните и политическите фанатици от всякакъв тип попадат като цяло в тази категория. Същностната слабост на мемоида е, че такъв човек напълно загубва способност, да подбира собствените си меми. И тогава мемите го обсебват и го карат да постъпва по тяхната воля.

Не се превръщайте в мемоиди. Подбирайте критично собствените си меми, и отхвърляйте онези, които излизат извън контрол, защото само така ще можете да усъвършенствате съзнанието и интелекта си. Историята предлага достатъчно много примери за това как умелият подбор на меми допринася съществено за човешката еволюция.

В Ренесансова Европа например властите в някои италиански градове оказали огромна услуга на своите потомци, като наредили да се премине от използваните дотогава римски цифри към новата за онова време арабска цифрова система. Преди това човек наистина е трябвало да бъде гений, за да извърши и най-простите аритметични изчисления. Опитайте да умножите 24 по 37. Повечето хора днес се научават да го правят още в трети клас. Но ако вземете да умножавате XXIV по XXXVII — е, това вече е истинско предизвикателство, по силите само на гениален ум. Възприемането на мема на арабските цифри ускорило неимоверно много развоя на човешката мисъл в голяма част от света.

Активирайте вашия мем на гениалността

Ако сте прочели внимателно тази книга, вече разполагате с основния код на мема на гениалността, както и със средствата, необходими за активирането му. Можете да използвате този мем, за да възродите в собствения си ум ренесансовата мисловна нагласа, присъща на всички гении — Имхотеп, Сократ, Леонардо да Винчи…

В основата на процеса за активиране мема на гениалността е ежедневното практикуване на отприщването на образния поток. Веднъж щом отворите съзнанието си за посланията, прииждащи откъм десния ум и лимбичната система, останалите съставки на мема на гениалността ще си дойдат на мястото съвсем естествено. Собствените ви възприятия ще ви насочват, като на всеки етап ще ви казват каква да бъде следващата ви стъпка.

Описвайте на глас!

Не съм в състояние да преброя колко пъти през годините читатели на предишните ми книги са се обръщали към мен с оплакването: „Опитах да си отприщя образния поток, но явно при мен нищо не става“.

В подобни случаи винаги питам: „Описвахте ли образите на глас, пред партньор или касетофон?“.

И неизменно се сблъсквах с учудено изражение. „Не — признаваше човекът. — Мислех си, че е достатъчно да си го правя наум.“

Внимателният читател ще си спомни, че в Трета глава споменах за това мълчаливо отприщване на образния поток като техника, предназначена „специално за страдащи от безсъние“. Подобен подход ще ви отправи успешно в дълбокото Тета-състояние, известно повече под името сън.

Нито един елемент от отприщването на образния поток не е толкова често пренебрегван, колкото описването на глас пред партньор или касетофон. А именно това има същностно важно значение за успеха на метода. Някои читатели вероятно ще възразят, че вече са постигнали добри резултати посредством мълчаливото отприщване на образния поток. Но нека знаят, че ако следват прецизно всички указания, ползата от прилагането на този метод и неговите благотворни ефекти върху интелекта им ще са много повече.

Поемете водещата роля

Също както човешкият мозък използва хаоса и сътресенията, за да постигне по-висша и по-пълноценна изява, така и обществото се нуждае от време на време от някое и друго сътресение, за да се отърси от самодоволството си и да премине към по-високо ниво на развитие. Оставени сами на себе си, институциите са склонни да се вкоченясват. В името на ефикасността нашите училища и служби ни вкарват в потискащи и тъжни, тесни за духа заграждения, скучно подредени в прилежни редички. Вероятно именно поради това е необходим кураж и малко повечко жертвоготовност, за да поеме човек по пътя на собствения си гений. Учителите, началниците и обществените лидери невинаги ще посрещат с одобрение и признателност опитите ви да разчупите жестоките ограничителни рамки и да излезете на свобода, протягайки ръце към небето.

Но човешките същества не са предопределени да живеят в заграждения. Нашето призвание е да израстваме високи и могъщи като секвоята. Вслушвайте се внимателно в извиращите от подсъзнанието ви послания. Следвайте благородните подтици на лимбичния си ум. И много по-скоро, отколкото изобщо можете да си представите, ще заемете своето водещо място в авангарда на еволюцията, където ще откриете най-дълбокото и най-трайно удовлетворение, което този наш човешки живот изобщо може да предложи.