Факторът Айнщайн

Гений ли сте?

През всичките двайсет и пет години на моята работа в областта на ускореното обучение виждах човешкият ум да извършва какви ли не чудеса. Но едно от тях ми направи особено дълбоко впечатление. През 1981 година, по време на семинар, който провеждах в Равена, Охайо, един от участниците (ще го нарека Боб С.) осъществи забележителна — и може би дори животоспасяваща — среща със своя подсъзнателен разум.

Практикувахме техниката, наречена „Отприщване на образния поток“. Бях разделил групата по двойки и един след друг всеки трябваше да описва на партньора си, на глас и със затворени очи, всички зрителни образи, които се пораждаха в съзнанието му.

По време на отприщването на образния поток е от същностно значение съответният човек да описва на глас буквално всеки образ, който се породи в ума му, независимо колко смътен, банален или странен му се струва. Но на Боб С. му било трудно да следва това правило. Когато затварял очи, в главата му веднага се появявал само един-единствен, макар и напълно ясен образ — на изтъркана автомобилна гума. Вместо да опише на партньора си какво „вижда“, Боб С. се опитвал да заличи тази „картинка“ от ума си — просто не му се вярвало, че именно подобни „безсмислени“ неща „трябва“ да вижда.

„Все казвах на партньора ми, че още нищо не виждам — сподели той по-късно — и се опитвах да извикам в съзнанието си някакъв друг, по-смислен образ. Но той настояваше да започна да му описвам каквото и да било — балончета, чертички, все едно какво. И тогава заговорих за тази стара гума, дето не ми излизаше от ума.“

Докато описвал гумата на партньора си, Боб С. изведнъж се стреснал. Та той бил виждал същата гума и „на живо“! Ами да, това била задната дясна гума на колата на годеницата му. Защо обаче този образ изпъквал в съзнанието му именно сега, толкова ярко и натрапчиво?

„Обзе ме ужасно тревожно чувство, че нещо не е наред с цялата тази работа — спомня си Боб С. — Извиних се, изхвърчах от залата и се хвърлих към телефона, за да позвъня на годеницата ми. Нея я нямаше, но хванах баща й и той отиде да провери какво й има на гумата. Оказа се, че отстрани е толкова силно протрита и нацепена, че всеки миг може да се спука.“

А ако тази гума се беше спукала на магистралата, при сто километра в час, който и да е бил в колата е щял повече от сигурно да загине. Така посланието, което подсъзнанието на Боб С. му отправило, вероятно спасило годеницата му от сигурна смърт.

Случаят с Боб С. привлича вниманието не защото е необичаен, а тъкмо напротив — защото е типичен. Човешкото подсъзнание излъчва потоци от образи, сигнали и смътни усещания почти двайсет и четири часа в денонощието, като много от тях често са заредени с прозрения и предчувствия толкова жизненоважни, колкото и това на Боб С. Но също като него, повечето от нас, хората, не отчитат и пренебрегват тези послания, дошли от глъбините на собствения ни ум. Когато подсъзнанието на Боб му отправило настойчиво, животоспасяващо предупреждение, неговият пръв импулс бил да го заглуши. Точно така постъпваме почти всички. Ден след ден, година след година, болшинството от хората заглушават своите най-дълбоки и съкровени прозрения, без дори да си дават сметка, че го правят. Повече от всеки друг фактор, именно този наш, типично човешки рефлекс — който аз наричам „Заглушител“, защото той потиска не само посланията на подсъзнанието, но често заглушава и ясния ни разум — ни пречи да разгърнем в пълна мяра умствените си способности.

Също както и повечето хора вероятно от най-ранно детство Боб С. е бил приучен да пренебрегва безспирния поток от възприятия и зрителни образи, които непрестанно прииждат в главите ни откъм подсъзнанието.

„Къде си се отнесъл?! — сигурно му се е карал учителят в клас. — Стига си мечтал, ами се стегни и съсредоточи вниманието си в урока!“

За жалост от съсредоточеното внимание няма особено голяма полза. Учените са изчислили, че човешкият мозък е в състояние да „съсредоточава вниманието си“ и да възприема около 126 бита информация в секунда. Но само слушането на говора на друг човек отнема 40 бита „съсредоточено внимание“. Следователно остават някакви си 86 бита в секунда, за да следим израза на лицето и езика на тялото на събеседника ни, да осмислим чутото и да решим какво да отговорим (виж Фигура 1.1).

Да, но в човешкия мозък ежесекундно нахлуват сетивни възприятия, включващи стотици пъти повече от 126 бита информация. Научни опити са доказали, че ретината на окото отбелязва абсолютно всеки фотон светлина, а носът отчита всяка молекула аромат. Потоците на тези невъобразими количества сетивни възприятия се вливат непрестанно в нашия мозък, но собственият ни Заглушител сякаш ги унищожава напълно, преди изобщо да могат да стигнат до съзнанието ни. Това обяснява защо — макар и в определени редки случаи — мозъчните травми отключват невероятни способности за сетивни възприятия. По някакво иронично съвпадение, мозъчните травми предизвикват един вид късо съединение в Заглушителя, поради което, след неговото изключване, до съзнанието вече достигат повече сетивни възприятия. Например известно е, че един неврохимичен мозъчен дисбаланс, наречен заболяване на Адисън, увеличава 150 пъти вкусовите усещания.

А какво става с всички онези сетивни възприятия, атакувани от Заглушителя? Противно на онова, което си мислим, те всъщност нито са изгубени, нито са унищожени. В действителност според най-съвременните научни изследвания, човешката памет съхранява близо 100% от цялата постъпила в мозъка информация. Тоест, всички ние запомняме буквално всичко. Но тези наши спомени са толкова дълбоко погребани в подсъзнанието ни, че до неотдавна психолозите не разполагаха с никакви други методи да ги извличат оттам, освен чрез хипноза.

Геният вътре в нас

Ако играете тенис, вероятно сте чували инструкторът стотици пъти да повтаря: „Не изпускай топката от погледа си!“. Повечето хора предполагат, че това означава непрекъснато да „съсредоточават вниманието“ си върху топката, което обаче е физически невъзможно. Летящата топка за тенис винаги ще изпреварва с около половин секунда скоростта на съзнателната ви мисъл, тъй като на зрителния образ му е необходима една десета от секундата, за да стигне до мозъка, на който пък му трябват още 400 милисекунди, за да оформи съзнателно възприятие за топката. Ако тенисистите разчитаха на съсредоточеното си внимание, абсолютно всяка топка щеше да прелита безпрепятствено покрай тях, преди още дори да са помръднали ракетата си.

Пресрещането на летящата топка за тенис е само една от безкрайно многото — и то от най-простичките — задачи, които вашето подсъзнание е в състояние да изпълнява. Неговите способности са наистина невъобразими и удивителни. Подсъзнанието на Боб С. си е отбелязало някаква дребна и уж незначителна подробност, която той вероятно е мярнал буквално с крайчеца на окото си, докато вниманието му е било съсредоточено върху нещо друго. Подсъзнанието му е анализирало тази нищожно малка частичка информация, диагностицирало е опасността от протриването на гумата и е положило всички усилия, за да привлече съзнателното внимание на Боб С. към съществуващия проблем — поредица от действия, която изисква не само интелигентност, но и остро чувство за отговорност.

Почти можем да си представим подсъзнанието на Боб С. като някаква напълно отделна личност, скрита вътре в него, надарена със свръхчувствителни сетива, която непрекъснато е нащрек и се грижи за безопасността и за добруването му — представа много сходна със стародавните вярвания в съществуването на духове закрилници. Древните гърци наричали тези свръхестествени, според тях, добронамерени същества — „демони“. Дори напълно рационално мислещият Сократ смята, че именно неговият демон пазител го е спасил от смърт при участието му във войната между Атина и Спарта. Древните римляни пък наричали тези доброжелателно настроени към човека призрачни същества „гении“ (на латински genius в единствено число, genii в множествено). А християнската религия ги смята за „ангели пазители“. Древните мислители и обикновените хорица приписвали цялата мъдрост, прозренията и творческото вдъхновение на човешките същества именно на тези „гениални“ духове.

Всъщност този древен възглед не е далеч от истината. Всеки от нас действително притежава мисловен апарат, много по-съвършен от слабоватия ни съзнателен ум. Навремето математикът Йохан фон Нойман е изчислил, че човешкият мозък може да съхранява до 280 квинтилиона (когато бъде изписано изцяло с цифри, това число изглежда доста внушително — 280 000 000 000 000 000 000) бита информация. Днес мнозина смятат това негово твърдение за твърде консервативно и плахо. Понастоящем се приема, че оперативната скорост на мозъка е между 100 и 100 000 терафлопса (един терафлоп е равен на един трилион флопса, като един флоп е стандартната мярка за компютърната скорост за обработка на информацията). В сравнение с човешкия мозък, най-бързият в света суперкомпютър СМ–5 изглежда направо скован от артрит с неговите 100 гигафлопса, тоест 100 милиарда флопса. Направо несравними са мозъчните 10¹⁷ флопса с „мизерните“ 10¹¹ флопса на СМ–5.

Но въпреки че всички ние, човешките същества, притежаваме такива потресаващо мощни мозъци, повечето от нас се затрудняват при умножаването на двуцифрени числа без калкулатор, да не говорим пък, че почти никой не си спомня какво е вечерял в сряда миналата седмица. Изглежда само моцартовците, айнщайновците и давинчите на този свят — буквално нищожна частичка от цялото човечество — могат да използват ефективно мощта на своите мозъци (като при това е очевидно, че дори те си служат само с малка част от своя интелект). А на всички нас, останалите простосмъртни, техните таланти ни изглеждат толкова потресаващо удивителни, че възприемаме тези гении почти така, както са ги възприемали и древните хора — като божествено надарени неземни същества, владеещи сякаш свръхестествени сили.

Но дали наистина гениите са чак толкова различни от нас, останалите хора? Едва ли ще си го помислите, ако видите училищните им бележници или отзивите за служебните им изяви. Малцина от така наречените гении са се отличили още в ранна възраст. Затова пък мнозина от тях са били наричани „трудно схващащи“, „с муден ум“ и дори направо „глупави“. Навремето прочутият математик Анри Поанкаре се представил толкова зле на създадения наскоро от Бине тест за отчитане на коефициента на интелигентност, че бил обявен за „малоумен“ (и то в медицинския смисъл на думата). Томас Едисон, чиито 1093 патентовани изобретения оставят далеч назад всеки друг изобретател в историята на човечеството и променят из основи живота на хората, схващал много бавно учебния материал.

„Баща ми ме смяташе за глупав — спомня си Едисон по-късно — и аз почти реших, че съм пълен и неспасяем кретен.“

Като дете Алберт Айнщайн също изглеждал глуповат в сравнение с неговите връстници отчасти поради своята дислексия, която му създавала големи затруднения при говор и при четене.

„При него нормалното детско развитие протичаше много по-бавно — припомня си сестра му Майя Винтелер-Айнщайн — и той срещаше толкова големи затруднения със словото, че всички се бояхме, че никога няма да се научи да говори… Докъм седмата си година брат ми имаше навика, преди да каже каквото и да било изречение, дори най-простичкото и най-привичното за него, многократно да си го повтаря предварително наум, като само мърда устни.“

Слабите словесни умения на младия Айнщайн подтикват учителя му по древногръцки да му заяви: „Никога нищо няма да постигнеш.“ По-късно Айнщайн бил изключен от гимназията заради слаб успех, а после се провалил и на приемния изпит в колежа. Когато с цената на много и упорити усилия най-сетне завършил образованието си, необходимо за бакалавърска степен, той не получил ни едно академично отличие, нито пък успял да вземе препоръка за работа от когото и да било от преподавателите си. Принуден да постъпи като най-нисш служител в малко швейцарско патентно бюро, в средата на двайсетте си години Айнщайн изглеждал обречен на напълно посредствено съществуване.

Но ето че като станал на двайсет и шест, той най-неочаквано извършил нещо направо невероятно — през лятото на 1905 година публикувал своя труд „Специална теория на относителността“, в който била изведена и прочутата му формула E=mc². Шестнайсет години по-късно Айнщайн е носител на Нобелова награда и световна знаменитост. Дори днес, близо петдесет години след смъртта му, одухотворените искрящи очи на Айнщайн, гъстите му мустаци и ореолът от сребриста коса олицетворяват представата на хората за „гений“, а името му е синоним на свръхестествена интелигентност.

Какво е имал Айнщайн, което ние нямаме?

Именно това искал да узнае д-р Томас Харви. През 1955 година той бил дежурният патолог в болницата на Принстън точно в деня, когато Айнщайн починал. Така, по чиста случайност, съдбата отредила на д-р Харви да направи аутопсията на учения. Без да поиска разрешение от близките на покойника, той решава на своя отговорност да извади и да съхрани мозъка на Айнщайн. През следващите повече от четирийсет години д-р Харви пази мозъка на този гений на човечеството във формалдехид, като отделя от него сегмент по сегмент, за да го изследва под микроскоп, и не отказва да предоставя сегменти и на други изследователи. С каква цел ли? За да бъде разгадана тайната на гениалността на Айнщайн.

„Никой никога преди не е откривал ни най-малка разлика, която да отличава мозъка на гения от този на обикновения човек — споделя по-късно д-р Харви пред един журналист. — Така че възнамерявахме просто да го изследваме и да видим дали ще можем да намерим нещо.“

Самият Харви също не открива никога нищо — за разлика от една негова колежка. В началото на осемдесетте години Мериан Даймънд, невроанатом към Калифорнийския университет в Беркли, изследва сегменти от мозъка на Айнщайн и съобщава за едно свое удивително откритие — толкова изумително, че може да доведе до революция във всичките ни представи за процеса на човешкото обучение и за гениалността.

Повечето хора предполагат, че гениите се раждат, а не се „правят“. Но Даймънд посвещава кариерата си на това да създаде гений в лабораторни условия.

При един свой впоследствие станал прочут експеримент Даймънд отглежда лабораторни плъхове в свръхстимулираща среда — в клетки с люлки, стълбички, пътечки за бягане и най-различни играчки. Контролна група плъхове били отглеждани в обикновени, празни клетки. Плъховете, отраснали и живеещи в свръхстимулиращата среда, не само доживявали до изненадващо дълбоката за тях старост от три години (което се равнява на 90-годишна възраст при човека), но и мозъците им увеличавали размера си, развивали гъсти снопове от нови свръзки между нервните клетки под формата на дендрити и аксони — вретеновидни, клоноподобни структури, които предават електрическите сигнали от една нервна клетка (неврон) към друга. Плъховете от празните клетки залинявали и умирали сравнително млади, в рамките на нормалната за вида продължителност на живота, а в мозъците им се откривали много по-малко междуклетъчни свръзки.

Още през 1911 година бащата на невроанатомията Сантяго Рамон-и-Кахал открива, че количеството свръзки между невроните (научното име на тези свързващи снопове е синапси) е истинската мярка за гениалност и е много по-решаващо за определяне мощта на мозъка, отколкото броят на самите неврони в него. Прочутият опит на Даймънд доказва, че — поне при плъховете — физическият механизъм за появата на гениалност може да бъде създаден и стимулиран посредством умствени упражнения.

Но дали този принцип е валиден и при хората? Именно това искала да открие Мериан Даймънд. Ето защо помолила д-р Харви за няколко сегмента от мозъка на Айнщайн и ги подложила на щателно изследване. Както и очаквала, открила силно увеличен брой слепващи клетки в левия париентален лоб — нещо като „разпределителна гара“, която Даймънд описва като „асоциативна област за други асоциативни области в мозъка“. Както личи по името им, слепващите клетки спояват в едно цяло другите нервни клетки, а освен това спомагат и за предаването на електрохимичните сигнали между невроните. Даймънд очаквала да ги открие в мозъка на учения, защото вече била отбелязала големи струпвания на слепващи клетки в мозъците на своите поумнели плъхове. Наличието им в мозъка на Айнщайн подсказвало, че и при хората протича подобен стимулиращ и обогатяващ умствената мощ процес.

За разлика от невроните, които спират да се възпроизвеждат почти веднага след раждането на човека, слепващите клетки, аксоните и дендритите могат да увеличават броя си през целия ни живот, в зависимост от това как използваме мозъка си. Откритието на Даймънд предполага, че колкото повече учим, толкова повече синапси се образуват в мозъка ни (виж Фигура 1.2). По подобен начин, когато престанем да учим и умовете ни закърнеят, синапсите се свиват и отмират.

Приложението на това откритие е повече от ясно. Щом като мозъкът на Айнщайн е откликвал на стимулирането по начин, подобен на процеса при плъховете на Даймънд, значи е възможно да създаваме нови айнщайновци, осигурявайки на човешкия ум достатъчно стимулиращи умствени упражнения.

Теорията на Айнщайн за гениалността

Какъв тип умствени упражнения при човека би отговарял на люлките, стълбичките, пътечките за бягане и играчките при свръх-плъховете на Даймънд? Самият Айнщайн имал някои идеи по този въпрос. Той вярвал, че всеки може да стимулира оригиналната си творческа мисъл, стига да позволи на въображението си да се рее свободно, несковано от общоприетия начин на мислене.

Айнщайн например смятал, че е открил теорията на относителността не благодарение на някаква своя по-особена дарба, а поради, както сам казва, „забавеното“ си развитие.

„Нормалният възрастен човек никога не се спира, за да се замисли за проблемите, възникващи поради общоприетите понятия за пространство и време — размишлява Айнщайн. — Това са «странности», над които той е разсъждавал като дете. Но моето интелектуално развитие беше забавено, в резултат на което аз започнах да си задавам въпроси за пространството и за времето едва след като вече бях пораснал.“

В своите „Автобиографични бележки“ Айнщайн си припомня първото си забележително „видение“, довело го впоследствие до формулирането на неговата „Специална теория на относителността“. То го споходило изневиделица, докато веднъж, когато бил шестнайсетгодишен, си фантазирал за най-различни неща.

„Ами какво би станало — почудил се тогава Айнщайн, — ако яхна опашката на някой светлинен лъч и заедно с него се понеса в пространството със скоростта на светлината?“

Според Айнщайн нормалните възрастни обикновено биха заглушили подобен въпрос още преди да се е дооформил в съзнанието им, а ако все пак си го зададат — биха го забравили почти на секундата. Вероятно именно това е имал предвид и Уинстън Чърчил, когато казва: „В един или друг момент от живота си повечето хора се препъват в някое велико откритие. Но болшинството просто се изправят и го подминават с безразличие.“

Така се препънал и Айнщайн, но не отминал безразлично. Без изобщо да има ясна представа къде може да го отведе този негов интерес, в продължение на цели десет години той използвал прословутия си въпрос като „играчка“ и упражнение за ума си. И колкото повече размишлявал над него, толкова повече нови въпроси възниквали. А всеки нов въпрос го приближавал към истината.

Няколко годни след като си задал за пръв път своя въпрос, Айнщайн вече се питал какво би станало, ако, докато язди опашката на светлинния лъч, държи пред лицето си огледало. Дали ще вижда в него отражението си или не? Според постулатите на класическата физика, отговорът бил повече от ясен: няма да вижда образа си в огледалото, защото, за да стигнат до огледалото, отразените от лицето му светлинни лъчи ще трябва да летят със скорост, по-голяма от тази на светлината, а това е невъзможно.

Е, да, но Айнщайн просто не можел да се примири с подобен отговор. Наистина, това обяснение се градяло върху известните и необорими за тогавашната наука факти, но поради причини, които сам той не бил в състояние да изрази с думи, Айнщайн някакси нямал чувството, че именно това е правилният отговор на неговия въпрос. Струвало му се нелепо и комично, чист абсурд, човек да погледне в огледало и да не се види там. Доверявайки се на интуицията си повече, отколкото се доверявал на познатите факти и признавал законите на физиката, Айнщайн дръзко си представил, че съществува вселена, в която човек може да вижда отражението си в огледалото пред лицето му, дори когато е яхнал опашката на светлинния лъч. Едва години по-късно той съумял да облече в думи това свое „видение“ и да докаже по математически път правотата на теорията си. Но до правилния отговор Айнщайн стигнал по интуиция, а не следвайки строгите закони на физиката и математиката.

„Откритието не е продукт на логичната мисъл — заключава Айнщайн, — въпреки че крайният продукт е свързан с логична структура.“

Методът на Айнщайн

С малки изключения, великите открития в науката са били направени все в резултат на подобни интуитивни мисловни експерименти. Не Айнщайн е измислил тази техника, но тъй като той е нейният най-прочут и най-активен привърженик, аз я нарекох „Метод на Айнщайн за правене на открития“. Друг източник на информация за различните откривателски похвати (освен метода на Айнщайн) е трудът на Сидни Дж. Парнис от Фондацията за творческо обучение — „Фантазирането: използване на творческите процеси за насърчаване на откривателството“.

През 1994 година психологът Робърт Б. Дилц публикува една забележителна тритомна биография на Айнщайн — „Стратегиите на гения“. За да я напише, Дилц проучва задълбочено всяко съхранило се късче информация относно процеса на научното мислене на Айнщайн, като за целта използва кореспонденцията му със Зигмунд Фройд и с математика Жак Адамар, а също и пространните интервюта на учения с психолога Макс Верхаймер, основателят на образната терапия (позната предимно под немското й наименование — гещалтова терапия). В този свой биографичен труд, Дилц стига до някои наистина забележителни прозрения.

„Айнщайн винаги е твърдял — пише Дилц, — че вместо с думи или с математически формули, той мисли предимно в зрителни образи и в чувства… Словесното и математическото оформяне на мислите му идват едва след приключването на основния творчески процес.“

В действителност Айнщайн е отдавал своя научен успех на нещо, което самият той описва като „подсъзнателна игра“, при която по най-невероятни начини се съчетават гледки, образи и други сетивни усещания, както и елементи на чувства, едновременно „зрителни“ и „мускулни“.

„Изглежда че именно тази комбинативна подсъзнателна игра — пише Айнщайн — лежи в основата на продуктивната съзнателна творческа мисъл.“ (Виж Фигура 1.3)

Относно създаването на теорията на относителността, Айнщайн казва на Макс Вертхаймер: „Тези размисли не идват под формата на каквито и да било словесни формулировки. Аз изобщо твърде рядко мисля с думи.“

В комбинативната подсъзнателна игра на Айнщайн с образите, сетивата и чувствата, откривам механизъм, подобен на този, позволил на Боб С. да спаси живота на годеницата си. И при Айнщайн, и при Боб С. решението на съответните проблеми не се дължи на съзнателна мисловна дейност. Боб С. стига до прозрение посредством техниката за отприщване на образния поток, а Айнщайн използва свой собствен похват. Но и двамата извличат истината от области, разположени отвъд границите на съзнателното ниво.

Похватът на гения

С течение на годините всичките ми проучвания ме водиха неизменно и упорито към заключението, че гениите не са нищо друго освен най-обикновени хора, случайно попаднали на някаква техника или похват, чрез които да разширяват канала на вниманието си и така да извличат на съзнателно ниво своите подсъзнателни възприятия и усещания.

Обикновено те откриват и развиват този свой похват още в съвсем ранно детство и към момента на навлизането си в зрелостта изцяло са забравили тайната на постигането му. За тях целият процес вече е станал напълно автоматичен. Ето защо повечето гении са също толкова удивени, колкото и всички останали хора, от собствените си „невероятни“ способности и от начина, по който постигат такива необикновени и „свръхестествени“ резултати.

Преди няколко години гостувах на мой приятел в Чикаго. По същото време синът му тренираше за приемане в бейзболния отбор на гимназията, но се страхуваше, че няма да го вземат, защото средният му резултат на успешни удари беше доста нисък. Поработихме заедно около час, като приложихме голяма част от техниките, с които ще ви запозная по-нататък в тази книга.

По време на това наше съвместно занимание момчето откри, че постига най-високи резултати, когато си представя зрително едно мъничко петънце върху топката и се прицелва с бухалката си именно в него, а не в топката като цяло. Това въображаемо петънце му осигуряваше именно онази капчица допълнително фокусиране, която му бе необходима, за да уцели топката.

Възможно е подобно „прозрение“ да ви се стори банално и незначително, но неговият ефект върху играта и резултатите на момчето бе поразителен. В бейзбола постигането на средно 250–300 успешни удара от един играч на сезон се смята за повече от добър резултат. Но ето че само в първите десет срещи от сезона това момче отбеляза 800 успешни удара! То не само бе прието за редовен играч в гимназиалния отбор, но стана и негова звезда, а освен това бе обявено и за „най-ценен играч на годината“ в лигата на младежките бейзболни отбори.

Само за едно-единствено едночасово занимание с упражнения за ума, двамата с него бяхме успели да открием техника, която превърна момчето в бейзболен гений. Но най-изненадващото за мен откритие тепърва ми предстоеше. Отново се срещнах с момчето чак след няколко години. То все още играеше бейзбол „като бог“ и много добре си спомняше, че именно нашето едночасово занимание бележеше повратната точка в спортната му кариера. Но се чудеше защо!

Младежът бе забравил абсолютно всички подробности за това какво именно е научил по време на нашия някогашен един час. Не помнеше нищо за техниката относно допълнително фокусиране чрез петънцето върху топката и каза, че вече изобщо не си го представял съзнателно, когато вдигнел бухалката за удар. Сподели с мен, че в действителност и той самият бил също толкова удивен, колкото и съотборниците му, от това как така изведнъж е успял да стане такъв фантастичен играч.

Сигурно ще кажете, че момчето вероятно поначало си е имало талант за бейзбол. Да, убеден съм, че е имало. Но когато се запознахме, от подобен талант нямаше и помен. Според всички обективни стандарти на играта, то бе обречено на пълен провал. Едва след като откри похвата с петънцето върху топката, дремещият му талант се разбуди и се развихри с пълна сила.

В действителност всички ние притежаваме най-различни скрити, дремещи таланти, твърде често именно в онези области, в които се смятаме за най-неспособни и най-малко надарени. Заучването на съответните умения, упоритото им упражняване и усилният труд за усъвършенстването им несъмнено могат да доведат до нарастващо подобряване на изявите. Но ако искаме да отприщим цялата мощ на собствената си гениалност, трябва да открием именно онзи най-важен катализатор, онази техника или похват, които ще фокусират ведно тялото, сетивните ни възприятия, чувствата и ума ни.

Именно този катализатор наричам „фактор Айнщайн“.

По-умни сте, отколкото си мислите!

Общоприетите традиционни образователна система и професионално обучение са забележително ефективни… за потискане на увереността в собствените ни сили и способности и за заглушаване на най-блестящите ни мисли и прозрения. Повечето от нас се научават отрано да погребват дълбоко природната си гениалност. И също като младия Томас Едисон ние позволяваме на други хора и на обществото буквално да ни смазват — до такава степен, че когато се погледнем в огледалото да виждаме само един „пълен кретен“ и нищо повече.

В действителност обаче всички вие сте далеч по-умни, отколкото си мислите. Техниките, с които ще се запознаете в тази книга, ще ви помогнат да промените дългогодишната си неподходяща настройка на ума. Ще ви помогнат да откриете онова „петънце“, което е от най-голямо значение лично за вас. Всеки постига фактора Айнщайн по свой собствен път, напълно различен от този на всички останали хора. Не бих могъл да предскажа каква форма ще приеме „петънцето“ при вас — вашият подсъзнателен ум сам ще ви го подскаже. И също като духът от лампата в приказката за Аладин собственият ви подсъзнателен ум може да стане ваш могъщ и винаги на разположение съюзник — стига да му го позволите, разбира се.