Във върховия момент от филма „Междузвездни войни“ Люк Скайуокър промъква своя космически кораб надолу, към центъра на зловещата Смъртоносна Звезда, през заплетения лабиринт от траншеи и рязко извиващи проходи, осеяли като гъст гребен повърхността й, На Люк му предстои да осъществи една непосилна задача. Прелитайки като светкавица през тесните коридори, той трябва да успее да пусне една бомба в малкото отверстие на повърхността на планетата под себе си, което води право в сърцето на Смъртоносна Звезда. Трябва да се прицели със съвършена точност. Втори изстрел няма да има. Когато критичният миг наближава, Люк започва трескаво да борави със скенерите, окулярите и останалата високотехнологична апаратура в пилотската кабина.
И изведнъж, от нищото долита призрачният глас на възрастния наставник на Люк, рицаря на джедаите Оби Уан Кеноби.
„Използвай Силата!“, казва му той.
И Люк го разбира. За потрес на пътуващия с него Върховен главнокомандващ, той изведнъж изключва всички уреди за автоматично следене и насочване. Отпуска се, оставя се на Течението и позволява на Силата да поеме управлението. Бомбата попада право в целта. Смъртоносна Звезда е унищожена, а галактиката — спасена от тиранията на злото.
„Силата“ е нещо много повече от блестящо хрумване на режисьора Джордж Лукас. Тя е реално съществуващ фактор за всяко човешко постижение. Експертите по военно дело имат дори специално наименование за дръзката тактика на Люк Скайуокър. Те биха казали, че за да пусне бомбата, той е използвал „К-тест“.
Самонасочващата се ракета „Стингър“ е едно от най-успешните и сложни „умни“ оръжия в съвременния високотехнологичен арсенал. Изстреляна от рамо, тя се насочва към целта, водена от инфрачервен лазерен лъч. Щом той достигне набелязания обект и по този начин осъществи връзката между него и ракетата, „Стингър“ надминава по маневреност и най-бързите изтребители.
При все това обаче — въпреки всичките си битове, байтове и микрочипове4, ефективността на „Стингър“ зависи от интуицията на оператора човек. Спецовете по стрелба със „Стингър“ единодушно заявяват, че веднага щом чуят характерното „бииип“ (което означава, че лъчът е засякъл целта), точно преди да натиснат спусъка за изстрелване на ракетата, замират за миг и си задават въпроса: „Чувствам ли го правилно?“. Практиката ги е научила, че винаги когато изстрелят ракетата, въпреки чувството си, че не е правилно да го правят, не улучват целта. Когато обаче имат „чувство за правилност“, винаги улучват.
Военните специалисти наричат тази техника „К-тест“, тоест кинестетична5 проверка. В действителност никой не е наясно как точно „става номерът“. По някакъв странен и удивителен начин окото, умът и тялото на стрелеца обединяват силите си, за да определят най-точната траектория на ракетата. А определянето на правилната траектория означава да се вземат под внимание разстоянието до целта; скоростта, размерът и класът на съответния обект; скоростта на самата ракета; прецизните време и ъгъл на изстрелване; а дори технологията на очакваното поражение. Всеки опит съзнателно да се осмислят и съчетаят всички тези променливи величини би бил непосилна задача дори за един Айнщайн. Но ето че обикновените войници — дори неграмотните партизани мухаедини, които използваха „Стингър“, за да прочистват небето на Афганистан от съветски хеликоптери — изпълняват с лекота тази задача и то в бойни условия. Ето, такава изключителна мощ има Силата.
Какво всъщност е Силата? Най-простият отговор е, че Силата представлява мощта на нашия подсъзнателен ум. Та нали в крайна сметка никакви съзнателни изчисления не са в състояние да постигнат ефекта на „К-теста“! Но въпреки привидната си очевидност, това всъщност е само полуотговор.
Нито Люк Скайуокър, нито афганистанските мухаедини биха улучили целта си, ако разчитаха единствено и само на своята интуиция. И в двата случая първо им се е наложило часове наред да усвояват оръжията си, преди да могат да си позволят лукса да се отпуснат и да се оставят да ги носи течението на подсъзнателните им усещания. На повечето от нас ни се е случвало да потънем в „сън наяве“, докато сме зад волана на колата си, и изведнъж да се стреснем, когато видим, че някак най-неочаквано сме се озовали там, накъдето сме се упътили. Подобно пълно отсъствие на съзнателно внимание би било сериозна заплаха за живота и здравето, ако преди това не сме усвоили до съвършенство шофирането — дотолкова, че да го правим напълно автоматично и то да се е превърнало за нас в нещо като инстинкт. Именно това е Силата, която ни отвежда сигурно, безпроблемно и безопасно до целта ни.
Силата е не нещо друго, а онази опиянителна и всемогъща свобода, която ни спохожда само тогава, когато предварително сме усвоили до съвършенство нужните същностни познания и технически умения. Това е безпределната мощ, която имаме, когато лявото и дясното ни мозъчни полукълба работят съвместно и са в съвършена хармония.
Според Библията вселената се събудила за живот едва след като Бог обозначил с думи творенията си — „земя“, „океан“, „светлина“, „небе“ и тъй нататък. По подобен начин древните египтяни вярвали, че техният бог Птах буквално създал вселената чрез слово, като изрекъл хекау, тоест „могъщи думи“.
В един египетски папирус отпреди 4000 години се казва: „И наистина всяка дума на бога оживяла и всичко било родено от мисълта в божието сърце и по волята на езика му.“
Тези легенди за сътворението на света са удивително точна метафора за силата на човешкия ляв ум, който мисли най-вече чрез словото. За него — както и за ума на Бога — обозначаването на нещата с думи винаги ги прави някак по-реални и придава яснота, ред, смисъл и устойчивост на света край нас, който в противен случай би ни изглеждал призрачен и ефимерен.
В един свой прочут експеримент руският психолингвист Лев Виготцки кара съвсем малки деца да рисуват крила на пеперуда. Онези от тях, в чийто речник вече съществували думи като „кръг“, „триъгълник“, „ивица“ и други подобни обозначения на основни форми, успявали доста добре да се справят със задачата, дори когато рисували само по памет. Останалите деца, които още не знаели тези думи, не били в състояние да нарисуват поне малко от малко убедително крила на пеперуда, дори когато гледали по картинка.
Виготцки разделил децата, които не можели да нарисуват крилата, на две групи. На едната помогнал да научат тези ключови думи. Другата половина от децата продължавала да не ги знае. При повторния експеримент се оказало, че новозапознатите със съответните думи деца вече можели да нарисуват крила на пеперуда също толкова добре, колкото и онези, които се справили успешно още при първия опит. Децата, които все така не знаели думите, почти нямали напредък в сравнение с преди.
Подобен ефект се наблюдава и при отприщването на образния поток, когато все по-подробните ни словесни описания правят мисловната ни образност все по-ясна и по-жива. Тоест, в съвсем буквален смисъл, нашите думи сътворяват вселената и й вдъхват живот — поне в рамките на собствения ни ум.
До този момент възприемахме левия ум почти като противник на нашата гениалност — Заглушител, който трябва да бъде заобикалян и надхитряван. Но пък гений, който не е в състояние да облече откритията си в думи (или в един по-широк смисъл на понятието „слово“ — в математически или други подредени и ясно разбираеми изразни форми), всъщност едва ли би могъл наистина да сътвори каквото и да било. Неговата гениалност е безполезна за останалите хора, тъй като не може да бъде споделена с тях.
Нека си представим дейността на мозъка като ходене на два крака. И съответно, творческият десен ум и критичният ляв ум са двата крака на нашия мозък. Ако не се движат и двата ни крака, просто няма начин да стигнем където и да било. Но пък те не могат да го правят ефективно, ако се опитват да се движат едновременно. За да постигнат синхрон в движението, когато единият прави крачка напред, другият остава неподвижен и го изчаква, а после на свой ред прави крачка напред и така двата „крака“ на нашия ум, левият и десният, се редуват непрестанно.
Алекс Озбърн, създателят на метода „Гимнастика на ума“, изказва същите идеи, но ги онагледява, като дава за пример шофирането. „Не можем стигна особено далеч — казва той, — ако единствената ни стратегия при шофиране е непрекъснато да натискаме спирачката. Но пък я си представете какво би станало, ако умеехме да използваме само педала за газта!“ За да напредваме успешно, трябва непрекъснато да редуваме процесите на творчество и на анализ, тоест нашите десен и ляв ум.
Сигурно мнозина от читателите на тази книга в началото й са приличали на човек, който се придвижва със ситни, предпазливи крачки. Но ако междувременно сте упражнявали редовно отприщването на образния си поток, сега вече навярно правите доста по-широки и уверени крачки — но само с десния си крак! Не бързайте! Докато не постигнете синхрон между движенията на двата крака (тоест между работата на десния и на левия си ум), все още е наложително да се движите със ситни, макар и вече по-уверени стъпки.
Икономистът от осемнайсети век Давид Рикардо е дал великолепен израз на този принцип в своя прочут „Закон за променливите пропорции“, по-масово известен като „закон за намаляващата възвръщаемост“. Според него, колкото по-настойчиви усилия полагаме да увеличим продукцията, толкова по-малки ще са печалбите ни. Това е така, защото обикновено старанията ни да постигнем подобрение са едностранчиви. Можем да увеличим двойно работниците във фабриката примерно, но да пропуснем да сменим именно онази неефективно работеща машина, през която трябва да минат всички части, преди да бъдат сглобени на поточната линия. И ето че пред тази единствена машина частите се трупат и трупат, камарата им се издига едва ли не до тавана. Колкото и работници да наемате, няма да успеете да преодолеете „задръстването“. Трябва да купите повече машини.
Именно това е „Принципът на задръстването“, странично следствие от закона на Рикардо. Когато подобренията в един сектор предизвикат задръстване, единственият начин да го преодолеете е като направите подобрения в някой друг, свързан с него сектор. Точно по същия начин отприщването на образния поток и усвоените и усъвършенствани чрез него умения на десния ум ще ви отведат единствено до първото ви голямо „задръстване“. За да го преодолеете и да продължите напред към по-високото ниво на истинската гениалност, трябва да направите съответни подобрения и по отношение на левия си ум.
За съжаление, в училище повечето от нас се научават да заглушават ефективно естествената си любов към думите и към числата. В резултат на това малцина възрастни американци владеят задоволително уменията, свързани с трите основни метапознания — четенето, писането и смятането. Упражнявано само по себе си отприщването на образния поток няма да ни помогне да преодолеем това задръстване. За целта трябва да развием и левия си ум.
Според наблюденията на Мария Монтесори — за чийто забележителен метод говорихме в Тринайсета глава — децата подхождат към доброволно избраните от тях игри и дейности толкова сериозно и с такава зряла съсредоточеност и вглъбеност, на които би могъл само да позавиди всеки учен или мислител. Неизменно се доказва, че онези деца, които — като младият Алберт Айнщайн например — се превърнат впоследствие във всепризнати майстори на трите основни метапознания (четенето, писането и смятането), са именно онези малцина късметлии сред нас, свикнали от най-ранна детска възраст да възприемат упражняването на присъщите на левия ум умения като форма на приятна и забавна игра.
Айнщайн имал един любим сродник — вуйчо Якоб, който го научил да смята и му вдъхнал любов към математиката още докато бил съвсем малко момче. „Алгебрата — казвал вуйчо Якоб — е приятна и забавна игра. При всяка задача тръгваме на лов за едно малко животинче, но тъй като още не знаем как всъщност се казва то, го наричаме просто Хикс, тоест Неизвестното, Когато в края на лова най-сетне го хванем, узнаваме истинското му име.“
Тези думи на вуйчо Якоб се запечатват в съзнанието на Айнщайн за цял живот. Именно в тях е заложена същината на неговото отношение и на подхода му към всички задачи от областта на математиката и на другите точни науки — за Айнщайн те са по-скоро забавни пъзели и приятни игри, отколкото работа. В резултат на тази ранна благотворна настройка на ума той е бил в състояние да се отдава на математическите си занимания с онази сериозна и пълна самовглъбеност, с която повечето деца подхождат към играта.
След като на шестнайсетгодишна възраст за пръв път се вижда във въображението си как е яхнал опашката на един светлинен лъч и лети с него през вселената, Айнщайн посвещава всеотдайно следващите десет години от живота си на задачата да изучи в най-малки подробности физиката и математиката — неизменно вдъхновяван от представата за чудното си пътешествие сред звездите. Причината за тази удивителна вярност на Айнщайн към една и съща „игра“ в продължение на цели десет години се крие в това, че му е било толкова забавно и приятно да я „играе“, че най-сетне е разшифровал скритата в нея загадка.
Психологът Михали Чикшентмихали искал да знае защо толкова много хора са дълбоко нещастни. „Защо — питал се той, — въпреки всичките удобства, лукс и широки възможности на модерния свят, хората все още имат чувството, че животът им е пропилян напразно и че вместо да са изпълнени с щастие, дните им носят само потискаща тревога и скука?“
Чикшентмихали твърдо решил да открие отговора на този свой въпрос. В продължение на двайсет и пет години той разговарял със стотици хора по целия свят от всички среди и професии — творци в една или друга област, спортисти, гросмайстори, портиери… И всеки път молел съответния човек да си припомни най-щастливите мигове в своя живот и да опише в какво се е изразявало щастието му. Със забележително единодушие всички разказват едно и също.
„Моментите на върховно щастие — пише Чикшентмихали в своя труд «Приливът: психология на оптималното изживяване» — обикновено настъпват, когато тялото или умът на човека са напрегнати до краен предел във волево усилие да бъде постигнато нещо трудно и от голямо значение… Подобни изживявания не са непременно приятни в момента, когато това става. Възможно е по време на състезанието, което е запомнил като най-щастливо изживяване, мускулите на плувеца да са го болели жестоко, да е имал усещането, че дробовете му сякаш всеки момент ще се пръснат, да му се е виело свят от изтощение — и все пак, именно това да са били най-щастливите и върховни моменти в живота му.“
Чикшентмихали нарича подобен вид върховно изживяване „състояние на прилив“. То се приближава възможно най-близко до човешката представа за „земен рай“. Чикшентмихали посочва, че приливът на щастливо удовлетворение настъпва тогава, когато човек се е самовглъбил изцяло в някаква дейност — нито прекалено лесна за изпълнение, нито прекалено трудна. Ако е твърде лесна — ще ни стане скучно и досадно; ако е твърде трудна — ще ни изпълни с тревожност. Ако обаче е точно такава, каквато е необходимо — приливът на щастието ще ни залее. И тогава ще се озовем в същото онова състояние на блажена вглъбеност, което Мария Монтесори е наблюдавала при децата по време на игра.
Учените са открили, че удоволствието е ключов елемент за постигане на интелектуална мощ. Научаваме много повече от упражненията за ума, когато те ни доставят радост и ни е приятно да ги правим. Чикшентмихали пък открива, че колкото по-дълго оставаме в състояние на прилив, толкова по-умни ставаме и започваме да мислим по-задълбочено и по-оригинално (виж Фигура 14.1).
Радиоспециалистите измерват яснотата на трансмисията според пропорционалното съотношение сигнал — шум. Ако сигналът е по-силен, отколкото шумът, ще го чувате ясно. Ако е по-слаб — ще чувате най-вече фона на статичните шумове (виж Фигура 14.2).
Състоянието на прилив увеличава мисловната интензивност, като повишава силата на сигнала за сметка на фоновия шум в ума ни. Когато обаче се занимаваме с нещо, което ни е твърде трудно, много скоро се улавяме, че ни обливат вълни на неувереност, смущение и може би дори страх за работата или за успеха ни. Подобни отрицателни чувства създават постоянен и дразнещ фонов шум, който разсейва вниманието ни и отслабва интензивността на мисълта ни. По подобен начин, когато задачата ни е прекалено лесна, умът ни също се разсейва — но този път от скука, — като ясният сигнал на мисловната ни дейност отново бива заглушен от фонови шумове.
От друга страна, когато сме в състояние на прилив, изживяваме една особена самовглъбеност, при която времето сякаш спира, всички тревоги и притеснения се изпаряват и не съществува нищо друго, освен онова, с което се занимаваме в момента. Запълнени са всичките 126 бита в секунда на съзнателното ни внимание. Няма никакво празно пространство, в което да се промъкнат и да се настанят отрицателни или разсейващи мисли. В подобни мигове мислите и на десния, и на левия ни ум са подредени и съсредоточени в общ фокус, точно като лазерен лъч — и също толкова остри.
Електрическата крушка излъчва светлинни вълни в различни посоки и с непостоянна честота на трептенията. Подобна некохерентна светлина е слаба. Тя не променя материалния свят наоколо си. Но ако внесем ред в светлинния сноп, така че вълните да трептят с еднаква честота и да са подредени във фаза една спрямо друга, ще получим лазерен лъч (виж Фигура 14.3). Този тип светлинен лъч е много по-мощен от некохерентния и може да оказва силно въздействие върху материалния свят — примерно да „съшие“ наранената ретина на окото или да пробие дупка в обикалящ около Земята вражи сателит. Невероятната мощ на лазерния лъч се дължи на царящите в него ред и фокусираност.
Умът също придобива невероятна мощ, когато е подреден и фокусиран. Когато са в състояние на прилив, хората работят с такива бързина, талант и издръжливост, които на моменти изглеждат почти свръхестествени. Именно в подобно състояние Моцарт е създавал шедьоври само за една нощ или някой хирург може да издържи истински оперативен маратон — и едва когато приключат работата си, да осъзнаят какви великолепни резултати са постигнали. В „Проект Ренесанс“ наричаме това хиперпродуктивно състояние „творчески огън“.
Естествено, ефектите от прилива рядко са толкова драматично изразени. В повечето случаи влизаме и излизаме от състояние на прилив, без дори да го осъзнаем. Това може да стане примерно, когато постигнете плавен ритъм при отпращането на топките за тенис към тренировъчната стена. Възможно е да ви споходи и както си вървите по улицата и изведнъж странната и красива игра на слънчевите лъчи по прозорците на сградите ви погълне дотолкова, че да забравите всичките си грижи и тревоги. Или когато играете с децата си. Или в сладостните моменти на спокойна хармония с брачния или интимния партньор/партньорка. Буквално всяка стимулираща дейност, която поглъща всичките ви 126 бита в секунда съзнателно внимание, може да ви потопи в прилив на блажено удовлетворение. Всеки път, когато усетите ума си завладян от смущаващия и досаден фонов шум на тревога, завист, ревност, гняв, неувереност и други подобни отрицателни чувства, знайте, че дейността, с която се занимавате в момента, е или прекалено лесна, или прекалено трудна за вас. Ако съумеете да я промените така, че да поглъща всичките ви 126 бита в секунда съзнателно внимание, ще можете ефективно да отстраните фоновия шум.
Схемата на фигура 14.4 е съставена от издателите на списание „Съксес“ („Успех“) въз основа на идеите на д-р Чикшентмихали (публикувана за пръв път през юни, 1991 г.). На нея са предоставени проверените в практиката и внимателно анализирани етапи по пътя към постигане и поддържане на състояние на прилив.
Според Чикшентмихали обратната връзка — повече от който и да било друг фактор — привнася елементи на забавна и приятна игра в работния и в учебния процес. Но истински увлекателната игра винаги съдържа елемент на отбелязване и отчитане на точки. Именно събраните точки осигуряват обратна връзка на играча и усещане за това доколко успешни са усилията, които полага. Например при баскетбол сме много по-силно мотивирани да вкарваме кошове, ако следим и отчитаме съотношението между попаденията и пропуските. Или друг пример — усилената тренировка на „бягаща пътечка“ или на „стълбищен степ“ ни се струва много по-лесна и по-приятна, ако имаме дигитален датчик, по който да можем всяка секунда да видим колко калории сме изгорили и съответно колко километри сме пробягали или колко стъпала сме изкачили.
Математиката търпи най-малко компромиси от всички други науки. При нея или знаете материала, или просто нищо не знаете. Затова и чувството за тревожност и дори страхът от математиката е сред най-често срещаните и най-силно спъващите успеха от всички така наречени „блокажи на ученето“.
Колкото и невероятно да ви звучи, този ужасяващ за повечето от нас учебен предмет може с лекота да бъде овладян, ако подходим към усвояването му въоръжени с принципите на прилива. Например „Кумон Матаматекс“ — учебна система, разработена от японския учител Тору Кумон, — превърна математиката от кошмар в невероятно забавна игра за много ученици, както японски, така и американски.
При тази система учениците трябва да преминат през 4400 работни листа със задачи — от елементарните аритметични действия до сложните математически уравнения. Всеки ученик остава на един и същ лист, докато не „надхитри часовника“ — тоест, докато не постигне най-многото възможни точки за съответния лист в рамките на определен период от време (обикновено между петнайсет и трийсет минути). По този начин вместо да се терзаят за евентуално погрешните си отговори, учениците съсредоточават цялото си съзнателно внимание в това да подобрят предишния си личен рекорд по скоростно приключване на съответния лист със задачи. При математическата програма на Кумон учениците са постоянно в прилив. Те непрекъснато са изправени пред предизвикателството да работят все по-бързо и по-усилено, но всеки със свое собствено темпо и само по задачи, които отговарят на уменията и на способностите му в момента.
При традиционната система за обучение по математика, за да е в крак с останалите в класа, на ученика често му се налага да преминава към следващия урок, без все още да е усвоил напълно предишния. Тази ситуация прилича на градеж на кула върху нестабилни основи. На колкото по-висок „етаж“ в материала по математика се изкачва ученикът, толкова по-силна тревога го обзема, „кулата“ му се олюлява все повече и повече, поражда се панически страх, че въпросът е едва ли не на живот и смърт. Обратната връзка, под формата на оценки, става все по-обезкуражителна. Тревогата сковава ума. А това прави напълно невъзможно постигане на състояние на прилив.
От друга страна, при „Кумон Матаматекс“ ученикът никога не преминава към новия урок, преди да е овладял до съвършенство предишния и да решава придружаващите го задачи с възможно най-голяма бързина. А преминаването към следващия урок — работен лист, става с ентусиазъм и нетърпеливо любопитство, породени от вдъхновяващата увереност в собствените сили, благодарение на вече доказано майсторство.
По време на работата над „Фантазия“ Уолт Дисни непрестанно повтарял на аниматорите: „Тук не става дума за мултипликации. А за покоряване на светове.“ За Дисни анимацията била нещо много повече от клон на шоубизнеса. Той я възприемал като вълшебно изразно средство, което рано или късно ще разшири дотолкова човешката способност за себеизразяване, че ще можем да оживяваме и най-невероятните си фантазии едва ли не само със силата на мисълта си. „Виждам го толкова невероятно прекрасно, че нямам думи да го опиша — казал той веднъж по повод бъдещето на индустрията за филмова анимация. — Огромно и сияйно“.
Тази представа на Дисни днес вече започва да се сбъдва благодарение на новите технологии за постигане на виртуална реалност и дигитални пространствени ефекти. За жалост, на Уолт Дисни не му достигнаха трийсет години, за да дочака това мечтано от него бъдеще. Подобно на Мойсей, Дисни цял живот вървял към своята Обетована земя, която обаче Съдбата му отредила никога да не види. Трябва ли да го съжаляваме за тази негова участ? Според самия него — не. Приживе той възприемал със съвършено разбиране правилата на играта, наречена „човешка смъртност“.
„Ние, последните пионери на Новия свят и първите обитатели на Модерния, няма да доживеем да видим това прекрасно бъдеше — казал той. — Но сме щастливи, че градим неговите основи.“ Както и при всички велики гении, за Дисни щастието било в самия процес на работата. Високите цели, които си поставял, му служели по-скоро като един вид извинение, за да потъва още по-самозабвенно и всеотдайно в любимата си работа.
Като президент на „Пийпьл Нетуорк“ (TPN) — изключително популярна и бързо разрастваща се сателитна телевизионна мрежа със седалище в Ирвинг, Тексас, посветена на разработване и разпространение на различни програми за самоусъвършенстване — Джеф Олсън изповядва една философия на успеха, която нарича „Мъничката разлика“. „Победителите се отличават от останалите хора — пише той в списание «Съксес». — Но това е само една съвсем мъничка разлика. Разликата между победата и поражението твърде често се крие в онези ежедневни човешки действия, които съвсем лесно можем да правим — но също толкова лесно можем и изобщо да не правим… Мъничката разлика е винаги в работата, която вършите или не вършите — тоест, тя е във ваша полза или във ваша вреда.“
„С течение на времето — обяснява Олсън — резултатите от нашите на пръв поглед незначителни ежедневни привички се натрупват и се превръщат в удивителни върхови постижения — или в смазващи провали.“ Той оприличава този процес на растежа на водния зюмбюл — в малкото езерце има едно-единствено цветче, но от него всеки ден прораства стръкче с ново цветче, от което също всеки ден прораства стръкче с ново цветче… След петнайсет дена в езерцето ще има само грозд водни зюмбюли. На двайсет и деветия ден вече половината езеро ще е покрито с цветовете им. „Но на трийсетия ден — казва Олсън — цялата повърхност на езерцето ще е покрита с плътна маса водни зюмбюли.“
След като не успява да получи препоръки и академично назначение, Айнщайн постъпва на работа като нисш служител в малко патентно бюро — нещо, което много лесно би могло да го изкуши да се поддаде на отчаянието и да затъне в рутината на ежедневната борба за оцеляване. Хора, посещавали жилището му по онова време, с ужас си спомнят мизерията, в която тънел бъдещият гений.
„Вратата към стълбището зееше отворена — пише Давид Райхинщайн, бивш преподавател на Айнщайн в колежа, — за да може по-бързо да съхне прането, простряно на опънати през хола въжета. Влязох в стаята му. Заварих го, потънал в дълбоко философско самовглъбение, да люлее с една ръка люлка, в която спеше малко бебе. В устата му димеше пура от най-лошо качество, а в другата си ръка държеше отворена книга. Коминът на печката не теглеше добре и в стаята се стелеше задушлив дим. Как, за Бога, бе в състояние да търпи подобен живот?!“
При подобни житейски обстоятелства Айнщайн би могъл съвсем лесно да изостави изучаването на физиката. Ежедневието му поднасяло удобно извинение за пред собствената му съвест: „Точно сега нещата са малко извън релсите. Утре ще започна отново да уча.“ А само след година-две подобни отлагания вече изобщо не би изпитвал нужда да си търси самооправдания. Въпросът за светлинния лъч щеше да е напълно забравен.
Но не станало така. Защото между Айнщайн и останалите хора, притиснати от подобни трудни житейски обстоятелства, съществувала „мъничката разлика“ — на него му доставяло удоволствие да изучава физиката. Толкова голямо, че независимо колко зает бил със службата и с домашните си проблеми, винаги намирал време за своето страстно увлечение. За десет години „водният зюмбюл“ на Айнщайн — представата как се носи в пространството, яхнал опашката на светлинния лъч — неусетно се разраствал и изпълнил цяло огромно езеро. А той самият бил безкрайно изненадан, когато резултатът от дългогодишната му търпелива и всеотдайна работа изведнъж гръмнал по първите страници на вестниците в целия свят. Защото Айнщайн не възприемал заниманията си като сериозен труд, а като любимо и увлекателно хоби, на което се е отдавал по малко всеки ден от живота си.
Д-р Чикшентмихали би казал, че при Айнщайн изучаването на физиката е било автотелична дейност. „Автотеличен“ е производно от гръцките думи auto (себе си) и telos (цел). Понятието „автотелична дейност“ означава „дейност като цел сама по себе си“. Тоест, човек се занимава с подобна дейност не с надеждата за бъдещи печалби или награди, а просто защото тя сама по себе си му доставя огромно удоволствие.
Желанието за отлични оценки или за по-добра служба не е в състояние да ви вдъхнови за учене. Единствено когато преследвате автотелично постигането на знание, ще имате нагласата и търпението да овладеете някое умение толкова из основи и пълно, колкото Айнщайн е владеел физиката, Моцарт — музиката, а Дисни — анимацията.
По какъв начин да извличате удоволствие от ученето е дълбоко личен въпрос. Всеки трябва сам да открие как именно да превърне учебния процес в приятно забавление и игра. Просто не съществува един-единствен „вълшебен“ метод, който да е ефективен за абсолютно всички хора. Например мнозина смятат ученето наизуст за „жива мъка“ — дълго време и за мен самия беше така. Но се оказа, че за моя съавтор Ричард По наизустяването е увлекателна автотелична дейност.
След като в продължение на пет години изучавал латински език в гимназията и в колежа, Ричард се чувствал доста разочарован от слабия си напредък. Преди време решил да овладее по-добре този език, като учи наизуст дълги текстове на латински.
Само за два-три месеца Ричард запаметил цялата първа част от латинската „Библия за простолюдието“.
За разлика от всичките му предишни методи и тактики, които прилагал за по няколко седмици, а после изоставял поради липса на време, Ричард открил, че ученето наизуст изобщо не го затруднява. Първо, не му отнемало никакво време. Сутрин прочитал поредното изречение, а после през целия ден си го повтарял на ум, независимо къде се намира и с какво се занимава. И второ, този метод му спестявал много нерви — например ужасно досадното за него висене по опашки (пред банковото гише или на касата в супермаркета) се превърнало в златна възможност да прочисти ума си от всякакво раздразнение и да упражнява латинския си. Освен това, тъй като страда от безсъние, преди Ричард често изпитвал чувство за вина, че си пилее времето, когато вечер лежал в леглото и напразно чакал съня да го споходи. Сега вече с чиста съвест си лежал най-спокойно часове наред и с огромно удоволствие си рецитирал латинските стихове.
Трудно е да се предрече дали чрез този метод Ричард ще овладее някога латинския до съвършенство, но пък и тази цел вече била без значение за него. Насладата, която изпитвал, когато рецитира по памет стотици стихове на латински — и удовлетворението да наблюдава как речниковият му запас се увеличава от ден на ден — била достатъчна награда за Ричард. Така, всъщност доста случайно, той открил метод, чрез който да привнася все повече ред и дисциплина в ума си. И споделя, че понастоящем вече с удоволствие прекарва много повече време, вглъбен в занимателни и предизвикателни умствени упражнения, и изпитва все по-малко досада или усещане за тревожност. Според теорията на д-р Чикшентмихали с годините това продължително състояние на прилив ще допринесе творческата мисъл на Ричард да става все по-богата и по-сложна.
Мнозина читатели вероятно ще възприемат наизустяването на латински текстове за префинена форма на самоизтезание. Е, всеки трябва сам да открие своя път към автотеличната дисциплина на собствения си ум. Не съм в състояние да ви кажа какъв точно метод да използвате, но пък мога да ви дам някои напътствия как да го откриете.
Повечето от техниките, които научихте от тази книга, са метастратегии — тоест основни подходи, които могат да бъдат използвани за разработването на други стратегии. Момчето, за което говорихме в Първа глава, използва моята техника „Гений на заем“, за да открие свой собствен ефективен метод за нанасяне на успешен удар по топката при бейзбола. Дълбоко в собственото ви подсъзнание се крият стратегии, които ще ви помогнат да разкрепостявате и да усъвършенствате уменията на левия си ум с неугасваща ежедневна страст. Можете да ги откриете посредством един процес, който наричам „Строител на стратегии“.
Буквално всеки метод, разработен в „Проект Ренесанс“, може да бъде използван като „строител на стратегии“. Тоест, всеки от тях е метастратегия, въз основа на която можете да си изработите ваши собствени методи за обучение. По-долу ви запознавам накратко с петте подхода към скрития в подсъзнанието ви „Строител на стратегии“, които смятам за най-ефективни. Въпреки дългогодишната ни практика в „Проект Ренесанс“ тази способност на човешкото подсъзнание не спира да ни изненадва с все нови и нови оригинални методи за обучение и усъвършенстване на различните умения. Неизчерпаемият „Строител на стратегии“ е най-голямата изненада в цялата досегашна дейност на „Проект Ренесанс“. Убедени сме, че той ще е изключително полезен и за вас.
Метод 1: Пряк образен поток. Задайте си въпроса кои методи най-успешно ще подобрят способността ви да постигате състояние на прилив и да овладеете предмет или умение. Посочете кой точно. После отприщете образния си поток по вече познатия ви начин, като описвате подробно на глас — пред партньор или касетофон — избликналите от подсъзнанието ви образи. Разшифровайте резултатите.
Метод 2: Праг. Докато отприщвате образния си поток, си представете „пространство за отговор“, скрито може би в тайна градина, зад висок зид — както описахме тази техника в Пета глава. В това „пространство за отговор“ ще откриете знак относно новата стратегия за учене, която търсите.
Метод 3: Гений назаем. Вмъкнете се в главата на някой гений, известен със своята способност да създава и използва нови и оригинални подходи към процеса на обучението. После открийте отговора на вашия въпрос от гледна точка на този гений. Можете да използвате също и вариантите „Алтернативно Аз“ и „Паралелен свят“, както са описани в Осма глава. Просто си представете, че вашето друго Аз, което живее на някоя алтернативна Земя, е най-големият специалист във вселената по разработване на нови стратегии за обучение.
Метод 4: Незабавен отговор. Задайте си въпроса, затворете очи и се вгледайте в образния си поток, за да видите какви точно картини ще се появят в него. Направете го три пъти поред. Сравнете образите. Общите елементи между трите картинни отговора ще ви открият нещо съществено по отношение на новата стратегия за обучение, която търсите.
Метод 5: Напреднала цивилизация. По незнайна причина именно този метод за активиране на „Строителя на стратегии“ неизменно се доказваше като най-плодоносен по време на всичките ни семинари. Просто използвайте някое въображаемо средство — например „Пространствено-времевия асансьор“, описан в Осма глава, — което да ви отнесе в света на зареяна във Космоса далечна и изключително напреднала цивилизация. Но имайте предвид, че обитателите на този въображаем свят трябва да са биологично нормални човешки същества, а не екзотични извънземни. Това е необходимо, за да можете да сте сигурни, че усвоените от тях нови и оригинални техники за обучение ще ви вършат работа и във вашия обичаен свят.
И все пак, тамошните нормални човешки същества всъщност са доста необикновени. В този въображаем паралелен свят всяко десетгодишно дете е по-виртуозен цигулар от Хейфец, по-оригинален мислител от Айнщайн и по-велик писател от Шекспир — в зависимост от сферата, в която искате да се усъвършенствате.
Оставете се образният ви поток да ви предостави възможността да изживеете нещо, което да ви разкрие тайната на тази напреднала цивилизация — причината и метода, позволили на тамошните хора да владеят съответния предмет или умение много по-съвършено дори от най-великите учени, творци или виртуозни изпълнители на нашата Земя.
Вземете назаем и си сложете главата на някой човек от паралелния свят — например на дете, и узнайте как е било отгледано и възпитано, по какви методи е било обучено, какви изживявания и опит е имало, за да бъдат така силно стимулирани талантите и интелектът му.
Надявам се читателите да подходят съвсем сериозно към своя „Строител на стратегии“. В известен смисъл това е най-важната техника от всички, описани в тази книга. Самият „Фактор Айнщайн“ и методите, с които ви запознава, са продукт на дългогодишна работа със „Строителя на стратегии“ — каквито впрочем са всички достижения в областта на усъвършенстването на интелекта и на творческото мислене.
Вероятно няма по-високо уважаван човек в тази област от д-р Сидни Дж. Парнис — близък сътрудник на Алекс Озбърн, създателя на техниката „Гимнастика на ума“, който вече не е сред живите. След като преди петдесет години д-р Парнис допринесъл за създаването на прочутата система от методи за творческо решаване на проблеми, известна като „Стратегията на Озбърн/Парнис“, за него би било много лесно да легне на лаврите си и да се наслаждава на славата. Вместо това обаче, година след година той продължава да развива тези оригинални метаумения, в едно непрестанно търсене на все по-нови и по-добри методи за усъвършенстване на човешкия интелект. Всеотдайната и непоколебима вяра на Парнис в безкрайните възможности на „Строителя на стратегии“ го превърна в най-големия специалист в света по въпросите на творческото мислене, а създадената от него „Фондация за творческо обучение“ е най-уважаваната институция в тази област.
„Нима няма известно удовлетворение — пише Айнщайн, — във факта, че природата е определила естествена граница за продължителността на човешкия живот и така, след приключването му, можем да гледаме на него като на завършено произведение на изкуството?“
Тези думи са особено впечатляващи именно защото са изречени от Айнщайн, тъй като, когато той умира, на седемдесет и пет годишна възраст, неговият най-забележителен труд остава недовършен. Така, според общоприетия начин на мислене, последните четирийсет години от живота му, които Айнщайн посвещава всеотдайно на изследвания и усилия да формулира своята „Обща теория на полето“, са отишли напразно. Защото когато този проблем бъде най-сетне решен, не той, а друг учен ще се къпе в лъчите на славата.
И все пак Айнщайн посреща смъртта със спокойно удовлетворение, защото всеки миг от търсенето на този вечно изплъзващ се Граал му е носил огромна наслада. Дали когато настъпи и нашият сетен час, ние също ще си припомним с удовлетворение годините, прекарани в състояние на прилив, през които всеки ден е бил за нас радостно доказване на собствените ни способности? Или изведнъж ще осъзнаем ужасяващата истина, че през по-голямата част от живота си сме се мятали нервно между тревогата и скуката?
Независимо дали сте на осемнайсет или на осемдесет години, точно сега е моментът да започнете да осъществявате голямата си мечта. Не се тревожете дали ще имате време да я постигнете. Ден след ден усвоявайте и усъвършенствайте необходимите умения. Наслаждавайте им се в пълна мяра. Мълчаливо, ненатрапчиво, бавно, но сигурно, мъничката разлика ще заработи във ваша полза. По този начин Силата ще бъде на ваша страна.