Галахад в Бландингс

1.

Беше малко след два часа, когато Гали помогна на още втрещения лорд Емсуърт да се настани в колата, нагласи краката му, които имаха неизменната тенденция да се държат като пипала на октопод, когато влизаше в превозно средство, и двамата поеха по пътя за дома, като Гали с лекота се промъкваше през задръстеното движение. В пет часа Бийч, компетентно подпомогнат от двама лакеи, сервира чая в кехлибарената гостна на замъка Бландингс и компанията, очакваща завръщането на скитника, се настани да се подкрепи телом и духом с хляб и масло, сандвичи с краставички и кейк. Лейди Хърмайъни Уедж председателстваше церемонията с чайник в ръка. Полковник Егбърт Уедж стоеше прав, опрял плешките си на полицата над камината. Достопочтената Дафни Уинкуърт седеше с изпънат гръбнак на твърде неудобен на вид стол, а синът й Хъксли бе кацнал на ръба на столчето за крака, намиращо се най-близо до масичката с храната. Уилфред Олсоп не присъстваше. Правеше всичко възможно да избягва обществото на достопочтената Дафни. Както Гали беше отбелязал, индивидуалността й беше забележителна. Беше такава още на младини, а множеството години, прекарани в ръководенето на девическо училище, бяха засилили интензивността й и й придаваха властен вид, способен да не сплаши единствено безумно храбрите. От мисълта, че само след няколко седмици ще стане неин служител, непрекъснато намиращ се под окото й, на Уилфред неизменно му се завиваше свят.

Влезе Санди Календър с лист хартия в ръка.

— Лейди Хърмайъни, от пощата току-що продиктуваха по телефона тази телеграма — съобщи тя.

— О, благодаря ви, госпожице Календър. Егбърт, от Типтън е — заяви лейди Хърмайъни, когато врата се затвори зад гърба на съвестната секретарка на лорд Емсуърт. — Пристигнал е в Лондон и утре ще бъде тук. Типтън — обясни тя на достопочтената Дафни — е очарователният млад американец, който ще се жени за Вероника.

— Прекрасно момче — възкликна полковник Уедж, чието настроение винаги вирваше глава при мисълта за милионите на бъдещия му зет.

— Да, много сме привързани към милия Типтън. А Вероника направо го обожава.

— Любов от пръв поглед — поясни охотно полковник Уедж. — Много романтично.

— Беше в Ню Йорк във връзка с деловите си интереси. Наследи много пари от свой чичо.

— Честър Типтън. Наричали го Чет. Галахад го е познавал.

— Интересно дали се е видял с Кларънс, докато беше там.

— Трябва да го питаме. А, това трябва да е Кларънс.

Откъм парадния вход прозвуча бибипкане и не след дълго се дочуха крачки. Но в салона се появи не лорд Емсуърт, а Бийч. Присъствието му видимо изненада лейди Хърмайъни.

— Бийч, това не беше ли колата?

— Да, милейди.

— Тогава къде е лорд Емсуърт?

— Негово благородие пожела да ви предам, че няма да дойде веднага, тъй като първо ще намине да навести свинята, милейди — рече Бийч и, изпълнил мисията си, се оттегли.

Достопочтената Дафни изглеждаше озадачена.

— Къде каза, че е отишъл Кларънс?

— Да види свинята — натърти лейди Хърмайъни, като произнесе последната дума, сякаш петнеше устните й.

— Свиня-орденоноска. Нарича се Императрицата на Бландингс — обясни полковник Уедж. — Кларънс е луд но нея.

— Тази свиня има нужда от разходки — намеси се в разговоря Хъксли с пълна с кейк уста. Беше дребно, хитро, горделиво момче с проницателен поглед, наследило основните качества на двамата си родители — от майка си излъчването на превъзходство, а от баща си — саркастичния маниер, който го правеше тъй чудно непопулярен в Общата зала на колежа му в Кеймбридж. — Прекалено е тлъста. Ще я пусна от кочината да потича.

И с чувството, че няма по-подходящ момент от настоящия, напусна стаята. Беше му хрумнало, че в този час Моника Симънс може да се е запиляла да пие чай, а отсъствието й беше от съществено значение за плановете му. Изпитваше панически страх от това мускулесто момиче, а изявлението, което тя направи при последната им среща, че ако още веднъж го види да се мотае около будоара на Императрицата, ще го одере жив, след като му потроши краката, го беше впечатлило дълбоко. Едва когато стигна до средата на стълбището, се сети, че лорд Емсуърт е в кочината, та реши за момента да отложи намеренията си.

— Луд си е — продължи да следва мисълта си полковник Уедж. — Нека ви разкажа какво се случи тук преди година-две. Една вечер се прибрах много късно от вечерята на Верните синове на Шропшир в Лондон и излязох да се поразтъпча след дългото пътуване с влака. Та тъкмо минавах край кочината на Императрицата, когато нещо, което бях взел за стар работен комбинезон, окачен на перилата, внезапно се размърда и оказа, че е Кларънс. Изкара ми ангелите. Запитах го какво прави там по това време на нощта, беше към дванайсет, а той ми отвърна, че слушал свинята. И, какво, мислиш, правеше свинята, запитах по-късно Хърмайъни, когато й разказах случката. Пееше? Рецитираше „Гънга Дин“? Нищо подобно. Просто сумтеше, а Кларънс я слушаше и си търсеше лумбагото, както му казах.

В хода на анекдота лицето на лейди Хърмайъни недоволно се смръщи. Не й стана приятно, че съпругът й разправя история, която можеше да накара набелязаната за лорд Емсуърт булка да се усъмни в уместността на едно по-трайно обвързване с мъж, който ходи посред нощ да слуша как сумтят свинете. Стори й се, че достопочтената Дафни присвива устни, както би го направила в училище, ако някоя зам.-директорка я осведомеше, че Анджела или Филис са открити да пушат зад гимнастическия салон.

— Само това правеше — продължи полковник Уедж, за да доизясни мисълта си в случай, че бе останала неразбрана. — Сумтеше. Помниш ли какво ти казах, старо? „Старо — казах ти аз, — трябва да погледнем истината в очите. Кларънс е изкукал.“

— Нищо подобно — остро отреагира лейди Хърмайъни и тъкмо се канеше да добави, че брат й просто се нуждае от разумна съпруга, която да сложи точка на абсурдното му увлечение по тази свиня, когато най-сетне се появи и лорд Емсуърт.

— А, Хърмайъни — рече той. — А, Егбърт. Тъй, тъй.

Лейди Хърмайъни кисело го изгледа. Като се вземеше предвид, че той се завръщаше от пътешествие, включващо сблъсък с опасностите на Ню Йорк и два корабни концерта, единия от които трябваше да ръководи, поздравът й би могъл да бъде и по-приветлив.

— Ето те най-сетне и теб, Кларънс. Почти бяхме изгубили надежда да те видим. Помниш ли Дафни Уинкуърт, навремето Дафни Литълуд?

— О, да. Тъй, тъй — заяви лорд Емсуърт.

Говореше с възхитително присъствие на духа. Нищо в маниера или гласа му не подсказваше, че видът на тази жена го кара да се чувства като герой на криминален роман, приклещен в подземното леговище на бандата на Черните мустаци. Английският аристократ умее да носи маска.

— Дафни ще остане при нас до началото на учебната година.

— Тъй, тъй.

Като усети, че ако не му попречат, ще продължи да повтаря „Тъй, тъй“ до мръкване, лейди Хърмайъни хладно го запита иска ли чай и с едно последно „Тъй, тъй“ и „Чай ли? Да, би било прекрасно, прекрасно“ той седна и започна да пие предложената му напитка. Полковник Уедж гостоприемно му подаде сандвич с краставичка.

— Радвам се да те видя отново, Кларънс — рече той. — Пристигна тъкмо навреме да се видим. Утре заминавам.

Светкавична искрица на надежда проблесна в мрака на лорд Емсуърт.

— И Хърмайъни ли? — запита той с усещането, че нещата може и да се оправят.

— За Бога, не. Хърмайъни остава. Ще отсъствам само ден-два. Кръстницата ми в Уърчестър има рожден ден и аз винаги трябва да съм при нея. Нещо като кралска заповед.

— О? — реагира лорд Емсуърт с посърнали надежди. Чувстваше се объркан. Поглеждаше крадешком достопочтената Дафни над ръба на чашата и не можеше да повярва, че дори преди двайсет години, когато беше по-млад и енергичен от днес и вероятно по-податлив на пристъпи на храброст, вече непостижими, е могъл да обмисля евентуален годеж с толкова отблъскваща жена. А при мисълта действително да се ожени за нея му се стори, че вместо сандвич с краставички преглъща живи пеперуди. Беше готов да уважава от разстояние достопочтената Дафни Уинкуърт, да й пожелае несекващ успех в избраното от нея поприще и да препоръчва услугите й на родители с дъщери, нуждаещи се от образование, но нищо повече.

От комата, в която бе изпаднал, го изтръгна гласът на достопочтената Дафни. Казваше, че има да пише писма. С нехарактерен за него проблясък на светски обноски той стана и й отвори вратата.

— Странно — рече, като се върна на стола. — Галахад ме уверява, че двамата с нея се познаваме от много години, но мога да се закълна, че за пръв път я виждам. Как каза, че беше името й?

— Остави сега името й — рязко отвърна лейди Хърмайъни. — Кларънс, ти наистина си невъзможен.

— Ъ?

— Да изчезнеш така, вместо да дойдеш при нас веднага след пристигането си.

— Ама исках да видя свинята.

— Нямаш никакви обноски. Дафни се обиди. Всеки би се обидил. Надявам се, че ще си направиш труда да бъдеш по-любезен с Типтън.

— Ъ?

— Получихме телеграма от Типтън, че утре пристига.

— Кой е тоя Типтън?

— О, Кларънс! Типтън Плимсол е мъжът, за когото ще се омъжва Вероника.

— Коя… — започна лорд Емсуърт, но се усети навреме. — Да, да, разбира се. Дъщеря ви Вероника. Тъй, тъй.

— Видя ли се с Типтън, докато беше в Ню Йорк? — запита полковник Уедж.

На устните на лорд Емсуърт затрептя едно „Ъ? Какво? Не съм“, когато изведнъж се сети. Плимсол, Типтън Плимсол. Да, разбира се. Нещата му се проясниха.

— Не, не сме се виждали — обясни той, — но една нощ ми се обади по телефона. Стори ми се приятен младеж. С доста дрезгав глас, но много учтив. Колко жалко, че е загубил всичките си пари.

2.

Рядко се случваше изказване на лорд Емсуърт да привлече внимание. Когато говореше, хората предпочитаха или да не го слушат, или, ако забележките му все пак достигнеха слуха им, ги отминаваха като недостойни за внимание. Но дори Гали, разказващ последната си занимателна история пред възторжен кръг слушатели в клуб „Пеликан“, не би омагьосал аудиторията си по-могъщо от тези няколко прости думички.

Над стаята надвисна мълчание, обикновено описвано напълно основателно като гробно. Очи се блещеха, ченета увисваха. И тогава двамата Уедж, съпруг и съпруга, продумаха в един глас:

— Какво?!

— Загубил си е парите! — извика лейди Хърмайъни.

— Да, не знаехте ли? — леко се изненада лорд Емсуърт. — Мислех, че ви е казал. Напълно е разорен. Сега продава ябълки.

Лейди Хърмайъни впи трескава ръка в челото си, а полковник Уедж — в мустака.

— Ябълки? — със спаднал глас прохриптя лейди Хърмайъни.

— Как така ябълки? — обърка се полковник Уедж.

Лорд Емсуърт разбра, че трябва да им се обясни внимателно.

— Според Галахад всички в Америка сега с това се занимават. Не можах да разбера точно, но доколкото схванах, сполетяло ги е нещо, наречено крах на борсата за ценни книжа. Опасявам се, че не знам какво значи това, но очевидно е нещо, което кара хората да губят пари и когато загубят всичките си пари, започват да продават ябълки. Колкото и да е странно, макар повечето хора да ги обичат, аз не ги харесвам. Все пак за тях се твърди, че държат лекаря настрана, тъй че без съмнение намират добър пазар. По всяка вероятност приятелите му казват каква цена да им сложи. Самият аз не знам, но Типтън вероятно си е намерил кой да го съветва по тези въпроси. Предполагам, че могат да се продават на килограм, но…

— Кларънс!

— Ъ?

— Къде научи това?

— Кое?

— Че Типтън си е загубил парите.

— Самият той ми го каза. Съвсем ясно си спомням разговора ни. Както казах, беше по телефона. Нюйоркските хотели имат телефони в стаите. Можеш да си поръчаш храната по тях. Каза ми го една крайно любезна камериерка. Обясни ми, че ако искам например закуска, трябва само да вдигна телефона и да поискам обслужване по стаите. Излезе съвсем права. Опитах няколко пъти и всеки път успешно. Знаете ли, че когато в Америка поръчате чай, ви го носят в малки торбички?

Лейди Хърмайъни не халоса брат си със сопа поради единствената причина, че не разполагаше с такава.

— Кларънс!

— Ъ?

— Спри да бръщолевиш!

— Да, кажи ни нещо за разговора ти с Типтън — настоя полковник Уедж.

— Нали това ви разправям — обиди се лорд Емсуърт. — Както вече споменах, говорихме по телефона. Беше много късно през нощта и си бях легнал, когато внезапно телефонът зазвъня и някакъв глас каза: „С лорд Емсуърт ли разговарям?“ Не, грешка. Каза: „Ало“ и после попита дали съм лорд Емсуърт. Разбира се, че съм, отговорих аз и той заяви, че много съжалява, дето ме безпокои по това време на нощта. „Няма нищо, драги приятелю“, отвърнах аз. В интерес на истината, още не бях заспал. Някой ме беше събудил малко преди това — друг тайнствен глас. Поиска да разбере дали съм граф Емсуърт и когато казах, че съм, затвори. Стори ми се доста странно, но предполагам, че подобни неща се случват непрекъснато в Америка. Много особена страна.

— Кларънс!

— Ъ?

— Би ли продължил по същество?

— Какво същество? А, да. Да, да, тъй, тъй. Докъде бях стигнал? А, да. Та този глас, вторият, ми каза, че съжалява, дето ме безпокои толкова късно през нощта, а аз отвърнах: „Няма нищо, драги ми приятелю. Между другото, кой сте вие?“, запитах го аз и той обясни, че е Типтън Плимсол. „Загубих всичките си пари“, уведоми ме след това, а аз отвърнах, че съжалявам да го чуя, и той ме запита не мога ли да му услужа с двайсет долара. Забравих колко е това в наша валута, но е съвсем дребна сума, тъй че казах, да, разбира се, ще му услужа. Трябваше да спомена, че още в началото ме извести, дето е годеник на племенницата ми Вероника, и дори спомена, че е гостувал в замъка, макар аз да не си го спомням. Е, накратко, казах, разбира се, ще му услужа, а той прочувствено ми благодари и запя.

Бяха изминали няколко минути, откак лейди Хърмайъни не се беше хващала за челото, и сега запълни пропуска.

— Запя?

— Да, започна да пее. Доколкото си спомням, текстът гласеше, че на небето има дъга, тъй че да пийнем още кафе и да хапнем още сладкиш. Изобщо не се изненадах. Предполагам, че отдавна не беше ял нищо, а сладкишът засища. В Америка ядат сладкиш с извара, нещо съвсем нормално за тези, на които им харесва, но аз не бих го сложил в уста за нищо на света. Попитах го дали би желал да получи парите сутринта, но той кача „не“, трябвали му веднага. Там е така. Все бързат, напират, всичко трябва да стане на часа. Попита не мога ли да ги изпратя по някого и аз отвърнах, че мога, после го чух да пита някого, май се казваше Гароуей, какъв е адресът на затвора.

— Затвора?

— Този Гароуей, изглежда, беше компетентен човек, защото веднага му го каза. Галахад познавал навремето полицай на име Гароуей, но той отдавна е умрял, тъй че едва ли е бил той. Да, очевидно е бил задържан.

Лейди Хърмайъни беше спряла да се държи за челото вероятно защото усети, че това няма да я доведе до никъде, а само хабеше енергия. Приличаше на готвачка, която малко преди началото на официална вечеря е открила, че рибарят не е изпратил омарите. Първото й желание беше да изпищи, но си наложи да говори спокойно, само гласът й силно напомняше на глас от отвъдното, ала и най-строгият критик не би могъл да я упрекне за това.

— Кларънс, това някаква шега ли е?

— На Плимсол надали му е било до шегички. Никой не обича да проси пари.

— Мисълта ми е да не си измислил всичко това.

Лорд Емсуърт справедливо се засегна.

— Как така ще си измислям! За какво ми е да си измислям? И изобщо бих ли могъл? Проклятие, да не ме смяташ за способен да съчиня подобно нещо? Аз да не съм Шекспир!

— Но как би могъл да е в затвора?

Въпросът учуди лорд Емсуърт.

— Ами сума ти народ е в затвора. На младини Галахад най-редовно прекарваше нощите в ареста на участъка на улица Боу, а ако не греша, веднъж дори беше осъден на две седмици без право на замяна с глоба. Толкова често са го арестували, че знаел малките имена на всички полицаи от западния район на Лондон. Някои от тях имаха много смешни имена. Един се казваше Егбърт. Божичко, Егбърт, и ти се казваш така, нали? Колко е малък светът.

Твърде малък, мислеше лейди Хърмайъни, да побере едновременно нея и брат й Кларънс. Нищо не й лазеше по нервите повече от бъбривите изстъпления на лорд Емсуърт. Смяташе се за милозлива жена, но най-милото, което можеше да каже за Деветия граф в този момент беше, че не носи монокъл.

— Велики Боже! — включи се полковник Уедж и с това май каза всичко.

Започваше да се здрачава и както винаги, когато светлината си отиваше, лорд Емсуърт бе призован от кабинета си и от „Грижа за свинята“ на Уипъл. Промъкна се крадешком към вратата, а разказът му бе пожънал такъв успех, че сестра му и зет му установиха неговата липса едва когато вече беше стигнал средата на стълбището. Годините на изплъзване от обратния пол го бяха дарили с ненадмината техника.

3.

В напуснатата от него стая няколко минути цари мъртвешко мълчание, сякаш повествованието му за нощния живот на Ню Йорк бе лишило от дар слово намиращите се в нея. Лейди Хърмайъни първа възстанови функциите на гласните си струни.

— Егбърт!

— Да, скъпа?

— Смяташ ли, че е вярно?

— Опасявам се, че не е изключено.

— Знаеш как Кларънс обърква конците.

— Съгласен съм. По правило гледам на всичко, което ми казва, като на ломотене от тапицирана килия. Не бих повярвал на думите на Кларънс, че вали, дори ако има наводнение. Но в този случай не виждам повод за съмнение. Все пак Типтън сам му се е доверил.

— Така е.

— И се обърнал към него с молба за двайсет долара.

— Така е.

— Ами това е. Явно е играл на борсата и крахът го е ликвидирал. Не е първият милионер, с когото се случва, няма да е и последният.

Отново се спусна мрачно мълчание. Полковник Уедж се изкашля.

— Какви мерки смяташ да вземем, скъпа?

— Трябва да кажем на Вероника.

— Разбира се. Не можем да допуснем да отиде в църквата и младоженецът да й разкрие в изповедалнята, че няма пукната пара.

Лейди Хърмайъни се намръщи. Стори й се, че съпругът й проявява липса на такт. Типично за военните.

— Парите нямат нищо общо — отсече тя. — Ако беше само проблемът, че не е толкова богат, за колкото сме го мислили, нямаше да имам нищо против. Но Кларънс каза, че е бил в затвора.

— Интересно за какво са го закопчали.

— Вероятно за скитничество или просия. Какво значение има? Въпросът е, че не можем да допуснем Вероника да се омъжи за човек със затворническо минало.

— Значи ще пишеш на Ви?

— Ще отида лично да я видя.

— Да, така ще е най-добре.

— Звънни на Бийч и му кажи Ваулс веднага да докара колата. Трябва да ме закара в Лондон още тази вечер.

— Ще пристигнеш доста късно.

— Разбира се, но утре сутринта ще говоря с нея и ще я накарам да пише на Типтън и да развали годежа.

— Смяташ ли, че ще те послуша?

— Разбира се. Ще се погрижа за това. Вероника винаги прави каквото й кажа.

— Вярно — съгласи се полковник Уедж, който в това отношение приличаше на дъщеря си, отиде до стената и натисна звънеца.