Жената жерав

II.

Искам да я помоля да се премести да живее при мен.

— Да, хубаво, само да те питам дали ще можеш да вземеш Джей Пи и тази събота? Трябва да правя замерване на задръстванията в Ромфорд, представи си. В събота. Провеждат някакво спортно събитие, не знам точно какво…

— Чу ли ме какво казах?

— Да, чух. Ще викаш жена да ти изчисти. Дрън-дрън. Ще се наложи да ти го оставя безбожно рано сутринта, още преди шест, но той ще си спи до осем, така че всъщност не е чак толкова…

— Разбра ли причината, поради която ще викам чистачка?

— Причината? Не знам. Искаш да ти е чисто? Не разбирам що за въпрос…

— Смятам да помоля Кумико да се премести да живее при мен.

— Да се премести при теб?

— Да. Много го искам.

— ДА СЕ ПРЕМЕСТИ ПРИ ТЕБ?

— Знам, че е малко скоро.

— МАЛКО СКОРО? Че вие се запознахте преди две седмици! Ако има и толкова! Какво ви става, да не сте мухи еднодневки?

— Аманда…

— Татко, говориш някакви безумия. Ти почти не я познаваш.

— Точно там е работата. Искам да я опозная. Алчен съм за всяка минута с нея.

— И това ли е начинът, по който смяташ да я опознаеш? Виж, хлътнал си до уши и аз се радвам, че си хлътнал, но също така се и тревожа, Джордж. Крехък си. Влюбваш се и любовта ти е огромна, и те не могат да ти отговорят със същото, и в момента е очевидно, че не можеш да молиш да се пренесе при теб, защото тя само като те чуе и ще си бие камшика. И защо не? Всяка жена би постъпила така.

— Тя не е просто коя да е жена.

— Дори и така да е, но, казвам ти, освен ако не е извънземно, тя…

— Просто си мисля, че може да стане.

— … ще реши, че си смахнат.

— Нямаше да говориш така, ако я познаваше. Животът заедно с нея вече ми изглежда толкова естествен, толкова лесен…

— Ето, виждаш ли колко е прибързано решението да заживеете двамата? Аз дори не я познавам.

— Защо не дойдеш на вечеря с нас в събота?

— Защото съм в Ромфорд, а, ако дойда, трябва да взема и Джей Пи…

— Остави го у дома и после ела.

— Не мога. В събота вечер Анри му се обажда по телефона и…

— Просто искам да се запознаете…

— И защо да се запознаваме? Какъв смисъл има дори да запомням името й, след като в момента, в който след двуседмично познанство я помолиш да се пренесе при теб, тя просто ще спре да ти говори?

— Знаеш ли, Аманда, понякога се чудя от къде на къде си решила, че можеш да ми говориш така?

— Аз…

— Аманда?

— …

— О, не плачи, мила, не исках…

— Не, не, знам, че не искаше да ме огорчиш и точно затова плача. Ти ме укоряваш толкова рядко и го правиш така благо, и винаги си прав, и аз просто не знам какво не ми е наред, защо съм такава зла гадина…

— Не си зла…

— Зла съм! Ето, дори и сега! Откъде си сигурен, че не се обливам в сълзи, само за да те накарам да ме уверяваш, че не съм зла?

— Затова ли го правиш?

— Не знам!

— Мила, кажи ми какво става?

— …

— Толкова дълга въздишка никога не предвещава нищо добро…

— Мисля, че прецаках нещата с момичетата от офиса.

— О, Аманда…

— Знам, не е нужно да ми го казваш.

— За кои момичета става дума?

— Моля?

— За кои момичета от офиса говориш?

— Ами за същите. За Мей и Рейчъл.

— Рейчъл. Онази, която приказва само с въпросителни изречения.

— А Мей е другата, дето циците й изглеждат силиконови, ама всъщност не са. Виждаш ли? Винаги така става. Мисля си нещо и после просто го казвам на глас…

— Какво точно стана?

— Обичайното. Отворих си шибаната голяма уста…

— Много ми се иска да не употребяваш…

— Не е моментът да ми правиш забележки за езика, татко.

— Прощавай.

— Просто, просто не разбирам. Как го правят хората? Как така им е толкова лесно да говорят един с друг? Как така, де да знам, просто се оставят на течението, отпускат се и в разговора има и остроумия, и закачки, и, как да го кажа, лекота, а аз само седя и си мисля: Хубаво, за какво точно говорим сега? Какво трябва да кажа? А какво не трябва да казвам? И как по-точно да го кажа или да го избегна? И докато най-после се наканя да кажа изобщо нещо, разговорът вече е отишъл с три шибани теми напред.

— А защо ти сама не предлагаш теми?

— Това ме вкарва в още повече неприятности. Ето, например, на оня проклет пикник нещата тръгнаха на зле в момента, в който заявих колко мразя оня урод в Мейфеър…

— Кой урод?

— Ами паметника на животните, участвали във войните.

— Онзи паметник? Не харесваш онзи паметник?

— О, мила, дори не знам защо плачеш пък сега, но, моля те…

— Плача, защото не разбирам как така хората успяват да разговарят помежду си, татко. Опитвам се, но всеки път се препъвам и развалям всичко, и съм като слон в стъкларски магазин, и нарушавам всички правила, за които никой дори не ми е казал, че съществуват…

— А, това си е типично английска черта. Англичаните обичат правилата си, дето никой друг по света не може да ги схване.

— Да, но аз съм англичанка. Аз съм като тях.

— Искам само да кажа, че не смятам, че си единствената, която се чувства изолирана.

— Но аз точно така се чувствам. Изолирана. Това трябваше да отмине, когато пораснах, но…

— Умните хора често остават изолирани, обич моя.

— Аз не съм чак толкова умна. Искам да кажа, по-умна съм от Рейчъл. И може би от Мей също, макар че, колко е умна Мей завинаги ще си остане загадка. Всъщност не знам със сигурност, казвам само, че може би съм по-умна. Но каква е ползата да бъдеш умен при положение, че изричаш някакви думи, но никой не чува онова, което всъщност имаш предвид?

— Съжалявам, мила. Може би тези момичета просто не са добрите приятелки, които заслужаваш…

— Е, все някоя трябва да ми стане приятелка! На двайсет и шест години съм и ако ме питаш, не мога да ти посоча никого като моя най-добра приятелка. Знаеш ли колко е страшно това за една жена? Най-добрите приятелки са всичко за жената, дори и когато се мразят помежду си.

— Мъжете също имат най-добри приятели.

— Това няма нищо общо. В моя случай имаме две и половина десетилетия на напразни опити, на стоене от външната страна на стъклото и чудене как да премина през него. И как да остана от другата му страна.

— Можеше и да е по-зле. Можеше да са пет десетилетия на напразни опити.

— Ти никога не си имал проблем с това да преминеш през стъклото, Джордж.

— Да, но имам проблем с това да накарам другите хора да останат с мен от другата му страна. Същият проблем, просто погледнат от друг ъгъл.

— Мама остана с теб.

— За кратко.

— Не беше много кратко. Освен това все още сте приятели.

— Приятели е различно от съпрузи, Аманда.

— Да, знам. Знам. Аз просто… Напоследък в службата ми е много тежко. Вкъщи също. Анри се обажда да си говори с Джей Пи, а с мен е така внимателен. Дружелюбен, внимателен и вежлив, мамицата му. И сърцето ми се къса всеки път, когато…

— Добре, преставам да те моля да спреш да плачеш. Може би трябва да се наплачеш, ще ти олекне.

— Не и от тези сълзи. Това са сълзи от гняв. Не се смей.

— Е, мила, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че аз съм ти приятел.

— О, татко. Знаеш, че това не се брои.

Тя не му позволяваше да я вижда как работи върху картините си.

— Не мога, Джордж — казваше му всеки път с неочаквана свенливост (а нима можеше той да се сдържи да не я докосне, когато тя се изчервяваше така, нима можеше да не прокара пръсти надолу по скулата й, по линията на челюстта й, под брадичката, нима можеше да се сдържи да не я целуне, молейки я през цялото време да му прости дързостта). — Твърде лично е, извинявай.

— Дори на мен ли не е позволено? — попита той.

— Особено на теб. Ясно е, че ти гледаш на мен с любов и…

— Кумико…

— Знам. Още не си изрекъл думите, но те вече са в теб. Джордж се стегна, но нейните меки кафяви очи бяха изпълнени само с топлота и доброта.

— Онова, което наистина искам, е точно ти да ме гледаш как работя — продължи Кумико, — но това ще измени самата картина. Тя трябва да започне живота си само чрез моите очи. Ако ти си до мен и я гледаш как се ражда, тя от първия миг вече ще е споделена, а ако е споделена, аз вече никога няма да мога да я дам нито на теб, нито на никого другиго, разбираш ли?

— Не — отвърна Джордж. — Искам да кажа, да, разбирам, но не това е, което исках да ти кажа.

— А какво искаше да ми кажеш?

— Аз наистина гледам на теб с любов. Това е. Гледам на теб с любов.

— Знам — отговори тя по такъв начин, че „Знам“ се превърна за Джордж в онова обяснение в любов, което той беше копнял да чуе през целия си живот.

— Ще дойдеш ли да живееш при мен?

И както всички други пъти, когато й задаваше този въпрос, тя се засмя.

Само по себе си, изкуството на Кумико беше прекрасно, но тя не спираше да настоява, че е твърде статично. Преплетените изрезки от пера бяха сглобени в такива зашеметяващи комбинации, че очертаваха не само конкретния образ (воденицата, дракона, женския профил), но често и отсъствието на образ, и сенките, които образът хвърляше: черни и тъмновиолетови перца, подредени в удивително изображение на пустотата. А понякога на плочката имаше истинска пустота — едно перце, подобно 5 на мазка, подчертаващо празното пространство. Окото непрекъснато биваше мамено, натъквайки се на форми там, където очакваше да види празнота, хлътвайки в празнота там, където очакваше да се опре на форма. Картините на Кумико подвеждаха, будеха напразни надежди.

— Но не са живи, Джордж.

— Напротив. Слушай ме какво ти казвам, живи са.

— Ти просто си много добър към мен. Не са живи.

При втори, задълбочен поглед ставаше ясно, че картините на Кумико невинаги бяха изградени единствено от птичи пера. Понякога тя вплиташе по някоя нишка от тъкан или самотно седефено копче, подсказващи хоризонт или пък слънце. На едната от плочките беше апликирала едно-единствено извито парченце пластмаса, което с грубите си ръбове контрастираше с мекотата на пръснатите край него перца, но при все това комбинацията от двете изглеждаше някак си единствено възможна и вечна.

Картините бяха добри. Бяха много добри.

— Но — казваше тя — им липсва живот.

— Великолепни са.

— Великолепно празни са.

— Не приличат на нищо друго, което съм виждал през живота си.

— Не приличат на никоя друга празнота, която си виждал през живота си.

Той продължаваше да спори с нея все в същия дух, но после тя му припомняше деня на първата им среща, припомняше му своето първо „нахалство“, както сама го наричаше. Нейният дракон върху онази плочка си беше все същият, дракон, който Джордж категорично отказваше да признае за безжизнен. Той ясно виждаше злобата в окото му, зеленото му око, изработено от малко стъкълце или може би от гранатово камъче.

Но сега драконът заплашваше жерава на Джордж. Същият, направен от птичи перца, дракон връхлиташе върху жерав от изпълнена с думи хартия. Два типа материал, чието комбиниране не би трябвало да е възможно. Два различни стила, чието комбиниране не би трябвало да е възможно. Джордж изобщо не се колебаеше да признае, че картината представлява комбинация от два вида талант (нейният — изящно бърз, неговият — едва накуцващ), които не би трябвало да могат да съществуват едновременно.

Но, о, въпреки това, о, въпреки това, о, въпреки това.

— Да му се не види — беше промълвил Мехмет.

Най-точните думи за случая, беше си помислил Джордж.

Сега драконът имаше цел. Жеравът имаше контекст. Сега драконът беше изпълнен с опасно любопитство, беше станал явен същинският му потенциал. Сега над жерава беше надвиснала заплаха, безоблачният му покой предстоеше рязко да бъде прекъснат. Двамата заедно създаваха напрежение. Заедно бяха нещо повече от две незавършени половинки, заедно те бяха нещо трето, мистериозно и могъщо, в пъти надхвърлящо рамките на пленилия ги малък черен квадрат. Рамката се беше превърнала във филмов екран, изречението се беше превърнало в разказ. Драконът и жеравът канеха наблюдаващия да пристъпи в техния свят, да вземе страна, да се идентифицира с единия, с другия или и с двамата, но поканата им ясно подсказваше, че приемането й може да стане единствено на собствен риск.

И тя му беше подарила тази картина.

— Това е моята благодарност към теб — беше казала. — Вземи я, ако я искаш.

— Не — отговори Джордж. — Това е твърде много. Твърде много.

— Аз ще я взема — намеси се Мехмет.

— Сега е вече завършена — отвърна Кумико. — Ти я завърши. Тя принадлежи на теб точно толкова, колкото и на мен.

— Аз… — започна Джордж. — Аз…

— Аз ще я взема — повтори Мехмет.

А после Кумико попита:

— Кажи ми, редовно ли изработваш апликации?

И тогава всъщност започна всичко.

Тя не го молеше да изработи някаква определена форма, чувствайки, че така ще попречи на вдъхновението му. Джордж обаче ревностно започна да посвещава всеки свой свободен час на изрязването и апликирането — буквално атакуваше кашоните с преоценени книги, ако не намереше онова, което търсеше, купуваше нещо приблизително подходящо, а после пращаше Мехмет отпред в ателието да изтезава клиентите („Така пише и на бланката с поръчката“).

Стараеше се да не мисли, стараеше се да освободи концентрацията си от всякакви ограничения, да позволи на острието да се движи едва ли не самостоятелно, сам несигурен в крайния резултат до момента, в който поставеше последното парченце от апликацията на място.

— Какво е това? — попита Мехмет, когато видя първата картина, от която Джордж беше останал поне донякъде доволен.

— Ти какво мислиш, че е? — парира Джордж, сам доста объркан.

— Някаква хиена?

— Всъщност е лъв.

— А, да. Това е от онези стилизирани шашми, каквито слагат отпред на спортните фланелки.

— Шашми?

— Всичко ново е само добре забравено старо, капитане.

— Наречи ме още веднъж „капитане“ и си уволнен.

Мехмет се навъси срещу хиената/ лъв.

— Това да не е мистериозният резултат от източната съблазън, която упражнява върху теб онази жена? Защото, ако е така, намирам го за изключително обидно.

— Ти си от Изтока, Мехмет, и не си нито мистериозен, нито съблазнителен.

— А — рече Кумико, когато видя апликацията. — Лъв. Да.

И я взе със себе си.

Джордж все още знаеше твърде малко за нея, нямаше представа какво прави тя в свободното си време, какво е семейството й, не знаеше дори как си изкарва прехраната.

— Аз живея, Джордж — отговаряше му винаги тя с някаква болезнена обърканост в погледа. — Какво правят хората по принцип на света? Живеят, оцеляват, сграбчват сами себе си и личните си истории и продължават напред.

Е, така постъпват героите в книгите, мислеше си в такива моменти Джордж, но не го изричаше на глас. На нас, останалите, от време на време ни се налага да си купуваме хляба и сиренето от магазина.

От време на време тя намекваше, че живее от спестяванията си, но какви ли пари би могъл да спести човек, занимаващ се с международна благотворителна дейност, независимо от длъжността си? Ако, разбира се, спестяванията й не бяха по-стари или пък наследствени, или пък…

— Аз те тревожа — каза му Кумико една вечер в леглото — в леглото на Джордж, в дома на Джордж. Той все още не беше влизал в нейния дом („При мен е твърде тясно“, обясняваше тя и се мръщеше на себе си. „По-тясно, отколкото може да допусне човек“). Беше третата седмица след запознанството им. Три странни седмици. Джордж поглеждаше назад, разумът му подсказваше, че двамата с Кумико са прекарали много часове заедно, но реално той помнеше само няколко мимолетни мига: устните й се разделят леко, за да сложи тя в устата си мъничка хапчица патладжан, смехът й, когато гладните за хляб гъски разочаровано се клатушкат след двама им в парка, смайващо деликатният начин, по който хващаше ръката му, когато той се чувстваше неудобно сред тълпа тийнейджъри на опашката за билети в киното (гледаха филм, изчезнал вече като дим от съзнанието му).

Присъствието й беше подобно на полузабравен сън, но и не съвсем.

Защото тя беше тук, в леглото му, галейки го така, както той я галеше, прокарвайки пръст от слепоочието до брадичката му и казвайки:

— Аз те тревожа.

— Знам толкова малко за теб — каза Джордж. — Искам да знам повече.

— Знаеш всичко важно.

— Да, все така казваш, но…

— Но какво?

— Ами името ти, например.

— Знаеш името ми, Джордж — развеселено отвърна тя.

— Да, но Кумико японско име ли е?

— Така мисля.

— А ти японка ли си?

Тя го стрелна дяволито.

— След като името ми е японско, предполагам, че в известен смисъл и аз съм японка.

— Въпросът ми обиди ли те? Нямах намерение да…

— Джордж — каза Кумико, седна по-изправена, загледа го отгоре, докато той остана легнал ниско на възглавницата, а пръстът й се плъзна по сивеещите косми на гърдите му. — В миналото животът ми не беше никак лек, Джордж — започна тя и сякаш самата нощ застина, за да слуша думите й. — Бяха трудни дни, Джордж. Дни, които обожавах, разбира се, дни, в които живеех с всички сили и изпивах всяка минута до дъно, но най-вече бяха трудни дни. И аз не искам да ги преживявам отново — тя замълча, пръстът й палаво погъделичка пъпа му, но когато продължи да говори, в гласа й нямаше и следа от палавост. — Има още много, което може да се знае за мен, разбира се, че има — после погледна Джордж и той беше готов да се закълне, че очите й неведомо как отразяват златните лунни лъчи, които падаха в стаята през прозореца зад гърба й. — Но двамата с теб имаме много време, Джордж. Имаме всичкото време, което съумеем да откраднем. И така, могат ли въпросите ти да почакат? Мога ли да се разкривам пред теб много, много бавно?

— Кумико…

— С теб се чувствам в безопасност, Джордж. Ти целият си сигурност и мекота, и доброта, и покой.

Джордж, който и без това вече беше доста притеснен от посоката на разговора, изведнъж се почувства двойно по-уплашен.

— Мекота?

— Мекотата е сила — отвърна тя. — Сила, по-голяма, отколкото предполагаш.

— Не — отвърна той. — Не, не е сила. Хората казват това, защото звучи хубаво, но това всъщност не е истина.

— Джордж…

Той въздъхна. Прииска му се да я прегърне сега, веднага, прииска му се ръцете му да се обвият около нея, неговите така загрубели пръсти да се плъзнат нежно по кожата на гърба й, по бедрата, чак до стъпалата и дланите й. Прииска му се някак да я обвие цялата със себе си, да стане нейна пещера, да се превърне в нейно убежище и да й даде покоя, който тя виждаше в него и който сам той твърдо отричаше да притежава.

— Бившата ми съпруга — започна Джордж и на секундата съжали, че заговаря за Клеър пред Кумико именно в спалнята, но все пак продължи — винаги ми казваше, че съм твърде мил, твърде дружелюбен. Твърде мек. Не го казваше с лошо, съвсем не. Всъщност, с нея още сме си приятели — замълча. — Но тя ме напусна. Всички жени в живота ми са ме напускали, рано или късно. Никога не се е случвало аз да скъсам пръв, никога — той прокара длан по ръката на Кумико. — Хората искат доброта от приятелите си, но и ги обичат с друг тип любов.

— Добротата, Джордж — отвърна тя, — е всичко, за което аз копнея на този свят.

И на Джордж му се стори, че в края на изречението й долови едно добавено — прошепнато точно сега, но не можа да разбере дали тя наистина го е изрекла или го е промълвило неговото собствено, свито от страх сърце.

Джордж рамкира дракона и жерава, но предварително си даде време да обмисли каква рамка би била най-подходяща за тях. Обикновена плоска рамка изобщо не можеше да свърши работа, физическата дълбочина на материала на плочката изключваше простото й притискане под стъкло. Освен това, стандартните рамки бяха направени да пазят в себе си снимки за дечица със снежнобели усмивки и гушнали златните си ретривъри, но не и нещо толкова предизвикателно, толкова живо като апликацията на Кумико.

След няколко проби и грешки — без стъкло, с матово или лъскаво паспарту, поставена върху хоризонтална повърхност, за да може да се гледа отгоре — най-сетне Джордж затвори картината в плитка стъклена кутия, за да остави въздух около образите, подобно на макет. Всички ръбове на кутията бяха подчертани със златна ивица и създаваха усещането, че картината вътре стои там от стотици години и ще се разпадне на прах, ако бъде извадена. Така рамкирани, образите заприличаха на реликва от някаква алтернативна реалност, на артефакт, дошъл незнайно откъде, и попаднал в нашия свят напълно случайно.

Последва въпросът къде да постави картината.

Отначало я окачи вкъщи, но решението изобщо не се оказа добро. Над лавицата на камината жеравът и драконът изглеждаха безкрайно не на място, подобно на гости чужденци, които с любезна усмивка мълчаливо се чудят кога ли ще приключи досадното парти, на което са ги поканили. Стените в другите стаи пък бяха отрупани с книги, нямаше достатъчно въздух, а картината трябваше да диша, затова Джордж я окачи над леглото си. След един стряскащо неясен мокър сън обаче (свлачища, ливади и армии, тъпчещи самата му кожа) побърза да я свали.

Така че в крайна сметка нямаше къде другаде да я сложи, освен в ателието — така поне щеше да я гледа всеки ден, а и там картината се вписваше идеално, бдеше сякаш над него, беше си съвсем на място сред мострите на услугите, които фирмата на Джордж предлагаше. А и, разбира се, ателието беше мястото, където той беше срещнал Кумико. Навярно затова плочката, пресечната точка на неговото изкуство и нейното, изглеждаше най-естествено окачена там, където се бяха пресекли и житейските пътища на двама им.

Джордж окачи картината над бюрото си — на място, както му се стори, малко далеч от погледа на външни хора, където образите не можеха да бъдат видени съвсем ясно.

Но.

— Какво, за бога, е това? — каза мъжът с костюма, дошъл сам да прибере поръчката си от новоотпечатани хендаути, тъй като, по собствените му думи, секретарката му била болна. Джордж вдигна очи от бюрото си и от новата малка апликация, върху която работеше и която под пръстите приемаше формата на натюрморт с плодове (или може би на куче кокер шпаньол).

— Не питайте мен — отговори му Мехмет, все още сърдит, че не му бяха дали плочката, когато я беше поискал. — На това в Турция не му викаме изкуство.

— Тогава турците наистина сте някакви пълни глупаци — отвърна мъжът с костюма смаяно и някак зашеметено. — Ваша ли е? — обърна се той към Джордж с такова участие, сякаш очакваше да чуе решението на проблем, чийто отговор беше търсил през целия си живот. Джордж си даде сметка, че във „Ваша ли е?“ се крият и двата смисъла. Джордж ли е изработил картината? Но също така — и това беше по-любопитното — Джордж ли е собственикът й?

— Жеравът е мой — отвърна той. — А драконът е на… — замълча за момент, а безценното име на Кумико увисна на езика му. — … на един друг човек.

— Забележителна е — отвърна простичко мъжът без излишно натъртване, а очите му не слизаха от картината.

— Благодаря ви.

— Колко искате за нея?

Джордж изненадано примигна.

— Моля?

— Колко давате? — намеси се Мехмет и скръсти ръце.

— Не се продава — отговори Джордж.

— Но ако се продаваше? — в един глас го пресякоха Мехмет и мъжът с костюма.

— Не се продава. Точка.

— Всеки си има цена — каза мъжът, вече леко раздразнен от факта, че нещо, което е поискал, му е било отказано — несправедливост, вбесяваща съвременния човек повече от всичко друго.

— Това е най-противното нещо, което чувам днес — отговори му Джордж.

Цялата фигура на мъжа се скова.

— Съжалявам. Искрено съжалявам. Просто картината е толкова…

Джордж искаше да чуе какво има да каже мъжът. Мехмет явно чакаше същото.

— … истинска — довърши клиентът.

А после Джордж с удивление видя, че в очите на мъжа блестят сълзи.

— Сигурен ли сте? — попита мъжът.

— Сигурен съм — отвърна Джордж, но вече изпълнен с уважение към непознатия.

— Ще ви платя добре — допълни мъжът. — Ще ви дам повече, отколкото си представяте.

И после назова сума толкова екстравагантна, че Мехмет буквално ахна.

— Не се продава — повтори Джордж.

Мехмет се извъртя рязко към него.

— Ти нормален ли си?

— Знаете ли — отговори мъжът с костюма, — всъщност много добре ви разбирам. И аз никога не бих се разделил с нея — ръката му разсеяно потупваше купчинката хендаути и в това движение се криеше такова огромно разочарование, такова ясно съзнание, че току-що се е сблъскал с едно от най-лошите ограничения в този живот, че Джордж усети как сам става на крака. Зачуди се защо ли. Не знаеше. Да успокои непознатия мъж? Да му се извини? Просто да признае значимостта на момента?

Така и не разбра, защото в този момент вратата на ателието се отвори, Кумико влезе и го поздрави с усмивка.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза тя и остави куфара си върху плота до хендаутите на мъжа с костюма, очевидно дори за миг незабелязала присъствието му. После извади отвътре още една черна плочка, като я хвана така, че Джордж да не може още да види съдържанието й. — Взех твоя лъв — допълни тя. — И го използвах.

После обърна плочката, мълчаливо наслаждавайки се на изненадата.

Лъвът дебнеше воденицата. Комбинацията на двата образа беше още по-шокираща от тази на дракона и жерава, но също така, противно на всички очаквания, отново перфектна. Истинното присъствие на воденицата, понесла тежестта на миналото във всеки блестящ щрих на оформящите я птичи перца, сега беше пропито от едно послание — предупреждение. Тук могат да идват единствено лъвове, сякаш казваше тя. Лъвове, направени от думи. Но навярно този лъв, именно този лъв, който явно дебне воденицата толкова отдавна, че тя и той са се превърнали в общо място, в общ концепт, може би този лъв ще направи едно изключение за теб, зрителю. Може би ще те изяде, но може би и не. Както и при дракона и жерава, пристъпиш ли, рискът си е изцяло твой.

— Направо… — промълви Джордж.

— Майко… — рече Мехмет.

— Това е… — каза мъжът с костюма.

А после назова една още по-екстравагантна сума.

— Божичко — възкликна Кумико, сякаш видяла мъжа за първи път чак сега. После погледна Джордж смаяна. — Той да я купи ли предлага?

Мъжът не остави Джордж да отговори и повиши екстравагантната си сума с още една екстравагантна надбавка.

Кумико се изкикоти, наистина се изкикоти, и погледна Джордж така, сякаш двамата току-що изневиделица се бяха озовали в някакъв комедиен скеч.

— За бога, как да постъпим? — попита тя.

Дори само след един поглед върху новата плочка, Джордж вече чувстваше диво нежелание изобщо да изпуска от поглед лъва и воденицата.

Мъжът удвои последното си екстравагантно предложение.

— Продадено! — кресна Мехмет.

— Джордж? — попита отново Кумико. — Парите ще ми свършат отлична работа. За материали.

Джордж се опита да продума, но гласът му само проскърца дрезгаво. Той опита отново.

— Както… — преглътна. — Както кажеш ти.

Кумико го загледа мълчаливо за момент.

— За първи и последен път решавам само аз — каза най-сетне. После се обърна към мъжа. — Добре. Продадено.

Докато Джордж, замаян, завиваше воденицата и лъва в кафява хартия, мъжът с костюма се разплака открито.

— Благодаря ви — повтаряше той, докато Мехмет му издаваше проформа, за да може мъжът да оправдае плащането чрез кредитната си карта. — Благодаря ви.

— Колко? — възкликна Аманда при следващата им среща, когато беше дошла отново да остави Джей Пи при Джордж.

— Знам — отвърна Джордж. Държеше Джей Пи вдигнат пред очите си и го люлееше в прегръдките си. — И ти ли мислиш, че твоят grand-père е откачил? Да реже книги на парчета?

— Désolé — отвърна Джей Пи.

— Не, татко, сериозно, колко са ти платили?

— Тя ми даде половината. Аз отказах. Настоявах на отказа си, но тя каза, че сме я изработили заедно, че картината била нищо без моя принос — макар че, Аманда, това си е явна лъжа, защото моят принос е малък, една десета, една хилядна от нейния.

— Но въпреки това тя ти е дала половината пари.

— Каза, че изкуството ни ще се превърне в лъжа, ако не ги взема.

— Кога ще се запозная с тая жена, мътните да го вземат? — натърти Аманда.

За миг Джордж се обърка, но после осъзна, че дъщеря му и Кумико все още не се бяха срещали лично. Някак си винаги се получаваше така, че двете не можеха да бъдат на едно и също място по едно и също време. Странно. Въпреки че, в интерес на истината, когато беше с Кумико, Джордж забравяше всички други хора на планетата, на секундата спираше да вярва, че те също могат да имат някаква важност. Заля го срам и той излъга импровизирано:

— Скоро — рече. — Тя предложи да организираме коктейл.

— Коктейл? Кога, бе, татко? Да не сме шейсет и първа?

— Коктейл — обади се Джей Пи, имитирайки изстрели с насочено пръстче.

— Тя понякога е малко старомодна — отвърна Джордж. — Беше просто една идея.

— Нямам търпение да се запознаем. Тайнствената жена, която за един ден ти изкара месечната заплата.

— Е, и аз имам малко участие. Все пак аз направих лъва.

— Както кажеш, Джордж.

Кумико притежаваше още един комплект плочки, които не проявяваше желание да показва на Джордж. На брой плочките в него бяха трийсет и две, беше му обяснила тя, и си стояха кротко в единия ъгъл на куфара й на пет отделни купчинки, привързани с бяла лента — едно-единствено парче оризова хартия, обвила ги една по една, за да не им позволява да се трият една в друга.

— Това е един мой по-голям проект — каза Кумико.

— Не е нужно да ми го показваш — отвърна Джордж.

— Знам — отвърна тя с лека усмивка. — И точно по тази причина вероятно ще ти го покажа.

Показа му го една съботна вечер в ателието. Джордж тъкмо беше върнал Джей Пи на Аманда, приключила втория си пореден уикенд на оценяване на натовареността на трафика в Ромфорд, Хоршъм или някакъв си там друг дълбоко провинциален градец, и сега бързаше да смени Мехмет, който мразеше да работи сам, а и се беше заклел тържествено, че в събота следобед са го извикали на второ интервю — прослушване за роля в мюзикъла „Wicked“ — твърдение, което Джордж еднозначно определи за себе си като лъжа, но въпреки това бързаше да освободи момчето от работа.

Не беше виждал Кумико от две вечери. Срещите им бяха непредвидими. Тя вече имаше телефон, който никога не вдигаше, и най-често просто влизаше в ателието и питаше Джордж дали би искал да прекарат вечерта заедно.

Той неизменно казваше „да“.

Днес тя се появи почти в самия край на работното време. Влезе, все така с куфара в ръка, все така с белия шлифер, преметнат през свободния й лакът, нищо, че от ден на ден зимата ставаше все по-студена.

— Дъщеря ми много иска да се запознае с теб — каза Джордж, когато тя отвори куфара.

— Аз също искам да се запознаем — отвърна Кумико. — Може би ще се видим, когато организираме партито, за което ми спомена онзи ден.

— Да — рече Джордж. — Окей, добре, значи хайде да решим твърдо…

— Представляват цяла история — прекъсна го Кумико, но така деликатно, сякаш го беше сторила случайно, сякаш беше чула молбата му да му покаже невижданите досега плочки само преди секунда, а не преди няколко вечери. Тя бръкна в куфара и вместо да извади най-новата картина, която беше изработила с последната апликация на Джордж (стиснат юмрук, но напълно лишен от каквото и да било потенциално насилие, юмрук, очевидно уловил отчаяно най-любимото си на този свят, изплъзващо се от хватката му), взе купчинката плочки, привързани с бялата лента.

— Нещо като разказан мит — продължи тя и остави плочките на плота, но без да ги развива. — История, която ми разказаха, когато бях малко момиченце, но която през годините надрасна онзи първи разказ.

Ръката й все така не посягаше да развърже лентата.

— Не си длъжна да ми ги показваш — каза Джордж.

— Знам.

— Готов съм да почакам. Казах ти, че съм готов да те чакам вечно.

Тя го загледа сериозно.

— Даваш ми твърде много власт над себе си, Джордж. Още не ми тежи, но може и да ми дотежи, а аз не искам това да се случва — тя докосна ръката му. — Знам, че го правиш от прекомерната си доброта, но ще дойде ден, когато и на двама ни ще ни се иска да не се отнасям с теб толкова предпазливо. А неотстъпчивостта трябва да съществува като възможност, Джордж. Без опасността от среща с възможната болка мекотата губи смисъл.

Джордж преглътна.

— Добре тогава — рече. — Много бих искал да видя останалите ти плочки.

Устата на Кумико се отвори в едно деликатно „О“ на радостна изненада.

— Наистина ли искаш, Джордж? Първата ми мисъл беше да ти откажа. Колко прекрасно, значи искаш? Ще ти ги покажа, разбира се.

После тя развърза лентата и обърна към него първата плочка.

Беше почти изцяло покрита с пера. Те се разтваряха във ветрило, преплитаха се едно върху друго, образуващи искрящо бял взрив. В средата едно–единствено перце, също бяло, но в леко по-различен оттенък, за да се откроява, беше изрязано и усукано във формата на новородено бебе.

— Тези не се продават — промърмори Кумико, все още колебаеща се дали да покаже на Джордж и останалите плочки.

— Не, не се продават — повтори тихо Джордж в почти безмълвно съгласие.

— Но ти какво би добавил тук? — попита тя. — Какво липсва на тази картина?

— Нищо не й липсва — отговори Джордж, а очите му се плъзгаха по извивките на бялото, по леко изпъкващия контур на бебето.

— Знаеш, че това не е вярно — каза Кумико — и те моля да помислиш върху въпроса ми.

Джордж загледа отново картината внимателно, стараейки се да прекъсне връзката с рационалното си съзнание, да остави белият образ просто да се рее из главата му, да позволи на други образи да се свържат свободно с него.

— Аз бих добавил едно отсъствие — каза. — Отсъствие от думи. В тази картина личи някаква загуба — Джордж примигна и дойде на себе си. — Така ми се струва.

Кумико кимна.

— Можеш ли да изработиш това отсъствие? Ще направиш ли за мен и други форми от думи, както досега?

— Разбира се — отвърна Джордж. — Каквото поискаш.

Двамата се обърнаха отново към плочката.

— Какво се случва тук? — попита той. — Нали каза, че е мит? Какъв мит?

Кумико само кимна и Джордж реши, че няма да му отговори.

Но после тя заговори и заразказва началото на една история.

Тя се ражда като дъх сред облака, каза Кумико.

И продължи да разказва нататък.

Следващият понеделник, след уикенд, прекаран с Кумико, уикенд, отново беден откъм лични подробности, но преливащ от чувство на яснота, спокойствие и сладък копнеж, Джордж окачи в ателието третата им обща плочка, последната от работите им извън личните трийсет и две в куфара.

Кумико беше взела стиснатия юмрук на Джордж, юмрукът, изцеден от всякаква сила и желание за мъст, юмрук, примирил се и приел съдбата си, и го беше комбинирала със своя изработен от перца профил на буза и шия на жена, загледана в противоположната посока, сякаш обърнала гръб на художника. Ансамбълът беше още по-шокиращ от лъва и воденицата. Излъчваше загатнато насилие — юмрук срещу лице — без значение колко спокоен беше юмрукът, но тази атмосфера се разнасяше бързо при по-продължително наблюдение. Юмрукът преставаше да бъде юмрук и се превръщаше просто в затворена шепа, отдръпваща се, празна, след като е погалила нежно лицето на жената за последен път. Може би ласката дори не беше реална, а само спомен за ласка, затворената шепа просто посягаше назад в миналото, за да почувства любимия допир още веднъж, но напусто, защото миналото винаги разочарова онези, които искат нещо от него.

— Това е само една картина — повтаряше си Джордж, докато се мъчеше да й намери подходящо място на стената. — Само картина — с думите си се опитваше да се отскубне от властта на образите, да намали въздействието им върху себе си, да спре да усеща как стомахът му се свива всеки път, когато погледнеше апликацията.

Опитите му да го стори бяха провал. И това го радваше.

Зад гърба му вратата на ателието се отвори. За един миг на изненада Джордж реши, че Мехмет е проявил безпрецедентна точност, особено след уикенд, в който е имал „второ прослушване“ за „Wicked“ — факт, нелишен от определен тип последици.

— Подранил си — рече Джордж и се обърна, все така с третата плочка в ръка.

Но това не беше Мехмет. Беше мъжът с костюма, който беше купил втората плочка за онази екстравагантна сума. И не беше сам. До него стоеше леко пълничка, но безкомпромисно делова на вид жена. Имаше къса руса коса, скъпи обици и беше облечена в риза с отворена яка с такава простичка и елегантна кройка, че сигурно струваше повече от хладилника на Джордж.

Но лицето й… На лицето й беше изписан почти отчаян израз, очите й пронизваха Джордж, остри, леко зачервени в ъгълчетата, сякаш в някакъв момент тази сутрин жената беше плакала.

— Това той ли е? — попита тя.

— Той е — отговори мъжът с костюма, застанал на крачка зад нея.

Жената сведе поглед към картината, която Джордж все още държеше в ръка.

— Има и други — изрече жената с неизказано облекчение в гласа.

— С какво мога да ви бъда полезен? — насили се да попита Джордж.

— Картината — каза жената. — Картината, която държите.

— Какво за нея? — отвърна Джордж и леко повдигна апликацията, готов да я защитава на всяка цена.

И тогава жената назова сума, която Джордж не можеше да определи по друг начин, освен като екстравагантна.

След като най-сетне, приключи с най-ужасното от всички ужасни наблюдения на трафика в графство Есекс, взе киселия и недоспал Джей Пи след поредната събота, прекарана с Джордж, който пък от своя страна беше странно разсеян и мърмореше как трябвало да се захваща пак с апликациите си, и след като обиколи два супермаркета, за да намери единствения сок, който Джей Пи пиеше тази седмица (манго, пешън фрут и праскова), Аманда най-после се добра до вкъщи, но съвсем скоро на вратата й се почука.

Както обикновено, тя не обърна внимание. Кой в днешни дни чука по вратите? Най-често търговски пътници, готови да й обяснят безмерните предимства на новата двойна PVC дограма, фашисти със значки на реверите, настояващи за нейния глас на следващите избори или дори — както й се случи веднъж — мъж с толкова силен кокни акцент, че дори и за нея като англичанка беше трудно да го разбере, който й предлагаше да си купи прясна риба от каросерията на някакъв бус. („Има ли изобщо жив човек, който би си купил риба, пренасяна по този начин?“, беше го попитала Аманда). Със сигурност не беше домакинът на кооперацията, не и в ден с мач от Шампионската лига, за пощата пък беше късно и по тази причина, когато на вратата се почука за втори път, Аманда отново остана седнала.

— Как мислиш, какво стана със свидетелите на Йехова? — попита тя Джей Пи, нахлузил 3D очилата и зяпнал в техния категорично не-3D телевизор. — Никакви ги няма напоследък. Сякаш са се превърнали в мит — тя загреба още един наръч опипани с лепкави пръстчета играчки, за да ги прибере по местата им. — Макар че техните митове едва ли ще са от ония с многото голи гърди, вакханалии и лебеди, дето се любят с девици. — Аманда се обърна към сина си, който изобщо не й отговаряше, най-вече защото беше на четири годинки и гледаше телевизия. — Как смяташ, зайче, що за митове имат свидетелите на Йехова? С много светлина, прорязала мрака, най-вероятно.

— Шшт, мамо — отвърна Джей Пи. — Веселия танц!

Това значеше, че Веселия танц престъпно скоро щеше да може да се сваля от Веселия сайт, изпълняван от инфантилни Весели динозаври, облечени в техните Весели костюми на Веселия плаж под Веселите дъги, избликващи от Веселите мобилни приложения. Танцът не включваше друго, освен Веселба, а Джей Пи беше ревностен негов почитател.

От вратата долетя поредното почукване, придружено от приглушен глас. Аманда застина, хванала лепкав супергерой в едната ръка и лепкава пожарникарска кола в другата. Замисли се дали да рискува да отвори, но смахнатият продавач на риба също беше викал през вратата (вероятно нещо от рода на „Прясна риба!“, но всъщност какво значение имаше?). Зачака, но явно онзи пред вратата се отказа от опитите си. Аманда пусна играчките в кутията им, въздъхна и реши, че стаята вече е достатъчно подредена и че онова, което наистина й се иска, е да сложи прекрасното си момче да спи веднага, след като то проведе редовния си седмичен разговор с Анри, а после да се размаже самичка на дивана и да гледа скапаната телевизия в събота вечер в компанията на чаша чай и шестнайсетимата си последователи в туитър, на които да праща саркастични постове.

— Веселия танц! — провикна се Джей Пи, скочи на крака и се впусна бясно във вихъра на Веселбата.

Мобилният на Аманда звънна. Тя изтича в кухнята да си изплакне лепкавите пръсти, преди да извади телефона от джоба си.

С лека изненада видя, че на дисплея се изписва Анри.

— Подранил си — рече тя. — Той още…

— У дома сте си, значи — прекъсна я Анри с прекрасния си акцент, удивителна комбинация от агресия и топлота. — Чувам телевизора. Защо не отваряш?

— Стана малко неочаквано — сви рамене Анри над чашата чай. — Утре вечер хващам влака за вкъщи, а с Клодин дойдохме, само защото майка й не можеше да излезе от хотелската си стая.

Аманда едва не се задави с чая си.

— Как така не можеше да излезе?

Анри махна с ръка по пренебрежителния си галски маниер.

— На нормалните хора им звучи странно, разбирам. Но когато става дума за майката на Клодин… — той отново сви рамене, подсказвайки, че тази жена е бреме, с което той охотно се примирява.

Джей Пи изпадна в истерия от щастие при появата на Анри. „Papa! Papa! Je suis tortillant! Tortiller avec moi!“ A Анри бащински се включи във Веселбата на танца. След това им трябваха часове, за да сложат момченцето да си легне, но Анри настоя той сам да го приготви за сън, като преди това дори го изкъпа и му чете приказка — Le Petit Prince, разбира се — докато Джей Пи най-сетне се унесе. Аманда се насили да не се дразни от това колко самодоволен изглеждаше Анри след изпълнението на една задача, която тя самата вършеше всяка вечер без никой да разбере.

— Как е Клодин? — попита Аманда.

— Пътува за Франция — отвърна Анри и Аманда помисли, че на света не съществува нищо по френско от начина, по който един французин казва Франция. — Майка й тръгна с нея с моя билет. Аз не мога да си купя друг по-рано от утре.

— И двамата трябваше да дойдете чак до тук, за да спасите тая майка?

Анри извъртя очи, сякаш просеше милост от боговете.

— Ти си истинска късметлийка, че не я познаваш. Твоята майка е толкова различна, истинска англичанка, така мила. Аз много обичам Клодин — в този момент той беше обърнал поглед настрани и не видя как Аманда трепна, — тя е като обой, който изпълнява мелодия на Бах, но нейната maman… — После отново сръбна от чая. — Благодаря ти, че не възрази на нахалното ми нахлуване — в тона му нямаше и следа от цинизъм или задна мисъл. Наистина й беше благодарен. — Наистина съм ти много благодарен — допълни.

— Няма нищо — отвърна Аманда с половин уста.

Настъпи кратко напрегнато мълчание.

— Мога ли да попитам как си? — проговори Анри.

— Можеш.

Той й се усмихна с онази усмивка, от която стомахът й се свиваше. Обичаше го, ах, как го обичаше само, обичаше го, мразеше френското копеле, мразеше го най-вече заради това, че го обичаше толкова много, но, о, обичаше, обичаше, обичаше го още, проклетия красавец.

— Та, как си? — попита той.

Аманда отвори уста да каже „Добре съм“, но вместо това отвърна:

— Напоследък не спирам да плача.

И за нейна собствена изненада осъзна, че това е чистата истина. Никога не беше смятала себе си за плачлива жена, но напоследък, о, напоследък. Плачеше, когато говореше с баща си, плачеше на най-плоските сантиментални сцени по телевизията, плачеше, когато вратата на асансьора се затвореше под носа й. Плачът я влудяваше, а резултатът от яростта й беше, че започваше да плаче още повече.

— Потисната ли си? — попита Анри, не без съчувствие.

— Ако „потисната“ означава да съм гневна през повечето време, да, потисната съм.

— Мисля, че правилната дума за състоянието ти е амандизъм — Анри повдигна вежди така, както само французите правят, но изражението му си остана все така дружелюбно. Ведрото му отношение към нея определено беше нещо ново. Анри им гостуваше толкова често, колкото беше необходимо, за да поддържа у Джей Пи живо усещането за физическото присъствие на баща му, но през първите години след раздялата срещите му с Аманда напомняха общуване между враждуващи тайни агенти, които си разменят секретни тайни от ядреното въоръжаване, като, в интерес на истината, Аманда беше далеч по-враждебната от двамата. С времето обаче стана твърде уморително да му е ядосана непрекъснато. Отношението й от нетърпимо омекна до хладно, от хладно до учтиво, после от учтиво до почти дружелюбно — положение, което беше по-лошо от всичко, защото, ако можеше да е толкова спокойна в негово присъствие, това най-вероятно значеше, че искрата между двамата вече я няма, нали? Да, страстта им беше яростна, но поне беше страст. Мисълта я накара да се смръщи, а Анри изтълкува погрешно изражението й.

— Прости ми — каза той и остави чашата с чай на масата. — Не исках да ти давам повод да ми се разкрещиш.

— Значи това мислиш за мен? Че съм човек, който ти крещи?

— Ами преди доста ми крещеше.

— Ами преди имаше доста неща, за които да ти крещя.

Анри се ухили.

— Да си дойдем на думата. Моля те, недей, не съм дошъл да спорим. Дойдох да видя сина си и ще се радвам да го сторя на спокойствие, какво ще кажеш?

Аманда не отвърна, само завъртя последната глътка студен чай на дъното на чашата си и вдигна поглед към бившия си съпруг. Тенът му беше дразнещо здрав, посребрената му коса подстригана ниско, за да прикрие оредяването. Това го правеше да изглежда още по-сексапилен, особено с френската си тениска с триъгълно деколте и френското кичурче косми на гърдите, показало се под разкопчаната яка.

— Тревожа се, че толкова плачеш — каза той и се приведе към нея над дивана. — Не е добре за теб. И за Жан-Пиер не е добре майка му да е така тъжна.

Аманда се замисли за момент.

— Смятам, че сълзите ми не са тъжни. По-скоро са сълзи от гняв.

Анри не мръдна, остана приведен толкова близо, че тя усещаше уханието му, болезнено познатия аромат, смес от любимия му меден сапун, от цигарата, която без съмнение беше изпушил по пътя от метрото до тук, и от уникалния мирис на Анри, личния му мирис, мирис, какъвто всички имаме и който самата личност на другия ни кара да приемаме като привлекателен или отблъскващ.

Привлекателен. Или отблъскващ. Или привлекателен.

Проклет да е.

Аманда вдигна ръка и го погали по бузата. Наболата му брада нежно одраска пръстите й.

— Аманда! — каза Анри.

Не се отдръпна, когато тя се доближи до него, не се отдръпна, когато тя безцеремонно навлезе в личното му пространство, не се отдръпна и когато устните й докоснаха неговите.

Но след това вече се отдръпна.

— Това не е добра идея.

— Клодин е на двайсет и пет метра под дъното на Ламанша — отвърна Аманда, все така близо до него, но вече несигурна какво точно върши, чувствайки, че сълзите й ще бликнат всеки момент, мъчейки се с всички сили да ги прогони. — А помисли колко добре се познаваме с теб. Ще прескочим всички ония работи, които и двамата не харесваме.

Анри взе ръката й и я целуна.

— Не бива.

— Но си мислиш за това.

В отговор той се усмихна и посочи слабините си, където опънатият плат на панталона издаваше физическия му интерес.

— Да, но не бива — повтори той. — Не е редно.

Аманда почака още секунда, за да види дали той ще се предаде (предаде беше най-точната дума, тя го караше да й се предаде, не защото искаше да провери дали той ще го стори, а защото изпитваше нужда от него, нужда в пъти по-голяма от неговата, нужда, която я караше да се чувства така, сякаш пада от скала и отчаяно желаеше не той да я спаси, а да падне заедно с нея и ако след това двамата оцелееха, е, след това вече можеха да пийнат по още някоя и друга шибана чашка шибан чай), но после се отдръпна и се отпусна назад на дивана, постара се да докара непринудена усмивка, сякаш постъпката й беше само мимолетна прищявка, дреболия, малко развлечение за възрастни, но нищо, за което да се съжалява, нищо, за което да се тревожим.

Трябваше да прехапе до болка долната си устна, за да не се разплаче. Пак.

— Обичам те, Аманда — каза Анри, — и знам, че макар и да ми крещиш, ти също ме обичаш. Но сега обичам Клодин, а тя ме обича в отговор по начин, който не й струва толкова много, колкото ти струва на теб.

После я загледа мълчаливо. Аманда разбираше, че той се опитва да изглежда благородно, независимо от темата на разговора — винаги беше таял вкус към показното — но едновременно с това деликатно и мило се опитва да не я кара да се чувства неудобно, сякаш това изобщо беше възможно. Не беше възможно и тя зачака и той да го осъзнае.

— Трябва да си вървя — рече най-сетне Анри и се изправи, но не направи крачка към вратата. Изведнъж близостта им рязко стана свръхосезаема — той прав, тя седнала, и двамата наясно с все така опънатия плат на панталона му.

Останаха неподвижни, съсредоточени в дишането си.

— Merde — прошепна Анри и съблече тениската си през главата.

По-късно, когато всичко свърши, Анри, обул бельото си наопаки, седнал с цигара в ръка на ръба на дивана, махна леко към вратата на детската стая.

— Той ми липсва — каза. — Липсва ми всеки ден.

— Знам — беше единственото, което Аманда успя да отговори.

Не плака, когато той си тръгна, не беше ядосана, нито тъжна, не чувстваше нищо, само гледаше как цялата съботна вечер пъстро облечени хора изпадат в пъстра истерия по телевизията. А после най-сетне стана време да изключи всичкия този хаос и да си легне. Тогава заплака.

Неделята мина под знака на куп досадни задачи: немити от седмица чинии (срамуваше се да го признае, но такава беше истината), събирано малко повече от седмица пране (от това се срамуваше още повече, Джей Пи вече трети ден носеше един и същи гащеризон), плюс кратка почивка за хранене на патиците в близкото езерце в парка — на разходката Джей Пи категорично пожела да излезе облечен в костюма си на Супермен, онзи с фалшивите мускули.

— Патета, патета, патета! — рече момченцето и хвърли цяла филия на една от гъските в езерцето.

— На малки парченца, мили — каза Аманда и се наведе да му покаже. Детето гледаше ръцете й, задъхан от желание да хвърля залчета.

— Аз! — викна. — Аз, аз, аз!

Аманда му даде трохите и момченцето ги хвърли всичките заедно с едно–единствено широко движение.

— Пате!

Тя беше късметлийка, знаеше си го и си го повтаряше дразнещо често. Беше намерила детска градина на приемлива цена съвсем близо до службата си, там Джей Пи ходеше с радост, а таксата се покриваше почти изцяло от издръжката на Анри. Когато й се налагаше да закъснее в службата, майка й вземаше детето и го гледаше, а Аманда си го прибираше вечер, на път за вкъщи. Джордж също беше повече от щастлив да се грижи за внука си в най-невероятни часове от денонощието.

А какво детенце беше. Господи, погледнете го само. Понякога чувстваше към него такава обич, че й се приискваше жив да го изяде. Просто да го пъхне между две филии сух хляб за патици и да го оглозга до костите като някаква вещица от приказките. Засъхналият сок около устата му, начинът, по който храбро се приближаваше до всичко на този свят, освен до балони, фактът, че френският му беше значително по-точен от английския. Обичаше го толкова много, че щеше да обърне света, за да намери онзи, който дръзнеше да го нарани…

— Добре — прошепна си сама на себе си, усетила, че сълзите й пак напират да бликнат. — Хайде стига.

Наведе се и целуна тила на сина си. Джей Пи малко понамирисваше, защото къпането беше поредната закъсняла задача, която трябваше да се отметне днес, но ароматът му си беше все така само негов.

— Мамо? — момченцето се обърна към нея, разперило ръчички за още хляб.

Аманда преглътна сълзите си. (Какво ставаше с нея?)

— Заповядай, зайче — каза и му подаде още един залък. — Онова там всъщност не е пате.

Детето смаяно се обърна към гъската във водата.

— Не е ли?

— Това е гъска.

— Като Гъската Сузи!

— Да, разбира се, забравих, че четохме за нея…

— Но тази не е бяла.

— Има различни видове гъски.

— Какво е „гъски“?

— Същото, само че много. Една гъска, много гъски.

— Един лос, много лоси6.

— Мисля, че тази, която храниш, е канадска гъска.

— Канадски лос — обобщи Джей Пи. — Какво е „канадски“?

— Значи идва от Канада, една голяма страна в Америка.

— Какво правят хората на Канада?

— Секат дървета, ядат си обяда и ходят до тоалетната7.

Джей Пи беше дълбоко развълнуван от тази новост.

— Това също ли е гъска? — рече детето след малко и посочи напред.

Аманда проследи пръстчето му и видя голяма бяла птица, която газеше из езерцето. На главата си птицата имаше венец от яркочервени пера и съсредоточено се взираше във водата между краката си, сякаш ловуваше.

— Не съм сигурна — отвърна Аманда. — Може да е щъркел.

И тогава я прониза мисълта. Стряскаща мисъл.

Но не, Джордж просто е сънувал онази случка, нали така? Когато й я разказа, тя не му повярва. В разказа си обаче баща й не беше нарекъл птицата „щъркел“. Не, беше я нарекъл жерав, точно така, жерав. В Англия изобщо живееха ли жерави? Аманда смяташе, че не живеят, но пък никога преди не беше виждала птица като тази в езерцето. Колко голяма беше само…

Джей Пи се закашля, птицата вдигна глава и погледна към тях. Искрящо златно око, влудяващо като очите на всички птици, улови погледа на Аманда и го задържа секунда, две, а после се върна към лова си.

За миг Аманда се почувства така, сякаш птицата я преценяваше. Но, от друга страна, тя си се чувстваше така всеки ден под погледите на околните.

— Papa ще дойде ли да храни гъските с нас? — попита Джей Пи.

— Не, рожбо, Papa си замина за Франция.

— Клодин — проточи Джей Пи, горд с осведомеността си.

— Точно така — потвърди Аманда. — Клодин.

Детето обърна поглед към гъската, която беше хранило досега. Тя беше изкълвала последното залче и сега отново протягаше шия към тях, едновременно нападателно и смутено. Джей Пи стоеше срещу нея с ръце на кръста, а стиропорените мускули на Супермен се издуваха по телцето му.

— Гъска — рече детето. — Аз не съм гъска.

— Не, мили, не си.

— Понякога съм пате, мамо — обясни момченцето, — но никога не съм гъска. Никога, никога.

— Защо така?

— Ако бях гъска, щях да си знам името. Но когато съм гъска, не си знам името, значи не съм гъска. Аз съм пате.

— Ти си Джей Пи.

— Аз съм Жан-Пиер.

— Да, това също.

Детето пъхна лепкавата си ръчичка в нейната (Как? От къде се беше олепил пак? Досега беше държал само парченца хляб. Дали телата на малките момченца не отделяха някаква лепкава смола, като охлювите?). Аманда погледна още веднъж към щъркела/ навярно жерав и го гледа, докато създанието не се скри зад клоните на едно надвиснало дърво, все така неспирно сканиращо водата в търсене на храна.

— Нали рибите хибернират по това време на годината? — попита на глас Аманда и веднага извъртя очи — толкова глупаво прозвуча въпросът й в собствените й уши. Напоследък започваше прогресивно да се тревожи, че се превръща в една от онези самотни майки по влакчетата на метрото, които говорят на децата си високо и ясно, сякаш молят някой от околните, който и да е, да им отговори и да им даде тема за разговор, различна от Веселия танц.

— Какво е „хиберфират“? — попита Джей Пи.

— Хибернират. Значи, че спят през зимата.

— О, аз също правя така. Завивам се в леглото и цялата зима спя. А пък понякога, мамо, мамо, а пък понякога знаеш ли какво? Аз съм зимата. Je suis l’hiver.

— Oui, малко приятелче. Mais oui.

Когато вечерта на същия ден Аманда сложи Джей Пи да спи, установи, че е толкова уморена, че дори не е в състояние да сготви за следващия ден. Предполагаше се да получи малко почивка в замяна на идиотските съботи, прекарани в съсухрящите душата гори тилилейски насред скапания Есекс, но шефката на личен състав Фелисити Хартфорд ясно беше заявила, че „почивен ден в замяна“ е понятие, подобно на прословутия „златен стандарт“: безценен е, но само докато някой не поиска да го ползва наистина.

Вместо да готви, Аманда се обади на Джордж и двамата си поговориха за Кумико — двете с нея така и още не се бяха срещали; нещата бяха стигнали дотам, че Джордж почваше да създава впечатление, че умишлено пази новата си приятелка в тайна — както и за смайващите суми, които изневиделица хората бяха почнали да предлагат на баща й и Кумико в замяна на съвместно изработените техни произведения: факт, на който Аманда също така не вярваше; приличаше й на неблагоразумието да обявиш, че си спечелил от лотарията, преди още да си проверил изтеглените числа.

— Помниш ли птицата, която ми разказа, че си спасил? — попита изведнъж Аманда. — Каква беше тя? Щъркел?

— Жерав — отвърна баща й. — Почти напълно сигурен съм, че беше жерав.

— Това със спасяването й в задния ти двор случи ли се наистина? Или си го сънувал? — Джордж въздъхна и Аманда с изненада долови във въздишката му неподправено раздразнение. Побърза да продължи — Питам само, защото ми се стори, че днес май видях същата птица. В парка, с Джей Пи. Висока и бяла, ловеше риба.

— Сериозно? Във вашия парк, дето е при апартамента ти?

— Да.

— Божичко, ама че работа. Божичко. Не, не беше сън, но усещането беше такова, като че ли сънувам. Божичко.

След това Аманда звънна на майка си и двете приказваха най-вече за Джордж.

— Какво да ти кажа, мила, нищо от тия работи не ми звучи смислено — рече майка й, след като изслуша подробностите за Кумико, картините, парите и жерава. — Сигурна ли си?

— Той изглежда щастлив.

— Той винаги изглежда така. Това не означава, че наистина е щастлив.

— Не ми казвай, че още се тревожиш за него, мамо.

— Да срещнеш веднъж Джордж означава да се тревожиш за него до края на живота си.

Преди да си легне и да се престори, че чете, Аманда взе мобилния и кликна на „Последни разговори“. Анри беше трети от горе на долу, след номерата на баща й и майка й. Не беше говорила с никой друг през целия уикенд. Замисли се дали да не звънне на Анри да провери дали се е прибрал вече, но това, разбира се, по ред причини беше невъзможно. А и какво щеше да му каже? Той какво щеше да й каже?

Остави телефона и угаси нощната лампа.

Заспа. И сънува вулкани.

Работата й за понеделник беше да анализира данните, събрани през уикенда — брой коли, средна продължителност на престоя им по кръстовищата, възможни алтернативни варианти на пътната сигнализация за съответните райони, паралелни маршрути, които да облекчат движението. Аманда никога не се опитваше да обясни тази част от работата си на никого, не и след като няколко пъти в подобни разговори беше забелязала как лицата на хората се изопват от ужас да не би да продължи още дълго да ги занимава с тая смъртоносна скука.

Но какво да си говорим, хората си бяха тъпаци, тя определено намираше работата си за интересна. Наблюдението на пътния трафик може и да не беше особено динамична задача, но намирането на решение на даден проблем си беше достойно предизвикателство. А облекчаването на движението по пътищата беше проблем, който Аманда беше в състояние да реши, дори беше развила вкус към намирането на решения в тази насока и беше станала толкова добра в това, че беше съумяла да трансформира анонимната омраза на Фелисити Хартфорд по свой адрес в ясно съзнание за неохотно одобрение.

Рейчъл обаче — която, при всички положения, беше пряката й началничка — започваше да се превръща в сериозна пречка.

— Още ли не си приключила с анализа? — попита тя, застанала до противоположния ъгъл на бюрото на Аманда и едновременно с това четяща доклад, сякаш работата на Аманда беше толкова досадна, че не заслужаваше дори и един поглед.

— Часът е 9:42 сутринта — отговори Аманда. — Тук съм само от четирийсет и пет минути.

— От трийсет и една минути? — проточи Рейчъл. — Смяташе, че закъснението ти ще остане незабелязано?

— Цялата събота бях на работа.

— Наблюдението на трафика се свършва за една сутрин? Не може да отнеме цял ден?

Положението беше такова откак се бяха върнали от онзи пикник. Нищо видимо не се беше променило, не бяха казвани тежки думи, нито бяха разменени клетви за вражда за вечни времена, не, беше настъпило само едно постепенно намаляване на отправените към Аманда покани за обяд, в замяна на това нареждания й се даваха с все по-рязък тон, изобщо, атмосферата като цяло беше охладняла. Отказът на Рейчъл да гледа Аманда обаче беше нов щрих. „Явно вече сме в нова фаза на отношенията“, помисли Аманда. „Хубаво.“

— Как вървят нещата с брата на Джейк Гиленхаал? — попита тя високо и върна поглед върху екрана на компютъра си. С ъгълчето на окото си видя как Рейчъл най-сетне вдигна глава и я зяпна.

— С кого?

— С момчето от парка — обясни Аманда престорено-невинно. — Онзи, дето те заля цялата със зехтин.

— Уоли е добре? — отвърна Рейчъл и лека гримаса (както и, развълнувано си отбеляза Аманда, и една напречна бръчка от гримасата) набразди иначе безупречното й лице.

— Името му е Уоли? — отбеляза Аманда за трети или четвърти път. — Че кого кръщават „Уоли“ в днешни дни?

— Името си е напълно нормално? — парира Рейчъл. — За разлика от нечии други имена, които ми идват на ум? Например „Кумико“ като име на жена, която дори не е японка?

Аманда примигна.

— Що за странна подробност си запомнила. А и от къде знаеш, че не е японка?

— Изобщо не е странна? — отвърна Рейчъл. — Ти приказва за нея почти непрекъснато, ако си спомняш? Сякаш си нямаш собствен личен живот и се налага да живееш живота на баща си? Не е ли тъжно? Налучках ли проблема?

— Понякога, Рейчъл, не знам какво си въобразяваш, че можеш…

— Докладът, Аманда? — пресече я Рейчъл, а зелените й очи святкаха.

Аманда се предаде.

— До обяд ще е готов — каза и лепна на лицето си огромна фалшива усмивка. — Ей, а какво ще кажеш да си вземем нещо за хапване и да прегледаме доклада заедно, а?

Рейчъл изпуфтя с престорено разочарование.

— О, страхотно щеше да е? Но вече имам други планове? Нека докладът да е на бюрото ми до един часа?

После се врътна и си тръгна, без да дочака отговора на Аманда. Можехме да сме приятелки, помисли Аманда.

— Или може би не — каза си после тихичко на глас.

— Мръдни, че пречиш, дебелано!

Лакътят на колоездача запрати кафето на Аманда на тротоара на Ситито, в този момент гъмжащ от чиновници и финансисти, излезли в обедна почивка, в това число и една бизнес дама, проявила неблагоразумието точно днес да облече костюм с цвят на слонова кост. Чашата падна точно в краката на жената и кафето я оплиска чак до над коленете.

Изгубила дар слово, тя спря и зяпна Аманда. Аманда от своя страна, разкъсвана между смущението да я нарекат „дебелана“ пред толкова хора и конфуза от това, че буквално беше замерила с кафето си невинен минувач, се опита да поеме инициативата първа.

— Шибани колоездачи — рече, като от една страна действително чувстваше искрена омраза към колоездачите, а от друга се надяваше жената да последва примера й и също да прехвърли вината върху момчето с колелото.

— Стоите насред алеята за колоездачи — отвърна жената. — Какво очаквахте?

— Очаквах, че тоя ще направи път на пешеходец!

— А може би наистина сте твърде дебела и човекът не е успял да ви заобиколи.

— О, майната ти — отказа се Аманда и й обърна гръб. — Кой носи слонова кост през януари?

— Ще ми платите почистването! — заяви жената и тръгна подире й.

Аманда се опита да си пробие път през навалицата от мъже и жени в костюми, спрели се, за да погледат кавгата.

— И как ще ме принудите? — попита тя. — Ще ме арестувате за неизползване на химическото чистене по предназначение?

Красив бизнесмен — индиец пристъпи тържествено напред и препречи пътя на Аманда.

— Наистина съм на мнение, че трябва да предложите да платите почистването на костюма на дамата — изрече той със силен ливърпулски акцент. — Така е редно.

— Точно така — обади се втори красавец от тълпата. — В края на краищата, вината е ваша.

— Вината беше на колоездача — отвърна Аманда. — Той ме блъсна, а в момента сигурно е на километри оттук, самодоволно яхнал вълната на собствената си чиста съвест.

Жената с изцапания костюм най-сетне я настигна и я улови за рамото.

— Погледнете ме! — рече тя. — Ще ми платите почистването.

— Не се тревожете — обади се индиецът. — Ще го плати и още как.

Аманда отвори уста, за да поднови спора. За своя изненада изведнъж установи, че е готова дори физически да нападне жената с белите дрехи, готова е да й зашлеви истински шамар (или дори да й забие истинско кроше), ако тя на секундата не си махне проклетата ръка от рамото й. Аманда беше достатъчно висока и едра, за да стане ясно на всички, че е по-добре да не я закачат, а и беше време хората вече да се научат, че…

Но когато отвори уста да заговори, установи, че сълзите й отново се канят да бликнат.

Всички я гледаха, на лицата им беше изписан гняв, че си е позволила да внесе несправедливост в живота им, и те сега търпеливо чакат тази несправедливост да бъде поправена. Аманда се опита пак да заприказва, опита се да обясни недвусмислено на жената какво да направи с изцапаните си панталони, но от гърлото й се откъсна само задавен хлип.

— Сериозно — прошепна си тихичко. — Какво ми става?

Минути по-късно, минути, сторили се на Аманда часове, под презрително-победоносните погледи на двамата красавци — бизнесмени, тя размени визитката си с тази на жената в белия костюм. После обърна гръб на финансово грамотното им трио и понесе остатъка от обяда си към малката зелена площ близо до офиса й и когато седна на последната половин свободна пейка, установи, че вече няма кафе, с което да преглътне сандвича си.

Това са сълзи от гняв, каза си, когато избухна в плач над марулята в хлебчето си, приготвено набързо сутринта, при това без майонеза, защото двамата с Джей Пи закъсняваха за детската градина. Сълзи от гняв.

Но Анри беше прав. Нямаше голямо значение от какво са сълзите.

— Добре ли сте? — попита един глас до нея.

В другия край на пейката седеше друга жена, жена, която Аманда беше мярнала едва-едва, когато сядаше, жена, която също, по някаква смайваща причина, също беше облечена в слонова кост. „Я се стегнете, бе, хора, още е не е свършил шибаният януари!“

Лицето на тази жена обаче беше мило, лице, което (Аманда с изненада се улови, че мисли точно това) е видяло много и от всички преживени премеждия жената с това лице е излязла обогатена не толкова с познание за света, колкото с познание за самата себе си, при това по-дълбоко, отколкото Аманда някога би могла да се надява да постигне.

— Имам дълъг ден — прокашля се тя смутено. После се върна към сандвича си.

— А — продължи жената до нея. — Митовете разказват, че светът бил създаден за един ден, ние слушаме, пуфтим и ги наричаме метафори и алегории, но в дни като днешния ни се струва, че дори до предобед да се обърнем наопаки и да успеем да създадем вселената, все ще се намери някой, който да ни задължи да присъстваме на оперативката следобед.

Аманда се усмихна учтиво и усети първите предупредителни сигнали в главата си — беше седнала до някаква луда. Но после си каза, не, нищо подобно. Тази особена дребничка жена някак си я беше разбрала и й беше споделила разбирането си. Да, в някакъв смисъл това беше странно, но от друга страна беше и странно успокояващо.

Не спирам да повтарям „странно“, помисли Аманда. Акцентът на жената беше странно (ето пак!) неопределим, ясен, но чуждестранен и сякаш подсказваше, че жената идва не от далечни места, а от далечни, древни времена. Аманда поклати глава. Не, помисли, сигурно просто е от Близкия Изток. Или нещо подобно.

— Простете — кристално и отчетливо произнесе жената, и от тона й стана ясно, че това „простете“ не означава „съжалявам“. Това „простете“ означаваше „моля да ме извините“.

Аманда я погледна.

— Знам, че ситуацията е малко невероятна — рече жената, — но кажете ми, вие не сте ли случайно Аманда Дънкан?

Аманда замръзна, както дъвчеше сандвича.

— Простете — повтори жената и този път думата означаваше точно „съжалявам“. — Удивително, нали? — продължи. — Не сме се срещали, но имам чувството, че се познаваме отдавна.

Аманда се изправи като свещ от смайване.

— Кумико?

И внезапно осъзна, че жената до нея може да бъде само Кумико и никоя друга.

Един колоездач, може би дори същият, който събори кафето й — за Аманда те всички изглеждаха еднакви с впитите в слабините трика и аура на нахално–превзето превъзходство — профуча опасно близо до пейката, принуждавайки двете жени инстинктивно да се дръпнат назад. Аманда изпусна сандвича с маруля, той падна на плочите и остана да лежи там като жертва на убийство.

— Шибани колоездачи! — изкрещя тя подире му. — Мислят си, че светът е техен! Мислят си, че могат да си правят каквото им скимне! Оплакват се, че им пречиш, дори когато всъщност СИ СЕДНАЛ НА ШИБАНА ПЕЙКА В ПАРКА!

После се отпусна назад, без обяд, без кафе, бясна, че сълзите отново пълнят очите й, бясна на усещането, че почвата се изплъзва изпод краката й, при това без никаква причина, бясна от факта, че вследствие от гнева й нищо в света не се е променило, нищо, всъщност само нещо съвсем мъничко, нещо, което тя не е в състояние точно да определи, нещо, което сякаш загребва целия й живот и го премества целия по-нагоре по един стръмен планински склон и, ето, сега тя трябва да се катери, за да го достигне, но когато стигне до мястото, вижда, че там няма нищо, освен още и още склон, а в бъдещето никога няма да има нищо друго освен още и още склон до края на дните й, а ако това е така, то какъв е шибаният смисъл? Изобщо?

Някой пъхна хартиена кърпичка под носа й. Изнервена от точката, от която всъщност бяха тръгнали мислите й и от скоростта, с която бяха достигнали едно тревожно ниво на депресивност, Аманда пое кърпичката от жената, от Кумико (колкото и невероятно да беше това!), и си изтри сълзите.

— Знам — каза Кумико. — И аз ги мразя.

На Аманда й трябваше известно време да осъзнае за какво говори Кумико. А когато осъзна, вдигна очи към нея и избухна в нов порой от сълзи.

Които ни най-малко не бяха от гняв.

— Печатница Дънкан.

— С известния художник Джордж Дънкан ли говоря? — Това сте вие, нали?

— О, Джордж, хайде стига? Защо си такъв свенлив? Взех номера ти от Интернет?

— Тази история приключи. Мислех, че сме се…

— Не, не е приключила? Видях картините, които сте обявили за продажба? В момента ги гледам на монитора? Историята въобще не е приключила, нали, Джордж?

— Имах предвид, че историята между нас двамата с теб приключи. И ти го знаеш. Ти така пожела. И аз се съгласих…

— Но това беше преди да станеш известен?

— Едва ли точно „известен“, виж, аз…

— А цените, Джордж? Не се ли целите малко високо?

— Този сайт не е наш. Ние не сме определяли никакви цени. Дори не знаем как изобщо започна всичко това. Беше като взрив…

— Кои сте вие? Ти и тази Кумико? Така е името й, нали? Кумико?

— Рейчъл, сега ще затворя телефона и не искам повече да ми се…

— Двойка, която твори заедно? Колко мило?

— Наистина трябва да престанеш да повишаваш интонацията си на края на всяко изречение. Звучиш като пълна глупачка.

— …

— Съжалявам. Не исках да…

— Майната ти, Джордж. Просто се опитвам да бъда мила. Опитвам се да бъда приятелски настроена. Искам да кажа, след като ти разби сърцето ми…

— Това изобщо не е вярно. Тайни срещи. Пълна секретност. Ти така и никога не се радваше на компанията ми.

— Не е честно? Тайната беше за доброто и на двама ни? Искам да кажа, ще се радвам да кажа на Аманда за нас сега, ако това е, което искаш…

— Заплашваш ли ме?

— …

— Сега ще затворя телефона. Наистина.

— Чакай. Чакай? Съжалявам? Знам колко груба мога да бъда. Знам. Но…

— Но какво?

— Не мога да понеса да си жесток към мен, Джордж. Ти си всичко друго, но не и жесток.

— Съжалявам, аз…

— Не мога да спра да мисля за това. За това как ти си всичко друго, но не и жесток? Защото жестокостта е толкова обичайна днес, няма да повярваш колко е обичайна. Всеки мъж, с който излизам, се държи така, сякаш се състезавам с него. Кой е по-злобният? Кой е по-грубият? Сякаш от първото „здрасти“ се надхващаме да докажем кой е по-корав. А после самите срещи заприличват на, на, на, аа, как се казваше?

— На двубой?

— Точно така! На двубой! Единственото, което ти е позволено да правиш, е да показваш на другия колко си корав, колко си безкомпромисен и да се надсмиваш над слабостите му. Така стоят нещата. Надсмиваш се. Надсмиваш се над глупостта им? И се стараеш максимално никога да не позволиш другият да се надсмива над твоята собствена глупост. А за секса изобщо да не говоря?

— Да, наистина се надявам да не…

— Защото сексът, колкото и да е добър, е една преструвка от началото до края? Без значение какво старание и, така да се каже, умения влагат мъжете в него? Винаги им показваш, че сексът с тях просто се ядва? Намекваш, че си имала по-добри любовници? Че, нали, с този точно не е зле, но не е и кой знае какво — правиш го, за да не вземат мъжете наистина да си повярват?

— Рейчъл, не знам какво искаш от…

— Ужасно е, Джордж. Гнусно е. А сега пък съм с един тип, Уоли?

— Уоли?

— Всяка една минута с него е точно такава, каквато ти описах! Всяка една минута! Сякаш сме във филма „Гладиатор“? Просто е изтощително. Ужасно съм уморена. Толкова, толкова съм уморена? С теб не беше така.

— …

— Джордж?

— Сега съм с Кумико.

— Знам. Знам? Искам да кажа, да, наистина знам? Дъщеря ти не спира да мели по този въпрос? Така че, да, знам? Но просто си мислех. Мислех си колко ми липсваш.

— Не знам какво да кажа, за да…

— Няма нужда нищо да казваш? Просто на мен…

— С Кумико сме заедно…

— Ми липсва някой…

— И аз наистина…

— Някой, който е истински добър…

— Съм влюбен в нея.

— Ти беше добър с мене, Джордж. Почти никой друг в живота ми не е бил добър с мене.

— Е, ти самата не беше особено добра.

— Знам, че не бях добра с теб…

— Не, имах предвид, че не беше добра към самата себе си. По принцип се отнасяш към самата себе си зле.

— Ти си първият човек, който изобщо вижда това, Джордж. А аз излизам с Уоли и той е наистина, наистина сладък, но…

— Рейчъл, трябва да…

— Но аз не спирам да си мисля: сладък е, но не е добър като Джордж.

— Това между нас беше… стана бързешком, Рейчъл, и, смятам, ти самата отлично знаеш, че беше грешка. Аз съм твърде възрастен за теб. Твърде съм скучен за теб. Това бяха точните ти думи. Не съм и кой знае какъв красавец…

— И какво от това? Понякога човек има нужда от нещо повече от външен вид.

— И тия ти приказки нямат нищо общо с факта, че в момента съм обвързан с друга жена? Или пък с това, че името ми стана малко нещо известно?

— Отново ставаш зъл, Джордж. Не ти отива?

— Наистина вече ще затварям. Желая ти всичко хубаво…

— Виждаш ли? Доброта.

— Сега ще затворя телефона.

— Искам да те видя.

— Рейчъл…

— Заради доброто старо време?

— Не, не смятам, че…

— Ще направя така, че да си прекараш добре.

— …

— Знаеш, че мога, Джордж.

— Съжалявам, Рейчъл.

— Ама наистина много ще съжаляваш, ако не ми позволиш…

— Много съжалявам, че си толкова самотна.

— Джордж…

— Пожелавам ти всичкото щастие на света. Слушам те сега и чувам колко те боли, чувам виковете ти, толкова силно копнееш да…

— Почакай само секунда…

— … установиш връзка с някого, истинска връзка.

— Копнея, да? Аз…

— И много съжалявам, че този някой не мога да бъда аз. Съжалявам, но не мога да бъда аз. Наистина не мога.

— Джордж…

— Всичко хубаво…

— Джордж…

— Но вече трябва да затварям…

— Бременна съм.

— …

— …

— Само дето не си бременна, разбира се.

— Джордж…

— Довиждане, Рейчъл, много съжалявам.

— Джордж, аз само…

8 от 32.

Господарката лети безкрайно дълго, а после лети още и още, каца, само когато младата земя я повика, а когато не я вика, продължава да лети. И летежът, и кацането са радостно-приятни, а радостта, въпреки всичките изплакани сълзи, явно е нещо, към което господарката изпитва влечение. Всеки път, когато кацне, тя опрощава, пронизва сърцата със своята прошка, защото за какво друго в живота трябва да искаме прошка, ако не за прегрешенията си срещу радостта?

Светът навлиза в юношеството си, късовете земя се сглобяват един с друг, оформяйки разпознаваемо цяло, но съединяването им е придружено с болка и избухвания. Господарката не се пази от вулканите, когато изригват, защото разпознава в тях същия гняв, който движи и водата, разпознава същото усилие, усилие, насочено навън, към нищото.

— Скоро — казва тя на вулканите, — скоро вашият напън ще впие мускулите ви дълбоко в земята и ще сбере частите й в общ свят. Ръката на първия от вас ще се залови за ръката на друг, тя — за ръката на трети и така заедно ще понесете бремето на живота върху раменете си. Скоро.

И вулканите й вярват, укротяват гневните си пориви, впрягат ги в общото полезно дело по спояването на света.

9 от 32.

Всички вулкани постъпват така, освен един.

— Аз не ти вярвам, господарке — казва вулканът, а зелените му очи святкат от зла радост, която обърква господарката. — Смисълът на вулкана е гневът — продължава той. — Вулкан в покой е просто планина, не е ли така? Да укротиш вулкан, означава да го убиеш.

И лава и жар, и разруха потичат от него на вълни, обитателите на младата земя побягват пред изпепеляващия му смях. Отвратена, господарката отлита настрани, но после се връща и закръжава над вулкана, за да затвърди отвращението си. След това не отлита, а продължава да кръжи.

— Вулканът живее, за да умре — това е целта на съществуването му — казва тя. — Нима и ти не се стремиш към същото?

— Вулканът живее, за да умре, господарке — отвръща вулканът, — но да умре възможно най-гневен.

— Ти не ми се струваш гневен — казва господарката. — Усмихваш се. Шегуваш се. Зад думите ти има лъст, флирт. Срещала съм и двете по света.

— Зад думите ми има радост, господарке. Гневна радост.

— Подобна радост възможна ли е?

— Ние до един от нея сме родени. От нея блика огнената магма на света. Тя кара вулкана да пее.

— Така ли наричаш разрухата, която сееш? Песен?

— Да, господарке. Песен, която никога не лъже.

— За разлика от теб самия — отвръща му тя и отлита.

Вулканът запраща подире й порой от лава. Но пламъците дори не докосват перата й. Вулканът няма намерение да я наранява.

— Ти ще се върнеш, господарке — казва той. — Ще се върнеш.

10 от 32.

Тя се връща. Вече е по-стара, помъдряла. Светът също вече е по-стар, макар че, изненадващо, не е помъдрял особено.

— Все така изригваш — казва тя, докато описва огромен кръг около вулкана.

— А ти все така даваш прошка — отвръща вулканът, седнал в колесницата си с впрегнати коне. — Даваш я там, където тя не трябва да се дава.

— Станал си размирник — казва тя, като се държи на разстояние, защото с времето е опознала вулканите и помни, че винаги трябва да се стои настрани от напрежението, с което те заявяват себе си.

— Станах пълководец — казва вулканът. Пред нозете му се разгръща армия, пълчищата й наводняват света, поглъщат гори и градове, и пустини, и равнини.

— Не си умрял като другите, не си се превърнал в планина.

— Не съм, господарке. Това до нищо не би довело.

Вулканът вдига бича си — дълга, нажежена до бяло верига — и шибва с него величествените си ужасяващи коне. Те цвилят от страшната болка и тъпчат с копитата си ниви и мостове, и цели цивилизации, а по петите им, подобно на огнена река, руква безбройната ненаситна армия.

Господарката лети за кратко с вулкана, мълчаливо наблюдава как от стъпканата от него част на света не остава камък върху камък. Не му казва нито дума. Вулканът също мълчи, само от време на време я стрелва с поглед. Същите зелени очи, проследяващи полета й.

— Ще те опростя — казва му тя, — стига да помолиш.

— Няма да помоля, господарке — отвръща вулканът.

— Защо?

— Не ми е нужно ничие опрощение, а и не признавам властта ти да опрощаваш.

— Властта ми да опрощавам ми се дава от онзи, който моли.

Вулканът й се усмихва, а очите му греят.

— Все едно е, господарке, това не променя нещата.

11 от 32.

Водена от чувство, което сама отказва да назове, тя се гмурка надолу и се понася ниско над напредващата армия на вулкана. Армията среща друга армия и отблизо е невъзможно да се различи едната страна от другата. Битката не е нищо повече от касапница, тресящ се, плискащ котел, сам подклал се и врящ към собствената си смърт.

Господарката се извива нагоре, издига се и закръжава около вулкана за последен път.

— Преди да си тръгнеш, господарке — казва вулканът, — дали не би ми казала името си? — после се усмихна отново, а очите му отразяват как светът край него загива в пламък и ужас. — Така ще мога да те нарека по име следващия път, когато се срещнем.

— Никога повече няма да се срещнем.

— Както желаеш, господарке — отвръща вулканът и скланя глава пред нея, — но аз пък ще ти кажа моето име — после отваря уста и от нея изригва рев от болка и злоба. Само от звука му листата на дърветата се сгърчват, птичките падат мъртви от небесата, черни гадини плъзват изпод камъните.

— Но ти, господарке — продължава вулканът, — можеш да ме наричаш…

— Никак няма да те наричам — отвръща тя, готова е да отлети, но не отлита, още не. После повтаря — Никога повече няма да се срещнем.

И вулканът повтаря:

— Както желаеш, господарке.

После вдига бича си, но преди да го стовари, нея вече я няма.

12 от 32.

— Татко? — казва тя, докато лети сред облаците. Знае, че той няма да й отговори. Никога не й отговаря, времето тече и светът старее, но той никога не й отговаря. Тя нито знае, нито, всъщност, изобщо вярва, че той е някъде тук и я чува, защото облаците се менят и се струпват, и се изваляват безброй пъти само в един-единствен ден, а колко ли пъти са правили същото във всички дни от живота на света? А дори и родената от облаците не може да отличи един облак от друг.

Може би облаците са нейният баща. Може да са и просто облаци. Те не са нейният баща. Те са облаци.

Но въпреки това:

— Татко? — казва тя.

Не продумва повече, защото не е сигурна какъв е въпросът, който иска да зададе. В главата й е само вулканът, двамата водят спорове, които никога не са се случвали, той търпи поражения, които тя никога не му е нанасяла, в мислите си тя му дава последната блага прошка в мига, когато изпълнява последното му желание да го освободи — благоволение, за което той никога не е молил.

Тя лети през облаците, оставя капчиците влага да охлаждат челото й, да мокрят дрехите й в сладка отмала, да успокояват болката в мускулите, които я носят в небето.

През цялото време нейният баща я гледа и едва когато тя излиза от облаците и се отдалечава достатъчно, че да не може да го чуе, той прошепва името й.

Джордж започна да сънува странни неща.

Кумико все така не му позволяваше да види как работи върху картините, едва-едва го допусна да пристъпи прага на малкия й апартамент — което нямаше кой знае какво значение, защото по-голямата част от времето тя бездруго прекарваше не в своя, а в неговия дом — но въпреки това той започна да сънува заключени врати, в съня винаги знаеше, че тя е зад вратата, знаеше също, че ключалката е на вратата, защото самата Кумико иска така, а Джордж уважава желанието й. Наяве беше възможно да я гледа, когато поиска. Но в сънищата си винаги оставаше сам пред заключената врата. Агонизиращ.

Или пък сънуваше как я намира в някаква тайна бяла стая без ключалки, сънуваше я покрита с пера, които тя подрежда така, че да й придадат форма на жена, сънуваше я как приглажда и подрязва грамадните си бели крила, за да заприличат на ръце и длани с пръсти, как крие човката си зад човешки нос, как си слага лешниковокафяви лещи, за да скрият истинските й златни, златни очи. В съня тя виждаше, че той я гледа, и заридаваше заради него, заридаваше за всичко, което двамата щяха да изгубят.

Или пък сънуваше пожар, който се издига от земята, избликва от пукнатините й като лава, преследва го, преследва и нея, но в съня Джордж никога не беше сигурен дали тя също бяга от пламъците или, напротив, води ги към него, за да го залеят и погълнат.

Когато се будеше, забравяше напълно съня, но продължаваше да усеща притеснение, утаило се дълбоко в съзнанието му.

И с всеки следващ сън утайката се трупаше.

Първото, което Джордж купи с парите от продадената плочка, беше един грамаден свръхмодерен принтер за ателието.

— А увеличение на моята заплата не се ли предвижда? — попита Мехмет, скръстил намусено ръце.

— Предвижда се — отвърна Джордж, докато надзираваше доставчиците на фирмата, които нагласяха принтера на място.

— С колко?

— С по лира на час.

— Само толкова?

Джордж обърна глава към момчето.

— Лира и половина?

Мехмет придоби такъв вид, сякаш се канеше да продължи да протестира, но после по лицето му се разля невярваща усмивка.

— Как изобщо си доживял до тия години, Джордж? Как светът не те е изял жив досега?

— Справям се — отвърна Джордж и очите му се върнаха върху принтера.

Той не блестеше; частите му бяха пластмасови, а барабаните му изглеждаха точно като онова, което си бяха в действителност — части от грамадна машина с индустриален капацитет. Но, о, по някакъв начин тази машина все пак блестеше. Блестеше в сърцето на Джордж. Беше по-бърз от стария му принтер, но това си беше чисто техническо съображение. Цветовете му бяха по-живи. Гланцирането, което постигаше, и възможностите му да печата върху най-разнообразни материали бяха неприлично модерни. Програмите му се пренастройваха сами за секунди, по-бързо от секунди, машината направо предугаждаше следващите ти команди и изпълняваше желанието ти още преди да си го въвел.

Що се отнасяше до амбициите на Джордж спрямо ателието, този принтер беше всичко, за което си беше мечтал.

А цената му беше платена от произведението на изкуството, което висеше на стената над него. Произведение, дело преди всичко на Кумико, която обаче беше заявила категорично, че участието на Джордж в създаването му е жизненоважно и по тази причина му беше дала половината пари.

А те си бяха половинката на една наистина солидна сума. После продадоха още една картина — онази със стиснатия юмрук, докоснал обърнатия профил — на жената, която първият купувач беше довел, а в рамките на същата седмица продадоха още две — все на приятели на първите двама купувачи. Макар че бяха очевидно фрашкани с пари и почти плашещо отракани, никой от клиентите не купуваше плочките, за да следва някаква мода — едва ли беше и възможно, плочките се бяха явили на пазара твърде скоро — напротив; всички проявяваха същия отчаян копнеж, който бяха демонстрирали първите двама купувачи. Третият им клиент, изпълнителен директор във финансово-счетоводна къща, който носеше скъпа черна вратовръзка върху скъпа черна риза, скрита под скъп черен блейзър, едва–едва промълви едно нечуто „Да“ при вида на изработените от перца коне на Кумико, които летяха на табун надолу към река от думите на Джордж, и направо пъхна дебела пачка банкноти в ръцете на напълно скандализирания Мехмет.

А после неизвестно кой, най-вероятно някой от купувачите, беше подшушнал за плочките на едно малко, но влиятелно онлайн арт списание, което публикува кратко интервю с Джордж — не и с Кумико, защото тя помоли Джордж да се нагърби да бъде публичното лице на картините им — наречен в материала „потенциална изгряваща звезда“, и вследствие от това до края на същата седмица двамата вече бяха получили не само сериозен брой заявки за закупуване на все още недовършената пета плочка, но и предложения за предварителни разговори с галеристи и директни оферти за представителство от страна на различни търговци на картини.

Джордж беше отклонил всички предложения, най-вече защото Кумико не беше склонна да намесва в работата им други хора, но към момента отказът му едва ли имаше някакво значение. Слухът за двамата беше плъзнал, макар че Джордж не правеше нищо, за да го подклажда.

— Ти имаш някакъв чар — каза Мехмет малко раздразнено, след като двамата бяха изпратили петата плочка на един купувач в Шотландия, който дори не я беше виждал лично. — Един Господ знае какъв точно.

— Ако Господ знае — отвърна Джордж, — не е споделил с мен.

Междувременно Кумико се държеше настрана, оставяйки Джордж да се оправя по въпросите с продажбите, а самата тя работеше трескаво, вземаше всички изработени от Джордж апликации и някак си ги превръщаше в смайващо красиви композиции, които сякаш не бяха новосъздадени, а бяха съществували винаги, само бяха чакали да намерят половинката си, да се сраснат с нея и така най-сетне да разкрият своята истинска, напълно завършена, древна форма. Кумико изработваше нови картини за продажба, но влагаше хартиени апликации и в своя таен проект от трийсет и двете плочки, от които дори Джордж беше виждал само няколко. Те не се продаваха и тя ги криеше, но за всяка нова чакаха куп хора, които грабнаха шестата и седмата поред буквално часове след като работата по тях беше приключила, като при това плащаха все така неприлично високи цени.

Достатъчно високи, че да покрият например значителната първоначална вноска на ултрамодерния принтер, какъвто можеха да си позволят само големите играчи в печатарския бизнес.

Принтерът беше великолепен. И беше негов. Направо не му се вярваше.

— Положението е някак… — Джордж се обърна към Мехмет. — Пропускам ли нещо? Как стана всичко това?

— Не знам, Джордж — отговори момчето. — Струва ми се, че никой не знае.

— Не ти ли се струва странно? — попита Джордж отново, докато Кумико му сапунисваше косата.

— Облегни се назад — отвърна тя и облегна главата му на мивката.

— Всичко стана толкова бързо — продължи той. — Колко жадно ги търсят. Като че ли…

Не довърши изречението. Не знаеше какво като че ли.

— И аз съм изненадана — отвърна Кумико, плакнейки шампоанената пяна с пластмасова мензура. После изстиска останала вода от кичурите, изправи Джордж да седне нормално и започна да сресва мокрите му къдрици, стиснала къса остра ножица в другата си ръка.

— Направо съм като замаян — каза той.

После почувства краткото колебание на ръката й, толкова кратко, че човек можеше и да се усъмни дали въобще го е усетил, само миг, след което пръстите й събраха кичур от косата му и ножицата подряза чисто връхчетата.

— Замаян в хубавия или в лошия смисъл? — попита Кумико.

— Не съм сигурен изобщо. Просто е… смайващо. Отначало си беше едно нищо. Лениво хоби, което нищо не означаваше. А после се появи ти — той завъртя глава да я погледне. Тя нежно го обърна обратно, за да й е удобно да продължи с подстригването. — А и всичко между нас — продължи Джордж. — И…

— И? — тя продължи да клъцва тук-там, движейки се с увереността на професионалист.

— И нищо, предполагам — отвърна той. — Просто цялото това изключително събитие, което ни се случи. Което продължава да ни се случва.

— И което те напряга?

— Ами да, напряга ме.

— Така и трябва — отвърна тя. — Мен също ме напряга. Не съм изненадана обаче, че хората проявяват жажда, както ти се изрази. Светът винаги е бил жаден, макар невинаги да знае за какво жадува. Но си прав, нещата се развиха внезапно. Забележително, нали?

Тя отново среса косата му и я подравни за още подрязване. Това подстригване се беше случило спонтанно. Просто Джордж беше споменал, че смята да се отбие в близката бръснарница — държаха я двама братя бразилци, удивително млади, пълни глупаци с отвъдморска красота — а Кумико беше казала: „Нека аз“.

— Къде каза, че си се научила да подстригваш? — попита Джордж.

— По време на пътуванията ми — отвърна тя. — Освен това, подстригването не се различава кой знае колко от онова, което правя за плочките, нали? Просто едно допълнително умение.

— Само гледай каква катастрофа ще е, ако аз се пробвам да подстрижа твоята коса.

Джордж почти почувства усмивката й, усети топлината на тази усмивка зад гърба си, усмивка в малката кухничка, топлина, докато с увит около раменете стар чаршаф седеше на стол, поставен върху разгънати стари вестници, по които да падат отрязаните кичурчета. Затвори очи. Да, усещаше я. Усещаше я до себе си. Усети галещия полъх на дъха й, когато тя се приведе над него.

— Обичам те — прошепна й.

— Знам — прошепна тя в отговор и думата не беше укор. Знанието за неговата любов й доставяше радост и Джордж разбра, че това е достатъчно.

Но в следващия миг го бодна друго чувство, чувството, че изобщо не е достатъчно. А ти обичаш ли ме?, прииска му се да попита и се засрами от това си желание. Дори когато тя му казваше същите думи — защото му ги беше казвала, макар и не често — той винаги трябваше насила да се въздържа да не попита втори път за потвърждение.

Знаеше толкова малко за нея, толкова малко. Все толкова малко.

Не че и той й беше споделил всичко. Историята с Рейчъл например беше останала в тайна, най-вече заради Аманда, която, както Джордж доста точно предполагаше, щеше да бъде съкрушена, ако узнаеше за нея. Разбира се, както се случва в първите месеци на всяка връзка, цял куп лоши навици също бяха останали неспоменати — почистването на ноктите на краката в леглото, фриволното отношение към бръсненето, цялата история с подсушаването с тоалетна хартия след уриниране — но всичко това беше нищожно в сравнение с факта, че Кумико не беше споделила за себе си почти нищо. Нямаше причина да крие така, това си беше липса на доверие, беше си…

Джордж потисна тези мисли и ги прогони.

— Веднъж опитах да подстрижа Аманда — каза. — Като малка.

Чу тихия смях на Кумико.

— И как се справи?

— Не беше съвсем зле.

— Но не си опитвал втори път.

— Е, знаеш ги малките момиченца — отвърна Джордж и усети как гърдите му преливат от обич към така трудната му дъщеря. — Макар че Аманда никога не е била типичното малко момиченце. Весела беше, винаги весела, и двамата с Клеър мислехме, че ще се справя спокойно в живота.

— Харесвам я — отговори Кумико. — Стори ми се изключително свястна.

— Още не мога да повярвам, че сте се срещнали така случайно.

— Неестествено би било, ако на света не се случваха съвпадения, Джордж. Аз например можех да вляза в което и да било ателие за предпечат. Но аз влязох в твоето ателие и виж само до какви радикални промени доведе това.

Джордж се извърна към нея.

— Значи и на теб ти се струват радикални?

Кумико кимна и отново го бутна да се обърне с гръб.

— Не ми остава време да работя по моята история.

— Вярно — съгласи се Джордж и отново се замисли за трийсет и двете плочки, за онези от тях, които вече беше разгледал — господарката и вулканът, историята, която те разказваха — и за онези, които предстоеше да види. Кумико дори още не му беше казала как завършва митът. — Това притеснява ли те?

— Още не — отвърна тя. — Но ти и сам знаеш: всяка история съществува, за да бъде разказана. Всяка история трябва да бъде разказана. Как иначе бихме живели в този свят, в който няма и капчица смисъл?

— Как иначе бихме живели с необяснимото? — промълви Джордж.

— Да — сериозно отвърна Кумико. — Точно така. Необяснимото се случва непрекъснато. Толкова е много, че ние не можем да го поемем. Животът и щастието, и разбитото сърце, и любовта. Ако не можем да ги вплетем в една история…

— За да ги обясним…

— Не! — неочаквано остро го прекъсна Кумико. — Никакви обяснения. Историите не обясняват. Само така ни се струва на пръв поглед, но всъщност те просто ни дават изходна точка. Една история никога не свършва в края си. Винаги има след това. И дори и вътре в самата себе си, дори и когато открито заявява, че тя и само тя е истинната версия на случилото се, дори и тогава тя винаги предполага други версии, паралелни версии. Не, една история не е обяснение, тя е мрежа, мрежа, през която протича истината. Мрежата улавя части от истината, но не цялата истина, никога цялата истина — само части, които са ни достатъчни, за да можем да живеем с необяснимото, без то да ни убие — раменете й се отпуснаха безсилно, сякаш дългата реч я беше изтощила. — Защото иначе то би ни убило, със сигурност би ни убило.

След секунда пауза Джордж попита:

— На теб някога случвало ли ти се е нещо необяснимо?

— На мен да — отвърна Кумико, — както и на всеки друг. На теб също ти се е случвало, Джордж, сигурна съм.

— Така е — отвърна той, чувствайки колко са верни думите й.

— Разкажи ми — усмихна му се Кумико с такава мила усмивка, че на Джордж му се стори, че може да прекара остатъка от дните си, стоплян от нея.

После отвори уста, за да й разкаже за жерава в задния двор — случка, която се беше стеснявал да разкаже на когото и да било, особено след скептичната реакция на Аманда — но може би сега беше моментът да сподели с Кумико историята за странната птица, чийто живот навярно беше спасил, птицата, чийто произход никога нямаше да узнае, птицата, чиято поява беше маркирала началото на този немислим период в живота му, период, в който сърцето му съществуваше, разтреперано пред непрекъснатата опасност, че немислимото може да свърши.

Но вместо да започне да разказва за птицата, за своя собствена изненада той изрече:

— Когато бях на осем години, ме блъсна кола. Но това е само моята версия на историята.

И докато Кумико подстригваше косата му, той й разказа за катастрофата.

— Имало едно време една господарка — започна Джордж, уловил ръчичката на Джей Пи, докато двамата се разхождаха заедно край езерцето в парка, — която била родена в облаците.

— Е, това не може да бъде — отвърна детето.

— Може. Тя била родена в един облак. Като този — и Джордж издиша облаче топла пара в студения въздух.

Очите на Джей Пи грейнаха и той започна да прави същото, като издиша първо дълги поточета пара, а после редичка от малки облачета.

— Облаците от дъх ли са направени?

— И на мен ми се ще да бяха от дъх, детенце, но май появата им има нещо общо с изпарението на океаните.

— Но аз издишвам облаци. Аз правя облаци.

— Е, в такъв случай предполагам, че си прав.

— Grand-père?

— Да?

— Пръцкането прави ли облаци?

Джордж погледна детето. Въпросът му беше напълно искрен.

— Мама казва, че пръцкането е просто миризлив въздух — продължи Джей Пи, — и че всеки пръцка, дори кралицата, но пък мама казва също, че понякога и дъхът ми е миризлив, а това означава, че и той е миризлив въздух.

— Дотук логиката ти е желязна.

— Така, значи, ако дъхът ми прави облаци… — Джей Пи замълча, за да позволи на изводите да се подредят в малката му главица. После, ухилен до уши, вдигна очи към дядо си. — Ако пръцна, също ще направя облак.

— Миризлив облак.

— Миризлив облак, в който се родила господарката.

— Облак, от който й се е приискало бързо-бързо да се махне.

— Носиш ли хлебче?

— Какво да нося?

Детето посочи напред.

— За патетата.

Няколко треперещи гъски, които отдавна трябваше да са отлетели на топло за зимата, ги гледаха с надежда.

— Проклятие — рече Джордж.

— Това ругатня ли е?

— Не. Това е нещо, което бобрите строят8.

— Бобрите имат плоски опашки — отбеляза Джей Пи — и грамадни зъби.

— Ти също имаше плоска опашка.

— НЕ! — детето беше смаяно.

— Да, всички много се тревожехме, че ще си останеш с нея. Но когато се роди, тя падна.

— След като съм се родил в облак?

— Точно така. В един миризлив облак.

— Je suis une nouille — пропя Джей Пи.

— Ти си какво?

— Облак!

— А — отвърна Джордж. — Nuage.

— Нали това казвам! — рече детето. — Je suis une облак! — после затича в кръг с разперени ръчички, крещейки и крещейки, а после рязко спря. — Grand-père! — рече поразено. — Ти говориш на френски!

— Е, не. Помня само няколко думи от гимназията.

— Какво е гимназия?

— Горните класове в училище. В Америка им викат „гимназия“.

Очите на Джей Пи се замъглиха леко, докато малкото му мозъче правеше нужните умозаключения.

— Ти си бил американец?

— Все още съм си американец.

— Леле.

— Да, хората обикновено така реагират. А сега трябва да ми помогнеш, нали помниш, че те помолих?

— Високата птица! — рече Джей Пи и ревностно заоглежда езерцето, надигнат на пръсти, за да надзърне над главите на гъските, които бяха решили, че тичането в кръг е някакво въведение към това да получат храна — Аз не съм гъска, grand-père! — провикна се детето.

— Ако вдигаш такъв шум, може да изплашиш високата птица.

— Не съм гъска — прошепна високо Джей Пи.

— Изобщо.

— Понякога съм пате.

— И още как.

— Не виждам птицата, Джордж.

Джордж рязко сведе поглед към внука си.

— Как ме нарече? — попита остро.

Личицето на Джей Пи се изопна, устните му се разтеглиха.

— Мама ти вика така — отвърна, а две сълзи се търкулнаха по бузките му.

— Не, не, не — коленичи пред него Джордж. — Не съм ти сърдит, Джей Пи. Просто се изненадах.

— Тя ти вика така, защото те обича. Тя така казва.

— Така е, мъниче — каза Джордж, гушна детето и го вдигна. — Но ти? Аз те обичам най-силно, когато ми викаш grand-père и знаеш ли защо?

— Защо? — подсмръкна Джей Пи.

— Защото ти, Жан-Пиер Лоран, си единственият човек в целия свят, който може да ми вика така.

— Единственият?

— Единственият.

— Аз съм единственият — тихо рече детето, мъчейки се да приложи понятието към себе си.

— Искаш ли ябълка?

Усмивката на Джей Пи грейна.

— ОБИЧАМ ябълки! Пинк лейди са най-хубавите! Понякога аз съм пинк лейди!

— Май всички сме така от време на време — отвърна Джордж, сложи детето на земята и го хвана за ръка. Закрачиха обратно по алеята край езерото, но видяха само още разочаровани гъски, няколко спящи патици и неизбежните стреснати от стъпките им гълъби.

Никакъв жерав, нито пък нещо друго необичайно.

— Какво станало с господарката в облаците? — попита изведнъж момченцето.

— Срещнала един вулкан — отвърна разсеяно Джордж, все така без да откъсва очи от пустото езерце. — И нещата се усложнили.

Джордж отново сънува. Сънува, че лети.

Светът се състоеше от острови, носещи се във въздуха, свързани помежду си с нестабилни дървени мостчета и висящи въжени пътеки. Жеравът летеше до Джордж, дългите му крака бяха изпънати назад.

— Това е типично за жеравите — обясни му жеравът.

Късове от света се въртяха под тях, двамата летяха над плоски каменни кръгове с реки върху тях, реки, които течаха в кръг, над каменни кълба, по които Анри и Джей Пи, и двамата облечени като Малкия принц, щастливо крачеха и им махаха.

— Хората не сънуват така — каза Джордж и се приземи върху камък с формата на футболно игрище.

— Искаш да кажеш футболен терен — отбеляза жеравът и кацна до него.

Джордж се смръщи.

— Не, не искам да кажа „терен“.

Жеравът сви рамене и отвърна поглед, когато Джордж се приведе и се взря внимателно в него.

— Очите ти не са каквито трябва да бъдат — каза Джордж.

— Очите са си очи — отвърна жеравът, все така без да го поглежда. — Особено когато ги виждаш насън.

— „Особено когато не ги виждаш насън“ е онова, което щях да си помисля — Джордж пристъпи съвсем близо до жерава. Той изпляска с крила и отскочи няколко крачки назад.

— Къде са ти обноските — рече.

— Очите ти са зелени — каза Джордж. — А трябва да са златни.

Жеравът се обърна и го загледа в упор. Очите му наистина бяха зелени, горящо, пламтящо, сернозелени.

— Какво знаеш ти за златното? — попита той Джордж с различен, чужд глас.

— Кой си ти? — настоя Джордж гневно, но в гърдите му се надигна страх.

— Въпрос, който няма нужда да бъде задаван — отвърна жеравът. Лава бликна от очите му и потече към Джордж на широки потоци.

Той побягна. Или поне се опита да побегне. Каменната повърхност се завъртя под нозете му бързо–бързо, понесе го далеч от приливните вълни разтопена лава, макар че всъщност тялото му не се движеше в същинския смисъл на думата, не извършваше никакво реално движение, освен някаква непохватна имитация на тичане.

— Е, това вече си е като в истински сън — отбеляза Джордж.

— Не — отвърна вулканът, изправи се изпод него, стисна го за врата с яростния си юмрук и го вдигна във въздуха. — Ти беше прав още отначало.

— Моля те — опита се да каже Джордж. — Моля те, спри.

Но вулканът не слушаше, издигаше го все по-високо и по-високо, от лицето му бълваха дим и пламък, които закриха звездите.

— Няма да спра — ревна вулканът. — Никога няма да спра!

После замахна силно и захвърли Джордж във въздуха с невиждана скорост и той се понесе под небето, край топящия се свят, край жарките облаци, били доскоро океани и езера, край виковете на обречените в техните горящи градове. Джордж летеше бързо като комета, докато най-сетне видя целта, към която го бяха запратили, видя копринената й белота, видя могъщия мах на крилата й, сгъващи се и пак разгъващи се в необятна ширина.

После я удари и я прониза.

И я унищожи.

Събуди се. Не с вик или с рязко надигане от леглото с разтуптяно сърце. Нищо толкова драматично. Просто отвори очи.

Те бяха мокри от сълзи.

— Кумико? — продума в самотната тъмнина на стаята, знаейки, че тази нощ тя е в собствения си дом, знаейки, че тази нощ е заспал сам.

Но въпреки това я повика отново:

— Кумико?

Но не чу отговор.

— Искам те — каза. — О, как те искам!

И, тъй като все пак Джордж си беше Джордж, се засрами от алчността си.