Жената жерав

III.

Аманда я носеше със себе си в службата. Не всеки ден, но често. Това от своя страна изобщо не беше разумно, особено като се има предвид какви грамадни суми бяха склонни хората напоследък да плащат за плочките, но също така и поради факта, че тази си беше изключително ценна лично за нея по редица по-дълбоки причини, причини, които самата Аманда не можеше да формулира за себе си, камо ли пък да ги обясни на някой друг. В това се състоеше рискът да носи плочката в офиса. Ако някой я видеше, определено щеше да настоява за обяснение.

Затова тази сутрин, точно преди да излезе от апартамента, Аманда твърдо реши повече да не носи плочката със себе си. А после, както много пъти досега, размисли.

Плочката беше обикновена и черна, същата като онази, която висеше в ателието на баща й, върху нея бяха апликирани бели перца, изрязани и преплетени така, че оформяха хоризонт и небе, а в това небе, на фона на изгряваща зора, летеше птица. Бяла птица върху бяло небе, но отделна от него, видима, определено рееща се, но едновременно с това неподвижна. В Покой.

Под птицата беше апликирана една от изрезките на баща й, изрезка от страница на книга — занимание, което Аманда (а за съжаление, често и самият Джордж) определяше като „безсмислени дреболии“ — но тук хартиената форма беше придобила нова мощ, беше получила нов контекст. Думите — защото по апликацията гъмжаха думи, дръзки, земни думи, понякога дори буквално земни: „гъба“ тук, там „патладжан“, а в самото дъно на изрезката, скътан така, че човек лесно можеше да го пропусне, се мъдреше един „задник“, който по някаква причина трогваше Аманда всеки път — тези думи образуваха планина, солидна и несъмнена като вечната земя, планина, фундираща самата картина, уплътняваща неподвижността на птицата в небето. Образите излъчваха покой, макар че и някак си подсказваха, че той е суров, навярно трудно постигнат, но въпреки това именно покой.

Аманда криеше плочката в най-горното чекмедже на бюрото си и сега, когато отново го отвори да я погледне, усети същото, което беше усетила и когато беше видяла картината за първи път: почувства, че е стъпила на ръба на пропаст, почувства, че ще падне всеки момент, почувства как бездната я замайва и плаши, но и че в същото време падането не е нищо друго, освен възможност за пълно освобождаване.

Докато гледаше плочката, усещаше, че не й стига въздух.

Защото докато я гледаше, чувстваше…

Е, думата беше глупава, нали? Още по-лошо, понятието беше глупаво, понятие, което със сигурност не е било изобразено съзнателно на плочката, макар че определено е била целена обща атмосфера на благост. Аманда никога не беше изричала понятието на глас, никога не беше смяла дори да мисли твърде дълго за него, дори и в защитената територия на собственото си съзнание.

Защото, когато гледаше плочката, чувстваше…

Е, майната му, чувстваше любов. Чувстваше някаква прошка — понятие, често синонимно на първото.

В този момент Аманда винаги си казваше, че, за Бога, това е само една картина. А и със сигурност, ама с пълна сигурност не беше от хората, които Се Вълнуват От Изкуство. (Това си беше срамната истина. Веднъж беше успяла да разгледа целия Лувър в рамките на един час — успех, който дори Анри, макар и с ужас, призна за впечатляващ. „Видяхме Мона Лиза, видяхме Победата от Самотраки, сега вече искам палачинка.“ След това, по причини, които Аманда не помнеше, бяха заминали за Белгия, където всичко беше значително по-скапано, отколкото във Франция, в това число и будките за палачинки, които бяха заменени от колички за гофрети. Усещането беше все едно искаш да си купиш въздух, а ти продават торф.) Тук обаче, в малкия си работен бокс, Аманда ясно разбираше защо мълвата за плочките се разнасяше с такава скорост, защо хората, които ги виждаха, реагираха така силно на въздействието им. Самата тя насила се възпираше да не докосва непрекъснато своята плочка, да не прокарва пръсти по повърхността й, да не я държи винаги близо–близо до себе си и…

— Какво е това?

И преди още да вдигне поглед, Аманда се прокле, че е такава глупачка и е донесла картината на място, където Рейчъл може да я види.

Плочката беше подарък, подарък непоискан и неочакван. След като Аманда преодоля шока от неочакваната обедна среща на пейката — та това беше Кумико, седнала насред забутаното, едва раззеленило се каре, оградено с рошави храсти и украсено с бутафорна статуя на някакъв забравен човек, възседнал забравен кон — двете се заговориха. О, и как си говориха само! За общата си омраза към колоездачите („Цялата тази праведна самовлюбеност“, беше казала Кумико и се беше смръщила леко, като така лицето й беше станало още по-хубаво, „а и когато почти те съборят в бързането да пресекат кръстовището на червено, се държат така, сякаш ти сам си си виновен“. „Освен това миришат“, беше добавила Аманда, „това, че събличаш спортния екип, когато влезеш в офиса, не е същото като да си се изкъпал“. „Ами онези със сгъваемите велосипеди“, беше продължила Кумико за все по-голямо удивление и радост на Аманда, „бутат ти ги в краката в метрото и по всичко изглежда, че човек трябва да се отнася към тях с уважението, полагащо се на някакъв възрастен роднина“. „Нали!“); говориха си за това как и двете, противно на общото мнение, чувстваха странна привързаност към хората с папки и химикалки в ръце, които събираха пари за благотворителност на Хай Стрийт и напоследък бяха превърнали това да срещнеш погледа на непознат на улицата в сериозен риск („Те просто се опитват да си вършат работата“, беше казала Кумико. „И всичките са толкова млади“, беше допълнила Аманда, „сигурно до един са безработни актьори“. „Да, срещата с тях на улицата със сигурност е за предпочитане пред това да ни карат да ги гледаме да играят“); накрая Аманда дори се одързости да поиска мнението на Кумико за паметника на животните, взели участие във войните. Във всеки случай, Кумико не беше чувала за него досега, така че Аманда й обясни подробно какво представлява.

— Е, на мен определено ми звучи като маса пари, хвърлени на вятъра — отвърна Кумико.

Аманда насмалко не се разплака.

А после, твърде скоро, обедната почивка наближи края си. Стана време жадната за още, но и някак си задоволена Аманда да се връща в офиса и тогава Кумико каза:

— Искам да ти подаря нещо.

— Става ли за ядене? — попита Аманда, защото ясно беше усетила липсата на сандвич и кафе. Беше отклонила поканата на Кумико да си разделят нейните ориз и риба — решение, за което вече горчиво съжаляваше.

Кумико се усмихна.

— Би могла да го изядеш, разбира се — отвърна и отвори малкия куфар, който носеше вместо дамска чанта, — но после ще си чистиш зъбите доста дълго.

И подаде плочката на Аманда.

— Не мога да я приема — смаяно отвърна Аманда. — Сериозно, не е възможно да я приема.

— Харесва ли ти? — попита Кумико плахо. Поразената Аманда си даде сметка, че въпросът е зададен напълно искрено. Тя погледна отново плочката, взря се в невероятната й красота, попи неочакваната й приповдигаща аура — сякаш не я гледаше, а направо потъваше в нея. Не можа да се спре да не откаже първоначално такъв твърде скъп подарък, но сърцето й, о, как го искаше сърцето й, как само го искаше, искаше, искаше…

— Дали ми харесва? — прошепна в отговор, неспособна да откъсне очи от картината. — Дали ми харесва?

Продължи да гледа апликацията. И я гледа. И я гледа още и още.

— Чувствам… — промълви. — Чувствам я като…

Вдигна очи, решена да каже „любов“ или „прошка“, несигурна какво точно ще изрече езикът й, и смаяно видя, че Кумико беше изчезнала. На пейката беше останала да лежи малка кесийка от плат, явно предназначена за калъфче на плочката.

И някъде наоколо, довяно сякаш от ветреца, се носеше позволението Аманда да бъде собственичката на картината.

Следващите срещи с Кумико се оказаха странно трудни за организиране.

— Тя седеше точно до мене, татко — каза Аманда на баща си по телефона: беше го набрала в секундата, в която беше станала от пейката (преди това обаче старателно, но бързо беше прибрала плочката в кесийката; хора от околните пейки вече бяха почнали да задържат погледи върху апликацията). — Искам да кажа, възможно ли е?

— Не знам, мила — думите на Джордж долетяха до нея като шепот, надвиквани от нещо, което звучеше като клиент, силно недоволен от предоставените му от ателието услуги. — Кажи ми, ти хареса ли я?

— Дали съм я харесала? Искам да се омъжа за нея!

В отговор Джордж въздъхна така по момчешки облекчено, че на Аманда Й се прииска да може някак си да прегърне баща си по телефона.

— Какво става там при вас? Да не би Мехмет пак да е объркал нарочно някоя поръчка?

— Не, просто един човек, който предлага големи пари за следващата плочка — отвърна баща й с леко напрегнат тон. После замълча, защото входната врата на ателието се затръшна с такава сила, че дори Аманда я чу. — Трябваше да сме готови с нея днес, но Кумико в последния момент реши, че не може да я продаде. Както се досещаш, човекът се разстрои.

— Тя често ли прави така? — попита предпазливо Аманда, притиснала кесийката с плочката до гърдите си, пазейки я от докосванията на минувачите, докато си проправяше път по пренаселения тротоар обратно към работното си място. — Да решава да не продава в последния момент?

— Ами не — отговори Джордж. — Всъщност, никога досега не се е случвало…

— Да не би да е смятала, че плочката има някакъв дефект?

Джордж изненадано замълча за момент.

— Не знам — отвърна. — Не съм я виждал тази плочка. Кумико просто ми се обади, каза, че апликацията не става за продажба и това беше. По тези въпроси й се доверявам напълно. Да не би на теб да ти е споделила нещо?

— Не, не — промърмори Аманда. Продължи да се взира в калъфчето, докато Джордж продължи да приказва, а тя — да му дава едносрични, но положителни отговори относно Кумико, докато през цялото време се бореше с неочакваното нежелание да каже на баща си за подаръка, който беше получила.

— Цялата история е доста странна — най-сетне обобщи тя и приключи разговора.

Следващият път, рече си. Следващият път ще му кажа.

Но грешеше.

През следващите седмици Аманда не само не успяваше да организира повторна среща с Кумико, но изведнъж и Джордж се оказа труден за откриване, дори и когато ставаше дума за това да гледа Джей Пи. Или беше на кратка ваканция с Кумико в Шотландия (страхотен избор, няма що), или беше зает да прави апликации и да купува ново оборудване за ателието. Най-сетне обаче той определи точна дата за партито, на което щеше да представи Кумико на всички, включително и на част от колекционерите на картини — те явно настояваха все по-упорито да се запознаят с нея — и, слава Богу, тази дата беше достатъчно скоро, но Аманда установи, че жадува за още, макар че така и не можа да изясни дори на самата себе си за „още“ от какво по-точно жадува.

— Той казва, че е изкарал достатъчно, за да изплати напълно ипотеката — каза тя по телефона на майка си една вечер, а отговорът прозвуча така, сякаш Клеър се почувства лично обидена от тази вест.

— Ама това възможно ли е изобщо? Те двамата толкова ли са добри?

— Толкова — отвърна Аманда, без да откъсва очи от своята плочка. — Толкова са добри.

— Лошо ли е, че сега, когато двамата с Джордж сме разведени, се чувствам разстроена от факта, че той изкарва повече пари от мен?

— Мамо, минаха девет години.

Клеър въздъхна.

— Сякаш беше вчера.

— Как е Ханк?

— О, ама и ти си една! Не ревнувам и не съм си заискала Джордж обратно сега, когато се оказа внезапно забогатял. Той е мил, но е мил непрекъснато. Аз имам нужда от някой, който да ми оказва съпротива, иначе ще се превърна в тиранин, а това не е необходимо на никого. Просто съм изненадана, това е. Изненадана, но доволна. Да, доволна съм.

— Сигурна ли си?

— Мила, на теб не ти ли се иска ти да си причината някой да започне да печели толкова добре? Представи си колко прекрасно би се чувствала.

— Ханк е фрашкан с пари.

— Ханк си беше фрашкан, когато се запознахме. Заслугата не е моя.

— Но в момента ти не ревнуваш.

— Спри да ме дразниш. Казваш, че Кумико е прелестна и аз ти вярвам. Радвам се за баща ти. Радвам се и за двама им. Тя е късметлийка, че го е намерила.

— И той е извадил късмет, че е намерил нея — твърдо допълни Аманда.

И за миг се зачуди какво ли точно има предвид с тези думи.

Вкъщи окачваше плочката си над телевизора — единствената причина за избора на мястото беше, че там на стената вече имаше забито гвоздейче, крепящо афиш на стар френски филм, който висеше там от толкова време, че Аманда буквално не го забелязваше. Сега най-сетне го свали и окачи на негово място плочката.

— Какво е това? — попита Джей Пи в първия момент, разтворил широко очички.

Аманда понечи да отговори, но изведнъж всичко й се стори толкова трудно за обяснение, особено ако се налагаше да употреби понятия, включващи танцуващи животни, така че просто отвърна:

— Изкуство.

— Добре — тържествено прие отговора Джей Пи, без изобщо да се впусне в обичайната си лавина от въпроси, за които Аманда вътрешно вече се беше подготвила. Детето просто остана взряно в плочката в продължение на един дълъг, мълчалив момент, а след това попита:

— Мога ли да гледам Веселяците в Джаз ерата?

Аманда объркано изгледа сина си.

— В Каменната ера.

— Ами аз точно това казах.

— Да, добре, нали можеш и сам да си ги пуснеш.

Джей Пи грабна купчината дистанционни, които му трябваха, за да пусне свалените от Интернет филмчета на телевизора, а Аманда загледа отново картината, гледаше птицата и планината, гледаше и мислеше, че може би това са Кумико и собственият й баща, после мислеше, че може би изобщо не са те. Гледаше я и мислеше също, че макар плочката да не беше по-голяма от чиния за хранене, по някакъв начин беше по-голяма от цялата стая, по-голяма от целия й живот, и колкото повече я гледаше, толкова повече картината заплашваше да напусне рамката си и да се излее в света на Аманда.

Беше минало доста време и по някаква причина тя така и не се беше наканила да каже за плочката на нито един от родителите си. Доколкото беше разбрала от разговорите с Джордж, Кумико също не му беше казала, че й я е подарила. Джей Пи също не споменаваше картината пред дядо си и макар Аманда със сигурност да нямаше намерение да кара малкото си синче да лъже, нищо подобно не се и наложи — въпросът за плочката така и никога повече не се повдигна. Тя се превърна в тайна, която майка и син негласно се бяха споразумели да пазят.

Затова тази вечер Аманда просто продължи да я гледа.

През същите тези седмици, дори още преди да беше видяла плочката, по някаква странна причина Рейчъл изведнъж беше започнала да се държи все по-приятелски.

— Искаш ли да дойдеш да обядваме заедно? — попита тя един ден Аманда, а зад рамото й се беше изправила Мей.

Мей се шашна първа:

— Сериозно?

— Сериозно? — повтори Аманда.

— Не сме ли колежки? — отвърна Рейчъл. — Трябва да се подкрепяме? Да не позволяваме на глупави дреболии да ни развалят приятелството?

— Сериозно? — възкликна Мей.

— Да, сериозно — сопна й се Рейчъл. — Всички тук сме възрастни хора?

— Благодаря — отвърна Аманда, — но вече имам други планове.

— Както искаш — рече Рейчъл и двете с Мей тръгнаха да обядват.

Но нещата не приключиха с това.

— Мислех си, дали да не отидем на кино утре? — каза Рейчъл в петък сутринта. — Да се посмеем на акцента на Ан Хатауей? После ще ударим по няколко коктейла?

Аманда я изгледа подозрително.

— Това покана ли е?

Лицето на Рейчъл се изкриви в гримаса на гневна досада, но тя бързо се овладя.

— Виж — каза, — колко пъти трябва да ти казвам, че съжалявам?

Аманда отвори уста, затвори я, после пак я отвори.

— Ами не знам, веднъж?

— Е? На кино утре?

— С Джей Пи съм…

— Ясно, няма проблем.

И Рейчъл отново изчезна.

Странно, но това положение в някакъв смисъл беше още по-лошо от предишните им отношения на приятелки, които се мразят една друга. Рейчъл беше все така необяснимо строга в изискванията си към работата, но също и продължаваше да кани Аманда, докато най-сетне тя омекна и се присъедини към Рейчъл и Мей на обяд в заведение от най-модерната верига за деликатесни бургери.

— Мислите ли, че това наистина е ементал? — попита Аманда като повдигна половинката от хлебчето си.

— Не е за вярване да слагат толкова луксозно сирене в бургери — отвърна Мей.

— Луксозно? — изсумтя Рейчъл. — Кой изобщо употребява думата „луксозно“?

Мей я изгледа леко объркано.

— Аз я употребих току-що.

— Как вървят нещата с Уоли? — намеси се Аманда и отхапа от бургера си.

— Уоли е един първокласен задник? — отвърна Рейчъл и разряза своя вегетариански бургер наполовина.

— Е първокласен задник — продължи Аманда — или има първокласен задник?

Рейчъл тресна вилицата и ножа на масата така рязко, че стресна всички, включително и хората на съседните маси.

— Знаеш ли какво? — кресна. — Аз съм добър човек!

Мълчание се възцари в тяхната част на ресторанта.

Мей погледна Аманда, после отново загледа Рейчъл:

— Е — опита се да заглади нещата, — не че нещо, ти си си окей…

— Кой казва, че не си добър човек? — попита Аманда, искрено заинтригувана, но не дотолкова, че да забрави да отхапе още веднъж от бургера си.

— Знам, че имам труден характер? Ясно ли ти е? Но мисля, че така и трябва да бъде? Когато си жена и правиш кариера? Когато искаш да се справяш изобщо в живота, трябва да бъдеш жилава, а не да бъдеш, да бъдеш, да бъдеш…

— Будала? — предложи Мей и сръбна от шейка си с шамфъстъци.

— Точно така, не трябва да бъдеш будала! Мисля, че това е въобще смисълът на всичко.

— За какво говориш? — попита Аманда.

Рейчъл въздъхна тежко, а после изведнъж очите й се наляха с истински сълзи.

— Не се ли уморяваш да мразиш всички?

— Аз не мразя всички — отговори Аманда.

— Напротив, точно това правиш! — сряза я Рейчъл. — Оплакваш се от всички и от всичко! Непрекъснато?

— Ами… — Аманда се облегна назад на стола си. — Не от всички.

— Кажи ми един човек, когото харесваш? Само един.

Настоятелността на Рейчъл беше толкова несъмнено алчна, че Аманда отговори едва ли не в своя защита:

— Обичам сина си толкова много, че понякога ми липсва, дори когато седим един до друг.

— О, и аз съм така — обади се Мей с участие. — Дъщеря ми…

— Дете — прекъсна я грубо Рейчъл. — Не се брои.

— Обичам баща си.

— Джордж — кимна Рейчъл.

— Обичах Анри.

— Така ли? — обади се Мей, ококорила очи.

Аманда сведе поглед към бургера си, усетила се внезапно не чак толкова гладна, и си припомни онази вечер, когато той се беше отбил на гости, онази вечер, която така и не беше споменал повече в нито един от следващите си разговори с Джей Пи.

— Да, обичах го повече, отколкото мога да изкажа с думи.

— Късметлийка си значи — каза Рейчъл. — Ти поне си си имала някого. Аз съм толкова изморена от това да мразя всички и себе си, и вас двете…

— Ей! — възкликна Мей.

— О, моля ти се! — изпуфтя Рейчъл. — Не знам дори защо съм тук. Ти може би знаеш? Не знам дори защо се опитвам да…

Тя замълча, а лицето й се сгърчи в наистина отблъскваща разплакана гримаса. После се изправи толкова внезапно, че събори стола си. Хвърли само един поглед към него и избяга от ресторанта. „Да“, помисли си Аманда, „избяга, е най-точната дума.“

— Леле — изкоментира Мей. — Мислиш ли, че трябва да отидеш да я успокоиш?

— Не и аз — поклати глава Аманда. — Ти.

Мей призна мълчаливо, че това е правилното решение, грабна си чантата и излезе от заведението, без да каже дори „довиждане“. Или да плати каквато и да било част от сметката.

Аманда остана да обмисли разговора и да си довърши бургера. А накрая дояде и бургера на Мей, така де, ама ха.

В офиса Рейчъл се преструваше, че нервният й изблик така и никога не се е случвал, което не беше изненадващо, но в същото време продължаваше да поддържа линията на приятелство с Аманда, което вече си беше изненадващо. Цялата история трябваше да послужи на Аманда като предупреждение, да я накара да направи една разумна пауза, преди отново да рискува да донесе плочката в службата, защото скоро след това се случи неизбежното: Рейчъл, застанала пред Аманда, пронизващият й като лазер поглед, впит в набързо затвореното чекмедже на бюрото.

— Това беше… — почна тя.

— Изобщо не ти влиза в работата какво беше — остро отвърна Аманда.

— Никога досега не съм виждала нито една от тях?

Аманда се втренчи в нея.

— Не знам за какво говориш.

— Аманда…

— Мога ли да ти помогна с нещо, Рейчъл?

И тогава отново настъпи един странен момент. Погледът на Рейчъл сякаш трепна и тя се поколеба. После унило сведе очи към документите в ръцете си, обърна се и си отиде. Коя си ти, помисли си Аманда, и какво си направила с Рейчъл?

Но докато проследяваше с поглед как невъзможно съвършеният задник на Рейчъл се оттегля победен, Аманда усети, че я изпълва чувство, толкова несъвместимо с характера й, че й трябваше минутка, за да го определи точно. Изпълни я жал. По-лошо, изпълни я разбиране. Тя погледна още веднъж Рейчъл и изведнъж видя в нея просто спътница в пътуването през онзи объркващ враждебен пейзаж, който толкова добре познаваше, спътница през местата, чиито правила съществуваха, само за да не могат да бъдат усвоени никога и в резултат от това неусвоилият ги човек бива изолиран, без значение колко упорито се преструва, че не му пука за това.

За Рейчъл нещата може би бяха още по-лоши, защото дълго време тя отлично беше познавала правилата, беше ги следвала и беше жънала успехи, но навярно сега — ако безпрецедентното избухване по време на обяда изобщо значеше нещо — беше установила, че тези правила са напълно кухи. Какво се случва с човека, когато проумее това? Какво означаваше фактът, че от всички хора по света Рейчъл беше избрала именно Аманда и усилено се беше старала да се сприятели с нея, макар и опитите й да бяха невероятно некадърни? Аманда осъзна, че много добре знае какво е значението им. И макар че все така не харесваше Рейчъл — моментът на харесването все още беше презокеански далечен — Аманда зърна в съзнанието си проблясък към пълното разбиране на личността на началничката си.

Рейчъл беше самотна. И докато Аманда беше познавала отлично това чувство през целия си живот, Рейчъл изглежда чак сега се беше пробудила за осъзнаването на факта, че вероятно е била самотна открай време.

— Рейч? — хвана се Аманда.

Рейчъл се обърна, зелените й очи плувнали в сълзи, но готови за бой.

— Какво?

Ръката на Аманда за миг се поколеба пред чекмеджето, докато най-сетне съзнанието й каза, че не, не е в състояние да направи чак това. Без значение колко й беше жал за Рейчъл, това не беше достатъчно, че да сподели с нея нещо подобно, този момент още не беше настъпил, вероятно никога нямаше и да настъпи, не можеше да сподели нещо толкова лично, толкова само нейно.

Затова Аманда се усети, че върши следващото, което й хрумна, и съжали за изречените думи в същия миг, в който те тромаво се отрониха от езика й:

— Баща ми организира парти, за да представи Кумико на близките си. Сигурно ще покажат и някои от картините си — тя преглътна, сякаш да се спре, но някак си думите продължиха да се леят. — Би ли искала да дойдеш и ти?

Усмивката на съгласие на устните на Рейчъл изразяваше няколко неща. Изразяваше благодарност, беше изнервящо ведра, но най-вече — и когато усети това, сърцето на Аманда плахо се сви — изразяваше триумф.

13 от 32.

— Променил си се — казва господарката.

— И да — отвръща вулканът, — и не.

Тя описва около него обичайните си предпазливи кръгове, носи се в небето над фабриките му.

— Вече си човек на мира.

— Просто в момента не съм човек на войната, господарке. Има разлика.

— Но сега твориш, съзиждаш, даваш нещо на света.

— Това е задачата ни на нас, вулканите. Докато не се опитомим и не се превърнем в покорни планини.

— Предизвикваш ме.

— А ти само ме дразниш, господарке.

Тя каца, нозете й стъпват върху стръмния покрив на една фабрика. Кълбата черен дим, които се издигат от комините, не оставят нито следа върху дрехите и кожата й. Димът се вие край нея, без да я докосва.

— Да те дразня? — пита господарката. — Как така?

— Изпълваш мислите ми — отвръща вулканът. — Нахлуваш в сънищата ми, но винаги се държиш на разстояние.

— И ти нахлуваш в сънищата ми — казва тя сухо, — но изобщо не се държиш на разстояние.

Вулканът се усмихва и тя за пореден път вижда злата радост в блесналите му очи.

— Господарката ми ме сънува? — пита той.

Тя отново литва.

14 от 32.

— Почакай, господарке! — вика след нея вулканът. — Имам дар за теб!

Тя се носи в небето зад гърба му, високо-високо над прострените до хоризонта фабрики и мини, изникнали в земите на народите, с които вулканът доскоро воюваше.

— Какъв дар мога да приема аз от теб? — пита господарката. — Ти си вулкан. Ти рушиш.

— И съзиждам.

— И после отново рушиш.

— И след това отново съзиждам, господарке. Това е истината и ти я знаеш.

— Какъв е дарът ти?

— Кацни отново, за да мога да ти го дам.

— Ти си опасен за мен.

— Точно толкова, колкото и ти си опасна за мен, господарке. Ако те нараня, ще ме превърнеш в планина. И двамата рискуваме. Или и двамата ще живеем, или и двамата ще бъдем унищожени. А аз искам да живея.

Господарката обмисля думите му. Миг по-късно каца.

— Какъв е дарът ти? — пита.

— Една неочаквана истина, господарке.

Ръката му се протяга над цял континент и подлага дланта си пред господарката, приканвайки я да стъпи върху нея.

Тя пристъпва напред съвсем малко по-бързо, отколкото би й се искало.

15 от 32.

Вулканът изригва и от силата му светът се разцепва на две фабрики, градове, столици и народи се сриват в зейналите пропасти. Пепел и пламък закриват небесата. Потичат реки от лава и под тях океаните завират. Всичко е мрак и огън, и разрушение.

— Но ти, господарке — казва вулканът, а тя стои, стъпила на дланта му, — си невредима. Не мога да те нараня, разбираш ли?

Той запраща вълна от лава срещу й, но вълната се разделя около й, без да я докосне. Вулканът махва с ръка и огнена вихрушка обвива господарката, но вихърът отново се извива далеч от тялото й. Вулканът стоварва горящия си юмрук, за да я смаже в дланта си, но ръката му спира, преди и перце да е паднало от главата на господарката.

— Желая да те унищожа, господарке — казва вулканът, — за да мога да те създам наново. Но не мога да го сторя, не мога, независимо че и аз, и ти доскоро вярвахме в обратното. — после я вдига високо над разрушения свят, високо, чак до своите зелени, зелени очи. — Разбираш ли какво означава това?

— Разбирам — отвръща господарката — и отговорът ми е „да“. Ще се омъжа за теб.

И под нозете й, върху дланта на вулкана, започва да никне трева.

16 от 32.

Двамата започват да създават света наново. Наричат го своя „рожба“ — шега, която не се нрави особено на нито един от двамата, особено когато изричането й я превръща в чиста истина. Вулканът бълва лава и лавата застива в нови поля. Господарката води сезоните, за да обветрят полята, да ги оплодят, да ги изпълнят със зеленина.

Редовните им интимни сношения са бурни, но оставят и двамата незадоволени. Неговите ръце се стремят да я изпепелят, да я превърнат в пара, а нейните желаят да го вкаменят и под пръстите й върху земята се сипят каменни порои. Но никой не може да нарани другия. Той е осъден вечно, ожесточено да гори, тя е осъдена вечно, ревностно да опрощава, но усилието и на двамата е напусто.

Но връзката им просъществува. За кратко.

17 от 32.

Нито един от двамата не се променя. Остават такива, каквито са били преди да се срещнат.

Тя подозира, че той стои зад войните, които петнят челото на тяхната рожба, а когато той се завръща от дългите си отсъствия, по конете му се стича огнена кървава пот, сякаш са препускали до края на света и обратно.

Той на свой ред подозира, че когато тя отсъства дълго, всъщност дарява прошка на света, а когато се завръща, цялата излъчва удовлетворение, очите й блестят от задоволство, от което тя бавно, твърде бавно се отърсва.

Преди той се е смятал за твърде велик, твърде всемогъщ, за да изпитва ревност. Преди тя се е смятала за твърде свободна, твърде сигурна за точното си място в света, за да й хрумне изобщо да ревнува.

И двамата са грешали.

18 от 32.

Тя започва да го следи тайно, докато той пътува по лицето на рожбата им, крие се и се държи на разстояние, но го гледа как вдига на крак армиите си, които наводняват земята, гледа го как строи фабриките, които оригват черен дим в небето, гледа го как създава взаимовръзка между всички живи същества така, че те сами, по свой собствен избор, да позволят да бъдат лесно контролирани.

Той от своя страна се крие в гейзерите и горещите извори, пътува с потоците от пепел и земетресенията, танцува по тектоничните разломи, където континентите се плъзгат един върху друг и така я следва, гледа я как общува с хората, които живеят върху рожбата им, гледа как хората вземат от нея и се опитват да вземат все повече, гледа я как ги опрощава с докосването си, как ги освобождава от бремето им чрез акт по-интимен, отколкото всяка близост между тях двамата изобщо някога би могла да бъде.

Рожбата им, като всяко дете, усеща напрежението им. То се измъчва, върти се безпокойно и се подмокря, пренебрегвано все по-често и от двете страни. От време на време те със срам осъзнават това, увличат се в гузно задоволяване на нуждите му, отплащат му се с ласки, с периоди на мир и прекрасно време, с нощи на бездънна грейнала луна и дни на ясно слънце.

Но много скоро очите им отново се обръщат един към друг и когато това се случи, светът се свива от страх и бърза да се скрие.

— Готови ли сме? — попита Джордж.

— Щеше ли да има значение, дори и да не бяхме готови? — отвърна Кумико и посегна да оправи вратовръзката му, която не се нуждаеше от оправяне и това направи жеста й да изглежда почти ироничен, пародия на безброй черно-бели рекламни домакини, които по телевизията оправят безброй черно-бели вратовръзки под яките на безброй търпеливо любящи черно-бели изпълнително-директорски съпрузи.

Но в същото време жестът изразяваше такава нежност. „Да“, настоя Джордж сам пред себе си.

— Ще бъде изненада за всички — каза.

— Едно добро парти не може да мине без изненади. Нали така казват хората?

— Никога не съм чувал някой да казва нещо подобно.

— Значи сигурно не си ходил на правилните партита. Той се приведе да я целуне, но в този момент на входната врата се почука.

— Тук са вече — въздъхна Джордж.

— Все по някое време трябва да дойдат. Приятелите ти. — Но твои приятели няма да има.

Челото й леко се смръщи.

— Иска ми се да не…

Ново почукване. Джордж я пусна от прегръдката си и пое към антрето, напрежението на Кумико остана в него, като отглас от спряла да бие камбана. Спря пред входната врата и пое дълбоко дъх.

И я отвори.

— Мила! — възкликна, като видя дъщеря си. Наведе се да вдигне на ръце внука си и когато Джей Пи се впусна на секундата в задъхан анализ на последните, променящи цялата концепция на предаването размествания сред героите във Веселата страна, Джордж видя кой — готова за гостуване, с бутилка шампанско в ръка — е застанал зад гърба на Аманда и направо не повярва на очите си.

— Помниш ли Рейчъл? — рече Аманда, невинна като новородено.

И партито започна.

— Кои за бога са всички тези хора? — попита Клеър, когато двамата с Ханк пристигнаха и завариха Аманда насред бързо сгъстяващото се mêlée в гостната на Джордж. Мебелите бяха избутани до стените, но въпреки това хората бяха натъпкани прави като в дискотека, а часът беше едва осем без двайсет.

— Престава си нямам — отвърна Аманда, прегърна майка си и целуна Ханк по двете бузи.

— Как си? — продума той с глас дълбок и дружелюбен като говореща стара гора. — Къде е мушморокът?

— Помага за окачването на палтата. Това означава да се преструва, че палтата са тюлени, а той е пингвин.

— Отивам да го намеря — рече Клеър, свали сакото си и помогна на Ханк да съблече своето.

Аманда остана сама с втория си баща, което не беше никакъв проблем, тъй като той беше прекрасен човек — добър към майка й, сърдечен към Джей Пи, разумен — но тя изведнъж ясно почувства, както напоследък твърде често й се случваше, когато беше с Ханк, че разговаря с единствения чернокож човек в стаята. Допълнителната трудност произтичаше от факта, че сега цяла вечер щеше да се тревожи дали да се извини на Ханк за това от името на целокупната британска нация.

— Тъй — рече Ханк. — Къде тука един тексасец може да получи питие?

— Мехмет е тук — избъбри Аманда.

Ханк се вторачи в нея.

— Хубаво.

— Май че е в кухнята.

— Само ми припомни по каква логика трябва да познавам някой си на име Мехмет?

— Той работи за Джордж. Турчин е.

Ханк проумя мисълта й и сложи длани на раменете й.

— Ще се постарая да го намеря и двамата да отдадем дължимото на многонационалното разнообразие на вечерта. Да ти донеса ли и на теб още пиене?

Аманда въздъхна, но почувства облекчение.

— Чаша бяло вино. А защо не направо две?

— На твоя отговорност.

— Дума да няма — отвърна тя и почука по чашата с венчалната си халка и жестът изведнъж я накара да осъзнае, че все още продължава да я носи на пръста си. — Атмосферата тук е много странна. Искам да кажа, погледни само гостите — тя се наведе и прошепна — Как мислиш, дали Джордж познава всички? Или са просто някакви, така де, хора на изкуството?

— Че защо му е на някой да кани непознати в къщата си?

Аманда схвана, че въпросът на Ханк всъщност гласеше: Защо му е на някой да кани непознати в подобна къща? По принцип силно й се нравеше фактът, че той си пада малко сноб — неочаквана социална характеристика за един американец — но в момента отлично го разбираше. Къщата беше твърде малка, твърде занемарена и — което беше и същинският проблем — отдалечена на твърде много километри от центъра за начина, по който бяха облечени част от гостите; неколцина в момента се взираха в пълно недоумение в телевизора на Джордж, който определено нямаше плосък екран.

Ханк се отправи към кухнята, Аманда видя втрещената Клеър да слиза по стълбите от горния етаж, следвана по петите от Джей Пи.

— Тя се е нанесла тук — каза Клеър.

В първия момент Аманда не можа да проумее чутото.

— Кой?

Клеър сниши глас до шепот.

— Кумико.

— Сериозно?

— Ти не си знаела, така ли?

— Не. Ти пък откъде разбра?

Лицето на Клеър придоби виновно изражение.

— Поразрових се в гардероба на Джордж.

— Мамо…

— Наполовина пълен е с женски дрехи и неща. Значи, или тя се е нанесла тук, или Джордж трябва да ни разкаже някои доста интересни работи за личния си живот — Клеър огледа малката претъпкана стая и двете с Аманда чуха гласовете на още пристигащи гости. — Всъщност, къде е тя? Как изобщо изглежда?

— Косата й е кестенява… — започна Аманда, но после осъзна, че не знае как точно да продължи с описанието.

— Благодаря ти, мила — отвърна майка й. — Това стеснява кръга до почти всички присъстващи.

Партито бързо плъзна из цялата къща — в кухнята и дори в задния двор, въпреки хладната вечер.

— Добре дошли — повтаряше Джордж и наливаше вино във взетите под наем чаши. — Добре дошли.

Жена, която никога през живота си не беше виждал, го прикова с поглед, изпълнен едва ли не с молба, която той нямаше как да подмине.

— Дали бихте могли да ми посочите домакина?

Джордж примигна.

— Моля?

— Лицето Джордж Дънкан — отвърна жената, пийна от виното си и направи отвратена физиономия. — Пътувах чак до тук, за да поговоря с него за изумителните му творби, а вместо това мръзна в някакъв заден двор в… — повторна физиономия — предградията.

— Ами да, добре — каза Джордж. — Когато видя домакина, обезателно ще го пратя при вас.

— Искам да кажа — продължи жената и махна с цигарата между пръстите си към паянтовия гараж на Джордж, пристроен от блокчета газобетон, — това някаква лоша шега ли е? Или цялата тази къща е своеобразно продължение на неговото изкуство, как смятате? — после се обърна към него, обзета от внезапно вдъхновение. — Може би нещо подобно на творчеството на Рейчъл Уайтрийд9! Ами да, само че вместо празнота с формата на къща, ни е представена самата къща!

— Не, мисля, че той просто живее тук.

Жената изсумтя презрително. После се обърна към един мъж наблизо — него Джордж също никога не беше виждал — и попита:

— Вие също ли смятате, че той живее тук?

— Не ставайте смешна — отвърна мъжът. — Кога мислите, че ще показват новите плочки?

Джордж усети как една ръка го хваща за лакътя. Обърна се. Кумико.

— Къщата е претъпкана — рече тя.

— Така ли? — Джордж завъртя ръка, за да си погледне часовника и при това изля неволно сериозно количество червено вино върху пода на задната веранда. Жени и мъже, чиито имена не му бяха известни, отскочиха настрани с досада. — Едва осем часът е.

— Кои са всички тези хора? — прошепна Кумико.

Джордж също би искал да узнае това. Партито изобщо не трябваше да бъде такова, трябваше да присъстват приятели и роднини, и само неколцина представители на този нов свят, в който двамата с Кумико така внезапно се бяха озовали — неколцина колекционери на изкуство, които все повтаряха колко дълбоко свързани се чувстват с Джордж и Кумико посредством техните произведения — като при това всички гости трябваше да могат да се съберат в една малка, удобна част на къщата. Непретенциозно парти. В тесен кръг.

Не такова.

— Ами онзи тип, който купи първата плочка, ме попита дали може да доведе приятел и предполагам, нещата са се разчули и…

Кумико огледа тълпата, но тревогата й очевидно не беше кой знае колко сериозна.

— Малките наденички няма да стигнат.

— Не мисля, че тия хора си падат по малки наденички…

— Джордж? — Рейчъл се материализира иззад рамото му, подобно на отровен газ. Джордж на секундата се стегна, сигурен, че и Кумико е доловила напрежението му. Беше излязъл на двора, защото това беше възможно най-отдалеченото от Рейчъл място, където можеше да застане, без да му се налага да напуска квартала. Очите на Рейчъл уловиха светлината от прозорците на кухнята и за секунда проблеснаха в зелено. Като зловещите ефекти по снимките, помисли Джордж.

— А вие можете да бъдете единствено Кумико? — продължи Рейчъл.

— Да — отвърна Кумико. — Несъмнено бих могла да бъда единствено аз.

Джордж осъзна, че за първи път я чува да говори с някого с тон, различен от приятелски. При тази мисъл болезнено го сви стомахът, защото му се стори, че виновен за това е единствено той самият.

После доля вино в собствената си чаша и го глътна на един дъх.

— Не, че картините им са чак толкова добри — рече Мехмет, произнасяйки думите с предпазливостта на всеки пийнал човек. — Разбирате ли какво имам предвид?

— Виждал съм ги само на снимки — отвърна Ханк, докато ловко приготвяше коктейл за Клеър, — но на мен ми се виждат смайващи.

— Да, окей, излъгах, великолепни са. Можете ли да ми направите и на мен един такъв?

— Разбира се, но май-май тая вечер сте поизпуснал мярката — Ханк спря пред вратата на хладилника и изчака, докато стърчащият на пътя му мъж го забеляза и се дръпна с извинителна физиономия. Загрижеността — едно от нещата, които определено харесваха на Ханк в тази страна. Хората ти се извиняват, дори когато ти ги настъпиш. „Макар че сигурно и външният ми вид спомага за това“, помисли той. Извади бутилка бяло вино и заоглежда етикета с осъдително повдигната вежда.

— Ох, все едно — рече си тихо и затърси тирбушон.

— Искам да кажа, аз дори не трябваше да идвам. Пропускам едно истинско парти заради това тук.

Ханк махна с тирбушона към хората, плътно натъпкани в тясната кухничка.

— Мнозина биха нарекли и „това тук“ парти.

— Джордж ми каза, че държи да дойда специално тази вечер, защото присъствах, когато той се запозна с нея — погледът на Мехмет изведнъж стана лукав. — Мисля, че двамата се канят да направят пред всички едно важно съобщение…

— Сериозно? — отвърна донякъде заинтересувано Ханк, докато си наливаше от посредственото пино гриджио. Не че му пукаше особено. В досегашното им познанство Джордж се беше показал като симпатичен човек, но по всичко личеше, че приятелите му — в противовес на тревожно големия брой колекционери и случайни любители на изкуството, обсадили къщата в момента — се свеждаха до жени и до този леко пиян гей момък. Джордж не беше точно мъжко момче и макар Ханк да не беше от ония тексасци, които си лягат и стават с каубойската шапка, той все пак си беше тексасец. От друга страна Клеър все още харесваше Джордж, така че ако около него се мътеше клюка, включваща друга жена, Ханк щеше да е повече от щастлив лично да я съобщи на съпругата си. Такава новина щеше да накара Клеър да се усмихне, а глупавото сърце на Ханк да се свие от радост и да затупка бързо–бързо при тази усмивка.

— Те вече живеят заедно — рече той на Мехмет, запуши отново бутилката и прогони същия мъж от одеве, принуждавайки го отново да освободи вратата на хладилника. — Май.

— И така да е, но усещате ли атмосферата? — отвърна момчето. — Нещо се задава.

— Да, махмурлукът ти утре сутринта.

— Моля ви. Не съм пиян дори по стандартите на хетеросексуалните момичета.

— Честно, нямам си и ни най-малка представа какво би трябвало да значи това.

— Нещо се задава на хоризонта. Нещо, към което всичко това… — Мехмет изимитира широкия жест на Ханк, посочващ едновременно партито и всички предшествали го събития, — … ни води. Нещо голямо. Нещо прекрасно и едновременно, не знам, ужасно — после се облегна на кухненския плот. — Само казвам.

— Само казваш — Ханк взе приготвените питиета и се запъти обратно към гостната.

— Ей, почакайте — повика го Мехмет.

— Да?

— Аманда поръча ли ви да дойдете да си говорите с мен, защото съм турчин?

Ханк се замисли.

— По-скоро ми го намекна.

— Ето къде си била — рече Аманда и влезе в спалнята на Джордж. Вътре Кумико ядеше с пръсти нещо от голяма купа — явно сготвен ориз. Аманда повдигна прегърнатия Джей Пи. — Имаш ли нещо против да го сложа тук да си поспи?

Кумико кимна към камарата палта върху леглото.

— Със сигурност няма да изстине.

— 8:43 — прочете на глас момченцето червените цифри на електронния часовник на нощното шкафче.

— Можеш ли да го кажеш на френски? — попита Аманда.

— Papa казва, че времето не е френско. Papa казва, че времето е винаги и само английско.

— Английско или френско, сладурче, на теб отдавна ти е минало времето за лягане — Аманда зави детето с един дълъг тренчкот, после натрупа отгоре му още няколко дебели якета, така че накрая само нослето на детето остана отвън. — И гледай да не се задушиш.

— Няма.

Аманда се обърна към Кумико.

— Ще заспи за минутка, обещавам.

— Той е прелестно момче — отвърна Кумико.

— Така е, благодаря ти.

Кумико посочи купата в ръцете си.

— Правя си малка почивка. Крия се от партито, за да мога да се изправя отново срещу него със свежи сили.

— Всички долу си умират да се запознаят с теб. Все непознати с дебели портфейли.

— Чувствата ни не са взаимни.

Двете се усмихнаха едновременно и Кумико не добави нищо повече, само пъхна с пръсти в устата си още една хапка ориз. Аманда я виждаше за първи път след деня, в който беше получила плочката за подарък, и в момента чувстваше, че цялата прелива от нещата, които й се искаше да каже, от всичко, което се беше натрупало в нея след раздялата им. Усещаше същото като в онези дни, когато се прибираше от училище, изпълнена с толкова много ново знание, което копнееше да сподели с майка си и баща си, че й се струваше, че цялата ще се спука надлъж и знанието ще изтече върху масата с вечерята заедно с кръвта, мозъка и червата й. Тогава се чудеше — както и често след това — дали подобни мисли ти идват само ако си единствено дете, дали в противен случай братята и сестрите не ти избиват бързо-бързо всички тия фантазии от главата. Аманда погали вече спящия Джей Пи и се замисли дали и той след година няма да се прибира у дома, примиращ да й разказва за динозаврите и триъгълниците.

Но тук ставаше дума за Кумико — откъде въобще трябваше да подхване разговора? Например: дали наистина се беше нанесла при баща й? А кои, за Бога, изобщо бяха всички тези хора долу и дали щяха да се превърнат в неразделна част от живота на семейството? А откъде бяха дошли образите върху плочката, която беше получила за подарък, и защо я изпълваха с такава безпомощна, болезнена до агония надежда? Защо се разплакваше само при мисълта за тях? И защо вече нищо друго не беше в състояние да я разплаче?

И къде е била Кумико досега? Къде е била? Къде е била? Къде е била? И как беше възможно Аманда да я е виждала един–единствен път през живота си и въпреки това тя да й липсва толкова силно?

Когато отвори уста да заговори обаче, първото, което каза, не беше дори едно „благодаря“ за плочката — подарък, а само:

— Какво ядеш?

— Сладък оризов пудинг — отвърна Кумико, но вдигна пръст, за да спре увереното кимване на Аманда. — Но не е като вашия. Това е храна от моето детство.

— По рецепта на майка ти?

Кумико поклати отрицателно глава.

— Майка ми. Нея не я биваше в готвенето. Искаш ли да опиташ?

— О, не, благодаря — отвърна Аманда, въпреки че всъщност не можеше да откъсне очи от купата. — Пренесла ли си се да живееш с баща ми?

В яденето настъпи пауза.

— Донякъде. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че нямам нищо против — отвърна Аманда. — Искам да кажа, стана малко бързо, но…

— Но какво?

— Ами нищо. Ти наистина го плени. Нашия Джордж.

— Надявам се точно това да не съм сторила — отвърна Кумико и си гребна още ориз. — За мен Джордж е като скала сред океана.

— А ти си вълните?

В отговор Кумико просто отново се усмихна. После смръщи вежди.

— Твоята приятелка.

— Коя приятелка?

— Тази, която доведе с теб тази вечер.

Аманда придоби притеснено изражение.

— Ами тя не ми е точно приятелка…

— Нима?

— Позната от работата. Май преживява нещо като нервна криза, та ми дожаля за нея и затова я поканих. Надявам се да няма проблем.

— Нервна криза.

— Да. Сякаш е пружина, натегната толкова силно, че намотките й почват да се късат. Чудна работа. Съжалявам, трябваше първо да ви попитам.

— Не съжалявай за нещо, което си направила от доброта. Сигурна ли си, че не искаш да си хапнеш? Все гледаш в купата.

— Така правят дебелите жени. Зяпат храната.

Кумико придоби изненадано и, странно, гневно изражение.

— Ти не си дебела — рече. — Ти, която казваш истината всеки път, дори когато знаеш, че ще те нарани, как може точно ти да не виждаш това?

— Шегувах се — побърза да отговори Аманда. — Не мисля наистина, че съм…

— Ето това никога няма да го проумея — продължи Кумико. — Неспособността на хората да имат ясна представа за самите себе си. Неспособността им да се виждат такива, каквито в действителност са, а не такива, каквито се боят, че са, или такива, каквито биха искали да бъдат, а именно такива, каквито наистина са. Защо за вас онова, което наистина сте, никога не е достатъчно?

— За кого не е достатъчно? За мен лично? Или за хората по принцип?

— Само ако можехте да видите истината за себе си…

— Ако я виждахме, нямаше да сме хора.

Кумико млъкна, сякаш някой я зашлеви, а после на лицето й се изписа неуловимо задоволство.

— Това ли е? Това ли било?

— Мисля, че да бъдеш човек означава да се стремиш към още — каза Аманда. — Да искаш. Да жадуваш. През повечето време все за неща, които бездруго вече имаш. Стремежът отравя всичко.

— Но е една сладка отрова?

— Понякога.

— Ето, виждаш ли? — отвърна Кумико. — Колко си откровена. Това харесвам най-много у теб.

— Е, ти си единствената.

Кумико отново й подаде купата.

— Заповядай. Знам, че искаш да опиташ. Тази отрова е по-сладка от повечето отрови по света.

Аманда остана за миг неподвижна, после заобиколи леглото и предпазливо надникна в купата.

— Просто да си взема с пръсти?

— Ето така — Кумико гребна малко и го поднесе до устата на Аманда. — Хапни.

Аманда се поколеба за момент, усещайки колко странно е да яде от ръката на Кумико, но в края на краищата може и да не беше чак толкова странно, не по-странно от всичко друго, свързано с Кумико. Освен това установи, че наистина, ама наистина й се иска да хапне. Устните й обвиха пръстите на Кумико с най-леката целувка и Аманда изяде хапчицата пудинг…

… и беше пометена, внезапно беше във въздуха, внезапно беше въздух, вятър свистеше край нея, земята беше далече долу, древна, но и млада, скрита под кълба студена пара, сладостта на езика й, лека като желание, лека като мигла от окото, лека като мъглицата от пръски от разбила се вълна…

… и Кумико летеше до нея, поднасяше й нещо…

(Или искаше нещо да й бъде поднесено…)

— Аманда? — гласът на Клеър отекна в спалнята, пръстите на Кумико се отдръпнаха от устата на Аманда (отдръпна се и копнежът, странният, млечен копнеж, копнеж не от сласт, копнеж не за плът, копнеж дори не и за любов, а копнеж за какво? За какво?) и въпросът на Кумико:

— Хареса ли ти?

Аманда преглътна, още замаяна.

— Не е каквото очаквах.

— С всичко е така.

— Нещата наред ли са тук? — попита и Клеър с блеснали, любопитни очи.

— Съвсем наред — отвърна Кумико. — Защо питаш?

— Аз…

— Трябва да се връщам на партито — прекъсна я Кумико. — Нищо, че повечето хора са ми непознати.

Тя кимна за довиждане на майката и дъщерята, остави купата с ориза, подмина Клеър и заслиза по стълбите към шума на гостите. Аманда се чувстваше прекрасно, макар и изтощена, сякаш след усилено изкачване на планински склон. Дишаше през устата, отгласът от вкуса на езика й я объркваше, разсейваше мислите й.

— Значи това беше тя? — каза Клеър. — Какво правехте тук, за бога?

Но Аманда имаше сили само да се престори, че проверява спящия Джей Пи, защото при този въпрос недвусмислена аленина плъзна нагоре по бузите й.

— Избягваш ме — каза Рейчъл и го приклещи вън в двора, докато той прибираше поднос с мръсни чаши към кухнята.

— Разбира се, че те избягвам — отвърна Джордж. — Как иначе да се държа?

Бяха застанали малко встрани от останалите гости, някои от които вече — слава богу — си тръгваха, тъй като бяха минали два часа, а никакви нови апликации не бяха нито показани, нито предложени на търг — изобщо не се беше случило нищо от онова, което всички тези тайнствени хора бяха очаквали да се случи. Обявяването на голямата вест все още предстоеше, но тя бездруго нямаше да заинтересува никого от тръгващите си, нямаше да ги заинтересува дори самият факт, че изобщо се предвижда съобщаване на новина. Макар че точно в момента Джордж беше готов да размени десетима непознати гости срещу необходимостта да разговаря с Рейчъл.

— Няма да правя сцени, Джордж? От това ли се боиш?

— Ами боя се, да — отвърна Джордж, мъчейки се да звучи овладяно. — Всъщност, точно от това се боя.

— Е, няма да правя?

Джордж я погледа още миг мълчаливо в старанието си да разбере какво в действителност прави тя тук. Ужасяващият трик на светлината от прозорците на кухнята отново караше очите й да светят в зелено.

— Рейчъл…

— Виж, разбирам — прекъсна го тя. — Разбирам, че сега си с Кумико, Аманда каза, че вече живеете заедно, а наоколо като в свои води снове един турчин и разправя, че по-късно вечерта предстояло да съобщите нещо важно на гостите…

— Рейчъл…

— Просто казвам, че разбирам, окей? Нищо не се опитвам да постигна? Виждам колко си близък с нея? Виждам, че тя сигурно ти дава всичко онова, което аз не можах да ти дам? Онова, което, по всичко личи, не мога да дам на никого? — Рейчъл направи гримаса, загледа се в студената лунна светлина над главата на Джордж и той шокиран видя, че тя всъщност се опитва да не заплаче. — Така объркана съм напоследък, Джордж? Когато бяхме заедно, така и не успях да ти се отдам така, както ти ми се отдаде. Не мога да се отдам на никого. И съм сигурна, че ти точно заради това ме изостави…

— Ти изостави мен…

— И сега вече си заедно с тази екзотична друга жена, и тя е всичко, което аз не съм. Очевидно, тя е всичко, което аз искам да бъда? Красива…

— Ти си красива, Рейчъл, не се превземай…

— И умна, и талантлива…

— Ти също си такава…

— И добра.

— И явно тя просто може да се отвори истински пред теб — сега вече Рейчъл го гледаше в упор, немигащо. — Явно може да ти даде в отговор всичко онова, което ти даваш на нея.

Джордж установи, че устата му е пресъхнала. Смотолеви нещо.

— Моля? — попита Рейчъл.

— Казах, че тя не ми дава всичко свое.

— Така ли? А тъкмо си мислех, че двамата изглеждате толкова щастливи?

— Ние сме щастливи…

— Но тя крие нещо?

— Рейчъл, нямам намерение да водя подобен разговор с теб…

Тя направи още крачка към него. Джордж твърде късно си спомни, че трябва да отстъпи крачка назад.

— Но как така е по-добра от мен? — попита Рейчъл.

После пристъпи още по-близо, толкова близо, че Джордж усети аромата й, усети парфюма, който отключи всички спомени, в които целуваше шията на Рейчъл, нейната твърде млада шия, която изобщо не съдържаше в себе си обяснение на причината, поради която мъж като него изобщо би могъл да я целува. Усети и виното в дъха й. Зловещият зелен отблясък в очите й не беше угаснал, но тя си беше все същата Рейчъл, красива и брутална.

— Опитвам се да се променя — прошепна тя. — Не знам какво става с мен. Искам да давам. Така и никога не съм давала, Джордж? Само съм взимала? Но сега, когато искам да давам, няма на кого…

Тя рязко се приведе към него, за да го целуне.

Той се дръпна назад, може би не толкова далеч или толкова бързо, колкото би трябвало (вината за това го прониза внезапно) и в резултат се получи не толкова целувка, колкото мигновен сблъсък. Рейчъл не повтори опита си, но когато отстъпи назад, Джордж видя над рамото й Кумико, облегната на задната врата, да го търси, взирайки се в сумрака на задния двор.

— Джордж? — повика го тя.

Но на слабата светлина той не можа да разбере дали е видяла нещо от случилото се.

— Извинете, моля за вашето внимание — каза високо Джордж, застанал до вратата на кухнята, за да го чуват всички, а до рамото му се беше изправила Кумико.

— Време беше — чу Аманда един мъж до нея, който по-рано вечерта й се беше представил като Ив. („Ив съкратено от Иван ли е?“, беше попитала Аманда, а мъжът беше отговорил: „Не“) Иначе по време на целия им разговор не беше спрял да говори за „взаимодействието между медиалната и медиумната динамика“ в творчеството на Джордж и Кумико, игнорирайки демонстративната досада на неразбирането на Аманда.

— Кумико и аз бихме искали да благодарим на всички ви за това, че дойдохте тази вечер — започна Джордж и обви раменете на Кумико с ръка.

— Това е Кумико? — прошепна една жена в костюм близо до Аманда. — Помислих, че е прислужницата.

— Казваме „добре дошли“ на семейството си и приятелите — продължи Джордж и повдигна чашата си към мястото, където стояха Аманда, Клеър и Ханк, и Мехмет на крачка зад тях. — Както и на всичките ни нови приятели — той направи пауза и се прокашля. — Искаме да направим едно кратко съобщение.

„Осезаемо е как скочи градусът на напрежението тук“, помисли Аманда, „сякаш всичките тия костюмари едновременно изопнаха рамене.“

— Ще обявят за продан серията от плочки — долетя до нея още шепот.

— Няма — незабавно парира друг. — Серията е само слух.

— Каква серия? — прошепна трети.

Първите двама изсумтяха презрително пред тази демонстрация на невежество.

— Знам, че това, което ще кажа, ще прозвучи шокиращо на някои от вас — каза Джордж, без да сваля поглед от Аманда.

— Няма да го направи — прошепна Клеър.

— Кое? — попита Ханк.

И точно в мига, в който Аманда проумя какво има предвид майка й, Джордж произнесе:

— Кумико ми оказа честта да се съгласи да стане моя съпруга.

— Защо не ми каза? — попита Аманда, застанала агресивно близо до баща си.

— Лека нощ — повтаряше Джордж на редицата леко кисели физиономии, които се изнизваха полека–лека от дома му. Беше дочул недоволно мърморене, особено сред хората, които бяха дошли при него след обявяването на годежа и поразено го бяха попитали кога ще започне разпродажбата на картини. При отговора му, че тази вечер не възнамерява да продава каквото и да било, последва всеобщо невярващо възмущение.

От друга гледна точка двамата с Кумико можеха да направят състояние на това парти.

— Джордж — настоя Аманда. — Мама за малко да получи инфаркт.

Джордж погледна дъщеря си и примигна съсредоточено няколко пъти, за да я види както трябва. Странно, не му се струваше да е пил чак толкова.

— Защо се е разстроила? — попита. — С нея сме разведено от…

— А защо не ми каза? — повтори Аманда и гневното огорчение, изписано на лицето й, беше нещо, което Джордж вече не можа да понесе. Изражението на дъщеря му беше същото като в деня, когато тя беше на дванайсет години, а той и Клеър бяха похарчили малкото си спестявания, за да подменят ужасно амортизираната стара готварска печка, без да знаят колко много Аманда е разчитала на тези пари, за да си вземе контактни лещи и да спре да носи очила — желание, за което и Джордж, и Клеър чуха за първи път, когато момичето избухна в яростни, но едновременно сърцераздирателно тъжни сълзи зад дебелите стъкла на лицето си. На следващия месец вече се бяха намерили пари и за лещите, но облакът от тревога, който надвисна в съзнанието и на двама им по отношение на тяхната трудна, непредвидима дъщеря, така и никога повече не се разсея напълно. Днес Джордж продължаваше да се тревожи за нея по абсолютно същия начин.

Защо тогава не й беше казал за годежа?

— Аз просто… — рече. — Стана внезапно.

— Внезапно, само дето тя се е нанесла вече при теб, а ти и това не ми каза.

— Всъщност, тя не се е нанесла в същинския смисъл на думата. Все още не е освободила апартамента си…

— А аз съм се виждала с нея веднъж. Веднъж.

— Но ми каза, че я харесваш. Лека нощ! Този май ми показа среден пръст, видя ли го?

— Харесвам я. Тя е…

Аманда млъкна и очите й сякаш се обърнаха към някакъв образ вътре в самата нея, а на лицето й застина израз, който Джордж можеше да определи само като напрегнато замечтан. После изведнъж се зачуди защо му е толкова горещо. От него буквално се стичаше пот на ручейчета.

— Съжалявам, мила — каза той. — Наистина. Просто… Толкова мъничка част от нея е моя, как не разбираш? Иначе тя е на практика непознаваема. И аз алчно пазя всяка малка частичка от Кумико, до която се добера — той сведе очи към чашата с вино, която продължаваше да държи в ръка. — Не ти казах, защото исках годежът да е нещо, за което знам само аз. Част от нея, която е само моя. Съжалявам, ако ти звучи ужасно егоистично, но тя е толкова…

— Разбирам, татко — отговори кротко Аманда. Погледът й се плъзна над рамото на Джордж към Кумико, която подаваше палтата на Клеър, Ханк и видимо пияния Мехмет. — Мисля, че наистина разбирам.

Джордж нежно докосна ръката й.

— Обичам, когато ме наричаш „татко“.

Аманда го погледна и в очите й той видя такава болка, че му се прииска да я притисне в прегръдката си и никога повече да не я пусне да прекрачи вън от прага му, но тогава тя се усмихна колебливо и моментът отмина.

— Отивам да взема Джей Пи.

— Доведи ми го утре, а?

— Добре, татко — отвърна Аманда и пое нагоре по стълбите.

— Аманда — спря я Джордж.

— Да?

— Приятелката ти тръгна ли си?

Добър въпрос, изписа се на лицето на Аманда.

— Сигурно се е уговорила с някого да я закара — сви рамене тя. — Странно. Но и типично за нея.

После тръгна отново нагоре, а Джордж се върна при последните гости — все хора, които, слава Богу, познаваше и, макар и всекиго по различен начин, обичаше.

— Ама си потаен — рече Клеър. — Всъщност, никога през живота си не си бил потаен, затова и тазвечерното ти изпълнение донякъде ме разстрои.

— Не се ли радваш за мен?

— Във възторг съм, мили. Представа нямам как си накарал жена като нея дори да те погледне, но след като си успял…

— Поздравления — обади се Ханк и разтърси ръката му с онова твърде силно ръкостискане, явно — подозираше Джордж — запазено специално за бившия съпруг на Клеър.

— Дали следващия път да не поканиш по-малко хора, а?

— Знам. Малко сме объркани и ние, на кого ли всъщност…

— Арт маниаци — прекъсна го Мехмет. — Приличат на ония ята скорци, сещате ли се? Изникват от нищото, летят в кръг и ти замайват главата в продължение на седем минутки и след това потъват обратно в пълна забрава.

След този коментар се възцари мълчание.

— Мехмет, това беше… — почна Джордж.

— Казах ти, че нещо наближава — леко олюлявайки се, се обърна Мехмет към Ханк. — Нещо прекрасно.

— Каза, че нещото ще бъде и ужасно — напомни му Ханк.

— Е — отвърна Мехмет и погледна Джордж. — Сигурен съм, че ужасното няма да ни подмине.

— Божичко — рече Джордж и се отпусна безсилно на канапето, когато и последните гости си отидоха.

Кумико седна до него.

— Справихме се.

Но — освен ако Джордж не си въобразяваше, което също беше напълно възможно — между двамата се беше настанила някаква нова, непозната неловкост, сякаш след като бяха обявили годежа си пред семейството си и пред стая, пълна с някакви чужди гадни хора, отново се бяха превърнали в непознати. Джордж отчаяно се надяваше усещането да няма нищо общо с Рейчъл.

— Има ли някой от твоето семейство, на когото трябва да съобщим? — попита той.

Кумико му се усмихна слабо.

— Казвала съм ти вече много пъти. Сама съм на света. Само дето вече сме двама — аз и ти.

Джордж издиша шумно през носа си. Все така му беше непоносимо горещо. Потта му беше попила през бельото и ризата и беше стигнала до сакото.

— Наистина ли сме само аз и ти? — попита той.

— Какво имаш предвид?

Джордж изведнъж с изненада установи, че е на ръба да се разплаче.

— Криеш толкова много от мен. Продължаваш да криеш.

— Моля те, не ставай твърде алчен, Джордж — отвърна тя и той се стресна, когато чу същата дума — алчен — която сам беше употребил пред Аманда. — Не е ли достатъчно това, което имаме сега? — продължи Кумико. — Като съпруг и съпруга? Не можеш ли просто да ме обичаш заедно с всичките ми тайни?

— Кумико, въпросът не е в това дали те обичам…

— Има много изисквания, на които ми е трудно да отговоря. Съжалявам — в този момент тя изглеждаше нещастна и Джордж разбра, че няма на света нищо, което не би се съгласил да стори — убийство, разрушение, предателство — само и само тя да бъде отново щастлива, само и само да го облее отново с лъчите на радостта си.

— Не съжалявай — каза й той. — Аз съм този, който трябва да съжалява. Всъщност, в момента не се чувствам никак добре. Изглежда съм вдигнал малко температура…

— Завърших една нова плочка — прекъсна го тя нежно.

Джордж не беше подготвен за това.

— Ами, какво да кажа. Това е великолеп…

— Тук е — тя отиде до библиотеката и извади плочката, скрита зад книгите. — Приготвях я за партито, но така и не се появи подходящ момент да я покажа.

И тя му я подаде.

— Това е част от мита — прошепна Джордж и, загледан в изрязаните и подредени нейни перца, в изрязаните и подредени свои думи, усети, че сълзите му отново бликват с всичка сила. — Кумико, това е…

Но не можеше да проговори. Можеше само да гледа.

Господарката и вулканът кръжаха предпазливо един около друг, и двамата изработени от комбинация от пера и думи, докато техният свят се свиваше боязливо под тях. Нежността, с която се гледаха, гневът, болката, която се канеше да изригне — всичко това беше твърде много за Джордж. Трябваше да иде да легне и да се опита да се пребори със странната треска, но той не мърдаше, само гледаше и гледаше, взрян в елегантните, подобни на стойка на птица извивки на господарката и в искрящите зелени камъни, които Кумико беше дала на вулкана вместо очи.

— Митът — попита Джордж. — Това ли е краят?

— Още не — прошепна Кумико, а гласът й беше като облачен дъх. — Скоро.

Аманда сънува, че самата тя е цяла армия, поглъщаща света. Ръцете й бяха усукани потоци от мравки — войници и от войници — мъже, които рушаха, а после се топяха и се превръщаха в сграбчващи пръсти, в смазващи юмруци, тялото й се простираше от хоризонт до хоризонт, изравняваше със земята всичко по пътя си, надвисваше над цял град, да, надвисваше и вдигаше като гигантска ръка, като приливна вълна, с която да го помете…

Но после изведнъж се разколеба и спря миг преди пълното разрушение…

И само секунда по-късно осъзна колко фатално е колебанието й, защото изведнъж самата тя започна да се разпада, разсипа се на парчета, на прах, на пронизани от болка атоми…

Събуди се, но не рязко, а просто отвори очи (така и никога не узна, че баща й се будеше точно по същия начин от своите кошмари). Протегна се към другата половина на леглото, за да сложи длан върху голия гръб на Анри — жест, който след всеки страшен сън я връщаше към действителността, даваше й почва, успокояваше я, за да заспи отново.

Но Анри не беше до нея, разбира се. От години.

Аманда издиша бавно през напуканите си от съня устни и се опита да не се разсънва много. Обърна се в леглото и усети колко мокри от потта й са чаршафите. Поне от седмица вече се бореше с една ниска, но постоянна температура, увенчала тази сутрин устната й с чисто нов херпес, който сега, при прозявката, се пукна болезнено в ъгълчето на устата й, подобно на наказание, пратено от някакъв раздразнителен бог.

Дори в умората си Аманда почувства това наказание като заслужено. От партито насам дните й бяха накъсани и бурни, най-малкото тя ги възприемаше така. Установи, че мисли за Кумико почти непрестанно, мисли какво ли прави тя в момента, мисли дали е заедно с Джордж, и най-вече мисли кога точно лично тя, Аманда, ще се срещне с Кумико отново. Пълна лудница. На определено ниво се чувстваше влюбена, което не беше обичайно за Аманда, тъй като никога преди не се беше усещала привлечена от жени — тя се самопровокираше на ум, за да провери дали подобно нещо е възможно за нея, дали й се е случвало преди, но не, засега не се сещаше за нищо — факт, който едновременно я объркваше и леко я разочароваше — но копнежът по Кумико не беше физически. Или не, не, беше си физически, но не физически в такъв смисъл. Приличаше на начина, по който Аманда зажадняваше за определени храни, докато беше бременна с Джей Пи, на начина, по който тялото й с непреодолима сила й казваше, че именно в момента трябва да яде фъстъци и ананас или в противен случай ще умре. Да, явно нещата стояха точно така: Кумико беше жизнен елемент, от който Аманда се нуждаеше, за да продължи да живее.

Усещане, което, от своя страна, нямаше никаква логика. Нямаше логика и гневът, който Аманда усети, когато се оказа, че нови срещи с Кумико са много трудни за уреждане. Нелогична беше и силата, с която ревнуваше Кумико от Джордж заради времето, което той прекарва с нея. Аманда разбираше, че всичко това е ирационално, но нима здравият разум някога е помагал, когато те мъчи нужда?

— Наложи се да започнем да отказваме на хората, които непрекъснато искат нови плочки — беше й казал баща й по телефона. — Дойде ни твърде много, така че казахме на всички да ни оставят на мира за известно време. Честно казано, щастлив съм, че мога да си поема въздух. Всичко стана толкова бързо.

— Точно така — отвърна с участие Аманда, изненадвайки и двамата с разгорещения си тон. — Точно за това си мислим всички. Колко бързо стана всичко.

Вътрешно цялата се сви от това колко дребнаво прозвучаха думите й. Но нямаше намерение да се извинява за това.

— Няма нужда да се палиш толкова — каза й и Джордж. — Надявам се, че нямаш предвид годежа.

— Напротив, Джордж, точно годежа имам предвид.

— Но Кумико е…

— Кумико е чудесна. Кумико е прекрасна. През целия си живот не съм срещала такава като нея.

— Ами точно така е…

— Срещнахте се преди няма и два месеца — чу се да казва, остри, безсмислени думи. — Колко добре всъщност я познаваш?

В този момент Джордж замълча и на Аманда й се стори, че долавя тревогата му, долавя я дори в мълчанието.

— Мисля, че я познавам достатъчно добре.

— Мислиш?

Тогава баща й внезапно прозвуча неприветливо:

— Всъщност мисля, че нищо от това не е твоя работа, Аманда. От твърде отдавна си въобразяваш, че имаш право да се бъркаш в живота ми и да казваш на стария Джордж какво да прави. Е, нямаш подобно право. Аз съм на четирийсет и осем години. Аз съм твой баща. Срещнах жена, в която се влюбих, сега ще се оженя за нея и не ми е необходимо нито разрешението ти, нито одобрението ти, ясно ли е?

Почти инстинктивно Аманда зачака той на секундата да й се извини, както правеше всеки път, когато й говореше рязко, както го беше правил при всеки подобен случай, откак тя се помнеше.

Само че този път той не се извини.

— Ние едва познавахме и Анри, когато ти се омъжи за него, но да си чула дори и една дума по този въпрос от мен или майка ти?

— Е, мама помърмори малко…

— Освен това не разбрахме за развода, докато той не се върна обратно във Франция, така че да не си посмяла да ми говориш кое колко бързо ставало.

— Тогава беше различно. Бях млада. Младите хора правят такива работи, докато търсят себе си.

И тогава Джордж изрече най-злобните думи, които някога й беше казвал, а най-лошото беше, че тези думи бяха стопроцентово верни и от това я заболя още повече:

— С твоето брутално отношение към нещата, Аманда, по всичко личи, че ще търсиш себе си до края на живота си.

Е, за това вече Джордж й се извини моментално, хвърляйки вината за нервността си върху някакъв слаб, неестествено проточил се грип, но вече беше късно. Сякаш я беше ударил със стрела. При това беше улучил много точно. От тогава не си бяха говорили. Положението не беше кой знае колко драматично, Аманда знаеше, че скоро ще му звънне, както и че за нищо на света нямаше да пречи на Джей Пи да вижда своя с право обожаван grand-père.

Не, истинската й болка идваше оттам, че беше осъзнала колко вярно е онова, което беше казала на Кумико на партито. Аманда копнееше, копнееше дори за неща, които вече имаше. И това чувство беше отрова, и тази отрова дори не беше сладка.

Смахнатите сънища изобщо не помагаха. Редовни и изпълнени с такива извратени образи, в тях Аманда се чувстваше така, сякаш самата й личност се разпадаше на съставните си части. Винаги след това се будеше изтощена. Трябва да се дължаха на температурата, но, боже мой, какви бяха само. Сега тя лежеше будна, мехурът й беше решил да й подскаже не особено деликатно, че, след като бездруго вече се е събудила, е време да се погрижи за още някои неотложни задачи — още едно сходство с баща й, за което Аманда никога нямаше да узнае. Часовникът сочеше три немислими цифри: 3:47 през нощта. След няколко часа трябваше да става за работа и имаше нужда от сън. Аманда въздъхна и се надигна с надеждата да приключи с тоалетната бързо-бързо.

Мисълта за работа обаче я накара да се сети за Рейчъл и докато пристъпваше по коридора, Аманда, ще, не ще, се разсъни истински.

След вечерта на партито Рейчъл беше започнала да се държи още по-странно, настроението й неизменно беше приповдигнато в резултат от очебийно щастие, граничещо с шизофренното.

— Ами по него няма и косъмче — беше заявила Аманда на Мей тази сутрин, докато двете си бъбреха за звездата от едно реалити шоу, който в последно време беше мигрирал към друго реалити шоу, чието действие вече се развиваше в джунглата. — Все едно гледаш сексапилно десетгодишно момченце, а кой си пада по такива?

И Мей, и Аманда физически потръпнаха, когато смехът на Рейчъл избухна зад гърба им. Дори не бяха усетили, че тя също ги слуша.

— Може би Майкъл Джексън? — предположи тя, привела се напред с леко плашеща усмивка на устните.

— Ъм, това никак не е смешно? — притеснено отвърна Мей. — Той почина? А и аз го харесвам?

— Боже мили — удивено я изгледа Рейчъл. — Да се говори само с въпросителни изречения наистина било много дразнещо — после се обърна към Аманда. — Между другото, Аманда, страхотна работа си свършила в Есекс. Тъкмо си говорехме с Фелисити, че си идеалният кандидат за моето място.

После отново се беше разсмяла високо, Аманда я беше зяпнала невярващо, за първи път смаяна точно колкото Мей.

Може би Рейчъл действително преживяваше нервна криза. Не, че ведрото й настроение не беше добре дошло, но — Аманда дори не можеше да се сети за подходяща дума, все й се въртеше понятието жизнерадостна — около Рейчъл витаеше притеснително жизнерадостна атмосфера, сякаш Рейчъл беше граната с изваден щифт, чиито секунди са изтекли, но тя така и не се взривява. Всичко, което човек можеше да стори в подобен случай, е да стои настрани и да се надява на най-доброто.

Аманда се потътри в банята и седна на ледената тоалетна чиния — докосването я накара да ахне от студа. Сложи длан върху радиатора, за да може топлината му да протече през тялото й. Необяснимо защо, банята й се намираше в самия ъгъл на сградата. Вместо да сложат там гостна и да й подсигурят двойна гледка през ъгловите прозорци, архитектите бяха решили да използват мястото за единственото помещение в апартамента, в която човек обикновено се разхожда гол и отделя разни работи.

Аманда не светна лампата, макар че надеждите й да остане сънена прогресивно избледняваха под неудържимия поток на мисълта й от една страна и студа под дупето й от друга. Великолепни лунни лъчи се лееха през прозорците, които, ако бяха романтично разположени зад удобен диван, биха повишили продажната цена на апартамента с няколко процента. Човек можеше едва ли не да чете на тази светлина.

Аманда се изпишка, избърса се, пусна водата, изправи се и придърпа на кръста си широкия ластик на гащите, които носеше само за спане и които напоследък обуваше твърде често.

После се закова на място.

Какво става, мътните да го вземат, помисли си, обърна се и повърна във водовъртежа на още неоттеклата се вода в тоалетната.

Е, сега вече беше напълно будна.

— Ама сериозно — прошепна си сама, наистина стреснато. — Ама че работа!

После коленичи на ледените плочки за още секунда, за да изчака дали стомахът й няма още за изхвърляне. Предната вечер не беше пила нищо, не беше яла и нищо съмнително. Вярно, все още усещаше, че има малко температура, но през изминалата седмица не й се беше гадило изобщо и освен това…

Цялата изстина.

После се насили да довърши мисълта си.

Освен това онази вечер с Анри бяха използвали презерватив.

(Дали?)

Да.

(Да?)

Аманда се отпусна назад и приседна на пода. Да, разбира се, че бяха използвали презерватив, няма начин да бяха рискували толкова сериозно, мисълта за защита отдавна се беше превърнала в автоматизъм. Нали така?

Кога беше последният й цикъл? През целия й живот беше идвал и си беше отивал нередовно, но със сигурност щеше да си спомни…

— Добре, сега само се самонавиваш и плашиш — прошепна си тя в огрения от луната сумрак. Беше много късно през нощта и просто в момента не можеше да си спомни дните на последния си цикъл, освен това с Анри бяха използвали презерватив. Разбира се, че бяха използвали. Просто някакъв стомашен вирус. Нищо повече.

Тя зачака, за да види дали няма да повърне пак, но не повърна и се изправи на крака. От рязкото движение при повръщането херпесът й отново се беше цепнал, затова, след като си изплакна устата, за да се отърве от гадния вкус, Аманда посегна към тубичката с антибактериалния крем.

Тогава чу звука, долетял и прекъснал така неочаквано и рязко, сякаш удавен в ледена вода.

Аманда замръзна.

Сега цареше пълна тишина и тя се зачуди дали не си е въобразила. После се ядоса на собствената си глупост, защото как е възможно да си въобразиш звук? Мисълта й заприлича на идиотска реплика от филм, която героят изрича миг преди да бъде убит от садистичен палач, влачещ подире си железен капан за мечки.

Не, наистина беше чула нещо, висок звук, дошъл някъде отвън.

Но що за звук?

Вик на някакво животно? Аманда надникна през прозореца, затворил в рамката си красивата луна и обърнат към не чак толкова красив паркинг и един твърде натоварен булевард отвъд паркинга. Апартаментът се намираше на четвъртия етаж и дори в пълното мълчание на града в 3:47 сутринта беше малко вероятно от подобно разстояние да се чуе лаят на лисица, а и звукът съвсем не се беше сторил на Аманда лисичи. Лисиците приличаха на звезди от нямото кино, чиято кариера рухва с появата на говорещите филми — външно красиви, но отвореха ли уста, грачеха отблъскващо.

Аманда притисна лице до стъклото и то се замъгли от дъха й. Навън нямаше нищо, само няколко случайни автомобила на паркинга, осветен от една-единствена жълтеникава улична лампа. По булеварда отвъд нямаше никакво движение, нямаше го дори нощният автобус, който минаваше на всеки кръгъл час и я будеше в продължение на месеци, докато свикне с шума му. Аманда се надвеси над мивката, за да погледне през другия прозорец, който обаче не показваше нищо друго, освен друг ъгъл на същия паркинг и покрива на близката административна сграда, чиито офиси приютяваха редица мимолетни бизнеси със съмнителни имена.

Нищо. Чуваше само собственото си дишане и цъкането на радиатора.

Какво ли беше чула? Звукът беше странно скръбен, като плач на опечалени или стон на разбито сърце. Или вик на влюбен, чиито чувства така и ще останат завинаги несподелени…

— Ох, моля ти се! — каза си сама Аманда, трепереща в хладната баня. — Беше си просто лисица. Да не си в сапунена опера!

Колкото и да чакаше, нищо повече не се случи, така че тя се отказа и излезе от банята, като спря само за миг в коридора, защото усети, че стомахът й отново се бунтува, като някаква отделна личност в нея, която я тормози с гаденето…

Не! Никаква отделна личност. Ама никакви такива работи, дори не трябва и да си ги помисля. Просто й се гади. Това е, това е всичко, просто й се гади. Като оставим настрана цялата история под заглавие „правих-секс-с-бившия-си-докато-неговата-приятелка-беше-заета-да-се-грижи-за-майка-си“, която със сигурност не говореше добре за него, Анри по принцип си беше отговорен и внимателен мъж. Дори не би си и помислил да ги подложи на подобен риск. Освен това, Аманда с очите си го беше видяла да си слага презерватива.

Дали?

— Ох, мамка му — прошепна си тя.

Опита си да си представи сцената отново, да види в ума си как Анри си слага презерватива онази вечер на дивана и, да, в съзнанието й се появи движението, с което ръката му го нахлузва надолу, докато тя самата разкопчава сутиена си. Но целият епизод се беше случил толкова бързо, беше толкова извънреден, че сега тя не беше сигурна дали го е видяла да слага презерватива или той просто се е галел по силата на онзи порив, на който се подчиняват всички мъже, когато ерекцията им се окаже на открито. А и откъде може да се е взел този презерватив? В апартамента презервативи нямаше, а и защо му е притрябвало на Анри да носи в себе си при положение, че с Клодин бяха заедно вече повече от две години…

— Престани — строго си нареди Аманда. — Просто спри!

Дразнещото беше, че не можеше дори да звънне на Анри да изясни нещата, защото в момента отново бяха скарани. Заради Джей Пи, естествено. Анри искаше да вземе детето при себе си в Монпелие за цели две седмици, за да можел „да го запознае както трябва с Франция“.

— Няма начин — беше отговорила Аманда.

— Не може просто да ми отговориш няма начин, Аманда — отвърна Анри. — Този разговор не може да започне така.

— Той е на четири години. Домъчнява му за вкъщи, дори когато постоим по-дълго някъде навън следобеда. Когато порасне…

— Когато порасне, аз вече ще съм непознат за него. Аз вече съм му непознат…

— Няма такова нещо. Просто не мога да го накарам да престане да говори за теб…

— Виждаш ли, мъчиш се да го накараш да престане да ме споменава!

— Анри — беше изръмжала Аманда гневно, — детето е твърде малко за двуседмично пътуване…

— Само за седмица тогава.

— Твърде малък е за едноседмично…

— Всичко е заради мен. Поне си признай най-сетне, Аманда. Ядосана си ми заради онова, което стана…

И тогава — а в светлината на тазнощните събития Аманда осъзна иронията, която са крили думите й — тя каза:

— О, господи, защо мъжете са такива глупаци що се отнася до секса?

Следващите няколко минути се бяха ругали на френски, преди да затворят телефоните, като въпросът за гостуването на Джей Пи във Франция остана напълно решен в съзнанието на Аманда и „подлежащ на по-нататъшно обсъждане“ в съзнанието на Анри.

Аманда спря пред стаята на сина си и надникна при него. Твърде мъничък в новото си легло „за големи момчета“, Джей Пи се беше проснал в пълния си ръст върху юрганчето с Весели картинки, но дори и в това положение беше успял да заеме само едното му ъгълче. Аманда влезе в стаята и зави отново детето.

— Ce sont mes sandals — промърмори Джей Пи, без да отваря очи. — Ne pas les prendre.

— Няма, меченце — отговори му Аманда, целуна влажното му от пот челце, като внимаваше херпесът да не докосва кожата му. — Обещавам.

Детето се сгуши обратно във възглавницата с Весели картинки и скоро отново спеше дълбоко. Толкова красив беше, огрян от лунната светлина, че Аманда усети, че сълзите отново напират в очите й.

— За бога — прошепна си.

Ако беше бременна, това поне щеше да обясни всичките й емоционални люшкания в последно време. Фактът, че ревнуваше Кумико от баща си. Необяснимото, но едновременно с това неудържимо разстройващо я чувство, че по някакъв начин Кумико й е била отнета. Бременността би могла да обясни дори опияняващия спомен за това как Кумико я храни с оризов пудинг от ръката си, усещането за пръстите на Кумико в устата й, усещането за връзка между двете, връзка напълно неочаквана, изненадваща, връзка — поне що се отнасяше до Аманда — табу, но връзка, която караше вътрешността й да се свива така силно, че от време на време Аманда слагаше собствените си пръсти в устата си, за да повтори преживяването.

Беше детинско, влудяващо, но фактът, че Джордж щеше да се жени за Кумико, караше Аманда да се чувства така, сякаш е пропуснала най-големия шанс в живота си. Оттук нататък всичко за нея щеше да е само и единствено компромис. Все така пазеше опустошително красивата плочка, която Кумико й беше подарила (защото опустошително беше точната дума, нали? Аманда я гледаше и беше опустошена отвътре) с ревност, граничеща с отчаяние. Сега я държеше в едно от чекмеджетата на скрина, скрита добре, не я носеше вече в службата и не споменаваше за съществуването й на никого, дори на Джордж.

Ако трябваше да бъде искрена пред себе си, а това беше трудно, защото истината беше забележително неудобна, Аманда трябваше да признае, че пази всички тези неща — плочката, споменът за пръстите, ревността си — с бледата надежда, че един ден Кумико ще сподели с нея всичките свои непознаваеми тайни. А това пък означаваше, че навярно един ден и Аманда ще успее да й сподели своите тайни, ще успее най-сетне да покаже на някого своя дефект, скрит под черупката на личността й, и дори, може би, при това щеше да открие, че в края на краищата скритото там изобщо не е дефект…

Всичко това беше невъзможно, защото, разбира се, Джордж беше довереникът на Кумико, особено сега, когато двамата бяха сгодени. Без значение колко близки приятелки щяха да станат те двете с Кумико, Аманда никога нямаше да бъде човекът, с когото Кумико щеше да обсъжда всички свои невъзможно тайнствени страни. А тази мисъл натъжи Аманда достатъчно, че очите й да се напълнят със сълзи отново. Нито едно от тези чувства нямаше никаква логика и, о, Боже, ако бременността е причината за тях, то…

— Мамо? — обади се Джей Пи от леглото. — Плачеш ли?

— Не, не, мили — отвърна Аманда и бързо изтри очи. — Заради луната е. Виж само колко е красива!

— Аз понякога съм луната. Когато спя, тогава.

— Знам — отговори Аманда и отмести от челото му кичурче коса. — Затова всяка сутрин си толкова гладен.

Детето се усмихна и затвори очи. Тя постоя за малко неподвижна, за да е сигурна, че наистина се е успокоил — както и да се увери, че самата тя нито ще повръща, нито ще плаче повече тази нощ — и се отправи отново към спалнята си, намирайки опипом пътя по тъмния коридор, а мислите се тълпяха в главата й въпреки всички усилия да ги укроти.

Ами ако наистина беше бременна? Ох, мътните да го вземат, ако наистина беше бременна, тогава какво?

Тя сложи ръка на корема си, без да има и най-малка представа какво точно чувства пред лицето на подобна възможност. Ще бъде неспасяемо неловко да обяснява на хората защо Джей Пи си прилича толкова много с бъдещото братче или сестриче, а и това щеше да е тайна, която щеше трудно, ама много трудно да бъде опазена от Клодин…

Кого заблуждаваше? Щеше да бъде катастрофа. Пълна трагедия.

Но това всъщност нямаше значение, защото тя не беше бременна. Точка. Една-едничка вечер на секс от съжаление по изгубеното, която да доведе до бременност, беше просто поредната случка, която беше възможна единствено по филмите.

Макар че би имало и добри страни, разбира се. Аманда обичаше Джей Пи по-лудо, отколкото смяташе, че е по силите й, и още едно момченце или момиченце…

Тя въздъхна. Положението й беше класически случай на „смесени чувства“.

— Само дето не си бременна — прошепна си отново сама на себе си, когато се мушна между чаршафите и затърси хладно местенце под одеялото. — Не си, не си, не си.

И тогава звукът отново долетя.

Този път беше много по-ясен, така дълбок и плътен, и неземен, че Аманда буквално скочи от леглото и се залепи за прозореца.

Вън не видя нищо, само паркираните автомобили. Никакво движение не се долавяше дори в сенките, макар че наоколо имаше много ъгли, зад които можеше да се спотаява един Бог знае какво.

Сърцето на Аманда обаче продължаваше да бие развълнувано, защото каквото и да беше чула, то не звучеше като дошло от четири етажа по-долу. Не, звучеше сякаш източникът му стоеше точно пред прозореца й. Там, разбира се, нямаше нищо, нямаше дори приличен перваз, на който нещо да може да стъпи, но звукът, викът, жалейната скръб…

Откъде пък й хрумна тази дума? Но й се стори най-подходящата. Звукът отвън беше скърбящ. Звук от миналото, нещо повече, древен звук, но не античен като египетските пирамиди, а древен като прастара гора, зад чиято неподвижност човек чувства не смърт, а само дълбок сън. Нещо скърбеше точно пред прозореца й и Аманда не знаеше защо скърбеше то, нито по какво беше скръбта му, но звукът я удари право в сърцето и тя се отказа от всякакви опити да спре сълзите си и заплака, с плач се отпусна обратно върху възглавницата си, но този път плачът беше на място, беше начин да се излее навън най-истинската скръб.

Защото нима има нещо по-тъжно от света и неговите стремежи?

Аманда отново сънува вулкана, но в този сън тя ту беше самия вулкан, ту биваше насилена от него — дума, която й хрумна в съня, насилена, да — ръцете му се плъзгаха по голото й тяло, палците му проследяваха извивката на изпъкналия й корем, стигаха до гърдите й, които някак си изведнъж се оказваха обвити от собствените й ръце, докато тя отпускаше глава назад, извивайки покритата си с хълмове и градове шия и едновременно с това чувстваше, че е много важно вулканът да отвори очи, да ги отвори, за да бъдат те видени от всички, но, въпреки настойчивите й молби, той отказваше и очите му останаха затворени, дори когато проникна в нея и преди тя да успее да му се противопостави, той стори онова, което всички вулкани неизбежно трябва да сторят, изригна, изригна, изригна, глупавата асоциация я накара да се разсмее, дълбоко, дрезгаво, да се разсмее дори в съня си, дори докато актът продължаваше…

Този път Аманда не се събуди.

Най-вече защото не желаеше.

19 от 32.

И така, настъпва последният ден.

Тя го беше проследила до поредната война. Земята зейва в пукнатини и пропасти, бълва пламък и лава, и пара, гони по петите слугите на вулкана, които препускат по тесните улички на този или онзи град, убиват мъжете, изнасилват жените, хвърлят пеленачетата на плочите и ги смазват.

Тя лети през кръвопролитието, през плячкосването, през оскверняването, плъзга пръсти през езерата от кръв. Ридае за света, който е тяхно дете, но и никога не е бил тяхно дете, ридае за любовта си и мисли дали тази любов е вече изгубена. Не мисли дали любовта й е била истинска. Защото тя е истинска и за нея, и за него, истинска, това поне е ясно.

Но дали е достатъчно?

20 от 32.

В кипежа на войната вулканът е навсякъде и никъде, той е всичко във войната във всеки един момент, във всяка една точка и затова решаващо, чрез всеприсъствието си отсъства. Вместо него тя открива един дребничък генерал от армията му, генерал, който си въобразява, че води войските, като всъщност, разбира се, ги води толкова, колкото рогата водят разярения бик. Брадичката на генерала е плувнала в кръв и той се храни от плътта на повален враг.

Когато я вижда, той пуска врага и й се покланя доземи.

— Господарке — казва.

— Ти знаеш коя съм?

— Всеки знае коя сте, господарке.

— Ти се биеш за моя съпруг.

— Тъй вярно, господарке — генералът посочва изкормения враг, който отчаяно граби развлечените си вътрешности и се опитва да ги натика обратно в тялото си, — но той също. Всички ние се бием за съпруга ти, господарке.

— Не сте ли вече уморени? — пита тя и пристъпва бавно в кръг около него.

Генералът изненадано вдига очи.

— Тъй вярно, господарке — а гласът му прелива от изтощение и разочарование.

— Вие не търсите война — казва тя, застанала сега зад гърба му.

— Не, господарке.

— Вие търсите прошка.

За момент генералът мълчи, но когато тя бавно го заобикаля и отново застава пред очите му, той изопва рамене и стойката му излъчва достойнство.

— Щом казваш, господарке.

— Да те опростя ли? — пита тя, леко объркана, колебанието я обвива.

Дребничкият генерал разкопчава униформата си и оголва кожата над сърцето си.

— Ако господарката ми желае.

Тя пристъпва към него. Очите му не издават нищо. Тя е все така несигурна, разколебана.

— Прошката не може да се дава в миг на гняв — казва. — Тя се дава само от любов.

— Ще се почувства ли господарката ми по-добре, ако заплача?

— Много по-добре.

Дребничкият генерал заридава.

— Благодаря ти — казва тя и забива два пръста в откритата му гръд, пронизва сърцето му и го спира.

21 от 32.

Генералът не умира. Дори не й благодари.

— Сега ще изкълва очите ти — казва тя, но несигурността не я напуска.

— Моля те, господарке, стори го по-бързо, прекрати страданията ми — отвръща той и думите му звучат искрено.

Но намекват за друго страдание, не за чистата болка от смъртта.

Объркана, тя посяга да изкълве очите му, но в последния момент вижда.

Дълбоко в тези очи, дълбоко зад същността на този генерал, дълбоко отвъд неговата младост и раждане, дълбоко зад историята за „света-като-тяхно-дете“, която е довела генерала на това място, в този град/ скотобойна, до това бойно поле, дълбоко зад всичко, за всичко…

Зелен блясък.

22 от 32.

— Ние с теб сме еднакви, господарке — казва вулканът, гледайки я през очите на генерала.

— Различни сме — отвръща тя.

— Еднакви сме и сме различни.

Тя отваря уста да го обори, но открива, че не може.

— Ти ме предаде чрез този дребничък генерал — казва вместо това тя.

— Ти също ме предаде чрез него.

Вулканът пристъпва вън иззад очите на генерала, тялото се пръсва на парчета, разкъсаната плът опръсква стените наоколо. Нито капка не пада върху господарката. — И, както виждаш, господарке, аз все така не съм в състояние да те нараня.

— Нито пък аз теб.

— Трябва да сложим край на това — казва вулканът. — Не можем да сме заедно. Не си пасваме. Историята ни ще завърши с разруха. Така трябва да бъде, така е писано от самото начало.

— Не мога.

— Можеш, господарке.

23 от 32.

Той коленичи пред нея, в очите му пламтят сяра и калий, по-горещи от центъра на земята, по-горещи от центъра на слънцето.

И тези очи заплакват. От тях потичат сълзи от лава, достатъчни да напълнят океан. Градът край тях се срива на пепел и разтопен камък.

— Аз те предадох, господарке моя — казва вулканът. — От деня, в който се срещнахме, до секундата, в която изричам тези думи, аз те предавам. Така правят вулканите, господарке, и това, че аз не мога да се променя, е толкова сигурно, колкото и че не мога да те нараня.

Небето почернява. Светът под нозете им се разтърсва цял.

— И така, господарке — продължава той. — Дойде денят. Нашият последен ден. Денят, предопределен от мига, в който се видяхме за първи път.

Той свлича плътта от лявата си гръд, свлачища и лава бликват по земята. Вулканът открива пред нея биещото си сърце, сърце, туптящо от ярост, сърце, чиято кръв е пламък.

— Трябва да ми простиш, господарке — казва той.

— Аз…

Но тя не може да каже и дума повече.

— Трябва, господарке, или аз ще намеря начин да те унищожа. Знаеш, че казвам истината. Ние не сме родени един за друг.

— Ние сме родени единствено един за друг.

— Това също е вярно. Ние сме еднакви, но и сме различни и всеки един момент, в който аз не мога да те изгоря, да те разтопя, да те разруша изцяло с любовта си към теб, е за мен страдание безмерно. И тъкмо защото е страдание безмерно, аз ще продължа да изливам безсилния си гняв върху нашата рожба, върху този свят — той се привежда напред, оголеното му сърце бие все по-бързо.

— Освен ако ти не ме опростиш, господарке, веднъж и завинаги.

— Не мога.

— Знаеш, че думите ми са истина, господарке.

— Знам.

— Трябва да действаш. Пронижи сърцето ми. Изкълви очите ми.

— Не мога.

Очите му лумват.

— Значи не ме обичаш.

24 от 32.

Тя ахва. Вдига ръка, за да прониже сърцето му.

— Направи го, господарке моя — казва вулканът и затваря очи. — Прости ми. Умолявам те.

Ръката й е вдигната, готова да го порази, готова да прекрати това мъчение, което — тя е готова да признае, макар и само пред себе си — е толкова страшно за нея, колкото е и за него. Тя го обича, а това е невъзможно. Мрази го, а това също е невъзможно. Тя не може да бъде с него. Не може и да съществува без него. И едното, и другото са изгарящо, едновременно верни по начин, който стрива клишето на прах.

Но онова, което тя не може да стори, онова, което тя не може да стори, онова, което си няма също тъй истинен антоним, онова, което тя никога, никога не може да стори, е…

Да му прости.

За това, че я обича. За това, че я изгаря. За това, че я желае. За това, че със самото си съществуване я кара да го обича, изгаря и желае в замяна.

Тя не може никога да му прости.

Тя няма да сложи край на мъките му. Няма да сложи край и на своите мъки.

Тя отпуска ръка и го оставя да живее.

— Трябва да си вървиш.

— Ти сериозно ли?

— Напълно сериозно.

— Три… Не, четири часът сутринта е.

— Искам да си вървиш.

— Много тежко дишаш, Джордж. Добре ли си?

— Моля те, умолявам те да си…

— И какъв би бил смисълът? Какъв би бил изобщо смисълът да си тръгна сега, вместо след два часа?

— Рейчъл…

— Ти каза, че тази нощ тя няма да идва, че ще работи в апартамента си. Който, незнайно защо, твърдиш, че все още не си виждал както трябва.

— Не съм.

— Каква странна амалгама от сила и пълна безпомощност представляваш, Джордж.

— Говориш различно от преди. Забелязала ли си го?

— Хората се променят. Хората се превръщат.

— Хората… какво?

— Знаеш ли защо съм тук? Знаеш ли защо ми позволи да дойда тук тази нощ?

— За да мога да те притежавам.

— За да можеш да… Е, добре, хубаво, тука ме хвана. Странна работа. Но, фактически, не, притежаваш ме днес, защото аз ти позволих да ме притежаваш. Разликата е голяма. И като ти позволих това, аз също притежавам теб, разбираш ли? Всъщност, ти точно от това се страхуваш, нали? От това, че не я притежаваш?

— Това не е твоя…

— А ако ти не я притежаваш, как е възможно тя да притежава теб? Дали изобщо иска да те притежава? Това си мислиш, нали? От една страна, мислиш си, тя очевидно е най-хубавото нещо, което изобщо ще ти се случи в твоя жалък тъжен животец, но от друга страна, проклета да е със своята неуловимост и потайност. Проклета да е. И си се разгневил и после ми се обади, ти ми се обади, помниш ли, не аз на теб…

— Рейчъл, наистина бих искал вече да си вървиш…

— Но има и един още по-важен въпрос. Ако тя не ти позволява да я притежаваш, дали тя изобщо би искала да притежава теб? А всички ние желаем да бъдем притежавани, нали, Джордж?

— Махни си ръката от там, ако обичаш. Помолих те да си вървиш.

— Работата е там, че…

— Слез от мен…

— Накарай ме. Работата е там, че знам точно как се чувстваш. Знам точно как се чувства човек в ситуация като тази.

— Рейчъл, казах…

— Още веднъж за последно, Джордж, защото и двамата знаем, че след тази вечер повече никога няма да го правим. Пия противозачатъчни, така че инциденти няма да има, не се тревожи. Точно така, на такъв отговор се надявах, само още веднъж и си отивам.

— …

— Но преди да си отида…

— Рейчъл…

— Трябва да ти кажа едно. Как не разбираш, през всичките тези години гледах на взаимното притежание като на игра. Просто нещо, което трябва да бъде избягвано. Но знаеш ли до каква самота води това, Джордж?

— Аз…

— Не, не знаеш. Изобщо не знаеш. Мислиш си, че познаваш самотата, но не е така. Не я познаваш, защото ти си човек, който позволява да бъде притежаван. Разбира се, често, след като са те притежавали и са си получили своето, жените те изоставят и продължават напред, но не това имам предвид. Имам предвид, че когато за първи път срещнеш някого, ти му предлагаш себе си, Джордж. Така постъпваш. Разтваряш ръце и казваш: това съм аз, вземи ме, имай ме.

— Рейчъл, плачеш ли?

— А ти?

— Светлината. Лунната светлина. Очите ти я отразяват така странно…

— И чрез това да си притежаван, ти самият притежаваш, защото така действа любовта. Та затова те питам, какво ще правиш с Кумико? Малко по-бързо, Джордж, почти свършихме.

— Рейчъл…

— Ти наистина плачеш. Добре. Така и трябва. Това е, което не разбирах в теб, Джордж. Мислех, че аз те притежавам, точно като всичките други идиоти, с които съм спала през живота си. Притежавах ги, без да им давам нищо в замяна. Но ти. Ти, Джордж. Аз притежавах теб, а ти притежаваше мен. И точно затова не мога да ти простя.

— Рейчъл…

— Точно затова не мога и да се разделя с теб.

— Моля те…

— Точно затова съм тук тази нощ. Затова. Се. Случва. Всичко. Това. Още. Казах, още.

— Кумико.

— Знам. Кажи името й. Аз също ще го кажа. Кумико.

— Кумико.

— Кумико.

— Кумико.

— Няма нищо, Джордж. Поплачи си. Ти предаде любовта на живота си и трябва да плачеш. Сега ще си отида. Ще си отида.

— Очите ти.

— Моля?

— Очите ти.

— Това са само моите сълзи, Джордж. Защото ще плача дълго.

— …

— …

— Чу ли това?

— Не.

— Сякаш е точно пред прозореца…

— Нищо не чух, Джордж. Нито пък ти.