Жената жерав

I.

Онова, което всъщност събуди мъжа, беше самият отвъден звук, натрошил на късове скръбната ледена нощ, паднал на земята, за да прониже сърцето му и да остане в него завинаги — вечен, неразтопим — но, верен на природата си, мъжът реши, че мехурът му се обажда.

Сгуши се под завивките и се вслуша в себе си, за да провери доколко спешен е случаят. Достатъчно спешен. Въздъхна. Все му се струваше, че на четирийсет и осем години е още твърде млад, за да трябва да става толкова често нощем и да облекчава нужда, присъща на старците, но в момента явно за сън не можеше и да се мисли, докато въпросът не бъде решен. Ако побързаше, може би дори нямаше да се наложи да се буди напълно. Добре тогава. Така. Хайде. Ставаме и към дъното на коридора.

Ахна, когато стъпи на пода на банята, безмилостно студен под босите му стъпала. В помещението нямаше радиатор, а само едно мистериозно плоско нещо на стената — така и никога не успяваше да го опише адекватно, когато го питаха — което, веднъж включено, се нагряваше така, че не можеше да се пипне, а в същото време парадоксално не затопляше въздуха наоколо. Заричаше се да се справи с този проблем още от деня, в който се премести тук след развода, но от тогава бяха минали вече девет години, течеше десетата, а ето ти го на, все така изстиваше гол пред тоалетната, а пръстите на краката и удивително нежната кожа на стъпалата му все така мръзнеха.

— Студено — промърмори и на светлината на луната през прозореца се помъчи да уцели поне приблизително тоалетната чиния, а после, когато облекчаващата струя потече, донагласи мерника си, ориентирайки се по плисъка.

Зимата беше странна и непостоянна, сякаш изпълнена с вътрешни противоречия. Дните бяха меки, понякога дори възхитително слънчеви, но пък нощите бяха рядко студени, а влагата в къщата влошаваше положението още повече. Цял голям град методично си шумеше и блестеше само на метри от прага на мъжа, но вътре в дома му всичко тънеше в средновековен студен сумрак. При последното си гостуване Аманда, дъщеря му, отначало понечи да си съблече палтото, но после се отказа и попита скоро ли ще мине каруцата, дето събира труповете от чумата, та да ги прибере и тях двамата.

Мъжът приключи с уринирането, изтръска последните капки, откъсна парченце тоалетна хартия и внимателно попи влагата от върха на пениса си — навик, към който бившата му съпруга неясно защо се отнасяше с безкрайна обич. „Нежно като мигли на мече“, казваше тя.

Но все пак се разведе с него.

Мъжът хвърли хартийката в тоалетната, наведе се да пусне водата и именно в този срамно потаен миг звукът долетя отново и той за първи път го чу наяве.

Застина с ръка, протегната към лоста на тоалетното казанче.

Прозорецът на банята гледаше към малък заден двор, тесен и продълговат, повтарящ огледално дворовете отляво и отдясно, и звукът очевидно идваше оттам, отнякъде зад матираното прозоречно стъкло.

Но що за звук беше това? Не съвпадаше с нито една точка в номенклатурния списък от възможни звуци, които могат да се чуят по това време на нощта в квартал като неговия: не беше напрегнатият любовен зов на лисицата, нито съседската котка, завряла се (за пореден път) в гаража му, не бяха и крадци, защото кой крадец би издал звук като този?

Мъжът подскочи, когато звукът долетя за трети път и разсече нощта с яснотата на космически студ.

В умореното му разтреперано съзнание изплува една дума. Звукът напомняше точно на жалейна скръб. Вън нещо скърбеше и скръбта му изпълни мъжа с напълно неочаквани, дори откровено смайващи сълзи. Скръбта разкъса сърцето му като разочарованието от разбита мечта — един вик без думи, вик за помощ, който на мига го накара да се почувства безсилен пред отговорността, неспособен да спаси изпадналото в беда създание, неспособен до степен, в която опит за каквото и да е действие става лишен от смисъл.

Много по-късно, в спомените му, запечатали тази нощ завинаги, чутото противоречеше на всеки здрав смисъл. Защото когато намери птицата, тя не издаваше нито звук.

Втурна се към спалнята да се облече: панталони без бельо, обувки без чорапи, сако без риза. Докато бързаше, нито веднъж не погледна през прозореца да види откъде идва звукът — логично действие, удивително защо останало несторено. Вместо това мъжът се остави на инстинкта си, чувствайки че ако се поколебае, то — каквото и да беше това „то“ — някак си ще се изплъзне, ще се разсее като забравена любов. Той просто се движеше, при това бързо.

Смъкна се по стълбите, засуети се, ровейки за ключовете в джоба на панталона. Мина през задръстената с вещи гостна и влезе в кухнята, раздразни се от това колко силно издрънчаха ключовете в ключалката на задната врата (и кой слага на такова място ключалка с ключ от вътрешната страна? Ако стане пожар, ето ти на, едно пуф и си отиваш, така както си блъскаш безпомощно по задната врата, която без ключ няма никога да се отвори. И това беше възнамерявал да поправи, но бяха минали почти десет години и…).

Отвори вратата с широк замах в ледената нощ, уверен, че онова, което беше издало звука, вече със сигурност си е отишло, прогонено от шума на тромавото дрънчене и несръчно отключване. Със сигурност е изчезнало, отлетяло, избягало…

Но то не беше избягало. Стоеше там, върху скромната морава в скромния заден двор на скромния му дом.

Величествена бяла птица, висока колкото него, по-висока дори, гъвкава като тръстика.

Тръстика от звезди, помисли мъжът.

А след това, „Тръстика от звезди?“ Това пък как въобще ми хрумна?

Птицата стоеше — бели, сиви и тъмни нюанси сред сенките на моравата — огряна единствено от лъчите на луната в студеното ясно зимно небе, стоеше и го гледаше, трепкащият златен блясък на малкото й влажно око беше на нивото на неговите очи, тялото й имаше неговия ръст от тийнейджърските му години. „Изглежда така, глуповато“ помисли мъжът, сякаш всеки момент ще заговори, сякаш ще отвори острата си, извита на връхчето човка и ще му каже нещо жизненоважно, важно като истината, която се научава само насън и се забравя в мига на събуждането.

Но студът пронизваше мъжа достатъчно силно под леките дрехи, така че случващото се едва ли беше сън, а птицата, разбира се, остана мълчалива, дори не повтори одевешния пронизващ скръбен вик, който можеше да е дошъл само от нея.

Беше великолепна. Не само заради неочакваното си присъствие, заради драстичното си невписване в декора на задния двор в лондонско предградие, всеизвестно със своята посредствена безличност и сочено в биографиите на родените в него хора на изкуството само като място, което те овреме са напуснали. Не, птицата беше забележителна и дори и затворена в зоопарк, пак би привличала вниманието, би правила впечатление и на хора, които съзнателно не обичат птици. Шията и гръдта й грееха в мрака потресаващо бели — белота, която изглеждаше родена от студа така, както беше роден от него скрежът, покрил тревата на двора. Бялото плъзваше и назад по крилата й, едното от тях — онова, което птицата беше обърнала към мъжа — се спускаше толкова ниско, че почти докосваше земята.

Черни триъгълници тръгваха от двете страни на човката й, а главата й беше увенчана с яркочервена корона — червеното личеше дори в тъмнината — като военен отличителен знак, дошъл от невъзможно далечни, чужди земи. Очите й гледаха с онзи повелителен, несломим поглед, който имат птиците. Тя виждаше, че мъжът е дошъл, гледаше го в упор, но не правеше никакъв опит да отлети, нито пък показваше какъвто и да било страх.

„По-скоро“, помисли мъжът, „тя се бои, но не от мен.“

Разтърси глава. Подобни мисли с нищо не помагаха. Студът вън беше толкова жесток, че вместо да го разсъни, сякаш го приспиваше и за секунда мъжът си каза, че сигурно така се чувстват хората, които загиват в снежни бури, сигурно потъват в тази летаргия, която, противно на обстоятелствата, стопля човека. Разтри ръцете си, но се спря, да не би рязкото движение да подплаши птицата.

Но птицата не помръдна.

Чапла?, помисли мъжът. Щъркел? Но създанието пред него по нищо не приличаше на прегърбените мораво-сивкави птици, които понякога беше виждал да се прокрадват край предградието, подобно на отдавна некъпани възрастни господа.

И тогава думата дойде при него. Кой знае дали беше прав, кой днес вече знае тия работи — точните имена на птиците, точните имена на нещата въобще — кой изобщо си прави труда да помни в днешния век, когато знанието се влива в един общ облак и се забравя, а след това бива забравена и самата необходимост да се помни? Но мъжът си спомни името на птицата и независимо че то дойде незнайно откъде, независимо че нищо не доказваше верността му, именно то беше точното име. Мъжът го знаеше и когато го произнесе, беше абсолютно сигурен.

— Жерав — каза тихо мъжът. — Ти си жерав.

Сякаш в отговор на името си, жеравът се обърна, окото му все така гледаше мъжа, и тогава мъжът видя, че крилото, което птицата досега беше крила от него, не беше сгънато под ъгъл както другото. Не, беше мъчително протегнато.

— О, мамка му — прошепна мъжът, думите изскочиха от устните му сред безпомощното облаче пара от дъха му. — О, не.

Стрелата беше дълга, необикновено дълга, поне метър и двайсет, и колкото повече мъжът я гледаше, толкова по-ясно разбираше, че това е една ужасяващо истинска стрела, с три реда майсторски изрязани пера, прикрепени диаметрално на равни разстояния в единия й край и с широко поне два пръста, лъскаво, проблясващо острие в другия. Нещо в стрелата подсказваше особена древност, подсказваше, че е изработена от същинско, скъпо дърво, а не от балсова дървесина или от бамбук, или от каквото там се правят клечките за хранене в китайските ресторанти, подсказваше, че е много, много по-страшна от деловите на вид пръчки, с които стреляха на олимпиадата състезателите по спортна стрелба с лък.

Това беше стрела за убиване. Стрела за убиване на хора. Над такава стрела средновековният кръстоносен стрелец се е молил на Бог да благослови полета й и да я прати право в черното сърце на неверника. Сега, когато очите на мъжа вече търсеха кръвта, той я видя — тъмно петно в краката на жерава, там, където алената течност беше покапала от върха на стрелата върху тревата, покрита със слана.

Кой в днешни дни би стрелял с такава стрела? И къде? И, за бога, защо?

Мъжът пристъпи напред да помогне на жерава, без да знае какво точно трябва да стори, изпълнен с увереност, че няма да се справи, но птицата не се отдръпна от него и това така го изненада, че той спря на място. Изчака още миг и после изведнъж заговори създанието:

— От къде си дошъл? — попита. — Изгубена душа.

Жеравът мълчеше. Мъжът си спомни отново жалейния скръбен вик и от спомена сърцето му се сви, но птицата не издаде нито звук. Наоколо цареше пълна тишина. Мъжът и птицата сякаш стояха насред някакъв сън, макар че студът, който се промъкваше в обувките на мъжа и хапеше пръстите на ръцете му, говореше противното, а баналното изтичане на случайната, надвила стегнатите мускули на слабините капка, навлажнила чатала на обутите на голо панталони, му подсказваше, че определено все още се намира в истинския живот с всичките му разочарования.

Но ако това тук не беше сън, то беше един от онези особени отрязъци от реалността, един от онези редки моменти — мъжът си спомни колко малко бяха те в собствения му живот — когато светът се свиваше до една точка, когато времето сякаш спираше само за него, за да може той и само той да бъде сграбчен и завладян от истината на битието. Както когато изгуби девствеността си с онова момиче с екземата от профилираната паралелка по английски и случилото се тогава беше така напрегнато кратко, така късо и мощно, сякаш в един необуздан физически миг и двамата бяха напуснали нормалното съществуване. Или онзи ден от почивката в Нова Каледония, когато след гмуркане беше изплувал на повърхността и за миг — два на странно спокойствие очите му не виждаха никъде скритата сред вълнението на океана лодка, от която бяха скочили, а после гневният глас на жена му беше изкрещял: „Ето я там!“ и звукът му го беше засмукал обратно в реалността. Или след раждането на дъщеря му — не при самото раждане, което беше само една аленочервена безредна глъч — а първата нощ след раждането, когато жена му беше потънала в изтощен сън и на света бяха останали само той и мъничкото, мъничкото същество, и тя беше отворила очички срещу него, удивена от това, че го има, удивена от това, че самата нея я има, а може би и малко възмутена — състояние, в което, трябваше да се признае, Аманда живееше и до ден-днешен.

Но това, този момент тук и сега беше преживяване от същия мащаб, дори още по-дълбоко. Тежко ранената птица и той, застанали насред задния двор, застлан със слана, сами във вселената, свила се сякаш до очертанията на оградата зад къщата. Моменти като този съставяха самата вечност.

И тогава, пред очите на мъжа жеравът направи една-едничка стъпка встрани и падна.

Мъжът се хвърли напред да подхване създанието, изведнъж то се оказа в прегръдките му, той пое изненадващата тежест на тялото и дългата шия (така прилична на лебедова, но и така различна), здравото крило запляска напосоки.

А миризмата й! Миризма на паника и курешки. На кръв и страх. На неизразимото усилие на полета, пулсиращо във всяка фибра на птицата. Именно миризмата убеди окончателно мъжа, че случващото се не е сън. Дори през тревогата, че може да нарани някак жерава, дори сред ужасения хаос от пляскащи крила, разхвърчали се пера и посягащата остра човка, сякаш способна да разкъса гърдите му и да прониже самото му сърце, сред всичко това мъжът беше сигурен, че съзнанието му — колкото и да му се иска — никога не би могло само да създаде подобна наситена миризма, съставена от толкова много нюанси.

— Полека, полека — каза мъжът, а птицата се мяташе, бореше се, може би осъзнала твърде късно, че е попаднала в плен на някакво чуждо, навярно хищно същество. Човката й се стрелна отново и го клъвна по бузата, от раната потече кръв. — Да му се не види! — ахна мъжът. — Опитвам се да ти помогна.

И точно тогава жеравът изви шията си назад, протегна се към небето и отвори човката си за своя вик.

Но вик не се чу. Човката остана отворена, насочена право към луната, сякаш птицата беззвучно издиша звука към всемира.

Изведнъж създанието се отпусна с цялата си тежест. Дългата шия се люшна към земята, подобно на ръката на балерина, покланяща се пред аплодисментите, и легна на рамото на мъжа, главата увисна на гърба му, сякаш жеравът го обви в прегръдка. Само бързото повдигане на гръдта на създанието подсказваше на мъжа, че птицата е все още жива, че в изтощението си се отдава цяла в ръцете му, че му поверява живота си, щом това е, което трябва да стане.

— Не умирай — прошепна горещо мъжът. — Моля те, не умирай.

После коленичи в тревата, сланата на мига намокри коленете му, едната му ръка все така подкрепяше тялото на жерава, а другата нежно улови раненото крило и го разгъна в пълната му дължина.

Размерът на размаха на птичите крила се определя най-вече от перата; плътта и мускулите, които поддържат ритъма на ежедневното чудо на махащия полет, представляват само един дълъг тесен крайник над широкото ветрило от пера, разгънато под него. Стрелата беше пронизала сухожилието в долната страна на крайника, беше минала през доста от белите пера, но все пак беше закачила достатъчна част от мускула, за да заседне, безвъзвратно сякаш, в крилото.

Мъжът се замисли дали да не се обади за помощ на някого със значително по-сериозен опит в подобни случаи. Но на кого? На Дружеството за защита на птиците? На ветеринар? По това време на нощта? И какво би направил специалистът? Дали би предложил да „приспят“ жерава? Все пак птицата беше много тежко ранена.

— Не — прошепна несъзнателно мъжът. — Не.

— Аз ще ти помогна — каза после високо. — Ще опитам. Но ти трябва да стоиш, без да мърдаш, чу ли?

В следващия момент се хвана, че като последен глупак чака птицата да му отговори. Но тя просто продължаваше да диша отчаяно плитко, отпусната на рамото му. Стрелата трябваше да се извади, а мъжът нямаше ни най-малка представа как да направи това, но то трябваше да бъде направено и той установи, че ръцете му вече нагласят тялото на жерава за тази операция.

— Хайде сега — промълви мъжът и после повтори. — Хайде сега.

Отмести внимателно тежестта на птицата настрани, после несръчно и с усилие свали сакото си, като нежно повдигна шията на главата на жерава, за да изхлузи евтината конфекция изпод тях. Все така с една ръка просна сакото върху сланата и положи птицата отгоре му, като сгъна здравото крило под тялото й. Жеравът се подчини с готовност, която ужаси мъжа, но той виждаше как птицата диша, как гръдта й се повдига и спуска, твърде бързо, наистина, но все пак създанието беше живо.

Мъжът, вече гол до кръста, беше коленичил в замръзналата трева в ясната зимна нощ и ако останеше още малко навън, студът спокойно можеше да го убие. Действаше бързо, доколкото му позволяваха силите, разгъна раненото крило на жерава и го опъна вертикално на земята. Мъжът — както и почти сто процента от останалото население на света — беше виждал рани от стрели само по филмите. Героите там винаги чупеха върха на стрелата и издърпваха останалото парче назад. Дали и сега трябваше да бъде направено същото?

— Добре — прошепна мъжът, хвана стрелата с една ръка и бавно отпусна раненото крило с другата така, че сега вече самата стрела крепеше крилото повдигнато, а мъжът държеше стрелата с двете си ръце.

Усещането на стрелата в дланите му беше шокиращо въпреки студа, който бързо вкочаняваше пръстите му. Дървото беше удивително леко, от такова дърво сигурно се изработват всички стрели, но всеки негов сантиметър подсказваше колко е здраво. Мъжът опипом потърси някое слабо място, не намери и почувства в себе си увереността, че няма сили да счупи стрелата от първия път и ако се справи, то ще бъде след няколко опита, които ще причинят на птицата невъобразима агония.

— О, не — промърмори си сам мъжът. Целият вече трепереше неконтролируемо в студа. — О, мамка му.

Сведе поглед надолу. Жеравът го гледаше в отговор със своето златно, немигащо око, шията му лежеше върху сакото, извита като въпросителен знак.

Нямаше изход. Беше твърде студено. На мъжа му беше твърде студено. Стрелата явно беше твърде дебела и твърда. Като желязна. Жеравът щеше да умре. Тръстиката от звезди щеше да умре точно тук, в жалкия му заден двор.

Заля го приливна вълна от унизително чувство за пълен провал. Нямаше ли друг начин? Погледна през рамо към вратата на кухнята, оставена отворена, изпускаща навън всяка безценна частичка топлина от къщата. Дали би могъл да внесе жерава вътре? Дали би могъл да го вдигне на ръце, без да го нарани още?

Жеравът от своя страна явно беше спрял изобщо да разчита на мъжа, беше го претеглил и го беше преценил — както бяха постъпвали преди него мнозина от човешкия род — като доста приятен човек, на когото обаче му липсва онова определено качество, онази последна малка съставка, която придава смисъл на самото усилие да поддържаш отношения с някого. Най-често пропускаха да забележат липсата й жените. Мъжът имаше повече приятелки жени, в това число и бившата му съпруга, от всеки друг свой хетеросексуален познат. Проблемът беше, че връзката му с всяка жена започваше като интимна и продължаваше само до момента, в който жените осъзнаваха, че той е твърде добър и благ, за да бъде вземан на сериозно. „Потенциалът ти е около шейсет и пет процента“, беше казала бившата му жена, когато го напускаше. „Минимумът, от който аз имам нужда обаче, е седемдесет.“ Работата беше там, че май седемдесет процента беше минимумът на всяка жена.

Явно седемдесет беше минимумът и на жерава. Птицата беше допуснала същата грешка, която допускаха всички хора в живота на мъжа — на пръв поглед виждаха в него мъж, но скоро, след по-внимателно вглеждане установяваха, че той всъщност е само един симпатяга.

— Съжалявам — каза мъжът на жерава, а от очите му потекоха сълзи. — Толкова съжалявам.

Изведнъж стрелата мръдна в ръцете му. Явно жеравът беше трепнал неволно, беше бутнал с крило напред и от това стрелата се плъзна през пръстите на мъжа.

И спря.

Мъжът напипа нещо на нея. Малка пукнатина в дървото. Вгледа се отблизо. На слабата светлина не се виждаше почти нищо, но да, в тялото на стрелата имаше пукнатина, достатъчно голяма, за да я проследи дори с премръзналите си пръсти. Пукнатината се проточваше надлъж, явно отворила се, докато жеравът се беше борил и пляскал с грамадното си силно крило. Мъжът дори усети, че цялата стрела е леко изкривена на една страна.

Погледна отново в очите на жерава. Птицата все така го гледаше в отговор, мислейки си неизвестно какво.

Със сигурност беше напипал пукнатината случайно. Абсурд беше да мисли, че създанието му я беше показало.

Но също така беше абсурд ударен със стрела жерав да кацне в задния му двор.

— Ще опитам — каза мъжът.

Стисна стрелата възможно най-близо до мястото, където тялото й беше проболо крилото и я задържа възможно най-неподвижно. С другата си ръка я хвана съвсем до пукнатината. Студът беше вече толкова свиреп, че болката в ръцете му беше несъмнена. Сега. Сега или никога.

— Моля те — прошепна мъжът. — Моля те.

И счупи стрелата.

Мощен звук раздра въздуха, звук не от счупването на дървото, а подобен на плющенето на грамадно знаме, блъскано от вятъра. Жеравът се изправи на крака, размаха широко и двете си крила, а в изненадата си мъжът падна назад върху бетонните блокчета, оградили моравата. Вдигна ръка, за да се предпази, защото острият връх на стрелата изхвърча от раната, перна го по лакътя, без да го нарани, изцапа кожата му с кръвта на жерава, задната дървена част с перата също изчезна в мрака. По-късно мъжът така и не успя да намери нито една от двете половини и убедено реши, че кръвта по тях е била твърде голямо изкушение за някоя гладна зимна лисица, която ги е отмъкнала нанякъде.

Птицата се изправи високо над него, протегна главата си нагоре към нощното небе и отново изпрати към луната беззвучния си вик. Размахът на крилата й, разперени в пълната си дължина, надвишаваше ръста на мъжа. Жеравът ги заразмахва с дълги, бавни, мощни движения. Мъжът виждаше, че кръв продължава да мокри перата около раната, но птицата изглежда остана доволна от състоянието на болното крило.

После застина неподвижна, разперила широко крила.

Извърна глава, за да погледне мъжа със своето немигащо око — златен къс под тъмната аленочервена корона. За един фантастичен миг мъжът се зачуди дали жеравът няма да посегне, да го прегърне с крилата си и да го вдигне от земята, защото може би стореното преди малко е било някакъв изпит, който мъжът беше преминал успешно, докато, ако се беше провалил, щеше да забрави на секундата за цялата случка, сякаш никога не е била.

И тогава се хвана да казва нещо глупаво, нещо напълно безсмислено.

— Името ми — каза мъжът — е Джордж.

Каза го на жерава.

Сякаш в отговор, птицата наведе дългата си шия ниско, ниско, раменете й останаха изправени, а крилата — разперени широко. После започна да маха с тях по различен начин, така че малко остана да падне напред върху мъжа.

Той се дръпна назад още крачка и когато птицата се откъсна от земята, снежнобялата й гръд мина на сантиметър от връхчето на носа му. Мъжът извърна глава и проследи с очи как жеравът умело се издигна право нагоре, за да не се блъсне в къщата, стигна до най-високата точка на покрива и кацна там за момент. Изправи се точно пред лунните лъчи, които рязко очертаха неподвижния му силует на фона на небето.

После птицата наведе глава още веднъж, разпери крила, гмурна се отново над задния двор, прелетя над него, опънала назад тънките си черни нозе, а после се заиздига нагоре и нагоре, и нагоре, и нагоре, и нагоре, докато не се превърна само в звезда насред останалите в нощното небе, а след това изчезна напълно.

Мъжът, Джордж, бавно се надигна от замръзналата земя, из голото му тяло започваше да пълзи тревожна болка. Целият трепереше вече толкова силно, че можеше да стои изправен, но не и да пристъпи и се зачуди дали не изпада в термичен шок. Трябваше му горещ душ, при това спешно, макар че не беше сигурен дали има сили изобщо да стигне до къщата…

И тогава го чу още веднъж, и по тялото му сякаш пробяга електричество. Скръбният звук, жалейният повик, който го беше накарал да излезе на студа. Печалната нота откънтя в мразовития ясен въздух, сякаш самата нощ го викаше. Жеравът му казваше своето „довиждане“, своето „благодаря“, своето…

И тогава мъжът осъзна, че викът не идваше от тази немислима птица, изчезнала от двора, от живота му, от света тук и сега. Скръбта се беше освободила от неговото собствено тяло, беше се отронила от ледените му посинели устни, беше се откъснала от гърдите му, пазещи все още биещото му, но вече безвъзвратно разбито сърце.

— Но тук пише Пати.

— Да, така пише и на бланката с поръчката.

— Аз да ви приличам на Пати?

— Предполагам, помислили са, че фланелката е за жена ви.

— Жена ми се казва Колийн.

— Е, тя поне със сигурност не е Пати…

— Човекът го записа пред очите ми. П-а-д-и. Пади. А сега, моля, следете пръста ми, докато ви соча буквите, които без никакво съмнение изписват Пати.

— Да, същото пише и на бланката с поръчката.

— Но аз видях как човекът записа друго.

— Вероятно като са видели, че фланелката е розова…

— Те? Кои са те?

— Хората в печатницата.

— Това тук не е печатница, така ли?

— Не и такава печатница. Ние се занимаваме най-вече с предпечат на флаери, дизайн на плакати и такива…

— Значи, вие сте печатница, в която не се печата.

— Не, нищо подобно, нали ви казах, че тук се занимаваме с дипляни и…

— Но когато става дума за печат върху фланелки за джогинг…

— И върху тениски.

— Моля?

— Изпращаме на подизпълнителите ни не само фланелки, но и тениски. За момински партита, ергенски партита, такива неща…

— Изпращате ги, казвате.

— Изпращаме ги.

— И всяка фланелка е придружена със специална бланка с точна поръчка какво трябва да пише на въпросната фланелка, като съответно бланката се попълва на компютър от служител на вашата фирма.

— Да.

— Значи, мъжът, с когото говорих онзи ден — малко по-голям от вас беше, което ще рече възрастен човек — попълни бланката и аз със собствените си очи го видях как записа П-а-д-и…

— Да, попълнил е специалната бланка с поръчката, която се праща на подизпълнителя.

— Но подизпълнителят не я е изпълнил.

— Според вас не я е изпълнил, но тук, на бланката, ясно пише Пати…

— АЗ ДА ВИ ПРИЛИЧАМ НА ПАТИ?

— Няма нужда да викате. Опитваме се да разрешим проблема като двама разумни мъже…

— Нито един от които не се казва Пати.

— Вижте, аз съм от Турция. Ние не правим разлика между „т“ от „д“, така че аз не различавам Пади и Пати, окей? От къде да знам как е станало объркването? Нали ви казвам, сигурно са видели цвета на фланелката и…

— Това е цветът на благотворителната акция. Розовото е цветът на благотворителната акция. Рак на гърдата. Розово. Защото болестта засяга жените. В събирането на средства участват най-вече жени, но не само. И мъжете тичаме, и ние събираме средства. Такъв е цветът на благотворителната акция. Няма нищо общо с пола на фланелката.

— Е, това вече е интересно. Значи все пак сте съгласен, че фланелките подсказват пола?

— Да, съгласен съм. Мъжките фланелки например подсказват, че са мъжки с това, че са с размер XL. Ето, пише го ей тука на етикетчето. Мъжки. XL. Вижте, това скрита камера ли е? Кажете ми, скрита камера ли е? А, ето го и колегата ви…

— Какво става, Мехмет?

— Клиентът не е доволен от написаното върху бланката с поръчката, господин Дънкан.

— Аз да ви приличам на Пати?

— Не бих могъл да кажа, тъй като не ви познавам достатъчно добре, но на пръв поглед не, не ми приличате.

— Тогава защо тука пише…

— Очевидно е грешка. Много ясно си спомням как онзи ден записах на вашата бланка „Пади“, с „д“.

— Е, най-сетне.

— Ще оправим нещата за двайсет и четири часа.

— Маратонът е в неделя.

— Двайсет и четиричасов срок означава, че фланелката ще е готова в петък. Ще успеем.

— Мисълта ми е, че вече няма време за грешки. За още грешки.

— Не се тревожете. Гарантирам лично.

— Чухте ли? Джордж Дънкан ви гарантира лично.

— Това какво по-точно означава?

— Означава, че фланелката ви ще е готова утре, Пади, обещавам ви. Ако трябва, сам ще отида до Сейнт Иве…

— Подизпълнителят ви е в Сейнт Иве?

— Ако трябва, сам ще отида до Сейнт Иве и ще я взема.

— Но това са дванайсет часа с кола в двете посоки.

— Ходили сте в Сейнт Иве значи? Струва ми се, че ако човек хване магистрала А-30, не е чак толкова…

— Вижте… Нека просто да е готова утре, а? С вярно изписано име.

— Имате думата ми.

— …

— Е, този беше от сърдитковците.

— Спри да гониш клиентите, Мехмет. Криза е.

— А, ясно, поредната смислена забележка. Пати, не смяташ ли, че в тази криза грешният правопис на едно име не е нещо чак толкова сериозно…

— Колко пъти трябва да ти повтарям? Клиентът винаги има право. И това не съм го измислил аз, за да те тормозя.

— Само в Америка се държат така с клиентите, Джордж. Мога ли да ви помогна, господине. Страхотно ви стои, господине. Да ви донеса ли още чай с лед, господине.

— … това само показва, че никога не си бил в Америка.

— Гледам я по телевизията. Все едно, че съм бил.

— Моля ти се, просто се обади в Сейнт Иве и им кажи, че имаме една спешна поправка. И използвай случая да ги питаш какво става с поръчката за ергенското парти на Брукмън. Момчетата заминават за Рига довечера и тениските трябва да са пристигнали тука преди…

— Брукмън?

— … Ох, какъв е този поглед, Мехмет? Никак не ми харесва. Моля те, кажи ми, че…

— Тениските Брукмън вече са при клиента. Той дойде и си ги взе, докато ти беше да обядваш.

— О, не. Не, не, не. Проверих поръчките лично и днес не е пристигала друга партида, освен…

— Светлосините тениски с котенцето отпред.

— Те са за моминското парти на О’Райли! Как, за бога, се връзват светлосинички котета с ергенско парти? На тях дори пишеше „моминско парти“…

— В Турция няма момински партита! От къде да знам каква е разликата между моминско и ергенско?

— Преместили сте се в Англия, когато си бил на три годинки, Мехмет!

— Чудо голямо! Всички на туй парти ще са толкова фиркани, че никой няма и да забележи тениските.

— Ами струва ми се, че десетима войници от почетната гвардия на Нейно величество все ще обърнат внимание на факта, че светлосиньо анимационно коте, прикрило чатала си с ръчичка, едва ли е най-подходящото…

— Лапичка.

— Моля?

— Щом е коте, значи няма ръчички, а лапички. И какво въобще прави това коте? Мастурбира? Що за тема е това за едно моминско парти?

— Какво?

— Кал Брукмън, Мехмет. Той очевидно по някаква причина още не е отворил кашона с тениските си…

— Да, той малко бързаше. Дори не ги погледна.

— … Хилиш се.

— Няма такова нещо.

— Хилиш се. Дал си му ги нарочно.

— Не е вярно!

— Мехмет!

— За всичко все мен обвиняваш! Расист!

— Звънни на човека. Веднага.

— Не разбирам защо все аз трябва да върша всичката гадна работа тук. Ти друго не правиш, освен да киснеш отзад и да се занимаваш с безценните си изрезки. Тази например какво трябва да представлява?

— Коя?

— Тази, дето я държиш през цялото време. Дето току-що я скри зад гърба си.

— Тази ли? А, нищо. Това е…

— Прилича на гъска.

— Не е гъска. Жерав е.

— Жерав.

— Жерав, да.

— … като онези по строежите1? Защото, Джордж, съжалявам, че точно аз трябва да ти го кажа, ама…

— Обаждай се на Брукмън! Веднага. Веднага, веднага, веднага, веднага, веднага…

— Хубаво, обаждам се. Господи, робството е отменено преди двеста години, за твое сведение.

— Да, знам, от Уилям Уилбърфорс.

— И после се чудиш защо не ходиш по срещи. Не смятам, че споменаването на Уилям Уилбърфорс възбужда жените. Е, признавам, не съм съвсем сигурен…

— Нямам проблем с жените, Мехмет.

— А, така ли, а какво стана с онази, последната? Мистериозното ти гадже, което никой така и не видя и което дори си нямаше име? Да не би момичето да живее в Канада, Джордж? Да не би да се казва Албърта?

— Дори не се опитвам да разбера какви ги дрънкаш.

— Асоциация от мюзикъл, Джордж. Все едно ти говоря на китайски. Което ми напомня, че имам прослушване…

— Да, хубаво, впиши в графика кога ще отсъстваш и после звънни на Брукмън. И не стой половин час да туитваш, преди да вдигнеш слушалката.

— Туитваш. Било ли е изобретено цветното кино, когато си се родил, Джордж? А гравитацията дали е действала по твое време?

— Нещо май много си си повярвал, Мехмет. Да не мислиш, че ще ми мигне окото да те уволня?

— А, ето, да си дойдем на думата. „Това е моето ателие за предпечат. Аз съм собственикът…“

— Аз съм собственикът.

— Хубаво. Оставям те насаме с гъската ти.

— Жерав.

— Е, надявам се да напишеш това някъде, защото никой няма да си помисли „Виж ти, жерав“ като види произведението ти.

— То не е за гледане. Просто…

— Просто какво?

— Нищо.

— Какво изведнъж стана такъв свенлив? Дори се изчерви!

— Не, стига, какво? Няма такова нещо. Аз само… Видях жерав. Нощес.

— … под „жерав“ имаш предвид „проститутка“?

— Не! Господи боже, щом толкова ти е притрябвало да знаеш, един жерав кацна снощи в двора ми.

— И?

— И нищо, отивай да звъниш по телефона!

— Хубаво, де, отивам.

— И престани да въздишаш тежко-тежко.

— Клиент, господин Дънкан.

— Моля?

— Казах, клиент, Джордж. Зад теб.

— Не чух вратата…

— …

— С какво мога да…?

— Името ми — каза жената — е Кумико.

Хората винаги с изненада установяваха, че Джордж е американец, или че най-малкото е започнал живота си в Америка. Не им „се струвал“ американец, така му казваха. Когато в отговор той питаше какво точно би трябвало да означава тази забележка, обикновено събеседниците му изведнъж ставаха неуверени — не по въпроса какво значи нещо да ти „се струва“ американско, а неуверени относно това доколко лошо биха искали да засегнат лично Джордж.

Всички тези хора, често дори приятели, мнозина от тях високообразовани и посещавали Америка неколкократно, с удивителна упоритост споделяха мнението, че — с изключение на самия Джордж (разбира се, разбира се) — всичките негови 300 милиона съграждани до един са сбирщина от фанатични християни с шофьорски книжки и без чувство за хумор, които неизменно гласуват за някакви очевидно смахнати политици, като през цялото време се оплакват, че и без това безобразно евтиният им бензин съвсем не им е достатъчно евтин. „Американска му работа“, казваха познатите на Джордж и то съвсем уверено, без изобщо да се боят, че в разговора може да последват твърдения, противоречащи на техните, или оборващи ги аргументи.

— Ню Йоркър — подсещаше ги най-често Джордж. — Джазът. Мерил Стрийп.

Но този му отговор обикновено само им напомняше да изпробват пред него най-добрия си американски акцент, придружен с фалшива бодрост и превзето примигване с очи. Поне това представление да търпеше някакви модификации във времето, но не — за десетте години откак се беше преместил в Англия, Джордж слушаше от новите си сънародници все същата ентусиазирана имитация на противния носов говор на героите от „Далас“. „Аз съм от Такома“, уточняваше обикновено той в подобен момент.

Никой край Джордж не искаше и да допусне, че хората на друго място по света също могат да са сложни личности, никой не искаше и да чуе, че не съществува човек на земята, чийто характер да има само една страна, че няма такова нещо като житейска история с една-единствена интерпретация. На познатите на Джордж беше необяснимо трудно да приемат факта, че той — макар и чист американец — не беше роден нито в дълбокия Юг, нито на източния бряг, а беше отгледан в северозападната част на страната, край Тихия океан, където акцентът на хората беше мек, почти канадски, както и че родителите му, макар че се вписваха в стереотипа с това, че редовно се черкуваха — е, да, наистина е трудно да попадне човек на американски протестанти, които да не ходят на църква — се отнасяха донякъде несериозно към тази практика, приемаха я като неизбежно задължение, подобно на ваксинациите. Баща му например пушеше тайно, макар че църквата, в която семейството членуваше, имаше евангелистки уклон и не гледаше с добро око на пушачите. Джордж също така знаеше, че родителите му от време на време вземат под наем видеокасети с порнофилми от бензиностанцията по-надолу по улицата им — веднъж ги беше видял случайно, но запази това в пълна тайна. „Хората са безброй и различни“, настояваше Джордж, „нищо че на общественото мнение обикновено не му изнася да приеме този факт.“

В този ред на мисли често си спомняше единствената по-различна година, която беше прекарал в училище. Дори тази история не можеше да се нарече простичка, даже и ако допуснем, че изобщо съществува такова нещо като „простичка история“. Беше преминал плавно и безпроблемно през детската градина („Всъщност има ли човек, който да не преминава през детската градина безпроблемно“, мислеше Джордж. „Там успехът се изчерпва с това да идваш всяка сутрин и да не се задавяш с разни неща, нали така?“) и се беше представил над средното ниво за възрастта си в първи и втори клас — вярно, от време на време го пращаха в часовете по четене на четвъртокласниците, за да не се отегчава прекалено с връстниците си. Учителите го обожаваха, обожаваха големите му сини очи, обожаваха отстъпчивостта му, граничеща с робска покорност, обожаваха мургавия му тен, който правеше лицето му още на шестгодишна възраст да изглежда така, сякаш му расте брада.

„Чувствителен“ — така го определяха по родителските срещи. „Отнесен, но в добрия смисъл на думата“. „Винаги пръв вдига ръка“. „Едно специално и нежно малко момче.“

— Изобщо не е специален — каза обаче госпожица Джоунс на първата родителска среща в трети клас само две седмици след първия учебен ден. — Че и все се прави на умник. Никой не обича всезнайковците — нито другите деца, нито пък аз, това е сигурно.

Родителите на Джордж седяха и слушаха с учтиво удивление, майка му стискаше дамската си чанта в скута все едно беше дакел, който се кани да скочи на пода и да се изака на килима. Тя и баща му се спогледаха, а на лицето на майка му постепенно се изписа онова шокирано изражение, което тя неизменно придобиваше, когато неочаквано се сблъскаше очи в очи със самия живот. Общо взето, това й се случваше всеки път, когато прекрачеше прага на дома си.

Джордж знаеше всички тези подробности от случката, защото неговите родители бяха от онези, които присъстваха на всяка родителска среща без изключение (често си беше мислил, че това има нещо общо с положението му на „единствено дете“; двамата не искаха да пропуснат нито миг от живота му, камо ли пък да рискуват непоправимо да прецакат нещо във възпитателния процес) и освен това не бяха успели да намерят детегледачка, с която да го оставят същата вечер, въпреки че чрез църквата обикновено цял ескадрон от тийнейджърки предлагаха услугите си за това, така че на въпросната родителска среща Джордж си рисуваше тихичко с цветните моливи на допълнителното бюро, докато майка му и баща му седяха, свили се в комично приклекнали пози на пластмасовите детски чинчета пред бюрото на госпожица Джоунс.

Госпожица Джоунс обаче тепърва загряваше.

— Просто не мога да ви опиша колко изтощена съм — продължи тя и вдигна очи към небесата, сякаш молейки провидението да й прати облекчение — от това всеки един родител, който влезе тук, да ми обяснява как малкият им Тими или Стефани, или Федерико — последното име учителката изплю с такова презрение, че дори Джордж се досети, че става дума за Фреди Гомес, единственото друго момче, което ходеше с него на занятията по четене в горните класове и от което винаги се носеше толкова силна миризма на сапун, че очите засмъдяваха — е специален и талантлив, и че е истински божи дар за третите класове.

Бащата на Джордж се прокашля.

— Ние изобщо не казваме подобно нещо — каза той. — Училището…

— О, училището значи! — госпожица Джоунс се приведе напред така, че почти цялата легна върху бюрото си. — Нека ви кажа нещо, господин Дънкан — рече тя. — Тези момиченца и момченца са на по шест, седем и осем години. Какво изобщо знаят те, освен да си връзват връзките на обувките и как да не се подмокрят, преди да е ударил звънецът? А и не всички се справят особено добре дори с гореизброеното, уверявам ви.

— Това какво общо има с нас? — сподавено се обади майката на Джордж с такъв напрегнат глас, че момчето наостри уши. Такава си беше майка му, една нервна дама. Явно извън равновесие я беше изкарала откровеността на госпожица Джоунс, тонът й и — да не се лъжем — черният цвят на кожата й и Джордж веднага усети, че нещата не отиват на добре. Той се върна към задачата да оцвети всяко едно празно поленце на нарисувания Снупи в един и същ зелен цвят.

Точно в този момент госпожица Джоунс допусна фаталната си грешка.

— А сега ме чуйте добре, госпожо Дънкан — рече тя, вдигна пръст и го размаха в лицето на майката на Джордж. — Това, че момчето ви не яде лепилото в час по трудово, не означава, че е надарено.

Майката на Джордж не сваляше очи от върха на тъмнокафявия пръст, размахан съвсем близо до носа й, погледът й го следеше, докато пръстът се вдигаше и спускаше, подчертавайки праведното назидание на думите и навлизайки в личното пространство на майката на Джордж по начин, който дори на самия Джордж се стори леко притеснителен, и точно когато баща му с най-авторитетния си, вещаещ неприятности глас на технически ръководител по строежите каза „А сега вие ме чуйте“, майката на Джордж се приведе напред и захапа върха на пръста на госпожица Джоунс, стисна го силно със зъби и не го пусна в продължение на двете изпълнени с изненада секунди, преди да започнат писъците.

Всеки път, когато разказваше тази история, Джордж изпитваше притеснение, защото тя в известен смисъл създаваше грешно впечатление за майка му. Да захапе пръста на една отвратителна учителка — макар че така и не беше наранила госпожица Джоунс до кръв, нито пък ухапването беше кой знае колко болезнено, тъй че директорът (който от своя страна през цялото време се държеше така, сякаш това съвсем не е първият инцидент, включващ хапане на госпожица Джоунс, с който му се налага да се занимава) лесно успя да убеди учителката да не повдига обвинения за причиняване на телесна повреда — беше акт, който спокойно можеше да се определи като подвиг. Майка му си остана звездата на тази история и защо не? Случката се превърна в гвоздей сред семейните анекдоти, разказваше се често по всеобща молба, винаги придружена с изблици на бурен смях.

— И си помислих — казваше винаги майка му, поаленяла от ужаса и удоволствието на това всички очи в стаята да са приковани върху нея, — рано или късно някой ще го захапе тоя размахан пръст. Така че защо да не съм аз?

Но дълбоко в сърцето си Джордж знаеше, че това ухапване не беше действие на човек, установил контрол върху конфликтната ситуация и довел я до край чрез идеално, макар и скандално насилствено решение. Всъщност майка му беше ухапала госпожица Джоунс поради собствената си своеобразна откъснатост от реалността, своеобразното си паническо отдръпване от нещата в света. Майка му живееше в състояние на непрекъсната силна тревога и то я беше направило крехка като кристална чаша за шампанско — Джордж беше на деветнайсет години, когато за първи път в живота си видя истинска чаша за шампанско — която трябва да бъде увита в нещо меко и прибрана. Ролята на тази мека обвивка беше поета от бащата на Джордж, който се притичваше на помощ при всяка паника, която майка му създаваше, овладяваше всяка възможна криза. Любовта на бащата на Джордж към съпругата му — а Джордж беше твърдо убеден, че баща му обича майка му — беше приела формата на една непрестанна закрила на личността й от околния свят, закрила, която, в крайна сметка, може би й вредеше много повече, отколкото й помагаше.

Джордж беше сигурен, че когато госпожица Джоунс беше размахала пръст под носа й, майка му не се беше почувствала обидена, а нападната, беше усетила как познатият свят се изплъзва изпод краката й и беше ухапала учителката не в знак на триумфално самоутвърждаване, а само за да се задържи за нещо тук и сега. Да се задържи със зъби и нокти. Буквално. Стабилното съществуване се беше разпаднало под заплахата от един-едничък ужасяващ пръст, надвиснал, грамаден като настъпващ апокалипсис, след който вече няма да има нито милост, нито прошка, само вечно отчаяние. Кой не би изпаднал в паника пред такава опасност?

Това че в ужаса си майка му беше налучкала възможно най-правилното решение, си оставаше просто един необясним късмет и в известен смисъл Джордж се радваше, че подобен късмет беше сполетял майка му поне веднъж в живота й. Но историята такава, каквато се разказваше на семейните сбирки, и скритата под нея мотивация бяха две различни неща, при това напълно несъвместими.

Непосредственият резултат от постъпката на майка му беше това, че Джордж незабавно беше махнат от третия клас на госпожица Джоунс в начално училище „Хенри Боузмън“ и преместен в частната академия за знания и духовност „Милост Исусова и Израилева“, която, въпреки определението „Израилева“ в името си, се управляваше изцяло от хора, които едва ли бяха срещали жив евреин през живота си. (Израснал в Такома, Джордж познаваше много други евангелисти, доста мормони, неколцина католици и дори един-двама практикуващи будисти, защото в района се намираше най-голямата интегрирана азиатска общност в САЩ. Евреи обаче не познаваше. Преди да влезе в нюйоркския колеж, беше виждал само двама евреи. В колежа се запозна с куп други.)

В „Милостта Исусова“ — учебно заведение, в известен смисъл свързано с църквата на родителите на Джордж, дори само чрез споделяните и от двете институции добри намерения — учеха четирийсет и осем деца на възраст от детска градина до дванайсети клас, обучението се осъществяваше най-вече чрез самоподготовка (често последвана и от самооценяване), комбинирана с половин ден всяка сряда, когато в училището идваше свещеник и провеждаше служба, която заместваше следобедните занятия. Службата включваше песни и проповеди, както и ежеседмична смяна на училищната униформа от жълта риза със зелена вратовръзка и панталони на бяла риза със зелена вратовръзка и панталони.

По онова време Джордж беше осемгодишен, а на тази възраст реално е всичко, което се случва пред очите ти. Отначало той обмисли критично разликите между частното и държавното училище — започвайки с разбираемия факт, че новите му съученици до един принадлежаха към бялата раса — а след това свикна с тези разлики и спечели по обичайния си начин пълното благоразположение на двете стари моми, които управляваха академията: госпожица Кели, чиято червена коса беше винаги така силно опъната назад, че й придаваше изражение на непрестанна изненада, и госпожица Олдършот с нейните мили очи, космата брадичка и хищна привързаност към телесните наказания.

Като цяло, Джордж се чувстваше добре на новото място, макар че критериите, на които то отговаряше, не бяха кой знае колко високи. Не беше пръв фен на народната топка — най-далечната точка в областта на физическото възпитание, до която беше достигнало въображението на двете застаряващи дами, комбинирана от време на време с малко подскоци и бягане на място (изпълнявани винаги в кратки, но бурни, облени в пот серии, без дори намек, че човек може да си свали вратовръзката) — но затова пък харесваше библиотеката на училището, макар че в изпълненото с прегънати ъгълчета на страниците ученическо издание на „Невероятното пътешествие“2 дори изрази като „леле майко“ и „мътните го взели“ бяха цензурирани с черен маркер.

Най-близкото по възраст до Джордж момче беше Рой — име, старомодно дори в онези дни, но старомодно по различен начин от също така старото „Джордж“. Рой беше с година по-голям, с година по-висок и с година по-опитен — описание, поддържано непоклатимо от факта, че Рой притежаваше велосипед.

— От Войната е — беше казал той на Джордж още при първата им среща. — Татко го донесъл. Откраднал го от джапонезите, след като сме им хвърлили бомбата.

Въпросният разговор се случваше през седемдесетте години на двайсети век, така че в годината на Нагасаки бащата на Рой едва ли е бил по-голям от пеленаче, но Джордж попи думите на Рой като светата истина.

— Леле — рече в отговор.

— Затова е толкова тежък — обясни Рой и деветгодишните му мускули с усилие повдигнаха велосипеда от земята. — За да издържи на взривовете, когато човек кара в тила на врага и по него хвърлят гранати.

— Леле.

— Когато порасна, ще отида с колелото чак до Виетнам да хвърлям гранати по джапонезите.

— Ще ми го дадеш ли за едно кръгче?

— Не.

Училището се намираше на Трийсет и пета улица. Рой живееше на Петдесет и шеста улица, а Джордж — на Шейсета, в къща, която впоследствие никой от семейството му не си спомняше с добро. Обикновено майка му — която не ходеше на работа — го взимаше от училище и го караше до вкъщи с колата, но от време на време, когато беше заета, Джордж се прибираше пеша, като до дома на Рой двете момчета вървяха заедно, Рой буташе колелото помежду им, а неговата масивна зелена рамка се движеше напред, солидна и спокойна като крава.

През онзи особен пролетен ден слънцето царстваше в небето, заобиколено от свита облачета, нашарени на зигзаг от следите на самолетите от близката военновъздушна база. Точно един от онези прекрасни дни, в които Господ най-често ни праща изпитания, както обичаше да казва госпожица Кели.

— И тогава виждаш, че целият кораб е оръдие, разбираш ли? — обясняваше развълнувано Джордж. — Целият кораб! И тогава оръдието изстреля един такъв грамаден лъч светлина и бум! Унищожиха цялата планета на гамилоните!

Семейството на Рой нямаше телевизор, защото чрез телевизията дяволът сееше поквара (Джордж беше решил да не споделя последното със собствените си родители, макар да беше преценил, че те едва ли ще се съгласят с тази констатация, предвид порнокасетите), затова Джордж често използваше пътя до вкъщи, за да попълни пропуските на Рой по отношение на серийните филмчета.

— Само че тя не е цяла планета? — попита Рой.

— Не! — провикна се въодушевено Джордж. — Точно това е най-страхотното! Тя е половин планета и си се носи из космоса, и от горната й страна са градовете, а отдолу е плоска и е само скали. Освен това вече не съществува, защото старблейзърите я взривиха.

— Жестоко — процеди Рой с полагаемата се доза уважение в гласа.

— Без майтап, наистина е жестоко — съгласи се сериозно Джордж.

Стигнаха Петдесет и трета — улицата с най-натоварено движение между „Милостта Исусова“ и домовете им. Подминаха супермаркета на ъгъла, чийто паркинг гъмжеше от жени — едни леко по-развлечени версии на собствените им майки — повели дечица, по-малки от Джордж и Рой, които се извръщаха да зяпат униформите на частното училище. На отсрещния тротоар имаше бензиностанция с множество клиентки от същата порода.

Рой и Джордж спряха през пешеходната пътека на кръстовището и зачакаха да светне зелено.

— Обаче гамилоните май избягаха преди взрива — продължаваше Джордж, — защото никой от старблейзърите не се радваше много-много. После почна едно крещене и разни други работи, дето не ги разбрах — момчето се усмихна. — Обаче корабът през цялото време е бил едно огромно оръдие!

Светофарът стана зелен и им даде път. Момчетата стъпиха на платното и навлязоха в кръстовището, Рой буташе велосипеда, а Джордж все още не беше изплувал от безмерните дълбини на японската анимация.

— Ще превърна цялото това колело в картечница — рече Рой — и когато стана на шестнайсет години, ще го взема във Виетнам.

— Супер — отговори Джордж.

И тогава колата ги блъсна.

Джордж беше установил, че когато стигаше до този момент в историята, неизменно казваше „Наистина стана така“ и „Не си измислям“, защото истината му се струваше твърде жестока, а истината беше, че шофьорката на колата, минала на червено и блъснала него, Рой и колелото, се оказа осемдесет и три годишна старица, която едва-едва надничаше над горния ръб на волана.

Печално, но точно това беше положението. Ако Джордж изобщо някога беше знаел името на жената, отдавна го беше забравил, но си спомняше, че тя беше на осемдесет и три години, само със сантиметър — два по-висока от него и Рой, и след инцидента не спираше да повтаря: „Моля ви, не ме давайте под съд. Моля ви, не ме давайте под съд“. В името на личното достойнство на всички стари дами по света, на Джордж винаги му се беше искало тази последна подробност да не се беше случвала, но няма как, животът невинаги ни предлага най-благородната версия на събитията.

Жената не караше кой знае колко бързо, но ударът беше така потресаващо неудържим, така откровено непредотвратим, че и Джордж, и Рой извикаха едновременно по едно изненадано „Ох!“, когато колата връхлетя отгоре им.

И не спря.

За последвалите събития имаше различни теории, повечето съвсем близки до ума: че навярно старицата е осъзнала удара със закъснение поради притъпените си от напредналата възраст сетива; че това осъзнаване толкова я е шокирало, че тя направо е замръзнала на място и кракът й е останал върху педала на газта, вместо да се премести и да настъпи спирачката; че разигралото се пред очите й, й се е видяло дотолкова невероятно, че за няколко ужасни секунди тя чисто и просто е очаквала някой друг да реагира и да попречи на най-страшното. Каквато и да беше причината обаче, жената помете децата и продължи нататък.

Рой беше видял приближаващия автомобил в последния момент и беше направил крачка назад, но тя изобщо не го беше отдалечила от опасността. Колата го удари в коленете, завъртя го на място и го запрати встрани на паважа, а след това блъсна Джордж и колелото.

Разбира се, Джордж видя удара, но не можеше да си спомни дали го почувства физически. Рой отхвръкна някъде вън от зрителното му поле и на негово място надвисна един масивен, непобедим метален блок, който изкара въздуха от гърдите на момчето, после коремът му се оказа притиснат от седлото на колелото, а самият той — проснат върху предния капак на колата.

Но колата не спря. Продължи напред. Краката на Джордж изгубиха опора, той разбра, че няма къде да стъпи, защото земята се изплъзна изпод него и момчето падна, все още толкова изненадано от случващото се, че му се стори, че от тялото му функционират само очите, а останалите му сетива — уши, с които да чува, чувствителност, чрез която да усети болката — бяха изключени.

Джордж падна заедно с колелото, вилката се закачи за предната броня, но старата дама продължи напред, още пет, десет, двайсет метра след пешеходната пътека, влачейки момчето по паважа, всъщност бутайки събореното колело, което от своя страна тикаше напред тялото на Джордж. Джордж живо си спомняше усещането при влаченето, спомняше си го най-ясно сред всички подробности от катастрофата. Чувството беше сякаш се пързаля по гръб по снежен склон, болката от изподраната кожа все още предстоеше, недостигнала до съзнанието му. Така или иначе, Джордж не можеше да направи нищо, за да попречи на случващото се, ръцете му отказваха да се заловят за каквото и да било, краката му отказваха да го избутат встрани от пътя на колата, дори главата му отказваше да се завърти, за да потърси помощ.

Най-дълбоко в паметта на Джордж се беше запечатал парадоксалният факт, че секундите след удара бяха период на пълен покой. Очите му виждаха единствено небето, попиваха кристалната му успокоителна широта, която пък безстрастно гледаше отгоре как той се премята и изподрасква по паважа на улицата, бутан от грамадна кола и един съборен велосипед. Усещането беше същото като усещането в момента, в който беше намерил жерава или пък жеравът беше намерил него, момент на безвремие, момент на постигната вечност. Джордж се взираше нагоре към небето, изпълнен с възторга на неверието и впоследствие си спомняше само една-единствена свързана мисъл, изпълнила съзнанието му тогава: „Това се случва наистина“.

— Това се случи наистина — казваше обикновено Джордж на това място от историята. — Звучи така, сякаш си измислям, но не, не си измислям, не си измислям, повярвайте ми.

Вилката на колелото се откачи от бронята и колелото също падна на паважа, но — за късмет? По чудо? Невероятно? Необяснимо как? — падна така, че колата на старата дама го избута встрани заедно със самия Джордж. Вместо да бъде прегазен от гумите, Джордж само ги видя как преминават на сантиметри от лицето му, докато колата продължи надолу по улицата.

След това настъпи тишина. Пълна тишина. Джордж, все още по гръб, погледна нагоре по улицата и видя, че Рой също лежи на платното, но вече се бори да се изправи на крака. Джордж направи опит за същото и тогава, в един и същи момент, двете момчета установиха, че не са в състояние да направят и крачка. И двамата се килнаха напред и паднаха отново, при това в една и съща поза.

От което избухнаха в смях.

Почти четирийсет години по-късно Джордж все още си спомняше чувството при този смях, неговата искреност, правдивостта му. В общия си осем- и съответно деветгодишен момчешки шок, преди още неизбежната, надвиснала на секунди отстояние болка да ги беше връхлетяла, преди още в съзнанието им да беше проблеснало схващането, а още по-малко осмислянето на факта, че току–що се бяха разминали на косъм с фаталния край в едно сериозно нещастие, двамата, макар и само за миг, се бяха разсмели.

Но останалата част от света не можеше да чака повече. Реално наоколо едва ли имаше повече от десетина-петнайсет възрастни, но на Джордж му се сториха хиляди, когато се изсипаха като потоп върху него и Рой, тичаха от плаца пред бензиностанцията, бързаха през стъклените врати на супермаркета, а на лицата им ясно беше изписан такъв невиждан ужас, че изведнъж в картинката се появи и болката, и Джордж внезапно заплака.

Взеха ги на ръце — и него, и Рой — вдигнаха ги от паважа, отнесоха ги встрани от платното, неколцина гневно затичаха след отминалата кола, която старата дама тъкмо спираше на около трийсет метра след мястото, където беше ударила момчетата. Същите хора извикаха и линейките, както и една пожарна, и дори сред обърканата мъгла на болката Джордж си помисли, че последното е вече малко прекалено. Не си спомняше да е давал на някого телефонния си номер, но сигурно го беше сторил, защото чу как зад гърба му една жена каза на друга — Джордж отлично помнеше тази част от събитията, а доловената реплика се беше запечатала в съзнанието му — „Е, обадих се на майките им. Едната е добре, но другата е в истерия“.

При тези думи раменете на Джордж увиснаха, подобно на топка, от която са изпуснали въздуха.

Разбира се, майка му пристигна, обляна в сълзи, неудържими точно като колата на старата дама, и първите думи, които излязоха от устата й — Джордж помнеше отлично и тях — бяха: „Защо не ми се обади да дойда да те взема от училище?“

Днес, във все по-редките случаи, когато разказваше тази част от историята, в която майка му си изпускаше нервите, Джордж винаги напомняше на слушателите, че тя тъкмо е била чула, че осемгодишният й син е бил прегазен от кола, така че свръхнапрежението й със сигурност е било оправдано. Въпреки това момчето Джордж се беше изпълнило с желание да се извини за поведението на майка си на всички мили минувачи, които му бяха помогнали, да им се извини за това, че се наложи чак шофьорът на линейката да слезе да я успокоява, за това, че тя охотно прие един от парамедиците да сложи и на нея маска с кислород. Същата жена, която (уж) героично беше захапала пръста на госпожица Джоунс, сега егоистично ограбваше вниманието на всички, събрали се да се погрижат за сина й, който беше истинският пострадал.

Момчетата оцеляха. Разбира се, че оцеляха. Дори не бяха ранени лошо. Нямаха нищо счупено, въпреки че Рой беше скъсал менискусите и на двете си колена. Джордж от своя страна, макар и да беше изложен на по-сериозна опасност по време на катастрофата, се отърва по-леко. Две грамадни синини на двете бедра една седмица му пречеха да ходи нормално, а по тила и ръцете му имаше плетеница от кървави драскотини от влаченето по платното, но всичко това си бяха направо смайващо нищожни наранявания след инцидент, който можеше спокойно да завърши много по-зле. Всъщност, Джордж дори не го взеха в линейката. Тя отфуча с пуснати сирени и с Рой, качен отзад, а Джордж оставиха в ръцете на майка му, която сама го откара в болницата, като не спря да ридае по целия път до момента, в който момчето започна да успокоява нея.

Всъщност, майка му беше толкова разстроена, че Джордж така и никога не каза нито на нея, нито на баща си как по време на инцидента дори със своя малък осемгодишен мозък беше осъзнал ясно, че ако велосипедът на Рой не беше там, където беше, ако не беше паднал така сполучливо — ако първо не се беше закачил за бронята на колата, а после не се беше откачил в точния момент така, че да избута и момчето встрани от пътя на автомобила — старата дама със сигурност щеше да прегази синчето им. Гумите на колата, които беше видял иззад рамката на колелото — подобни на дракони в клетка, готови след секунда да го погълнат — щяха да минат точно през главата и шията му.

Ако това невероятно спасение не се беше осъществило, Джордж нямаше да преживее и онзи момент, в който се взираше в небето, моментът, в който беше почувствал, че е единственият човек, живял някога в цялата великолепна вселена.

Джордж нямаше представа какво се беше случило със старата дама зад волана. Още по-странното беше, че след инцидента нямаше повече спомени и за Рой. Не можеше дори да си припомни фамилното му име, нито как приятелят му се беше възстановил от нараняванията си — трудно или леко. Не можеше и да си спомни дали го беше виждал повече и в „Милостта Исусова“ — може би Рой така и не се беше върнал повече там, кой знае как бяха реагирали родителите му на това, че синът им за малко не беше загинал. Джордж помнеше, че собствените му родители му дадоха като джобни сто долара от изплатената застраховка „Злополука“ — той си купи книги с тях — а с останалите бяха накупили нови килими за всички стаи в къщата. Какво още? Беше оцелял и онова, което можеше да бъде трагедия, се беше превърнало в незначителна история, която майка му от дъжд на вятър разказваше, най-вече в контекста на това колко травматично е било преживяването за самата нея.

Времето минаваше. Четвъртокласната учителка в държавното училище се оказа една прекрасна дама на име госпожа Ъндърхил и по незнайни причини — най-вероятно финансови, защото родителите му всъщност не бяха в състояние да си позволят услугите дори на спонсорирано от църквата частно училище; освен това в интерес на истината то се беше оказало наистина шантаво място, а за чувствителните мислещи хора граница на приемливия компромис все пак съществува — Джордж напусна „Милостта Исусова“ и за следващата учебна година се върна отново в „Хенри Боузмън“. В училище момчето се справяше добре, достатъчно добре, така че след един определен момент и градът, и родителите му започнаха да му се струват все по-ограничени и еснафски, докато най-сетне усилията му му спечелиха пълна стипендия за университет в противоположния край на Америка.

В Ню Йорк обаче пророчеството на госпожица Джоунс се сбъдна. Какъвто и академичен талант да беше демонстрирал Джордж на родна почва, тук постиженията му едва клоняха към средните. С триста зора се добра до стипендия за следдипломна квалификация, която го отведе в Англия, и пристигането в новата страна съвпадна с момента, в който на него въобще спря да му пука за всякакви научни степени и успехи. Те вече нямаха значение. Срещна Клеър на едно парти и след този ден почти не беше стъпвал повече в Америка. Прибра се инцидентно веднъж за погребението на баща си, загинал при трудова злополука, и втори път за погребението на майка си, починала уж от инфаркт, но най-вероятно вложила твърде голяма част от жизненото си Аз в грижата за съпруга си. Случват се такива неща. После Джордж се установи в Англия и към момента вече беше прекарал повече години на Острова, отколкото в родината си, което вероятно трябваше да бъде някакъв забележителен факт от живота му, но всъщност беше нещо, което той така и никога не успя да види като кой знае колко важно.

Но случката с катастрофата обаче се беше случила действително, беше истина от първата до последната подробност, въпреки всички невероятни обрати. Полека-лека, с всеки следващ път, когато я разказваше, Джордж започна да осъзнава, че през годините постепенно беше престанал да я представя като емблема на собствената си житейска история, като отрязък от времето, който предава част от лично неговия живот.

Беше се получило така заради всички онези други хора.

Хората, които бяха изтичали от бензиностанцията и от супермаркета, хората, за които Джордж мислеше все по-често с напредването на възрастта, особено след като стана баща на Аманда и дядо на Джей Пи. Всички онези непознати хора, чиито имена той никога нямаше да узнае, чиито лица никога нямаше да си припомни, всички онези произволно събрани личности, които с очите си бяха видели как една старица прегазва с грамадната си кола две съвсем малки момчета.

„А дали онези хора също разказват тази история“, питаше се Джордж. Наистина, той и Рой се бяха възстановили напълно, но по време на инцидента бяха изминали няколко непоносими секунди, през които съдбата и на двама им беше неясна, секунди, през което единственото известно нещо беше, че две момчета са се отправили към смъртта и никой от възрастните свидетели не може да направи нищо, ама абсолютно нищо, за да предотврати най-страшното — чувство, което Джордж беше проумял истински в онзи следобед, в който Аманда, на петнайсет крачки напред по тротоара, все още лутаща се из новото приключение, наречено „ходене“, внезапно се килна настрани и падна от бордюра между две паркирани на платното коли и Джордж на секундата я изгуби от поглед. Момиченцето направо спря да плаче, когато усети колко разстроен е баща й и колко силно я притиска до гърдите си.

Джордж се чувстваше свързан, не, той действително беше свързан с всички онези безименни анонимни свидетели, вече неоткриваеми дори и в днешната Интернет ера. Техните животи се бяха пресекли с неговия само за момент — пресичане, което истинският живот извършва непрекъснато, извършва го всеки миг от всеки ден от съществуването на всеки човек навсякъде по света, извършва го по безброй начини, но, разбира се, то има значение, единствено когато става дума за твоя собствен живот, нали?

Но в интерес на истината — и Джордж често мислеше за това — макар в собствената си версия на историята винаги да беше главният герой, той неизменно се оказваше само изпълнител на поддържаща роля всеки път, когато някой друг се заемеше да разказва същата история. Навярно всички онези свидетели също разказваха за катастрофата, но какъв ли беше техният вариант? „Няма да повярвате какво ми се случи веднъж. Спомням си го, все едно беше вчера: бях в супермаркета и тъкмо бях купил един стек цигари за Дел и две шишета гроздов сок. Не знам как така помня, че бяха точно две шишета, обаче в следващия момент поглеждам навън и…“

Ами възрастната дама? Каква ли версия на историята е разказвала тя през оставащите години от живота си, ако приемем, че изобщо е разказвала за случилото се? Ами шофьорите на линейката, които вероятно бързо–бързо са забравили инцидента, при който две момченца са били само леко ранени?

А каква ли версия е поддържала госпожица Джоунс, когато е разказвала историята за смахнатата бяла жена, която я захапала за пръста? Дали тази версия е била по-малко истинна от версията на Джордж? Или от версията на майка му? То дори и разликите между версиите на майка и син бяха достатъчно големи.

Дали подобни принципни разлики изобщо имаха някакво значение? Джордж смяташе, че имаха, но не в смисъла на търсене на истината или на установяване какво именно се е случило в определен момент. Съществуваха толкова истини — застъпващи се, неотделимо смесени — колкото разказвачи разказваха дадена история. По-важен от истината беше самият живот на историята. Веднъж забравена, историята умира. А запомнената история не само живее, но и расте.

Всеки път, когато привършеше да разказва своята версия на събитията — версията, при която един захапан пръст някак си водеше до една катастрофа, версията, обясняваща изненадалия всички американски произход на разказвача, версията, нахвърляща общи портрети на родителите му — и разговорът полека поемеше по ново русло, при което някой друг от гостите започваше да разказва пък своята история, Джордж обикновено се облягаше назад на стола си, спираше да слуша и временно се оттегляше в спомените си.

Представяше си себе си десетилетия по-рано, там, отвъд един океан, на един друг континент, под едно прекрасно синьо небе, потънал в невъзможната тишина на момент, в който, паднал по гръб, една кола го влачи по платното под втренчените ужасени очи на десетки съразказвачи, и както сам той можеше да си представи това, така и всички те също можеха да си го представят, всеки в своята си версия, и това беше начинът, по който, в общата прегръдка на преплетените животи на всички свидетели, онзи момент продължаваше да съществува. И щеше да съществува завинаги.

И в този вечно повтарящ се миг болката още не беше дошла, страхът беше още далеч и всичко беше само удивление и чудо.

Този път нещата тръгнаха на зле за Аманда в момента, в който тя, Рейчъл и Мей избраха от всички възможни маршрути онзи, който минаваше край паметника на животните, взели участие във войните.

— Това си е един шибан позор, мамка му — обади се Аманда, настанена сама на задната седалка, въпреки че беше поне с петнайсет сантиметра по-висока от Мей и по тази причина беше по-логично да заема мястото до шофьора. Разпределението на местата неизбежно й напомняше за пътуванията до Корнуол в детските й години, когато от нея се очакваше да спи по целия път, легнала отзад, докато баща й караше по своя блажено разсеян маниер, а майка й се опитваше да навакса с работата си и прелистваше разни документи. Споменът развали настроението на Аманда за днешния пикник, но, очевидно, промяна в местата беше немислима. Мей винаги сядаше отпред, а пък Рейчъл винаги караше, въпреки че и Мей, и Аманда имаха коли.

Такива бяха правилата, при това далеч не единствените. Аманда се опитваше да ги следва, но се проваляше непрестанно и неспасяемо.

— Кое, това? — попита Рейчъл и без да вдига от волана ръката си със съвършен маникюр, посочи към грамадната дъговидно извита мраморна стена, цопната насред един изключително скъп парцел в Мейфеър. Към стената някак свенливо пристъпваха статуите на кон, куче й вероятно на пощенски гълъб, макар че Аманда никога не се беше приближавала достатъчно, за да се увери какво точно беше третото изобразено животно. За какво би и притрябвало да се приближава до подобно чудо? На кого изобщо би му притрябвало?

— Това, да — отговори Аманда, въпреки че част от мозъка й вече надаваше предупредителен вой. — Те нямаха избор — прочете тя надписа на паметника с тон, който й се стори добра имитация на водещите на новините по Би Би Си. — Естествено, че не са имали избор! Става дума за животни! За истинските мъже и жени, за истинските бащи и синове, и майки, и дъщери, загинали във войните, е обидно да ги сравняват с някакъв шибан лабрадор!

Настъпи мълчание, отпред Рейчъл и Мей се спогледаха, а Аманда разбра, че е загубена, разбра, че това може и да не е последният път, когато я канеха да се натъпче в колата на Рейчъл, за да се присъедини към поредния хайде-да-carpe-този-неочаквано-слънчев-diem-и-да-си-направим-импровизиран-пикник/ състезание-по-търпение в парка, но на броя на бъдещите покани определено им се вижда краят.

Даже това да каже „шибан“ (два пъти) си беше рисковано, но Аманда винаги се беше възприемала като онази приятелка от триото, която псува, която, ако се наложи, знае как да свие джойнт (все още не се беше налагало!), приятелката, която размишлява на глас за брака си с такава пълна липса на благоприличие, каквато вероятно имат само хиените. Рейчъл и Мей също бяха разведени, макар разводът и при двете да не се беше случил толкова рано, нито пък с такава ярост, както беше станало с Аманда. Те двете бяха поставили Аманда в ролята на гореописаната приятелка и тя правеше всичко възможно да оправдае очакванията им.

О, хайде стига, въздъхна гласът в главата на Аманда. Майната им.

Дори и след осем месеца приятелство Аманда все още беше новото момиче в компанията. Работеше като консултант по въпросите на организацията на транспорта, точно като Рейчъл и Мей. Трите бяха част от общо деветте жени във фирма със седемдесет и четирима служители — поддържането на такъв нисък процент жени просто трябва да беше противозаконно. Не че сферата на транспорта беше някакво изцяло мъжко поле на работа (макар че донякъде си беше точно така), не: проблемът беше, че в конкретната фирма — „Ъмбрело, Флатъри и Ънуин“ — отдел „Личен състав“ се оглавяваше от жена (Фелисити Хартфорд, без съмнение жена номер едно сред деветте), която мразеше други жени. На интервюто за работа беше осведомила Аманда, че по степен на квалификация тя се нарежда на осмо място сред всички кандидатстващи (на брой осем), но тъй като дори възрастният Ъмбрело Старши бил започнал да се чуди защо току-що пенсиониралата се негова секретарка е заменена от стилен младеж, който изглеждал като „метален прът, госпожо Хартфорд“ и този прът едва ли не стърчал от кожата под яката на ризата на младежа. И за да не се налага госпожа Хартфорд „да се отегчава до смърт от поредното дело, заведено срещу фирмата от бивш служител“, Аманда щяла да свърши работа.

Аманда работеше в отдела на Рейчъл и Мей — госпожа Хартфорд предпочиташе да държи жените служителки максимално близо една до друга, за да може да уволни най-некадърната в първия момент, в който я обхване подобно желание — и двете я бяха взели под крилото си, тъй като им беше другарче по съдба — млада разведена жена. Поканиха я на обяд още в първия й работен ден и през тези първи четирийсет и пет минути заедно Аманда узна, че Рейчъл качила случайно намерените голи снимки на любовницата на бившия си съпруг на сайта, който въпросната любовница направила в памет на починалата си майка, че Мей се бори с вечни алергии, а също така и че в колежа Рейчъл оцеляла след пожар — вероятно предизвикан от самата нея — който убил две от съквартирантките й, и че Мей знае три вица за обрязани мъже, които могат да те разплачат от смях. „Тия тримата братя ли бяха?“ беше се разсмяла Аманда със своя дълбок, дрезгав, сластен смях, който — ако някой попиташе — би определила като най-привлекателното нещо у себе си.

Никой не се беше засмял в отговор на коментара й. Следващите осем месеца се бяха оказали много, ама много дълги.

— Би ли взела кошницата за пикник? — попита Рейчъл и паркира своя мини купър.

— Готово — отвърна Аманда. Винаги тя носеше кошницата.

Мей излезе от колата, цялото й внимание беше съсредоточено върху дисплея на мобилния й телефон. Следеше движението на малката си дъщеричка чрез проследяващата програма на джипиеса — беше уикенд, който бебето трябваше да прекара с баща си.

— Не е за вярване — рече тя най-сетне. Мей не вярваше на нищо. — Завел я е в Нандос.

— Какво има тука вътре, мамка му? — попита Аманда, докато без капка грация измъкваше безпричинно тежката кошница от минито. Чувстваше се като слон в стъкларски магазин.

— Знаеш ли, ти си на двайсет и пет години? — рече Рейчъл. — По-млада си от нас, разбирам, но това не е извинение да говориш така, сякаш принадлежиш към банда скинари?

— Извинявай — изсумтя Аманда и най-сетне измъкна кошницата от колата. В следващата секунда кошницата дръпна рязко ръката й надолу и се удари в асфалта. Локвичка вино избълбука от дъното й, подобно на скъпоструващо изворче.

Рейчъл въздъхна.

— Дали това не беше единствената ни бутилка червено?

— Извинявай — повтори Аманда.

Рейчъл си замълча и остави моментът на конфузно мълчание да се проточи, за да може Мей също да забележи Аманда, стъпила в локва вино.

— Ооох — прошепна Мей, когато най-сетне видя какво е станало. — Не е за вярване.

При Аманда отношенията с приятелките винаги потръгваха добре отначало. В прогимназията и в гимназията, в колежа, на различните работни места, които беше заемала след като завърши, както и, разбира се, в компанията на Анри. Когато я срещаха за първи път, всички я харесваха. Наистина.

Черти, които у мъж биха изглеждали леко заплашителни — височкият й ръст, малко широките й рамене, дълбокият й заповеднически глас — у жена, напротив, бяха обезоръжаващо привлекателни. Мъжете гледаха Аманда и мислеха „жена“, но в същото време мислеха и „ръгби“ и, докато се усетят, вече я черпеха с бира и я питаха дали смята, че онази секси холандка, дето чете „Икономикс“, ще им пусне. Хомосексуалните мъже харесваха Аманда много — факт, който си имаше своите предимства, но я караше да се чувства безполова, а жените изглежда започваха отношенията си с нея като с ценен човек, пред когото най-сетне можеха да бъдат себе си, да казват какво наистина мислят, без да се тревожат от непрекъснатата скрита конкуренция, характерна за женските компании. За всички Аманда беше отлична дружка.

Една всеобща грешка.

— О, виж! — каза Карън, най-новата й приятелка от колежа (една от многото, все едно коя), която учеше география, не виждаше смисъла от съществуването на град Бристол и беше убедена, че провалът на всяка една философско-политическа система в историята се дължеше на фундаменталната и съвсем простичка истина, че Хората Са Тъпаци. — Започва „Магьосникът от Оз“!

— Така ли? — отвърна Аманда и се тръшна на дивана до Карън. Тъкмо се бяха прибрали от една страхотна вечер навън. Най-хубавият клубен тоалет на Аманда беше залепнал по потното й тяло, краката адски я боляха — жени с такъв едър кокал като нея не бяха за високи токчета — и макар че и тя, и Карън бяха танцували и пили, и пушили и се бяха смели цяла вечер, нито една от двете не беше успяла да привлече вниманието на някое момче, всъщност, никой не ги беше и погледнал дори. Честно казано, Карън имаше проблем с носа. И с веждите. И накуцваше леко, но докато танцуваха, това изобщо не личеше. Както и да е, бяха се забавлявали. Вечерта беше обнадеждаваща за бъдещото им приятелство.

През последната година от следването, с малко помощ от майка си и от втория си баща, Ханк — истинският й баща плащаше самото й обучение и Аманда знаеше, че той успява да покрива таксите с цената на огромни усилия, затова го лъжеше, че парите й стигат всеки път, когато той я питаше дали да не й прати още нещичко — момичето имаше достатъчно, за да се справи с половината наем на апартаментче с две спални близо до университета. Беше пуснала в университетския сайт обява, че си търси съквартирантка, и Карън се беше обадила в отговор. Бяха пили кафе заедно, бяха се спогодили добре, после се бяха нанесли. Ето, две седмици бяха минали без никакви проблеми.

— Дори не знаех, че по телевизията още пускат толкова стари неща — въодушевено продължи Карън и сви различно дългите си крака под себе си на дивана. После вдиша дълбоко и се приготви да се присъедини към следващия припев на „We’re Off To See…“.

— Мразя тоя шибан филм — рече Аманда.

Карън се задави, най-вероятно с въздуха, който току-що беше поела.

— Какво? — изкашля и погледна Аманда така, сякаш съквартирантката й я беше ударила. Ама наистина ударила.

Аманда не забеляза нищо и в блаженото си неведение продължи да затъва:

— Няма нищо реално, дори в рамките на историята от книжката. За да сработи тоя сюжет, всички герои трябва да се държат като пълни идиоти, а после стигат до края и се оказва, че магия изобщо няма, че вълшебникът е само един самовлюбен загубеняк, който с измама е накарал всички да му вярват, а след това овреме си бие камшика и бяга с балона точно преди да го изправят пред съда да му търсят сметка. Тоя Оз си е направо втори Милошевич.

После млъкна, защото с кристална яснота пред погледа й изпъкна бялото в очите на Карън и в първия момент Аманда реши, че ефектът се дължи на скапаните хапчета, които им продаде дебелото момче пред тоалетните с уверението, че са екстази, намерено в стаята на по-големия му брат, но беше напълно възможно срокът им на годност да е изтекъл преди двайсет години или пък да са били прост парацетамол.

— Шегуваш се, нали? — попита после Карън.

— И после, моля ти се, Дороти се прибира вкъщи — продължи бодро Аманда, някак си разтълкувала последната реплика като насърчение, — и се предполага, че ние трябва да сме щастливи, задето се е върнала при своите остарели, тесни, черно-бели хоризонти? Всичките ти мечти, видиш ли, са нещо много хубаво, обаче недей да забравяш, че си хваната в капана на фермата вовеки веков! По същата причина мразя и хрониките на шибаната Нарния. Господи, за тия романчета въобще няма да почвам да говоря. — Страхливия лъв бъбреше превзето от екрана. — Направо кошмар.

Карън я гледаше невярващо. Всъщност, повече от невярващо.

— И Страхливия лъв ли не харесваш?

— О, моля ти се! Погледни го само и ми кажи дали не виждаш в него оня педофил, от когото всяка майка предупреждава дъщеря си да се пази! Всеки момент очакваш да си го извади и да налегне Дороти — след което подхвана, имитирайки гнусно гласа на Страхливия лъв — Хайде, малка Дороти, седни в скута на чичо Лъв и ще ти покажа защо ме наричат „цар на джунглата“, кхъ-кхъ. А после я събаря на земята и й смъква гащичките точно до червените…

Тук Аманда спря, защото изразът на лицето на Карън не можеше да бъде сбъркан. Парацетамолът не е в състояние да накара никого да изглежда така.

— Е, не плачи, де — рече Аманда, но беше твърде късно.

Оказа се, че Карън била „попипвана“ — според собствения й отвратителен израз, който тя многократно употреби — от собствения си дядо от пет до четиринайсетгодишната си възраст. Тормозът спрял със смъртта на дядото. Нещо повече — когато разказала всичко на родителите си, те я изгонили от къщи за известно време и й позволили да се върне и да си вземе матурите, едва когато напълно се отрекла от думите си за случилото се.

— Не знаеш какво е — хълцаше Карън в прегръдките на Аманда. — Нищо не знаеш.

— Съжалявам — отвръщаше Аманда и смутено галеше Карън по косата. — Наистина не знам.

Случката можеше и да ги сближи. Сигурно и щеше да ги сближи, но вместо това Карън започна да води в квартирата други приятелки, с които си приказваше, но рязко млъкваше в момента, в който Аманда влезеше. И нещата с приятелството помежду им приключиха дотам.

Най-смайващото беше, че Аманда не можеше да разбере защо всеки път се получаваше така. Собственото си детство тя определяше като напълно нормално. Въпреки развода, беше останала близка и с Джордж, и с Клеър, като малка не я бяха тормозили никакви ненавременни тревоги за пари, нито пък чувство за несигурност. Струваше й се обаче, че е родена с някакъв малък дефект, дефект точно в средата на най-съкровената й личност, дефект толкова срамен, че не биваше да бъде показван на никого, така че Аманда беше прекарала целия си живот в старание да изгради около себе си черупка, за да го скрие по-добре. Неизбежно обаче, черупката се беше превърнала в нейното истинско Аз — факт, който Аманда така и не можеше да прозре напълно, макар че той би й донесъл известно облекчение. Единственото, което тя знаеше, беше истината, скрита дълбоко–дълбоко: мъничкият дефект, за който никой никога не трябваше да узнава. И ако дефектът не беше същинското й Аз, то кое беше същинското й Аз в края на краищата? Самата сърцевина на личността на Аманда беше преломена и целият й живот беше едно безкрайно старание да отвлича вниманието на околните така, че те да не забележат това.

— Добре ли си прекарваш, мила? — все питаше баща й по телефона.

— Да, татко, господи — отвръщаше рязко тя, за да не се разплаче.

— Защото всички казват, че студентските години били най-хубавите, обаче, да ти призная, за мен те си бяха просто мъчителни и… Да, мъчителни е най-точното определение.

— За теб всичко е мъчително, Джордж — отвръщаше Аманда и се свиваше одве, за да пресече хлипа, който се надигаше в гърлото й.

Баща й се засмиваше.

— Предполагам, че си права.

И този негов отговор също я разстройваше — разстройваше я добротата му, абсолютно безсмислената му доброта — и затова, когато той след това питаше „Сигурна ли си, че парите ти стигат?“, тя просто му затваряше телефона.

Рейчъл и Мей седнаха, заемайки пет шести от одеялото. В интерес на истината, времето още не беше достатъчно топло за пикници, но Рейчъл си падаше по всякакви изтощителни предизвикателства, вероятно — мислеше Аманда — с желание да провери докъде се простира прагът на търпимост у приятелките й. Оплачеш ли се, губиш.

— Кой гледа Джей Пи? — попита Рейчъл, без намерение да си съблича палтото.

— Баща ми — отвърна Аманда, преглеждайки съдържанието на кошницата — там нямаше нищо, което да я изкуши, но в крайна сметка изборът й падна върху една пластмасова кутия със салата. — Имаме ли дресинг?

Нова пауза, после още тих смях, споделен между Рейчъл и Мей. Аманда не им обърна никакво внимание и след още търсене намери малко, много скъпо на вид шишенце зехтин. Сипа пестеливо от него върху салатата, която се състоеше предимно от листни зеленчуци, комбинирани с други листни зеленчуци. После зави капачката на шишенцето прекалено енергично и усети как тя изпука под пръстите й. Изпука и превъртя свободно, отказвайки да се затегне и да си остане на мястото. Аманда прибра зехтина в кошницата и го нагласи внимателно изправен, така че поне да изглежда затворен, като се увери крадешком, че нито Рейчъл, нито Мей са забелязали станалото.

— Моят баща за нищо на света не би гледал деца — отбеляза Рейчъл и си наля кафе от безбожно елегантен термос. — През живота си не е сменял памперс? Не си даваше труд да ни научи имената, докато не навършихме пет години?

— О, моля ти се — възкликна Мей, учудвайки с реакцията си и Аманда, и — очевидно — самата себе си, затова побърза да придаде на лицето си израз на ведро съгласие. Аманда не смееше да се надява Мей някога да застане на нейна страна; с коментара си Рейчъл просто отново парадираше с австралийския произход на баща си, който, по думите й, едва ли не прекарваше живота си в лов на говеда с ласо, стиснато в зъбите, докато едновременно с това караше сърф и пиеше бира след бира. И той ли като всички австралийци говори така, все едно му е запушен носът? Аманда никога не беше задавала този въпрос. А тлъст ли е по рождение като всички мъже в Австралия? и този въпрос беше останал премълчан. Сигурно и косата му е вързана на опашка или пък свири в някоя местна музикална банда с импровизирани инструменти, все едно извадена от седемдесетте? — и за този отговор Аманда не беше настоявала. Замисли се и даде оценка на собствените си мисли в момента. Беше отвратително несправедлива към Рейчъл. Но нима да бъдеш отвратително несправедлив не беше толкова вълнуващо понякога?

— Татко се справя страхотно с Джей Пи — отвърна Аманда. — Той е много добър човек, баща ми. Много мил.

— М-м — измънка Рейчъл, а погледът й се рееше към отсрещния край на поляната, където няколко младежи също се бяха възползвали от слънчевото време, за да поритат футбол. — По-малкият брат на Джейк Гиленхаал, на три часа.

Мей примигна.

— Знаеш ли, никога не мога да се ориентирам правилно, когато някой приказва така. Казваш „на три часа“ все едно определяш посока.

— Че то си е посока — отвърна Рейчъл и посочи с пръст. — Дванайсет, един, два, три часа? Какво трудно има?

Трите жени се обърнаха и загледаха господин „Три часа“, който действително беше красавец, макар че Аманда никога не би признала това, но в същото време беше малко младичък дори за нея, въпреки че с още шест години по-възрастната Рейчъл явно не смяташе така. Косата на младия мъж беше гъста и пищна като млечен шейк и нямаше начин той да не съзнава този факт. Дори от разстояние си личеше, че излъчва самообожание така, както кралицата снизхожда в благоволението си към поданиците.

— На вид е от ония, които викат, когато свършват — обади се Аманда, но се усети, че е казала думите гласно в момента, в който Мей прихна. Аманда се обърна да я погледне, но Мей вече се беше свила отново под втренчения поглед на Рейчъл. После побърза да грабне телефона си и пак да провери джипиеса.

— Още са в Нандос — рече.

— Е, Марко поне се интересува от мен? — обади се Рейчъл. — Най-малкото не е зачезнал в чужбина с някакво секси ново гадже? Без да дава пет пари за задълженията си?

Вилицата на Аманда с последната хапка салата замръзна по пътя към устата й, а в следващата секунда очите й се наляха с неочаквани сълзи. Само силата на волята й ги спря да не потекат по бузите й.

Защото това не беше истина. Е, истина беше, но едновременно и не беше истина. Анри действително се беше върнал във Франция и живееше там с Клодин, но в интерес на истината Аманда го беше прогонила, беше го изритала от своя живот и от живота на Джей Пи, беше го отхвърлила със сила и упорито постоянство, които бяха изненадали и самата нея. Той обаче се обаждаше всяка седмица на Джей Пи, макар способностите на четиригодишното момченце да говори по телефона бяха меко казано в зачатък. Анри казваше, че иска синът му да слуша истински френски, иска той да чува истинското си име (Жан-Пиер), произнесено както трябва, иска да го приспива с песничките, които собствената му баба му е пяла, когато е бил малък.

Ако сърцето на Аманда не се късаше наново всеки път, когато чуеше гласа на Анри, подобна бащинска загриженост можеше дори да й се стори мила.

Двамата се срещнаха през последната й година в университета, отначало посещаваха общ курс, после се засичаха няколко пъти по разни партита. Анри беше здрав и набит, мъжествен до безобразие. Още на двайсет години косата му вече леко сивееше и сред всички момичета в курса той избра Аманда и сядаше винаги до нея, привлечен от — по-късно й беше признал това — наситеното присъствие на личността й, навяващо мисълта, че тя може, стига да поиска, не само да убие враг, но и да го изяде след това.

Що се отнася до Аманда, тя изпадаше в някакво замайване всеки път, когато беше в една стая с Анри и това постепенно я докара до състояние на перманентна ярост.

В продължение на месеци категорично отказваше да каже на родителите си за него от страх да не получи от тях някакъв, дори и най-слаб намек за присмех за това, че е хлътнала така здраво по някого, макар че Джордж и Клеър бяха последните хора на света, които биха сторили нещо подобно.

Най-често си го изкарваше на самия Анри.

— В теб гори огън — казваше той и макар думите да звучаха абсурдно смешно дори с френския му акцент, обикновено в тази точка и двамата бяха толкова възбудени, че това нямаше значение. Сякаш ураган ухажваше скорпион — такава беше връзката им. Скандали с хвърляне на предмети, зашеметяващ секс, месеци наред живот в състояние на някаква безкрайна нервна треска. Чувстваха се толкова млади! Преживяването беше толкова френско! Аманда беше буквално пометена, но когато сега се обръщаше назад, виждаше, че е била пометена единствено в смисъла, в който земно свлачище помита магистрала — необратима катастрофа, завършваща под една камара отломки. Двамата с Анри се бяха карали и на сватбения си ден. По време на церемонията.

Трийсет дни след венчавката, Аманда установи, че е бременна в третия месец и след този момент Анри започна да се оказва виновен за все повече и повече неща. В кухнята не отделяше ножовете за месо от тези за масло. Трупаше фасовете си в саксията с камелии, която Аманда беше окачила на новия им балкон в апартамента, чийто ремонт Анри така и не довърши, както беше обещал. Докато една вечер, по време на все-така-невероятен-секс-в-седмия-месец-от-бременността, Анри се стори на Аманда толкова гневен, че тя спонтанно го зашлеви през лицето така силно, че венчалната й халка поряза бузата му — акт, който я шокира толкова дълбоко, че тя прекара нощта при баща си, уплашена от това какво ли още е способна да стори.

Анри я напусна на следващия ден.

— Не е заради плесницата — каза й с влудяващо спокойствие. — Господ ми е свидетел, истинският французин умее да получава плесници. Отивам си заради израза, който имаше лицето ти, когато ме удари — после нежно пое ръката й в своите и тази нежност показа на Аманда, че всичко е свършило, показа й го по-категорично от най-бруталния скандал. — Явно е, че ти се бориш с омразата към самата себе си, бориш се, както можеш, и си го изкарваш на онези хора, които смяташ за достатъчно силни, за да се справят с отношението ти. Разбирам те. Аз съм същият. Трудно е, но би било поносимо, ако любовта ти към мен беше по-голяма от омразата ти. Но любовта ти се е препънала някъде по пътя, при това, струва ми се, безвъзвратно. И за двама ни.

Болката от тези думи накара гневът на Аманда да избухне с нова сила и тя заля съпруга си с отмъстителни заплахи как никога няма да му позволи дори да види сина си, как, ако не изчезне веднага от очите й, ще каже на съдията, че той е ударил нея — а нима всеки английски съдия не би повярвал охотно на това, щом става дума за французин? — така че най-добре за него било да напусне страната незабавно, защото иначе тя щяла да направи така, че да го арестуват.

В края на краищата, Анри й повярва. И си отиде.

Когато синът им се роди, Аманда го кръсти на отдавна починалия любим чичо на Анри — така се бяха разбрали двамата още преди раздялата. Веднага съкрати името на Джей Пи, но фактът си остана. До ден-днешен тя говореше с детето на френски толкова, колкото и на английски, за да е сигурна, че то владее езика свободно и може да разговаря с баща си.

Анри беше любовта на живота й и тя така и никога не успя да му прости това. По всичко личеше, че не прости и на себе си.

Междувременно той продължаваше да звъни редовно и звукът на гласа му я натъжаваше толкова, че тя усилваше звука на телевизора, докато Анри говореше колебливо с Джей Пи по телефона, а детето му отвръщаше единствено с предпазливо „Oui?“.

— Виж — рече Аманда, зарови отново вилицата в салатата и преглътна сълзите си. — Съжалявам за онова, което казах за паметника на животните от войните. Съжалявам за псувните. Мамка му, съжалявам за всичко, окей? Няма нужда да ме наказваш допълнително.

Очите на Мей изглеждаха пълни с удивена загриженост, но ударът на Рейчъл не закъсня:

— Не е заради паметника? — рече тя. — По-скоро е заради цялостната жар, с която се отнасяш към всичко?

Аманда очакваше — глупаво, както внезапно й се стори — да я засипят незабавно с уверения, че няма за какво да се извинява, така че сега изведнъж отново се раздразни.

— Дядо ми Джо изгубил крака си във Виетнам — рече. — А после, когато се върнал в инвалиден стол, битниците го заплювали по улицата. Прости ми, задето смятам, че паметник на пощенския гълъб е проява на лош вкус.

— Лелей — прошепна Мей. — Дядо ти се е бил във Виетнам?

— Това по никакъв начин не може да е вярно — отвърна Рейчъл, а гласът й беше станал каменен.

Аманда изстина. Казаното наистина не беше вярно. Дядо Джо така и не бил мобилизиран и умрял на строителната площадка, когато земекопна машина случайно прерязала бедрената му артерия. Чувстваше как лошата карма се трупа заради лъжата, заради това, че беше представила смъртта му за героична дори само един-единствен път. Но някои неща просто трябва да бъдат направени.

— Убивал ли е виетнамци? — попита Мей със сериозност, която придобиваше винаги, когато някой наоколо проявеше каквото и да било неуважение към азиатската раса.

Рейчъл изпуфтя презрително.

— Британски войници всъщност никога не са воювали във Виетнам? Австралийците обаче са воювали и още как? Баща ми…

— Дядо ми беше американец — парира Аманда, защото това вече си беше чистата истина.

Мей зяпна Рейчъл.

— Сериозно?

— Бащата на майка ти ли? — попита Рейчъл и придоби объркан вид — нещо, което само по себе си пък обърка Аманда.

— Не, бащата на баща ми — отвърна тя. — Баща ми е американец.

— Нищо подобно — разсмя се Рейчъл. — Баща ти е англичанин? Аз го познавам? Виждали сме се повече от веднъж? Такава лъжкиня си, Аманда. Не е много умно от твоя страна? Не е и забавно?

— Прощавай — отговори Аманда, — но мисля, че отлично знам от каква националност е собственият ми баща.

— Все едно — отвърна Рейчъл и сръбна от кафето си.

— Може би мислиш за втория си баща — намеси Мей, очевидно притеснена, че двете с Рейчъл са били твърде нетактични.

— Вторият ми баща също е американец — смръщи се Аманда. — Майка ми си пада по определен тип мъже.

Това също не беше вярно. Да, Ханк наистина беше американец, но беше едър, мускулест и чернокож. Дори Джордж да беше жена, двамата пак не биха се различавали толкова драстично, колкото се различаваха в момента.

— Майка ми е англичанка, но баща ми определено е американец.

Рейчъл само повдигна вежди и продължи да зяпа господин Три часа.

— Попитай новото му гадже, ако не ми вярваш — рече Аманда, само че много тихо, защото вече се беше предала.

— Ново гадже? — обади се Рейчъл изненадващо остро.

— Той излиза по срещи? — попита Мей, зинала от смайване. — На неговата възраст?

— Той е на четирийсет и осем години — отвърна Аманда. — В интерес на истината, на възраст е подходящ и за двете ви.

— Пфу? — проточи Рейчъл. — Не ставай противна — и бодна още една маслина от спагетите си. — Е, каква е тя? Новата ти бъдеща мащеха?

Аманда си задаваше същия въпрос. Тази седмица Джордж беше по-разсеян от обикновено. Първо й се беше обадил да й разкаже несвързана история за някаква птица, дето кацнала в задния му двор, после пък отлетяла, история, която Аманда не доразбра, но успя да увери баща си, че е била сън, а тази сутрин пък беше обявил, че се среща с някаква непозната жена, влязла неочаквано в студиото му за предпечат. Беше й се сторил толкова открит и уязвим, че пред перспективата на онова, което предстоеше да се случи — това беше Джордж, в края на краищата — Аманда усещаше, че й призлява.

— Едва ли чак мащеха — рече тя. — Излизали са само два-три пъти, аз още не съм я виждала. Знам само, че се казва Кумико и…

— Кумико? — прекъсна я Рейчъл. — Това пък що за име е?

— Японско — отговори Мей с поглед, пронизващ като лазерен лъч. — Много често срещано име.

— Дали е японско, не знам, но по думите на баща ми жената ми се струва наистина мила.

— Ако се примирява с твоя, както твърдиш, американски баща, значи наистина трябва да е мила? — изкоментира Рейчъл и пресуши последната глътка вино от чашата си.

— Това пък какво трябва да означава? — попита Аманда, но успя да стигне само до „Това пък какво…“, когато една футболна топка я удари толкова силно по тила, че тя буквално падна с главата напред в кошницата за пикник.

— Прощавайте — обади се господин Три часа и енергично се наведе да си прибере топката.

— Какви ги вършиш, мамка му? — отвърна Аманда, притиснала с ръка удареното, но в следващия миг млъкна, защото видя как Рейчъл се засмя с най-привлекателния си смях, изпъчила предизвикателно цици.

— Не я мислете? — рече тя. — Заслужава си го, задето ни говори глупости?

Господин Три часа също се засмя и отметна къдрица от очите си.

— Само за дами ли е пикникът или и някой нехранимайко също може да се присъедини?

— Нехранимайкото определено ще подобри атмосферата? — отвърна Рейчъл. — Да ви предложа малко калмари? От „Маркс & Спенсър“ са?

— Няма да откажа — отвърна мъжът и седна непохватно до Рейчъл, като събори кока-колата й в тревата и я разля. Не се извини. Рейчъл вече му приготвяше порция калмари върху една салфетка.

Аманда все още притискаше тила си с длан.

— Зехтин? — предложи тя с равен глас.

— С удоволствие — отвърна мъжът, без дори да я погледне.

Аманда внимателно извади шишенцето със зехтина от кошницата и му го подаде с най-невинен вид.

— Не забравяйте да го разклатите хубавичко.

Мъжът я послуша.

— Не е за вярване — рече Мей.

Разрязването на страниците на книга с макетния нож винаги изпълваше Джордж с толкова силно усещане за нарушаване на табу, за престъпление срещу собствената му ценностна система, че всеки път, когато го правеше, той едва ли не очакваше да види как от разрязаната хартия бликва кръв.

Джордж обожаваше хартиените книги със същата ненаситност, с която други хора обичат коне, вино или прогресив рок. Така и никога не успя да приеме електронните книги, защото смяташе, че при тях самата книга е сведена до компютърен файл, а компютърните файлове бяха заменяеми, някак еднократни, неща, които човек никога не може да притежава истински. Той например не пазеше нито един имейл отпреди десет години, но в библиотеката му все така стояха всички книги, които беше купувал тогава. Освен това, нима съществуваше на света по-съвършена вещ от книгата? Различните типове хартия, гладка или груба под дланите. Ръбчето на страницата, притиснато във възглавничката на пръста при прелистването на нова глава. Начинът, по който марката, избрана от самия теб за отбелязване на страницата, до която си стигнал — артистична, скромна, просто откъснато листче или обвивка от бонбон — се придвижва напред по обема на книгата, отбелязвайки напредъка ти: винаги мъничко по-нататък всеки път, когато затвориш томчето.

А как изглеждат книгите, подредени по стените! Организирани по приумицата на собственика им. Организацията на Джордж беше неизменно проста: в момента книгите му бяха подредени по автор и хронологично, но през годините ги беше подреждал и по размер, по тема, по тип корица. Всичките си стояха по лавиците, твърде много на брой, но никога достатъчно, затворените в тях истории бушуваха вечно, с читател или без — Доротея Брук3 отново и отново избираше погрешния мъж за свой съпруг, дъжд от цветя все валеше над погребението на Хосе-Аркадио Буендия4, Хал Инканденца безкрай разиграваше Страшния съд на тенискортовете в Енфийлд5.

Веднъж Джордж гледа по телевизията предаване за мандалите от пясък, които будистките монаси изработват. Смайващо красиви рисунки, понякога цели метри в диаметър, друг път широки колкото цяла зала. Фигури от разноцветен пясък, старателно вплетени в симетрични шарки, като за целта монасите използваха тесни тръбички, подобни на сламки за пиене, издухваха през тях пясъка, подреждаха го пласт след пласт в продължение на седмици, докато мандалата най-сетне станеше готова. След това, по правилата на будисткото отричане на материалното, тя биваше унищожена, но Джордж предпочиташе да не мисли за този момент.

Истински интересен за него беше фактът, че — освен ако нещо не беше доразбрал, което също не беше изключено — мандалата представлява отражение на вътрешното състояние на самия монах. Неговото същинско Аз, вероятно постигнало пълния покой, бива изложено в една красива крехка форма. Душата като рисунка.

Книгите на стените на Джордж бяха неговата пясъчна мандала. Когато всяка от тях си беше на мястото, когато той можеше да прокара длани по успоредно изправените им гръбчета, да свали която си поиска от лавицата, за да я чете и препрочита — тогава цялата библиотека представляваше най-чистото и тихо отражение на неговото вътрешно състояние. Е, може би не на действителното му вътрешно състояние, а на онова вътрешно състояние, в което Джордж мечтаеше да пребивава. Факт, който, като се замислеше човек по-сериозно, вероятно се отнасяше и за монасите.

Затова в деня, когато за първи път разряза страниците на книга, когато острието се заби в старото томче с меки корици, което беше намерил захвърлено близо до кофите за боклук зад ателието си, Джордж се почувства така, сякаш някой беше стъпил тромаво сред подредения пясък на неговата мандала. Богохулство. Десакрализация на божественото. Или, може би, освобождаване на божественото от някакви окови.

И в двата случая, усещането беше… интересно.

Никога не се беше смятал за художник, определено не се смяташе за такъв и сега, но през целия си живот беше умеел да скицира донякъде прилично. Притежаваше известна техника, можеше да нахвърля човешко лице — това не се отнасяше за ръцете, но кой ли друг, освен Джон Сингър Сарджънт можеше да рисува човешки ръце? — а в известен период от време дори беше правил скици с въглен на голата Клеър, полегнала сред възглавници или безуспешно опитваща се да крепи на главата си украса от пера, която беше намерила един Бог знае откъде. Разбира се, тези скици бяха само прелюдия към секса и в това нямаше нищо лошо, както и, вероятно, представляваха знак за евентуалната им бъдеща женитба, тъй като бяха сред причините, поради които Клеър беше допуснала изначалната си грешка по отношение на същинската природа на Джордж.

— Изобщо не е лошо — казваше обикновено тя, докато измъкваше ризата на Джордж от панталона. А онова, което следваше, беше винаги спокойно, ведро и изпълнено с характерната за тези актове радост.

След сватбата Джордж не спря да рисува и скицира, не спря и когато подхвана бизнеса си, нито пък когато съпругата му започна да се изкачва по йерархичната стълбица на адвокатите по граждански дела — един ден щеше да стане съдия, в това бяха сигурни и двамата — но никога не отбеляза истински напредък, независимо че Клеър продължаваше да смята (мило, насърчаващо, обнадеждено), че напредъкът рано или късно ще настъпи. Джордж си остана просто човек, който ловко си драска, голите скици с въглен ставаха все по-малко и по-редки, украсата от пера се изгуби завинаги, упоително страстните следобеди полека-лека и малко преждевременно преминаха в подиробедната дрямка на средната възраст.

Ханк, новият съпруг на Клеър, беше управител на хотел, част от огромна американска верига. Джордж нямаше представа дали той също някога е проявявал интерес към рисуването.

След развода Джордж продължаваше да рисува от време на време, понякога само дращеше, докато говореше по телефона, друг път си вземаше листа скъпа хартия от склада на ателието и упражняваше ръката си като нахвърляше някое дърво, огряно от слънчевите лъчи, пейка в парка под проливен дъжд или онзи чифт поразително грозни обувки, които Мехмет беше зарязал в офиса след едно безуспешно прослушване за „Цар Лъв“. По-сериозни опити в рисуването Джордж не правеше. Никога нищо повече от скици с молив, понякога с мастило; въглен вече не използваше.

Докато не намери книгата. За малко да я пропусне. Беше паднала зад кофите за боклук и Джордж я мерна случайно, докато се опитваше да събере остатъците от нечий изхвърлен обяд, развлечени по целия тротоар от някой извадил късмет гълъб. Оказа се роман на Джон Ъпдайк, който Джордж не беше чел (всъщност той не беше чел нищо на Ъпдайк) със заглавие „След лилии красиви“. Джордж прибра съсипаното томче в ателието и разлисти лошо повредените страници. Ръбчетата на повечето бяха залепнали едно за друго, явно след някой преживян дъжд, но около половината книга все още ставаше.

Джордж беше поразен от внезапния порив да нарисува нещо върху някоя от страниците. Животът на книгата беше приключил, тя беше напълно нечетима, но въпреки това рисуването върху нея му се стори както възбуждащо вандалско, така и — тази втора мисъл го изпълни с увереност, че ще постъпи възможно най-правилно — начин да предаде тялото й на вечен покой, да й осигури достойно погребение, да постави монети върху вече затворените й очи. Но когато опря връхчето на молива си върху една от по-чистите страници, Джордж се спря.

По-добре беше да използва острие.

Без да се замисля, той бръкна в чекмеджето на бюрото си и извади от там макетния нож, с който подрязваше, оформяше и снаждаше материали всеки път, когато имаше задача нещо да бъде изработено на ръка — случаи, все по-редки в днешната ера на компютърния дизайн, срещу който Джордж не се беше съпротивлявал, тъй като този начин на работа беше по-бърз и му оставяше повече свободно време за драскане, моткане и мечти. С ножа в ръка той отново застана над поставената на работната му маса книга.

Беше събота сутрин. Всеки момент трябваше да отвори ателието, но вместо това Джордж постави върха на острието върху една страница. Ахна леко при първия направен разрез, едва ли не очаквайки книгата да ахне с него. Тя не го стори, но след първия натиск Джордж остана неподвижен, за да си даде сметка какво всъщност е сторил.

А после направи втори разрез.

Режеше и режеше, малки лентички, големи лентички, извити, ъгловати, тук-там не режеше, а късаше, всъщност късаше много, поне отначало, докато свикне със специфичното съпротивление на хартията. Повечето изрезки по форма не съвпадаха с намерението му, но продължаваше да реже, забиваше острието дълбоко в думите на Джон Ъпдайк (докато си почиваше, очите му прочитаха откъсчета от текста, цели параграфи, изпълнени със смайващ брой употреби на точки-и-запетаи и минимално количество сюжетно действие).

В някакъв момент Джордж все пак отвори ателието и захвърли всички клиенти на милостта на Мехмет, докато сам той остана съсредоточен със смайващо усърдие върху изрязването, часовете течаха, топяха се с рядка бързина. Джордж не беше съвсем сигурен към постигането на какви точно форми се стреми, но в късния следобед, когато Мехмет вече нямаше търпение да се изстреля към вкъщи и да се приготви за излизане в съботната вечер, той събра най-гладко изработените си изрезки върху квадрат от черна хартия и полека ги сглоби в онази фигура, която се беше оформила предварително в съзнанието му. Не струпа изрезките една върху друга, не им придаде обем или каквато и да е триизмерност, не — просто ги подреди легнали върху перната страница, някои от тях дори не се докосваха с останалите, и така, полека, ги нагласи в правилния контур: разпръснати думи и части от думи го гледаха, подобни на разкривени прозорчета към света, построен вътре в книгата, прозорчета, които Джордж беше изрязал в нея с ножа си.

— Лилия — подхвърли Мехмет, когато профуча край него, за да си вземе якето.

— Моля? — примигна от изненада Джордж, почти забравил къде изобщо се намира.

— Прилича на лилия — бавно повтори Мехмет, сякаш говореше на пациент в дълбока кома. — Любимото цвете на майка ми. Факт, който, мен ако питаш, говори много за личността й. Ухае и цапа много.

После Мехмет се напъха в дрехата си и си отиде, но Джордж остана седнал още дълго, загледан в апликираните изрезки.

Лилия. Очевидно беше лилия. Изрязана от книга със заглавие „Сред лилии красиви“.

Раздразнено се изсмя на собствената си клишираност, на плиткостта на замисъла си, на онази тривиалност, която — Джордж ясно чувстваше това — винаги му беше пречила да се превърне в истински художник и посегна да избута всичките хартиени боклуци от бюрото в кошчето.

Но се спря. Всъщност, на черната хартия лежеше една доста хубава лилия.

И така се започна. Джордж се навърташе около кашоните за книги по една лира в антикварните книжарници и купуваше най-повредените, най-отхвърлените и незаслужаващи обич книги. Никога не правеше изрезки и апликации по определена тема — стараейки се да не повтаря опита с тавтологичната лилия — но понякога един случайно мернат ред от някое шейсетгодишно полумухлясало томче на Агата Кристи поразяваше въображението му и той изрязваше и подреждаше формата на разказаната с много думи отпусната ръка, стиснала цигара. Или пък повтаряше с изрезки непознатия хоризонт с три увиснали над него хайку-луни, описан в някой научнофантастичен роман, чието име Джордж никога не беше и чувал. Или пък изработваше самотна фигура, носеща дете на ръце и маркирана с едно–единствено „1“, останало от „Част 1“ на историята за обсадата на Ленинград.

Показваше готовите апликации единствено на Аманда, при това невинаги — Мехмет ги беше виждал всичките, тъй като просто работеше в ателието, но това не беше „показване“ в същия смисъл на думата — и тя вежливо ги хвалеше, което обезкуражаваше Джордж, но въпреки това той продължаваше да работи. Експериментираше с различни лепила, за да подсигури най-здраво прикрепване към различните материали, които използваше за фон, пробваше да види как ще изглеждат апликациите под стъкло и без стъкло, с рамка или без рамка, без паспарту или с паспарту — съответно широко или тясно. Понякога се опитваше да изработи силует от една-единствена изрезка, веднъж успя да постигне почти съвършена форма на роза (в знак на почит към първата си лилия използва за целта страница от едно разпадащо се копие от романа на Айрис Мърдок „Дива роза“), но най-често получаваше резултати, сходни с подобния на гъска жерав, който Мехмет беше зърнал веднъж.

Нямаше никакви амбиции във връзка с апликациите, не се беше замислял дали са достатъчно добри, за да ги излага пред публика, просто ставаха за убиване на времето. Позволяваха на ръцете му да работят, понякога в известна степен откъснати от съзнанието му, а процесът на изработка винаги водеше към нещо, към тайнствен резултат, който се разкриваше — дори пред самия Джордж — едва в момента на окончателната подредба на изрязаните фигурки върху гладкия фон. Джордж ги довършваше по най-различни начини и ги държеше в единия ъгъл на склада, където Мехмет беше достатъчно любезен да не рови.

Апликациите развличаха Джордж, понякога дори бяха нещо повече от развлечение, но в края на краищата не бяха нищо особено, макар че той беше готов да настоява, че все пак са си неговото нищо особено.

До деня, в който се появи Кумико. И всичко се промени.

Тя носеше малък куфар като онези, които — образът се мерна толкова бързо в съзнанието на Джордж, че го разсея от самия факт на влязлата посетителка — носеха по гарите черно-белите героини от филмите от четирийсетте: куфар, не по-голям от малка кутия, очевидно празен, за да не полага актрисата никакви усилия, дръжката му, стисната в длан в снежнобяла ръкавица без нито едно петънце. Малък куфар, но въпреки това именно куфар, а не дипломатическо куфарче или ръчна чанта.

Посетителката беше по-дребна от средното, без при това да бъде действително дребничка, по раменете й падаше дълга тъмна коса, светлокафявите й очи гледаха немигащо Джордж. Той не беше в състояние да определи точната й националност, не и на момента. Беше облечена в семпла бяла рокля, същата на цвят като шлифера, преметнат в сгъвката на свободната й ръка — отново точно копие на пътуващите по влаковете героини от филмите от четирийсетте. На главата й беше кацнала мъничка червена шапчица — анахронизъм, който някак си идеално прилягаше на целия й вид.

Възрастта й също беше неопределима. На Джордж му се стори по-млада от него, може би към трийсет и пет? Но докато се взираше в нея, изгубил ума и дума, нещо в позата й, нещо в изисканата простота на роклята й, нещо в твърдия поглед в очите й, които не се откъсваха от него, му напомниха за фигура, излязла от дълбините на времето: влиятелна господарка с огромни владения през някоя от шотландските войни, инфанта, обречена да се омъжи в дивите джунгли на Южна Америка, търпелива прислужница на богиня с тежък характер…

Джордж примигна и посетителката пред него отново се превърна в обикновена жена. Жена в семпла бяла рокля. С шапчица, която изглеждаше демоде с поне деветдесет години, но в същото време приличаше на последен писък в модните тенденции.

— Мога ли да…? — най-сетне успя да промълви Джордж.

— Името ми — каза жената, — е Кумико.

Нито един клиент в двайсет и една годишната история на ателието не беше заявявал поръчка по този начин. Джордж отвърна:

— Аз съм Джордж.

— Джордж — повтори жената. — Да. Джордж.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — повтори й Джордж, преизпълнен с желание да я задържи.

— Исках да попитам, моля — отвърна тя и сложи малкия си куфар върху плота пред нея, — бихте ли могли да ме посъветвате как е най-добре да се изработят копия от тези?

Отблизо куфарът й изглеждаше направен от хартия, но в същото време на Джордж му се стори, че не е виждал по-скъпа вещ за пренасяне на багаж. Жената го отвори, откопча късите кожени каишки вътре и извади купчинка плочки от дебел картон — до една черни и с размери приблизително А5 — подобни на онези, които Джордж използваше за собствените си апликации.

Жената отдели пет плочки и ги подреди, една по една, пред очите на Джордж.

Върху тях имаше картини, очевидно дело на нейната ръка, ако се съдеше по начина, по който тя се отнасяше към тях — с онази странна смесица от емоции, характерна за художниците: едновременно плахо и смело, преизпълнена с очакване на реакция към изкуството й, независимо положителна или отрицателна. На пръв поглед това бяха просто изображения на красиви неща върху тъмен картон. Но ако човек ги гледаше по-дълго, ако наистина се взреше надълбоко…

Господи боже.

На една от картините беше изобразена воденица, но в нея нямаше и капка от противната сладникава асоциация, обикновено предизвиквана от думата „воденица“. Воденицата върху картона сякаш наистина се въртеше от потока, който течеше през колелото й, не беше въображаема воденица, а истинска, която съществува някъде, на някое определено място в света, реална воденица, истинна воденица, край която вероятно наскоро се е случила някоя от великите и ужасни трагедии на живота. Едновременно с това си беше просто воденица, при това явно много красива.

На втората плочка имаше дракон, донякъде в китайски стил, но крилата му бяха крила на дракон от европейската митология, беше уловен насред полет, окото му гледаше право в наблюдателя, изпълнено със зла насмешка. Точно както и воденицата, образът му беше на границата на пълния кич, подобно на онези картини за без пари, които туристите купуват от уличните художници. Но в същото време не преминаваше тази граница. Драконът на плочката беше такъв, какъвто фалшивите измислени дракони само си мечтаят да бъдат: месестото, тежко, живо, дишащо животно, скрито зад мита. Този дракон можеше да те ухапе. Този дракон можеше да те изяде.

Останалите картини бяха същите, увиснали сякаш на ръба на евтината вулгарност, но едновременно с това очевидно нямащи нищо общо с нея. Феникс, издигащ се над разтворена цветна пъпка. Табун коне, препускащи надолу по хълм. Бузата и шията на жена, отвърнала се от наблюдателя.

Образи, които трябваше да изглеждат евтини. Трябваше да изглеждат безвкусни и аматьорски. Трябваше да приличат на възможно най-лошия тип боклуци от гаражните разпродажби, изработени от дебела, отчаяна жена, чието единствено бъдеще е ранната смърт на алкохолиците.

Но с тези картини не беше така. Тези картини оставяха човека без дъх.

Онова обаче, което накара сърцето на Джордж да замре, онова, от което усети в стомаха си пърхане, сякаш беше глътнал балон, теглещ го нагоре, беше фактът, че картините на Кумико не бяха рисунки с молив, нито дърворезба, не бяха работени нито с маслени бои, нито с акварели.

Картините й бяха апликации. Формите, от които бяха образувани фигурите обаче, представляваха изрезки от някакво необозримо разнообразие от птичи пера.

— Това са… — изрече Джордж, неспособен да измисли какво още да добави, затова просто повтори:

— Това са…

— Не са такива, каквито трябва да бъдат, знам — отвърна Кумико. — Нещо им липсва. Но са си мои.

Тя изглежда се смути пред напрегнатото внимание, което Джордж показваше към картините й. Той ги гледаше така, както жертва на отвличане гледа парите от дългоочаквания откуп. Усещаше, че губи равновесие, в ушите му кръвта туптеше от замайване и той се подпря на плота, за да не падне.

— О! — възкликна тогава Кумико и Джордж видя, че тя с усмивка гледа лявата му ръка.

В нея още държеше собствената си апликация, абсолютно некадърна в сравнение с нейните, болезнено дилетантска, забравена в опита му да я скрие от Мехмет. Сега той отново понечи да я скрие, но жената вече не откъсваше очи от нея, а в тях не се четеше презрение, нито подигравка.

Четеше се удоволствие и радост.

— Изработил сте жерав — рече тя.

Била „откъде ли не“ — така му отговори Кумико същата вечер, докато двамата седяха на вечерята, на която Джордж я беше поканил по-рано — и била нещо като учителка. В чужбина. В развиващите се страни.

— Така, както го казвам, звучи като благородно занимание — допълни тя. — Не искам да звучи така. Сякаш съм някаква господарка и предлагам услугите си на бедните, но очарователни онеправдани. Не беше така. Съвсем не беше така. По-скоро беше…

Тя се отнесе и се загледа в тъмната дървена ламперия, покрила по-голямата част от стените и тавана. По неясни дори за самия него причини, Джордж я беше завел в един нов, но съзнателно декориран като старомоден „английски“ ресторант — мястото приличаше на заведение, в което мъже в сутрешни костюми вероятно са закусвали по всяко време между 1780-та и 1965-та година. На малка табела над вратата пишеше: „Създаден 1997 г.“ Джордж беше изненадан, че Кумико прие поканата му, че се беше оказала свободна още същата вечер, но тя му обясни, че е нова в града и все още не прелива от нови приятели.

Беше употребила точно тази дума. „Прелива“.

— Преподаването — продължи тя и смръщи вежди, — или, по-точно, взаимодействието приличаше на „здрасти“ и „довиждане“, казани едновременно, и така ден след ден. Разбираш ли какво имам предвид?

— Ни най-малко — отвърна Джордж. Тя говореше с някакъв неопределим акцент. Френски? Френско-руски? Испанско-малтийски? Южноафриканско-непалско-канадски? Но също и британски, а вероятно и японски, както звучеше и името й, но в същото време акцентът й не беше нито един от изброените, сякаш, докато беше пътувала по света, всяко едно от местата, където беше живяла, беше искало да я задържи вечно и като не беше успяло, се беше вмъкнало в гласа й, за да я принуди тогава да отнесе него със себе си. Джордж разбираше това, защото се чувстваше по същия начин.

Кумико се засмя на думите му, но не подигравателно, а мило.

— Не обичам да говоря толкова много за себе си. Нека кажем само, че съм живяла, променяла съм се и съм била променяна. Като всеки човек.

— Не мога да си представя момент, в който ти да трябва да бъдеш променяна.

Тя побутна парченце говеждо в чинията си, без да направи опит да го хапне.

— Вярвам, че наистина мислиш това, което казваш, Джордж.

— Прекалих. Прости ми.

— И на тези ти думи вярвам.

Тя беше имала сериозна връзка, може би дори брак, който беше приключил в някакъв момент, макар и не толкова мирно, колкото беше приключил неговият брак с Клеър. Кумико не желаеше да говори и за това.

— Миналото винаги е пълно както с радост, така и с болка, а те са нещо лично и не са тема за разговор при първа среща.

Джордж изпадна в такъв възторг, че тя нарече вечерята им „първа среща“, че пропусна няколко от следващите й изречения.

— Ами ти, Джордж? — попита тя. — Ти също не си от тук, нали?

— Не — отвърна той изненадано. — Аз съм…

— Американец — довърши тя и се облегна назад на стола си. — Значи и твоят дом е другаде, а?

Тя разказа, че е започнала да изработва апликациите по време на пътуванията си. Боите и четките били твърде трудни и скъпи за пренасяне от място на място и тя отначало започнала да използва местни платове — коприна или вълнено сукно, или каквото там било под ръка — а после преминала, повече или по-малко случайно, към птичите пера, след като се натъкнала на сергия за пера на пазара в Парамарибо или във Виентян, или в Кито, или пък може би в Шангрила, и там продавали пера във всички цветове, които човек можел да си представи, че и отвъд, някои били толкова невероятно пъстри, сякаш никога не са принадлежали на животно от нашия свят.

— И като се замисля от сегашна гледна точка — продължи Кумико, — не беше за вярване, че попаднах на такава сергия. Перата се съхраняват трудно и са много скъпи. Но ето ти на, стояха пред очите ми, набодени край бедния продавач в палещата жега. Бях омагьосана. Купих толкова, колкото можех да нося, а когато се върнах на следващия ден, сергията я нямаше.

После пийна от ментовия си чай — странна комбинация с печеното говеждо, но тя упорито беше отклонила всички покани за чаша червено вино, същото вино, което Джордж отчаяно се опитваше да не пие твърде бързо.

— Апликациите ти са… — почна отново той и пак засече.

— Още едно изречение, което не можеш да довършиш.

— Не, просто щях да кажа, че са… — думите отново го подведоха. — Просто те са… — на лицето й имаше усмивка, малко плаха в очакване на критична забележка върху работата й, плаха, но красива, така красива, така красива и блага, и някак взряна безстрашно право в Джордж, така че да става, каквото ще, реши той и довърши:

— Когато ги гледам, сякаш виждам късче от душата си.

Очите на Кумико се разтвориха широко.

Но тя не му се присмя.

— Много си мил, Джордж — отвърна, — но грешиш. Когато ги гледаш, виждаш късче от моята душа — после въздъхна. — Късче от моята все още незавършена душа. На апликациите ми им липсва нещо. Почти такива са, каквито трябва да бъдат, но… нещо липсва.

След това се загледа в чашата си с чай, сякаш онова, което липсваше, се криеше на дъното й.

Тя беше невъзможна. Невъзможно красива, невъзможно беше и това, че разговаряше с него, беше така невъзможно реална, че какво друго можеше да представлява тя самата, освен сън? Нозете й сигурно се носеха на сантиметър над земята. Ако я докоснеше, кожата й щеше да се окаже от стъкло и да се пръсне на парчета. Ако се вгледаше отблизо в ръцете й, щеше да види, че са прозрачни, така прозрачни, че през тях ще може да се чете.

Импулсивно Джордж посегна и взе ръката й в своята. Тя не се възпротиви и той огледа дланта й от всички страни. Не откри нищо необикновено, разбира се, това беше просто ръка (но нейната ръка, нейната) и, сконфузен, я постави леко обратно върху покривката на масата. Кумико обаче не го пусна да се отдръпне. Разгледа неговата ръка по същия начин, вгледа се в грубата кожа на дланите, в космите, така отблъскващо пораснали върху горната част на пръстите, в ноктите, гризани до кръв в продължение на твърде много десетилетия и в момента свили се до малки надгробни плочи, потънали дълбоко в плътта.

— Съжалявам — каза той.

Кумико нежно пусна ръката му и посегна към малкия куфар, оставен до стола й. Извади от него апликирания жерав на Джордж — още в ателието го беше помолила да й го даде. Поддържа го, положен върху дланта й.

— Чудя се дали бих могла да си позволя една нахална постъпка — каза.

Следващият ден беше някакъв кошмар. Прибирането на погрешно изпратените небесносини тениски с котетата се оказа изненадващо трудно, защото участниците в ергенското парти на Брукмън също така изненадващо си ги бяха харесали и не искаха да ги връщат.

— Кажете ми, има ли нещо по-смешно от десетима офицери, облечени в плътно прилепнали светлосини тениски с коте, което си бие чекии? — беше попитал самият Брукмън по телефона.

Джордж веднага се сети за куп по-смешни неща.

— Ами работата е там, че клиентките от моминското парти на О’Райли някак си разчитат да си ги получат. Всяка тениска е персонализирана и…

— Видяхме! Вече разпределихме момичешките прякори помежду си. На кума дадохме „Цицораната“ — направо му лепна.

Историята приключи с това, че Джордж се обади на едно близко студио за печат върху тениски, направи спешна поръчка, която плати на безбожна цена от собствения си джоб и в края на краищата поднови сините тениски за моминското парти, молейки се момичетата да не са си резервирали билети за Рига в последния момент. Междувременно Мехмет симулираше стомашен вирус, за да си тръгне по-рано — номер, който редовно разиграваше всеки петък следобед, а Джордж прекара целия ден в безпомощни вътрешни мъки предвид факта, че Кумико все още не разполагаше с мобилен телефон, който да работи на британска територия, така че нямаше начин нито да й звънне или да й прати есемес, нито да се вманиачава по мисълта кога да й звънне или да й прати есемес, нито да се вманиачава по мисълта дали да й звънне или да й прати есемес, докато най-сетне увисна на ръба на пълния нервен срив, защото в края на краищата разполагаше само с нейното снощно обещание, че ще се видят отново.

И, разбира се, точно в този момент тя влезе в ателието.

— Ето го моето нахалство — каза и сложи куфара си на плота.

Извади отвътре своята плочка с дракона: бели, плътно преплетени нишки и стълбчета от птичи пера върху семплия черен фон.

А до дракона беше поставила хартиения жерав на Джордж.

— Да му се не види — промълви сериозно Мехмет, надникнал над раменете им. — Невероятно е.

Джордж не каза нищо, защото, ако се беше опитал, щеше да се разридае.

— Просто пикник — каза Аманда на следващата сутрин, когато връчи Джей Пи на Джордж: една сладка топка детска плът, ухаеща на бисквити.

— Grand-père! — завика момченцето.

— Не е ли малко хладничко за пикник? — попита Джордж, целуна Джей Пи и го прибра вкъщи. Аманда ги последва, но остана права насред гостната.

Джордж я видя как плъзва поглед върху изобилието от хартии, дрехи и книги, залели стаята и очевидно превърнали я в не най-подходящото място за малко дете. Но това нямаше никакво значение. Джей Пи обожаваше Джордж, а Джордж обожаваше внука си. Човек можеше да ги заключи в затворническа килия и те пак щяха да си прекарат страхотно.

— Не и според Рейчъл и Мей — отвърна Аманда.

— Рейчъл? — повтори Джордж.

— Помниш я — каза дъщеря му. — Онова момиче от службата ми, дойде на рождения ми ден преди няколко месеца. И Мей ми е колежка. И двете са красавици, и двете дълбоко в себе си ми мислят злото. Рейчъл в по-голяма степен.

— Да — каза Джордж, докато люлееше кикотещия се Джей Пи в прегръдките си. — Мисля, че си ги спомням.

— Седим на слънце. Оглеждаме момчетата. Пием вино.

— Звучи чудесно.

— Те ме мразят. Мисля, че и аз ги мразя.

— Срещнах една жена — избъбри Джордж и на секундата стана ясно, че е задържал тези думи на върха на езика си от началото на разговора.

Изражението на Аманда застина.

— Така…

— Запознахме се в ателието. Излизахме заедно снощи и онази вечер. Довечера пак ще излизаме.

— Три вечери поред? Вие какво, да не сте на по шестнайсет години?

— Знам, знам, че всичко става много бързо, но… — Джордж остави Джей Пи на дивана и го зарина сред стари, прашни възглавници, изпод които момченцето трябваше да се измъкне — Джей Пи обожаваше тази игра.

— Но? — подкани го Аманда.

— Ами нищо — сви рамене Джордж. — Нищо. Просто ти казвам, че се запознах с една прекрасна жена.

— Хубаво — предпазливо рече тя. — Ще мина да го прибера преди четири следобед.

— Добре, защото…

— Защото имаш среща, разбрах.

Но Джордж не се притесни от коментара й — отвътре беше изпълнен с такава светлина, че дори не беше в състояние да чувства срам.

— Само почакай — рече той. — Почакай само да ти покажа дракона и жерава.

Тази вечер той целуна Кумико. За момент тя се остави да бъде целувана, но след това сама отвърна на целувката.

Сърцето му запя.

— Не разбирам — каза Джордж малко по-късно, когато двамата лежаха сред чаршафите, които той дори не си беше дал труда да смени, защото и за миг не си беше представял, че нещо такова изобщо може да се случи. — Коя всъщност си ти?

— Кумико — отвърна жената. — А ти кой си?

— Честно казано — рече Джордж, — нямам ни най-малка представа.

— Тогава аз ще ти кажа — тя се извърна към него и взе ръката му в своята, сякаш се канеше да го благослови. — Ти си добър, Джордж. Ти си човек, който прощава.

— Който прощава какво? — попита той.

Но в отговор тя го целуна и въпросът потъна и остана изгубен, изгубен, изгубен.

1 от 32.

Тя се ражда като дъх сред облака.

Не вижда нито майка си, нито баща си — майка й е умряла по време на раждането и сега е другаде; баща й е самият облак, мълчалив, ридаещ, погълнат от скръб — затова тя се възправя сам-сама, несвикнала още с нозете си.

— От къде дойдох? — пита тя.

Никакъв ответ.

— Къде ще отида?

Ответ не идва, дори облакът не казва нито дума, макар че знае отговора.

— Мога ли поне да попитам как е името ми?

След миг колебание, облакът го пошепва в ухото й. Тя кима и разбира.

2 от 32.

Тя полита.

3 от 32.

Светът под нея е млад, твърде млад, за общо цяло. Той съществува като летящи свързани помежду си с въжени мостове или висящи пътеки от бамбук, до други се стига с хартиени гребни лодки след преодоляване на огромни разстояния ширнало се небе — до тези острови тя стига само с полет.

Каца на един остров, покрит почти целия с поляни, тревата й се кланя под напора на лекия бриз. Тя стрива стръкче между пръстите си и й казва:

— Да. Точно така.

Сред поляните има езеро. Тя отива до него, пристъпва по пясъчната ивица край брега му, докато стига реката, която изтича от водите му. Повдига се на пръсти и вижда, че реката се излива в гневни буйни струи от ръба на острова и пропада в пространството.

Защо водата прави така?, мисли тя.

4 от 32.

На отвъдния бряг на езерото стои рибар. Тя извиква към него:

— Защо водата прави така? Защо не изтече веднъж завинаги цялата и не остави след себе си само пуста земя?

— Това езеро извира от сълзите на деца, които са изгубили родителите си, господарке — отвръща рибарят. — Както сама виждаш.

— А! — казва тя, свежда поглед и вижда как сълзите капят от собствените й златни очи право в езерото, образувайки разширяващи се кръгове по гладката му повърхност.

— От сълзите месото на рибите става крехко — продължава рибарят, навивайки макарата и изтегляйки риба с блестящи златни люспи. — Макар че вкусът им е вкус на скръб.

— Гладна съм — казва тя. — Досега никога нищо не съм яла.

— Ела тук до огъня, господарке — отговоря рибарят. — Аз ще те нахраня с тъга — той хвърля златолюспата риба в кошницата си, хрилете й се отварят и затварят безпомощно на сухото. — А може би след това — продължава той почти свенливо, но само почти — ти ще легнеш с мен, за да ми покажеш колко си ми благодарна.

Рибарят й се усмихва. Усмивката му е изпълнена с гнусна надежда.

5 от 32.

В отговор тя скланя глава на гърдите си и полита към него, пръстите й леко се плъзват по езерната повърхност, оставяйки подире й две разширяващи се водни стрели. Каца до рибаря, хваща главата му с длани и нежно го целува по устните.

Усещането е ново за нея. По-влажно, отколкото си е представяла.

— Ти искаш да ме уловиш — казва му тя. — Мислите ти са ясни. Ще вземеш харпуна, който лежи до кошницата с рибата, и ако аз не се съглася да легна с теб, ще го използваш, за да ме принудиш насила. Навярно ти дори не си лош човек, навярно си просто мъж, когото самотата е изкривила. Не мога да кажа. Но със сигурност знам, че ти не искаш тялото ми. Искаш прошката ми.

Лицето на мъжа се сгърчва в гримасата на тъгата. Той заплаква.

— Да, господарке. Прости ми, господарке.

— Вярвам ти — отвръща тя. — Имаш прошката ми.

6 от 32.

Бързо и милостиво тя изкълвава очите на рибаря и пронизва с двата си остри пръста сърцето му. Той се свлича на калния бряг.

— Ти ме уби, господарке — казва той и поглежда тялото си, рухнало в калта помежду им. — Ти ме освободи.

— Сторих го с радост — отвръща тя.

— Благодаря ти, господарке — казва рибарят. — Благодаря ти.

Вихър се извива около двама им и разпръсва духа на рибаря, който й благодари дотогава, докато не може да й благодари повече.

7 от 32.

Тя се нахранва с рибите в кошницата. Вкусът им е вкус на скръб, горчив, но не неприятен. След като се засища, тя взема останалите риби и ги пуска една по една обратно във водата, задържайки ги между дланите си, докато те с гърч се връщат към живота и отплуват. Когато освобождава всичките, тя претъркулва и тялото на рибаря в езерото и се сбогува с него, докато течението го подема и го отнася на последното му пътуване, в чийто край гневните въртопи на водата го изхвърлят в пространството между островите.

Тя поглежда ръцете си, обръща ги от всички страни, сякаш любопитна да прозре онова, което току-що е сторила с тях. Измива ги в реката и ги подсушава в материята на роклята си. После отново полита.