Големият лош вълк

Деветнадесета глава

Моли се намръщи, докато добавяше още едно жълто цвете към сатенената покривка. Въпреки че нямаше никакво желание да бродира, Моли смяташе, че е чиста загуба на време, щом почти бе довършила покривката, да я зареже. Беше прекарала часове над нея и не можеше да я остави настрана недовършена. Може би един ден детето им щеше да поиска да я има като спомен от своите родители.

Моли седеше на любимия си стол в библиотеката, където обикновено четеше или шиеше. Ако само я допускаха в кухнята, тя би могла да пече хляб, но всеки път, когато се появеше във владенията на Хариет, бе посрещана с търпелив, но недвусмислен поглед, от който разбираше, че е по-добре да си тръгне.

Дните минаваха, а Моли не се чувстваше тук у дома си повече, отколкото на сватбения си ден.

— Здравей, Червенокоске.

Моли почти подскочи от стола. Дори без да вдига глава, знаеше кого ще види, застанал на вратата. Сгъна покривката и я сложи в кошничката от едната си страна.

— Какво правиш тук?

Улф бе застанал в обичайната си небрежна поза в рамката на вратата и я гледаше така, сякаш тя не принадлежеше на това място.

— Това е моят дом.

Като въздъхна дълбоко, Моли се опита да се успокои. Разбира се, че това бе неговата къща. Знаеше, че той ще дойде, но не очакваше да го види толкова скоро.

— Така е. С удоволствие ще остана в Кингспорт при майка ми, докато се върнеш в Ню Йорк.

— Няма да се връщам.

— Какво! — Моли скочи на крака. — Какво искаш да кажеш с това, че няма да се връщаш? Трябва да се върнеш!

— Всъщност не трябва — отвърна спокойно той. — Бизнесът започна да ми дотяга, затова продадох стоманолеярната и дъскорезницата, а товарът и превозът на стоки е организиран толкова добре, че много рядко имат нужда от мен. Дадох на Хоръс безбожна заплата, за да управлява в мое отсъствие. Всеки бизнес, в който участвам, може да се управлява оттук!

Моли искаше да повярва, че Улф се бе върнал във Ванора Пойнт заради нея, че през седмиците, през които бяха разделени, е разбрал, че я обича… но познаваше Улф твърде добре. Беше отегчен от бизнеса. Скоро щеше да се отегчи и от нея.

— Нищо ли няма да кажеш? — настоя той.

Когато узнаеше, че ще става баща, дали щеше да я зареже? Дали за него детето бе само още една постигната цел?

— Не те очаквах — отвърна тихо тя.

— Очевидно.

— Не знам какво да ти кажа.

Част от нея ликуваше, че той се бе върнал и не искаше нищо повече, освен да се хвърли в прегръдките му. Улф изглеждаше чудесно. Явно времето, през което бяха разделени, изобщо не му беше повлияло зле.

Улф влезе в стаята и с няколко крачки се намери до Моли.

— Липсваше ми, Червенокоске. Доволна ли си?

— Не съвсем.

Той хвана брадичката й и я принуди да го погледне.

— А би трябвало. Никой преди не ми е липсвал.

Моли знаеше, че той ще я целуне и тогава тя ще забрави всяка болка, всяко предателство. Не беше справедливо да има такава власт над нея. Когато той наистина я целуна, сърцето й ускори ритъма си. Въпреки че разумът й отказваше да го приеме, Моли искаше да прости на Улф всичко. Адел, факта, че си бе отишъл вечерта на концерта, изпитанието, на което я бе подложил.

Моли отдели устните си от неговите, но той продължи да я държи здраво.

— Пусни ме.

— Това ли искаш, Червенокоске? — Той я привлече още по-близо до себе си, така че тя да почувства възбудата му. — Имам нужда от теб.

Беше време, когато Моли си бе мислила, че това е достатъчно: Улф да се нуждае от нея по какъвто и да било начин. Бе мислила, че иска точно това. Вече не мислеше така. Обичаше го твърде много, повече отколкото бе мислила, че е възможно.

Моли промуши ръка между притиснатите им тела и я сложи на гърдите на Улф. Можеше да почувства ударите на сърцето му, топлината на тялото, за което бе мечтала нощи наред. Той се усмихна, без съмнение мислейки си, че е спечелил отново.

— Когато започнеш да се нуждаеш от мен в дома си, трябва да поговорим. — Моли се опита да го отблъсне, но Улф не помръдна.

Усмивката му угасна.

— Не можеш да ме отблъскваш, Моли. Ти си ми жена.

— Вярно е, твоя жена съм — прошепна тя. — Но не се опитвай да ме заплашваш или да ме плашиш с оня твой поглед. Въпреки всичко, което направи, знам, че няма да ме нараниш.

Той я пусна и отстъпи крачка назад.

— Искаш извинение ли? Добре. Съжалявам, Моли.

— Не искам извинения, а и да исках, тези груби думи не са достатъчни. — Моли се почувства по-смела, след като се намираше на няколко крачки от него.

Когато Улф бе ядосан, изглеждаше по-висок, по-широкоплещест и по-застрашителен.

— Какво, по дяволите, искаш?

Моли изправи гръб, опитвайки се също да изглежда по-висока, но не можеше да се мери с Улф, разбира се. Да се осмели ли да му каже? Щеше ли отговорът й да го изплаши и той да се върне обратно в Ню Йорк? Нищо не можеше да бъде по-лошо от положението, в което бе изпаднала.

— Искам да ме обичаш.

Той би трябвало да се досети. Не би трябвало да почувства тези думи като удар в стомаха. Разбира се, че тя искаше точно това. От самото начало.

— Никога не съм ти обещавал, че ще те обичам.

— Знам.

Тя бе по-красива, отколкото Улф си спомняше, косата й бе станала сякаш по-червена, кожата по-бледа, а той я желаеше до болка. Той имаше всяко право да я метне през рамо и да я отнесе в спалнята, но знаеше не по-зле от Моли, че това нямаше да се случи.

— За известно време бракът ни вървеше добре. Това, което имахме, бе достатъчно — каза той.

— Вече не е достатъчно — прошепна Моли.

— И защо не, по дяволите?

Моли изглеждаше така, като че всеки момент може да се разплаче, но тя никога не плачеше. Само когато бе погълната от някоя хубава книга, само тогава плачеше. Но точно сега сивите й очи само блестяха повече от обикновено, по страните й избиваше руменина.

Дали се опитваше да скрие сълзите си от него, или бе толкова издръжлива, колкото изглеждаше? Артур, момчето от хотела, бе обвинил Улф, че бе накарал Моли да плаче, но Улф не можеше да повярва, че това е истина.

— Когато се оженихме, аз те обичах — призна тя с тих глас. — И преди това. Дойдох при теб, отдадох ти се, дадох ти всичко, което имах и те обичах. Майка ми и баба ми мислеха, че съм се съгласила да се омъжа за теб само заради осигуреното материално положение, което им бе обещано. Дори и ти мислеше, че съм се омъжила за теб заради парите ти.

— Червенокоске, недей…

— Мразя парите ти — прекъсна го тя. — Дори да ги изгориш всичките, аз пак ще те обичам.

— Червенокоске. — Улф пристъпи крачка напред, но Моли отстъпи назад.

— Остави ме да довърша. Изглежда изобщо няма значение колко те обичам. Ти дори не ми вярваш. Това боли повече, отколкото можеш да си представиш, Улф.

Можеше да си представи. Нещо повече, знаеше. Бе видял болката в очите й. Сега в тях имаше тъга и издръжливост. И сила.

— Казах, че съжалявам…

— Не е достатъчно.

— Не мога да те обичам така, както искаш ти, Моли. И няма да те лъжа и да шепна красиви думи, за да те лаская или да запазя мира между нас.

Той пристъпи крачка напред, след това спря.

— Не мога да ти дам повече, отколкото имам аз самият.

Тя обаче остана непоколебима. Нищо ли не означаваше за нея, че се бе отказал от живота си в Ню Йорк само за да дойде тук? Не разбираше ли тя колко му струва само да й признае, че има нужда от нея?

Но изражението й не се смекчи.

— Мислиш си, че в сърцето ти няма любов, но аз знам, че не е така. Виждала съм искрици от нея, когато не проявяваш обичайната си студенина. Кажи ми, че ме обичаш Улф.

Не можеше. Бе все едно да сложи главата си на дръвника и да връчи на Моли брадва. Да разголи душата си пред нея, не бе същото, като да разголи тялото си.

— Нуждая се от теб — отвърна той.

Моли поклати глава.

— Искам всичко.

— Не притежавам това, което искаш да ти дам.

— Не е вярно. Намери го, Улф. Не мога да живея така, да те обичам толкова силно и през останалата част от живота си да се чудя дали на близкия ъгъл чака някоя Адел или ми предстои поредното изпитание във вярност.

Улф искаше да я попита дали вече носи детето му, но не можеше. Не още.

— Това, което имаме, е почти идеално, Червенокоске. — Улф прокара пръсти през косата си. Трябваше да направи нещо, за да не се пресегне и да не я хване. — Страст, забавления. Почти идеално.

— Искам всичко да е идеално — прошепна Моли, след което мина тичешком покрай него. Можеше да се пресегне и да я хване, да я накара да го погледне в очите и да му каже, че отхвърля всичко само защото не е идеално. Но не го направи. Улф уморено се отпусна на стола, в който тя бе седяла. Столът все още пазеше нейната топлина и лекия мирис на любимия й сапун.

Бе очаквал, че Моли ще е ядосана, знаел бе, че няма да му е лесно и ще трябва да води борба, за да си върне това, което бяха имали помежду си, но не бе очаквал, че Моли ще е толкова непреклонна.

Когато отпусна ръце от двете страни на стола, докосна кошничката и сгънатия плат вътре. Моли го бе напъхала припряно в кошничката, когато го бе видяла. Може би шиеше бебешки дрешки?

Улф взе внимателно плата и го разстла на коленете си. Внимателно разгъна краищата. Това не бе бебешка дрешка. В средата на покривката бе избродирано копринено дърво. Колко подходящ символ. Това му напомни за тяхната среща в гората, за дърветата, зад които се бе крил, за да я наблюдава незабелязано.

Цветята по края бяха жълти и сини, точно като дивите цветя, които й бе подарил, опитвайки се да я съблазни. Улф прокара пръсти по имената им, които тя бе избродирала толкова красиво от двете страни на дървото. В средата, под дървото, Моли бе избродирала датата на сватбата им с малки, изящни бодове.

— Добре дошли вкъщи, сър.

Улф бавно вдигна глава. Ларкин никога не се променяше. Възрастта не му личеше, той беше най-стабилният човек във Ванора Пойнт. На устните на Улф напираше язвителен отговор, но той го преглътна.

— Благодаря, Ларкин.

Като че изненадан от любезния отговор, застаряващият иконом вдигна учудено вежди и понечи да излезе от стаята.

— Ларкин — извика остро Улф и икономът отново пристъпи напред с леко кимване.

— Какво мога да направя за вас, сър?

Улф сгъна внимателно покривката и я върна обратно в кошничката.

— Някога бил ли си женен, Ларкин?

Този личен въпрос очевидно изненада много иконома. Очите му се разшириха и зае още по-скована стойка. Това бе изненадващо, тъй като Ларкин бе известен със своята безстрастност.

— От дете живея тук, но никога не съм те чул да споменаваш семейството си.

Ларкин си пое дълбоко дъх.

— Бях женен, но това бе много отдавна, когато бях млад.

— А деца имаш ли?

— Четири.

— Чудесно — отвърна Улф, което изненада още веднъж стария човек. — Разкажи ми за жена си.

Този разговор караше обикновено невъзмутимия Ларкин да се чувства доста неудобно.

— Тя беше много красива и добра, чудесна майка.

— Беше? — усмивката на Улф угасна.

— Тя почина при раждането на най-малкия ни син.

— Съжалявам. — Улф се почувства като истински негодник, че напомни на Ларкин за загубата му. — Не исках да проявявам излишно любопитство.

Ларкин не направи опит да излезе от библиотеката, но стоеше до вратата, за да може да долови всеки възможен шум отвън.

— Това се случи много отдавна, сър, още докато бяхте съвсем малко момче.

— А къде са сега децата ти?

— Ана е омъжена и има свои деца, сър. Живее близо до Бостън. Хари и Джордж се преместиха на запад преди няколко години, а Рос живее в Бангор. Там разбива собствен бизнес. — В гласа му имаше тъга.

— Защо никога не съм се срещал с тях?

Ларкин така погледна Улф, като че ли си бе загубил ума. Нито веднъж Улф не бе питал никого от персонала за личния му живот. Улф дори не знаеше имената им, докато Моли не му ги бе казала.

— След като жена ми умря, те отидоха да живеят при сестра ми.

— Кога ходеше да ги видиш?

Ларкин изглеждаше много смутен, но Улф трябваше да знае.

— Баща ви беше много щедър с мен, сър. Всяка година прекарвах с тях Коледа и по една седмица всяко лято.

Една седмица и Коледа. Не беше достатъчно. Ларкин почти не бе виждал децата си, докато са растели. Така, както и Улф нямаше да вижда своите, ако се придържаше към първоначалния си план.

— А сега?

— Сър? — Ларкин отново вдигна вежди.

— Кога за последен път си ходил в Бостън, за да видиш внуците си?

Старият човек се изчерви от смущение и впи поглед някъде над главата на Улф.

— Преди три години, сър.

— Преди три години? — хлъцна Улф и поклати глава. — Така не може, Ларкин. Знаеш, че можем да оживеем и без теб.

— Да, сър.

— Можеш да тръгнеш следващата седмица — продължи Улф със същия студен и делови тон, с който бе сключил сделката в стоманолеярната с Кларънс Иънг. — Преди да е настъпила истинската зима. Две седмици ще бъдат ли достатъчни?

— Да, сър.

— А през пролетта, мисля, един месец отпуска е съвсем в реда на нещата. Искате ли да видите Дивия Запад, Ларкин?

— Да, сър, но… — Съвсем необичайно за него, Ларкин започна да заеква.

— Не искаш да отидеш? — Чак сега Улф се сети, че след толкова години, Ларкин може да не е в добри отношения със синовете си.

— Не е това, сър. Просто през всичките тези години съм се грижил за домакинството на тази къща и…

Улф улови тревогата на иконома си и веднага разбра причината.

— И се страхуваш, че когато се върнеш, ще намериш всичко съсипано?

— Да, сър — въздъхна Ларкин.

— С малко помощ, Моли ще бъде в състояние да управлява добре това домакинство. Тя се учи бързо.

— Благодаря ви, сър.

Споменавайки името на жена си, Улф отново се сети за собствените си проблеми.

— Как беше мисис Тревелиън, откакто се върна от Ню Йорк? — попита внезапно Улф.

— Питате как се е чувствала душевно или се интересувате от физическото й състояние, сър?

— И двете.

— Бе доста мълчалива, но не я познавам достатъчно добре, за да кажа дали това е необичайно.

— Необичайно е — измърмори Улф.

— Изглежда необичайно загрижена да създава проблеми в домакинството, с… както казва тя, да се изпречва на пътя. Настоява да ме нарича мистър Ларкин, макар че само Ларкин е съвсем достатъчно. — Ларкин си пое дълбоко дъх. — Физически, трябва да кажа, че е съвсем здрава. Никога не съм виждал една жена да яде толкова много и въпреки това да е толкова слабичка и пъргава като сърна.

Улф се усмихна на краткото описание. Ларкин бе свършил работата си. Един от въпросите, които бяха измъчвали Улф, бе получил отговор.

— Кажи ми, Ларкин. Случайно да си ми изпращал един плик преди около седмица? С няколко листа смачкана хартия.

Ларкин отново бе надянал безстрастната си маска и вдигна учудено вежди.

— Страхувам се, че не знам за какво говорите, сър.

С едно махване на ръката Улф отпрати иконома. Когато той излезе в коридора, Улф се усмихна.

— Благодаря ти, Ларкин.

Бе почти сигурен, че долови едно слабо „Няма защо, сър“, докато вратата се затваряше.

Моли крачеше из стаята, а погледът й не изпускаше заключената врата, която разделяше спалнята й от тази на Улф. Бе се изразила съвсем ясно. Докато Улф не признаеше, че я обича, техният брак не значеше нищо.

Но ако той дойдеше при нея, тя нямаше да е в състояние да му се противопостави. Познаваше тялото си твърде добре. Той можеше да пробие защитата й само с едно докосване, с нежна целувка…

Но ако я видеше съблечена, Улф щеше да разбере, че тя носи наследника, които той очакваше от нея. Промените в тялото й бяха съвсем незначителни, но Моли бе сигурна, че Улф щеше да забележи леко подутия й корем, леко наедрелите й гърди.

Съществуваха някои кратки, чудесни моменти, когато бе вярвала, че той наистина я обича. Виждаше го в очите му, чувстваше го в допира му… но ако бе истина, защо той не искаше да й го каже?

Докато размишляваше, бравата на вратата помръдна леко. Моли очакваше Улф да започне да тропа по вратата и да настоява да влезе. За миг настъпи тишина и Моли почти повярва, че Улф се е отказал.

Внезапно с ужасен трясък вратата се отвори, последвана от ботуша на Улф, който в следващия миг тупна на пода.

Моли очакваше да види лицето му, разкривено от гняв, но вместо това там бе изписана познатата дяволита усмивка.

— Никога повече не ме заключвай, Червенокоске. От това няма да има полза. — В гласа му не се долавяше дори намек за гняв.

Моли прокара език по пресъхналите си устни и отстъпи крачка назад. Озова се точно до леглото.

— Ти си моя жена — продължи Улф с дълбок глас. Усмивката му бързо угасна.

— Знам — прошепна Моли.

— И ще ми дадеш каквото поискам — допълни той.

— Аз няма…

— А това, което искам сега, е целувка за лека нощ.

За това Моли нямаше отговор и само затаи дъх, докато Улф приближаваше бавно. Когато застана пред нея, я погали по страната с обратната страна на ръката си.

— Счупи вратата само за една целувка за лека нощ? — попита Моли, докато той бавно навеждаше устни към нейните.

— Да.

Отговорът му бе страстна въздишка. Изминало бе толкова време, целувките му й липсваха много. Моли почувства как се предава на сладката магия, докато Улф я държеше здраво в прегръдките си. Той задълбочи целувката, притисна я към себе си, като я накара да почувства възбудата му. Моли почувства слабост в коленете си, по тялото й се разляха сладостни вълни и това само от една целувка. Не можа да потисне сподавения стон, който се изтръгна от гърдите й, а тялото й несъзнателно се притисна към неговото. Ръцете й обгърнаха кръста му и се спряха на широкия му гръб. Изпитваше нужда също да го държи в прегръдките си.

Не бе могла да му каже този следобед, но той й липсваше много. Улф я пусна с очевидно нежелание. Устните му се отделиха от нейните, след което се върнаха отново за бърза целувка. Ръцете му бавно отпуснаха прегръдката. След това той вдигна брадичката й, така че тя бе принудена да го погледне в очите.

Ако искаше да докаже, че тя е безсилна срещу него, бе успял напълно. Моли болезнено го желаеше, изобщо не й достави удоволствие фактът, че видя болката си отразена в очите на Улф.

— Кажи ми — прошепна той, — че това не беше идеално.

Като каза това, той я пусна, отдалечи се от нея и излезе от стаята, без да погледне назад нито веднъж. Моли се отпусна на леглото.

Улф се приготви да прекара нощта, седнал в любимия си стол, с пура в едната ръка и чаша бренди в другата. Камината беше запалена, тъй като нощите бяха студени.

Улф вече не се съмняваше, че Моли е бременна. Беше се закръглила едва забележимо, а гърдите й бяха малко по-големи, отколкото преди. За това паметта му не го лъжеше, бе сигурен.

Беше му необходимо цялото самообладание, за да я целуне и след това да си отиде. Особено когато бе дяволски сигурен, че и тя го желае не по-малко от него.

Ако я съблазнеше сега, тя никога нямаше да му прости. Първо трябваше да й докаже, че това, което имаха, беше достатъчно, че нещата не можеха да бъдат такива, каквито ги желаеше Моли.

Улф обърна поглед към празното легло, което бе много по-удобно от стола, на който седеше в момента, но не можеше да си наложи да си легне сам. Нямаше да може да заспи без Моли, сгушена до него. Откакто тя го напусна, нито една нощ не бе спал добре.

Улф допуши пурата си, отпи от брендито си и се заслуша в пукането на огъня и тихите движения в стаята до неговата. Стъпки по пода, въздишка, шум от тяло, което се върти неспокойно в леглото. Моли не можеше да намери спокойствие, също като него.

Удобство. Спокойствие. Трябваше да я убеди, че единственото удобство и спокойствие за нея бе в прегръдките му.

Нямаше да бъде лесно и може би щеше да отнеме повече време, отколкото си бе мислил, но Моли щеше да дойде при него.

Улф заспа на стола си с усмивка.