Големият лош вълк

Шеста глава

Улф крачеше напред-назад, забил поглед в пода. Брендито му стоеше забравено на бюрото. Не бе очаквал такъв развой на нещата. Тя бе отвърнала „не“.

Крехките жени никога не бяха го приемали лесно, но Моли не беше крехко цвете. Тя го бе гледала в очите без колебание и страх, и страстно го бе целунала. Тя също го желаеше, Улф чувстваше това с всяка фибра на тялото си.

Това, което й бе предложил, не бе достатъчно. Тя вероятно искаше повече. Това откритие го бе накарало да спре. Когато вдигна поглед, забеляза Ларкин, който го наблюдаваше мълчаливо от отворената врата на кабинета.

— Какво искаш? — сопна му се Улф.

Ларкин не се стресна, дори не примигна изненадано.

— Ще вечеряте ли?

Колко време бе минало, откакто Ларкин за пръв път му бе съобщил, че вечерята е готова? Улф не си спомняше и не го беше грижа.

— Не.

Икономът се обърна и излезе.

Улф напълни отново чашата си с бренди и продължи да кръстосва из кабинета. Не можеше да стои на едно място, нямаше апетит и всичко това само защото едно обикновено момиче му бе отказало.

Нямаше смисъл нещо толкова незначително да го измъчва така. Жени му бяха отказвали и преди, и той повече и не помисляше за тях. За всяка жена, която му отказваше поради това, че бе Улф Тревелиън, или защото не одобряваше начина му на живот, или защото не е достатъчно красив, имаше поне три, които с удоволствие заемаха мястото й. Ню Йорк бе пълен с красиви, желаещи го жени.

— Ларкин! — изрева Улф и само след секунди икономът се появи. Улф изпразни чашата си, като изпи на екс питието. — Приготви ми куфарите. — Остави шумно празната чаша на бюрото. — Тръгвам утре сутринта.

— Добре, сър — отвърна Ларкин с дрезгав глас.

След като веднъж бе взел решение, Улф се почувства някак си по-добре. Очевидното му влечение към Моли Кинкейд се дължеше без съмнение на скуката. Беше му омръзнало да пие сам, сам да играе карти. Ванора Пойнт също му бе омръзнала. Може би беше време да продаде това проклето място.

След като се успокои, Улф седна на бюрото си и извади тесте карти от горното чекмедже. Често си бе мислил, че при различни обстоятелства би могъл да стане добър картоиграч, би могъл да печели добре по този начин.

Улф небрежно разбърка картите със сръчност, придобиваща се само след години практика, след което разстла картите по бюрото с лицето надолу.

Когато бе направил същото в гората и бе подредил картите на пасианс, Моли бе имала късмет. Обикновено и той имаше. Когато си бе теглила карта за трети път, го бе победила съвсем честно. Бе си пожелал, твърде късно, да бе изтеглил най-горната карта и да бе поискал целувката. Просто една целувка. Тази мисъл го ядоса. Защо, по дяволите, Моли бе постоянно в мислите му?

Тъй като не бе възможно да престане да мисли за Моли, Улф прокара пръсти по картите, както бе направила тя през онзи ден. Върховете на пръстите му едва ги докосваха. Съвсем нехайно извади една от средата. Дама купа. Червена дама. Моли Кинкейд.

Това бе смешно. Той все още я желаеше, а Улф Тревелиън винаги получаваше това, което иска. Винаги. Всичко, което трябваше да направи, бе да вдигне залога. Какво да направи, за да накара Моли да зареже досадните си принципи? Какво искаше тя?

Когато Ларкин отново се появи, Улф все още не откъсваше поглед от червената дама.

— Куфарите са готови, сър. Приготвил съм ви изгладен пътнически костюм, сивия, онзи…

— Промених решението си — заяви Улф. — Няма да пътувам.

Ларкин си пое дълбоко дъх, след което издиша бавно, на пресекулки.

— Добре, сър.

Едва бяха започнали да пекат сутрешния хляб, когато на вратата се почука. Моли и майка й бяха искрено изненадани. Никой не идваше толкова рано сутринта. Моли се отправи към вратата, за да отвори и по път изтри ръцете си в престилката. Чукаше се силно, като че ли някой риташе по вратата.

Момчето, което стоеше отвън, й бе напълно непознато. То едва държеше няколко големи пакета в ръцете си. Наистина бе ритало по вратата.

— Вие ли сте Моли Кинкейд? — попита то, а най-отгоре един малък пакет застрашително се залюля, но не падна. Моли го хвана, преди наистина да бе паднал на земята.

— Да. Какво е всичко това?

— Мистър Тревелиън ви изпраща тези неща, с най-добри пожелания, мис. — Момчето надзърна над пакетите и Моли видя, че въпреки че бе високо, все пак бе само едно момче.

— Върни му ги — отвърна Моли, като отново сложи малкия пакет при другите. — И кажи на мистър Тревелиън, че нямам нужда от неговите подаръци.

През една пролука между пакетите Моли забеляза, че лицето на момчето почервеня.

— Не мога да направя това, мис. Той ще… той ще ме убие, ако не изпълня поръчението, наистина ще го направи.

— Не ставай смешен — отвърна Моли и понечи да затвори вратата.

— Но, но… — момчето сложи крак на вратата, така че Моли не можеше да затвори. — Не искате ли да разберете какво има в тези кутии? Искам да кажа, не сте ли поне малко любопитна?

Любопитството й вече й бе причинило доста неприятности.

— Не.

Моли отмести крака на момчето от вратата, след което затвори. Не бе успяла дори да му обърне гръб, когато чу как пакетите се изсипаха на земята. Първо един, след това още един, а след това всичките. Моли се усмихна, доволна от себе си, докато не застана очи в очи с майка си.

— За какво беше всичко това?

— Нищо — отвърна нехайно Моли, като бързо премина покрай майка си. — Едно момче искаше да достави някакви поръчки, но бе сбъркало адреса.

— Не чух ли да споменава името Тревелиън?

Смешно, но гласът на Мери Кинкейд се превърна в шепот, когато спомена фамилното име на Улф.

— Да, така е — отвърна Моли с колеблив глас, все едно не бе много сигурна. — Да се захващам ли отново за работа?

Въпреки че майка й не знаеше нищо за срещите на Моли с Улф в гората, само споменаването на името му я накара да се впусне във възмутени излияния.

— На този човек не трябва да му позволяват да се разхожда тук свободно след това, което направи.

— В действителност ти не знаеш какво се е случило. — Моли се опита да запази обичайния си тон. Нямаше смисъл да защитава Улф пред майка си. Хана и Стела можеха и да обърнат внимание, но не и Мери Кинкейд. — Все пак би могло да бъде и някаква трагична случайност.

— Тогава какво е търсела Джийн Рутлидж на скалата посред нощ, облечена само в нощница? — изсъска Мери. — Неслучайно тя се е озовала на онази скала и е паднала от нея, а единствената причина това да се представи като нещастен случай е, че Пен Тревелиън нае детективи, които представиха по този начин смъртта на горката Джейн. Старият Тревелиън защити единственото си дете с парите си. Това не е никаква справедливост.

— Все пак си мисля, че въпреки всичко, би могло да бъде трагична случайност — продължи Моли, месейки тестото на четвъртитата кухненска маса. Дори когато Улф я гледаше така, сякаш искаше да я погълне с поглед, тя не се страхуваше. Не можеше да повярва, че той е способен на такова насилие. — Никой не е видял какво точно се е случило.

В отговор Мери просто изсумтя възмутено.

— Не е било никаква случайност — настоя тя. — Това, което се е случило в онази къща, е било ужасна трагедия. На Улф Тревелиън може и да му се е разминало и никога да не го обвинят в убийство, но хората в Кингспорт никога няма да забравят Джийн и какво стана с нея.

— Нищо чудно, че никога не идва в града — промърмори Моли, потънала в мисли.

— Не го искаме тук — продължи Мери. — Показахме му го много ясно. — Когато Мери вдигна поглед към дъщеря си, строгото й изражение се смекчи. — Ти имаш изключително добро сърце, Моли, но се страхувам, че има хора, които ще се възползват от твоята доброта. Не трябва да храниш съчувствие към Улф Тревелиън.

Не съчувствието караше сърцето да бие бясно в гърдите й, Моли бе сигурна в това.

В продължение на още два дни подаръците продължиха да пристигат, а Моли ги връщаше обратно, без да ги отвори. Съвсем очевидно, Улф не бе убил момчето, което всеки ден донасяше подаръците, макар че от ден на ден то придобиваше все по-голяма увереност, че това в крайна сметка ще се случи.

Моли успяваше да се отърве от момчето и подаръците, без да предизвиква подозрението на майка си, като всяка сутрин го посрещаше извън малката им къща, но ако Улф продължаваше по същия начин, Мери Кинкейд рано или късно щеше да научи истината.

Слънцето грееше толкова силно, че Моли тръгна от къщи без червената си наметка. Имаше нужда от нея, когато вървеше в сянката на дърветата, но на открития път слънцето печеше безмилостно. Дано Улф Тревелиън по-скоро се върне в Ню Йорк, за да може пак да върви по пътеката. Липсваше й хладината на гората, чувството за някаква магия, но Моли разбираше, че никога повече не може да мине по пътеката, без да мисли за Улф.

Днес Моли не срещна никого по пътя. Вървеше по средата и леко люлееше кошницата си. И баба й не знаеше за подаръците, с които Улф се бе опитал да я купи. Ако узнаеше, най-вероятно бе да тръгне към Ванора Пойнт и да започне да налага отново Улф с бастуна си. Само като си представи тази сцена, лека усмивка плъзна по устните й. Улф бе лош, но въпреки това бе понесъл ударите на баба й стоически, като само бе изпуснал една ругатня. Е, бе заплашил, че ще заключи баба й в килера, но Моли бе сигурна, че това е празна заплаха. Бе нарекъл милата възрастна жена вещица, но Моли бе сигурна, че той не искаше да каже това и не го мислеше.

Моли долови тропот на копита, който идваше отзад и се отмести встрани, без да обърне поглед, за да види кой е. Скоро щеше да стигне при баба си. Моли вече бе отминала по-оживената част от пътя, който водеше до Ванора Пойнт. Бе хвърлила само бърз поглед на къщата на Улф в далечината.

Моли почака конникът да отмине, но вместо това стъпките забавиха темпо, докато накрая съвсем спряха. След миг зад нея се чуха стъпки от ботуши. Моли вече знаеше кого ще види, още преди да бе погледнала през рамо. Улф спря при нея, като водеше за юздите огромен черен кон.

— Господи! — започна той без предисловие. — Ти наистина си страшно упорита жена.

— Аз?

Моли не забави крачките си. Нямаше време да спира и да си говори с Улф, когато използваше по-дългия път до дома на баба си.

— На мен ми се струва, че ти си този, който проявява упорство. Никога ли не се отказваш?

— Не — изръмжа той. — Никога.

Улф вървеше успоредно с нея.

— Бедният Уили, мисли си, че се готвиш да го убиеш.

— Кой е Уили?

Моли хвърли поглед към Улф. Той се намръщи, но тя му отвърна с усмивка.

— Момчето, което всяка сутрин ми носи подаръците, които ти продължаваш настоятелно да ми изпращаш.

— Момчето от конюшнята — поясни Улф.

— На втората сутрин го попитах как се казва. По-лесно е да спориш с някого, когато знаеш името му, Улф.

Той въздъхна, измърмори нещо под нос, което можеше да бъде и ругатня, и ритна в праха няколко камъчета.

— Искам да ти направя едно предложение, Червенокоске.

— Мисля, че вече ти казах…

— Просто ме изслушай — прекъсна я той, хвана ръката й, след което и двамата спряха.

Моли вдигна поглед към Улф.

— Един от нашите кратки разговори ме накара да премисля сегашното си положение. Когато ти отказа гривната на майка ми, защото била семейна ценност, аз ти казах, че съм последният за някоя претенциозна жена.

— Това би било наистина неприятно — отвърна сухо Моли.

— Да, така е. — Улф присви очи. — Има и други причини, разбира се. Когато съм в Ню Йорк по бизнес, светските госпожи, които напоследък се опитват да ми наложат дъщерите си, няма да имат причина да ме преследват повече.

— Разбирам.

— Можеш да останеш във Ванора Пойнт с децата ни, когато дойдат, разбира се, а аз ще продължа, както през последните седем години, да разделям времето си между Мейн и Ню Йорк.

Моли си пое дълбоко дъх.

— Изглежда си го обмислил добре, но на мен ми се струва, че всяка жена би била подходяща за тази цел.

Какво искаше тя? Да й се обясни в любов? Тя знаеше, че това няма да стане, но трябваше да има нещо повече от сухото изреждане на възможности и факти.

Накрая Улф пусна ръката й и отстъпи крачка назад. Гледаше я толкова настойчиво, че тя цялата се разтрепери. Моли си припомни целувката край потока навътре в гората, припомни си колко нощи поред бе сънувала Улф. Разбираше също, че без значение колко настойчиво се опитваше да го отрече, тя го обичаше.

— Изпитах внезапно желание да имам червенокоси деца — призна неохотно Улф.

Накрая Моли се отпусна и се усмихна. Улф никога не би го признал, но той наистина я харесваше, поне мъничко и наистина я желаеше, поне там, при потока, беше така, когато я целуна.

— Е? — настоя нетърпеливо той. — Ще ми дадеш ли отговор? Нямам време да си играя игрички, Червенокоске. След десет дни трябва да бъда в Ню Йорк.

— Не е много време… — усмивката й угасна.

— Да или не. — Улф настояваше за отговор.

— Това ми звучи като преговори.

— Бракът е също като бизнеса — отвърна Улф. — Винаги е било така.

В продължение на един дълъг миг Моли го изучаваше съсредоточено, чудейки се дали в сърцето му можеше да се намери поне мъничко любов. Ако наистина имаше, тя очевидно бе погребана дълбоко, под дебел пласт от години, пълни с омраза и недоверие. Ако някой изобщо можеше да открие тази любов, това бе тя.

— Да или не? — Улф стисна здраво челюсти.

— Да — прошепна Моли.

Тя очакваше, че той ще се приближи и ще я целуне, но той не го направи.

— Ще уредя всичко. Можем да се оженим във Ванора Пойнт.

— Ще имам нужда от време, за да си ушия рокля — заяви Моли. — Знам точно какво искам, а мистър Маккен има всичко, от което се нуждая, в магазина си.

— Кажи му да ми изпрати сметката — настоя Улф. — Вземи всичко, което ти трябва.

— Имам малко спестени пари. Мога сама да си купя…

— Просто му кажи да ми изпрати сметката, Червенокоске. Не бъди упорита.

Моли се усмихна.

— Забравих, че не обичаш прекалено настоятелни жени.

— Три дни, не повече — каза Улф, без да обърне внимание на шегата й. — Ще се оженим в моята къща.

— Три дни! Но това е твърде малко време!

— Повече не мога да ти дам. Покани, когото искаш, но моля те, кажи на баба си да остави оръжията си вкъщи.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Моли.

След това Улф просто се качи на коня си, хвърли й бегъл поглед и се върна обратно в посоката, от която бе дошъл. Далечен и равнодушен. Моли стоеше и го гледаше как се отдалечава.

Омъжена за Улф Тревелиън! В действителност беше без значение, че той проявяваше безразличие, че си тръгна, без да й се усмихне или да й помаха с ръка. В сърцето му наистина имаше любов. Моли бе сигурна в това.

— Обърни се — прошепна тя. — Само веднъж.

Той продължаваше да язди, а тя продължаваше да чака. Той наистина изпитваше привързаност към нея, ако не друго. Ако се интересуваше само да запази името Тревелиън, той можеше да се ожени за всяка жена, която го пожелаеше.

— Обърни се, Улф — прошепна пак Моли.

Тъкмо когато тя щеше да се откаже да чака и да продължи, Улф хвърли поглед назад, все едно че бе чул думите й.

Моли продължи пътя си, а върху устните й грееше усмивка. Господи! Омъжена за Улф Тревелиън!

Останалата част от пътя до къщата на баба си Моли измина неусетно, тъй като в ума й постоянно се въртяха представи какъв би бил животът им заедно. За сватбата им и за червенокосите деца, които той искаше да има.

Но когато къщата на баба Кинкейд изникна пред погледа й, усмивката на Моли угасна. Тя бе единствената, която бе щастлива от предстоящата женитба. Както винаги, баба й с радост я посрещна, дори поздрави Моли много по-весело от обикновено. Тя трябваше да бъде първата, която да узнае за женитбата й.

— Искам да ти кажа нещо — каза Моли, като изпразни кошницата на масата. — Нещо много важно.

Моли сложи кошницата в краката си и се обърна към баба си.

— Ще се омъжвам.

Очите на баба Кинкейд заблестяха весело.

— Вече ти е време, дете. Кой е щастливецът?

Моли си пое дълбоко дъх, приготвяйки се за атаката, която несъмнено щеше да дойде.

— Улф Тревелиън.

От изненада очите на баба й се разшириха.

— Не и той! Бог да ни е на помощ, кажи ми, че не е вярно.

— Аз го обичам — отвърна тихо Моли.

— Това е ужасно. — Баба Кинкейд подсили думите си, като тропна с бастуна си по пода.

— Аз мисля, че е чудесно.

Старата жена хвана ръката й и я стисна силно.

— Но той не те обича. Не може да те обича. Казвам ти, Моли, мъж като него не може да обича.

Дали това бе истина? Улф не й бе говорил за любов, но все пак бе невъзможно да не изпитва никакви чувства.

— Той има нужда някой да го обича, бабо. — Моли реши все още да не казва на баба си за осигурените й старини и за жената, която щеше да й прави компания. Тя щеше да си помисли, че Моли се омъжваше за Улф само от грижа за семейството си, а това не беше истина. Съвсем не. — Доколкото си спомням ти ми каза, че не си обичала дядо, когато сте се оженили и че любовта дошла по-късно.

— Това беше различно — изсумтя баба й. — И не ми отвръщай с моите собствени думи.

— Няма ли да ни пожелаеш щастие?

Баба Кинкейд въздъхна, пръстите й отпуснаха ръката на внучката й.

— Ти заслужаваш най-доброто, Моли. Разбира се, че ти пожелавам щастие, но все пак прецени нещата внимателно. Няма ли да помислиш все пак дали да не се откажеш?

— Не — отвърна убедено Моли. — Това е, което искам.

Имаше нещо много повече. Тя щеше да обича Улф и да го дари с червенокоси деца, а един ден… един ден той щеше да й отвърне с любов.

Улф гледаше втренчено документите пред себе си, числа, които трябваше внимателно да провери, но просто не можеше да се концентрира върху тях. Около него къщата кипеше от живот. В кухнята бе необичайно оживено, а Ларкин през целия ден постоянно влизаше и излизаше.

Улф бе успял да хвърли цялото си домакинство в смут с краткото съобщение за женитбата си. Дори резервираният Ларкин бе изненадан, когато господарят му съобщи, че ще се жени. Не знаеше от какво се бе изненадал повече: от факта, че той се женеше, или от това, че Улф Тревелиън бе намерил жена, която да го приеме.

Откакто бе направил предложението си, а Моли бе приела, Улф бе необичайно спокоен. Безпорядъкът в обикновено тихата къща въобще не го безпокоеше, не изпитваше и най-малкото съмнение. Нямаше какво да губи с този брак.

Искаше Моли и скоро щеше да я има. Когато семейният живот и червенокосата му жена му омръзнеха, щеше да се върне в Ню Йорк и да продължи да води ергенския си живот, както бе правил години наред.

Това бе чудесно разрешение и той мислено се поздравяваше, че тази идея му бе хрумнала. С Моли във Ванора Пойнт и бизнеса, и обществения си живот в Ню Йорк, той щеше да има най-доброто и от двата свята.

Брак, без никакви реални задължения. Жена и деца, които можеше да вижда, когато му бе угодно, и да ги оставя за известно време, когато му дотегнеха.

Улф чуваше шума, който идваше от гостната, но не му обръщаше внимание. Отправи се към кабинета си. Ларкин се бе погрижил за всичко: свещеникът, брачно свидетелство, храна, макар че Улф не разбираше защо се изискваше и храна. Сватбите и погребенията се уреждаха по много особен начин, отбеляза си той.

Улф спря, когато влезе през отворената врата на гостната. Прислужницата връзваше панделки, които висяха от извитата като арка дървена рамка, поставена в средата на стаята зад издигнат подиум. Тя си тананикаше тихо нещо весело.

Улф не разбираше защо бе цялото това суетене. Брачната церемония бе съвсем проста. Това, от което наистина имаха нужда, бе свещеник и един-двама свидетели. Жените бяха такива сантиментални глупачки.

Прислужницата се обърна и се наведе да вземе друга панделка. Когато се изправи, го забеляза застанал на няколко крачки от нея. Тя изпусна панделката и изпищя пронизително, както често правеше, когато той я изненадаше.

— Съжалявам, сър — каза тя, останала без дъх. — Вие ме изненадахте.

Тя фактически никога не гледаше към него. Погледът й бе насочен някъде над главата му, а ръцете й видимо трепереха.

Това бе реакцията, която Улф виждаше у другите, когато бе в Мейн. Ужас. Прислужницата бе младо момиче, не бе красавица, но не бе и грозна. Господарят й я ужасяваше.

Би трябвало да я уволни, но точно сега трудно би намерил друга.

— Продължавай. — Улф придружи думите си с махване на ръка, като продължи да стои на мястото си.

Момичето вдигна панделката и се опита да я завърже по същия начин, както бе направила с другите, но ръцете й продължаваха силно да треперят и тя не успяваше да се справи. Тя постоянно обръщаше глава назад и след като разбереше, че той не се бе помръднал от мястото си, продължаваше работата си. По едно време Улф започна да се чуди как още не си е счупила врата.

Когато отидеше в Ню Йорк, щеше да каже на Моли да прави с персонала каквото поиска. Ако поискаше, можеше да назначи още слуги или пък да уволни тези и да вземе съвсем нов персонал. Ако Моли поискаше петдесет слуги, той щеше да се погрижи тя да ги получи.

Улф осъзна, че се усмихва, докато излизаше от гостната, където щеше да се ожени след по-малко от двадесет и четири часа.

Бе сигурен, че с интерес ще наблюдава промяната у Моли. Обикновеното момиче щеше да стане Моли Тревелиън, богата жена, отдадена на мързел и удоволствие. Някой друг щеше да пече хляба й, да пере дрехите и да чисти къщата й. Ако пожелаеше, можеше да спи през целия ден и да изпълва свободното си време с удоволствия, които подхождаха на една богата жена.

Единственото й задължение щеше да бъде да го задоволява.