Горе главата, Джийвс

Десета глава

Върнах се в стаята си и се пъхнах между чаршафите с намерението да поспя, но не успях да го осъществя както трябва по вина на акулите, които ме преследваха насън. Някои от тях приличаха на Стифи, други на сър Уоткин Басет, а трети на Бартоломю. Когато на сутринта Джийвс се появи размазан пред очите ми със закуската, побързах да го осведомя изчерпателно за смърдящата каша, в която се бях накиснал до ушите.

— Разбираш положението, Джийвс — заключих аз. — Когато се открие липсата на предмета и се вдигне полагаемата се патърдия, кой ще бъде заподозрян начаса? Устър, на вашите услуги. Името ми в този дом и без това се въргаля в калта и на началството и през ум няма да му мине да търчи подир друга престъпна ръка. Ако ли пък откажа да се насадя, Стифи ще се почувства пренебрегната, а ти неведнъж си ме предупреждавал какво ме чака, ако взема, че пренебрегна някоя жена21. Тя ще изплюе пред Мадлин Басет камъчето, че Гъси вкусно е похапнал пай с месо, и последствията ще са разруха и съсипия в дома Устъров. Не виждам начин да се преборя с дилемата.

За моя изненада вместо да повдигне вежда с обичайните няколко милиметра и да каже: „Крайно обезпокоително, сър“, той за една бройка да се усмихне. Което ще рече, че левият ъгъл на устата му потрепна незабележимо, преди да се върне към изходното си положение.

— Не можете да изпълните молбата на госпожица Бинг, сър.

Отпих една изумена глътка кафе. Не разбирах накъде бие. Реших, че не ме е слушал внимателно.

— Но ако не го направя, тя ще ме изпорти на ФБР.

— Не, сър, защото дамата ще бъде принудена да признае, че ви е физически невъзможно да изпълните желанието й. Статуетката вече не е на разположение. Поставена е зад здрава стоманена врата в стаята, съхраняваща колекцията на сър Уоткин.

— Добри ми Боже! Откъде знаеш?

— Минавах през трапезарията, сър, и случайно дочух разговор между сър Уоткин и Негова светлост.

— Наричай го Споуд.

— Много добре, сър. Господин Споуд отбеляза пред сър Уоткин, че никак не му допаднал интереса, който сте проявили към фигурката снощи на вечеря.

— Просто смазвах татко Басет със стария подмазвачески мехлем с надеждата да подсладя атмосферата.

— Точно така, сър, но вашето изявление, че предметът бил „точно каквото чичо Том би желал да притежава“, произвело силно впечатление върху господин Споуд. И помнейки злощастния епизод със сметаниерата, помрачил удоволствието ви от последното гостуване в Тотли Тауърс, той информира сър Уоткин за промяна в първоначалното си впечатление, че сте тук с цел да отнемете госпожица Басет от господин Финк-Нотъл. Сега бил убеден, че мотивът ви да се явите в къщата имал връзка със статуетката, която несъмнено възнамерявате да отнемете противозаконно в полза на господин Травърс. Сър Уоткин беше силно развълнуван от това предположение, прие тази теория в нейната цялост и дори си обясни с нея срещата, която сте имали с него в ранните часове на деня.

Аз кимнах.

— Да, другарувахме в коридора към един часа сутринта. Бях слязъл да видя дали ще мога да докопам останките от местния пай.

— Разбирам ви напълно, сър. Постъпката ви не е била благоразумна, ако ми разрешите да го кажа, но зовът на пая е бил неустоим. Непосредствено след проведения разговор сър Уоткин осъществи на практика предложението на господин Споуд статуетката да бъде поставена под ключ в стаята с колекцията.

Предполагам, че сега се намира там, и когато се обясни на госпожица Бинг, че достъп до нея можете да получите единствено посредством инструменти за взлом или шише с тринитротолуол, убеден съм, че дамата ще се вразуми и ще отстъпи от позициите си.

Само обстоятелството, че в момента лежах в леглото, ми попречи да изтанцувам няколко безгрижни стъпки.

— Думите ти са балсам за слуха, Джийвс. Това ми отървава кожата.

— Напълно, сър.

— Какво ще кажеш да отскочиш и да обясниш на Стифи кое как стои в момента. Ще предадеш дочутия разговор много по-добре от мен, а тя трябва да влезе в течение на новостеклите се обстоятелства час по-скоро. Не знам къде се намира по това време на деня, но не се съмнявам, че вече ръси злочестие и бели коси, без да се скъпи.

— Забелязах госпожица Бинг в градината в компанията на господин Пинкър, сър. Допускам, че се опитва да го подготви за наближаващото тежко изпитание.

— Ъ?

— Ако си спомняте, сър, поради временното неразположение на викария господин Пинкър единствен ще е отговорен утре за училищния празник и го очаква с разбираемо тревожен трепет. Сред учениците в Тотли-на-платото се наблюдават екземпляри с престъпни наклонности и той се опасява от най-лошото.

— Тогава кажи на Стифи да прекъсне за две минути насърчителното си слово и да изслуша твоето комюнике.

— Много добре, сър.

Той отсъства доста време — толкова дълго, че когато се върна, аз вече, кажи-речи, се бях облякъл.

— Срещнах се с госпожица Бинг, сър.

— И?

— Госпожицата продължава да настоява да възстановите собствеността на господин Планк върху статуетката.

— Тя е куку. Не мога да проникна в стаята с колекцията.

— Така е, сър, но госпожица Бинг може. Тя ме осведоми, че неотдавна сър Уоткин си изпуснал ключа, а тя го вдигнала и пропуснала да му го върне. Сър Уоткин си направил друг ключ, но оригиналът останал притежание на госпожица Бинг.

Хванах се за пулсиращото междутиквие.

— Искаш да кажеш, че тя може да влиза в стаята, когато й скимне?

— Точно така, сър. Всъщност току-що го стори.

И с тези думи измъкна от един вътрешен джоб оскърбителната за зрението статуетка и ми я връчи.

— Госпожица Бинг предлага, след като се наобядвате, да отнесете предмета на господин Планк. По своя характерен и неподражаем начин заяви (цитирам думите й), че след като се натъпчете, повече ще ви стиска да… Раничко е, сър, но да ви донеса ли малко бренди?

— Не малко, Джийвс — изпъшках аз. — Влачи бъчонката.

Не знам как Емералд Стоукър се справя с четката и палитрата, тъй като никога не съм виждал продукцията й, но тя несъмнено умее да Си служи с тиган и тенджера. Всяко домакинство би било честито да я нарече своя. С две думи, обядът се топеше в устата.

Ала зловещото поръчение на Стифи, тегнещо като секира над темето ми, тровеше апетита. Веждите ми бяха смръщени, поведението блеещо, в стомаха ми пърхаха лекокрили пеперуди. Моето обичайно слънчево аз котки го драли.

— Джийвс — казах намусено, докато той ме придружаваше до колата след приключване на обяда, — не ти ли се струва странно, че при тази ширеща се детска смъртност момиче като Стифи е оставено да дочака двайсетте си години? На това му се вика лошо управление. Как се казваше онова дърво, за което четох, че усмъртява човека, седнал под него?

— Упас22 сър.

— Тя е една упас. И бих добавил: Боже упаси да я наближи човек. Ръси бедствия наляво, надясно и накъдето очите видят. И още нещо. Лесно й е да каже безгрижно: „Занеси тази грозотия на Планк.“ А аз къде да го търся? Не мога да чукам на всяка врата в Хокли и да викам: „Извинете, вие ли сте Планк?“ Все едно да търся прословутата игла в купа сено.

— Много образно сравнение, сър. Разбирам затруднението ви. Бих предложил да се отбиете в местната поща и да отправите съответното запитване. Пощенските служители винаги разполагат с информация за местоживеенето на локалното население.

Той не грешеше. Спрях колата на главната улица в Хокли и открих, че пощата е от онези селски магазини, където в допълнение към пощенските услуги можеш да купиш цигари, тютюн за лула, вълна, близалки, канап, чорапи, ботуши, престилки, пощенски картички и бутилки с жълти безалкохолни напитки, най-вероятно газирани. В отговор на моето запитване старата дама на гишето ми каза, че мога да намеря Планк в голямата къща с червени капаци на около половин миля обратно по пътя. Тя изглеждаше малко разочарована, че търся само информация и не възнамерявам да купя чифт чорапи или кълбо канап, но понесе удара философски, а аз се затътрих назад към колата.

Спомних си въпросната къща, защото я бях отминал на идване. Впечатляваща резиденция с обширни площи прилежаща земя. Предположих, че този Планк е физически труженик в имението. Представях си го като набит, възлест старец, чийто син моряк е донесъл грозотията от някое свое плаване и никой от двамата няма и най-малка представа, че е ценна. „Ще я сложа върху полицата над камината, татко“, несъмнено е казал синът, на което старецът е отвърнал: „Бива, момче, да пукна, ако не изглежда добре тъдява.“ Или нещо подобно. Не мога да предам диалекта, разбира се. Значи те са я заврели върху полицата, а после се появил сър Уоткин с тънките си градски номера и избудалкал таткото и потомството му. Такива неща се случват под път и над път.

Стигнах до къщата и щях да почукам на вратата, когато отвътре се появи забързан възрастен господин с квадратно лице, почерняло от слънцето, сякаш бе прекарал доста време на открито без чадър.

— А, ето ви и вас — зарадва ми се той. — Надявам се, че не съм ви накарал да чакате. Имахме футболна тренировка, та съм изгубил представа за времето. Влизайте, добри ми човече, влизайте.

Излишно е да казвам, че подобно сърдечно посрещане на човек, който независимо от достойнствата си му беше напълно непознат, затопли съществено душата ми. И с чувството, че неговото поведение прави чест на глостърширското гостоприемство, аз го последвах през салон, обилно наръсен с глави на лъвове, леопарди, гну и друга фауна в стая с френски прозорци, отворени към градината. Тук той ме остави, за да донесе питиета, защото първият му въпрос беше дали бих желал нещо за разквасване на сливиците, на което отговорих утвърдително с нескрит и подчертан ентусиазъм. Когато се върна, той ме завари да разглеждам фотографиите по стената. На онази, която съзерцавах в момента, фигурираше училищен футболен отбор и не бе трудно да установя самоличността на малолетния престъпник, седнал с топката в средата.

— Вие? — попитах.

— Аз — отговори той. — Последната ми година в училище. През онзи сезон бях капитан на отбора. А това е старият Скръби Уилоуби, седнал до мен. Бърз защитник, но така и не се научи да връща топката.

— Не може да бъде! — шокирах се аз. Нямах представа за какво говори, но казаното бе достатъчно, за да разбера, че този Уилоуби е бил крайно неапетитна личност. Затова, когато ме доосведоми, че горкият стар Скръби умрял от цироза в Малайзия, аз изобщо не се изненадах. Явно онези, които така и не се научават да връщат топката, свършват зле.

— Приятелчето от другата ми страна е Смайлър Тод, център нападател.

— Център нападател значи?

— При това много добър. По-късно игра за Кеймбридж. А вие какво ще кажете за Ръгби?

— Мисля, че не го познавам.

— Говоря за ръгби футбола.

— О, а… Не, никога не съм си падал по него.

— Така ли?

— Да.

— Господи!

Стана ясно, че се сринах в очите му, но той беше домакин и успя да се пребори с чувството за гадене.

— Винаги съм бил луд по ръгбито. Но не съм го играл много след училище, защото ме натириха в Западна Африка. Опитах се да обуча туземците на играта, но бях принуден да вдигна ръце. Твърде много смъртни случаи с последвалите неизбежни кървави междуособици. Сега съм в оставка и се установих тук. Опитвам се да превърна Хокли в най-доброто ръгби село в околността и мога да кажа за младежите, че се справят доста добре. Но се нуждаем от добър център нападател и все не мога да намеря подходящ. Но на вас едва ли ви се слуша всичко това. Интересува ви моята бразилска експедиция.

— О, били сте в Бразилия?

Изглежда, казах нещо неуместно, както често ми се случва. Той се облещи.

— Не знаете ли, че съм бил в Бразилия?

— Никой нищо не ми казва.

— Мислех, че са ви подготвили накратко в редакцията. Все пак е глупаво да изпращат репортер да бие целия този път, без да му кажат за какво го пращат.

Аз съм доста съобразителен и тутакси включих, че някъде са се преплели жиците.

— Да не би да очаквате репортер?

— Разбира се, че очаквам. Вие не сте ли от „Дейли Експрес“?

— Съжалявам, не съм.

— Помислих, че сте човекът, който трябваше да ме интервюира за бразилските ми пътешествия.

— О, вие сте пътешественик?

Отново казах нещо неподходящо. Той явно беше наранен.

— А за какъв ме взехте? Името Планк не ви ли говори нещо?

— Името ви е Планк?

— Разбира се.

— Виж ти, какво странно съвпадение — казах заинтригуван аз. — И аз търся някой си Планк. Не вие, а някой друг. Чичката, който ми трябва, е набит селски труженик, вероятно жилав и корав, и има син моряк. Тъй като носите същото име като него, сигурно, ще проявите любопитство към историята, която смятам да ви разкажа. Имам тук — казах аз и извадих онова грозното от джоба си — нещо любопитно.

Той се оцъкли насреща му.

— Откъде сте го взели? Това е малка туземна скулптура, която забърсах в Конго, а после продадох на сър Уоткин Басет.

Аз се шашнах.

— Вие сте му я продали?

— Определено.

— Пресвета моя лельо!

Изпитах неподправено бойскаутско вълнение. Харесвах този Планк и се възрадвах, че съм в състояние да извърша в негова изгода добро дело. Чувствах, че след няколко мига той ще плесне с ръце, ще ме прегърне и ще изхлипа: „Бог да благослови Бъртрам Устър!“ За пръв път се почувствах щастлив, че Стифи ме натовари с тази мисия.

— Тогава ето какво ще ви кажа — започнах. — Ако просто ми дадете пет лири…

Млъкнах. Той ме гледаше със студен оцъклен поглед, с който без съмнение е гледал покойните лъвове, леопарди и гнута, чиито останки можеха да се видят в салона. Мои приятели от „Търтеите“, опитвали се да изръсят клубния ни милионер Уфи Просър за незначителен заем, колкото да изкарат до следващата сряда, ми го описваха с точно такъв поглед.

— О, значи това било! — каза той и дори татко Басет не би могъл да го каже по-неприятно. — Загрях ти номера. Срещал съм такива като теб по целия свят. Няма да получиш никакви пет лири, мой човек. Остани, където си, и да не си мръднал. Ще повикам полицията.

— Няма да е необходимо, сър — каза един изпълнен с уважение глас и Джийвс влезе през френския прозорец.