Господарят на мрака

3

Тя го заудря, но той отмести ръцете й като досадни насекоми. Хвана китките й и ги прикова отстрани на тялото й.

— Проявяваш глупава дързост да ми говориш по такъв неуважителен начин, но много ще ми хареса да те науча как да бъдеш покорна съпруга.

Тя се заизвива трескаво под него, осъзнавайки прекалено късно, че движенията й само подклаждат огъня на страстта му. Без никакво усилие той хвана китките й над главата с едната си ръка, докато другата полека обгърна гърдата й и подразни зърното с грубата възглавничка на палеца. Мрачна усмивка изви плътните му устни, когато то се надигна в коралова твърдост.

Когато той сниши глава и го пое в устата си, тя се вцепени и издаде нисък звук дълбоко в гърлото си. Извика и против волята си се огъна към горещите му устни, докато той жадно поглъщаше вкуса й.

Той издаде нисък, гърлен стон, вдигна глава и с жадната си уста намери нейната. Целувката му беше дива, почти брутална, когато започна да опустошава устата й с горещите тласъци на езика си. Алета изскимтя, но звукът се изгуби във влажната топлина на устата му. Този мъж беше животно и тя никога нямаше да му даде удовлетворението да разбере колко я плаши. Тя беше зашеметена и шокирана, когато той вкара насила езика си покрай бариерата на зъбите й.

Лежеше тежко върху нея, може би доста тежко за дребната й фигурка и тя се задъхваше. Извика отново, но викът потъна в дълбините на гърлото й, когато той продължи да я целува, отвличайки я още по-дълбоко в течната магия на устата и езика си. Но тя продължаваше да се бори с него.

Той се отдръпна, усмихвайки се с цинична горчивина, докато черният му поглед я обгръщаше от глава до пети.

— Предай се, милейди.

— Не, селяко, как мога да се предам, когато бяха предназначена за Ивън Грей? Ще се боря с тебе до края.

— Мислиш ли, че слабите ти сили ще ми попречат да осъществя целта си? Не, милейди, аз ще консумирам този брак, за да не може никой да оспори правото ми над тебе или състоянието ти.

— Няма да се предам! — възкликна Алета с мрачна решимост.

Очите на Хайме пламтяха, горещи и черни, когато той се засмя тихо.

— Нямам нужда от сътрудничеството ти, милейди.

Раздвижи се срещу нея с мрачно и решително лице, тялото му беше цялото напрегнато.

За свое огорчение Алета не можеше да отвърне очи от абсолютната красота на лицето му. Строго изсечената му, непринудена мъжественост беше невероятно подчертана и същевременно плашеща. Тя усети как гърлото й се свива, когато мъжествеността му се притисна към краката й. Почувства бурята на неговата страст, огъня и решимостта му, когато той спря пред портите на нейната женственост. Чувстваше как тялото му се стяга и мускулите на седалището му се свиват. И тогава усети изгарящия му тласък в девствения си проход.

Болката дойде, рязка и унищожителна, и тя сподави писъка, които се надигаше в гърлото й, докато от очите й се затъркаляха сълзи. Виждайки как очите й потъмняват от божа, Хайме спря за миг и когато продължи, движенията му бяха почти нежни. Започна да навлиза навътре, дълбоко в нея, докато тя не помисли, че ще се разпадне и ще умре.

Но не умря. Дори когато темпото му се засили и той започна да гали гърдите й, докато влизаше и излизаше, ръцете му намериха връхчетата им и устата му зашепна срещу устните й неща, които тя не разбираше. Когато усети как болката се превръща в удоволствие, тя изживя ново мъчение. Стискайки зъби, отказа да разкрие на Хайме с дума или действие, че й въздейства по някакъв начин. Дори когато тялото й закопня за далечната цел, която осъзнаваше неясно, и плътта й запламтя повече от адските пламъци в стремежа да я достигне.

Хайме усети напрежението, което се натрупваше в тялото под него, и се изкикоти цинично. Събрал доста опит в различните начини на любене, той усети мига, когато тялото на Алета омекна и го прие. Разбра и кога болката спря и започна насладата. Усети и че може да я доведе до кулминация въпреки енергичните й протести и отрицания. Тази мисъл докара собственото му освобождение толкова близо до ръба, че му трябваше свирепо съсредоточаване, за да се сдържи и да не експлодира в нея. Тя беше толкова малка и стегната, че той нарочно се сдържа, за да не я нарани непоправимо. Инстинктивно осъзна, че такава дребна жена като Алета ще има нужда от повече време, за да се разтегне и да го приеме целия.

Колкото по-дълго време той влизаше и излизаше, толкова повече Алета изпитваше удоволствие, докато не й се стори, че ще избухне. Осмелявайки се да погледне в лицето му, тя усети как дъхът засяда болезнено в гърлото й. Лицето му беше смръзнато в съсредоточение, главата му отметната назад, шията изящно извита. Стори й се свирепо красив и още по-страховит от всеки мъж, когото досега беше познавала. Тогава всяка мисъл застина, когато нещо в нея се разпадна, заливайки я с такова невероятно великолепие, че й се стори, че ще умре от това. Прехапа устната си, за да не извика, и усети железния вкус на кръвта.

Хайме почувства точния миг на кулминацията й и остави собственото си освобождение да го разпилее в нея. Алета почувства медената струя течен огън да затопля тялото й и усети отчаяние, по-голямо от всяко, което беше изпитвала досега. Хайме Мортимър беше взел нещо скъпоценно от нея, нещо, което тя беше възнамерявала да даде на Ивън Грей. Никога нямаше да му го прости.

С дъх, който още се блъскаше в гърдите му, Хайме се надигна от Алета и се отпусна до нея, взирайки се в тавана. Дълбока бръчка разряза челото му, когато се замисли върху последиците от това, да вземе съпруга, която очевидно го презираше. Действайки импулсивно, беше препуснал към Лондон и беше предявил претенциите си към лейди Алета Съмърсет, а сега, когато бракът беше консумиран, се беше натоварил със съпруга, която не беше сигурен, че иска. Макар че беше извлякъл неизмеримо удовлетворение от това, че взе жената, която Ивън Грей беше искал, нямаше и най-малката представа какво да прави с нея. Съпругата беше последното нещо, от което имаше нужда.

Обръщайки се към Алета, той се вгледа в лицето й. Бузите й бяха мокри от безмълвни сълзи и той се смая на способността й да скрива болката, която знаеше, че й е причинил. Като знаеше, че й беше дал удоволствие накрая, това до голяма степен компенсираше разкаянието, което би могъл да изпита заради това, че я беше наранил.

— Добре ли си, милейди? — запита той мило.

Не би допуснал да се каже, че е брутален съпруг.

— Изглеждам ли добре? — изсъска Алета троснато. — Нарани ме.

— Дадох ти удоволствие.

— Не, не е така — отрече тя яростно. — Не получих никакво удоволствие от това брутално съвкупление. Ако отново ме докоснеш, кълна се, ще намеря начин да те убия, докато спиш.

Лицето на Хайме потъмня от едва сдържан гняв.

— Ти си ми съпруга. Твой дълг е да ми се подчиняваш във всичко.

— Няма!

Разгневен от нейната смелост, Хайме се надигна на колене, приковавайки я към дюшека с мрачната интензивност на погледа си.

Никой мъж и никоя жена не му бяха говорили досега по този начин. Знаейки, че трябва да я накаже и да потуши бунта й още в зародиш, той вдигна ръка, сякаш за да я удари.

Алета замря, ясно осъзнавайки, че Хайме може наистина да я нарани, ако я удари, но не можа да сдържи темперамента си.

— Хайде, селяко, удари ме — предизвика го тя. — Няма да си спечелиш приятели, когато се покажа на закуска с насинено до неузнаваемост лице. Баща ми и кралят са добри приятели.

— Има места, където синините не се виждат — каза той и очите му се плъзнаха безскрупулно по голото й тяло.

Но като гледаше дребната й фигурка, Хайме знаеше, че няма да я удари. Дори и ако го раздразни ужасно много. Той не постъпваше по този начин. Нито пък щеше да изисква от нея нещо, което не е склонна да му даде. Бракът им беше консумиран; след тази нощ вече нямаше нужда да спи с нея.

Брадичката на Алета се издаде напред и Хайме едва не се засмя на дързостта й. Когато свали юмрука си и се облегна на възглавницата, тя си пое дъх на пресекулки. Беше толкова сигурна, че той ще я удари, че беше втвърдила тялото си срещу болката.

— Заспивай, Алета, няма нужда да се притесняваш, че ще те безпокоя повече тази нощ. Или която и да било друга нощ — изсумтя той презрително. — Изпълних дълга си. Бракът е консумиран и след тази вечер няма да понасяш непоносимото ми присъствие в леглото си. Любовницата ми живее в Крисит. Роуина се е доказала като съвършена любовница, докато ти си много неопитна и необучена в любовта, за да ме задоволяваш.

Алета отвори уста.

— Ще ме унижиш, като държиш любовницата си в дома ми? — ахна тя.

Макар да знаеше, че повечето мъже не зачитат брачните си обети за по-продължително време, тя никога не беше допускала, че любовницата на Хайме ще живее в дома й.

— Бих могъл да я отпратя, милейди, зависи изцяло от тебе.

Загледа я втренчено, осъзнавайки какво намекват думите му, и зачака отговора й. Тя беше такова привлекателно малко създание, че на драго сърце би отпратил Роуина, ако Алета станеше негова покорна играчка. Тя беше негова съпруга, в края на краищата, и дългът й беше да му се покорява във всичко.

Сините очи на Алета пламтяха, когато тя вдигна поглед към Хайме.

— Задръж си Роуина. Не ме интересува дали една или двадесет жени ти топлят леглото, стига да не съм аз.

— Така да бъде, милейди — изрече сурово Хайме. — Но те предупреждавам. Ако си вземеш любовник, нека не е Ивън Грей. Но като си помисля — добави той, — по-добре да си останеш целомъдрена, защото няма да приема копеле под покрива си.

Изправяйки се на колене, Алета започна да удря по широките гърди на Хайме.

— Ти… отвратително животно такова! Ако всички мъже са разгонени свине като тебе, не искам никакви любовници. Направи си наследници с Роуина — добави тя, сякаш сега се беше сетила. — Добре е да няма законни наследници в семейство на предатели.

В този момент Хайме беше толкова близо до това, да удари жена, колкото не беше стигал досега в живота си. Тази дребна женичка беше го наранила толкова силно, колкото ли могъл да го направи мъж, два пъти по-едър от нея. Имаше остър език и той сериозно възнамеряваше да я укроти, преди да го е побъркала. Всеки друг мъж щеше да я посини от бой. Хващайки китките й в огромната си ръка, той я отметна настрана.

— Заспивай, милейди, преди да съм те наранил много зле. Енергията ще ти трябва за пътуването до замъка Крисит. Посред зима е и е ужасно студено.

Алета го изгледа внимателно.

— Трябва ли толкова скоро да тръгваме?

— Да. Заминаваме, преди баща ти и лорд Грей да се сдушат и да те отнемат от мене насила.

Изпълнено с надежда изражение се настани на лицето на Алета.

— Не, милейди, мога да защитавам това, което е мое — заяви Хайме, когато забеляза съсредоточеното й лице.

После се обърна с гръб към нея, дръпна завивката и престана да й обръща внимание, сякаш я нямаше. Алета кипеше в безмълвен гняв, мразейки го, мразейки това, което представляваше той, и крещящото му пренебрежение към нейните чувства. Този мъж беше арогантен, суров и груб. И дързостта му беше невероятна. Нахлуването в замъка, преодоляването на стражите и осуетяването на женитбата й с Ивън Грей беше безразсъдно действие, макар и такова, което спечели възхищението на краля. Очевидно не му липсваше смелост. Но характерът му имаше сериозен недостатък. Какво го караше да смята, че тя ще иска сина на един изменник за свой съпруг? Или че покорно ще го приеме за свой повелител и господар? Не, каза си тя. Нека Хайме Мортимър да си задържи любовницата, защото тя щеше да се бори с него със зъби и нокти, ако отново се опита да легне с нея.

След като стигна до това заключение, Алета посегна към одеялото и се приготви да спи, отдръпвайки се колкото можа по-далече от успокояващата топлина на голямото тяло на Хайме. Но колкото и отчаяно да се придържаше към ръба на леглото, умът й все още трепваше при мисълта, че той я беше накарал да изпита удоволствие. Как е възможно, питаше се тя. Когато беше навлязъл насилствено в нея, болката беше мъчителна. Тя очакваше, че ще умре от това, но усети точния момент, когато болката се беше превърнала в удоволствие и тялото й беше омекнало и се беше разтегнало, за да го приеме.

Тя потръпна, опитвайки се да отрече невероятния начин, по който тялото й се беше изплъзнало от контрол, когато Хайме беше влизал и излизал от нея. Но никакво отричане не можеше да я накара да забрави пламтящото докосване на ръцете му, влажната сладост на устата му или начина, по който беше извлякъл реакция от съпротивляващото се нейно тяло.

Никога нямаше да му го прости!

Въздъхвайки унило, Алета затвори очи, като осъзна, че докато баща й не я освободи, тя беше обвързана според закона и длъжна да следва съпруга си в дома му, независимо колко груб или скромен е той.

През нощта вятърът се усили във вледеняващ вой. Огънят в огнището угасна и в стаята стана ужасно студено. Без да осъзнава, Алета се местеше все по-близо до топлината, която се излъчваше от голямото тяло на Хайме, и когато той почувства нейната мекота до себе си, отвори ръце и я притисна плътно към себе си. Без да се събужда, тя въздъхна доволно и се сгуши още по-дълбоко в прегръдките му.

Внезапно усетил как голото седалище на Алета се притиска към корема му и гърдите й запълват ръцете му, Хайме отвори очи. Отначало помисли, че е будна, но равномерният ритъм на дишането й му показваше, че тя още спи. Остро разочарование се надигна у него, когато осъзна, че студът в стаята я е накарал да го потърси в леглото, а не същата нужда, която изпълваше слабините му до пръсване.

Нямаше да я вземе. Не, макар че кръвта пееше във вените му и тялото му понасяше адски мъчения, нямаше да я вземе отново. Беше недоволен от себе си, че й се е наслаждавал прекалено много първия път, и нямаше нито времето, нито желанието да ухажва съпругата си. Не искаше Алета Съмърсет заради самата нея, помъчи се да се самоубеждава, а заради удоволствието да вземе нещо, което Ивън Грей толкова силно е искал. А това беше богатството на дамата и собствеността й, не нейната любов или уважение.

Внимателно отстранявайки ръцете си от стегнатите хълмчета на гърдите й, Хайме накара мислите си да се отделят от жената в ръцете му и се опита да си спомни как лорд Съмърсет и двамата Грей бяха заговорничили, за да предизвикат смъртта на баща му. Той знаеше, че старият Грей е умрял преди две години, но за щастие синът беше още жив, за да усети удара на неговото възмездие, когато дойдеше моментът. Накрая той заспа, заклевайки се, че никоя жена, най-малко пък съпругата му, няма да попречи на отмъщението му срещу виновниците за смъртта на баща му и за лишаването му от рождените му права.

Алета се събуди с ясното съзнание, че някой я гледа. Сините й очи се отвориха, срещайки черния, загадъчен поглед на Хайме Мортимър.

— Добро утро, милейди — проточи той. Тъмните му очи я огледаха безсрамно. — Надявам се да си спала добре. Чаках те да се събудиш.

Погледът му се спря на обърканото изобилие от сребристо руса коса, която се разливаше по раменете й в диво безредие. Тя беше великолепна гледка с голите си рамене и горната част на пълните й гърди съблазнително изложени на показ над одеялото. Той се опита да потисне зова на тялото си.

Алета премига няколко пъти и се намръщи раздразнено, когато видя, че съпругът й е облечен пак в същите груби селски дрехи, с които беше пристигнал предната вечер.

— Нямаш ли други дрехи? — запита тя недоволно.

Хайме се ухили безсрамно.

— Съжалявам, ако премяната ми не ти хареса. Но като много добре знаеш, не разполагам с особено голямо богатство. Макар че всичко ще се промени сега, милейди, нали така?

— Може би — допусна Алета, без да го насърчава. — Но мислиш ли, че баща ми или лорд Грей ще позволят да бъда отмъкната от тебе? Не, добри ми господарю, ще се намери начин да осуетят злостните ти намерения.

Усмивката на Хайме стана още по-широка.

— Ти си моя, Алета, според закона на държавата и на църквата. Крал Хенри узакони нашия съюз, а свещеникът го благослови. Мое право е сега да те карам да правиш това, което сметна за добре, или да те накажа, ако пренебрегваш желанията ми. Добре ще е за тебе, милейди, да търсиш доброто у мене във всички неща.

Мятайки опасни пламъци с очи, Алета кипеше в безсилен гняв. Тя знаеше толкова малко за този страшен мъж, боеше се да не го разгневи ненужно. Един удар от огромната му ръка можеше да й нанесе сериозни вреди.

— Ще видим, милорд — изрече тя сладко.

Усмивката на Хайме стана кисела; той се запита как така за толкова кратко време е позволил на това дребно момиченце да му влезе под кожата толкова лесно и така ужасно да го дразни.

— Време е да закусим, милейди. Кралят и свитата му ще ни чакат в голямата зала.

— Бих искала да се изкъпя най-напред — заяви Алета повелително.

— Очаквах това. Ваната ще пристигне веднага.

Като по даден знак на вратата се почука и Хайме отиде да я отвори. Влезе процесия от прислужници, единият носеше голяма медна вана, а другите — кофи с вода. Ваната беше поставена благоприлично зад един параван и Алета зачака в средата на леглото, докато я напълнят и всички слуги се оттеглят. Тогава погледна втренчено към Хайме, очаквайки го да излезе. Когато той упорито остана вътре в стаята с ръце, кръстосани на масивните му гърди, тя изпусна преувеличена въздишка и изрече:

— Може ли да остана сама?

— Разбира се, милейди, щом желаеш. Ще се върна за тебе след петнадесет минути.

Обръщайки се рязко, той напусна стаята. В момента, когато излезе в коридора, Алета скочи от леглото и изчезна зад паравана. Застанал пред вратата, Хайме чу плисъка на вода и разбра, че Алета е във ваната. Влезе пак в стаята и спря за момент пред леглото, взирайки се в долния чаршаф. Взе го от леглото и излезе отново от стаята, без да я предупреждава, че се е върнал.

Знаейки, че Хайме ще се върне за нея след петнадесет минути, и не желаейки да я намери необлечена, Алета побърза да се изкъпе. Като надникна иззад паравана, видя, че стаята е празна, и бързо прерови сандъка си, занесен в стаята още предния ден за сватбата й с Ивън, за да си намери рокля. Избра една от тежко кадифе, поръбена с кожа и с висока яка, с дълги ръкави, цялото в яркосиньо. Хайме влезе в стаята точно когато тя връзваше последната връзка на талията си.

— Колко хубаво е да намериш жена да се е преоблякла навреме — забеляза той одобрително. — Може би все още има надежда за тебе, милейди.

Само изчервеното лице издаваше гнева на Алета. Докато се беше къпала, беше решила да си държи езика зад зъбите, докато не научи какво смята да прави баща й с Хайме Мортимър, защото той несъмнено нямаше да позволи тя да бъде отведена на някакво усамотено място, където да залинее и да умре.

Той протегна ръка към нея.

— Отиваме ли? Прегладнял съм. — И й се ухили широко. — Сигурен съм, че гладът ти е не по-малък от моя, милейди.

Пренебрегвайки забележката му, Алета вдигна острата си брадичка и побърза да излезе преди него от стаята. Смехът му долетя до нея през пустия коридор и витата стълба, докато той я настигаше с бързи стъпки. Хващайки ръката й, той я положи върху свивката на лакътя си.

Слязоха заедно по стъпалата и влязоха в голямата зала сред шум и буйни подвиквания. Но в мига, когато се появиха под голямата арка на вратата, разговорите и смехът секнаха рязко. Тишина се възцари над събралите се и всички погледи се отправиха към тях. Треперейки вътрешно, Алета потърси баща си. Намери го седнал до Ивън Грей. Лицето на лорд Съмърсет беше яркочервено и очите му се впиваха в тях с такава нескривана неприязън, че тя се усети опалена от горещината на погледа му. Макар да съзнаваше, че гневът му не е насочен към нея, въпреки всичко беше смущаващо да види явния страх и омраза на баща й към мъжа, когото тя сега трябваше да нарича свой съпруг.

Като премести погледа си към Ивън, тя изпусна дъх, когато усети, че свирепият му поглед като че ли включва и нея. Очите му бяха диви, лицето почервеняло, красивите му черти бяха станали грозни. Алета потръпна, внезапно изплашена от мъжа, за когото се беше надявала да се омъжи. Хайме почувства тръпката й и се наведе, за да й прошепне:

— Не се бой, милейди, не могат да те наранят.

— Защо ще искат да ме нараняват? — изфуча тя. — Вас искат да набучат на мечовете си, милорд.

— Да — ухили се Хайме. — Защото у тях няма никакво съмнение, че сега наистина си моя съпруга.

И той нарочно погледна през залата към широкия балкон, който гледаше към голямата зала.

Алета изглеждаше озадачена, когато проследи погледа му. Смутеният й вик като че ли освободи напрежението в залата и смехът и разговорите се подновиха, но сега вече тя знаеше, че е била обектът на лукавите погледи и мръсни забележки. Гневът й нарастваше скокообразно, докато очите й се взираха в балкона с изражение на абсолютен ужас.

Увиснал на перилата, опръсканият с кръв чаршаф, който доскоро бе застилал леглото им, представяше безмълвно доказателство, че техният брак е бил надлежно консумиран, и то без никакво съмнение. Лицето на Алета се изчерви, а после цветът се оттече от него, когато обърна уплашени очи към Хайме.

— Ти ли направи това, милорд?

Яростта и осъждането в очите й накараха Хайме да се почувства неудобно, накараха го да се усъмни в решението си да покаже пред всички свидетелството за девствеността на Алета. За един кратък момент той постави под съмнение мотивите си да употреби Алета за целите на отмъщението си срещу Ивън Грей и лорд Съмърсет. Тогава картината на безжизненото тяло на баща му, увиснало на бесилката, постави всичко на място. Щеше да направи каквото е необходимо, за да докаже, че баща му е бил невинна жертва на заговор, вдъхновяван от рода Грей и лорд Съмърсет.

— Да, милейди, аз го направих — призна той искрено. — Не с цел да те излагам, а да покажа на присъстващите, че бракът ни беше консумиран и никой не може да постави под въпрос законността на нашия съюз. Освен това, такъв е обичаят.

— Можеше и да не се съобразиш с обичая, милорд — възрази тя със стиснати зъби.

Тогава изведнъж Хенри като че ли ги забеляза и им махна да се приближат.

— Аха, младоженците решиха да ни удостоят с присъствието си. Елате, елате да закусите с нас.

— Викат ни, милейди — усмихна се Хайме и я дръпна напред. — Свали това кисело изражение от лицето си и се опитай да се държиш като истинска младоженка.

— Когато адът замръзне — изсъска тя, скривайки нервността си зад фалшивата усмивка, която залепи на лицето си.

— Елате, седнете до мене — каза ентусиазирано Хенри, забелязвайки бунтовното изражение на Алета и завиждайки на Хайме, че е опитомил такова прелестно създание.

Макар че се беше запознал с младия Мортимър едва вчера вечерта, Хенри се възхищаваше на младия мъж заради смелостта му да дойде в двора пременен в селски дрехи, за да поиска отредената му годеница. Противно на всички предвиждания този решителен млад мъж беше защитил невинността на баща си и дори беше успял да изтръгне обещание от него да се запознае с обвиненията, които бяха изпратили Кларънс Мортимър на бесилката. И дори това да разкриеше вина на двама мъже, в които той вярваше, Хенри сериозно смяташе да научи истината и да изправи неправдата, ако е била допусната.

Настанявайки Алета до дясната ръка на краля, Хайме се отпусна на стола до нея. Един паж веднага се появи, за да им налее ейл, а друг донесе поднос с храна за двамата. Хайме се нахвърли върху нея за голямо удоволствие на краля.

— Казват, че енергичните упражнения през нощта увеличават апетита.

Лорд Грей чу забележката на краля и едва не се задави с къс месо. Лицето му потъмня от гняв, когато Хайме просто се засмя в отговор и намигна на Алета. Тя се направи, че не е забелязала, но надигналата се по лицето й червенина доста развесели събралите се сътрапезници.

— Е, приятелю, ще останете ли в двора, или трябва да се връщате в Крисит?

— Това покана ли е, сир? — запита Хайме.

Алета замря, очаквайки отговора на Хенри. Отчаяно искаше да остане близо до баща си и лорд Грей, докато не намерят начин да я освободят от този непоносим селянин, за когото я беше омъжил кралят.

— Да, много бихме искали да останете в двора, но това не е заповед.

— Тогава трябва да откажа, сир — изрече Хайме със съжаление. — Ще отведа съпругата си в замъка Крисит, докато вие разследвате обвиненията против баща ми.

— Жалко — въздъхна Хенри. — Много приятно щеше да бъде да имам някого като вас да ме забавлява, преди да се върна във Франция, за да поискам царствената си годеница. Тъй като нямате войници, ще ви дадем десетина добри стрелци, доверени наемници, които да пазят съпругата ви и вас по време на пътуването ви. Можете да ги задържите, ако решат да останат на ваша служба.

Изненадан, Хайме вдигна тъмните си вежди.

— Високо оценявам щедростта ви, сир.

— Да, вие отмъкнахте забележителна плячка и не можем да допуснем лейди Алета да се разхожда из провинцията без подходяща охрана, нали?

— Не, сир, и аз ви благодаря. Животът на съпругата ми трябва да бъде пазен на всяка цена. С ваше разрешение ние ще тръгнем веднага щом лорд Съмърсет предаде зестрата на дъщеря си под мое попечителство.

— Ще се погрижим за това още днес — обеща Хенри. — Вървете, Хайме Мортимър, но знайте, че преди да тръгнем за Франция, ще ви призовем и ще ви предоставим резултата от нашите проучвания, засягащи баща ви.

Хайме не би могъл да очаква по-добър край на безразсъдното си нахлуване в замъка Уиндзор. Беше спечелил богата булка и получи обещанието на краля да разследва лъжливите обвинения, отправени срещу баща му.

Осъзнавайки, че скоро ще се озове във властта на свирепия си съпруг, Алета изпадна в паника.

— Сир! Не искам да придружа моя… съпруг в Крисит. Искам да остана в двора и да служа на вашата съпруга, когато я доведете от Франция.

— Не обръщайте внимание на съпругата ми, сир — изрече гладко Хайме. — Страхувам се, че е разстроена от мисълта да се раздели със семейството си.

— Не, не е така! — възкликна развълнувано Алета. — Страхувам се за живота си. Никой не знае какъв е този мъж или на какво е способен. Просто иска да ме използва като възмездие за въображаеми правонарушения срещу баща му преди години. Всички знаят, че лорд Мортимър беше изменил на короната. Очевидно синът не е по-добър.

Черните очи на Хайме се впиха в тези на Алета студено и проницателно.

— Заклевам се, сир, че няма да допусна и косъм да падне от главата на съпругата ми.

— Сир! — прекъсна го лорд Грей, скачайки на крака. — Познавам семейство Мортимър по-добре от всеки друг и ви казвам, че беше извършена голяма неправда, като дадохте лейди Алета на този грубиян.

Хенри се намръщи.

— Подчинихме се на диктатите на църквата. Бракът не е предмет на обсъждане. Както можете да видите… — и той махна с ръка към оскърбителния чаршаф, увиснал от балкона, — бракът е бил консумиран. Освен ако лейди Алета не ни каже нещо друго. — Той се обърна към Алета. — Какво ще кажете, милейди? Отричате ли доказателството, което виси над главите ни?

Тя искаше да излъже, да каже на всички, които искат да я чуят, че не е имало консумиране, но не можеше. Хайме Мортимър беше я направил своя по правото на притежание и против волята й й беше дал удоволствие. Макар че го мразеше неимоверно, как би могла да отрече онова, което беше изпитала в ръцете му?

— Не — прошепна тя, навеждайки очи.

— Какво казахте, милейди? — запита Хайме, като се направи, че не е чул треперливия й отговор.

Главата й се стрелна рязко нагоре и тя го изгледа яростно.

— Не — повтори тя и гласът й се издигна в пристъп на паника.

— Копеле такова! — извика лорд Грей, размахвайки юмрук към Хайме. — Ще ми платиш за това! Алета ми принадлежи. Ти изгуби правото си над нея в деня, когато баща ти предаде своя крал.

Хайме щеше да скочи на крака и да нападне лорд Грей, въпреки че нямаше оръжие, но Хенри положи възпираща ръка на лакътя му.

— Няма да има насилие в моя замък. Бракът е действителен и ще бъде най-добре, лорд Грей, да го приемете. Колкото до вас, Хайме Мортимър, заведете съпругата си в Крисит, докато нещата се уталожат. Предлагаме да й направите дете възможно най-скоро. Само тогава този смут ще заглъхне.

Хайме не беше съгласен, знаейки, че този така наречен смут ще съществува, докато са живи той и Ивън Грей. Но благоразумно запази мнението си за себе си.

— Да, сир, ще тръгнем утре призори.

— Ох.

Това излетя от устата на Алета, която до този момент не беше познала по-силно отчаяние в целия си живот.