Господарят на мрака

11

Алета спря едва когато мрак се спусна над земята и тя вече не можеше да вижда пътя. Тъй като беше доста сигурна, че никой не я следи, поведе коня си към една горичка, свали седлото му и се сви под наметалото си върху купчина трева и мъх. За щастие нощта беше мека, но тя очакваше деня, когато щеше да прекоси река Дий и да стигне в Англия, където името Съмърсет беше уважавано и нямаше да й бъде трудно да намери убежище в крайпътните къщи. Беше й ясно, че на някого може да се стори странно, че пътува без охрана, но малцина биха се решили да задават въпроси на графска дъщеря. С тази мисъл тя затвори очи и заспа дълбоко.

Ивън Грей се върна в имението, когато тъмнината вече не позволяваше да търси Алета, разбирайки, че няма да може да я види, дори ако тя мине покрай него в нощта. Знаеше, че няма как да е стигнала далече, затова още призори на следващата сутрин заедно с десет от своите хора излезе и препусна в галоп към Лондон. Попадна на Алета скоро след като беше излязла от горичката, където беше прекарала нощта.

Алета видя ездачите и почувства ужасен страх. Нима Хайме беше открил отсъствието й и беше пратил хора да я търсят? Пришпорвайки коня си, тя препусна по пътя, без да обръща внимание на сподирящите я викове. Но конят й не можеше да се мери с мощните бойни коне на Грей и хората му. Грей я застигна без усилие, хвана юздите и накара коня да спре рязко. Облекчение се разля из нея, когато видя, че лорд Грей е спрял устремния й бяг, а не разгневеният й съпруг, защото знаеше, че Хайме ще бъде бесен, когато открие, че я няма.

— Лейди Алета, какво правите толкова далече от дома? Съпругът ви толкова малко ли се интересува от вас, че ви пуска без охрана?

Грей сметна, че е най-добре да се прави, че я е срещнал случайно, а не защото курвата на Хайме му е казала, че Алета е напуснала съпруга си.

— Аз… отивам в Лондон, лорд Грей, при баща си. Сигурна съм, че Хайме щеше да прати някого с мене, ако знаеше, че искам да замина, но тръгнах внезапно. — Силна червенина пропълзя по шията й. Ивън досещаше ли се, че го лъже? — Хайме замина по… работа. Аз тръгнах, преди да се беше върнал.

— Заминахте или избягахте, лейди Алета? Осъзнахте ли най-сетне за какъв селяк ви омъжиха? След последния ни разговор бих могъл да се закълна, че сте се увлекли по сина на предателя. Ако не исках да рискувам гнева на краля, щях да събера армия и да ви взема със сила. За щастие баща ви почти е извоювал анулирането от най-висшия съд в кралството. Аз все още ви искам, милейди, въпреки факта, че Хайме Мортимър е спал с вас.

Той дръпна юздите, обръщайки коня й в посоката, откъдето беше дошла.

— Къде ме водите?

— В имението Грей. Той е почти непревземаемо. Мортимър няма достатъчно хора, за да се опита да го нападне.

— Не, милорд, не искам да тръгна с вас. Предпочитам да отида при баща си.

— Ще дойдете с мене, независимо дали ви харесва или не, Алета — изрече Грей изречен в глас, който не търпеше възражения. — Баща ви ще ми благодари, че съм ви опазил в безопасност, докато урежда анулирането. Щом бъдете свободна, ще ви сгоди за мене. Очаквам да изразите съответна благодарност за това, че съм ви спасил от онова нахално копеле, което си мисли, че може да се ожени за графска дъщеря.

Той й се усмихна победоносно, давайки й достатъчно ясна представа какво иска от нея. Алета потисна една тръпка на отвращение. Внезапно Ивън Грей вече започна да не й се струва толкова привлекателен, колкото й беше изглеждал.

— Бих предпочела да отида при баща си — каза тя. — Моля ви, пуснете юздите ми, за да продължа пътя си.

Грей се усмихна застрашително.

— Не, милейди, сега сте моя. Всичко което някога принадлежеше на Мортимър, най-накрая е в мое владение. Исках да убия Мортимър, когато се появи, за да предяви претенцията си към вас. Той никога няма да ви има отново.

— Това ли е причината да ме искате, лорд Грей? — запита хладно Алета. — Защо е толкова важно да имате всичко, което Мортимър някога е притежавал?

Лицето на Грей се вкамени.

— Това е дълга история, милейди, и няма да ви отегчавам с нея. Кларънс Мортимър беше изменник и заслужаваше да умре.

— Не и според Хайме — възрази тя. — Промених намерението си, милорд. Вече не искам да се омъжа за вас.

Грей отметна глава и се разсмя гръмогласно.

— Колко забавно. Няма значение какво искате. Ние с баща ви вече се споразумяхме за условията. Щом излезе анулирането, Мортимър ще трябва да върне зестрата ви и тя ще стане моя.

— Омъжиха ме насила първия път, няма да го позволя втори път — изрече Алета с мрачна решимост.

— Съпругът ви май не е успял да ви укроти, Алета. Аз ще се постарая да поправя пропуска му. Може би трябва да започнем преди анулирането, само за да ви покажа, че съм повече мъж от Хайме Мортимър. Разбирате какво искам, нали, милейди?

— Не, милорд, със сигурност не разбирам. Вие не сте мъжът, за когото ви мислех. Може би Хайме в края на краищата е бил прав. Може би баща му не е бил предателят, за какъвто всички са го смятали.

Мимолетна сянка на гняв се мярна на лицето му. Започваше да става все по-сериозен. Това беше един Ивън Грей, какъвто Алета никога досега не беше виждала.

— Чуйте ме добре, милейди, дръжте мнението си за себе си. Ще видите, че съм много щедър съпруг, ако ми се подчинявате във всичко. Изисквам единствено да ме задоволявате в леглото и да ми родите деца. Нямам нужда от вашите мнения или критики.

Преди Алета да успее да отговори, той пришпори коня си. Конят на Алета го последва и тя се вкопчи в гривата му, мъчейки се да остане изправена на седлото. Не можа да му каже нищо повече, защото хората на Грей се понесоха към имението му с невероятна бързина.

Имението Грей беше точно толкова внушително, колкото го беше описал Ивън. Недотам старо като кулата на замъка Крисит, то се извисяваше на един малък хълм, заобиколено от дълбок ров. Дебела стена го обграждаше от всички страни, каменна порта стоеше на стража при единия край на подвижния мост, който сега беше спуснат, за да могат да влязат. Самото имение беше по-внушително от всяко, което Алета някога беше виждала. В очертанията на стената се издигаха параклис, покрити със слама хамбар и конюшня, свинарник, ковачница, кухня с причудливо украсен комин и оградена градинка. В средата на двора имаше кладенец.

— Какво мислите за моето имение, милейди? — махна гордо с ръка Грей.

— Вашето имение ли, милорд?

Надменното вдигане на веждите красноречиво показваше презрението й.

— Да, моето имение. Всичко, което някога принадлежеше на рода Мортимър, сега е мое. Имението, крепостните селяни, земята, докъдето можете да видите, и цялото богатство, което семейството е натрупало през годините… и вие, милейди. Скоро всичко това ще бъде ваше, Алета.

— Не го искам — изрече тя с остър тон. — Не искам и да оставам тук с вас. Няма да е редно. Аз съм омъжена жена.

Грей слезе от седлото, смъкна я недотам нежно от нейното и я привлече към себе си.

— Няма да бъдете омъжена за дълго, милейди, затова започвайте да свиквате с мене.

Прокара дръзко ръцете си по гърба и седалището й с нахален господарски жест. Алета се помъчи да се освободи, но Грей се изсмя и я придърпа още повече към себе си.

— Моето желание за вас никога не е намалявало, милейди. Усещате ли колко много ви искам?

Алета трепна, усещайки натиска на огромната му мъжественост върху корема си.

— Моля ви, лорд Грей, пуснете ме. Хората ни гледат. Ако трябва да се оженим, трябва да ми засвидетелствате уважение, поне пред наемниците си.

Умът на Алета заработи яростно. Макар че нямаше намерение да се омъжва за лорд Грей, стори й се, че трябва да го накара да мисли, че се съгласява с плановете му. Поне докато успееше да намери начин да избяга или да прати вест на баща си. Несъмнено той не беше в заговор с лорд Грей, нали? Защо изобщо беше избягала от Хайме, заоплаква се тя мислено. След като беше видяла и изслушала Ивън, беше разбрала, че по никакъв начин не може да се омъжи за него. Предпочиташе да бъде затворничка на Хайме, а не да свърши като съпруга на Ивън. Ако беше останала при Хайме, щеше с времето да го убеди да й повярва. Може би той никога нямаше да я обикне, но собствената й любов щеше да й бъде достатъчна, за да я крепи.

Ръцете на Грей се спуснаха до тялото му и той отстъпи от нея.

— Права сте, милейди — съгласи се той. — Не искам клюките да ви следват в брака ни. Ще се старая да сдържам пламъка си, докато се оженим. — И добави с нисък глас, за да го чуе само тя: — Освен когато сме насаме. — А после на висок глас: — Елате, милейди. Ще ви покажа вашата стая. Тя е най-хубавата в имението. Надявам се, че ще ви хареса.

Отвътре имението беше разкошно, както подсказваше и външният му изглед. Богати гоблени висяха по стените, килимите под краката й бяха дебели и меки. Голямата зала беше великолепна като тази в имението Съмърсет и може би също толкова голяма като кралската зала в замъка Уиндзор. Докато минаваше през огромните стаи, окичени с ярки картини и богати драперии, Алета си представяше Хайме, облечен в сатен и брокат, да върви сред тези стени. Мястото му е тук, помисли тя, докато Ивън я водеше нагоре по витата стълба.

— Вашата стая, милейди — каза той, отваряйки вратата, която водеше към две свързани помежду си стаи. Първата беше приемната, обзаведена с чекрък и столове с възглавници. Но вътрешната стая накара нежните устни на Алета да изпуснат неволна въздишка.

Това беше определено женска стая, декорирана в меки пастелни тонове, с драперии от коприна и сатен, застлана с толкова дебел килим, че кракът й потъна до глезена.

— Внушително — прошепна тя, не можейки да намери друга дума.

— Радвам се, че ви харесва, Алета. Един ден ще се присъединя към вас в това легло. Ако анулирането се забави, може да изпреваря церемонията заради консумацията.

Лицето на Алета пламна. Само през трупа ми, помисли тя сърдито.

Вземайки зачервеното й лице за указание, че й е приятно, той издаде нисък гърлен звук и я придърпа към себе си.

— Това като че ли ви харесва, милейди. Мортимър научил ли ви е на някои неща за вас самата, които не сте знаели? Карал ли ви е да се гърчите и да стенете? — Хватката му стана още по-здрава. — Мразя го, задето отне девствеността ви, но кой знае, може да ми е направил услуга. Колко опит имате, Алета? Той научи ли ви да копнеете за мъжкото докосване, да желаете тялото на мъжа да влезе във вашето?

Да, тялото на Хайме, изкрещя тя мислено. Не твоето! Никога твоето.

Ивън пусна хищна усмивка, преди да покрие устата й с жадна целувка. Устните му бяха твърди и властни и тя се помъчи да се освободи от неприятното усещане. Не искаше това. Не го искаше! Сега разбираше това, усещаше го с всяка фибра на тялото си. Бягството от Хайме беше ужасна грешка. Целувките на лорд Грей я караха да се свива от отвращение, докато целувките на Хайме пораждаха тръпки на желание в тялото й. Ако можеше да се върне в кулата на Крисит точно сега, щеше да го направи, знаейки, че Хайме е единственият мъж, когото някога би могла да обича.

Внезапно Ивън я отблъсна.

— Би трябвало да се постараете повече, милейди, ако искате да ми се харесате.

Долавяше ли заплаха в гласа му, запита се Алета, докато изтриваше уста с опакото на дланта си. Ненавиждаше вкуса и миризмата му.

— Не искам да ви се харесвам, милорд — осмели се да изрече тя. — Искам да се върна при съпруга си. Или да продължа към Лондон и да ида при баща си.

— Ще останете под моя закрила, докато дойде анулирането — изрече строго Грей. — За съжаление, налага се лично да докладвам на краля за контрабандистите.

Духът й се ободри.

— Ще ме вземете ли със себе си?

— Не, вие ще останете тук под охрана. Сенешалът ми, сър Гилън, изпълнява дословно моите заповеди. Няма да напускате стаята си, докато отсъствам. Един страж ще стои пред вратата през цялото време. Но не мислете, че съпругът ви ще си пробие път през тези стени, защото имам голяма армия на мое разположение и възнамерявам да оставя повечето войници да охраняват имението и… — отново й се ухили хищно — най-ценното ми притежание. Щом се върна, ще видим на какво ви е научил онзи грубиян. Дотогава се опитайте да не тъгувате много за мене.

Обърна се и излезе. Алета се взря подире му вцепенена. Думите на Ивън я накараха да повярва, че не може да очаква никаква помощ от баща си. Наистина, баща й желаеше съюза между нея и Ивън още от самото начало. Тя изчака няколко минути, отиде в предната стая и предпазливо отвори вратата, мислейки да избяга, преди някой да разбере, че я няма. Един едър страж веднага й препречи пътя.

— Желаете ли нещо, милейди? — запита той с уважение.

— Аз… искам да си тръгна — изрече тя с възможно най-авторитетния си глас.

— Заповядано ми е да ви държа в тази стая, докато лорд Грей се върне от Лондон. Една камериерка ще се погрижи за вас, но междувременно, моля ви, върнете се в стаята си.

Със зачервено от гняв лице Алета се извърна рязко и влезе в стаята си, затръшвайки вратата. Как смее, кипна тя в безсилен гняв. Как се осмелява лорд Грей да я отвлече и да я държи против волята й. Умът й веднага започна да крои планове за бягство.

Поглеждайки към двата прозореца, тя забеляза, че и на двата има решетки, за предпазване от натрапници. Но дори да успееше да избяга от стаята, подвижният мост и ровът бяха непреодолимо препятствие. Хайме, изплака тя мислено, какво направих?

Хайме се върна в кулата с леко сърце. Отиването до Флинт му беше дало информацията, която му беше необходима. Хората на улицата нямаха нужда от много подканване, за да говорят за контрабандистите, които действали наоколо. Повечето подкрепяха незаконната дейност, която ограбваше от доходите на краля. Англичаните бяха обект на презрение от страна на уелсците и всяка дейност, която лишаваше крал Хенри от пари, необходими за финансиране на войните му в чужбина, получаваха искрената им подкрепа. Много от гражданите смятаха Господаря на мрака за герой, говореха си кой ли може да е той и хвалеха смелите му подвизи. Това, че никой не знаеше кой е той, беше добро предзнаменование за Хайме. Един мъж, който казваше, че бил роднина на един от рицарите на лорд Грей, му беше казал, че лорд Грей нямал представа кой е Господарят на мрака. След този разговор Хайме реши, че няма какво повече да научи във Флинт, и се върна в кулата. Нямаше търпение отново да види Алета. Тя беше породила у него копнеж, който го измъчваше нощ и ден. Искаше да я види отново, да се увери, че е добре.

Да я обича.

И много искаше да разбере защо го беше предала, но нарочно беше скрила информацията за Господаря на мрака.

Хайме разбра, че нещо не е наред, още в мига, когато влезе в кулата. Гейлърд го посрещна на вратата, набръчканото му лице беше угрижено.

— Нещо е станало, Гейлърд, какво има?

— Да — каза старецът, ясно осъзнавайки, че Хайме ще се вбеси. Но тъй като нямаше как да смекчи удара, избъбри: — Съпругата ти, лорд Хайме.

Хайме пребледня.

— Алета? Нещо станало ли е с нея? Хайде, говори, старче, искам истината!

Раменете на Гейлърд се отпуснаха.

— Истината е, че не знам какво е станало с лейди Алета. Когато й донесох закуската сутринта, след като ти замина, я нямаше. Най-странното е, Хайме, че вратата беше заключена и единственият ключ беше у мене.

— Няма я? Господи, човече, къде е отишла? Кой я е пуснал?

— Не знам, Хайме, наистина. Разпитах всички в кулата, но не научих нищо. Доколкото ми е известно, ключът за нейната стая беше добре скрит и никога не е излизал от стаята ми. Същата сутрин откриха, че конят й липсва от конюшнята.

— Ами наемниците, те отидоха ли да я търсят?

— Да, веднага тръгнаха, но не намериха никаква следа от нея. Помислих, че е тръгнала към Лондон, при баща си, но не я намериха на пътя за Лондон, нито пък някой от пътниците я беше виждал.

— Откога я няма? — запита строго Хайме.

— Вече трети ден, милорд Хайме.

— Господи, съпругата ми може да е мъртва или отвлечена от свирепите уелсци! — Страданието в гласа му беше покъртително. — Защо, Гейлърд? Защо е заминала?

— Потърси в сърцето си отговора, Хайме — изрече старецът с лек упрек.

— Аз знам къде е отишла лейди Алета.

Самодоволният глас на Роуина сепна Хайме и Гейлърд. Те бяха така увлечени в разговора си, че не бяха чули приближаването на Роуина.

Хайме се обърна към нея с изкривено от ярост лице.

— Какво знаеш за това, Роуина?

— Н-нищо — заекна брюнетката, разбирайки, че е допуснала сериозна грешка, като е проговорила. Но вече беше твърде да отстъпва точно сега. — Понякога говорех с нея през заключената врата — призна Роуина. — Тя… призна ми, че не иска да стои заключена и копнее да избяга, за да отиде при лорд Грей.

— Защо Алета ще ти се доверява? — изрече Хайме с присмех. — Не е тайна, че ти я мразеше.

— Ние сме жени, Хайме. Признанията идват естествено.

— Значи тя е казала, че иска Грей, така ли? — запита строго Хайме.

— Да, Хайме, много го искаше.

— И ти я пусна от стаята й, за да може да отиде при него — нападна я той.

— Не, не, не съм искала да наруша заповедите ти, но не знам как е избягала. Разпитай наемниците си, те много й се възхищаваха. Може би някой от тях е отключил вратата в замяна на… някоя услуга — намекна тя хитро.

— Лъжкиня! — извика Хайме, хващайки ръцете й, и я разтърси така, че зъбите й затракаха. — Кажи ми истината, жено. Ти я пусна, нали?

— Не, Хайме, не съм!

— Може би един бой ще ти развърже езика — закани се той.

Нарочно изтегли камшика от колана си и демонстративно опита силата му на дланта си.

Роуина облиза внезапно пресъхналите си устни. Хайме наистина ли щеше да я набие? Беше допуснала огромна глупост, позволявайки на Алета да я убеди да я пусне. Трябваше да допусне, че Хайме няма да й повярва, но толкова беше искала да се отърве от Алета, че беше загубила и последната си капчица разум. Когато Хайме вдигна камшика във въздуха, смелостта й се изпари.

— Не, Хайме, не ме наранявай! Да, аз отключих вратата на милейди, но само защото тя ме помоли да я освободя. Не те излъгах, като казах, че тя иска лорд Грей. Сега ще я намериш там, в неговото имение, в неговото легло. Тя те мразеше и нямаше търпение да отиде при него.

— Кучка! — изрева Хайме и я отблъсна. Тя се препъна и падна върху една маса. Той я изгледа убийствено, докато се изправяше.

— Боли ли истината, милорд? — запита Роуина. — Винаги си знаел, че съпругата ти предпочита лорд Грей.

— Махай се оттук, Роуина, преди да съм те наранил сериозно.

— Имаш нужда сега от мене, Хайме, не ме отпращай. — Тя се примъкна и се притисна към него по много предизвикателен начин. — Толкова скоро ли забрави как реагираше тялото ти, когато ти доставях удоволствие? Мога да те накарам да забравиш Алета, ако ми позволиш.

— Махай се! — озъби се той. Роуина прехапа долната си устна.

— Не говориш сериозно, Хайме.

— Никога не съм бил по-сериозен. — Устните му се изпънаха в черта и очите му станаха толкова черни, че й заприличаха на самия ад. — Имаш един час да си приготвиш една торбичка и да напуснеш кулата. Вече не си добре дошла в дома ми.

— Ще ме отпратиш? Самичка? Без нищо друго освен една торбичка?

— Нямах такова намерение, Роуина, но ти не ми остави избор. Гейлърд ще ти каже къде да намериш брат си и ще се погрижи да имаш достатъчно пари, за да потърсиш подслон по пътя. Не очаквай нищо повече от мене.

Лицето на Роуина се превърна в мрачна гневна маска, когато шокът премина в ярост.

— Ще си ида, но пак ще чуеш за мене. — Внезапно осъзна, че гневът няма да я доведе доникъде с Хайме и реши да промени тактиката си. — Но аз съм разумна жена — продължи тя с примирителен тон. — Давам ти една седмица да промениш намерението си. Добре познавам свирепия ти темперамент. Когато се поохладиш, ще разбереш, че е грешка да ме отпращаш. Можеш да ме намериш в селото. Но ако не те видя след седем дни — добави тя заплашително, — ще съжалиш, че си се отнесъл така жестоко с мене.

Тя се извърна рязко и се отдалечи.

— Страхувам се, че си създаде силен враг — изрече предупредително Гейлърд, който чу целия разговор.

— Роуина не може да ми навреди, не знае нищо — отвърна веднага Хайме. — Трябваше да отпратя тази кучка още много отдавна, но се тревожех за нея. Не се съмнявам, че е напълно способна да се погрижи за себе си. Нека брат й да се оправя с нея, аз си измивам ръцете. Погрижи се да се махне до един час.

— Да, Хайме — каза Гейлърд, без изобщо да е убеден, че няма пак да видят Роуина. — Ами лейди Алета? Наистина ли мислиш, че е избягала при Ивън Грей?

— Вярвам, че е така — изрече огорчено Хайме. — Както Роуина така сполучливо се изрази, милейди винаги е предпочитала богатия лорд Грей пред един селянин с тор по подметките.

— Не си никакъв селянин, Хайме. Кръвта ти е толкова благородна, колкото и на милейди. Произхождаш от благородно коляно. Сред предците ти има един крал.

— Кажи го на милейди — отвърна саркастично Хайме.

— Ще позволиш ли Грей да я вземе?

— Не! — извика гневно Хайме. Изражението му стана толкова свирепо, че Гейлърд неволно отстъпи една крачка. — Алета е моя. Предназначена е да стане моя още от рождение и ще остане моя. Ивън Грей ми взе всичко друго… но няма да вземе съпругата ми.

— Нямаш хора, за да нападнеш имението Грей — напомни му Гейлърд.

— Ако говориш за имението Мортимър — поправи го Хайме, — не смятам да щурмувам крепостта. Никой по добре от мене не знае, че имението е непревземаемо. Забрави ли, че съм прекарал детството си сред онези каменни стени?

— Нищо не съм забравил, Хайме.

— Значи ще си припомниш, че имението е цялото в тайни тунели и че като дете често играех в тъмните проходи.

— Божичко, Хайме, бях забравил. Умът ми се замъглява с годините.

— Аз не съм забравил, стари приятелю. Помня всеки ъгъл и завой на безкрайните тунели. Докато растях в Крисит, упражнявах ума си, за да поддържам наследствения си дом жив в спомените си. Всяка нощ, преди да заспя, си припомнях всеки вход и изход към всички тайни проходи в имението. Всеки ъгъл и процеп в имението Мортимър е така ясен пред очите ми, както когато живеех там.

Гейлърд го гледаше смаян. Знаеше си, че Хайме е забележителен мъж; много пъти му го беше доказвал по най-различни начини.

— Как ще преминеш стената? Съмнявам се, че ще спуснат подвижния мост за тебе.

Хайме пусна широка усмивка.

— Много просто. Единият от тунелите води до малка пещера в близкия хълм. Ако си спомняш, входът е затулен от шубраци и само някой, който знае, че е там, може да го намери. Тунелите са били издълбани, когато е било построено и имението, като пътища за бягство, ако бъде нападнато или обсадено. Ще изчакам да се стъмни, за да се вмъкна в имението.

— Може да стане — изрече замислено Гейлърд. — Ако тунелите не са затрупани след всичките тези години и лейди Алета се съгласи да тръгне с тебе.

Изражението на Хайме стана каменно.

— Ще тръгне с мене, независимо дали иска или не. Може да предпочита Грей, но е моята съпруга.

Не издаваше силното си душевно страдание, причинено от думите на Роуина, че Алета е побягнала право в обятията на Ивън Грей.

Не беше мислил да се влюбва, но сърцето и тялото му бяха действали независимо от ума. Преди да го осъзнае, Алета го беше така омагьосала, че нямаше изход. След като беше отприщил сладкото чудо на нейната страст, никоя друга жена не можеше да го задоволи.

— Приготви се да я вържеш и да й запушиш устата — предупреди го Гейлърд. — Един неин вик и Грей и наемниците му ще ти вземат главата.

— Не се страхувай, Гейлърд, нямам намерение да се оставя да ме хванат. Разчитам на тебе да се погрижиш Роуина да напусне кулата, както наредих. Не искам да знае какво замислям.

— Лично ще я изпратя до селото — обеща Гейлърд. — Ами наемниците? Ще ги вземеш ли със себе си?

— Не, отивам сам. Не казвай на никого за плановете ми, иначе слухът може да стигне до Грей. Сега ме остави, приятелю, докато се приготвям за авантюрата в имението Мортимър. Също като едно време, Гейлърд.

Алета се напъха в нощницата, която камериерката държеше пред нея, и я освободи. Единствената причина, поради която я беше облякла, беше за да не буди подозрение. Никой не биваше да разбере, че мисли за бягство. Знаеше, че стражът още стои пред вратата й, защото го беше зърнала, когато камериерката излизаше. Изглеждаше още по-жесток от мъжа, който беше пазил пред вратата й предния ден. Замоли се Ивън да остане в Лондон повече, отколкото е планирал, поне докато тя не намери начин да избяга. Каква ирония, че беше заменила един затвор за друг. Точно сега би дала всичко, само и само да лежи в стаята на Хайме, вместо да живее в страх, че Ивън ще се върне.

Сега Хайме вече сигурно се е върнал в кулата, помисли тя. Щеше би да се ядоса, когато разбере, че я няма? Щеше ли да усеща липсата й? Беше ли тръгнал да я търси? Беше ли му все едно, че е избягала? Роуина утешаваше ли го? Никога не си беше представяла, че мисълта за Роуина и Хайме ще я нарани толкова дълбоко, но нямаше кого другиго да обвинява освен себе си, защото буквално й го беше поднесла на поднос. Сигурно е била луда, за да помисли, че може да забрави мъж като Хайме Мортимър.

Когато нощта стана толкова тъмна, че едва различаваше ръката си, Алета се примъкна към вратата на предната стая. Нарочно беше останала будна, молейки се стражът да заспи и стаята й да остане без надзор. Вратата се отвори безшумно под върховете на пръстите й и тя надникна през цепнатината. Танцуващи сенки се мятаха по стените, хвърляни от един факел в светилника на стената на тъмния коридор. Духът й се ободри, когато не видя стража. Измъквайки се предпазливо в коридора, тя направи една стъпка и се приготви да побегне, ако някой се изправи насреща й. Внезапно една гигантска сянка се очерта на стената, когато стражът изникна като по магия от един тъмен ъгъл.

— Желаете ли нещо, милейди? Ще повикам камериерката ви.

— О, изплаши ме — изпъшка Алета, търсейки някакво логично обяснение за среднощната си разходка. — Не можах да заспя и помислих, че една чаша топло мляко ще ми помогне. Не си прави труда да будиш Хилде, промених намерението си.

— Както кажете, милейди.

Той се вгледа в нея и Алета внезапно осъзна, че е по нощница. Макар и закопчана до брадичката, както беше осветена от трепкащата светлина на факела, беше достатъчно прозрачна, за да му представи изкусителната гледка на извивките на тялото й под тънката материя.

Обръщайки се рязко, тя се втурна обратно в стаята и затвори вратата зад себе си. Бузите и пламтяха, сърцето биеше като боен чук. Тъй като Ивън го нямаше в имението, за да я защити, тя беше оставена на благоволението на стражите си. Тази мисъл я отрезви.

Тъй като бягството поне за тази нощ изглеждаше малко вероятно, тя нерешително си легна. Затвори очи, но сънят не идваше. Тогава един тих шум, като подраскване на камък върху камък, привлече вниманието й. Очите й се отвориха и тя се взря в тъмнината, но не видя нищо. Все пак сетивата й бяха събудени и нащрек. Инстинктът я предупреждаваше, че някой е влязъл в стаята й. Усещаше го с всяка фибра на тялото си. Чувстваше го така остро, че устата й се отвори в безмълвен вик. Тръпка на ужас пропълзя по гръбнака й, когато една ръка запуши устата й.

Усети нещо странно в дъното на стомаха си, когато един нисък, дрезгав глас прошепна на ухото й:

— Не викай, милейди, или ще бъда принуден да прибягна до драстични мерки.