Господарят на мрака

4

В мига, когато Хайме се обърна, за да увлече краля в оживен разговор, Алета се измъкна незабелязано от стола си и побърза да излезе от залата, за да се изкачи нагоре по стълбите, водещи към кулата, където с Хайме бяха прекарали предишната нощ. Не можейки повече да понася гледката на чаршафа, увиснал от балкона пред очите на краля и двора му, тя отчаяно искаше да избяга от непоносимото положение. Как се осмелява този нахален селянин, за когото се беше омъжила, да я излага пред хората, беснееше тя безмълвно. Нима не беше взел от нея повече, отколкото беше склонна да му даде?

Беше се изкачила до средата на витата стълба, когато чу някой да прошепва името й. Толкова тихо, че й се стори, че си въобразява, докато не го чу произнесено за втори път. Мислейки, че баща й я е последвал, за да поговори насаме с нея, тя спря, за да изчака идването му. Но внезапно появилият се мъж не беше лорд Съмърсет; пред нея се изправи лорд Грей.

— Лейди Алета, бих искал да поговоря насаме с вас — каза той тихо.

Тя зачака, донякъде нащрек, усещайки, че изкушава съдбата с тази си постъпка. Не знаеше какво би направил свирепият й съпруг, ако ги хванеше сами. За разлика от лорд Грей, Хайме Мортимър не беше джентълмен. Докато Ивън изкачваше последните няколко стъпала, за да се приближи до нея, Алета имаше време да го разгледа по-отблизо. Бяха се срещнали няколко пъти, но тя не си спомняше да е разглеждала отблизо лицето му, а само помнеше, че й се е видял красив мъж, чиято гъста руса коса беше ниско остригана на врата по много красив маниер. Лицето му беше гладко обръснато, каквато беше модата, и малко масивно, но не тлъсто. Прилепналият сиво-зелен панталон разкриваше крака с очертани мускули, а жълтата му туника беше моделирана така, че да прикрива леката изпъкналост на корема му. Странно, не беше го забелязвала преди, помисли заинтригувана Алета.

Макар че лорд Грей представляваше внушителна фигура в колоритното си облекло, имаше нещо в светлосините му очи, което я смущаваше. Може би защото никога досега не беше оставала насаме с него. Или защото я гледаше малко по-различно сега, отколкото преди да се беше омъжила за Хайме Мортимър. Може би заради пресметливостта му. Макар че не искаше да сравнява лорд Грей и Хайме Мортимър, беше й трудно да не го направи. Беше прекалено очевидно, че на Ивън Грей му липсват доста неща в сравнение с внушителното физическо присъствие на съпруга й.

— Лейди Алета — прошепна настоятелно Грей, — много е важно да поговоря с вас, преди да тръгнете. Няма значение, че Мортимър е легнал с вас, аз все още ви искам. — Не беше съвсем истина, но достатъчно близко до нея. — Ние с баща ви вече планираме да ви освободим от сина на изменника. Трябва да стане скоро, преди да ви е направил дете и да пропилее зестрата ви, затова бъдете готова да действате бързо.

— Да ме освободите? — запита възбудено Алета. — Как? Къде?

— Най-добре е да не знаете подробностите, милейди — каза Грей с приглушен глас, — но ще бъде много скоро. — Той хвана ръката й и я привлече към себе си. — Трябваше да бъдете моя, милейди. Притежавам всичко, което някога беше на рода Мортимър, и да имам вас, жената, предназначена да се омъжи за Мортимър, е върховната ми цел.

Очите на Алета се разшириха, докато тя се опитваше да осмисли думите му. Звучеше й така, сякаш я иска само защото тя е последното парче от имуществата на Мортимър, което още не е в негово владение. Тя беше сгодена за Хайме Мортимър, преди баща му да беше станал предател, и ако се оженеше за нея, лорд Грей щеше да спечели и последното владение на Мортимър. Но това беше глупаво, опита се да си каже. Лорд Грей я искаше, защото се беше влюбил в нея, или поне баща й й беше казал така. Беше съвършено просто.

— Не познавате Хайме Мортимър — изрече Алета.

— Не, милейди, Хайме Мортимър не познава Ивън Грей. — Той се усмихна презрително. — Ще го накарам да съжалява, че изобщо си е показал лицето в замъка Уиндзор. Този груб селяк няма нито шилинг в кесията си, докато аз съм богат и имам власт, а кралят е благосклонен към мене. Не се страхувайте, милейди, ще бъдете моя.

Той беше толкова близо, че тя зърна внезапен проблясък на лудост дълбоко в очите му. Просветването сякаш я прогори и тя потрепна.

— Аз… трябва да вървя — прошепна тя уплашено. — Не бива да ни виждат да говорим така.

Лицето на Грей се вкамени.

— Ще убия Мортимър заради дързостта да вземе това, което ми принадлежи.

Внезапно ръцете му се стегнаха около нея, притискайки я така близо до него, че тя почувства твърдите му мускули под туниката.

— Лорд Грей, моля ви — изрече тя в пристъп на внезапна уплаха.

Никога не би предположила, че лорд Грей може да действа толкова агресивно. Досега винаги се беше проявявал като съвършен джентълмен в нейно присъствие.

— Махнете си ръцете от съпругата ми.

Думите бяха произнесени тихо, но съдържаха такава заплаха, че ръцете на лорд Грей веднага се отделиха от талията на Алета. Тя се прилепи към стълбата, смразена повече от застрашителната физиономия на Хайме, отколкото от влажната каменна стена, която опираше в гърба й.

— Просто се сбогувах с дамата — изрече гладко Грей. — Ако си спомняте, с нея бяхме почти оженени, преди така грубо да прекъснете церемонията.

— Спомням си и че откраднахте всичко, което някога принадлежеше на рода Мортимър — допълни Хайме. — Вземането на годеницата ми щеше да бъде кулминацията на всичките ви мечти.

— Бунтовни кучета като вас и баща ви не заслужават нищо. Може да сте заблудили краля, но не и мене. Винаги ще си останете син на предател, без пукнат шилинг и под достойнството на лейди Алета. Внимавайте, Мортимър — предупреди го той, — пазете си гърба, защото лейди Алета няма да остане с вас още много време.

— Мога да защитя това, което е мое — изрече заплашително Хайме. — И ви предупреждавам честно, никога повече не докосвайте съпругата ми. Не споделям моето с никого.

Алета ахна, смаяна от грубата забележка на Хайме. Наистина ли смята, че тя ще спи с други мъже? Не, закле се тя безмълвно, щеше да остане целомъдрена до края на живота си, преди да му даде удовлетворението да я обвини в изневяра. Надяваше се, че баща й ще постигне анулиране и ще я освободи от този брак, който намираше за непоносим.

— Ще видим, селяко — изфуча презрително Грей. — Ще видим кой ще спечели красивата лейди Алета.

Покланяйки се в посока към нея, той се обърна и изчезна по витата каменна стълба.

В мига, когато Грей се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе, Хайме се извърна към Алета с потъмняло от ярост лице.

— Върви, жено, преди да съм си излял гнева върху тебе!

— Нищо не съм направила — озъби му се Алета.

— Нищо ли казваш? Не, милейди, само дето се срещаш тайно с мъж, когото би нарекла свой любовник, ако го позволя. Но чуй това: каквото и да замисляте с Ивън Грей, няма да стане. Сега върви, преди да съм те набил заради безсрамието ти.

— Няма да посмееш! — изсъска Алета.

Но когато той пристъпи към нея, тя беше достатъчно умна да се обърне и да избяга нагоре по стъпалата. За щастие, той не я последва.

Алета внимателно отбягваше Хайме през останалата част на деня, предпочитайки да прекарва времето си с придворните дами в приемната. Срещнаха се за вечерята, където тя трябваше да споделя с него подноса с храната и чашата с вино. Но след като вечерята приключи, тя бързо избяга в стаята в кулата, молейки се да заспи, преди той да се присъедини към нея. Молитвите й бяха чути.

Хайме отвори вратата, взирайки се намусено в разрошената красавица, спяща в леглото. Имаше точно толкова огън в камината, че да види предизвикателното очертание на тънкото й тяло, простряно под одеялото. Косата й беше осветена от огъня, сребристо русите плитки грееха като хиляди диаманти. Изглеждаше толкова ангелоподобна, легнала с една ръка, подвита под главата, че Хайме се изкуши да я докосне, за да види дали е истинска. Но не го направи.

Не, той много добре знаеше, че е истинска. Беше вкусил сочната й плът, беше нахлул в нежните дълбини на сладкото й тяло и беше изтръгнал от нея реакция, която беше всичко друго, но не и ангелска. Само като си помисли да навлезе отново в нея, усети болка в слабините, пот изби по челото му и едва не загуби контрол над сетивата си. Само строгата дисциплина, която беше наложил на тялото си през годините, го спаси да не направи нещо, за което знаеше, че ще съжалява.

Лейди Алета го презираше. Беше го нарекла груб селяк без никакви маниери. Мислеше го за безимотен бедняк и мразеше начина му на обличане.

И той не искаше нищо от нея. Нито тялото й, нито богатството й, нето презрението й. Беше я взел само за да ядоса Ивън Грей.

След като се самоубеди, че която и да било жена в леглото му ще му свърши същата работа като Алета, Хайме смъкна дрехите си и влезе в леглото при нея, внимавайки да не я докосва. Въпреки това осъзнаваше мъчително ясно топлината на тялото й и мина много време, преди най-накрая да заспи.

Алета приветства студената зора с трепет. Макар че физически не го осъзнаваше, знаеше, че Хайме е спал до нея през нощта, защото вдлъбнатината, оставена от главата му, още личеше на възглавницата. Но тъй като неговата страна на леглото беше студена, тя разбра, че е станал преди часове и се приготвя за отпътуването. Точно тогава обектът на нейните мисли влезе в стаята.

— Заминаваме след един час, милейди. Ако искаш да закусиш най-напред, предлагам да станеш и да се приготвиш. Ще се погрижа сандъците ти да бъдат натоварени във фургона.

След това се обърна и излезе, преди тя да беше успяла да отговори.

Точно един час по-късно Алета беше настанена на коня си и беше готова да последва съпруга си в ледения студ до мизерното му убежище Макар че нямаше представа какво да очаква, щом стигнат до разпадащите се руини на замъка Крисит, знаеше, че няма да й хареса. За щастие зестрата й беше налице, за да подобри условията на живот, ако Хайме решеше да я използва за тази цел.

Дванадесетте рицари наемници, осигурени от крал Хенри, бяха натъкмени в брони, носеха арбалети и изглеждаха достатъчно свирепи, за да изплашат всеки неприятел, осмелил се да ги нападне. Яздеха огромни бойни коне, които пръхтяха и тревожно ровеха земята с копита. Хайме не се виждаше никакъв, но Гейлърд беше тук, за да управлява фургона, който тя предположи, че пренася зестрата й. Освен сандъците със злато и сребро имаше бельо, чаршафи, мебели и различни неща, каквото всички невести се очакваше да занесат в новите си домове.

Тогава Хайме изведнъж се появи, но такъв, какъвто никога досега не го беше виждала. Блестящ в сребърната си броня, с меч, украсен със скъпоценни камъни, кадифена туника и развяващо се наметало, подплатено с дебела кожа, той беше възседнал черен като нощта жребец, какъвто никога досега не беше виждала. Забеляза я веднага, докато тя се сбогуваше с баща си, и насочи коня си към нея.

— Бъди готова за дълга и трудна езда, милейди, защото замъкът Крисит е много далече — предупреди я той.

— Аз съм добра ездачка — отвърна Алета. — Няма да се бавим заради мене.

— Гледай да бъде така.

Тъкмо щеше да се отдалечи от нея, когато тя го повика:

— Милорд, откъде се сдоби с тези хубави дрехи? Мисля, че си се облякъл не за положението си. Или кралят ти е подарил старите си дрехи?

Хайме се усмихна мрачно.

— В зестрата ти има достатъчно злато и сребро, за да се облека в най-хубавите дрехи и да яздя чистокръвен кон.

Алета се изчерви, осъзнавайки, че Хайме Мортимър никога няма да я остави да има последната дума. Загледа го как се отдалечава, внушителна фигура, царствено изправена на великолепния кон, достоен за едрия му ръст. Но вече нямаше време за размишления, когато Хайме даде сигнал и наемниците тръгнаха, поведени от него. След като махна за последен път на баща си, тя нямаше друг избор, освен да го последва, а Гейлърд и фургонът вървяха на края на шествието.

Темпото, което Хайме наложи, беше наистина живо, но на Алета не й беше трудно да го поддържа. Когато фургонът изостана, Хайме раздели стражите на две групи, изпращайки шестима назад да пътуват с фургона, и остави другите шестима при себе си и Алета. За през нощта потърсиха подслон в имението Крейвън, при рода Брайдуел, чийто хладен прием не изненада Хайме. Името Мортимър все още беше презирано в Англия. Но тъй като родът Съмърсет беше обект на уважение, домакините ги приеха. Алета спа в блажено усамотение, защото Хайме реши да се настани при стражите в голямата зала.

Следващите дни минаха като повторение на първия, всяка нощ търсеха подслон в различни попътни имения. В края на третия ден Алета беше толкова изтощена и вцепенена, че едва можа да слезе от коня, без някой да й помогне. Но беше твърдо решена да не моли Хайме да забавя хода заради нея. Макар че той почти не й беше проговорил, откакто бяха напуснали замъка Уиндзор, тя ясно осъзнаваше жадните му погледи. Веднага усещаше кога очите му се спират на нея, защото чувстваше топлината на изгарящия му поглед да сгрява тялото й въпреки хапещия студ.

Алета разбра, че са в Уелс, когато минаха през града Флинт. Имението Грей — по-рано известно като имението Мортимър — се намираше наблизо; то беше наследственият дом на Хайме, но сега принадлежеше на Ивън Грей заедно със семейното богатство. Трябваше да бъде неин дом след женитбата й с лорд Грей. От мрачното изражение на лицето на Хайме тя се досещаше, че той още го смята за своя собственост въпреки всичко и таи бездни от ненавист и огорчение към сегашния му собственик.

Бедствието ги сполетя, след като минаха река Дий на запад от Флинт и навлязоха в местността Клодиън Рейндж, пусто и безутешно място, каквото Алета никога досега не беше виждала. Навлязоха в една долина, образувана от хълмовете, които се издигаха от двете им страни. Беше непоносимо студено и Алета се уви плътно в топлината на дебелото си подплатено наметало. Един вик беше първият сигнал, че става нещо нередно. Поглеждайки наляво, тя видя десетина мъже, въоръжени с арбалети и лъкове, да се изсипват изневиделица, качени на дребни, но яки уелски понита. Бяха облечени в груби дрехи от кожи и брадатите им лица бяха достатъчно жестоки, за да изплашат и най-смелия мъж.

— Уелсци! — извика Хайме, връщайки се към Алета. — Дръж се, милейди.

Изтръгвайки юздите от пръстите й, той пришпори жребеца си. Почти смъкната от седлото, тя стисна дъгата му с две ръце, за да се задържи.

Той се запъти право към отсрещния хълм. Закатериха се нагоре, последвани от шестимата стражи. Жилавите уелсци ги следваха плътно, размахвайки оръжия и крещейки с цяло гърло. Когато се осмели да хвърли един поглед над рамото си, Алета видя, че стражите са останали на място, за да спрат нападателите. Макар и доста по-малко на брой от тях, те се бяха клели, че ще пазят Хайме Мортимър и неговата дама, и смятаха да сторят точно това. Освен това, ако успееха да задържат уелсците достатъчно дълго, шестимата им другари, които пътуваха с фургона, скоро щяха да ги настигнат.

Алета се притискаше плътно на гърба на коня си, докато Хайме си пробиваше път сред дърветата. Когато един от уелсците проби защитната линия на наемниците, Хайме спря, за да зареди арбалета си и да се прицели. Беше се прицелил точно и повали уелсеца със стрела право в сърцето. После продължи заедно с Алета. Когато излязоха извън обсега на битката, Хайме накара конете да спрат.

— Чакай ме тук — изрече той със суров глас, смушквайки коня, за да потегли обратно към мястото на боя.

— Къде отиваш? — извика Алета разтревожена.

— Мислиш ли, че ще оставя хората си да се бият без мене?

Дръпна юздите, което накара коня му да се изправи на задните си крака, преди да препусне в галоп надолу по склона.

Смъквайки се от седлото, Алета усети как краката й омекват и се хвана за животното в търсене на опора. Ами ако уелсците надвият Хайме и хората му, запита се тя отчаяно. Тогава какво ще стане с нея? Мисълта се появи мигновено и също толкова бързо на мястото й дойде друга. Единственият начин съпругът и да позволи на уелсците да стигнат до нея ще бъде, ако падне мъртъв. Тази мисъл не я успокояваше.

Отпускайки се на колене, тя остави страха да се оттече, преди да се вземе в ръце. Не беше някаква си хленчеща девица, която се плаши от собствената си сянка, смъмри се тя. Тя беше лейди Алета Съмърсет, горда, предизвикателна и… и… не, беше уплашена. Беше чувала за жестоките уелсци, които бродят из хълмовете в търсене на жертва, нападат и убиват безразборно пътници. Тя остана на колене може би часове, така й се струваше, докато студът не проникна в костите й и докато не замръзна така, че й се струваше, че ще се счупи, ако се опита да помръдне. Тогава изведнъж Хайме се появи пред нея, изглеждайки като самия дявол, яхнал смолисточерния си жребец.

— Няма ги — каза той, докато слизаше от седлото. — Останалите рицари пристигнаха и ни помогнаха да ги прогоним. — Когато Алета не отговори и не помръдна, той я изгледа любопитно. — Чуваш ли ме, милейди? Няма да ти направят нищо.

Алета го изгледа неразбиращо.

— Разпитахме единия от ранените — продължи Хайме — и научихме, че им е било платено да ни нападнат. Но тъй като той не беше водачът им, не знаеше името на мъжа, който им е платил. Няма нужда от име. Много добре знам кой е поръчал това нападение срещу нас.

Алета премига, но без да отговори.

— По дяволите, жено! — изрева Хайме. — Да не си откачила?

Вцепенена от студ, Алета започна да трепери неудържимо.

Внезапно осъзнал, че тя е коленичила на замръзналата земя, Хайме изруга яростно и я грабна на ръце. Седна на един пън наблизо и я залюля, увивайки я в наметалото си, докато тя полека се затопляше от допира му.

— Замръзнала си — смъмри я той.

— Аз… страхувах се, че ще… ще те убият… и ще остана на произвола на тези… уелсци — каза тя, тракайки със зъби.

— Толкова малко вяра ли ми имаш?

— Почти не те познавам. Това, което знам за тебе, не ме кара да ти вярвам.

Хайме реши да не отговаря. Вместо това запита:

— Готова ли си да тръгваме?

— Да, готова съм — каза Алета, внезапно осъзнавайки, че се е настанила удобно на скута му.

След два дни стигнаха морето. Алета усети острия аромат на сол и море много преди да чуе разбиването на вълните о скалите. Хайме се извърна към нея.

— Почти стигнахме, милейди. — Устните му се извиха в цинична усмивка. — Надявам се да не се разочароваш прекалено много от скромното ми жилище.

— Не знам какво да очаквам — изрече тя хапливо. — Дойде отникъде, облечен като най-долния селянин, но се съмнявам, че си толкова беден, колкото твърдиш. Кой си ти в действителност, Хайме Мортимър? Селянин? Дяволско изчадие? Зъл господар на мрака?

— Да, милейди, по малко от всичко — съгласи се Хайме с лекота. — Обещавам, че ще ме опознаеш под всяко от имената, които ми даде.

Пришпори коня си и се отдалечи сред подигравателен смях.

Кулата на замъка се очертаваше на фона на сивото небе сред купчина скали и камъни. Зад нея морето се разбиваше в ресни от пяна под виещия вятър, удряйки се в скалата, на което беше построена кулата. Някога замъкът сигурно е бил великолепен, допусна Алета, но сега от него беше останала само рушащата се кула, обградена отчасти от защитна стена, която не заслужаваше това име. Замъкът и околностите му представляваха отчайваща гледка. Тръпка полази по гръбнака на Алета. Очевидно скалата зад разрушения замък и високата стена, която го обграждаше, щяха да бъдат непроницаема зашита, ако не бяха разрушенията, нанесени от времето.

Хайме я видя да потръпва и се намръщи.

— Съжалявам, че не харесваш дома ми, милейди. — Сарказмът му не й убягна. — Аз съм само един низш селянин, лишен от земи и съществуващ само благодарение на изобилието на природата и божията воля.

— Низш наистина — измърмори тя, пришпорвайки коня си.

Развеселеният му смях я последва чак до купчината дребни камъни, които някога бяха представлявали порта, мрачна останка от предишното великолепие на замъка. Тя спря, питайки се какво ще стане сега, тъй като мястото изглеждаше напълно изоставено.

— Добре дошла у дома, милейди — изсмя се подигравателно Хайме.

Влязоха във вътрешния двор на замък, последвани от наемниците, които, както беше сигурна Алета, бяха не по-малко объркани от нея. Щом отминаха крепостната стена, тя видя, че дворът не е точно такъв, какъвто си го беше представяла. Дори зърна някакво подобие на ред посред разпадащите се камъни на древния замък. Стресната видя две малки момчета да излизат сякаш отникъде, за да заведат конете в конюшнята, която се намираше до една от все още стоящите части на крепостната стена.

Хайме слезе бързо и после й помогна да се смъкне от седлото.

— Чакай тук — каза той. — Първо ще дам нареждания на хората.

Нямаше нищо приятно в изгледа на кулата, реши Алета, докато разглеждаше оронената от времето квадратна постройка, която се извишаваше на цели четири етажа. Можеше да си представи как изглежда отвътре и потръпна, като помисли в какви условия ще бъде принудена да живее, докато баща й я освободи от този ужасен брак. Хайме Мортимър със сигурност не лъжеше, казвайки, че жилището му е скромно. Но въпреки строгия си изглед кулата излъчваше високомерна надменност с четирите забележителни кулички, предназначени да защитават вече несъществуващи стени.

Прозорците на долните етажи бяха само тесни процепи в невероятно дебелата стена. Тези на горните имаха формата на огромни ключове, а стръмната стълба във вътрешността на кулата водеше право към втория етаж. Алета беше виждала замъци, но този изглеждаше поне на няколкостотин години.

Докато Хайме разговаряше оживено със стражите, фургонът, натоварен с техните ценности, изтрополи по подвижния мост, плътно следван от рицарите. Хайме веднага отиде да приветства Гейлърд, напълно забравил, че Алета стои на студа. Внезапно тя забеляза с ъгъла на окото си някакъв проблясък на най-горното стъпало на стълбата, водеща към вътрешността на кулата. Изви глава и видя една жена, застанала най-горе на стълбата.

Облечена в тъмночервено кадифе, жената изглеждаше млада и привлекателна. Тя тръгна надолу по стъпалата, полюлявайки съблазнително бедра под прилепващите гънки на роклята. Когато се приближи, Алета видя, че наистина е млада и доста красива. Кожата й беше бяла като снега по планинските върхове, а косата черна като гарваново крило. Контрастът беше поразителен. Тя беше висока и гъвкава, с извивки точно там, където трябва, макар и неособено пищна. Очите й имаха странния оттенък на виолетки, което намекваше за тъмни тайни и склонност към насилие.

На Алета не й трябваше много време, за да разбере коя е тази жена. Това беше любовницата на Хайме, която той наричаше Роуина.

Само след миг Роуина застана пред нея, оглеждайки я с очевидна враждебност.

— Значи той пристигна навреме.

— Моля? — изрече надменно Алета.

Макар да се опитваше да изглежда спокойна и невъзмутима, тя се бореше с инстинкта да изскубе всеки косъм от главата на красавицата с виолетови очи.

— Хайме нямаше да ви доведе в Крисит, ако не се беше оженил за вас — поясни кисело Роуина. — Жалко. Няма да бъдете щастлива тук, милейди.

— Дали ще бъда щастлива не е ваша работа.

— Да, но е, защото, както виждате, аз съм жената, която Хайме иска, а не вие.

— Щом толкова ви иска, защо си даде труда да пропътува цяла Англия заради мене?

Роуина вдигна рамене.

— Има си основания.

Макар че Хайме не си беше дал труда каже на Роуина основанията си, тя искаше Алета да мисли, че е посветена във всичките му тайни. Беше вдигнала скандал, когато Хайме й беше съобщил намерението си да отиде в Англия, за да вземе годеницата си, но напразно. Той й каза съвсем недвусмислено, че може да остане или да си тръгне, както желае. Разбира се беше решила да остане, защото знаеше, че Хайме Мортимър й се наслаждава толкова, колкото и тя на него. И беше казвал много пъти, че не иска съпруга. Но тя нямаше представа, че Алета Съмърсет ще е толкова красива и привлекателна.

Алета се помъчи да сдържи темперамента си, докато безмълвно се заклеваше, че ще тормози Хайме, докато не отпрати любовницата си. Тази жена, такава, каквато я виждаше, беше живо оскърбление, за да живее в дома й, и тя нямаше да го понесе. Дори ако не възнамеряваше да споделя леглото на съпруга си, щеше да бъде недостойно от негова страна да държи любовницата си под един покрив със съпругата си. Но Хайме Мортимър никога не беше претендирал, че притежава и капчица благоприличие.

— А, виждам, че сте се запознали.

— Хайме! — изписка Роуина, хвърляйки се в прегръдките му. — Толкова ми липсваше.

Хайме се опита да я задържи далече от себе си, но беше почти невъзможно, толкова излиятелно беше приветствието й. Той погледна към Алета, отбелязвайки внезапно избликналия пламък в сините дълбини на очите й. Лицето й се беше вкаменило и юмруците й бяха отпуснати край внезапно вцепенилото се тяло. С тежка въздишка той отстрани Роуина.

— Запознай се със съпругата ми, Роуина, това е лейди Алета. — После се обърна към Алета и каза: — Милейди, това е Роуина Хауърд.

Алета се втренчи сурово в Роуина, а после нарочно й обърна гръб.

— Тук е ужасно студено, милорд.

Очите на Хайме заблещукаха развеселено. Алета нямаше да се примири с Роуина; неохотно възхищение някъде близо до сърцето му.

— Прощавай, милейди, трябва да влезеш вътре, там е топло.

И й предложи ръката си. Отначало Алета помисли да откаже, но като погледна към Роуина, промени намерението си. Тъмнокосата красавица й мяташе погледи като ками и ако погледът можеше да убива, помисли Алета, тя вече щеше да е мъртва. Вдигайки малката си остра брадичка, тя позволи на Хайме да я поведе нагоре по дългата стълба. Нямаше представа какво да очаква, когато влезе в старата кула, и се приготви за най-лошото.

Стълбата водеше до пристройката в едната от малките кули и до стая за войниците, която заемаше целия втори етаж. Устието на кладенеца също беше на този етаж. Оттук Хайме я поведе нагоре по други стъпала към голямата зала и приемната. Алета беше приятно изненадана от състоянието на голямата зала. Макар всичко друго да се разпадаше, вътрешността на кулата беше в учудващо прилично състояние. Огромното каменно огнище заемаше една цяла стена, отстрани се виждаха пейки, покрити с възглавници. Учудена, тя погледна към Хайме.

— Да не очакваше някой бордей? — запита той, предусещайки незададения й въпрос.

— Да, точно това бях подведена да очаквам. От начина ти на обличане естествено предположих, че си разорен. Надявам се да си извлякъл удоволствие от измамата си.

— Не е измама, милейди. Баща ми беше лишен от всичките си богатства, преди да го пратят на смърт, и не ми остави нищо друго освен паметта си.

— Но… — Тя се огледа, забелязвайки малките признаци на разкош, които украсяваха залата. — Как ще обясниш всичкото това?

И махна към залата с тънката си ръка.

Хайме просто се усмихна, но Роуина, която ги беше последвала в кулата, каза:

— Намирам кулата доста удобна… а Хайме е повече от щедър.

Алета й изпрати убийствен поглед.

— Може би не си свикнала на по-хубави неща в живота. Колкото до щедростта на съпруга ми, не очаквай тя да продължи. Сега аз съм господарка на кулата.

Проклета да е, ако позволи на тази чернокоса вещица да й се качи на главата. Ако Хайме възнамерява да държи курвата си под своя покрив, тя просто трябваше да покаже на вещицата коя е господарката на кулата.

Роуина отвори уста, за да изрече нещо остро, но Хайме я изпревари.

— Нае ли прислужници от селото, докато ме нямаше, както те бяха помолил, Роуина?

— Да, Хайме — изрече важно Роуина, — направих го. Наех още една готвачка, кухненски помощници, конярчета и прислужнички. Достатъчно ли е?

— Засега — каза Хайме. — По-късно лейди Алета може да осведоми Гейлърд колко още прислужници ще иска. Има много селяни, които с радост ще се наемат на тази работа. Върви да кажеш на готвачката, че ще вечеряме след два часа. — И се обърна към Алета. — Елате, милейди. Ще ви покажа спалнята на четвъртия етаж.

Докато я отвеждаше по друга вита стълба, Алета усети горещия виолетов поглед на Роуина по гърба си. На четвъртия етаж той отвори вратата на едно голямо помещение, състоящо се от вътрешна стая и малка външна стая, която гледаше към скалата и брега под нея. Външната стая беше почти празна, но във вътрешната имаше легло, маса и един стол. Каменното огнище в спалнята пръскаше топлина към двете стаи. Няколко тъкани килимчета бяха пръснати из спалнята и прозорците бяха закрити с тежки килими, за да пазят от студа. Леглото беше заобиколено с балдахин с богати цветове и интересни рисунки.

— Много повече е, отколкото очаквах — призна Алета. — За мене ли е?

— Да, милейди. Не е толкова величествено като имението Мортимър или замъка Съмърсет, но беше мой дом, откакто бях още момче. Предлагам да прекарваш времето си тук, докато имението Мортимър ми бъде върнато. Междувременно, ще кажа да донесат тук сандъците ти.

И той се обърна, за да излезе.

— Милорд, почакай.

Той се извърна и застана с лице към нея.

— Да не съм забравил нещо?

— Да — каза строго Алета. — Роуина. — Настоявам да я отпратиш.