19

Въпреки че се бореше диво, Алета беше измъкната от каруцата. Знаеше, че ако Ивън успее да я вкара в лодката, няма връщане. Никога повече нямаше да види Хайме. Може би и нямаше да доживее да роди детето, което носеше. Точно тогава плодът в нарастващата й утроба напомни за присъствието си и тя отново започна да се бори.

— Престани да се дърпаш — изръмжа Грей, докато я влачеше след себе си към лодката. — Само ще се нараниш.

Пазейки силите си, Алета не се опитваше да отговаря, заровила пети в мекия пясък, за да се противопостави на мощните ръце на Ивън. Хлипайки от болка поради безполезните си усилия да избяга, примирила се с неизбежното, тя почти не повярва на очите си, когато видя мъже да изскачат на брега, изсипвайки се от околната гора. Размахвайки оръжия, най-вече груби тояги, търнокопи и други земеделски сечива, които можеха да се използват в бой, мъжете се нахвърлиха върху рицарите на Ивън, чиито по-съвършени оръжия и сили се огънаха под внезапното нападение.

Яростно проклятие излетя от устните на Грей. Той беше видял Хайме Мортимър да се оттегля с хората си; как е разбрал къде да устрои засада? Как е дошъл тук преди тях? За да се убеди, че Мортимър е напуснал замъка Съмърсет, както му беше наредил, той беше оставил стражи да наблюдават на крепостната стена. Кой да предположи, че зле екипираната армия на Мортимър ще нападне така яростно? За щастие, той притежаваше единственото нещо, което би попречило на врага му да надделее: Алета. Подновявайки усилията си, той я дръпна силно за ръката, влачейки я към водата, където се полюшваха лодките.

Когато наближи прибоя, той с ужас видя, че две от лодките се отдалечават от брега. Очевидно моряците нямаха желание да влизат в битка, която не ги засягаше. Третата лодка, малко по-бавно реагираща, също се насочваше обратно към кораба, когато Грей стигна до нея, влачейки Алета след себе си. Като я метна в лодката, той скочи след нея, заповядвайки на моряците да гребат към кораба. Тъй като бързаха да избягат от ситуацията, която бързо се превръщаше в истинско сражение, гребците се заеха да гребат усилено.

Хайме отблъскваше удар след удар в ръкопашен бой, пробивайки си път към Алета. Въпреки липсата на оръжия в ръцете на селяните те бяха свикнали да се бият и нападнаха рицарите на лорд Греай смело и сръчно. А рицарите на Хайме бяха смели мъже, добре въоръжени и лоялни. Хората на Грей вече отстъпваха пред изненадващото нападение на Хайме. Той беше загубил Алета от погледа си, когато се хвърли в боя, и трескаво претърсваше с очи тъмния бряг, търсейки да я зърне. Само бледият лунен сърп и няколко фенера, запалени от хората на Грей преди нападението, подпомагаха търсенето му.

Сърцето му се качи в гърлото, когато най-накрая я видя. Стори му се, че се съпротивлява диво, но силата й не беше достатъчна, за да попречи на Ивън да я вдигне и да я хвърли в лодката, полюшвана от прибоя. След като се отърва бързо от рицаря, който го беше нападнал, Хайме хукна към водата, викайки Алета по име.

Колкото и да беше замаяна, тя го чу да я вика и се надигна несигурно, протягайки се към него. Лодката бързо набираше скорост, отдалечавайки се от брега, за да навлезе в по-дълбоките води. Хайме стигна до водата и се приготви да хвърли тежката броня, за да скочи след Алета и Грей. Но Грей, верен на долните си инстинкти, стана и опря върха на меча си в гърдите на Алета.

— Не се приближавай, Мортимър! — извика той през тясната водна ивица, която го отделяше от Хайме. — Само една стъпка и Алета ще стане храна за рибите.

Хайме замръзна, лицето му се превърна в маска на омраза и гняв.

— Копеле такова! Само да навредиш на Алета и детето ми, ще те намеря и на края на земята.

Грей се изсмя сурово, отбелязвайки с доволство, че ивицата вода между него и Хайме се разширяваше с всеки удар на греблата. Скоро лодката щеше да потъне в мрака, люлеейки се на гребените на тъмните вълни на път към кораба, който чакаше, за да ги откара. Алета сигурно също го беше разбрала, защото запищя и се дръпна назад, за да избегне жестокото бодване на меча на Грей, от което лодката се разклати. Грей посегна към нея, смятайки да я обездвижи и да я затисне на дъното на лодката.

Разпъван от неумолима дилема, Хайме наблюдаваше с растящо отчаяние как пребледнялото лице на Алета става все по-малко и по-малко в сгъстяващия се мрак. Когато я видя да се дърпа назад, разлюлявайки опасно лодката, докато се бореше с Грей, той усети силен страх.

— Кучка такава! — изръмжа Грей, опитвайки се да я хване и в същото време да попречи на лодката да се преобърне.

— Ей, приятел, какво правиш? — викна единият от моряците, хващайки се за борда на лодката. — Не мога да плувам.

— И аз! — извика другият, докато Алета и Грей се бореха и малката лодка се люлееше опасно.

Внезапно лодката се наклони надясно, остана за един задъхан момент на ръба на една вълна, после се преобърна и запрати хората в нея във враждебните дълбини на разпененото море. Двамата моряци потънаха като два камъка, страхът не им позволи да направят и най-малкото усилие да се спасят. Въпреки тежестта на роклята и фустите Алета се бореше да задържи главата си на повърхността. Като дете често беше плувала в морето и макар от години да не го беше правила, се надяваше, че силите ще й стигнат, за да се задържи над водата, докато дойде помощ от брега.

Изведнъж главата на Грей се показа на повърхността до нея; очите му гледаха диво и той отчаяно се опитваше да се задържи над водата. Тогава я видя и изражението му се изпълни с омраза. Тя размаха отчаяно ръце, за да се отдалечи от него, но той посегна и сграбчи един дълъг златист кичур от косата й.

— Няма да умра сам — изхърка той. — Ако не мога да те имам, и Мортимър няма да те има.

— Не можеш ли да плуваш? — намери тя сили да запита.

— Не.

Това беше последната му дума, когато потъна под повърхността. Алета успя да поеме голяма глътка въздух, преди той да я повлече след себе си, стиснал здраво косата й в юмрука си.

Надолу… Водата стана непоносимо студена и толкова черна, че на Алета й се стори, че сякаш влиза в най-тъмната дупка на ада. Дърпайки се яростно, тя се опита да накара Грей да пусне косата й, но дори в смъртта той се бореше, за да я повлече със себе си. Дробовете и се молеха за глътка въздух. Тя разбираше, че умира, знаеше, че никога няма да роди бебето на Хайме, и това я накара да изпита болка, неимоверно по-голяма от напрежението в дробовете й, които се пръскаха от липса на въздух. И когато чернотата и отчаянието я накараха да приеме съдбата си, тя мислено се сбогува с мъжа, когото беше обикнала въпреки всички обстоятелства. И когато бездната на смъртта се приближи на безшумните си криле, тя изпадна в безсъзнание.

В мига, когато Хайме видя лодката да се преобръща и Алета да изчезва под повърхността, замръзналите му крайници отново се върнаха към живот. Ръцете му трепереха, докато откопчаваше колана на меча и хвърляше настрана оръжията си. Ризницата от стоманени брънки и шлемът ги последваха веднага. Стягайки се за скока в ледената вода, той се гмурна моментално и силните му, решителни загребвания го понесоха към преобърнатата лодка, клатушкаща се над вълните. Нищо друго нямаше значение сега, важна беше само Алета. Тя не можеше да умре, той толкова имаше нужда от нея, обичаше я така отчаяно.

Вече беше стигнал до лодката с безумни очи, оглеждайки тъмната повърхност на пенещото се море. Нищо. Не само Алета беше изчезнала, но и Грей, и двамата морящи. Умът и сърцето му крещяха в протест срещу несправедливостта спрямо невинните. Той си пое дълбоко дъх и се гмурна под повърхността, молейки се течението да не е отнесло Алета твърде далече от преобърнатата лодка. Взираше се сякаш в мастилен свят на чернота, помисли Хайме, ровейки в мрачните дълбини, за да намери жената, която обичаше.

Задъханите до пръсване дробове искаха да излязат на въздух. Смътно осъзнавайки, че тъмнорозовите ивици на зората превръщат небето от черно в сиво, той бързо се огледа, за да се убеди, че Алета не е изплувала на повърхността, а после си пое дълбоко дълбок дъх и отново се гмурна. Този път се устреми по-дълбоко, почти до скалистото дъно, преди да види Алета, чиято коса плуваше около нея като златист воал. Подчинявайки се на неотложната нужда да изплува, за да си поеме въздух, Хайме хвана Алета през кръста, възнамерявайки да я издърпа със себе си на повърхността. Именно тогава осъзна, че Грей лежеше до нея във водата, стиснал в юмрука си кичур от косата й. В този момент обаче дробовете му бяха готови да експлодират и на всяка цена трябваше да изплува заедно с Алета. Да остане там още миг би означавало сигурна смърт за и двамата.

Адреналин забушува във вените на Хайме, когато полека, мъчително се заиздига нагоре, влачейки Алета и Грей със себе си. Излезе на повърхността незабавно, за да си поеме въздух на големи глътки. Щом нуждите му бяха задоволени, насочи вниманието си към Алета. Лицето й беше бяло като на смъртник, почти не дишаше, докато той търсеше признаци, че още е жива. Главата на Грей се люшкаше до него и той веднага видя, че ръката му още стиска косата й. Проклинайки злокобните намерения на Грей, Хайме го дръпна силно, но юмрукът на Грей остана здраво стиснат, сякаш този златист кичур беше спасението му. Хайме дръпна отново, решен да освободи Алета и да стигне с нея на брега колкото може по-бързо. Извънредно важно беше да изстиска водата от дробовете й, преди да е станало твърде късно. Нададе победен вик, когато кичурът се измъкна от юмрука на Грей. Тогава Хайме заплува към брега, влачейки Алета след себе си.

Кашляйки и давейки се, Грей внезапно се свести и стисна полите на Алета.

— Мортимър, не ме оставяй. — Безумното дърпане на роклята на Алета едва не замъкна Хайме под водата. — Спаси ме, не мога да плувам.

Хайме чу безумните молби на Грей, но съзнаваше, че не може да спаси и двамата. Изборът беше лесен. Алета беше неговата любов, неговият живот. Бързайки да я изнесе колкото може по-скоро на брега, той развърза лентата, държаща полата й, и я остави да се изхлузи. Погледна назад само веднъж. Грей го гледаше втренчено, поемайки си отчаяно въздух, докато пръстите му сграбчваха в ужас въздуха и той бавно потъваше под повърхността.

Загребвайки силно и равномерно, Хайме сякаш режеше водата; отчаянието му придаваше невероятна сила. Преди да стигне до брега, сър Джайлс нагази във водата, за да го пресрещне, поемайки Алета в ръце, докато друг рицар се впусна, за да помогне на Хайме.

— Тя е мъртва, милорд — каза сър Джайлс, полагайки полека Алета на пясъка.

Викът на Хайме беше покъртително отричане на ужасния удар, който му беше нанесла съдбата.

— Не!

Като избута сър Джайлс настрана, той коленичи до нея, обръщайки я по корем. Седна върху бедрата й и започна да притиска гърба й, за да изкара морската вода от дробовете й. Изсумтя доволно, когато поток вода избликна от устата й. След няколко минути я обърна по гръб и долепи ухо до гърдите й.

Нищо. Изпаднал в отчаяние, той допря уста до нейната и започна да вкарва дъха си в устата й в безумен опит да й върне живота. Нямаше представа дали ще успее, но би опитал всичко, за да спаси любимата си.

— Безполезно е, милорд — забеляза сър Джайлс, поставяйки ръка на рамото на Хайме.

Той се освободи от ръката на рицаря, без да му отговаря, толкова разстроен, че би продължил цял ден да прави същото, ако е необходимо. Алета не можеше да умре. Никой никога не беше означавал за него толкова много, колкото тя и детето, което носеше.

Небето вече беше станало бледосиво, лъчите на утринното слънце прозираха на изток. Някой донесе одеяло и покри Алета, докато Хайме продължаваше спасителните си действия. Беше му студено, непоносимо студено, но отказваше да отстъпи пред студа, щом животът на Алета беше в опасност. Не обръщаше внимание на нищо, нито на думите на сър Джайлс, нито на факта, че мокрите му дрехи бяха се превърнали на кора от силния студ. Всичко, което виждаше, беше синьото около устните на Алета и треперещото й тяло. Потънал в мъгла от болезнени спомени, той си припомняше мекотата на тези червени устни, сладостта и топлотата на реакциите на чувствителното й тяло.

Треперейки от изтощение, Хайме се бореше с ужаса, че Алета може би е мъртва, отказвайки да я изостави на жестоката съдба. Ридаеше открито, когато се отпусна назад на пети, най-накрая принуден да признае, че любимата му го е напуснала. Грабвайки отпуснатото й тяло в прегръдките си, той я притисна към себе си и ръцете му се стегнаха като стоманени ленти около нея, докато я прегръщаше като обезумял.

Внезапно още една струя вода избликна от дробовете й и тя започна да кашля и да се дави. След няколко задавени изхълцвания започна да диша сама. Хайме не направи никакво усилие да скрие радостните сълзи, които се търкулнаха по бузите му. Беше прекалено щастлив, за да се тревожи, че проявява слабост пред своите рицари. Това беше един от малкото пъти в живота му, когато позволяваше на истинските чувства да пробият твърдата черупка, зад която се беше крил почти цял живот. И не се срамуваше от това.

Когато Алета задиша сама, Хайме намери един миг, за да запита сър Джайлс:

— Какво стана с битката? Много жертви ли дадохме?

Сър Джайлс се усмихна.

— Хората на лорд Грей отстъпиха сравнително лесно въпреки превъзхождащата сила и оръжията. Изглежда, не са искали да се бият дълго, след като господарят им ги остави да се справят сами. Какви са вашите заповеди, милорд?

— Заведете пленниците в имението Мортимър. Домът ми вече никога няма да се нарича имението Грей. Това място вече е мое. Оставете няколко рицари да ни придружат с милейди до дома. Искам да настаня Алета удобно колкото може по-скоро, тя има нужда от незабавни грижи.

— Моля се всичко да бъде добре при лейди Алета и детето й — каза сър Джайлс.

Макар че тя сега дишаше като че ли по-леко, преди няколко минути рицарят не би дал на горката дама шанс за оцеляване дори едно на един милион.

Разтревожен, че Алета не идва в съзнание, Хайме я взе на ръце и я отнесе в най-близката каруца, за да я настани полека на дъното й. После се качи до нея и я прегърна нежно, за да я запази от тръскането на каруцата. Тя трепереше и зъбите й тракаха така силно, че той се уплаши да не се разболее от малария. Само преди броени мигове беше на път да я изгуби и не можеше да понесе мисълта, че болестта, може да му я отнеме.

Пътят до имението Мортимър беше дълъг. Те спряха веднъж, за да вземат на заем одеяла от едно имение, и продължиха. Алета не идваше в съзнание. Хайме се молеше дано Гейлърд, който знаеше много неща, да може да помогне на съпругата му. Единствената му утеха беше, че досега нямаше признаци тя да е загубила детето им. Когато слабото слънце протегна към тях тънки лъчи топлина, разсейвайки донякъде студа, Хайме се зарадва. Това изглеждаше като знак от небето, обещаващ розово бъдеще за него и Алета.

Няколко часа по-късно Алета въздъхна и отвори очи. Дезориентирана отначало, тя зачака мъглата пред очите й да се разнесе, преди да разбере какво става. Последното, което си спомняше, беше как Ивън Грей я завлича в студените, мрачни морски дълбини. После смъртта я овладя.

Наистина ли беше станало така? Изглеждаше й невъзможно да е измамила смъртта и да е оживяла. Вдигайки поглед, тя видя небето. И слънцето. И угриженото лице на мъжа, когото обичаше. Премига, после отново. Лицето на Хайме плуваше над нея, очите му бяха изпълнени с тревога и с още нещо. С любов. Той я обичаше. Тя го виждаше несъмнено. Там ли се беше намирало това чувство през цялото време?

Искрено облекчение разтърси Хайме, когато Алета отвори очи и се взря в него. Когато не издаде нито звук за няколко напрегнати минути, той се уплаши да не би шокът да е изтрил паметта й. Не го ли беше познала?

— Алета. — Името й се откъсна като въздишка от устните му, когато ръцете му я притиснаха нежно. — Помислих, че съм те загубил.

Тя отвори уста, но не се чуха никакви думи. Гърлото я болеше от солта, която беше погълнала и повърнала. Можеше само да го гледа в очите, казвайки му с изражението си какво става в сърцето й.

— Не, не говори — посъветва я той, поставяйки пръст на устните й. — почивай си сега, любов моя, скоро ще стигнем в имението Мортимър. Вече никой няма да ти направи нищо лошо.

Очите й се разшириха от уплаха, когато си спомни жестокия опит на лорд Грей да я удави. Тя отвори отново уста, този път успявайки да изшепти:

— Ивън?

Хайме знаеше какво иска да го пита въпреки липсата на думи.

— Не се бой, любов моя, Ивън Грей вече никога няма да те нарани. Той почива във воден гроб, а морето рядко предава мъртъвците си.

Тя видимо пребледня и се отпусна в ръцете му. Когато Хайме й заговори след малко, видя, че очите й отново се бяха затворили и тя беше унесена в сън.


Имението Мортимър, издигнато от прадядото на Хайме, беше едно от най-модерните имения в Уелс. Намираше се на няколко левги от Флинт, многолюден град, където повечето хора си спомняха с добри чувства за лорд Мортимър и младия му син. Когато каруцата мина подвижния мост и спря пред дебелата дървена порта, Гейлърд се втурна да ги посрещне.

— Слава богу — каза старецът, когато Хайме скочи от каруцата, носейки Алета на ръце. Като я видя да лежи неподвижна до гърдите на Хайме, угрижена бръчка прекоси челото му. — Какво става с лейди Алета?

— Моля се да не е нищо повече от изтощение — каза Хайме, докато я внасяше вътре.

Гейлърд мина пред него, повеждайки го нагоре по каменната стълба, и задържа отворена вратата на спалнята му. Хайме положи Алета на леглото с разтуптяно от страх сърце, докато наблюдаваше едва забележимото движение на гърдите й.

— Какво стана, момче? — запита загрижено Гейлърд. — И двамата сте мокри до кости.

— Ивън Грей беше в замъка Съмърсет, точно както подозирах. Когато го осведомих, че кралят го издирва за разпит, и поисках да пусне Алета, той реши да я използва като заложница. Заповяда ми да се оттегля, иначе щеше да я бутне от крепостната стена.

Очите на Гейлърд се разшириха.

— Оставил си я на Грей?

— Да, нямах друг избор. Надявах се лорд Съмърсет да се намеси. Тя е единственото му дете.

— Намеси ли се?

— Опита се, но за нещастие беше убит от Грей. Накарах хората си да се скрият и останах наблизо да наблюдавам замъка. Грей излезе точно след полунощ с каруци, натоварени с ценности, и с малка армия. Алета беше с него. Бях толкова сигурен, че Грей ще чака кораб на Северния бряг, че незабавно пратих известие на хората да се срещнем там. Бяхме в засада, когато Грей пристигна. Имаше кратка, но жестока битка, обаче Грей някак си успя да завлече Алета в лодката. Когато се опитах да ги последвам, той заплаши, че ще я убие. Не знам какво точно стана, но те се сборичкаха и лодката се преобърна. Заради тъмнината трудно открих Алета. Отмъстителен до самия край, Грей я повлече със себе си под водата. Слава богу, намерих я точно когато се бях отчаял, че никога повече няма да я видя. Тя дойде за кратко в съзнание, но оттогава е в това състояние.

— Какво стана с Грей? — запита остро Гейлърд.

— Мъртъв е. Отървахме се. Изглежда, не можеше да плува, но аз се тревожа за Алета.

— Казваш, че тя се е свестила за малко?

Хайме кимна.

— Каза ли нещо?

— Да, една дума.

— Ясно ли я каза?

— Да, но се свести за толкова малко време, че е трудно да се съди от една-единствена дума. Не е нужно да казвам, че много се тревожа за нея и за детето, което носи.

Гейлърд постави загрубялата си ръка на челото на Алета. Беше студена. Прекалено студена.

— Сега всичко е в божиите ръце, но силният пулс е добър признак. Ще повикам камериерка. Милейди трябва да бъде освободена от мокрите дрехи и да се стопли. Ще поръчам да й приготвят горещ бульон.

— Погрижи се за бульона, Гейлърд, аз ще се погрижа за другите й нужди — настоя Хайме, докато ръцете му вече се занимаваха със закопчалките на дрехите й.

Гейлърд кимна и излезе от стаята.

Вдигайки отпуснатото тяло на Алета, Хайме бързо съблече мокрите й дрехи и я загърна в наметка от кожи, която намери в долната част на леглото. Спря за миг, за да положи ръка на издутия й корем, учуден, че детето, което тя носеше, се държи здраво в гнездото си. После той седна до нея, спомняйки си с нежност всичките причини, които беше открил, за да я обича.

След малко Гейлърд се върна с димяща купа бульон, който Хайме полека започна да дава на Алета на малки глътки. Макар че тя все още отказваше да отвори очи, прилежно изгълта горещата течност, което накара Хайме да повярва, че е в по-добро състояние, отколкото показва. Оставяйки купата настрана, той тихо я повика по име.

— Алета, в безопасност си, любов моя. Събуди се.

Тя се намръщи, не искайки да напусне мъглявия свят на красивите сънища. Хайме беше в сънищата й, детето им също. Беше момче, с черна коса като баща си и точно толкова хубаво. Хайме й говореше, казвайки й колко я обича и колко й е благодарен за детето, което му беше дала.

— Алета, чуваш ли ме?

— Разбира се, че те чувам — изшептя тя тихо, несъзнавайки, че е проговорила на глас.

— Отвори очи, любов моя. Погледни ме.

Защо Хайме иска да го погледне, запита се тя разсеяно. Защо трябва да отваря очи? Чувстваше се в безопасност в света на сънищата, където нищо и никой не можеш да навреди на нея или на детето й. Защо не я остави на спокойствие? Но Хайме беше толкова настоятелен, че накрая Алета отстъпи пред молбите му и отвори очи. Първото, което видя, беше усмивката на Хайме. Следващото, което забеляза, беше непознатата стая. Тъй като не беше виждала спалнята на домакина, когато Ивън я беше докарал тук, тя нямаше представа къде се намира.

— Къде съм?

— Това е новият ти дом, любов моя. Докараха те в имението Мортимър. Нашето дете ще се роди в дома на прадедите ми.

Когато той спомена детето им, всичките болезнени спомени, които се беше опитвала да забрави, се втурнаха в ума й и ръцете й литнаха към корема. Успокоителната изпъкналост под талията й донесе толкова дълбоко облекчение, че способността да говори я напусна. Но Хайме беше достатъчно проницателен, за да осъзнае страховете й и да ги облекчи.

— Всичко е наред с детето ни, Алета — увери я той.

Разбира се, нямаше представа дали това твърдение ще бъде вярно и след няколко часа или утре, но се молеше да е така. Алета непрекъснато беше доказвала, че има сила и воля.

Въпреки умората очите й светнаха от щастие.

— Как успя да ме намериш във водата? Ивън се опита да ме удави. Не можеше да плува?

— Господ беше с мене — каза той с вяра, каквато не беше знаел, че притежава. — Колкото до Ивън…

— Той е мъртъв — каза Алета с глас, лишен от всякакво чувство. — Уместен край.

Хайме я изгледа любопитно.

— Крал Хенри го преследваше; щеше да го накаже заради лъжливи показания.

— Знам.

— Съжалявам, че ти го казвам, любов моя, но баща ти също е бил замесен в заговора против моя баща.

Болезнено изражение изкриви бледото лице на Алета.

— Твърде късно е. Ивън уби татко, когато той му нареди да ме дръпне от ръба на крепостната стена. Видях как го погребаха във вътрешния двор. Татко не беше лош човек, Хайме, само беше алчен. Мисля, че накрая се разкая за престъплението си против твоето семейство. Мисля и че очакваше с нетърпение първото си внуче.

Сълзи се търкулнаха по бузите й и Хайме я взе в прегръдките си, за да я успокои. Сериозно се съмняваше, че лорд Съмърсет е изпитвал такива угризения, както казваше Алета, но той беше нейният баща и Хайме нямаше да унищожи любовта, която тя изпитваше към него.

— Знам, любов моя, видях. Но всичко свърши — заувещава я той тихо. — Хенри ми върна всичко, което Грей и помощниците му ми бяха отнели. Когато се оправиш, ще се оженим отново, за да не може никой да поставя под съмнение законността на детето ни. Съжалявам за всичките мъки, които ти причиних, но ако досега не си разбрала, че те обичам, време е да ти го кажа. След като влезе в живота ми, никоя друга жена не означаваше нищо за мене, независимо от това, което се е опитвала да ти каже Роуина. Не съм спал с нея, след като се оженихме с тебе.

— А аз не съм те предавала. Твърде много те обичах.

Внезапно Хайме се замисли.

— Трябваше да се сетя, че именно Роуина ме е предала. Тя и Грей вероятно са заговорничили през цялото време. Иска ми се да знаех какво е карало двамата Грей да заговорничат против баща ми. Винаги съм усещал, че има нещо повече от алчност. Но ако не греша, боя се, че причината умря заедно с Грей и баща ти.

Алета пребледня. Тя знаеше причината. Ивън я беше изтървал пред нея, без да подозира, че тя отново ще срещне Хайме и ще му каже. Но смееше ли да му го каже? Необходимо ли беше Хайме да знае, че Ивън Грей е негов полубрат?

— Какво има, милейди, защо така утихна? Толкова си бледа, че ме плашиш. Боли ли те нещо? Да не е детето?

— Аз… мислех нещо — каза тя виновно. Беше решила да не казва нищо на Хайме, докато не говори с Гейлърд. Несъмнено старецът трябва да е бил посветен във всичките семейни тайни. Ако той нарочно е криел това от Хайме, тя искаше да узнае защо. — Колкото до детето, то е добре. Виж как силно рита.

Вземайки ръката му, тя я постави на корема си, за да може той да усети колко силно детето му иска да оцелее. Загледа как изражението му се променя от учудване до върховно възхищение.

— Той е борец — каза гордо Хайме.

— Или тя — добави Алета.

— Няма значение, искам и едното, и другото.

Когато очите й започнаха да се затварят, Хайме осъзна, че я уморява. Имаше още толкова много неща, които искаше да й каже, които трябваше да й каже, но всичко щеше да почака. Издърпвайки наметката до брадичката й, той й пожела приятни сънища. После седна до нея и я изчака да се унесе.


Когато Алета се събуди след няколко часа, беше тъмно и Гейлърд беше заел мястото на Хайме до нея. Когато старецът видя, че тя се размърдва, и забеляза как очите й се стрелкат из стаята, каза:

— Пратих Хайме да си легне. Не е спал от няколко дни насам. Единственият начин да го накарам да си легне беше да му обещая, че ще седя при вас и ще го повикам, когато се събудите.

— Радвам се, че си тук — изрече тихо Алета. — Имам нужда от съвета ти.

— От моя съвет ли, милейди? С какво мога да ви помогна?

— За Хайме е. Научих нещо много смущаващо от лорд Грей и не знам дали да му го кажа.

Макар че единствената светлина в стаята идваше от огнището, беше достатъчно светло, за да може Алета да види как изражението на Гейлърд става внимателно.

— Може би трябва да ми кажете какво сте научили.

— Откога служиш на семейство Мортимър, Гейлърд?

— Бях много млад. Бях сенешал на имението Мортимър, преди Кларънс да се ожени за майката на Хайме, и останах там, докато двамата не бяхме изгонени от имението.

Гейлърд много добре знаеше какво ще последва, но предпочете да изчака обяснението на Алета. Знаеше, че един ден истината ще излезе наяве, и се страхуваше от този момент.

— Сигурно знаеш много неща за семейството — настоя упорито Алета.

Гейлърд въздъхна.

— Да, нямаше тайни, които да не знам.

Алета не искаше да смущава стареца, особено ако спомените му са били болезнени, но усещаше, че е длъжна да го направи. Не беше редно такива важни неща да се държат в тайна от Хайме.

— Значи сигурно знаеш, че Ивън Грей и Хайме са полубратя.

Нямаше лесен начина да го каже, освен да го заяви направо.

Тесните рамене на Гейлърд се отпуснаха и цялото му тяло като че ли се сви.

— Да, подозирах такова нещо.

— А Хайме не е подозирал, така ли? Защо не си му го казал?

— Защото дори лорд Мортимър не знаеше със сигурност. Видял е лейди Грей само веднъж, след много години, разменили само няколко думи. Той с ужас научил, че тя не е била селянка, за каквато я сметнал преди толкова много години. Тогава беше младеж, на границата на зрелостта, с буйна кръв. Ако беше узнал последиците от необмисленото си действие, щеше да го поправи преди много години. Когато ми се довери, беше засрамен и ме закле никога да не казвам на Хайме какво е направил на онова младо момиче. Но след като вие знаете, голяма тежест падна от гърба ми. Вие решавате дали да кажете на Хайме.

Загрузка...