Господарят на паяците

Седма глава Градът на паяка

Лъчът идваше все по-близко и по-близко до мен, насочван произволно от ръката на малоумния вампир. Изведнъж видях големия рефлектор, който бях използвал като огледало за бръснене. Беше голям и трябваше да свърши работа.

Бързо се спуснах напред и застанах зад рефлектора.

Лазерният лъч отряза парче от фонтана и то падна в басейна. Водата заблика на пресекулки. После разтопи цяла секция от стената, разкривайки стаята зад нея. Белите същества се приближаваха ръцете почти без кости държаха мощния лазер.

И тогава лъчът попадна на рефлектора. Огледалото обърна посоката на лъча и я върна към онези, които го бяха изпратили. За по-малко от секунда повечето вампири се свиха като изсушени листа. Останалите изреваха от ужас, отдръпнаха се и после с рев се хвърлиха към мен.

Спуснах се към едно от въжетата за завързване на балона точно когато той беше започнал да излиза през отвора. Хванах се за последните няколко сантиметра от въжето.

Когато лапите с остри нокти се протегнаха към мен, вече се катерех към кабината

Балонът се издигаше във въздуха и в този момент на избавление от белите същества попаднах в нова опасност. Разбрах, че в бързината сме забравили нещо жизненоважно. Бяхме забравили да вземем баласт. Балонът се издигаше прекалено бързо.

На два пъти едва не изпуснах въжето, опитвайки да се издърпам към кабината.

Тогава Хуул Хаджи отвори един люк, стъпи на външния ръб на кабината, протегна се и сграбчи въжето, на което висях.

Земята беше далеч долу, черната блестяща пустиня се въртеше под мен.

Стиснал здраво въжето, Хуул Хаджи успя да се вмъкне обратно в кабината. После той и другите двама започнаха да ме дърпат. Ръцете ме боляха изподрани от въжето. Почти бях готов да се пусна.

Точно когато почувствах, че повече не мога да се държа, една голяма ръка ме сграбчи и ме издърпа в кабината. После затвориха люка.

Задъхан от изтощение и облекчение, лежах на пода на кабината, докато си възстановя дишането. Все още се издигахме бързо и ако продължаваше така, скоро щяхме да излезем от рядката марсианска атмосфера, макар че по онова време атмосферата беше много по-плътна отсега.

Изправих се и с олюляване отидох до пулта за управление. Не беше сложен, но не го проверихме, преди да излетим, тъй като нямахме такава възможност. Сега трябваше да разберем дали е в изправност и ако не го направим, не се знае какво може да ни се случи.

Издърпах един лост, който контролираше клапана на торбата с газ. Исках да изпусна малко газ, но не толкова много, че да полетим надолу като камък.

Бавно балонът престана да се издига. Разбрах, че този лост действа. Но продължавахме да се носим произволно от въздушните потоци. Трябваше да кацнем и да закрепим трансмисионните ремъци на двигателя. С включен двигател можехме да се върнем в Мендишар за по-малко от един ден.

Бях раздразнен от разхода на нашия ценен хелий, но нямахме избор. Започнах бавно да приземявам въздушния кораб.

Бяхме на около шейсет метра от повърхността, когато балонът се разтърси, сякаш изритан от някакъв гигантски крак, и всички изпопадахме. Не успях да се задържа на крака и изхвърчах далеч от пулта.

Мисля, че за първи път изгубих съзнание.

Когато дойдох на себе си, беше почти тъмно. Усещането, че балонът е топка в някакъв мач между гиганти, много по-големи от моите сини приятели, беше изчезнало, но летяхме със страхотна скорост.

Изправих се на нестабилните си крака отидох до един люк и махнах капака.

Погледнах надолу и отначало не можах да повярвам. Летяхме над развълнувано и бурно море. Движехме се с шейсет километра в час, може би дори повече.

Какво ни движи?

Беше някаква природна сила. От виещия и ревящия звук, достигащ до ушите ми, реших, че е вятър.

Но какъв можеше да е този вятър, който беше излязъл така бързо и внезапно?

Обърнах се и видях, че Хуул Хаджи се беше размърдал. Той също беше паднал.

Помогнах му да стане, а след това двамата свестихме останалите.

— Какво е това, Хуул Хаджи? Знаеш ли? — попитах аз.

Той разтри лицето си с ръка.

— Трябваше по-внимателно да разгледам календара — каза Хуул Хаджи.

— Защо?

— Не казах нищо, защото разбирах, че ако не се измъкнем от пустинята, ще бъдем мъртви. Това беше, преди да намерим кулата и подземния град. Не ти казах и когато бяхме в подземния град, защото знаех, че ще бъдем спасени, тъй като в града нямаше никакви следи от разрушение.

— Какво не си споменал? Какво?

— Съжалявам, вината е моя. Предполагам, че Ревящата смърт е виновна да не знаем за съществуването на града на якшите.

— Какво представлява Ревящата смърт?

— Силен вятър. Появява се периодически над пустинята. Някои мислят, че той е причина за възникване на пустинята, защото преди да се появи Ревящата смърт, тук е било плодородно място. Може би градът на якшите е бил построен преди идването на Ревящата смърт. Не зная, но Ревящата смърт духа над пустинята от столетия и предизвиква силни пясъчни бури, които изравняват всичко със земята.

— И къде отива този вятър? — попитах аз. — Трябва да знаем къде може да ни откара.

— На запад — отвърна Хуул Хаджи.

— Над морето?

— Точно така.

— А след това?

— Не зная.

Отново отидох до люка и погледнах надолу.

Под нас все още лежеше развълнуваното море, студ и тъмнина, но през мрака съгледах, макар и едва забележими, очертанията на суша.

— Какво се намира зад Западното море?

— Не зная. С изключение на бреговата ивица — неизследвана земя. Лоша земя, доколкото съм чувал.

— Лоша? Какво те кара да мислиш така? — запитах приятеля си.

— Легендите, разкази на пътешественици, изследователски групи, които никога не са се върнали. Западният континент е място на джунгли и странни зверове. Той е бил най-силно засегнат от Най-лошата война. Казват, че когато войната свършила, в природата настъпили необичайни промени: хора, животни, растения — всичко се променило от нещо, останало във въздуха след Най-лошата война. Някои смятат, че е дух, други — някакъв газ, трети — машина. Но каквото и да е, умните хора винаги са избягвали Западния континент.

— Всичко това говори за атомна война, радиация и мутация — разсъждавах на глас аз. — Но хиляди години след войната малко вероятно е все още да има някаква опасна радиация. Не трябва да се страхуваме от това.

Някои от думите, които казах, бяха на английски. Макар че ги използвах да опиша събитията, за които говорех, те не се съдържаха в разговорния марсиански език.

Изглежда, Ревящата смърт беше започнала да отслабва, защото скоростта на движение на балона намаля.

Чувствах, че съдбата ни е извън ръцете ми, тъй като навлизахме навътре в сушата. Двете луни на Марс надничаха от небето над нас и осветяваха странни джунгли и необичайни цветове.

Трябва да призная, че необичайната растителност малко ме разтревожи, но си казах, че тя не може да ни навреди, докато летяхме на тази височина.

Когато вятърът престане да ни носи, можем спокойно да слезем, да сложим ремъците и на собствен ход да отидем, където искаме.

Такава възможност не ни се откри в продължение на няколко часа. Откъде идваше вятърът и къде завършваше накрая, не можех да кажа, освен ако не циркулираше непрекъснато около планетата, събирайки сила по пътя си.

Най-после успяхме да се освободим от въздушния поток и се понесохме към огромните дървета, чиито гъсти клони образуваха плътна маса под нас.

Големи лъскави листа във всички нюанси на черно, кафяво, тъмнозелено и червено се люлееха на гъвкави клони. Над тази джунгла тегнеше усещане за нещо лошо. Перспективата да слезем на това място не ни допадна.

Най-после на сутринта намерихме една достатъчно широка просека и започнахме да се спускаме. Кацнахме много добре, като се има предвид колко неквалифицирани пилоти бяхме. Вързахме кораба и го огледахме да видим дали има повреди. Строителният материал на якшите беше издържал на вятър, който би разбил всичко друго на парчета. Като се има предвид всичко, на което бяхме подложени, повредите бяха сравнително малко.

Единственото, което трябваше да направим сега, беше да сложим трансмисионните ремъци и да намерим нещо, което да използваме за баласт. После щяхме да напълним торбата с хелий и да се отправим към Мендишар.

Не след много двигателите заработиха и завъртяха перките.

Докато работехме обаче имахме чувството, че ни наблюдават. Не видяхме нищо, освен тъмна джунгла, дървета издигащи се на десетки метри, сплетени в мрежа, простираща се във всички посоки, плетеница от други растения — топли, влажни, миришещи.

Не можех да си обясня как се е получила тази просека. Беше прищявка на природата. Повърхността беше покрита само с твърда плътна като камък пръст. По краищата растяха ниски храсти с тъмни, блестящи листа, прилични на преплетени лози, които, гледани с крайчеца на окото, приличаха на дебели змии. Около корените на дърветата имаше отровни на вид храсти и пълзящи растения.

Никога не бях виждал нещо толкова голямо в гора. Изглежда имаше различни нива, простиращи се все по-нагоре и по-нагоре, така че гледано от гората, приличаше на огромна скала с тъмни входове на пещери.

Не беше трудно човек да си представи, че го наблюдават. Предполагах, че си въобразявам, защото средата беше такава, че всичко изглеждаше зловещо!

Сега ни оставаше само баластът. Джил Дийра предложи да използваме клони. Този баласт щеше да е малко груб, но иначе щеше да свърши добра работа.

Докато Джил Дийра и Вас Оола ми помагаха да свършим работата с двигателя, Хуул Хаджи каза, че ще отиде да донесе трупи.

Той тръгна за дърва, а ние свършихме работата и го зачакахме да се върне. Нямахме търпение да се махнем от тази тайнствена джунгла и колкото се може по-скоро да се върнем в Мендишар.

До късно следобед, когато вече бяхме прегракнали от викане, Хуул Хаджи не се върна.

Не ни оставаше нищо друго, освен да влезем в гората и го потърсим. Може би беше ранен или в безсъзнание от някакъв инцидент.

Вас Оола и Джип Дийра казаха, че ще дойдат да търсят с мен, но аз им обясних, че за нас най-важен е балонът и те трябва да останат да го пазят.

Намерих мястото, където Хуул Хаджи беше влязъл в гората, и тръгнах по следата.

Не беше трудно. Хуул Хаджи беше голям човек и оставената от него следа беше много ясна. На някои места беше сякъл храстите.

Гората беше тъмна и влажна. Стъпвах по меки гниещи растения и понякога нещо потъваше в калта под тях. Продължих да викам, но той не отговаряше. После стигнах до следи от бой и разбрах, че не съм си въобразявал, когато чувствах, че ни наблюдават!

Там намерих меча на Хуул Хаджи. Никога нямаше да го изхвърли, освен ако не е бил пленен… или убит.

Потърсих наоколо следи от похитителите, но не открих!

Беше много смущаващо, но аз се гордеех със способността си на следотърсач. Единственото, което успях да открия, беше някакво лепкаво вещество, като нишки от фина коприна, полепнали по листата наоколо.

По-късно отново попаднах на същото вещество и тъй като това беше единствена диря, реших да потърся още с надежда, че похитителите — или убийците на Хуул Хаджи — все пак са оставили нещо след себе си, макар да нямах ни най-малка представа какво би могло да бъде то.

Вървях и почти не разбрах, че съм достигнал един град.

Градът, изглежда, се състоеше от една огромна сграда, разпростряла се навътре в джунглата. Имаше вид, че сякаш израства от джунглата, слива се с нея, представлява част от нея. Беше от тъмен, стар обсидиан5. Пукнатините бяха се напълнили с пръст и семена, така че градът беше заобиколен от малки дървета и храсти. В полумрака се виждаха зигурати6 и куполи. Беше лесно да са разбере, че това е каприз на природата, че скалата е просто втвърдила се във формата на град лава!

Все пак тук-таме имаше прозорци и входове, закрити с растения.

Когато настъпи нощта, градът заблестя съвсем слабо, отразявайки няколко слаби лунни лъча, които проникваха през гъстия покров на гората.

Тук враговете вероятно са докарали приятеля ми. Беше зловещо място.

Влязох предпазливо в града, изкачих се по огромната като стъкло скала и затърсих следи от обитатели, нещо, по което да разбера къде е скрит Хуул Хаджи. Изкачвах се по наклонените стени, катерех се по покрива. Търсех навсякъде. И навсякъде откривах само дебели сенки и гладка неравна скала под ръцете и краката.

В този град нямаше улици, а само вдлъбнатини в покрива над него. Влязох в една от тях, доста дълбока, и започнах да се промъквам, обхванат от отчаяние.

Нещо пребяга нагоре по стената отляво. Повдигна ми се, като го видях. Беше най-големият паяк, който съм виждал през живота си.

После видях и други. Стиснах здраво дръжката на меча на Хуул Хаджи и се приготвих да измъкна и моя. Паяците бяха едри като футболни топки. Точно се готвех да изляза от вдлъбнатината и да се спусна по друга наклонена стена на зелената скала, когато неочаквано почувствах, че нещо падна върху главата и раменете ми. Опитах се да го ударя с меча, но то се вкопчи в мен. Колкото повече се движех, толкова по-здраво ме обгръщаше.

Сега разбрах защо нямаше трупове на мястото, където е бил хванат Хуул Хаджи.

Нещото, което беше паднало върху мен, беше мрежа от същата фина лепкава коприна, която бях видял в гората. Беше здрава и се залепваше за всичко, до което се допре.

Паднах по лице, но продължих да се опитвам да се освободя.

После почувствах как една костелива ръка ме повдигна.

Погледнах тези, които ме бяха пленили. Не можех да повярвам на очите си. До кръста бяха хора, макар и значително по-ниски от мен, с източени тела и издути мускули. Имаха големи очи и прорези за уста от кръста надолу — осем крака, покрити с кожа крака. Но личеше, че са човешки същества с тела на хора и крака на паяци!

Опитах се да намушкам водача, но ръцете и краката ми бяха така омотани, че нищо не можах да направя.

С безизразно лице водачът им насочи към мен дълъг прът. Краят му имаше ухо като на игла, дълго около петнайсет сантиметра. Той ме мушна с него, аз се опитах да отвърна на удара и тогава почти веднага почувствах как цялото ми тяло се вцепени.

Не можех да се помръдна. Не можех дори да мигна. Беше ясно, че съм инжектиран с отрова, която можеше напълно да ме парализира.