Господарят на паяците

Пета глава Кула в пустинята

Когато тръгнахме през пустинята, устните на Кал Хира бяха подути, но здраво стиснати.

Пустинята вече не беше просто гола местност от напукана земя и скали, а място, покрито с черни пясъци, непрекъснато движещи се от постоянния вятър.

Нямаше локви с блудкава вода, не знаехме дори и приблизително къде се намираме. Знаехме само, че пътуваме на северозапад.

Яките ни животни бяха почти толкова изморени, колкото и ние, и започнаха да губят сили. Небето беше безоблачно, жаркото слънце — безмилостен враг.

Пет дена почти безцелно яздихме из пустинята. Умовете ни бяха още вцепенени от неочаквания обрат на събитията в селото. Още не можехме да се съвземем от преживяното и ако не намерехме скоро вода, щяхме да умрем. Телата ни бяха покрити с дебел слой черен пустинен пясък, бяхме се отпуснали в седлата от умора.

Не ни оставаше нищо друго, освен да продължим да се движим, да продължим безнадеждното търсене на вода.

На шестия ден Кал Хира падна от седлото, без да издаде никакъв звук. Когато отидохме да му помогнем, видяхме, че е мъртъв.

На следващия ден умряха още двама. Освен мен и Хуул Хаджи бяха останали още трима живи, ако „живи“ е точната дума за състоянието, в което се намирахме. Това бяха Джил Дийра, Вас Оола и Бак Пури. Първият беше набит боец, по-мълчалив от не особено приказливите си другари, много нисък за мендишарец. Другите двама бяха високи млади мъже. Бак Пури видимо започна да отпада духом. Не можех да го виня. Много скоро от горещото слънце всички щяхме да загубим разсъдъка си, ако преди това не ни убиеше.

Бак Пури беше започнал да си говори сам, беше започнал тревожно да върти очи. Правехме се, че не забелязваме отчасти заради него, отчасти заради самите нас. Неговото състояние ни се струваше като предсказание за онова, което скоро ще ни се случи.

Тогава видяхме кулата.

Не бях виждал такова нещо на Марс. Макар и отчасти разрушена и невероятно стара, по нея нямаше никакви следи на ерозия. Частичната й повреда изглеждаше като резултат от някаква бомбардировка. На горните й части имаше големи нащърбени дупки, пробити през някой етап от дългата й история. Ако не друго, кулата ни предлагаше подслон. Но тя показваше също, че някога тук е имало селище, а където има селище, трябва да има и вода.

Отидохме до нея. Попипах я и с изненада открих, че не е от естествен материал, най-малкото не такъв, който ми е познат. Изглежда, беше изградена от невероятно издръжлива пластмаса, здрава като стомана, може би дори по-здрава, тъй като беше издържала без никаква повреда на корозионния пясък.

Когато влязохме, другарите ми бяха принудени да се наведат. Вътре беше навят пясък, но беше хладно. Налягахме на земята и без някой да продума, почти моментално заспахме.

Аз пръв се събудих. Може би още не бях свикнал с дългата марсианска нощ.

Бе почнало да се зазорява. Макар да бях отпочинал, още се чувствах отпаднал.

Въпреки състоянието си видях, че на около четири метра над главата ми имаше таван.

Напуснах спящата си компания и започнах да разглеждам заобикалящата ни пустиня и да търся следи за вода някъде под пясъка. Бях сигурен, че има, но дали ще я намеря, беше съвсем друг въпрос.

Тогава съгледах издатина в пясъка. Не беше дюна. Огледах я и установих, че прилича на ниска стена, направена от същия материал като кулата. Остъргах пясъка от нея и видях, че е издигната около повърхнина от същия материал. Не можех да разбера смисъла на тази конструкция. Беше идеален квадрат със страна около девет метра. Тръгнах към насрещната страна.

Не бях много внимателен, или може би прекалено уморен, защото неочаквано стъпих върху малка купчинка пясък, опитах се да запазя равновесие и полетях надолу през повърхността. Паднах свит на кълбо и ожулен в стая, наполовина запълнена с пясък. Претърколих се и погледнах нагоре. Видях над себе си назъбена дупка, през която влизаше слънчева светлина. Вероятно беше резултат от същото нещо, което беше избило дупки и по кулата. Беше запушена с някаква плоскост и оттам беше проникнал пясъкът. През нея бях паднал.

Покривната плоскост представляваше тънък пластмасов лист. Погледнах падналите с мен парчета. Отново не можах да позная от какъв материал са направени. Не бях химик и не можех да кажа дали е произведен по някой от използваните на Земята процеси. Подобно на кулата обаче той свидетелстваше за модерна технология, каквато не притежаваше никоя от марсианските раси, с които бях влизал в контакт.

Изведнъж през главата ми мина една мисъл и умората изчезна. Мисълта имаше няколко последствия, но признавам, че не помислих за другарите си горе, а само за себе си. Дали не беше жилище на шеев? Ако е така, сигурно имаше начин да се върна на Марс от онова време, което исках да посетя — времето, в което живееше Шизала!

Изплюх пясъка от устата си и се изправих. Стаята беше почти гола, макар че когато очите ми се адаптираха към полумрака, на далечната стена съзрях малък панел. Огледах го набързо и установих, че е украсен с половин дузина бутони. Вдигнах ръка. Ако натиснех някой, какво ли ще се случи? Ще се случи ли изобщо нещо? Може би нямаше нищо да се случи. И все пак ръката, която се беше опитала да закърпи покрива, може би поддържаше в изправност някакви машини. Обитавано ли беше мястото? Беше логично. Щом имаше бутони, трябваше да има и машини.

Натиснах един произволно избран бутон. Резултатът беше съвсем разочароващ, защото единственото, което се случи, бе, че стаята се изпълни със слаба светлина, излъчваща се от самите стени. Тя обаче разкри нещо друго — едва забележима правоъгълна черта близо до панела, която подсказваше, че там има врата. Бях прав.

Енергията или поне част от нея, продължаваше да действа и стените да светят.

Преди да продължа по-нататък с изследването, се върнах на предишното си място под дупката на покрива. Чух слаби гласове. Очевидно другарите ми се бяха събудили, почудили се, че ме няма и тръгнали да ме търсят.

Извиках им. Не след много над мен се надвеси изненаданото лице на Хуул Хаджи.

— Какво намери, Майкъл Кейн? — попита той.

— Може би открих нашето спасение — отвърнах аз с приемлива имитация на усмивка. — Слез долу. Доведи и другите. Сами ще видите какво открих.

Хуул Хаджи слезе при мен, последван от Джил Дийра и Вас Оола Бак Пури дойде последен, оглеждайки се подозрително, още почти луд.

— Вода? — попита Бак Пури. — Вода ли намери?

Поклатих глава.

— Не. Но може би ще намерим.

— Може би! Може би! Аз умирам!

Хуул Хаджи сложи ръка на рамото на Бак Пури.

— Успокой се, приятелю. Имай търпение.

Бак Пури бавно облиза подутите си устни и отново изпадна в униние. Само погледът му се стрелкаше неспокойно.

— Какви са тези работи? — Джил Дийра посочи с ръка бутоните.

— Един от тях докара тази светлина — казах аз. — Предполагам, че друг ще отвори вратата, не мога да кажа кой.

— Чудя се какво ли може да има зад вратата? — подхвърли Вас Оола.

Поклатих глава. После се пресегнах и натиснах друг бутон. Стаята започна леко да вибрира. Бързо натиснах отново бутона и вибрацията престана. Натиснах трети бутон. Не последва видим резултат. При натискане на четвъртия прозвуча пронизителен стържещ звук и вратата се плъзна към дясната стена. Погледнахме през открилия се вход и отначало не видяхме нищо освен непрогледна тъмнина. Полъхна хладен въздух.

— Кой, мислиш, е построил това място? — попитах шепнешком Хуул Хаджи. — Шеев?

— Да, биха могли да са те — отвърна Хуул Хаджи. Не изглеждаше много уверен.

Протегнах ръка през отвора и потърсих панел, който според логиката трябваше да отговаря на онзи в стаята, в която стояхме ние.

Намерих го. Натиснах съответния бутон и другата стая се изпълни със светлина.

В нея нямаше пясък. Беше с приблизително същата форма като тази, в която стояхме, но на една от стените имаше големи сферични предмети. Под тях се виждаха различни видове контролни уреди.

На пода имаше скелет.

Като видя останките от съществото, което някога очевидно е било син великан от Мендишар, Бак Пури изпищя и посочи разтреперан към костите.

— Поличба! Той също е бил любопитен. Бил е убит от някаква свръхестествена сила!

Демонстрирайки смелост, влязох в стаята и се наведох над скелета.

— Глупости — рекох и извадих едно копие от останките. — С това е бил убит. Вижте! — Вдигнах копието. Беше леко и здраво, направено от цяло парче, отново от същия здрав материал.

— Не съм виждал такова нещо през живота си — каза Джил Дийра, дойде при мен и заразглежда любопитно оръжието. — Я погледни, онези символи, издълбани на дръжката, те са на непознат за мен език.

За мен езикът също не беше никой от основните използвани на Марс езици. Имаше някакво подобие, макар и слабо, на древния санскритски. Основната форма на знаците беше същата.

— Знаеш ли какъв е този език? — попитах аз и подадох копието на Хуул Хаджи.

Той стисна устни.

— Виждал съм подобно нещо по време на моите странствания. Прилича на писмото на шеев, но не е съвсем същото. — Ръката му леко трепереше, когато ми върна копието.

— Тогава какво е? — попитах нетърпеливо аз.

— Това е…

И тогава се разнесе смразяващ звук. Беше висок и необикновен, нещо като шепот, ехото на който прозвуча в стаите. Дойде извън стаята, в която стояхме, някъде от дълбоко в подземния комплекс.

Беше един от най-ужасните звуци, които съм чувал през живота си. Той, изглежда потвърждаваше налудничавото размишление на Бак Пури за някакви свръхестествени същества населяващи това място. Неочаквано от убежище подземната стая се превърна в място на ужас и страх, който беше труден за преодоляване.

Първата ми реакция беше да побягна Бак Пури вече се оттегляше назад към вратата, през която бяхме влезли. Другите бяха по-нерешителни, но очевидно очакваха да видят аз какво ще направя.

Засмях се, или по-точно опитах се да се засмея, в резултат на което се получи някакво тъжно крякане, и казах:

— Спокойно. Това е много старо място. Звукът може да е от някое свряло се в руините животно. Може да е от механизмите или от вятъра, който минава през стаите.

Не вярвах на нито дума от казаното. Не повярваха и те.

Промених тактиката си.

— Е — рекох и вдигнах рамене, — какво ще правим? Ще приемем ли риска, който може изобщо да не е риск, или ще отидем на сигурна смърт в пустинята? Там смъртта ще бъде бавна.

Бак Пури се спря. Някакъв остатък от по-раншната сила на волята, изглежда беше му дошла на помощ. Той изправи рамене и се върна при нас.

Минах покрай скелета и натиснах бутона, за да отворя и следващата врата.

Този път вратата плавно се отвори. Бързо натиснах следващия бутон и третата стая се изпълни със светлина. Беше по-голяма от първите две. В известен смисъл това ме успокои, защото беше пълна с машини. Разбира се, не можах да разпозная функциите на машините, но самата мисъл, че са създадени от някакъв висш интелект, беше утешителна. Като учен прецених, че са творения на обикновени интелигентни хора, а не дело на някакви свръхестествени същества.

Ако обитателите все още живееха в този лабиринт от стаи, те щяха да са логически мислещи хора. Може би щяха да проявят към нас някаква враждебност, може би щяха да притежават някакви мощни оръжия, но щяха да са осезаеми врагове.

Така мислех аз.

Трябваше да разбера, че в разсъжденията ми, с които исках да се успокоя, имаше празнина. Трябваше да разбера, че звукът, който бях чул, беше животински по произход и враждебен по съдържание. В него нямаше никакви следи на интелигентност.

Продължихме да влизаме в стая подир стая. Открихме машини. И шкафове с материали; плат, приличен на парашутна коприна; контейнери с газ и химикали; макари с шнурове, подобни на найлонови, но по-здрави; лабораторна апаратура, използувана за провеждане на експерименти с химикали, електроника и други подобни; части от машини, възли от различни захранващи устройства.

Колкото по-навътре влизахме в комплекса от стаи, толкова по-разхвърляни бяха те. В първите всичко беше грижливо подредено, но в следващите контейнерите бяха преобърнати, ключалките отворени, съдържанието разхвърляно. Дали в мястото не са проникнали крадци, един от които намерихме мъртъв във втората стая?

Не зная коя стая беше, може би тринайсетата, която отворих по обикновения начин. Пресегнах се да натисна бутона за осветление и напипах нещо меко и влажно. Беше ужасен бутон. Извиках, дръпнах си ръката и се обърнах да кажа на другарите си за случилото се.

Първото нещо, което видях, беше лицето на Бак Пури. Очите му се бяха разширили и изпълнили със страх. Той сочеше в стаята. От гърлото му се изтръгна приглушен звук. Ръката му припряно затърси меча.

Другите също се хванаха за мечовете.

Обърнах се и ги видях. Бели форми. Може би някога са били хора, но вече не бяха.

Със смесено чувство на ужас и отчаяние извадих меча си, макар да съзнавах, че никакво обикновено оръжие не може да ме защити от призраците, които се движеха към нас от тъмнината.