Границите на позволеното

- Съжалявам за загубата ви - каза младият мъж. - Името ми е Миран. А вие как се казвате?

- Карен.

По-старият кимна и повтори името й.

- Аз съм Тарек - после посочи един по един останалите и ги представи. Двама от тях й кимнаха, но други двама продължиха да се взират мрачно в огъня, отказвайки да срещнат погледа й. Тя не прие това като лична обида. Съзнаваше, че има културни различия, поради които някои от тях може да не са в състояние да приемат естествено непозната жена, скитаща се сама през нощта.

- Няма ли някаква общинска сграда или нещо подобно, където бихте могли да се събирате? - попита тя.

- През деня, когато тези центрове са отворени, ние сме заети с друго. Редим се на опашка, за да попълваме документи, после пък чакаме да дойде преводач - Миран въздъхна. - Налага ни се да повтаряме историите си отново и отново. Трябва да помагаме на жените и майките си. Трябва да отделяме време и за децата си. А после става късно и всички места, където бихме могли да отидем, вече са затворени. А за местата, които още са отворени, нямаме пари.

Карен съзнаваше, че не е достатъчно ориентирана в ситуацията, за да направи смислено предложение. Но все пак си задаваше въпроси. Нали към някои църкви имаше зали за събиране и кафенета? Нима християнското милосърдие не се простира дотам?

- А тук оставят ли ви на мира? Никой ли не ви безпокои?

Мъжете отново се спогледаха. Тарек отвърна:

- Понякога пияници ни крещят нещо. Но са по-малко от нас. Крещят и си отиват.

- Веднъж дошли двама полицаи - каза смръщено трети от мъжете. - Проверили документи. Казали гасим огън. Ядосани.

Карен веднага се възползва от случая.

- Аз мога да направя така, че това да не се повтаря - каза тя. - Аз работя в полицията. Детектив съм. Мога да им кажа да ви оставят на мира.

Уплашените им изражения я стъписаха за миг. После осъзна, че макар тя самата да не бе казала или направила нищо заплашително, самата представа за полиция ги плашеше много.

- Вие сте от полицията? - гласът на Миран зазвуча по-сурово.

- Да, но това няма никаква връзка с идването ми тук. Казах ви, убиха мъжа ми. Откакто той умря, не мога да спя. Сигурно всички познавате и безсънието, и кошмарите. Затова излизам да се разхождам. Разбирам защо се боите от полицията. Но може би ще мога да ви помогна, като кажа на нощните патрули да не ви безпокоят.

Тарек каза недоверчиво:

- Защо ще ни помагате? Нямаме с какво да ви платим.

- Не е необходимо да ми плащате. Искам да ви помогна.

Миран заговори на родния си език - бързо и продължително. После й кимна.

- Благодаря ви. Не сме свикнали да се доверяваме на полицията.

- На мен можете да се доверите - Карен пристъпи по-близо до огъня, за да държи нощта на разстояние. - Е, къде живеехте в Сирия, Миран?

- Всички сме от Хомс с изключение на Тарек. Той е от едно малко село край Алепо.

- Няма го вече селото - каза Тарек, а лицето му се сгърчи болезнено.

- Какво правеше там? Какво работеше? - Карен се обърна отново към Миран.

- Работех в кафенето на баща ми. Но той загина при бомбардировките. Опитахме се да продължим работата, но кафенето беше сринато от танковете. Нямаше къде да работя, нямаше и къде да живеем. Избягахме в Ливан и там ни настаниха в бежански лагер. Имахме пари, но те не ни стигнаха задълго. А после ни избраха да дойдем тук, защото майка ми е болна и има нужда ние с жена ми да се грижим за нея. Жена ми очаква първото ни дете, но то сигурно никога няма да види нашата Сирия - гласът му секна и той извърна лице. Тарек го потупа по рамото, а друг от мъжете му подаде цигара.

- Ако имаме някое кафене, Миран знае как да го управлява - обади се друг. - Но не ни е позволено да работим, да направим нещо за близките си.

- В Лийт пълно с магазини със заковани врати и прозорци. Защо да не правим кафене? - измърмори сърдито Тарек.

Карен си каза, че в това има някаква логика. Направи неопределен жест на симпатия.

- Трябва да продължавам - каза тя. - Може пак да се видим.

Мъжете кимнаха мрачно. Очевидно това не ги интересуваше. Но положението им беше събудило съчувствието на Карен и когато продължи по пътя си, тя вече прехвърляше наум възможности да помогне на тези мъже, които по някакъв начин бяха успели да проникнат през защитната стена, която бе издигнала около себе си, и й бяха дали възможност да говори за мъката си. Може и да бяха чужденци, но тя беше решена да им докаже, че нейната страна е място, което един ден могат да нарекат свой дом.

18.

Сградата на съда в Единбург винаги будеше смътно безпокойство у Карен. Била е строена с идеята да вдъхва респект у хората дори преди да са влезли в нея. Входът откъм Чеймбърс Стрийт бе в дъното на вътрешен двор, но сградата беше на една линия с останалите постройки наоколо, все тежки, масивни чудовища от викторианската епоха. Дори новите добавки, като модерното крило на Националния музей на Шотландия, бяха с огромни размери, сякаш идеята е била минувачите да се чувстват като джуджета. А после - и самият съд. Тази елегантна, но внушителна порта от ковано желязо; табелата, поставена върху онази странна метална колона с фалическа форма, която винаги й напомняше на мортира, канеща се да обстрелва града; внушителната фасада, която сама по себе си беше измамна - висока едва четири етажа, тя замаскираше факта, че сградата продължава с още четири етажа под земята. Като че ли всичко имаше за цел да подскаже на посетителя, че това е вдъхваща страх институция. Ако тя се чувстваше така - тя, която бе част от съдебната процедура, - как ли се чувстваха свидетелите, да не говорим пък за обвиняемите?

Беше оставила Джейсън да се рови из документацията по случая Тина Макдоналд. Той щеше да пресее свидетелските показания, поставяйки на първо място онези, които си струваше да се проверят отново. Беше досадна работа, но напълно в рамките на неговите способности. Ако имаше талант, който Джейсън несъмнено притежаваше, това беше набитото око за подробности. И двамата не очакваха кой знае какво от този етап на разследването, но работата трябваше да бъде свършена. Съвпадението на ДНК пробата беше от значение, но само по себе си можеше и да не реши нещата. Всякакви други данни, които биха го подкрепили, можеше да се окажат изключително важни, ако се стигнеше дотам да повдигнат обвинение по случай отпреди двайсет години.

Карен мина през проверката на пропуска, после се упъти към кафенето на адвокатите. Колин Семпъл вече беше тук, оставил капучиното и кифлата си до папките, които проучваше задълбочено. Докато тя чакаше своето „американо“, го гледаше как яде и пие механично, без да откъсва поглед от документите. Рядко си беше имала работа с адвокати по семейни дела, но със Семпъл се беше запознала преди няколко години във връзка с едно сложно дело за отвличане. Беше впечатлена от неговата интелигентност и от способността му да се ориентира бързо в сложни ситуации, но най-вече ценеше присъщите му спокойствие и дружелюбност. През годините беше срещала достатъчно адвокати, които очевидно поставяха малко над себе си единствено Бог. Възможността да работи със Семпъл беше приятно разнообразие.

Взе кафето си и отиде да седне срещу него. Едва тогава той вдигна поглед, видя я, избута стола си назад и се изправи с усмивка. Поради дълбоките бръчки в ъгълчетата им кафявите му очи сякаш надничаха през тесни процепи. Беше висок мъж, едър, с отпуснати тлъстини. С разрошената си руса коса винаги напомняше на Карен на бордър териер, нуждаещ се от подстригване. Семпъл беше облечен в обичайната си униформа - безукорно ушит костюм с жилетка, искрящо бяла риза и виолетова папийонка в тон с подплатата на сакото и с кърпичката, подаваща се от джобчето му.

- Добро утро, главен инспектор Пири. Трябва да ви благодаря, че ми осигурихте нещо толкова различно от обичайната работа - произнасяше звучно гласните, с префинения акцент, дължащ се на образованието в елитно единбургско училище.

- Радвам се да ви видя, господин Семпъл - двамата седнаха и Карен посочи документите пред него. - Какво е заключението ви?

Той вдиша дълбоко през нос, после издиша през пълните си устни.

- Положението е на кантар. Интересът на индивида срещу интереса на правосъдието - ако трябва да го формулирам съвсем простичко. Искането ни ще се гледа от съдия Абъркромби, за която подозирам, че може би ще е на наша страна.

- Това е добра новина.

- Опасявам се обаче, че има и новини, които не са толкова добри. Знам, надявахте се изслушването да мине бързо, за да не успеят опонентите ни да се организират. За съжаление обаче осиновителите са ангажирали адвокат, който ще пледира срещу нас. Въпреки че имаха малко време, те са успели да си осигурят услугите на Алегзандра Косгроув, която аз дълбоко уважавам - той плъзна върха на показалеца си по външния ръб на ухото си. - А тя има доста аргументи на своя страна. Затова вече не съм толкова уверен в успеха, колкото бях, когато разговаряхме вчера.

Сърцето на Карен се сви. Без ДНК. пробата не им оставаше нищо. Разминаването между автобус и метро нямаше да е достатъчно, за да оправдае продължаване на разследването. Разочарованието сигурно се беше изписало на лицето й, защото Семпъл се засмя, дълбок, басов смях, от който шкембето му се разтърси.

- О, маловерци!* - цитира той. - Не се отчайвайте, главен инспектор Пири. Все пак мисля, че може да победим - той погледна бързо часовника си и събра набързо документите. - Време е за шоу.

* Лука 12:28, Матея 8:26; 6:30 - Б. пр.

Докато пристъпваше към свидетелската банка, Карен си припомни, че голямата разлика между съдилищата, в които се гледат наказателни и семейни дела, е в периферната активност по време на процеса. Когато се гледаше наказателно дело, адвокати, секретари и административни служители влизаха и излизаха дискретно. Репортери се измъкваха от залата, за да изпращат последна информация - по електронен път в наши дни, - а после се връщаха, за да не изпуснат нещо от хода на делото. Хората от публиката влизаха и излизаха в зависимост от ангажиментите си. Но при семейните дела нещата стояха различно. Защитата на личното пространство беше поставена на първо място, затова и в залата присъстваха единствено хората, за които делото имаше някакво значение. А те искаха да чуят всичко.

Другата голяма разлика беше, че юристите не бяха маскирани като пришълци от седемнайсетото столетие. Нямаше перуки и роби, просто обикновени ежедневни дрехи. Е, не - винаги обикновени, поправи се Карен. Невъзможно бе да не забележиш Семпъл.

След като приключиха с встъпителната размяна на формални реплики, той започна да й задава въпроси, чиито отговори трябваше да аргументират искането им. Тя описа какво се е случило вследствие на катастрофата, предизвикана от Рос Гарви, обясни какво е значението на фамилното съвпадение на ДНК пробите, съдията се съгласи, че не е необходимо да бъде призован експерт по съдебна медицина, за да потвърди тези известни научни факти, а Карен от своя страна изтъкна, че невъзможността да идентифицира биологичния баща на Рос Гарви изключва всякаква перспектива убиецът на Тина Макдоналд да бъде изправен пред правосъдието.

Докато отговаряше на въпросите на Семпъл, тя съзнаваше, че Алегзандра Косгроув я наблюдава внимателно. Адвокатката, отдавна прехвърлила половин век, имаше арктически бяла, късо подстригана коса. С много бялата си кожа и изящните черти на лицето тя приличаше на обезцветена версия на Одри Хепбърн. Но в погледа на бледосините й очи нямаше нищо очарователно.

След като Семпъл приключи с въпросите си към Карен, съдия Абъркромби вдигна пръст, за да помоли за кратко прекъсване, за да запише докрай бележките си. После кимна на Косгроув, разрешавайки й да продължи.

Адвокатката не бързаше и все така не откъсваше очи от Карен.

- От смъртта на тази нещастна млада жена са изминали двайсет години, така ли е?

- Да.

- А полицията не е имала дори един приемлив заподозрян?

- Досега не.

- Клиентите ми не са казали на сина си, че е осиновен, в желанието си да го защитят - известно ли ви е това?

- Да - Карен се питаше накъде бие адвокатката.

- Доколко сте уверени, че достъпът до оригиналния акт за раждане на Рос Гарви ще ви позволи да стигнете до основателно заподозрян?

- Увереността ми в това е голяма - Карен се надяваше изражението й да съвпада с казаното от нея. Видя Линда Гарви да поклаща глава, стиснала песимистично устни.

- Твърдя, че тази увереност не е основателна. Твърдя, че има реален шанс в акта за раждане да не е споменато името на бащата. Нима това не разклаща вашата увереност, главен инспектор Пири?

Карен вече разбираше накъде вървят нещата.

- Екипът ми има голяма опитност в търсенето на хора. А и майките обикновено знаят кой е баща на детето им, дори да не включат тази информация в акта за раждане.

- Вашият екип - Косгроув се усмихна иронично и погледна бележките си, - Което ще рече вие и един редови детектив?

- Основният ни състав е това, така е. Но ние можем да разчитаме на помощ и още кадри от полицията на Шотландия.

- Най-вероятно майката е водила хаотичен живот. Може да е имала повече партньори. Може дори да е била изнасилена.

Дори ако вие двамата успеете да откриете майката на Рос Гарви и тя е все още жива, съществува реалната възможност това да не ви отведе до бащата, нали?

- Аз все пак съм уверена в успеха, госпожо Косгроув.

Идеално оформените вежди на адвокатката се повдигнаха

недоверчиво.

- Наистина ли мислите, че тази далечна вероятност има по-голямо значение от човешките права на клиентите ми и на техния син?

- Това ще реши съдът - каза Карен, без да се под дава на провокацията. - Моята работа е да осигуря справедливост за Тина Макдоналд и отговори на въпросите на близките й.

Съдията хвърли бърз поглед към нея над очилата си за четене, устата й трепна одобрително. После Косгроув я освободи, разбрала, че няма да постигне нищо повече.

Карен си намери място в дъното на залата и се разположи да слуша пледоарията на Семпъл. Той говори красноречиво за необходимостта съдът да подкрепя старанията на полицията да разкрива извършителите на отдавнашни престъпления. Изтъкна, че не е необходимо предоставянето на тази информация на полицията да има някакви последици за Рос Гарви.

- Случаят се гледа при закрити врати - каза той. - Ако отварянето на въпросните данни доведе до съдебен процес, няма основание да се предполага, че името на Рос Гарви ще бъде цитирано публично пред съда. Доколкото познавам реда за представяне на доказателства, ще бъде достатъчно прокурорът да заяви, че във връзка с друго престъпление се е стигнало до откриване на фамилното съвпадение на ДНК проби в базата данни. Следователно няма никакво нарушаване на човешки права на когото и да било, тъй като тези данни ще бъдат известни единствено на нас, които се намираме в съдебната зала днес. Затова молбата ми е да дадете разрешение за достъп, госпожо съдия.

Съдия Абъркромби отново си записа нещо и подкани с жест Семпъл да седне.

- Госпожо Косгроув - каза тя след малко, - сега е ваш ред. Косгроув стана, пъхнала едната си ръка в джоба на широкото си сако.

- Аргументът ми е съвсем прост, госпожо съдия. Точка 8 от декларацията за правата на човека утвърждава неотменното право на недосегаемост на личния и семейния живот. Рос Гарви е малолетен и родителите му напълно основателно упражняват това право от негово име - тя посочи семейство Гарви. - Моят почитан приятел, господин Семпъл, не е искрен в твърденията си, че истината за самоличността на Рос Гарви ще може да бъде укрита от самия Рос и от широката общественост. Ако се стигне до наказателно дело, медиите както винаги ще пренебрегнат правата му, особено като се вземе предвид, че междувременно по закон той ще бъде пълнолетен. Медиите, особено електронните медии, няма да оставят камък непреобърнат, докато не разкрият истината за самоличността му. И както сме се убеждавали неведнъж в близкото минало, полицията на Шотландия не е в състояние да гарантира поверителност на данните. За разлика от главен инспектор Пири, аз не съм уверена, че правата на моите клиенти ще бъдат защитени. Госпожо съдия, моята молба е да не давате исканото разрешение за достъп до данните, а освен това и да отправите предупреждение към полицията да не се огласява информация, която би могла да доведе до тяхното разкриване.

Ето, отново ставаше дума за същото. От полицията на Шотландия изтичаше информация като през сито. Карен потисна въздишката си. Предполагаше се, че Макарона трябва да търси кой изнася информацията. Лошото беше там, че той не бе в състояние да се ориентира в собствения си кабинет без GPS навигация. А това затрудняваше допълнително работата на служителите, които влизаха в пряк контакт с обществеността. Хората не искаха да споделят поверителна информация, защото се бояха, че това ще има лоши последици за тях.

Съдия Абъркромби се покашля.

- Благодаря и на двама ви. Не виждам причина да избързвам с отсъждането по този въпрос. Правосъдието е чакало двайсет години. Може да почака още малко, за да отделя на този сложен казус заслуженото внимание. Ще бъдете уведомени кога ще произнеса присъдата си.

И това беше всичко. Семейство Гарви я изгледаха мрачно, докато Алегзандра Косгроув ги извеждаше от съдебната зала.

- Нямате право да ни причинявате това - изсъска Линда Гарви, когато минаваше покрай Карен. Съпругът й я накара да млъкне, прегърна я през рамото и я побутна да продължи. Карен тръгна редом Със Семпъл, който се бе упътил към изхода.

- Какво ще кажете? - попита тя.

- Мисля, че всичко ще бъде наред. За да не го усуквам излишно, мисля, че тя ще изчака ден-два, за да разбере дали младият господин Гарви ще оцелее.

Карен си пое рязко дъх.

- Звучи безсърдечно.

Семпъл се усмихна иронично.

- И все пак, боя се, че такава е истината.

19.

Карен тъкмо беше излязла от съда на оживената Чеймбърс Стрийт, когато някой я извика по име. Тя се обърна рязко, опитвайки се да види кой вика. Нечия ръка се размаха иззад двама тежко пристъпващи американци с раници на гърба.

- Ей, Карен! - чу се отново викът. А после се появи и глава с черни къдрици, увенчали познато, широко усмихнато лице.

Карен веднага отвърна на усмивката.

- Съни О’Брайън!

Съни заобиколи полюшващите се раници и прегърна Карен.

— Как си ти, по дяволите?

Ирландският й акцент, плътен и силен като чаша „Гинес“, контрастираше с мургавата й кожа, косата й и тъмните очи, които тя дължеше на баща си - ирландец, и майка си, която произхождаше от австралийските аборигени. Съни, чийто нрав отговаряше на кръщелното й име*, изглеждаше във възторг от срещата си с Карен.

* sunny (англ.) — слънчев. — Б. пр.

- Не съм зле - отвърна Карен. И точно сега, огряна от усмивката на Съни, тя казваше истината. - А какво правиш ти в Единбург?

Съни взе Карен под ръка.

— Съставям предложение за научно изследване заедно с двама химици от местния университет. Имах среща с тях и сега се каня да пия едно свястно кафе в „Блек Медсин“. Хайде, зарязвай всичко и тръгвай с мен.

Карен не се нуждаеше от втора покана. Съни беше професор от университета в Дънди, експерт по запалителни материали и експлозиви. Бяха се запознали преди няколко години на парти по случай рождения ден на обща приятелка, което със същия успех можеше да бъде и среща на специалисти по съдебна медицина. За Карен това беше възможност да си създаде някои полезни нови контакти, както и да прекара чудесна вечер. Винаги беше приятно да удариш с един куршум два заека.

Клюкарстваха, докато вървяха по улицата и прекосяваха Саут Бридж на път към кафенето. После, въоръжени с кофеин и сладки с орехи, се разположиха на дървените пейки с високи облегалки близо до задните прозорци. Съни отпи от двойното си еспресо и въздъхна доволно.

- Защо е толкова трудно да откриеш истински хубаво кафе на този наш остров, все пак за правенето му не се изискват познания по ядрена физика? - после, станала внезапно сериозна, тя продължи: - Няма да говоря надълго и нашироко, защото съм уверена, че постоянно ти го казват, но искам да знаеш, че мислех за теб. Не искам да се натрапвам, но искам да ти кажа, когато си готова, когато наистина си готова да общуваш с други хора, с радост бих излязла с теб някоя вечер да хапнем пица.

Карен си каза, че това беше най-милата проява на съчувствие, с която се бе сблъсквала досега.

- Хубаво би било - отвърна тя. - Още не съм съвсем готова, но скоро ще бъда.

- Отлично. Е, какъв е новият кошмар, с който си се заела сега?

- Случаят е интересен, но сложен. Имаме фамилно съвпадение на ДНК проби, свързано с убийство, извършено преди двайсет години.

- В какъв смисъл е сложен?

- Съжалявам, не мога да ти кажа.

- Ох, само събуждаш любопитството ми, Карен.

Карен се засмя.

- Не биваше да казвам нищо. Ами ти?

- О, нали знаеш, както винаги. Анализирам веществени доказателства от пожари. Занимавам се и с някои проучвания на най-новите похвати на терористите при правенето на бомби - тя направи изразителна гримаса. - Обичайните дивотии.

Думите й привлякоха вниманието на Карен. Имаше чувството, че нова кукичка я притегля съблазнително към Гейбриъл Абът и неговата трагична история.

- Това ми напомни нещо - започна тя бавно. - Проявявам интерес към един случай от 1994 година. Малък самолет, който се взривил във въздуха край Галашийлс. Загинали четирима души. Един от тях бил бивш министър за Северна Ирландия, затова предположили, че републиканската армия носи отговорността, въпреки че никой не я е поел официално.

- Спомням си смътно случая - смръщи се Съни. - По онова време готвех докторантура в университета в Дърам. Един от старшите ни преподаватели работеше по тази тема. Така ми се струва, ако става дума за същия случай.

- Стори ми се странно, че никой не е поел отговорността - нито ИРА, нито някоя от отцепилите се групировки. В средата на 90-те години те са били доста активни с бомбените атентати - в Уорингтън, в Манчестър, на лондонските докове - а и не са се стеснявали особено да обявят публично, че заслугите за това са техни.

Съни кимна.

- Разбирам какво имащ предвид. Понякога сякаш се размахват цяла гора от ръце. и всеки вика „аз, аз“, като досадни петгодишни деца. Такова оглушително мълчание би било странно. Но по онова време това не е озадачило никого, така ли?

- Не знам. Просто ми се стори странно.

- Е, да не би разследването да е подновено?

Карен се взираше в ръката си, която бъркаше кафето.

- Не, просто на мен ми се струва, че виждам отражения в дъното на пещерата. Синът на една от жените, загинала при катастрофата, е бил убит преди няколко дни. А може и да не е бил убит, може да е било самоубийство. Но започнах да си задавам въпроси, защото насилствената смърт не се предава по наследство.

Съни изсумтя кисело.

- Ако не живееш в Сирия - каза тя. - Или в демократична република Конго. Или на едно от дузината други места, където животът е по-евтин от пликче чипс, а моите колеги-антрополози отиват, за да разкопават масови гробове - тя вдигна ръка, за да възпре опита на Карен да се намеси. - Но да, разбирам какво имаш предвид. Е, значи работата ти е малко? Сега пък ти се налага да си измисляш нови случаи?

Карен отметна косата от лицето си с нетърпелив жест.

- Напоследък спя малко, Съни. Имам нужда от нещо, което да ангажира мислите ми. Не съм толкова самонадеяна да мисля, че ще успея да открия различен отговор на случай като този, но всичко необичайно е мой хляб насъщен, а тази странност може да е потънала незабелязана в общата шумотевица около случая през 1994.

Съни потупа Карен по ръката и въздъхна.

- Разбира се. Не те упреквам, скъпа. Ти си човекът с опит и успехи в тази област. Значи мислиш, че аз мога да поразпитам тук-там и да ти осигуря материал за размисъл?

- Честно казано, не бях стигнала чак дотам. Този проблем просто си присъства на заден план в ума ми. Вероятно нямаше да предприема нищо по въпроса, ако не те бях срещнала днес. Щастливата случайност - всеки детектив, който се занимава със студени досиета, мечтае за нея.

Съни задъвка бисквитата си и изгледа замислено Карен.

- Добре - каза тя. - Но това си има цена.

- Сигурно. А мога ли да си я позволя?

- Искам да дойдеш в Дънди и да говориш пред моите студенти от най-горния курс за работата на полицията. Независимо от нашите старания, те все още си мислят, че вие работите като ченгетата от телевизионните сериали. Един кисел инспектор и един глуповат сержант, които стигат сами до решението на всеки случай.

- Искаш да кажеш, нещо от рода на мен и Хубавеца в отдела за студени досиета? - Карен не успя да потисне киселата нотка във въпроса си.

Съни се разсмя на глас.

- Точно така, вие сте като Батман и Робин. Но аз по-скоро имах предвид да им обясниш как се процедира при тежки инциденти и мястото на тяхната работа в разследването. Какво ще кажеш?

- Дадено. Но няма да взема със себе си Хубавеца. Не ни трябва да се отказват още от самото начало.

- Не, той не е най-подходящият агитатор за набиране на служители в органите на реда. В такъв случай трябва да ми пратиш на мейла подробности за взрива на самолета, от който се интересуваш, и аз ще видя какво ще изровя. Както казах, ако си спомням правилно, познавам тъкмо човека, към когото трябва да се обърна - Съни допи кафето си и облиза устни. - Точно каквото ми трябваше. Но колкото и да те обичам, трябва да се разделим, защото ще си изпусна влака. Двете се прегърнаха на сбогуване и Карен я изпрати с поглед, когато Съни тръгна забързано по оживения тротоар на Саут Бридж към гарата. Не можеше да реши какво да прави. Можеше да се върне в офиса и да се включи в подреждането по важност на разпитите по случая Тина Макдоналд, но Джейсън беше напълно способен да се справи с това сам. Не й се искаше той да реши, че тя му няма доверие дори за такава проста задача. Докато обмисляше другите възможности, Карен реши да напише съобщение на Джорсал. Много добре познаваше склонността си да занемарява личните си отношения. Ако не организираше скоро среща, намерението постепенно щеше да отиде на заден план в списъка с неща за вършене, после служебните й ангажименти щяха да го изместят от мислите й, и докато се усетеше, щяха да са минали месеци.

За нейна изненада и Джорсал явно нямаше много лични ангажименти, защото отговори веднага. След десет минути двете вече имаха твърда уговорка да се срещнат за вечеря близо до гара Уейвърли, което щеше да бъде удобно за Джорсал, защото тя щеше да пристигне в града с влак. Ободрена от тази перспектива, Карен реши все пак да се върне в офиса. Все щеше да се намери някакъв начин да придвижи случая напред.

20.

Съни се възползва от интернета във влака, колкото и да беше нестабилен, за да проучи някои подробности около приумицата на Карен, както беше започнала да нарича на себе си случая. Така че, докато стигна до офиса си в Дънди, тя вече имаше списък с въпроси за доктор Дейвид Лонгфорд, който междувременно беше станал преподавател по съдебномедицинска химия в Кеймбридж.

След работа тя съчини дълъг имейл, описвайки в него всичко, за което се надяваше той да й помогне. Случаят беше стар; ако беше в състояние да помогне, той трябваше да изрови някои доста стари досиета. Като се има предвид преди колко години се беше случила катастрофата, беше напълно възможно документацията да е само на хартия, или в някаква остаряла форма на дигитално архивиране. Съни се надяваше той да бъде достатъчно заинтригуван от въпросите й, за да се осмели да се изправи пред ИТ-специалистите с молба да извадят данните от старите му дискети.

На другата сутрин, когато включи компютъра си, установи, че не е единствената, която отговаря на делови имейли през нощта.

„Здравей, Съни. Радвам се, че ми писа. Как вървят нещата в студения Север? Ще бъдеш ли на конференцията в Лисабон? Ако ще участваш, мога ли да те убедя да направиш кратка презентация в рамките на организиран от мен семи-нар на тема „Нововъведения в самоделните взривни устройства"?

Признавам, че въпросите ти много ме изненадаха. Не бях се сещал от години за взрива на онзи „Чесна Скайлейн". До- колкото си спомням, в случая нямаше нищо особено освен факта, че взривното устройство беше доста примитивно. По него не можеше да се разпознае кой го е правил и, както ти казваш, никой не пое отговорност. Но аз би трябвало да успея да отворя файловете си. Дигитализи- рахме целия си архив преди няколко години - получихме чудесно дарение от един американски магнат, собственик на фирми за строителни взривове! - така че, ако дигитализирането е извършено както трябва, няма да има проблем. Ще видя какво мога да направя, а после най-добре да поговорим по Скайп, може ли? Ако успееш да отделиш време в четвъртък, аз съм свободен с изключение на една консултация в два следобед. Очаквам с нетърпение да поговорим."

Разговорите по Скайп се бяха превърнали в естествена част от живота на Съни 0’Брайън. Колегите, с които работеше, бяха разпилени по целия свят, но напоследък на учените не им се налагаше да чакат следващата голяма конференция, за да обменят идеи. В наши дни беше лесно да се поддържа работна връзка с колеги със сродни научни интереси, независимо от това къде живееха те. Така че предложението на Дейвид Лонгфорд беше добре дошло. Разговорът очи в очи винаги беше за предпочитане. Карен щеше да бъде доволна. А като се има предвид какво бе преживяла наскоро приятелката й, всичко, което би могло да я ободри, не беше за изпускане.

Дните минаваха, а не се случваше нищо ново. Карен и Джейсън разговаряха със свидетели, чиито спомени за събития отпреди двайсет години не добавяха нищо към вече известното. Обсъждаха съдебномедицинските анализи с лабораторията, но технологичният напредък не предложи никакви нови разкрития. Изпълняваха всички формални изисквания за водене на разследване, което би могло да бъде повлияно само от едно-единствено нещо.

Докато чакаше Колин Семпъл да й се обади, нервите на Карен се опънаха до крайност. Колко време беше необходимо на съдия Абъркромби, за да прецени как е редно да постъпи? Ако адвокатът беше прав и Абъркромби чакаше да види дали Рос Гарви няма да умре и да я отърве от вземането на трудно решение, колко време смяташе да чака тя? Карен се обаждаше всеки ден в болницата, за да разбере какво е състоянието на Гарви.

„Стабилно, но критично“, беше единственият отговор, който получаваше всеки път. Какво означаваше това изобщо?

А после, късно вечерта в четвъртък, Съни се обади.

- Дано не съм ти попречила.

- Не, гледам един след друг епизодите на „Отдел „Убийства“: живот на улицата.“ Винаги си ги пускам, когато ми дойде до гуша от работата - напомнят ми колко по-лошо би могло да бъде.

Съни се засмя.

- Странно, аз нямам подобно усещане, когато гледам „От местопрес-тъплението“. И така, току-що разговарях по Скайп с Дейвид Лонгфорд. Той се е занимавал с катастрофата, анализирал състава на бомбата и така нататък. Оказва се, че инстинктът не те е подвел. Взривното устройство е доста различно от онези, които е имала на въоръжение Ирландската републиканска армия.

- Какво ще рече това?

- Накратко казано, устройството е изключително просто. Съвсем елемен-тарна изработка. А по онова време, когато ИРА се занимава активно с взривове, те са ползвали доста съвременни технологии. Като вземем предвид приходите от обикновена престъпност, търговия с наркотици и даренията, получавани от Америка, те са имали достатъчно пари, за да си позволят качествени експлозиви, „Семтекс“ и други подобни. Електронни таймери. В този случай е нямало нищо подобно. Било чиста проба кухненско производство, но с няколко много отвратителни отлики. Анализаторите открили частици от стомана и разкривени метални сфери сред останките. Което ги кара да предполагат, че е използвана някаква кутия за боя, а към основната смес са добавени сачмени лагери, за да се повиши разрушителността на взрива.

- Гадна работа.

- Но ефикасна. Що се отнася до химическите съставки, нямало много следи, но малкото, което открили, ги накарало да заключат, че става дума за добрия стар натриев хлорат, както и захар със сярна киселина за ускоряване на реакцията. С голяма доза железен окис и алуминиев окис.

- Бъди така добра да ми обясниш как функционира това.

- Навремето е било съвсем лесно да се сдобиеш с натриев хлорат - сега е забранено да се продава, но по времето, за което говорим, е бил използван често като пестицид. Използван е и за избелване на рециклирана хартия. И така, правиш смес от равни съставки натриев хлорат и кристална захар. Добавяш двата метални окиса - алуминиевият е изключително лесен за намиране, той влиза в състава на какво ли не, от препарати против слънчево изгаряне до кит за автомобили, а що се отнася до железния окис, това е чисто и просто ръжда. После наливаш концентрирана сярна киселина в презерватив - повече от един, ако искаш да забавиш реакцията - завързваш ги здраво, поставяш ги върху сместа, слагаш капака на кутията и чакаш.

- Не разбирам за какво е презервативът.

- Изпълнява функциите на примитивен фитил. Киселината бавно разяжда гумата и после запалва химическата смес - и тогава бум, ето ти термит. Гори силно, газовете се разширяват и кутията избухва, пръсвайки късчета на всички страни като шрапнели. Със сачмени лагери в допълнение.

Толкова лесно ли било?

- А сярна киселина можеш да си купиш, без да ти задават въпроси? Просто така, в магазина?

- Можеш да си купиш киселина за батерии, която всъщност е слаб разтвор на сярна киселина. Загряваш я в керамичен съд, докато започне да отделя гъст бял дим, и готово. Но трябва да се внимава. Нали си чувала онова стихче?

- Какво, сега пък за поезия ли говорим?

- По-скоро шеговит куплет:

„А Джеймс, уви, псовиса –

отне го смърт коварна,

че за вода помислил

киселината сярна.“

Между химици това минава за остроумно.

— И това е достатъчно, за да се свали самолет?

- Малък едномоторен самолет? Със сигурност. По двеста и петдесет грама от изброените химически съставки плюс един презерватив и всичко ще отиде по дяволите. Взривът ще нанесе ужасни щети на всички движещи се части, а и горивото за двигателя ще се подпали. Простичко, но шибаният ефект е направо катастрофален. Виж какво, ще опиша в мейл всичко, което научих от Дейвид, но в крайна сметка изглежда, че взривното устройство няма нищо общо с бомбите, които ИРА са ползвали в терористичните си атентати по онова време.

- Добре де - отвърна озадачено Карен. - А на теб това какво ти говори?

Съни въздъхна.

- О, трудно е да се каже нещо категорично. По онова време е имало толкова много отцепнически групировки, и всички те са се стараели да бъдат забелязани. Може решението да е просто - малка терористична клетка без много възможности, но стремяща се отчаяно да бъде забелязана и приета сериозно от големите момчета.

- А може и да не е така - една от причините Карен да е толкова добра в работата по студени досиета беше способността й да проследява внезапни хрумвания. Сега, мислейки на глас, тя каза: - Може цялата работа да няма никаква връзка с ирландците.

За миг Съни замълча. После каза:

- Предполагам, че не е изключено. Но ако нещо има вид на патица, кряка като патица, а после има вкус на патешко, най-вероятно е патица.

Освен в случаите, когато не е, допълни наум Карен. После се засмя и отвърна:

- Така е, права си. Просто не мога да се въздържа. Фантазирам, но това ме под държа във форма.

Сърдечният смях на Съни се разнесе отново.

- Би трябвало да пишеш-за престъпления, а не да се бориш с тях. Действително, взривното устройство е малко нетипично за ползваните обикновено от ИРА при атентатите, но прицел на атентата е бил бивш министър за Северна Ирландия. Логично е мотивацията да се е зародила отвъд Ирландско море.

Карен измърмори нещо в знак на съгласие. Но в същото време мислеше, че с този самолет бяха пътували още трима души. Невинаги първото, което се набиваше на очи, беше и правилният отговор. Особено ако синът на една от жертвите бъде убит двайсет и две години по-късно. Ако Гейбриъл Абьт действително е бил убит, настоя гласът на разума в главата й.

- Така или иначе - продължи Съни равнодушно, - ще ти изпратя подроб-ностите, за да задоволиш това свое неизчерпаемо любопитство.

- До скоро, Съни, длъжница съм ти.

- Така е, и се надявам скоро да си събера дълговете. Хайде, лягай да спиш.

Как не, помисли си Карен, когато затвори телефона. Взря се навън, в нощта, питайки се дали дъждът не е намалял. Плъзна встрани стъклената врата и излезе на балкона. Вдигна лице към небето и - о, чудо! - то остана сухо. Въздухът беше още мек и влажен, но дъждът бе спрял точно навреме, преди нервите да я натиснат сериозно.

Десет минути по-късно тя вече вървеше към пътеката край железопътната линия в Ресталриг. Движейки се бързо, тя излезе на пътеката малко преди мястото, от което бе тръгнала по нея предния път. Кимна на една жена на средна възраст, която влачеше след себе си съпротивляващ се мопс, и жената отвърна на поздрава й. Когато забеляза познатия й вече отблясък от огън по каменната подпора на моста, сама се учуди на задоволството, което изпита.

Лошото време беше повлияло на бежанците. Само трима мъже стояха около огъня, по-малък отпреди - Тарек, и тези двама, които се бяха държали най-враждебно с нея. Тарек вдигна глава и й кимна важно, когато тя пристъпи към тях.

- Неприятна нощ - поде тя, топлейки ръце на огъня. Не й беше студено, но репликата беше подходяща за подхващане на разговор.

- Не ни харесва шотландският дъжд - каза Тарек.

- И на нас не ни харесва - усмихна се накриво Карен.

- Защо излизаш нощем в дъжда, като не ти харесва?

Тя се запита дали тези сирийски мъже винаги са толкова прями, или просто не владееха езика достатъчно добре, за да се изказват по-завоалирано и дипломатично, когато разговарят с непознат човек.

- Не спя добре. Разходките ме уморяват и успявам да дремна.

- Дремна?

- Да спя. Израз, който означава „да спя“.

Тарек кимна замислено, като че ли си вземаше бележка, за да употребява израза занапред.

- Та защо не спиш? Лоши неща мислиш? Лоши полицейски мисли? Виновна ли си нещо?

Карен почувства как неволно повдига рамене в отбранителен жест.

- Аз не съм лош човек. Не съм и лош полицай. Но нали знаете, лошо нещо се случи с мъжа, когото обичах. Убиха го - тя замълча и се загледа в пламъците.

- Съжалявам - каза Тарек.

- И аз. Съжалявам непрекъснато. И тъгувам. Затова работя до късно и се разхождам през половината от нощта, за да не мисля за онова, което се случи.

- Разбирам. Сега вместо мъжа си имаш работа - Тарек въздъхна дълбоко. - И ние си имаме тъга. Тъгуваме за хората, които обичахме, загинали във войната. И защото домовете ни са разрушени и не можем вече да живеем там. А няма работа да ни попречи да тъгуваме.

- Това е тежко - отвърна Карен. - Не знам какво бих правила, ако работата не ми помагаше да забравя какво съм загубила.

- Работата е достойнство - Тарек пъхна ръце в джобовете на палтото си и загледа смръщено пламъците. - Тук ние сме лишени от достойнство.

- Защото не ви разрешават да работите, така ли?

Той поклати глава.

- Не и преди да получим разрешение за постоянно пребиваване. Тежко ни е, защото ние сме свикнали да работим. Не сме просяци, да протягаме ръка - той притисна разперената си ръка към гърдите си. - Аз съм счетоводител - после посочи онзи от двамата мъже, който стоеше по-близо до него. - Той е готвач. А този - той посочи другия - е зъболекар. Но тук сме нищо.

Карен си каза, че тези хора я карат да се засрами. Тя бе имала чувството, че животът й е опустял след смъртта на Фил. Но те бяха загубили толкова повече, И докато тя беше в състояние да се опитва да продължи по-нататък, те бяха в безизходица. Отчаяно им се искаше да започнат живота си отново, но не можеха да помръднат от мястото, на което се бяха озовали.

- Съжалявам - повтори тя.

Тарек поклати глава.

- Не е ваша вината. Вие, хората тук, в Шотландия, се опитвате да помог-нете. Повечето се държите добре с нас. Някои - не толкова. Но повечето - да. Добре е, че сме тук, където няма нито бомби, нито куршуми. Доволни сме, че е така.

Човекът, когото той бе представил като готвач, погледна за първи път Карен в очите.

- Защо не ни позволявате да работим? Аз винаги съм изхранвал семей-ството си. Винаги съм осигурявал покрив над главата на жена си и децата ни, А сега всички сме като малки деца. Мразя това - той плю на земята пред краката си. - Понякога си мисля, че щеше да е по-добре да бях умрял у дома, отколкото да живея така - той вдигна яката на палтото си и се отдалечи в нощта.

- Той не мисли наистина така — каза припряно Тарек. - Гневи се, това е всичко.

Карен въздъхна.

- Прав е да се гневи, има право да бъде разстроен. Иска ми се да можех да помогна с нещо, наистина. Има ли някаква практическа помощ, от която се нуждаете? Храна, дрехи, завивки?

Погледът на Тарек беше пропит с тъга.

- Не сме гладни. Дрехи имаме. Но онова, от което имаме нужда, вие не можете да ни дадете.

Нямаше какво повече да се каже. Карен постоя още няколко минути при мъжете, после им пожела лека нощ. Не знаеше какво бе търсила, упътвайки се към железопътната линия. Но знаеше, че каквото и да е било то, не го е намерила.

21.

Беше малко преди седем, когато звънът на телефона събуди Карен. За миг се почувства объркана - работата по студени досиета рядко налагаше спешни повиквания в необичаен час, - а после я сграбчи вледеняващият страх, че нещо се е случило с майка й или баща й. След това видя името, изписано на екрана, и изруга.

- Добро утро, сър - изръмжа тя в телефона.

- Добро ли? Какво искате да кажете с това "добро“, Пири? Видяхте ли сутрешните вестници? Че и в проклетия интернет само за това се говори - ако се съдеше по тона му, по лицето на Макарона сигурно вече бяха избили морави петна.

Карен се изправи рязко и седна на ръба на леглото, напълно будна и нащрек.

- Нямам представа за какво говорите - каза тя предпазливо. - Току-що се събудих.

- В такъв случай предлагам да разберете колкото може по-бързо. Очаквам ви в кабинета си в осем. И отсега ви казвам, Пири, след онова, което говорихме наскоро, това вече е прекалено.

Настана мълчание. Карен изпухтя и хвърли телефона на нощното шкафче. Копеле, каза си тя, тръгвайки към банята. Каквото и да бе ухапало Макарона по задника, то можеше да почака, докато си вземеше душ и изпиеше едно кафе. Доколкото се простираше опитът й, всичко изглеждаше по-зле без помощта на топлата вода и кофеина.

След петнайсет минути тя вече седеше пред лаптопа си. След душа, вече облечена и с чаша кафе пред себе си - колко лошо би могло да бъде положението?

Отговорът беше: „Много, много лошо.“ Дори не й се наложи да търси. Инсталираната преди няколко години функция „Гугъл Алърт“, която следеше мрежата за интересуващи я публикации, я насочи към три шотландски сайта - на два вестника и един сайт за новини онлайн. Заглавията сякаш крещяха в лицето й.

МОМЧЕ В КОМА Е КЛЮЧЪТ КЪМ УБИЙСТВО КРАДЕЦ НА КОЛА РАЗПЛИТА ДВАЙСЕТГОДИШНА МИСТЕРИЯ

И накрая, по-детайлно:

КОЙ Е УБИЕПЪТ НА ОЧАРОВАТЕЛНАТА ТИНА - ДНК АНАЛИЗ СОЧИ ИСТИНАТА СЛЕД ДВАЙСЕТ ГОДИНИ.

Умишленият лаконизъм на вестникарските заглавия не важеше за мрежата. Там никой не се чувстваше ограничен от размера на страницата, нито пък от нуждата да има заглавия с огромни букви, които да привличат вниманието на хората, бързащи от автобусната спирка към офиса.

Карен кликна на първия линк - беше популярен таблоид, който родителите й бяха чели с години, докато най-сетне се отказаха, отвратени от постоянното присъствие на десетостепенни звезди от телевизионни риалити програми и зле възпитани футболисти с повече пари, отколкото ум. Предпочиташе да види първо най-лошото. Под крещящото заглавие с огромни букви тя прочете следното:

Кръвта на малолетен крадец на автомобили може да крие разрешението

НА ЗАГАДКАТА ОКОЛО НЕРАЗКРИТО УБИЙСТВО ОТПРЕДИ ДВАЙСЕТ ГОДИНИ. ПОЛИЦИЯТА на Шотландия разчита на това.

Когато КРЪВНА проба от младия човек била подложена на ДНК анализ СЛЕД КАТАСТРОФАТА, СПЕЦИАЛИСТИТЕ УСТАНОВИЛИ, ЧЕ УБИЕЦЪТ НА РУСАТА ФРИЗЬОРКА Тина МаКДОНАлД Е НЕГОВ БЛИЗЪК РОДНИНА ОТ МЪЖКИ ПОЛ.

Но НАДЕЖДИТЕ, ЧЕ ОТГОВОРЪТ НА ЗАГАДКАТА ЩЕ БЪДЕ ОТКРИТ БЪРЗО, ПРОПАДАТ, КОГАТО ДЕТЕКТИВИТЕ УСТАНОВЯВАТ, ЧЕ МЛАДИЯТ ЧОВЕК Е ОСИНОВЕН ПРИ РАЖДАНЕТО СИ.

Сега отделът за студени досиета към шотландската полиция, ръководен от главен инспектор Карен Пири, трябва да води трудна битка, за да проследи истинските родители на катастрофиралия шофьор, чието име НЯМАМЕ ПРАВО ДА СПОМЕНАВАМЕ.

При ИЗСЛУШВАНЕ В СЪДА юристи настояваха, че полицията трябва ДА ИМА ДОСТЪП ДО ОРИГИНАЛНИЯ АКТ ЗА РАЖДАНЕ. Но ОСИНОВИТЕЛИТЕ МУ, КОИТО СА ЗАПАЗИЛИ ОСИНОВЯВАНЕТО В ТАЙНА ОТ НЕГО, СЕ ОПЛАКАХА, ЧЕ ТОВА Е НАРУШЕНИЕ НА ЧОВЕШКОТО ПРАВО НА НЕДОСЕГАЕМОСТ НА ЛИЧНИЯ И СЕМЕЙНИЯ ЖИВОТ.

Сега двете страни трябва да изчакат решението на съда.

Тина Макдоналд е била НА 24 ГОДИНИ, КОГАТО е била жестоко изнасилена И УБИТА, СЛЕД КАТО ПРАЗНУВАЛА РОЖДЕНИЯ ДЕН НА СВОЯТА ПРИЯТЕЛКА И ШЕФКА Лиз ДъНЛИЙВИ, ПРИТЕЖАТЕЛКА НА ФРИЗЬОРСКИ САЛОН НА МОДНАТА

Байърс Роуд в Глазгоу.

Тялото Й БИЛО НАМЕРЕНО В ЕДНА УЛИЧКА ЗАД НЯКОГАШНИЯ КЛУБ „БЛУБИЪРДС“, близо до Джордж Скуеър в центъра на града, новата й червена рокля с

ПАЙЕТИ БИЛА СКЪСАНА И ИЗЦАПАНА С КРЪВ.

Били взети показания от стотици посетители на клуба и приятели на

ЖИЗНЕРАДОСТНАТА МЛАДА СТИЛИСТКА. Но ТАКА И НЕ СЕ СТИГНАЛО ДО АРЕСТ.

Сега обаче полицията е изкусително близо до възможността да приключи ОКОНЧАТЕЛНО СЛУЧАЯ.

В семейния дом в Маунт Флорида скърбящият баща на Тина, Ерик, каза:

„Не мога да повярвам, че полицията не получава автоматично правото НА ТАКАВА ИНФОРМАЦИЯ. НИМА ПРАВОТО НА МОЕТО МАЛКО МОМИЧЕ НА СПРАВЕДЛИВОСТ НЕ СТРУВА ПОВЕЧЕ ОТ ПРАВАТА НА ЧОВЕК, ОТКРАДНАЛ КОЛА, ЗА ДА СЕ ЗАБАВЛЯВА, И ВЕЧЕ СТАНАЛ ПРИЧИНА ЗА СМЪРТТА НА ТРИМА СВОИ ПРИЯТЕЛИ? Убийството на Тина ни обрече да живеем в ада. Най-малкото, КОЕТО МОЖЕ ДА НАПРАВИ СЪДЪТ ЗА НАС, Е ДА НИ ДАДЕ ВЪЗМОЖНОСТ ДА УЗНАЕМ КОЙ Е ИЗВЪРШИЛ ТОВА.“

Снощи не успяхме да влезем във връзка с главен инспектор Пири, за да

ЧУЕМ НЕЙНИЯ КОМЕНТАР, НО ГОВОРИТЕЛ НА ШОТЛАНДСКАТА ПОЛИЦИЯ ЗАЯВИ: „Не пРАВИМ КОМЕНТАРИ ПО ТЕКУЩИ РАЗСЛЕДВАНИЯ“.

Карен изсумтя.

- Освен когато ни е изгодно - измърмори тя. Прегледа останалите публи-кации, от които не узна нищо повече от онова, което вече знаеше, после потърси случая в Гугъл, за да се убеди, че не е пропуснала нищо. Докато намъкваше сакото си, погледна набързо в Туитър и изпъшка, установила, че Тина Макдоналд се превръщаше в местен тренд. Сред потребителите на Туитър започваше да се надига вълна на праведно възмущение. Мнозинството бяха за справедливостта и за Тина, и против крадеца на коли, убил тримата си приятели. Имаше обаче и едно гласовито малцинство, което защитаваше правото му на личен живот, въпреки че бе лишил други хора изобщо от живот. Всичко това, каза си Карен, беше достатъчно, за да ти се прииска да разкъсаш Декларацията за правата на човека.

Макар и за миг.

Погледна се в огледалото. Носеше този костюм за втори път, беше си позволила да го купи наскоро, принудена да признае, че е отслабнала и всичко останало виси на тялото й. Беше от тъмносин плат с десен „рибена кост“, смес от лен и памук, и действително й придаваше представителност. А блузата, която си беше позволила да купи на разпродажба от „Уайт Стьф“, беше с красив десен в синьо и бяло, който подчертаваше цвета на очите й. Не се гласеше за Макарона. Но след работа имаше среща с Джорсал и подозираше, че може да няма време да се отбие вкъщи, за да се преоблече. Искаше да изглежда колкото може по-добре; нямаше желание да я съжаляват. Джорсал вероятно не би постъпила така, но на Карен й се искаше възстановяването на старото им приятелство да не бъде подкопано от съжаление още от самото начало. Разтърка малко оформяща вакса по непокорната си коса, увери се, че е прибрала в чантата си всичко необходимо и потегли да се изправи лице в лице с конфликта.

Заместник-началникът на полицията Саймън Лийс подклаждаше гнева си от мига, в който погледна айпада си, след като се събуди. Сeгa, час и половина по-късно, той приличаше на тенджера под налягане в мига, преди шипящата пара да отвори клапата, изпълвайки кухнята. Чакаше само онази проклета жена да пристигне, за да избухне.

Този път беше преминала границата на позволеното. Беше предизвикала грандиозен гаф, И то такъв, за който той изрично я беше предупредил. Под тлеещия му гняв се обаждаше и скрита наслада, че има пълното право да й друсне едно жестоко конско евангелие.

Отпи от зеления си чай и си погледна часовника. Оставаше още една минута. Тя щеше да закъснее. Винаги закъсняваше. Винаги подчертаваше, че е ангажирана толкова много с работата си, че губи представа от времето. Той имаше достатъчно време да овладее гнева си и да придобие измамно спокоен вид. Отвори айпада си и кликна върху ролевата игра, към която леко се беше пристрастил. Със сигурност беше време да се заеме с укрепването на главната си порта.

Но преди да кликне върху иконката, на вратата се почука. Както обикновено, Пири не изчака да я поканят да влезе. Докато той още се опитваше отчаяно да затвори играта, тя вече беше влязла, прекосила стаята и се беше разположила на стола. Надяваше се да е успял, но когато я погледна, забеляза на лицето й едва забележима усмивка.

- Какво става тук, по дяволите?

Без встъпления, удар право по болното място. Лийс измъкна таблоида от най-горното си чекмедже и го хвърли на масата пред Карен, с първата страница нагоре.

- Предупредих ви за тези изтичания на информация. Предупредих ви изрично да следите какво става в отдела ви. И какво виждам тази сутрин? Настанала е същинска лудница.

Последва кратка пауза, докато Карен разглеждаше вестника.

- Не знам откъде са научили това, но във всеки случай не и от нас.

- А откъде, по дяволите, биха могли да научат?

Карен сви рамене.

От кантората на Колин Семпъл. От секретарката на съдия Абъркромби. От кантората на Алегзандра Косгроув. От някой разсилен в съда. От родителите на Тина Макдоналд. Нямате никакви основания да предполагате, че са получили информацията от мен или от детектив Мъри. Като начало, ние губим най-много от това.

- Нима? Значи не ви вълнува славата, главен инспектор Пири? Едно изти-чане на информация на този етап означава, че вие се сдобивате със славата, че не сте се отказали да търсите убиеца на Тина Макдоналд, а ако всичко се провали, вината няма да бъде ваша, а на системата.

Тя го загледа така, като че ли искаше да го удари. Той чувстваше, че е успял да я притисне. Защо му отне толкова време да се досети, че суетата на професионалист е нейната Ахилесова пета? Почувства как на лицето му се изписва доволна усмивка, но се насили да я потисне. Когато тя проговори, тонът й беше жлъчен.

- Единственото, което ме интересува, е да успявам да изпращам престъпниците в затвора. Убиецът на Тина Макдоналд живее от двайсет години със съзнанието, че му се е разминало. А сега знае, че разполагаме с нещо, което може да ни помогне да стигнем до него. Знае също, че не можем да направим нищичко по въпроса, докато съдията не ни даде зелена светлина. Наистина ли мислите, че той ще стои и ще ни чака да почукаме на вратата му? Можете да ми вярвате, никой не е по-вбесен от мен от това, което се е случило.

Той трябваше да признае, че в казаното от нея има логика. Но все пак вярваше, че тя ще е онази, която ще набере най-много професионален престиж от всичко това. А вече беше сигурен, че именно стремежът към професионален престиж е нейната движеща сила.

- Така твърдите вие - сопна се той, произнасяйки отчетливо всяка дума. - Но аз не мога да приема казаното от вас за гаранция. Трябва да открием кой издава такава информация на пресата. Това не е в интерес на справедливостта, към която уж толкова се стремите. Така че имам намерение да организирам вътрешно разследване за това изтичане на данни.

Тя въздъхна. Той печелеше. Тя беше в неизгодна позиция. Време беше той да нанесе решаващия удар.

- След малко ще дам инструкции на груповия началник главен инспектор Гордън Робсън - тя не можа да скрие стъписването си. Бившият й шеф, който я обичаше толкова малко, колкото и тя - него. Гордън Робсън щеше да вгорчи живота на Пири, Лийс беше готов да заложи на това годишната си заплата. - Той ще разбере истината за тази история.

- Щом казвате.

Тя никога не казваше „сър“, когато се обръщаше към него. Никакво уважение. Е, той щеше да наблюдава с радост как Гордън Робсън я съсипва. Независимо от твърденията й Лийс беше уверен, че изтичането става изцяло от отдела на Карен Пири.

- Трябва да му осигурите достъп до телефонните си разговори и електронната си поща. Вашите и на детектив Мъри.

Карен изсумтя.

- Стига да не заспи от скука. Не отговарям за Джейсън, но в своя живот аз нямам какво да крия. Бих предположила, че за главен инспектор Робсън съществуват по-плодотворни начини да си прекарва времето, но нямам нищо против - тя се изправи. - Ако това е всичко, трябва да се заема с работата си. Имам убийство за разкриване.

И за негово огромно възмущение тя си тръгна, като че ли смъмрянето изобщо не се беше състояло.

22.

Карен откри Джейсън в техния офис. Пребледнял, видимо отпаднал, той се ровеше в сутрешната преса.

- Като те гледам, снощи явно си имал весела вечер - каза Карен, хвърли сакото си на облегалката на стола и се отпусна тежко пред компютъра. - Радвам се, че поне един от нас си е прекарал добре.

- Купон със съквартирантите - Мат имаше рожден ден - той съумя да се усмихне слабо. - Още като станах, не се чувствах добре, но всичко това ме съсипа окончателно.

- На кого го казваш. Току-що Макарона ми три сол на главата - или поне си мислеше, че го прави. Все едно да те ругае седемгодишно дете, което мисли, че е супер да употребява мръсни думи. Накратко казано, ще докара тук Зарязания Джон, да води вътрешно разследване за изтичане на информация.

Джейсън я изгледа озадачено.

- Кой е Зарязания Джон?

- Сещаш ли се, „Зарязания Джон“ беше хит през епохата на пънка*- Карен се покашля и запя фалшиво: - „Гордън е идиот, Гордън е идиот“.

* Песен на Греъм Фелоус (английски камедиен актьор и музикант), чийто герой е зарязано и изпълнено с комплекси момче. - Б. пр.

Това очевидно не говореше нищо на Джейсън.

- Не съм убеден, че майка ми е била родена, когато пънк-рокът е бил в разцвета си, за мен пък да не говорим. Та кой е Зарязания Джон?

- Главен комисар Гордън Робсън - отвърна тя с въздишка. - Той ме мрази.

- Защо?

- Защото в стари времена арестувах собствения си шеф и той получи дожи-вотна присъда. А беше първи приятел на Зарязания Джон.

- Ахааа - Джейсън най-сетне започваше да разбира. - Тогава сте си спечелили доста неприятели. Помня, че Фил ми каза... - той млъкна.

- Да, и това ми се удава все по-добре с годините - отвърна Карен в опит да имитира бодрост и почти успя. - Та няма да е зле да се опитаме сами да разберем откъде изтичат данни, преди Зарязания Джон да се опита да лепне вината на нас.

Очите на Джейсън се разшириха.

- Нима би постъпил така?

- Като нищо. Ще преглежда телефонните ни разговори и електронната ни поща. Надявам се да не си се опитвал да си поръчаш руска булка по пощата.

Той се усмихна слабо.

- Напоследък не, шефе.

- Прегледай контактите си и виж дали няма да попаднеш на човек, който работи в някой от тези парцали и ти дължи услуга. Междувременно ми се струва, че ние трябва...

Телефонът иззвъня и я прекъсна. Тя цъкна раздразнено с език и отговори:

- Главен инспектор Пири, отдел Студени досиета.

- На телефона е Колин Семпъл, главен инспектор Пири. Боя се, че има лоши новини.

Тя изпита чувството, че някой я е ударил с юмрук в корема.

- Съдията отказва разрешение?

- Все още не, Лошата новина ви засяга по-лично. Съдия Абъркромби държи да се явите незабавно пред нея. Тя държи извънредно строго на дискретността относно случаи, които се гледат при затворени врати, и е сериозно вбесена от днешните публикации в пресата. Обмисля дали да не ви обвини в неуважение към съда.

- Но аз изобщо...

- Казах, че обмисля.

Гняв и обида се надигнаха в сърцето на Карен.

- Който и да е издал информация на медиите, това не съм аз. Така че тя не може да разполага с данни, въз основа на които да ме обвини в неуважение към съда.

- Предполагам, че тя по-скоро иска да демонстрира властта на съда, отколкото да ви прати в ареста за ден-два, за да ви дойде умът в главата. Така поне си мисля. Съдия Абъркромби просто иска да покаже мускули, за да стане ясно кой е шефът. Не се безпокойте, главен инспектор Пири. Просто ще ви бъдат отправени упреци, това е всичко. Най-лошото, което може да стане, е тя да поиска да се извините пред съда.

- От което, разбира се, много ми олекна. Е, какво да правя сега? Да зарежа всичко и да хукна към Чеймбърс Стрийт?

- Възможно най-бързо - отвърна той. - Колкото повече се бавите, толкова по-засегната ще се чувства тя. Възможно е да ви накара да чакате, но трябва да бъдете там, за да не използва самото ви забавяне като повод да ви обвини в неуважение.

- В съда ли ще бъдете днес? - попита Карен.

- Обаждам се от стаята на адвокатите. Трябва да присъствам на едно изслушване в отсъствие на една от страните, но това не би трябвало да ми отнеме дълго време. Винаги мога да помоля за кратко прекъсване, ако съдията ви повика, докато аз съм още в залата. Стажантката ми е с мен, ще ви изпратя телефонния й номер. Обадете й се, когато пристигнете, и тя ще ме повика. А сега побързайте, главен инспектор Пири.

Карен изгледа мрачно телефона, докато поставяше слушалката на мястото й.

- Като че ли нямам какво друго да правя - измърмори тя и дръпна рязко сакото си от облегалката.

- Какво става, шефе?

- Конско евангелие номер две. Но се опасявам, че съдия Абъркромби ще бъде доста по-страховита от Макарона. Нали ти е ясно, че ако бъда арестувана, удоволствието да работиш по случая остава изцяло за теб?

Семпъл се оказа прав поне в едно отношение. Съдията явно имаше намерение да остави Карен да лапа мухите цял ден. В кафенето на адвокатите я въведе стажантката на Семпъл, скромно двайсет и няколко годишно момиче, чийто акцент издаваше, че е някъде от Външните Хебриди. Трудно би могъл да се намери човек, който да прилича по-малко на „дяволче“ - традиционното прозвище на стажантите-юристи. Само че чашата кафе и парчето маслен сладкиш не подобриха никак настроението на Карен. Дни като тези я тласкаха обратно към навика й да се тъпче със сладкиши. След смъртта на Фил почти бе успяла да се пребори с тази своя слабост. Не съзнателно, а просто защото всичко, което поставяше в устата си, имаше вкус на картон и пепел. Не й беше приятно да го признае, защото пренебрежението към правилата беше нейна принципна позиция, но промяната наистина я накара да се почувства по-добре физически и сега, когато отново започваше да чувства вкуса на храната, не й се искаше да се връща към порочни навици. Тя погледна с копнеж пирамидата от чаени сладки на тезгяха, въздъхна дълбоко и извади лаптопа си. Отдели цял час да преглежда пощата си и да отговаря на писма, но все още никой не я викаше при съдията. Не й оставаше нищо друго, освен да се заеме със случая, който им създаде толкова много неприятности.

Джейсън беше прегледал крайно старателно най-важните показания по случая Тина Макдоналд. Тя можеше да ги препрочете, но имаше чувството, че вече ги е научила наизуст. Бяха прехвърлили някои от повторните разпити на служители от местната полиция, шито се бяха справили чудесно. И все пак единственото несъответствие си оставаше билетът за метрото сред притежанията на една жена, която е страдала от клаустрофобия.

Поради което Карен отново се почувства неудържимо привлечена от странните обстоятелства около смъртта на Гейбриъл Абът и неговата майка. Това не беше нейна работа, но тя сякаш не можеше да пропъди мислите за случая от главата си. Всички случаи, по които работеше, бяха свързани с хора, смазани от скръб. Понякога те не издържаха и се самоубиваха. Но не и двайсет и две години след станалото. Имаше нещо около живота и смъртта на Гейбриъл Абът, което отново и отново привличаше вниманието й. Като че ли, когато съсредоточеше мислите си върху него, собствената й скръб оставаше на заден план, макар и за кратко.

- Ако случаят беше мой, откъде щях да започна? - промърмори тя. Нищо не бива да се приема за истина по подразбиране - това беше първото правило на работата по студени досиета. Трябва да се търси фактическата основа на всеки детайл по случая. Дали даден извод се основава на доказателства или само на предположения?

Да вземем като начало Гейбриъл.

Но тук пред нея се изправи препятствие. Нямаше достъп до файловете с протоколите от разпитите по случая. Единственото нещо, което знаеше, беше че първоначалното предположение за самоубийство било изместено от възможността да става дума за убийство, а после вариантът със самоубийството отново надделял. Ченгетата бяха хора като всички останали - когато едно съвсем просто обяснение се натрапваше и нищо не му противоречеше, в повечето случаи те го приемаха - и в повечето случаи постъпката им беше напълно правилна. Навремето беше работила с бързо издигнал се в професията висшист, чиято основна цел беше да накара всички останали в екипа да се чувстват като тьпанари. Той не преставаше да дрънка за бръснача на Окам*, което според нея беше по-превзет начин да формулираш една истина, известна на всички полицаи. Може пък Уилям от Окам да е бил полицай, но Карен малко се съмняваше в това.

* Принцип на Уипям от Окам, английски философ от 14в., съгласно който от две възможни теории се препоръчва приемането на по-вероятната. — Б. пр.

Но работата беше там, че понякога простото обяснение се оказваше невярно. Оказваше се нагласено, инсценирано, илюзия, създадена с помощта на огледала и димни завеси. Тя не знаеше за смъртта на Гейбриъл Абът достатъчно, за да прецени каква е истината. Затова се налагаше да остави тази смърт временно настрана. Може би Джорсал щеше да й помогне да свърже някои точки от скритата картинка и да оцвети детайли от фона, когато се видеха тази вечер.

И така, Каролайн Абът. Освен това, разбира се, Ели Маккинън, Мери Спенсър и съпругът й Ричард. Но интересът на Карен бе събуден от Каролайн, защото насилствената смърт не се предаваше по наследство. Освен в случаите, когато на пръв поглед изглеждаше така. А в такива случаи често се откриваха неочаквани нишки, свързващи едната с другата смърт.

Ето, най-сетне го каза. Само наум, но все пак го формулира. И Карен вече търсеше Каролайн Абът в Гугъл в опит да я опознае по-добре - нещо, което досега не се беше постарала да направи. Вече знаеше основните факти - висшето образование на театровед, изучаването на търговската страна на театъра, издигането на собствената й продуцентска къща на гребена на вълната с внушителен брой успехи. Но каква е била жената Каролайн Абът?

Карен беше прочела някъде, че 92 процента от хората, търсещи информация в интернет, така и не стигат до втора страница. След това вече внимаваше да продължава да се рови, следейки след очевидните и по-страничните резултати. И ето че на трета страница намери едно интервю с Каролайн Абът, архивирано и предоставено за ползване от едно от по-претен- циозните женски списания.

23.

CЦEHA СЛЕД СЦЕНА

Запознайте се с жената, която побеждава момчетата от тЕатралния Уест Енд в собствената им игра

От ФенелаДрейк

Дори да ходите често на театър, надали името на Каролайн Абът ви е известно. Но вероятно сте приели възторжено някои от продуцираните от нея постановки. Тя е продуцентът зад половин дузина хитове в Уест Енд, които след блестящи отзиви на критиката гастролират навсякъде из Британските острови.

Сред постановките, които тя е представила пред възторжената публика, са „Обади ми се!“, „Да става, каквото ще“, „Удивителни непознати“ и най-нашумялото представление през изминалия сезон, „Лудо обожание“. И като че ли това не е достатъчно, тя отглежда сама две палави момчета, Уил и Гейбриъл.

Запознахме се в офиса й, в тясна джорджианска сграда в Сохо. Офисът е приветлив, с меки дивани, внушително орехово бюро и прекрасен изглед към Сохо Скуеър. Каролайн, облечена в копринен пуловер на „ Никол Фархи“ и черен панталон по тялото, ми обясни, че от малка била влюбена в театъра. Но никога не е имала желание да стане актриса. „Родителите ми обичаха да ходят на театър и ме водеха на всякакви пантомими и мюзикъли. От самото начало се пристрастих. Но нямах желание да бъда на сцената, да пея и да танцувам. Никога не са ме вълнували светлините на рампата. Онова, което ме очароваше почти колкото самите постановки, беше мисълта как ли са осъществени. Веднага щом пораснах достатъчно, се записах в местното любителско театрално дружество. На дванайсет години бях вече асистент на помощник-режисьора, отговарях за реквизита, а на четиринайсет бях пълноправен инспициент. Знаех, че съм открила призванието си.“

Но родителите на Каролайн съзнавали колко несигурна може да бъде една кариера в театъра, затова настоявали тя да постъпи в университет. „Идеята беше да имам нещо, към което да се обърна, ако се проваля. Казах им, че ще запиша английска литература, но в последния момент смених специалността на английска литература и театрознание - усмихва се тя. - Както можете да предположите, това беше повод за някоя и друга разправия. Но аз знаех точно

какво искам и бях твърдо решена да го постигна.“

Как е получила първата си възможност в избраната кариера?

„Късмет, щастлива случайност, да бъдеш на подходящото място в подходящия момент, наречете го както искате. Работех като сервитьорка в една закусвалня на две улици оттук, в самото сърце на театралния квартал. Един от редовните посетители, които беше ръководител на разпоредителите в един от. големите театри на Шафтсбъри Авеню, един ден се появи много мрачен. Попитах го какъв е проблемът и той каза, че помощничката му напуснала без предупреждение. Казах си „Сега или никога“, поех си дълбоко дъх и му обясних, че аз съм човекът, който му трябва, Бог да го благослови, той реши да поеме риска.“

Но е имала да измине още много път от положението на редови организа-ционен служител до креслото на преуспял импресарио. Каролайн била решена да овладее професията си и три години по-късно, когато шефът й напуснал, за да отиде да работи в Австралия, тя успяла да убеди ръководството да заеме неговото място. „Бях готова и те го знаеха.“ Две години по-късно успява да убеди още една организация в качествата си.

Театър „Годард“ в Епинг кретал едва-едва, когато го поела Каролайн. Но визионерските й умения да подбира представления, които публиката обиква, скоро й спечелили много местни почитатели, а блестящите отзиви на критиците довеждали публика от много по-далече.

„Бяха вълнуващи времена“, признава тя. „Не на последно място, защото тогава се запознах със съпруга си Том. Беше бурна любовна история. Като корабен инженер той често отсъстваше продължително време, но всеки път, когато се върнеше, сякаш се влюбвахме отново.“

Но отрицателната страна на тези отсъствия започнала да се проявява след раждането на първия им син Уил. Каролайн най-често трябвало да живее като самотна майка. „Скоро ми стана ясно, че трябва да имам на кого да разчитам, затова винаги съм ползвала услугите на бавачка. Прибягвах до агенция, която намира спешно персонал, всеки път при тези непредсказуеми заминавания. А тъй като най-добрата ми приятелка живее на етажа над мен, разполагам и със спешна помощ за спешно наетия персонал. Така ние с Том имахме и повече време един за друг, когато се прибираше, а не само за родителските си задължения."

След като затвърждава доброто име на театър „Годард“, Каролайн решава сама да работи като продуцент и основава продуцентска компания - „Каръ- лайн Абът Стюпендъс Тиътър“, по-известна като КАСТ*. Първата постановка, продуцирана от КАСТ, „Обади ми се!“ превзе Уест Енд като ураган и спечели няколко награди.

* Абревиатурата съвпада с английската дума cast, актьорски състав. -Б. пр.

„Това ме изненада“, усмихва се тя с известна ирония. „Знаех, че пиесата е много забавна, но не бях уверена, че и останалите хора ще я приемат така.“

„Обади ми се!“ се превръща в прекрасна препоръка за КАСТ, и оттогава нататък Каролайн върви само нагоре.

Скоро след бързо спечеления първи успех се ражда вторият й син, Гейбриъл.

„Бях доста натоварена“, казва тя. „Часовете в денонощието винаги ми се струваха недостатъчни“ Тъкмо когато успява да организира живота си, връхли-та трагедията. Съпругът и Том се разболява от бързотечна инфекция, когато слиза от кораба на брега в Тайланд. Когато новината за заболяването стига до

Каролайн, той вече е мъртъв.

„Струваше ми се нереално. Тъй като той пътуваше толкова често, като че ли нищо не се беше променило. Освен че този път никога нямаше да се прибере у дома. Трудно беше да го осъзная, трудно ми беше да го обясня на момчетата. Тъй като не бе имало внезапна раздяла, тъй като в ежедневния живот всичко вървеше както обикновено, за всички нас беше трудно да осъзнаем, че Том си е отишъл завинаги.“

Разбира се, каза си Карен. Това са били дните, когато е нямало Скайп, електронна поща или ФейсТайм. Каролайн е трябвало да очаква писма и пощенски картички, и по някой телефонен разговор, когато корабът на Том е бил в пристанище. Не като контакта, който тя самата поддържаше с Фил в редките случаи, когато се разделяха. Смъртта на Том сигурно е изглеждала като нещо странно и далечно. Колко ли време е трябвало да измине, преди Каролайн да осъзнае, че наистина е сама?

"И един ден, около шест месеца след смъртта му, се събудих, обзета от мъчително усещане за пустота.“ Когато казва това, Каролайн добива изражението на самотно малко момиче, маската на опитен професионалист за миг й изневерява. „Като че ли едва тогава сърцето ми разбра онова, което разумът ми вече знаеше. Но знаех, че не бива да се предавам заради момчетата. И ние успяхме да продължим да живеем без Том. Отсъствието му се чувства на всеки семеен празник, но ние се научихме да се радваме на онова, което той ни даде, вместо да тъгуваме, задето вече го няма.“

Тази позитивност се отразява на всичко, което Каролайн Абът е постигнала. Кой е върхът, който й предстои да покори? Продуцентска работа в киното или телевизията? Създаването на група като „Ню Кидс он дъ Блок“, с която да щурмува върховете на класациите?

Каролайн се усмихва.

„Обичам работата си. Искам да продължавам да работя същото, но и да си поставям предизвикателства по пътя. Единственото друго нещо, коетоискам от живота, е да видя как момчетата ми израстват здрави и щастливи.“

Карен затвори страницата. Каролайн Абът не бе успяла да осъществи нито едно от двете си желания. Какво драматично напомняне да се възползваш от всеки ден, който ти е даден - ако то изобщо беше необходимо някому. Кликна върху друг линк, но в този момент стажантката на Семпъл пристигна забързана и леко развълнувана.

- Съдия Абъркромби е готова да ви приеме.

Карен я последва обратно към съдебната зала, в която се беше явила в началото на седмицата. Съдия Абъркромби вече седеше на мястото си и се беше зачела в някакви документи, поставени на масата пред нея, отбелязвайки от време на време по нещо с молив. Тя хвърли поглед към Карен над очилата си, но не прекъсна работата си. Карен прекоси помещението, отивайки към мястото, на което Колин Семпъл правеше същото като съдията - преглеждаше документи и драскаше нещо в полетата, - и седна до него. Изминаха пет дълги минути, после съдия Абъркромби остави молива си и изгледа смръщено Карен.

- Нарушена е поверителността на съдебните обсъждания - каза тя мрачно и строго. - Съзнавам, че полицейските служители не са наясно как се процедира при нас, на семейните дела, но мислех, че съм се изразила повече от ясно, когато подчертах необходимостта да се уважава недосегаемостта на личния живот по отношение на всички лица, замесени в този случай - тя погледна въпросително Карен. - Може би съм допуснала някаква неяснота?

Карен поклати глава.

- Не, госпожо съдия. Казаното от вас не оставяше място за недоразумения.

- Защо тогава попадам на тези публикации в медиите тази сутрин? Статии, които не само нарушават поверителността на съдебните разисквания, но сериозно застрашават и анонимността на самия Рос Гарви.

- Не знам. Уверявам ви, че...

- Не мисля, че сте в състояние да ме уверите в каквото и да било - прекъсна я рязко съдия Абъркромби, а по лицето й се изписа смесица от разочарование и презрение.

- Тази информация не е излязла от моя отдел - каза непоклатимо Карен.

- Трудно ми е да ви повярвам. Семейството няма интерес да се свърже с медиите. Служителите в този съд и юристите, работещи по случая, не биха си позволили да издадат информация на пресата, защото са наясно какво ги очаква. Тези материали обрисуват съдебната система като жалка и безпомощна, а представят вас и вашите колеги в добра светлина. Вие сте единствените от всички хора с достъп до тази информация, които имат интерес тя да стане обществено достояние.

Немалко неща можеха да вбесят Карен, но на едно от първите места сред тях беше некоректността.

- Госпожо съдия, ние нямаме никаква изгода от станалото. Онова, което аз, искам, е съдът да ми даде достъп до акта за раждане на Рос Гарви. Последното, което бих си позволила, е - тя понечи да каже „да ви вдигна кръвното“, но се овладя и довърши: - да предизвикам отрицателното отношение на съда. Не съм направила това, и съм готова да заложа професионалната си репутация, че не го е направил и моят подчинен.

Съдия Абъркромби я загледа гневно, нацупила устни.

- Съдът е в правото си да повдигне обвинение в случай на проявено неуважение към него. В моя власт е да ви глобя и; и да ви осъдя да влезете в затвора за неуважение към съда.

Карен нямаше намерение да позволи да бъде сплашена. Не й се вярваше, че съдията има реално доказателство, за да я осъди и беше готова да рискува.

- Нищо не доказва, че съм се провинила в неуважение. А и нищо лошо не се е случило. Името на Рос Гарви не е споменато.

Съдията изсумтя презрително.

- Имената на момчетата, загинали по негова вина, бяха съобщени през уикенда, когато още никой не знаеше, че той ще играе роля във вашето разследване. Всеки, който иска да научи името на Рос Гарви, не трябва да положи по-голямо усилие от това да влезе в първата квартална кръчма и да послуша разговорите.

Права е, каза си Карен. Време беше да премине в нападение.

- Вероятно сте права - каза тя. - Но това е положението. Съдът се гневи напълно основателно. Но аз не съм проявила неуважение към съда. Мога да потвърдя това под клетва, ако държите. Но няма да поема отговорност за това, нито пък ще се извиня пред съда за нещо, което не съм извършила.

- Рискувате много, главен инспектор Пири. В поведението ви не забелязвам особено уважение към съда. Ще ви следя отблизо и при поява на най-малкото доказателство за ваша неправомерна постъпка, ще изпитате цялата строгост на закона - тя взе молива и отново започна да пише.

Майната й, каза си Карен.

- Госпожо съдия?

Съдията вдигна очи. Погледът й беше леден.

- Още ли сте тук, главен инспектор Пири? Няма ли престъпници за преследване?

- Питах се дали можете да ми подскажете какво решение да очаквам от вас по случая Рос Гарви?

На Карен й се стори, че чу как Семпъл тихо изпъшка до нея.

- Господин Семпъл ще бъде уведомен своевременно - каза съдията през зъби. - А сега всички освободете съдебната зала. Предстои ни важна работа.

Отвън, пред залата, Семпъл избърса лъсналото си от пот чело.

- Винаги ли проявявате склонност да си играете на зарове със смъртта, госпожо главен инспектор?!

- Надута вещица - каза Карен. - Просто удряше напосоки.

- Щом казвате. Да се надяваме все пак, че няма да се случи нещо друго, което да я вбеси, преди да огласи решението си. В противен случай загубата ви е гарантирана.

24.

След два часа думите на Семпъл още отекваха в ушите на Карен. Тя слезе забързано по стълбите на тясната уличка, водеща от Кокбърн Стрийт към гара „Уейвърли“, после влезе в тайландския ресторант, все още огорчена от отношението на съдията. Как можеше да има правосъдие, ако системата се отнасяше толкова несправедливо с хората?

Макар че Карен бе подранила, Джорсал вече седеше в дъното на залата и й махна с ръка. Когато Карен наближи, тя стана и двете жени се прегърнаха, допирайки неумело бузи. Светът, в който те бяха израснали, не приемаше такова интимничене в поздрава, но този свят се беше променил и двете полека се приспособяваха към него.

Карен смъкна сакото си и го окачи на облегалката на стола, питайки се дали ще бъде лесно да възстановят непринудената приятелска близост, с която се бяха отличавали отношенията им в ученическите години. Край тях се появи сервитьор. Джорсал повдигна въпросително вежди.

- След този ден, който имах, задължително - отвърна Карен. - Носете „Синг“* и не спирайте.

Джорсал я поздрави с вдигнат палец.

- За мен същото. Доста време мина, откакто вкарвахме тайно „Карлсберг Спешъл“ на игрището за ръгби.

* Най-продаваната тайландска бира във Великобритания. - Б. пр.

Карен се усмихна. Старото усещане за съучастничество не беше изчезнало.

Джорсал изгледа Карен преценяващо.

- Предполагам, че случаят, заради който се нуждаеше от съвета ми, е същият, с който се занимаваха всички вестници тази сутрин?

Карен направи гримаса.

- Предполагаш правилно.

- А следващото ми предположение е, че именно заради това денят ти не е бил от най-добрите.

- Отново правилно. Някое копеле е пропяло сериозно, а аз цял ден отнасям скандалите вместо него. Първо шефът, после и съдията. Мога да им повтарям, докато посинея, че изтичането на информация не е от моя отдел, но със същия успех бих могла и да не си хабя въздуха. Нямат си по-подходящ обект за тормозене, та днес аз съм избраницата.

Ироничната гримаса на Джорсал изразяваше и симпатия.

- „Избраница“ звучи добре. А има ли някакъв резултат от изслушването? Съдията разреши ли ти достъп?

За един кратък миг Карен се запита дали може да вярва на Джорсал. В края на, краищата, деляха ги много години от тийнейджърското споделяне на тайни. Но незабавно се упрекна. Като начало, Джорсал не знаеше достатъчно подробности, за да бъде тя виновникът. Освен това никога не би заемала този пост, ако някога бе съществувало някакво съмнение в дискретността й. Понякога Карен ненавиждаше недоверието, което бе развила по отношение на хората и техните мотиви.

- Още не е решила. Ужасно е дразнещо. Искам да кажа, Джус, колко време му трябва на човек да вземе решение за нещо толкова ясно?

- Предполагам, че търси прецеденти. Голяма част от правораздаването в областта на човешките права почива на такива неща: „от една страна, има такъв случай, от друга страна обаче съществува и друг“. Налага се съдът да балансира между съперничещи си претенции за такива права.

- И все пак... Подозираме, че изчаква, за да разбере дали момчето няма да умре. Защото смъртта би сложила край и на правата му, и ние ще получим желания достъп.

Джорсал изкриви лице.

- Нали не искаш да пожелаеш нечия смърт, само за да разкриеш убийство отпреди двайсет години?

- Не. Освен това, ако случаят действително е такъв, тя вероятно има да почака. Обаждам се всеки ден в болницата, а в състоянието му няма никаква съществена промяна. Няма и причина да се предполага, че той ще умре.

- Попитала си, нали?

Карен си спомняше тази предизвикателна усмивка. Навремето, когато бяха ученички, със същата усмивка Джорсал казваше неща, които всички останали мислеха, но никой друг не смееше да произнесе. Явно някои неща не се бяха променили.

- Попитах. Гласът на лекаря прозвуча така, като че ли беше адски възмутен. Като че ли по време на неговата смяна е забранено да се правят такива запитвания.

В този момент се появи сервитьорът с бирите и остана край масата, предлагайки им различни ястия от менюто. Карен избра предпочитаната от нея супа „Том Юм“, а за основно ястие - „Пад Крапрао Хагис Кай Хор“. Първия път, когато Фил си поръча това ястие - хагис със зеленчуци и босилек в омлет по тайландски, - Карен го упрекна, настоявайки, че това не може да се нарече „фюжън“ между тайландска и шотландска кухня, а е чиста каша. Но после опита специалитета. Оттогава всеки път, когато имаше повод да дойде в това заведение, задължително си го поръчваше. И не го правеше по сантиментални причини. Когато ставаше дума за храна, всякаква сантименталност напускаше Карен.

Сервитьорът изчезна и Карен пресуши половината си бира на една глътка.

- Ох, така вече е по-добре, Стига сме говорили за моите проблеми. Как са нещата при теб? Успяваш ли да свикнеш със завръщането във Файф?

Джорсал беше добра разказвачка и историите за повторното установяване на добре познатата й територия бяха достатъчно интересни, за да ги забавляват по време на ордьовъра и втората бира, докато беше поднесено основното ястие. Тя приключи разказа си за някаква забавна среща с някогашен съученик, и изражението й стана сериозно.

- А как се справяш ти? Предполагам, че работата е нож с две остриета - ангажира мислите ти, но същевременно постоянно ти напомня за Фил и за онова, което си изгубила.

Както се казва, улучи в десетката.

- Работата ме спасява от мен самата. Освен това аз разговарям с него наум. Водим цели разговори за следващата стъпка, която трябва да предприема по някой случай. Неговото съзнание функцирнираше по различен начин от моето и аз се опитвам да си представя какво би предложил той, когато се мъча да преценя как е най-уместно да постъпя. Не се опитвам да се самозалъгвам, че той е някъде около мен - тя остави вилицата и поклати глава. - Наистина, не става дума за нещо такова.

- Ти си прекалено трезвомислеща за такива идеи.

- Така е. Но онова, с което отказвам да се разделя, което категорично не искам да забравя, е наученото от Фил, онова, което спечелих от присъствието му в моя живот. Бях по-добра, когато бях с него. Бях по-добър човек и по-добър детектив - лицето й се изкриви от болка. - А понякога, Джус, усилието да изживея деня е най-трудното нещо, което ми се е налагало да върша изобщо - тя стисна здраво очи за миг. - Най-често съм убедена, че никога вече няма да се почувствам щастлива.

- Съжалявам - Джорсал се приведе през масата и постави ръка върху ръката на Карен. - Нямам намерение да говоря глупости от рода на това, че ще срещнеш нова любов, защото дори да стане така, дори утре да се запознаеш с човека, когото ще обикнеш, това ни най-малко няма да промени мъката ти, задето загуби Фил по такъв начин. Но държа да ти кажа, че това чувство на постоянна потиснатост ми е познато. Към края на брака си бях уверена, че никога няма да се почувствам отново щастлива, ако не се отърва завинаги от Виктор.

Доволна от смяната на темата, Карен се усмихна.

- Но успя да го направиш, и тъй като това стана повод да се върнеш у дома, смятам да заявя напълно егоистично, че според мен това беше за добро. Е, как се чувстваш, откакто отново си свободна?

Джорсал се позасмя.

- Страшно различно е от онова, което беше преди. Когато бях свободна преди, нямах две деца, закачени като котва на крака ми. Това изцяло променя начина, по който гледаш на нещата. Преценяваш всеки мъж, с когото се запознаеш, през очите на дъщеря си. Вярвай ми, няма по-строг съдник от децата. Пък и къде ли бих могла да намеря подходящ свободен мъж?

- Не питай мен. Лично аз срещам само ченгета, юристи и престъпници, а е доста трудно да прецениш кое от трите е най-поносимо. А някакви запознанства онлайн?

Джорсал направи гримаса и се престори, че плаче.

- Опитах и това. Кълна ти се, че в лицето на хората, на които се натъкваш там, светът е изгубил талантливи романисти с богата фантазия. Смятам да си седя и да чакам невероятното - като в някой филм с Том Ханкс.

- Когато с Фил се събрахме, се чувствах точно като в някой такъв филм.

- Невероятно или като че ли си с Том Ханкс?

- И двете.

- Та засега съм напълно доволна, че спя сама. От години не бях спала толкова добре.

Карен преглътна хапката хагис със зеленчуци.

- Ще ми се да можех да кажа същото. Наистина имам проблеми със съня. Което ми напомня, че може би ти знаеш отговора на един мой въпрос.

Джорсал изгледа Карен над ръба на чашата си.

- Аз да не съм приятелчето Гугъл? Мислех си, че ме обичаш заради самата мен, а не защото съм неизчерпаем източник на знания.

Карен се разсмя.

- Я не се надувай толкова, Джус! Ужасно се радвам, че пак си близо до мен. Което не означава, че няма да те експлоатирам до дупка. Нали приятелите са за това? Слушай сега, става дума за нещо наистина интересно — и тя разказа накратко за срещите си със сирийците. — Те явно са професионалисти в своята област и явно откачат, защото седят по цял ден, без да правят нищо.

- Правилата са ясни - гласът на Джорсал беше пропит със съжаление. - Не им се позволява да работят, докато исканията им за постоянен престой не бъдат анализирани и не бъде взето решение.

- Разбирам. Но забраната отнася ли се и до доброволческа работа?

- В тази област нещата са неизяснени. Могат да бъдат доброволци, но не могат да вършат доброволческа работа.

Карен застина на мястото си, докато поднасяше поредната хапка към отворената си уста. После отпусна вилицата си, озадачена.

- Ще трябва да ми обясниш по-подробно този ребус, Джус. Аз съм прост полицай.

- Ами ето - за доброволец се счита човек, който отделя от времето си, за да работи с благотворителна цел. Това, което тези хора искат да вършат, не може да се определи като работа срещу минимално заплащане. Докато доброволците вършат работа, която може да се практикува срещу минимално заплащане, но те просто се отказват от него с благотворителна цел. Такива разлики са толкова лесни за проследяване, колкото и линиите в някои от онези налудничави гравюри на Ешер. Но разграничаването става на този принцип. Защо, ти какво беше намислила?

- Доколкото мога да преценя, едно от затрудненията пред тези мъже и семействата им, е че няма място, където могат да поседят с чаша чай и да побъбрят. Когато нямаш работа, това може да бъде голям проблем. Та си мислех, нали в онази част на града съществуват всички тези затворени и запечатани търговски площи - бивши магазини, кафенета и кръчми - към които никой не проявява интерес. Не може ли едно от тях да бъде превърнато в място за срещи на такива хора? Кафене може би? Като онова чудесно малко местенце в края на Лийт Уок*, "Пенджаби Джънкшън“ Винаги пращам Джейсън да ми вземе къри за обяд оттам. Не е необходимо да бъде нещо специално, просто да го чувстват като свое. Могат да го под държат сами на принципа на социалните предприятия. Един от мъжете, с които разговарях, държал кафене в Хомс. Какво ще кажеш?

* Една от най-дългите улици в Единбург. -Б. пр.

Джорсал изглеждаше стъписана. Карен си каза сухо, че надали е очаквала точно това.

- Идеята ми се струва чудесна, Карен.

- А какво би предприела по въпроса?

Джорсал се замисли, отправила очи към един ъгъл на тавана.

- Първо ще трябва да се намери благотворителна организация, която да спонсорира цялото начинание. Това надали ще бъде трудно, има много малки местни благотворителни дружества, които ще са склонни да се заемат с това. Намирането на място може би ще е по-трудно... Ако правех опит да организирам нещо подобно в моя район, бих потърсила някой добронамерен общински съветник или член на парламента, което би било дори по-добре. Но нали нямаш намерение да се заемеш сериозно с това?

- Не, просто исках да разбера добра ли е идеята. Ще кажа на тези хора да се опитат сами да я осъществят. Ще им дам някаква цел. Ще помагам, ако се налага, но ми изглеждат достатъчно разумни и практични, за да се справят. Струва ми се, че човек трябва само да ги насочи в правилната посока, да ги навие и да ги остави да вървят напред.

- Брей - каза Джорсал, - успя да ме впечатлиш.

- Е, не сме все пак само защитници на порочния капитализъм - отвърна хапливо Карен.

- Ти може би не. Но не съм толкова сигурна за колегите ти - в тона на Джорсал се долавяха мрачни нотки, които накараха Карен да си каже, че може би не става дума за обикновено обобщение.

Тя си взе още от храната и я поля с глътка от третата си бира.

- Някой ти мъти водата, така ли?

Джорсал сви рамене.

- Нали се сещаш за онзи инспектор, който дойде в кабинета ми, когато ти беше там?

- Алан Ноубъл? Онзи, който прилича на мъжа от рекламата на „Кадбърис“?

Джорсал изсумтя развеселено и презрително.

- Винаги съм намирала за малко противна идеята за мъж, който ще влезе тайно в стаята на жена, само за да остави там кутия шоколадови бонбони.

- Така ли мислиш? - отвърна Карен. - Аз пък не бих се отказала. Но все пак бонбоните ще трябва да са нещо по-специално от обикновен млечен шоколад. Та какво става с Ноубъл? Ядосва ли те, Джус?