Границите на позволеното

- Да, да, помня ви, госпожо главен инспектор. Здравейте, как сте? — гласът й беше бодър, непресторен. Де да можеше всички да бъдат такива, помисли си Карен с копнеж.

- Добре, благодаря. Съжалявам, че ви безпокоя, но исках да се свържа със съпруга ви, а това е единственият номер, с който разполагам за връзка с вас двамата — Карен си каза, че едно извинение никога не вреди.

- Няма защо да се извинявате, наистина. Той е в другата стая, сега ще му дам телефона.

Карен чу стъпки по плочки, после приглушено думите: „Крейг, обажда се онази симпатична дама от отдел „Студени досиета“, Карен Пири — последва някакъв неясен отговор. Щ- Не знам, търси теб -Яггосле някакво трополене и шумолене.

И накрая — гласа на Крейг Граси.

— Главен инспектор Пири — каза той. — Каква приятна изненада. Поне се надявам да е приятна — допълни той с не толкова възторжен тон.

— Не ви се обаждам по служба — каза тя. - Но се питах дали не можете да ми отделите половин час, когато сте в Единбург?

- Опасявам се, че ще се върна там чак в петък. Този уикенд пристигнахме в Лондон.

Карен едва нс удари с юмрук във въздуха.

— Всъщност аз също съм в Лондон. Не искам да...

След миг мълчание Граси попита:

- Обичате ли кафе?

- Да.

- Добре тогава. Към два и половина ще бъдем в кафене ‘на Уордър Стрийт. Това ни е нещо като неделен ритуал. Ще бъде ли удобно да дойдете там?

Карен погледна часовника си. Имаше предостатъчно време, за да стигне дотам пеш.

- Ще бъда там.

- Няма ли да ми кажете за какво става дума?

Тя се засмя.

- Предпочитам да не избьрзвам. Не ми се иска да се измъкнете тайно до най-близкото кафене на „Коста“.

Джеръми Фрай беше в кабинета си на най-горния етаж на къщата и се взираше през малкия прозорец между дърветата в оградените градини, към къщите от другата страна на улицата, огледален образ на тяхната. Между веждите му се бяха вдълбали две успоредни бръчки. Фелисити спеше, изтощена от; сутрешното си представление пред жената от криминалната полиция. Беше се справила великолепно, но на него му беше ясно още докато я наблюдаваше, че силите й ще бъдат изцедени през остатъка от деня.

Дясната му ръка се плъзна към телефона, после се отдръпна, като магнит, отблъснат от друг магнит. Двоумеше се. Беше дълбоко смутен от онова, което разказа инспекторката. Цялата тази неприятна история, разровена отново след двайсет години. Слушаше как Фелисити я омаловажава, ужасен от лекотата, с която тя издаваше тайните на Каролайн и Еж. Момичетата пазеха със зъби и нокти тайната си и тя си остана такава през всичките тези години. А сега Фелисити беше им изменила, злоупотребявайки с доверието им заради обърканите си представи за онова, което й повелявала съвестта. Колкото и неприятно да му беше да си го мисли, тя се заблуждаваше. Не беше редно да облекчаваш собствената си съвест за сметка на други хора.

И като че ли това не стигаше, тя се беше хвърлила в необуздани предположения за това кой е баща на Гейбриъл Абът. Беше споменала Франк Синклер, повличайки и неговото име в прахта. Нещо ефектно, което да разстеж като диплите на наметало пред инспекторката, която беше прекадено прони-_; цателна, за да се остави да бъде заслепена. Нищо добро не можеше да излезе от това. Нима Фелисити беше забравилД каква ледена ярост таеше в себе си Франк Синклер?

Джеръми въздъхна. Зарови пръсти в гъстата си, подобна на лъвска грива коса, после отпусна ръка отново върху телефона. Не биваше да оставя това просто да отмине. Не беше редно такива неща да се разравят без знанието на пряко засегнатите от тях хора; това го измъчваше, защото нарушаваше принципа за честна игра, в който той вярваше. Някой трябваше да бъде уведомен за това раздвижване в дълбините. Но да се обадиш на Франк беше изключено. Нямаше как да представи нещата така, че да избегне гнева му. „Жена ми току-що каза на полицията, че ти си баща на копелето на Каролайн Абът.“ Невъзможно бе това да се представи в положителна светлина.

Заблудата би могла да бъде приемлива за друг човек, но Джеръми не можеше да се примири с нея. „Научих, че Гейбриъл Абът е починал и според някои слухове в полицията са те набелязали като негов възможен баща.“ Прехвърляше тези думи, но те засядаха в устата му като сухи камъчета. Не, решението не беше да се обърне към Франк Синклер.

Но не можеше и да остави нещата така. Най-малкото, което можеше да се случи в резултат на тазсутрешните разкрития на Фелисити, бе животът на някои хора да се обърка. Нима не беше негов дълг да отправи предупрежде-ние?

Взел най-сетне решение, Джеръми вдигна слушалката.

32.

Веригата „ТАП“ беше съхранила старата фасада на сградата в Сохо, единствената отстъпка пред модерността беше матовочерният цвят на дограмата и спартанската пейка за пушачи отвън. Карен надникна през витрината, преди да взлезе вътре. Харесаха й изчистените линии на ите- риора, простите дървени маси. За пейките не беше толкова сигурна. Когато си почиваше с чаша кафе, обичаше да отпусне гръб на облегалката на стола.

Кафенето беше пълно с посетители,.а тъй като помещението беше тясно и дълго, тя не можеше да види дали семейство Граси вече са тук. Трябваше да влезе, за да види. Ако още не бяха дошли, можеше да запази маса, макар че явно това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Но този проблем й беше спестен, тъй като забеляза Крейг и Шърли, докато отиваше към бара. На вид бяха същите, каквито ги помнеше. Дрехите им бяха семпли, ненатрап- чиви, от тези, които забравяш веднага щом се разделиш с човека, който ги носи. С мрачното си лице и неравния бретон, изпод който проблясваха като фарове големите му, лъчисти очи, Крейг приличаше на шетландско пони, страдащо от депресия. Шърли, бивша медицинска сестра, така и не бе успяла да изличи професионалната угриженост от лицето си, което Карен винаги бе оприличавала на кръгла кифличка със стафиди, макар това да й се виждаше малко некоректно.

Двамата се озъртаха, за да я видят, и замахаха с ръце, когато я забелязаха. Тя се запромъква между групичките бърборещи хора и се постара да се плъзне възможно най-елегантно на пейката.

— Тук е пълно с народ - отбеляза тя.

— Кафето им е чудесно - отвърна Шърли. - Като млади приемахме „Нескафе Голд Бленд“ за върховно вкусово постижение. Но то е като с правата на хомосексуалистите, развили сме се много през последните десет-петнайсет години.

— Не бих казал, че двете неща са свързани - намеси се Крейг и Карен си спомни обичая му да говори с толкова безизразно лице, че събеседникът му да не може да бъде сигурен дали се шегува или не. - Радвам се да ви вида отново, госпожо главен инспектор.

— Моля ви, наричайте ме Карен. Срещата ни е изцяло извънслужебна, не бих искала да мислите, че се възползвам от служебното си положение или нещо подобно.

Шърли се усмихна.

- Така или иначе, хубаво е да ви видим отново. Е, какво ще пиете?

След като обсъдиха сложното меню и избраха кафета, Карен си пое дъх и започна направо.

— Страдам от безсъние и често се разхождам нощем из града - поде тя. И описа възможно най-кратко и ясно срещите си със сирийците, обяснявайки конкретния проблем, на който се беше натъкнала.

— Трябва им само някакво място, където да могат да побъбрят. Да седнат спокойно, както сме седнали сега ние тук. Ние разполагаме с безброй подобни места, а те действително няма къде да отидат.

Докато говореше, Крейг и Шърли кимаха с разбиране. После Крейг, разбърквайки кафето в полупразната си чаша, каза замислено:

- Предполагам, че имате някакво предложение? Че идеята ви не е била просто да си поговорите с мен, за да ви олекне?

- Не бих ви губила времето по такъв начин.

- Това ни е ясно - намеси се Шърли. - Но той е член на парламента, поняко-га си говори просто така, колкото да слуша собствения си глас – двамата си размениха усмивка на взимно разбиране. Явно тя не се шегуваше, с него така за първи път.

- В онази част на града има много празни магазини и за ведения - каза Карен. - Някои от тях пустеят от гадини. За собствениците - а и за общината - би трябвало да е ясно, че икономически растеж засега няма. Поне не в Ресталриг, в далечния край на Лийт, встрани от ресторантите, отбелязани със звезди в гида ,,МиШлен“ и кралската яхта*. Защо да не се отпусне някое от тези места на сирийците безплатно, за да си направят там малко кафене? Като социално предприятие. Печалбите се реинвестират докрай в местния бизнес. Като онези „шведи“, които имахме във Файф.

- Шведи? Във Файф?

Шърли беше от Къмбърланд в Северозападна Анлия, така че Карен може-ше да й прости невежеството.

Но Крейг знаеше за какво говори тя.

- Кръчми, Шърли. Управлявани по така наречената „система Гьотеборг“. Собственик е общината и цялата печалба отива в общинската каса, насочвана за социални нужди и подобряване на околната среда. У нас ги имаше в доста от миньорските селища. Там поеха нещата в свои ръце, за да не ги скубят пивоварни, наемодатели и работодатели. Значи, Карен, ти си представяш такова кафе, предоставено на сирийците по системата „Гьотеборг“?

- Те ще го поддържат, но то няма да е само за тях - каза тя. - Всеки ще може да влиза, като в „Пенджаби Джънкшън“ на Лийт Уок. Често си купувам обяд оттам. Но най-вече това ще е мястото, на което ще могат да се срещат и разговарят.

* Откакто кралското семейство се отказа да ползва яхтата „Британия“, тя е на котва в Лийт. - Б. пр.

- Не бих ви губила времето по такъв начин.

- Това ни е ясно - намеси се Шърли. - Но той е член на парламента, понякога си говори просто така, колкото да слуша собствения си глас - двамата си размениха усмивка на взаимно разбиране. Явно тя не се шегуваше с него така за първи път.

- В онази част на града има много празни магазини и заведения - каза Карен. - Някои от тях пустеят от години. За собствениците - а и за общината - би трябвало да е ясно, че икономически растеж засега няма. Поне не в Ресталриг, в далечния край на Лийт, встрани от ресторантите, отбелязани със звезди в гида „Мишлен“ и кралската яхта*. Защо да не се отпусне някое от тези места на сирийците безплатно, за да си направят там малко кафене? Като социално предприятие. Печалбите се реинвестират докрай в местния бизнес. Като онези „шведи“, които имахме във Файф.

- Шведи? Във Файф?

Шърли беше от Къмбърланд в Северозападна Анлия, така че Карен можеше да й прости невежеството.

Но Крейг знаеше за какво говори тя.

- Кръчми, Шърли. Управлявани по така наречената „система Гьотеборг“. Собственик е общината и цялата печалба отива в общинската каса, насочвана за социални нужди и подобряване на околната среда. У нас ги имаше в доста от миньорските селища. Там поеха нещата в свои ръце, за да не ги скубят пивоварни, наемодатели и работодатели. Значи, Карен, ти си представяш такова кафе, предоставено на сирийците по системата „Гьотеборг“?

- Те ще го поддържат, но то няма да е само за тях - каза тя. - Всеки ще може да влиза, като в „Пенджаби Джънкшън“ на Лийт Уок. Често си купувам обяд оттам. Но най-вече това Ще е мястото, на което ще могат да се срещат и разговарят. Това ще им помогне да излязат от изолация, да напуснат четирите си стени - особено на жените. Няма спор, че тези хора разполагат с необходимите умения. Един от тези, с които се запознах, Миран, е имал кафене в Хомс. А жените сигурно могат да готвят.

* Откакто кралското семейство се отказа да ползва яхтата „Британия“, тя е на котва в Лийт. - Б. пр.

- Това е идея, и то с много добри страни - типичен отговор на политик. Но Крейг като че ли беше склонен да стигне и по-далеч. - А какво искате от мен?

- Те не знаят откъде да започнат, за да си организират нещо подобно. Честно казано, и аз не знам. Аз съм ченге, не социален работник. Не познавам нито откритите, нито скритите пътища на бюрокрацията. Те просто имат нужда от някаква начална скорост, някой да ги побутне в правилната посока - тя помълча. - Няма да ми бъде приятно, ако бъдат принудени да се нанесат без разрешение в някоя пустееща сграда, нали ме разбирате?

Крейг се усмихна.

- Разбирам какво искате да кажете, Карен. Няма спор, че вие самата, като непреклонен защитник на закона, не бихте им помогнали да постъпят така. Но би било неприятно, ако бъдат принудени да прибегнат към нещо продобно.

- Освен това ще е жалко - намеси се Шърли. - Тези витрини, заковани с дъски, са шокиращо грозни. Вероятно отблъскват хората, които имат намерения да заживеят в тази част на града, както и търговците с интерес към нея. Не е приятно да вървиш по някои от тези улици. По-добре ще е нещо да заработи там, за да се създаде усещане за живот в квартала. Това би било в интерес на всички, Крейг.

- Разбирам, Шърли. В много отношения по това няма какво толкова да се разсъждава. Колкото по-бързо интегрираме бежанците в гражданското общество, толкова по-добра е далекосрочната перспектива за тях. Има солидни основания да не им се позволява да работят, докато не са получили разрешение за постоянен престой, но това не би трябвало да ги възпира да прилагат уменията си в полза на обществото - той се прекъсна сам и се извини със смутено изражение: - Съжалявам, това е отговор на политик. Вижте какво, Карен, според мен идеята е страхотна. Аз не познавам много повече от вас начините, по които това може да се уреди, но познавам хора от партията, които би трябвало да знаят какво да предприемем. Ако ми кажете как да се свържа с вашите хора, ще видя какво да направя, за да задвижа въпроса.

Карен се позасмя сухо.

- Нямам никакви данни за контакт. Вероятно „под моста над някогашната железопътна линия в Ресталриг“ няма да свърши работа. Но аз ще отида при тях и ще уредя връзката. Благодаря, Крейг.

Той поклати глава.

- Почакайте първо да свърша нещо, после ми благодарете.

- Ще разчитам на думата ви - каза Карен.

- Аз също, Карен - каза Шърли. - А сега ми кажете как сте вие.

Сърцето на Карен се сви. Трябваше ли цената на помощта да бъде принудата да разкаже отново как се чувства, след като мъжът, когото обичаше, стана жертва на убиец? Но почти веднага осъзна, че не е преценила правилно интереса на Шърли. - Как се развиват нещата, откакто шотландската полиция стана самостоятелна? Привиквате ли към новата организация?

Карен беше готова да я разцелува. Сигурно знаеха за Фил, но не проявяваха желание да разчоплят раната.

- Е - каза тя, - положението си има плюсове и минуси.

Крейг Граси не беше единственият, който можеше да отговаря като политик.

33.

Инспекто Алан Ноубъл прочете за последен път доклада на патоанатома, опитвайки се да гледа критично като човек, поставил си за цел да търси неоснователност на изводите. Действително, обстоятелствата около смъртта на Гейбриъл Абът оставяха място за известно съмнение. Но самоубийството е било физически изпълнимо. Следите от барут по ръката му не бяха в достатъчно количество, за да е сигурно, че е стрелял той, но и не изключваха тази възможност. А обгарянията по слепоочието сочеха, че дулото е било притиснато към главата. Така че, ако ставаше дума за убийство, убиецът е стоял съвсем близо до него. Или е успял да се промъкне непосредствено до него и да го изненада, или той е познавал убиеца си. В тъмното може да стане какво ли не.

Ноубъл не беше от най-старателните в разследването, но беше достатъчно благоразумен, за да разчита единствено на избора, направен от патоанатома между две почти еднакви вероятности. Вече беше прегледал повторно докладите на детективите си и на униформените полицаи, които беше привлякъл за помощ, докато се провеждаха основните разпити. Според бармана и неколцината постоянни посетители на кръчмата, в която беше пил Гейбриъл Абът, през онази вечер не се беше случило нищо необичайно. Абът бе изпил две, а може би и три пинти. Седял на обичайното си място на бара и дрънкал пред друг от местните за някаква политическа неразбория в Югоизточна Азия. Очевидно това е било типично за него. Бил побъркан на тази тема, както някои са луди за някой футболен отбор. Разговорът се прехвърлил към Доналд Тръмп, а после Абът си тръгнал сам.

Паркингът към кръчмата разполагаше с камери за наблюдение. На записите можеше да се види как малко след десет вечерта Абът излиза от страничната врата. Той прекосяваше паркинга, спираше на улицата за минута-две, а после завиваше към „Къркгейт“. По нищо не личеше някой да го следи, било то в кола или пеш. Нямаше други камери, на чиито записи би могъл да попадне, преди да тръгне по туристическата пътека по брега на Лох Левън към дома си. Но това не означаваше, че някой, който е познавал добре навиците му, не е вървял след него на по-голямо разстояние. Само че за такова нещо не съществуваха никакви доказателства.

На самото местопрестъпление също нямаше нищичко, което да подсказва, че някой е нападнал Абът. Беше пейка, поставена на място с красив изглед на общодостъпна крайбрежна алея. Разбира се, имаше следи от присъствието на други хора - няколко угарки от цигари, опаковки от бонбони, празна чаша от кафе. Но нищо не ги свързваше конкретно с мъртвеца. Нямаше признаци за борба, никакви отпечатъци от стъпки или късче от тъкан, удобно закачила се на някой пирон на пейката. Нищо, което би могло да бъде дори малко от полза на Шерлок Холмс. В отсъствието на противоречащи улики, логично бе да се приеме, че нещата стоят именно така, както изглеждаха на пръв поглед - самоубийство, изпълнено по малко по-необичаен начин от човек, който според всички сведения почти постоянно е бил лишен от душевно равновесие.

Добре тогава, самоубийство. От него не се очакваха никакви по-нататъшни действия, освен ако не настъпеше някаква драматична промяна. Щеше да почака няколко часа, преди да обяви случая за приключен. Нямаше нужда да се натяга толкова много в понеделник сутринта. Един бърз поглед наоколо го увери, че в офиса има достатъчно хора, които да се справят с положението в негово отсъствие. Смяташе да прескочи за втора закуска в „Китис Кичън“, без никой да забележи. Кървавица, наденички, печен боб и две яйца на очи - все неща, които втората госпожа Ноубъл му забраняваше.

Тъкмо беше пъхнал едната си ръка в ръкава на сакото, когато телефонът иззвъня.

Инспектор Ноубъл - каза той, придавайки на всяка сричка нужната тежест.

- Обажда се Уил Абът - гласът отсреща беше рязък и напрегнат.

Ноубъл подбели очи и се отпусна тежко обратно на стола си. Проклети роднини, все ще измислят нещо.

- Добро утро, господин Абът. Тъкмо преглеждах досието по случая на брат ви - „създавай у тях чувството, че имат значение за теб, дори това да не е така.“ - С какво мога да ви бъда полезен?

- Казахте, че почти сте приключили с разследването по повод смъртта на брат ми.

- Така е.

- Казахте също, че най-вероятното заключение за причина на смъртта е самоубийство - обвинителната нотка в гласа му ставаше все по-отчетлива.

- Точно така. Тази сутрин не мога да кажа нищо повече. Нашите проучвания не откриват нищо, което да противоречи на теорията, че брат ви сам е отнел живота си - Ноубъл заговори по-тихо в знак на съчувствие. Добре беше човек да се постарае малко.

- Защо тогава сте изпратили детектив в Лондон да разпитва за брат ми? И за майка ни? Знаете, че майка ни е била убита преди двайсет и две години, нали? Какво общо може да има това, по дяволите, със самоубийството на брат ми? - Уил Абът почти заекваше от гняв.

- Съжалявам, сър, но не разбирам за какво говорите - прекъсна Ноубъл ду-мите, които се сипеха от слушалката. Налагаше се незабавна умиротворяваща намеса. - Нито един човек от екипа ми не е в Лондон. И мога да кажа със сигурност, че не сме искали помощ от столичната полиция.

- Тя не е от столичната, а от шотландската полиция. Наистина ли се опит-вате да ме убедите, че не знаете нищо за това? Едно от вашите ченгета се мотае из Лондон и задава въпроси за семейството ми, а вие нищо не подозирате? Такива глупави номера може да минават пред местните ви дребни престъпници, но с мен няма да стане. Какво става, да му се не види?

Ноубъл започваше да се чувства подчертано притеснен. Съчетанието от жена-служител на криминалната полиция и отдавнашен случай сочеше в една съвсем конкретна посока. Посока, която подсказваше, че предстоят неприятности.

- Какво точно се е случило, сър?

„Печели време, успокой топката, карай полека.“

- Казах ви. Човек от вашите се рови в нашата семейна история. Интересува се от убийството на майка ми. Имате ли представа колко мъчително е това? Загубих брат си, в траур съм. А вие пращате човек, който да се рови в смъртта на майка ми, случай, приключен още преди години. Не можете ли да разберете какво означава да загубиш най-близките си роднини?

- Разбирам, че сте разстроен, господин Абът. Но може ли да ми кажете нещо по-конкретно?

Ноубъл чу как Уил Абът си пое рязко дъх.

- Моля? Значи вие не знаете с какво се занимават вашите хора?

- Както вече казах, не става дума за служител от моя отдел. Хайде да се опитаме да разберем какво се е случило, нали нямате нищо против? Може би сега ще ми кажете какво ви е известно?

- Вчера тази ваша служителка е посетила дома на наша семейна приятелка. Вероятно името ви е познато - Фелисити Фрай, актрисата.

Името беше познато на Ноубъл. Безпокойството му нарасна още малко, защото си спомни как втората госпожа Ноубъл му показа една актриса, която участваше в сутрешния блок по телевизията и разкриваше, че била болна от рак в последен стадий. Защо, в името Божие, на Карен Пири - защото това със сигурност е била Карен Пири - й беше хрумнало да тормози смъртно болната жена във връзка със случай на съвсем ясно самоубийство, който при това нямаше нищо общо с нея?

- Името ми е познато, да - каза той с възможно най-неутрален тон.

- А известно ли ви е освен това, че на нея й остават само месеци живот? Умира от рак на панкреаса. А вашата колега - той произнесе думата като оскърбление - я е разпитвала за смъртта на брат ми и се възползвала от случая да се рови в разни клюки за майка ми. Какъв интерес представлява това за нея, по дяволите? - от гняв гласът на Абът изтъня до писък.

- Знаете ли името на тази жена?

Чу се шумолене на хартия.

- Главен инспектор Карен Пири - изръмжа Абът. - Обади ми се съпругът на Фелисити Фрай, за да се оплаче. Като че ли това е станало по моя вина. Като че ли аз съм станал причина да се озоват в такава неприятна ситуация. Това е възмутително.

- Разбирам, че сте много раздразнен, господин Абът. Както вече казах, главен инспектор Пири не е от моя отдел. Тя ръководи отдел „Студени досиета“. Вероятно се интересува от убийството на майка ви. Никой никога не е бил обвинен в извършването на това престъпление, нали?

Абът изсумтя гневно.

Не може да се каже, че е било някаква загадка. Всички бяха наясно, че са били ИРА или някоя друга от групировките на онези побъркани ирландски терористи. Не бяха необходими познания по висша математика, за да се стигне до този извод. Защо тогава, мамка му, тази инспекторка тормози божата жена с въпроси, чийто отговор всички знаем? Как се осмелява?

Гласът му секна и той си пое хрипливо дъх, сякаш се задушаваше.

- Съжалявам - каза Ноубъл доста неискрено. - Ако държите, мога да съобщя на прекия началник на главен инспектор Пири с какво се занимава тя. И може би да го помоля да ви се обади?

- Това щеше да е достатъчно, ако бях засегнат единствено аз. Но горката Фелисити, горката... тя не е добре. Възможно е вече и да няма ясна преценка за нещата - настана мълчание. Ноубъл не каза нищо. Чакаше. И бе възнаграден неочаквано щедро за търпението си. От другата страна на линията се чу дълбока въздишка, после Абът каза: - Работата е там, че Фелисити е въвлякла в цялата история и друг човек. Човек, който няма нищо общо с тези събития. Но ако неговото име се разчуе във връзка с всичко това, ще избухне страшен скандал.

- Всъщност не ви разбирам - каза Ноубъл. - Ще се наложи да се изразявате малко по-ясно.

- Ох, Господи! Вижте, майка ми е лъгала за самоличността на бащата на Гейб. Баща ми, Том Абът, вече е бил мъртъв, когато тя забременяла с Гейб. Излъгала, защото така било по-лесно, отколкото да бъде принудена да отговаря на въпроси кой е бащата. В това няма никаква зловеща загадка, знам го от години. Каролайн ми беше оставила писмо, адвокатът й ми го даде, когато навърших двайсет и една години. Но това е лична информация, която засяга само семейството. Няма никаква връзка с който и да било друг. А Фелисити Фрай разказала всичко на тая жена, Пири. При това не спряла дотук. Фелисити си е набила в главата странната идея, че биологичен баща на Гейб е Франк Синклер.

Името действително имаше потресаващо въздействие. Ноубъл не знаеше какво да каже.

- Знаете за кого говоря, нали? Лорд Синклер, медийният магнат.

- Онзи, който постоянно защитава публично семейните ценности и семей-ния живот?

— Онзи, който направи шибаната си кариера, хвърляйки първия камък върху грешниците - уточни Абът. — По-праведен от шибания архиепископ на Кентърбъри. Не мога да извадя някоя шибана електронна игра, без той и обкръжението му да започнат да предсказват края на света - а при това е семеен приятел, да му се не види. Бог да е на помощ на неприятелите му. Можете ли да си представите реакцията му, ако някакъв такъв тъп слух плъзне наоколо? Ще надхвърли скалата на Рихтер.

Ноубъл си позволи кратък миг на злорадство.

- Разбирам защо сте разстроен - каза той спокойно. - И искрено мисля, че най-доброто решение е да помоля шефа на главен инспектор Пири да поговори с вас. Имам предвид Саймън Лийс, заместник-началника на полицията. Веднага щом приключа разговора си с вас, ще се обадя на господин Лийс и ще му обясня какво се е случило. Естествено, той ще трябва да разговаря с главен инспектор Пири, за да види какви обяснения ще даде тя за случилото се. Но знам, че ще ви се обади незабавно след като си изясни как нещата са стигнали дотук. Засега мога само да се извиня за преживените от вас неприятности.

Чу се шумна въздишка.

- Ще се наложи да се задоволя с това, нали? - каза сопнато Абът. Но Ноу-бъл почувства, че се е предал. Поговориха още малко, приключвайки разговора с по-спокоен тон в сравнение с началото му. Ноубъл пъхна телефона в джоба си и се упъти към вратата. Искаше да се възползва максимално от това обаждане, но трябваше да го направи далеч от дългите уши на колегите си.

За негово нестихващо учудване Карен Пири имаше приятели в шотландската полиция, особено в родния си Файф. Той не искаше тя да бъде предупредена за онова, което я очакваше. Кипеше от ярост, макар че не допусна Уил Абът да го разбере. Как се осмеляваше Карен Пири да се намесва с прибързани заключения в негов случай; случай, за който тя не знаеше нищо освен това, което й подсказваше собствената й арогантност; случай, в който нямаше право да си пъха носа. Тя никога не бе полагала усилия да прикрива отношението си към него. Мислеше го за мързелив, беше убедена, че той си пести усилията. И то само защото той никога не беше виждал смисъл да упорства в търсения, които явно не водеха доникъде. Е, сега нещата се обръщаха и тя беше тази, която щяха да въртят на шиш. И Макарона нямаше да е единственият, на когото това щеше да достави удоволствие.

34.

Карен знаеше, че трябваше да потегли към дома с нощния експрес в неделя вечер, но тя се беше сбогувала със здравия разум в петък вечерта и по нищо не личеше, че той се кани да се върне при нея. Както беше обяснила на Фил, разговаряйки наум с него, докато крачеше през Ковънт Гардън след срещата си със семейство Граси, нещо в този стар случай, който не беше неин, я привличаше неудържимо. Тя нарушаваше всички правила - като начало, нямаше кой да потвърди и най-дребното, което бе открила по време на това налудничаво самостоятелно разследване, - но не можеше да се отърве от усещането, че тук има нещо важно, и че ако тя не се опита да го разкрие, никой няма да го направи.

Фил би поклатил ядосано глава и би й казал, че тя самата е най-лошият си враг. Би изтъкнал, че в крайна сметка ще постигне само допълнително влошаване на отношенията си с Макарона. Тя пък би отговорила, че в нейните представи това е допълнителна изгода. Той би й казал, че работата извън ограниченията, налагани от закона, е сигурна гаранция, че обвинението няма да бъде прието от съда, а тя би му припомнила, че на този етап обвинение така или иначе няма, тоест няма и как положението да се влоши вследствие на нейните действия.

В този момент детето, покрай което минаваше на улицата, се задърпа от ръката на майка си, обърна се и впери широко отворените си очи в Карен, преминаваща бързо покрай него, погълната от разговора, който водеше сама със себе си. Карен се обърна рязко, върна се няколко крачки, срещна погледа на учуденото дете и каза:

- Това, че ти не го виждаш, не означава, че той не е тук.

После отново се обърна и продължи по пътя си, питайки се дали наистина не губи разума си. Дали това не беше посттравматично стресово разстройство? Бог й беше свидетел, че през изминалата година бе изживяла стрес и травми, които стигаха за цял живот. Но нямаше чувството, че губи контрол над себе си. Безсънието, разговорите с Фил, натрапчивия интерес към неща извън нейния радиус на действие - всичко това тя приемаше като нещо нормално. Хората, които я познаваха, не се държаха с нея като с побъркана - нито родителите й, нито приятелите й, нито Джейсън.

Нищо й нямаше. Може би се пристрастяваше към работата си дори повече от обикновено. Затова, вместо да тръгне към Юстън и да потърси място, където да вечеря, преди да се качи на влака, тя се върна в хотела, регистрира се отново - „да, пак без багаж“ - и написа есемес на Джейсън:

„Вземам си свободен ден утре. Ще бъда на работа във вторник. Продължавай да проверяваш свидетелските показания за Тина Макдоналд. Мисля, че реших твоя проблем със съквартирантите, не се безпокой за това."

После седна пред лаптопа си, за да си изясни как смята да направи точно онова, за което бе казала на Фелисити, че се случва само в романите.

По тази причина в понеделник сутринта Карен се беше упътила към Тотнъм Корт Роуд, вдигнала лице към слънцето, което сгряваше костите й. Предния ден си беше купила нова блуза и бельо от магазина на „Маркс енд Спенсър“ на Лонг Ейкър, беше взела душ и необходимата доза кофеин, и беше готова да нарушава нови правила.

Отби се в едно кафене и си взе малко капучино. Помоли бармана за хартиена торбичка и не възрази, когато той й поиска пет пенса за нея. Сгъна я и я пъхна в джоба си заедно с няколко салфетки. Сега вече имаше всичко необходимо.

Тръгна отново по слънчевите улици, покрай витрини с изложени в тях стилни интериорни фантазии; покрай магазини за евтина електроника, претъпкани с неща, чието предназначение тя не разбираше; покрай временните огради около новия вход към станцията на метрото; покрай витрини, отрупани с книги, китари и странните боклуци, които хората поставят по всички хоризонтални плоскости в домовете си; покрай театри и галерии, към самото сърце на Уестминстър.

Най-сетне стигна до реката. От едната страна на улицата се издигаше емблематичната сграда на Парламента, а от другата - Порткупис Хаус*, сградата, строена специално за офиси за членовете на парламента, заседателни зали и зали, в които работеха различните комисии. Именно там, в зала „Бутройд“ щеше да заседава медийната комисия към Камарата на лордовете.

* portcullis (англ.) - подвижна вертикална решетка на крепостна врата. Б пр.

Когато узна това, Карен го прие за поличба. Явно наистина й беше писано да направи това, което се мяркаше в периферията на съзнанието й. И тъй като здравият й разум все още беше временно отстранен от работа, тя влезе в Порткулис Хаус с уверения вид на жена в притежание на валидна полицейска карта, която не очаква да бъде възпрепятствана в своето преследване на химери.

Макарона се облегна на задната седалка в служебния си автомобил. В него се бореха противоположни емоции. От една страна беше гневът, защото Карен Пири бе стигнала тол- кова далеч, че да го злепостави и подкопае имиджа му пред неговите подчинени. В каква светлина го представяше фактът, че негов служител считаше за допустимо да прегазва изискванията на протокола и да се набърква в чужд случай?

Същевременно изпитваше и мрачно задоволство, пак по същата причина. Този път тя наистина беше стигнала твърде далеч. Нямаше как да се скрие. Не само че смъртта на Гейбриъл Абът не беше неин случай, това изобщо не беше случай, числящ се към „студените досиета“. Абът беше починал съвсем наскоро, а и разследването на смъртта му беше все още в ход. Това, че тази неуправляема Пири се бе възползвала от обстоятелствата, за да отупа от прахта един, отдавна забравен случай, който само технически се водеше за неразрешен, беше несъстоятелно. (Беше възприел тази дума от учената си дъщеря, но рядко имаше възможността да я използва.) Такова нещо би било достатъчно лошо във всички случаи, но когато бе свързано със. злепоставянето на член на Камарата на лордовете - при това толкова гласовит и заядлив, - беше направо невъобразимо.

Не, това беше краят на кариерата на Карен Пири в отдел „Студени досиета“. Започна се с онези изтичания на информация, а сега и това. А и моментът беше подходящ да се предприеме нещо срещу нея. Обичайната й защита беше ликуването в медиите, предизвиквано от честите й успехи. Името й не слизаше от таблоидите, обикновено обект на излиятелни благодарности от страна на роднините на жертви, чиято съдба най-сетне се беше изяснила, на жертви, плачещи от радост, че насилниците, които са си въобразявали, че са над закона, най-сетне са били наказани. Но Карен не беше отбелязвала от месеци някакъв забележителен успех, а от гледна точка на медиите това се равняваше на цяла геологическа епоха. Славата й беше безнадеждно остаряла. Всъщност единственият въпрос беше колко по-надолу по служебната стълбица ще съумее да я изрита.

Лийс забеляза, че неволно потрива ръце от радост и притисна здраво длани към бедрата си. О, това щеше да му достави голямо удоволствие. Репетираше встъпителните си думи, когато черното беемве зави към Гейфийлд Скуеър и спря пред полицейския участък. Беше толкова нетърпелив, че не изчака шофьорът да му отвори вратата, а направо изскочи от колата, нагласи фуражката си и се упъти към входа.

Обичаше да вижда как всички застават нащрек, когато влизаше в някой полицейски участък. Като че ли самото му присъствие изпращаше лек електрически шок към нервната им система. Големият шеф е в сградата. Винаги си беше мечтал за това и сега, като изключим разни самопровъзгласили се бунтари като Карен Пири, всички му отдаваха дължимото.

- Къде се намира отдел „Студени досиета“? - излая той към цивилната служителка в приемната.

- След вратата завийте вдясно в края на коридора, отделът е чак в дъното - заекна тя, докато натискаше копчето, за да му отвори вратата към вътрешността на участъка. Той тръгна наперено по коридора, изпънал рамене, с прибран корем, а бузите му розовееха от гнева, който го тласкаше напред като реактивен двигател. Две жени притиснаха гърбове към стената, когато ги наближи, толкова стремително се движеше. Чувстваше как с всяка крачка напрежението му нараства, напрежение, от което знаеше, че ще се освободи много, много скоро.

Не си даде труда да почука на вратата на отдела, просто я отвори рязко и застана на прага. Рижият идиот, на когото Пири кой знае защо продължаваше да държи, се стъписа така, че изпусна сандвича си, който се разпадна във въздуха. Детектив Мъри скочи на крака, отстъпвайки от бюрото си, и залитна, когато се блъсна в стола зад себе си.

Лийс огледа стаята, отбелязвайки с презрителна гримаса присъствието на Мъри, когато очите му се плъзнаха по него, и полита;

- Къде е тя?

- Взе си почивен ден — изграчи Мъри и допълни: - сър.

- Не те питам за това — каза Лийс, тихо и сурово. - Питам къде е главен инспектор Пири.

- Мисля, че в Лондон - отиде там за уикенда.

- И не знаещ нищо повече? Не знаеш къде точно е в Лондон и какво прави там?

Идиотът като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

- Не ми е казвала нищо повече - само че е заминала за уикенда.

- Каза ли ти по кой случай работи?

Очите на Мъри се плъзнаха към екрана.

- Работим по случая Тина Макдоналд. Чакаме да разберем ще ни разрешат ли достъп до акта за раждане на Рос Гарви. Преглеждам свидетелски показания - от желание да угоди той говореше толкова бързо, че думите му се прескачаха.

- А другото, какво ще кажеш за другото?

- Какво друго?

Идиотът беше в паника. Но Лийс си каза, че паниката му говори по-скоро за незнание, отколкото за опит да скрие нещо.

- Както и да е. Кога ще бъде на работа?

- Утре. Каза, че ще е тук утре сутринта - той преглътна с усилие, адамовата му ябълка заподскача, очите му бяха ококорени.

- Значи, не работите по никакъв друг случай?

Мъри бързо поклати глава.

- Е, има само разни рутинни неща. Чакаме лабораторни резултати от стари доказателствени материали, за да видим дали няма да има някакви нови следи. Но става дума за случаи, по които няма подновено разследване. Не може да се каже, че предприемаме активни мерки във връзка с някой от тях - върхът на езика му се плъзна по устните.

Лийс се обърна на пети и тръгна все така бързо обратно по коридора, без да си даде труда да затвори вратата зад себе си. Когато седна отново в колата, набра номера на Карен Пири. Когато го прехвърлиха на гласова поща, на което той беше разчитал, каза:

- Обажда се Саймън Лийс. Току-що бях в офиса на отдела ви, но не ви намерих там. Държа да ми се обадите веднага щом получите това съобщение. И още преди да сме разговаряли лице в лице, ви заповядвам да прекратите така нареченото си разследване във връзка със самоубийството на Гейбриъл Абът. Не отлагайте отговора си на това съобщение, главен инспектор Пири. Това също е заповед — той натисна с пръст екрана, за да изключи телефона, и се облегна на кожената седалка. За да цитираме барда на нацията, сега работата му беше „да чака и се въси, и топли на жарта гнева си“*. Когато тя намереше за добре да се яви пред него, можеше да й гарантира вулканично изригване.

Той беше почти доволен, че не я откри в офиса. Предвкусването на удовол-ствието беше толкова приятно.

*Жената чака и се въси, и топли на жарта гнева си“ — Робърт Бърнс, „Там О Щантър, прев. В. Свинтила. - Б. пр.

35.

Залата „Бутройд“, според полицая, който я заведе там, беше флагманът сред заседателните зали в Порткулис Хаус. Когато парламентаристите си бяха гласували построяването на нова офисна сграда, явно бяха избрали „по дрехите посрещат“ за мото на идеята. Самата сграда беше впечатляваща - с просторен атриум от полиран гранит, стъкло и стомана, възможно най-светъл в зависимост от настроението на небето, а посадените в средата дървета не допускаха да изглежда прекалено студен. Сградата излъчваше атмосфера на богатство и власт. Карен предположи, че за повечето посетители това е най-впечатяващата модерна сграда, в която са се озовавали - освен ако не бяха посещавали безумно скъпата нова сграда на шотландския парламент. Политиците явно разбираха изгодата от работно място с естетически достойнства. Жалко, че не прехвърляха този принцип и към повечето други помещения, в които държавните служители прекарваха работното си време. Запита се колко ли щяха да издържат водачите на държавата в килера, който споделяше с Джейсън и постоянното ухание от сандвичите на Гpeгc“ Спътникът й я отведе до едно от най-добрите места в залата, откъдето ясно се виждаха дузината столове, подредени зад подковообразния президиум от светло дърво, разположен срещу дълга маса, край която се предполагаше, че ще седят свидетелите. Зад нея имаше редици от удобни на вид офисни столове с кожена тапицерия в цвят, който се колебаеше между аквамарин, тюркоаз и сиво.

- Заповядайте, госпожо - каза учтиво полицаят. - Ще пуснем останалата част от публиката около десет минути преди комисията да започне работа. Който влезе първи, по-лесно ще си намери място, но тъй като вие сте една от нас, не виждам защо да не ви дам малко предимство.

- Благодаря - отвърна Карен. - Ако дойдете някога в Единбург, ще ви върна услугата.

Не й се беше наложило да търси сложни аргументи, за да бъде допусната на заседанието на комисията. Служителят на пропуски прие без възражения картата й и смътното обяснение, че трябвало да поговори с един от членовете на комисията. Скоро тя щеше да се озове само на метри от лорд Синклер, предполагаемия донор на спермата, от която бе забременяла Каролайн Абът. Не че би й минало през ум да го разпитва за това.

Мястото, до което я бе отвел полицаят, беше в средата на първия ред, но Карен реши, че иска да бъде малко по-незабележима. Избра място в края на втория ред, до прозореца, за да може да гледа корабите и лодките по реката, когато й станеше много скучно. Беше почти сигурна, че ще стане така. Но в сравнение с някои места, на които й се беше налагало да наблюдава „хора, представляващи интерес“, както се изразяваше Лийс, това беше за предпочитане в много отношения. Столът беше удобен, температурата в помещението - приятна, паното на стената отсреща - стилизиран пейзаж с дървета, и нещо, което беше или река, или полета - беше изпълнено в успокояваща синя тоналност, а бюстът на баронеса Бутройд*, нямаше толкова заплашителен вид като повечето портрети, покрай които бяха минали на път към заседателната зала.

* Баронеса Бутройд — Бети Бутройд (р. 1929) - британски политик, член на пар- ломен та от квотата на лейбъристката партия, първата жена-говорител на ка- марата на общините. - Б. пр.

Карен извади бележника си и химикалка, за да създава впечатлението, че има основателна причина да бъде тук. След няколко минути вратата отново се отвори и в залата започнаха да влизат много различни на вид хора. Някои, очевидно журналисти, се скупчиха в единия край на залата, бъбрейки непринудено като познати, ако не колеги. Други приличаха на студенти-многознайници с политически амбиции. Тук-там имаше и по някой хипстър - кандидат-журналисти, предположи Карен. След това - три весели млади мюсюлманки със забрадки, които постоянно се побутваха с лакти и се смееха. Малък брой пенсионери от тези, които поддържат ума си активен и опресняват политическите ри възгледи. Докато публиката заемаше местата си, започна да влиза помощният персонал - хората подреждаха папки с документи и бъбреха спокойно, за тях очевидно това беше един обикновен работен ден.

После се появи един канадски медиен магнат със свитата си, която се разположи на масата за свидетелите - дори само многобройната му свита беше достатъчна, за да подчертае неговата значимост.

Най-сетне се появиха и членовете на комисията. Дузина представители на Камарата на лордовете - седмина мъже и пет жени, - които, не изглеждаха кой знае колко впечатляващо.

Елегантно и стилно облечени, вежливи - но достатъчно скромни, за да бъдат на място и в някой управителен съвет на благотворителна организация. Каймакът на нацията, помисли си Карен. Не изглеждат много по-различни от нас. Горе-долу стават.

Разпозна Франк Синклер, защото беше разглеждала негови снимки онлайн. Беше надхвърлил шейсетте, но изглеждаше здрав и бодър. Косата му, някога светлоруса, сега сивееше, но беше. все още гъста, кожата на лицето му - бледа, с дълбоки бръчки. Но линията на челюстта му беше все още ясно очертана, а дълбоко поставените му сини очи постоянно се стрелкаха насам-натам, обхождаха стаята и следяха колегите му. Поглеждаше за миг документите пред себе си, записваше си нещо с дебела писалка „Монблан“, после отново се заемаше да оглежда залата. Карен не можеше да прецени доколко той прилича на Гейбриъл Абът. Беше виждала само две снимки на мъртвия, а това не беше реална база за сравнение. Съжаляваше, че е нямало как да поиска от Ноубъл няколко снимки на трупа.

Комисията пристъпи бързо към работа и скоро на Карен вече не й се живееше. Събитията се развиваха с бързината на охлюв, а тя събираше сили да се заслуша единствено когато говореше Франк Синклер, и то защото се чувстваше длъжна да го направи. Доколкото разбра, той беше яростен защитник на недосегаемостта на личния живот, освен в случаите, когато засегнатите се държаха по начин, който той самият не одобряваше. Според него всяка незаконна или неморална постъпка лишаваше виновните от въпросното право и ги превръщаше в незащитена плячка за медиите. Ако се използваха за ориентир изискваните от него строги морални ограничения, по преценка на Карен по-голямата част от населението се превръщаше в такава незащитена плячка. Установи с благодарност, че неговите възгледи не са преобладаващи сред присъстващите в залата.

Изминаха два часа, които й се сториха безкрайни. Трудно й беше да си представи как Синклер се е движел сред свободомислещите и леконравни хора от театралните и телевизионни среди, които са били естествена среда за Каролайн и Ели. Знаеше, че с напредването на възрастта хората стават по-консер- вативни, но все пак той трябваше да се е променил значително. Може би впоследствие стореното за Каролайн е породило у него чувство за вина, предизвикало крайни реакции. А може пък да са го държали около себе си като оригинално допълнение - архаичен контрапункт на собствения им начин на живот. За него пък техният начин на живот е бил нещо. като брус, на който е точел изострената си моралност.

Най-сетне процедурата се ориентира към приключване. Перовете наставаха и започнаха да събират книжата си. Карен се постара да изостане, докато публиката бавно напускаше залата, и се зае да проверява нещо на телефона си, докато помощният персонал се смеси с шефовете си, всички разговаряха и си предаваха документи. В средата на подковообразния президиум се образува групичка, чийто център беше Франк Сйнклер. Той беше седял към края на масата, в отсрещния край на залата, и Карен тръгна полека към мястото му - сега там нямаше никой. Тя се озърна. Никой не я забеляз-ваше. Хората в залата се бяха упътили към изхода, или пък вниманието им беше насочено към разговарящите край президиума, други пък проверяваха дали медийният магнат не е оставил нещо инкриминиращо след себе си.

Тя извади небрежно салфетките, които бе взела от кафенето, покри с тях стъклената чаша, от която бе пил Франк Синклер и я пъхна в джоба си. После излезе спокойно от залата и тръгна към най-близката тоалетна. Затворена на сигурно място в кабинката, Карен пъхна чашата в хартиената торбичка и я постави внимателно на дъното в чантата си. Не й се искаше да я спрат на излизане, защото е отмъкнала чаша от Порткулис Хаус.

Дишай, каза си тя. Беше направила нещо толкова смехотворно, че не би го признала пред никого от колегите си, а при това явно й се беше разминало. Това беше лудост. Но лудост в името на справедлива кауза.

Но тя не беше осъзнала, че е била забелязана. В началото на журналисти-ческата си кариера бъдещият лорд Синклер се беше отличавал с изключителна наблюдателност. И не беше изгубил набитото си око. Най-голямо внимание бе обръщал на хората, които имаха въпроси и коментари, но част от бдителността му бе насочена и към онова, което се случваше наоколо. Беше забелязал Карен с ъгълчето на окото си и я проследи с поглед, докато разговаряше с останалите на автопилот, борейки се да прикрие удивлението си пред онова, което наблюдаваше.

Нямаше никакво съмнение. Която и да бе тази жена, тя бе прибрала чашата, от която той бе пил, и си бе тръгнала с нея. Съществуваше само една причина, поради която някой би направил това.

Почувства как в гърдите му се надига ледена вълна. Но нямаше намерение да изпада в паника. Не би се издигнал толкова високо, ако се стряскаше от всяка заплаха. Помоли учтиво събеседниците си да го извинят и придърпа настрана помощника си.

Виждаш ли онази жена, която тъкмо излиза? Проследи я и разбери коя е.

Помощникът, на когото се плащаше, за да изпълнява предано всички нареждания, без да задава въпроси, излезе незабелязано от залата. Синклер го проследи с поглед, а наум прехвърляше различни възможности - от организирано проследяване до най-отчаяните средства. Никой не можеше да си позволи да застане на пътя на Франк Синклер.

36.

Влакът напускаше гара „Кингс Крос“, когато Карен се досети, че не е включила телефона си, след като излезе от заседанието на медийната комисия. Беше изпаднала в такава еуфория след престъпното си приключение, че всичко друго беше останало на заден план. Но когато се отпусна на седалката, подготвяйки се за дългия път обратно към Единбург, й хрумна да провери телефона за есемеси и видя, че той е все още изключен. Изпъшка, докато телефонът се включваше и установи, че я чакат пет съобщения на гласова поща и около дузина есемеси.

В гласовата поща първото съобщение беше от Макарона. После две от Хубавеца. После едно от непознат номер. И накрая едно от Джорсал. Есемесите бяха до един от Хубавеца. В първия я молеше да му се обади. Както и в останалите, с нарастващо ниво на тревожност. Очевидно беше станал гаф, но от това положението не й се изясняваше.

Карен въздъхна и се упъти към разширението в края на вагона, за да не смущава спътниците си, като ругае по телефона. Бръчкайки нос заради странния ароматизатор, който съвсем не ухаеше свежо, тя отвори съобщението на Макарона с на- деждата да разбере нещо от думите му. Резкият му глас наподобяваше на ръмжене.

„Обажда се Саймън Лийс. Току-що бях в офиса на отдела ви, но не ви намерих там. Държа да ми се обадите веднага Щом получите това съобщение. И още преди да сме разгова ряли лице в лице, ви заповядвам да прекратите така нареченото си разследване във връзка със самоубийството на Гейбриъл Абът. Не отлагайте отговора си на това съобщение, главен инспектор Пири. Това също е заповед.“

Аха. Е, поне нещо се изясни. Това, което все още не разбираше, беше как Макарона е узнал с какво се е заела, и колко сериозно беше положението. Той толкова обичаше да си придава важност, че възмущението му можеше да се дължи дори само на това, че Карен бе разпитвала Алан Ноубъл какви стъпки е предприел в разследването. Подозираше, че склонността на Ноубъл да се държи като „любимецът на шефа“ го е накарала да я натопи пред Макарона. Всеизвестно беше, че шефът ненавижда Карен и би се радвал да има някакво оръжие срещу нея.

От друга страна, случаят можеше да е значително по-сериозен. Но за каквото и да ставаше дума, тя нямаше да се опита да реши проблема във влака. Не и при двойната опасност сигналът да прекъсне или пък някой да чуе разговора й. С този въпрос тя щеше да се заеме при избрани от нея условия, тя щеше да избере и времето, и мястото. В идеалния вариант това щеше да се случи едва след като разбере доколко е загазила.

Първото съобщение на Джейсън беше тревожно. „Здрасти, шефе, аз съм. Шефът е тръгнал по пътеката на войната“, каза той. „Реших, че ще е по-добре да ви предупредя. Казах, че сте си взели почивен ден. Надявам се да не съм объркал нещо. Така или иначе, по-добре е да знаете, нали?“ На втория запис в гласовата поща той казваше горе-долу същото, съобщавайки в допълнение и новината, че му се е обадила секретарката на заместник-началника и му казала да остави съобщение на главен инспектор Пири да се яви в кабинета на шефа веднага щом дойде на работа на другия ден. „Каза, че щяла да ви прати имейл, но искала да бъде сигурна, че ще получите съобщението. Затова и го предавам. Между другото, шефе, ако се съди по гласа й, беше много ядосана.“

Ескалиране на напрежението, каза си Карен. Ако Макарона имаше някаква идея как да управлява подчинените си, щеше досега да е наясно, че Карен не се поддава на сплашване. Беше свикнала да се справя с такива неща още в училище. Никога не отстъпваше, когато заядливите тийнейджърски клики понякога се обръщаха срещу нея. Не отговаряше остроумно и съобразително като Джорсал, но и не отстъпваше и им отвръщаше с онзи непреклонен поглед, който вбесяваше Макарона. Никога не позволяваше тези, което се държаха грубо с нея, да видят, че са я засегнали - не го допускаше и тогава, и сега.

Оказа се, че непознатият номер е на Алан Ноубъл и неговото съобщение отговори на повечето от въпросите й.

„Обажда се инспектор Ноубъл. В какви игри си се впуснала, Карен? Току-що ми се обади братът на Гейбриъл Абът Бесен е, защото си била в Лондон и си се ровила в неговия живот и живота на близките му. И то след като аз му бях казал, че причината за смъртта на брат му най-вероятно е самоубийство. Поначало нямаш право да си пъхаш носа в моята работа, но в този случай наистина си преминала всякакви граници. Нямаш право да се ровиш в случаите на колегите си, а още по-малко да правиш неоснователни изказвания, които поставят колегите ти в идиотско положение. Смятам да съобщя за станалото на началството. Нямам никакво намерение да мълча примирено.“

Олеле. Значи някой се беше раздрънкал за нея пред брата на Гейбриъл. Карен подозираше Джъмпин’ Джак Аш. Така или иначе не беше склонна да му вярва особено. Беше ясно, че знаеше много неща, които не искаше да сподели с нея - може би някои от тези неща бе научил от Фелисити Фрай, - а след това беше хукнал да уведоми Уил Абът, че някой се рови в миналото. Интересното беше, че първата реакция на Уил Абът не е била да се запита дали има нови разкрития във връзка със смъртта на майка му. Вместо това се беше ядосал и се беше обадил на Ноубъл. Който беше осъзнал с малко закъснение, че е било редно да се обясни с Карен, преди да се обърне към Макарона. Тя не можеше да прецени дали е слабохарактерен, кариерист или просто глупав.

Ако някой наистина се опитваше да представи убийство като самоубийство, той беше извадил късмет с Ноубъл като старши разследващ офицер.

Последното съобщение в гласовата поща беше от Джорсал.

„Здравей, моето момиче. Обади ми се онзи неприятен тип Алан Ноубъл, беше извън себе си. Каза ми да не споделям с теб нищо във връзка със случая Гейбриъл Абът. Като че ли ми е шеф или нещо подобно. Та за кога искаше да ти уредя среща с Иън Лесли? Предполагам, че имаш предвид извънработно време? Обади ми се, когато си изясниш положението.“ Карен неволно се усмихна. Системата изобщо не бе успяла да превие Джорсал. Ето, че тя беше готова да спази обещанието си и да свърже Карен със социалния работник, който е отговарял за Гейбриъл Абът. Нямаше по-подходящ човек, който да й разкаже как се е развивал животът на покойния. Какво казваше Фил? „Когато животът ти поднесе лимон, направи си джин с тоник.“

Споменът за Фил й напомни, че днес беше понеделник и както се развиваха нещата, щеше да е по-добре да отмени днешното си виждане с Джими Хътън. Не за първи път се налагаше някой от тях да откаже поради служебни ангажименти, но тя всеки път отменяше уговорката със съжаление. Изпрати му есемес с обещание да му се обади през седмицата.

Върна се отново на мястото си, уверена, че ще успее да се справи с всичко, което я очакваше в Единбург. Оставаше да се уреди само въпросът с чашата на дъното на чантата й. За щастие днес беше понеделник. Тя пресметна набързо наум. Човекът, който й трябваше, щеше да се прехвърля от един влак на друг на гара „Хеймаркет“ около осем и четвърт. Това й оставяше достатъчно време да свърши единственото, което трябваше да бъде свършено тази вечер в Единбург, и да си уговори среща на бруления от вятъра перон. Изпрати есемес, уреди срещата и се облегна, отваряйки последната книга на Лий Чайлд. Малко бягство от действителността в света на фантазията най-лесно създаваше усещането, че милите прелитат по-бързо край нея.

След две глави телефонът й завибрира. Тя погледна нетърпеливо екрана. Нямаше намерение да отговаря на произволни обаждания точно в ден като този. Но когато видя кой звъни, разбра, че ще се наложи да отговори. Скочи и забърза обратно към края на вагона, приемайки разговора, докато вървеше.

- Главен инспектор Пири? - дори лошата връзка не можеше да заличи кадифената плътност в гласа на Колин Семпъл.

- Господин Семпъл, радвам се да ви чуя. Надявам се поне новините да са добри?

- По-скоро добри, отколкото лоши - отвърна той. – Къде сте?

- Във влака, прибирам се от Лондон в Единбург.

- В такъв случай ще можете да реагирате едва утре. Съдия Абъркромби явно е разбрала, че Рос Гарви няма да бъде така добър да ни услужи с бързата си смърт, затова огласи решението си. Решила е, че имате право на достъп до акта за раждане на Гарви. Боя се обаче, че не ви се разрешава достъп до съпътстващите документи. Така че ще получите само един гол кокал.

Карен почувства надигането на радостна възбуда. Най- сетне щяха да направят крачка напред в разследването по случая Тина Макдоналд. Ужасният период на чакане и бездействие бе приключил и истинската детективска работа можеше да започне.

- Чудесно - каза тя. - Какво трябва да предприема в такъв случай?

- Трябва да вземете копие от решението от съда. Ако вашият помощник е свободен днес следобед, вероятно ще има време да се отбие и да го вземе, преди да затворят. После, след като получите решението, трябва да отидете с него в сградата на Централния общински регистър - нали знаете къде е, на Принсес Стрийт, срещу хотел „Балморал“. Там някой ще ви даде копие от акта за раждане на Рос Гарви. Оттам нататък всичко е във ваши ръце, госпожо главен инспектор.

- Благодаря, че ме уведомихте. Благодаря ви и защото ни помогнахте толкова умело.

- Нали затова ми плащате - каза той, но задоволството придаваше на гласа му особена топлота. - Успех, госпожо главен инспектор.

Карен се облегна на хладния прозорец на влака и притвори за миг очи. От всичко най-много обичаше преследването, а то вече започваше съвсем сериозно. Написа набързо есемес на Джейсън: „Съдията даде съгласие за акта за раждане. Слагай си палтото и върви да вземеш решението от съда, преди да са затворили. Ще се видим утре. Играта продължава!“ Чудесно беше, че има какво да му възложи, това щеше да отклони мислите му от яростните припадъци на Макарона.

Сега можеше да се върне към Лий Чайлд с чиста съвест - защото изобщо не беше забелязала младия човек в средата на вагона, който не откъсваше поглед от нея, откакто бяха потеглили.

37.

Когато влакът пристигна в Единбург, валеше, пристъпите на вятъра забиваха болезнено като сачми ледени капки дъжд в лицето на Карен. По дяволите автобуса, щеше да си позволи лукса да вземе такси. В този случай нямаше намерение да демонстрира и следа от уязвимост. Таксито се носеше с подрусване по калдъръмените улици, през Канънгейт, нагоре по Плезънс, а чистачките едва успяваха да изтриват стичащата се вода от стъклото.

- Отвратителна вечер - подхвана шофьорът.

Не толкова отвратителна колкото онова, което очаква някои хора, помисли Карен.

- Да - отвърна тя гласно.

Движението беше натоварено, но шофьорът на таксито беше достатъчно опитен, за да избягва най-големите задръствания. Карен изтича от таксито до входа на кооперацията в Марчмонт, сгушвайки се на завет, и натисна звънеца за жилището на третия етаж. Неясен мъжки глас отговори:

- Ало?

- Имате доставка - каза тя. Автоматът зажужа. Напоследък, откакто пове-чето хора пазаруваха онлайн, хората, споделящи апартамент със съквартиранти, никога не биха си дали труд да попитат на чие име е доставката.

Карен се заизкачва уверено към третия етаж. До неотдавна стълбите биха я затруднили, но съчетанието от нощни разходки и загуба на килограми й беше осигурило по-добра физическа форма. Ужасно бе да мисли за причината, но не можеше да твърди, че не е доволна от резултата. Взе последния завой на каменната стълба и застана лице в лице с млад мъж, облегнал се небрежно на рамката на предната от двете входни врати. Бос, тесни джинси на кльощави крака, сива риза, закопчана догоре, рядка хипстърска брада и леко смръщено чело.

- Къде е пратката? - осведоми се той. Говореше наперено, с изискано английско произношение; изражението му беше надменно.

- Вие ли сте Лиъм?

- Какво значение има? Нали казахте, че носите доставка. А явно не е така - той се оттласна от рамката на вратата и посегна зад себе си към дръжката на вътрешната, остъклена врата. - Така че довиждане.

Карен пристъпи бързо напред, задържайки предната врата, и тикна полицейската си карта под носа му.

- Аз съм главен инспектор Карен Пири.

- Ооо - каза той провлечено. - Защо не казахте? Джейсън постоянно говори за вас. Ако търсите него, той не е тук в момента.

- Както отлично знаеш, моето момче, Джейсън вече не живее тук - тя отново пристъпи напред, принуждавайки го да отстъпи неумело и да изквичи, когато удари лакътя си във вътрешната врата. Тя го хвана за предницата на ризата, привидно за да го задържи. - Спокойно, синко. Е, ти ли си Лиъм или не?

- Аз съм Лиъм. И какво от това?

Тя го бутна, пускайки ризата му така, че той отново залитна, този път през вратата, и се удари в малка масичка, затрупана с неотваряни рекламни брошури.

- Ох! Какво става тук? Това е физическо насилие.

- О, я стига - каза тя, имитирайки саркастично провлечените му гласни. И пак пристъпи напред, притискайки го в един ъгъл. - Слушай, малко копеле. Слушай ме внимателно. Ей сега мога да те арестувам за намеса в полицейско разследване. И за възпрепятстване на работата на полицията също, ако поже-лая. В университета никак няма да ти се зарадват. Ако си имал някакви идеи за кариера, ги забрави. С такава присъда ще имаш късмет, ако си намериш работа като барман. Дори с тези жалки косми по лицето - тя посегна да го дръпне за брадата, но той трепна и отстъпи.

- Нямам представа за какво говорите - изпелтечи Лиъм, опитвайки се под-чертано неуспешно да си възвърне предишното надменно поведение.

- Я не ми се прави на каубой, синко - каза рязко Карен, произнасяйки всяка дума остро и отчетливо. - Знам какво си направил. Ти и твоите превзети приятелчета сте се държали уж приятелски с Джейсън. Вероятно сте се кискали зад гърба му. Присмивал си му се пред нафуканите си познати, които се имат за нещо повече от обикновените простосмъртни. И накрая си го измамил. Възползвал си се от един добронамерен, почтен, доверчив човек. Измъквал си информация от него, карайки го да се чувства значим, но всъщност през цялото време си го ползвал.

Слабото му лице доби измъчено изражение. Той повдигна едното си рамо.

- Никой не го е принуждавал да върши каквото и да било.

- Не се и съмнявам. И това би било приемливо, ако нещата бяха стигнали само дотук. Отвратително, противно, измамно поведение, но като се вземат предвид обстоятелствата - както и да е. Само че после си направил истинска свинщина. Злоупотребил си с доверието му и си продал наученото от него на медиите - говореше, застанала точно пред него. Усещаше по бузите си сгорещения му дъх, лъхащ на кафе.

— Те така или иначе щяха да научат - изскимтя той.

— Не, нямаше да научат. Издал си извънредно важни сведения, които могат да наклонят везните и да решат дали някакъв мръсник ще бъде осъден или ще остане на свобода, за да съсипе още нечий живот. А начинът, по който си го направил, е углавно престъпление, синко.

— Блъфирате - каза той, опитвайки се да се измъкне встрани от нея. — Като е толкова страшна работа, арестувайте ме. Карен позволи на усмивката да плъзне бавно по лицето й.

— Лиъм... как беше фамилното ти име? О, както и да е, достатъчно скоро ще го разбера. Лиъм Уонкстейн*, арестувам ви. Ще бъдете разпитван във връзка с престъпления, свързани с възпрепятстване на хода на полицейско разследване. Не сте задължен да отговаряте, но ако все пак го направите, отговорите ви ще бъдат записани и могат да бъдат използвани...

* wankstain (англ. букв.) — петно от полюция след мастурбация. — Б. пр.

— Чакайте! Не, не можете да постъпите така — в гласа му трепна паника.

— ...като доказателство — продължи невъзмутимо Карен. - Разбираш ли това, което ти казвам?

— Моля ви — започна да я увещава той. — Съжалявам. Моля ви. Не съм искал да причинявам неприятности. Беше само шега.

— И възможност да припечелиш добре. Както и да се утвърдиш в очите на журналистите като източник, на който може да се разчита — тя изви презрително устни и зачака.

Той сведе глава.

— Да, така е. Искам да стана журналист.

— Е, поне вече можеш да се похвалиш с жалките етични норми, присъщи на тази професия. Дай ми една основателна причина да позволя това да ти се размине.

Той й хвърли бърз поглед изпод вежди, в очите му внезапно проблесна лукава искрица.

— Може би защото, ако дам показания пред съда, това ще бъде краят на кариерата на Джейсън?

Карен изръкопляска бавно.

— Което има две положителни страни — ти ще си получиш заслужената присъда, а аз може да си намеря поне малко по-прозорлив помощник.

Очите на Лиъм се разшириха. Той изглеждаше шокиран.

- Наистина ли бихте допуснали това?

- Ще му направя услуга. А да те гледам как се гърчиш пред съдията ще е допълнително удоволствие.

Настана дълго мълчание.

- Моля ви - каза той накрая. - Моля ви, не съсипвайте бъдещето ми. И бъдещето на Джейсън - той извърна глава и впери очи в пода.

- Държах се като тъпа п..ка.

- Не използвай думата като оскърбление, чувствам се засегната.

Той прехапа долната си устна.

- Съжалявам.

Карен реши, че се забавлява прекалено много от ситуацията. Праведният й гняв беше утихнал, оставяйки я в ролята на човек, злоупотребяващ с властта си. Време беше да се върне към естественото си чувство за почтеност.

- Ще напишеш писмо на Джейсън, уточнявайки всички случаи, когато си издавал на медиите нещо, научено от него. Пълен списък. Ще се извиниш за това, което си му причинил. Ще приложиш квитанция от някоя благотворителна организация за направено дарение в размера на сумата, която си получил за сведенията по случая Тина Макдоналд. Ако Джейсън не получи това писмо в участъка на Гейфиълд Скуеър до вдругиден, ще се върна тук и ще те арестувам. И този път няма да има никакви отстъпки.

Жалкото облекчение, изписано по лицето му, беше отблъскващо.

- Не съм искал да създавам неприятности.

- Остави тези приказки за Джейсън, той може да ти повярва - тя го бутна за последен път в гърдите, после излезе заднешком от апартамента и затрополи надолу по стълбите. Когато излезе, навън все още валеше, но до автобусната спирка имаше само няколко минути път пеш, а обзелото я дълбоко и трайно задоволство я топлеше.

38.

Доктор Ривър Уайлд мразеше неделите. Не по обичайните причини. Тя оби-чаше професията, която беше избрала, затова нямаше проблеми с ходенето на работа. Проблемни бяха изборите, които трябваше да прави в процеса на работата. Доскоро бе работила като анатом и съдебномедицински антрополог в университета в Карлайл в Северна Англия. Но там катедрата беше малка, а освен това и не особено реномирана, пълна с възрастни преподаватели, изчакващи кротко времето за пенсиониране. Идеята да чака някой да умре, за да заеме мястото му, не я привличаше, а апетитът й за промяна се изостри от работата, която вършеше за полицията на Шотландия. Първият й контакт на север от границата беше Карен Пири, но все по-често към нея се обръщаха и други старши разследващи офицери, изправили се пред проблем с неподлежащи на лесно идентифициране човешки останки.

За всички щеше да бъде по-лесно, ако Ривър работеше в Шотландия. Често й се случваше да изпросва някое свободно бюро в университета в Дънди, където разполагаха с несравнимо по-добро оборудване от онова, което тя имаше в Карлайл. В крайна сметка професорът в Дънди пое инициативата и й предложи постоянна работа в университета. От професионална гледна точка нямаше изобщо какво да му мисли.

Но от гледна точка на личния живот нещата стояха различно. Ривър живееше в Кезик, в самото сърце на Езерната област, с партньора си Юън Ригстън, главен инспектор от криминалната полиция. Дори да можеше да си намери лесно работа на друго място като нея, той беше роден и израснал в Къмбрия и изпитваше сериозни съмнения, че въздухът където и да било другаде освен край езерата става за дишане за период, по-дълъг от ден-два. Нямаше никакъв шанс Юън да се премести в Дънди. Дори в жилище с изглед към вода.

Така че сега в понеделник вечер Ривър се сбогуваше с езерата и вземаше влака за Дънди, където оставаше до четвъртък вечерта. Работеше три дълги дни в моргата и лабораторията, а в петъците и понеделниците пишеше научния си труд. Радваше се, че това й дава възможност да напредне много в професионално отношение, но никак не й харесваше да оставя Юън сам.

Случваше се понякога да се отбие в Единбург за час-два. Близо до гара „Хеймаркет“ имаше виетнамски ресторант, в който двете с Карен се срещаха да хапнат. Но тази седмица нямаха такава уговорка и есемесът с поканата на Карен дойде съвсем изненадващо.

„Няма начин“, беше отговорила тя. „Билетите вече са купени, а те са за определени влакове. Какво ще кажеш за следващата седмица?“

Но Карен бе настояла. Така че щяха да се срещнат на гара „Хеймаркет“ в краткия промеждутък преди потеглянето на влака й. Ривър нямаше представа какво толкова спешно може да има, но знаеше, че Карен няма да й губи напразно времето. Каквото и да бе това, което й трябваше, то сигурно беше важно и сериозно. Двете заедно бяха намирали разрешения на случаи, които биха могли да убягнат на някой не толкова целеустремен човек. И в процеса на работата си се бяха сприятелили.

И двете не се сближаваха лесно. И двете бяха положили усилие, за да заживеят с мъже със сродни професии. И двете нямаха деца по свой избор. И двете приемаха пазаруването като необходимо зло, а не като приятно прекарване на свободното време. Бяха достатъчно умни, за да разпознават глупаците отдалече и нито една от двете не умееше да се отнася с крими-налната полиция. Дори да можеше да си намери лесно работа на друго място като нея, той беше роден и израснал в Къмбрия и изпитваше сериозни съмнения, че въздухът където и да било другаде освен край езерата става за дишане за период, по-дълъг от ден-два. Нямаше никакъв шанс Юън да се премести в Дънди. Дори в жилище с изглед към вода.

Така че сега в понеделник вечер Ривър се сбогуваше с езерата и вземаше влака за Дънди, където оставаше до четвъртък вечерта. Работеше три дълги дни в моргата и лабораторията, а в петъците и понеделниците пишеше научния си труд. Радваше се, че това й дава възможност да напредне много в професионално отношение, но никак не й харесваше да оставя Юън сам.

Случваше се понякога да се отбие в Единбург за час-два. Близо до гара „Хеймаркет“ имаше виетнамски ресторант, в който двете с Карен се срещаха да хапнат. Но тази седмица нямаха такава уговорка и есемесът с поканата на Карен дойде съвсем изненадващо.

„Няма начин“, беше отговорила тя. „Билетите вече са купени, а те са за определени влакове. Какво ще кажеш за следващата седмица?"

Но Карен бе настояла. Така че щяха да се срещнат на гара „Хеймаркет“ в краткия промеждутък преди потеглянето на влака й. Ривър нямаше представа какво толкова спешно може да има, но знаеше, че Карен няма да й губи напразно времето. Каквото и да бе това, което й трябваше, то сигурно беше важно и сериозно. Двете заедно бяха намирали разрешения на случаи, които биха могли да убягнат на някой не толкова целеустремен човек. И в процеса на работата си се бяха сприятелили.

И двете не се сближаваха лесно. И двете бяха положили усилие, за да заживеят с мъже със сродни професии. И двете нямаха деца по свой избор. И двете приемаха пазаруването като необходимо зло, а не като приятно прекарване на свободното време. Бяха достатъчно умни, за да разпознават глупаците отдалече и нито една от двете не умееше да се отнася с търпимост към глупостите им, макар че Карен бе научила от работата си с Джейсън, че те могат да притежават други ценни качества. Първоначално бяха пристъпили предпазливо към сближаването, но сега ги свързваше близко приятелство. След смъртта на Фил Ривър беше единственият човек, пред когото Карен показа дълбочината на мъката си. И Ривър мислеше, че не е съжалила за откровеността си, макар че в такива случаи често се случваше обратното.

Влакът намали скоростта, когато минаваше покрай стадион „Мърифийлд“, наближавайки крайната гара. Дъждът, който бе плющял по стъклата още от Карлайл, внезапно спря, като че ли някой беше завъртял някакъв кран. Щом слезе от вагона, Ривър незабавно бе обгърната от просмукания с влага въздух, и веднага забеляза мократа от дъжда Карен да й маха, застанала малко по-нататък на перона.

Двете забързаха една към друга и се прегърнаха, разменяйки непринудено весели фрази, които не изискваха задължителен отговор.

- Е, какво е това толкова важно нещо, което не може да изчака до другата седмица? - попита Ривър, след като си намериха две свободни седалки.

Карен направи гримаса.

- Имам неприятности - каза тя.

- Е, значи няма нищо ново - Ривър я потупа по ръката. - Разказвай.

- Лесно е да се каже. Доста е заплетено. Ето ти най-кратката версия - миналата седмица е умрял човек, колебаят се за причината на смъртта, но им е по-лесно да се е самоубил, отколкото да разследват убийство с усложнения. Усложненията се изразяват в това, че майката на починалия е била убита преди двайсет и две години. Официално този случай се води за неразрешен, но никой не се е старал особено да търси решение, тъй като всички са мислели, че извършители са ИРА.

- И ти смяташ, че това ти дава право да си присвоиш случая? - търпимост към глупостите им, макар че Карен бе научила от работата си с Джейсън, че те могат да притежават други ценни качества. Първоначално бяха пристъпили предпазливо към сближаването, но сега ги свързваше близко приятелство. След смъртта на Фил Ривър беше единственият човек, пред когото Карен показа дълбочината на мъката си. И Ривър мислеше, че не е съжалила за откровеността си, макар че в такива случаи често се случваше обратното.

Влакът намали скоростта, когато минаваше покрай стадион „Мърифийлд“, наближавайки крайната гара. Дъждът, който бе плющял по стъклата още от Карлайл, внезапно спря, като че ли някой беше завъртял някакъв кран. Щом слезе от вагона, Ривър незабавно бе обгърната от просмукания с влага въздух, и веднага забеляза мократа от дъжда Карен да й маха, застанала малко по-нататък на перона.

Двете забързаха една към друга и се прегърнаха, разменяйки непринудено весели фрази, които не изискваха задължителен отговор.

- Е, какво е това толкова важно нещо, което не може да изчака до другата седмица? - попита Ривър, след като си намериха две свободни седалки.

Карен направи гримаса. - Имам неприятности - каза тя.

- Е, значи няма нищо ново - Ривър я потупа по ръката. - Разказвай.

- Лесно е да се каже. Доста е заплетено. Ето ти най-кратката версия – мина-лата седмица е умрял човек, колебаят се за причината на смъртта, но им е по-лесно да се е самоубил, отколкото да разследват убийство с усложнения. Усложненията се изразяват в това, че майката на починалия е била убита преди двайсет и две години. Официално този случай се води за неразрешен, но никой не се е старал особено да търси решение, тъй като всички са мислели, че извършители са ИРА.

- И ти смяташ, че това ти дава право да си присвоиш случая?

Карен сбръчка нос.

- Нещо такова. Само че когато започнах да се ровя, настъпих няколко души по мазолите и сега на Макарона отчаяно му се иска да ме нарита.

- И ти, разбира се, си си казала: „С кого да разделя тази неприятност? Сетих се, ще въвлека в тази история добрата си приятелка Ривър и двете ще си поделим бремето.“

Карен се ухили.

- Толкова добре ме познаваш.

- Е, от какво имаш нужда?

Карен бръкна в чантата си и извади оттам хартиена торбичка. Изглеждаше, че тя съдържа нещо цилиндрично, десетина сантиметра високо.

- Това е чаша - поясни тя. - Имам нужда от ДНК анализ.

Ривър въздъхна.

- И резултатът ти трябва за вчера?

- Не е чак толкова спешно. Тепърва предстои да се добера до ДНК профи-лите, с които трябва да го сравня.

- Профили, множествено число?

Карен въздъхна.

- За да бъда съвсем сигурна. Имам някакво странно усещане за този случай. Непрекъснато се натъквам на моменти, в които си казвам „каквооо?“ Попадам на такива неща, които, ако се опиташ да ги обясниш, изглеждат глупави и незначителни. Затова не ми се иска да разговарям за тях дори със себе си, камо ли пък с някой друг. Не и преди да разполагам с някакви доказателства.

- А ако не се намерят доказателства?

Карен сви рамене.

- Ще изглеждам като идиот. При това не за първи път.

- Ясно. Нали знаеш, че нямаме възможност за ДНК анализ? Че ще трябва да изпратя това в Гарткош? Тоест процедурата ще бъде официална, а следователно ти самата можеш да поискаш анализа?

Карен доби лукаво изражение.

- Мислех си... може би във ветеринарния факултет?

- Ветеринарния факултет? - повтори Ривър безизразно, явно не вярваше на ушите си.

- Там имат възможност за провеждане на ДНК анализ. Спомням си, че преди няколко години имаше един случай в Пърт за кучета с фалшифицирано родословно дърво. Процесът е еднакъв, нали?

За миг Ривър остана потресена, после разумът й заговори. ДНК си е ДНК и анализът ще бъде един и същ, независимо от това дали ще се проведе във ветеринарния факултет на университета или в лабораториите на шотландската полиция в Гарткош. Но това не означаваше, че нямаше да възникнат проблеми.

- Ще закъсаш с такова доказателство пред съда. Все едно че чувам невярващия тон на защитника: „И вие сте дали тази незаконно придобита проба за анализ във ветеринарния факултет? При овцете и козите?“

Карен се разсмя въпреки волята си.

- Това би било проблем, ако търсех материал с доказателствена стойност. Но единственото, което ми трябва в момента, е дискретна информация. Ако резултатът от конските доктори съвпадне с други данни, мога да ползвам това за целите на разследването. И въз основа на развоя в разследването ще възникнат валидни основания да изисквам официалното вземане на ДНК проба. Засега искам просто да знам дали предположенията ми са правилни.

Ривър не можеше да не се възхити на изобретателността на Карен. Тя самата не беше чужда на нетрадиционните подходи.

- Ще въведем ли изследването в документацията? Или да помоля някой от магистратите да го регистрира като упражнение?

- Нямам с какво да го заплатя, защото случаят официално не е мой - поде Карен уклончиво. - От друга страна, на практика разследването не е приключено и несъмнено става дума за студено досие. И Макарона знае, че се занимавам с такова търсене - тя взе решение. - Майната му. Пиши го на сметката на полицията. Ще ти дам номер на случай, веднага щом намеря нещо подходящо.

Ривър отвори раницата си и прибра внимателно вътре хартиената торбичка.

- Пожелавам ти късмет. Ще уредя някой да направи изследването, когато има свободно време. Ще го запишем на името на кучето Джо — тя забеляза тържествуващото изражение, което проблесна за миг по лицето на Карен. - Но ти знаеше, че ще стане така - тя поклати глава. - Нахално копеле си ти, главен инспектор Пири.

- Все някой трябва да бъде на този грешен свят. И нека името на кучето да бъде Франк, става ли? За мое лично удовлетворение.

Цикпопското око на влака се появи в тунела в дъното на перона.

- Друг път ще ми обясниш защото кучето трябва да се казва Франк. Трябва да се качвам - каза Ривър. - Светлина в началото на тунела - изправи се, прегърна Карен и се отдръпна малко, за да я огледа. - Добре ли си?

Карен кимна.

- До-добре съм, отколкото бях миналата седмица, и вероятно не толкова добре, колкото ще бъда през следващата. Хайде да се видим другата седмица, искаш ли? Мога да прескоча до Дънди, ако трябва.

- Става - Ривър тръгна към влака.

Докато тя се качваше, Карен подвикна след нея:

- И предай благодарностите ми на Съни за помощта, която ми оказа преди няколко дни. Ако искаш да обвиняваш някого, най-подходяща е тя. Тя ми даде сведенията, които ме подтикнаха да се заема с това.

Ривър се обърна и й помаха с усмивка. Сега пък проклетият ветеринарен факултет. Светът й беше пълен с непокорни жени - и това й харесваше.

39.

Ставането от леглото във вторник сутринта беше голямо изпитание за решителността на Карен. Пътуването до Лондон се беше оказало достатъчно изтощително, за да й се доспи веднага след като се прибра, но тя знаеше, че ще я гризе чувство на вина, докато не разбере как Крейг Граси може да се свърже със сирийците, за да предприеме нещо по техния проблем.

Затова, вместо да се прибере у дома, да се отпусне блажено в топла вана и после да си легне, тя продължи - качи се на влак за краткия преход от гара „Хеймаркет“ до гара „Уейвърли“, после се отби да хапне къри в едно заведение на Лийт Уок. Ресторантът се оказа претъпкан и шумен: можеше спокойно да се развлича, наблюдавайки дискретно хората, докато се справяше с различните ордьоври, които си беше поръчала. Когато приключи с вечерята и взе автобуса, с който се прибра в апартамента си, вече минаваше единайсет. Смъкна костюма, който носеше от петък, питайки се дали да го дава на химическо чистене или ще може да го облече още веднъж. Вероятно, ако го окачеше в банята, гънките щяха да се отпуснат и миризмата на Лондон щеше да се изпари от него.

Тя нахлузи удобните дрехи, с които се разхождаше нощем, изгледа най-новия епизод на телевизионния сериал, който следеше от няколко седмици. А после стана време да излезе в нощта.

Карен ги намери под моста, точно където очакваше да ги види. Там бяха и Миран, и Тарек, което събуди у нея надеждата, че разговорът ще мине по-лесно. Днес те бяха седмина, скупчени около мангала, пушеха цигари със сладникав мирис, който й напомни за лулата на дядо й.

Когато тя наближи, Миран отстъпи, за да освободи място за Карен. Той й кимна учтиво, когато тя застана сред тях.

- Добър вечер — каза той. След него и останалите измърмориха нещо тихо, дори двамата, които обикновено само я гледаха с неприязън.

- Добър вечер и на вас - каза Карен. Измъкна от джоба си кутия с пресни фурми, които беше купила по-рано от магазина на „Маркс енд Спенсър“ в Хеймаркет. - Донесох ви това.

Подаде кутията на Миран, който я приближи до пламъците, за да я види по-ясно, после разряза с нокът целофана и поднесе фурмите поред на останалите.

- Благодаря - каза той, - много мило от ваша страна.

Тя не знаеше как точно да насочи разговора към идеята си за предполагаемото кафене, затова заложи на обичайния си директен подход.

- Бях в Лондон - поде тя, - имах работа там. Но и се възползвах от възможността да се видя с един депутат, представител на тази част на Единбург в парламента. Предполагам, че като член на парламента за този район, той вече представлява и вас. Поговорих с него за вашия случай.

Тарик я изгледа стреснато.

- Ние не пречим тук на никого - каза той. - Сами си събираме дърва. Не ги крадем.

Миран го докосна по лакътя.

- Мисля, че тя знае това.

- Разказах му за вашия проблем. Че нямате къде да отидете. Някакво място, на което да се събирате, със семействата си или сами. Говорихме, че може да се намери някой ненает магазин или свободно заведение. А вие да го превърнете в място за срещи на сирийците. Кафене. Където да можете да сервирате кафе и може би някаква храна.

- Но нали не ни се позволява да работим - каза Миран.

Карен разпери ръце.

- Има начин да се заобиколи забраната. Ще работите с благотворителна цел. Така че няма да може да печелите пари. Ще работите като доброволци. Но пък ще работите за собствената си общност - за жените си, за децата си, за родителите си. Този член на парламента, с когото разговарях, мисли, че това е възможно. Готов е да ви помогне да го осъществите.

Един от мъжете, който не беше проговарял нито веднъж досега, се приведе напред и попита:

- Защо правите това? - тонът му беше подозрителен.

- Защото вече сте тук. В нашата страна. И имате нужда от помощ.

Последва оживен разговор на неразбираем за нея език. Но не й беше нужно да знае значението на думите, за да разбере за какво става дума. Повечето мъже бяха заинтригувани и позитивно настроени. Двама от тях се мръщеха и клатеха мрачно глави. Винаги ставаше така. Несъгласните бяха необходими, за да се увериш, че всичко е добре обмислено, преди да си започнал.

Накрая Тарек се обърна към нея.

— Вярваме, че наистина искате да ни помогнете и сме ви благодарни. Какво да предприемем, за да се заемем с това, което казвате, че можем да правим?

- Не съм запозната с подробностите. Това е много далеч от моята област. Мога да ви помогна, като ви свържа с този член на парламента. Името му е Крейг Граси — тя вдигна пръст. - Записала съм данните му за контакт — тя извади от джоба си един лист и го подаде на Миран. — Това са телефонът и имейлът му. Можете ли да ми кажете как той да се свърже с вас? Имате ли телефонен номер? Или имейл?

Последва нов оживен обмен на мнения. За каквото и да говореха, явно Миран възразяваше срещу искането на мнозинството. Накрая той вдигна ръце във въздуха и се обърна към нея с рязка въздишка:

- Някои от нас се притесняват да ви дават такава информация, защото сте от полицията - той размаха листа хартия. - Сегa вече ще можем сами да се свържем с този човек и да поясним, че вие сте ни казали да се обърнем към него. Съжалявам, не звучи учтиво. Но все пак сме ви благодарни.

Карен поклати глава.

- Искам да имате по-добър живот, това е всичко. Надявам се Крейг Граси да ви помогне да имате кафене. Пожелавам ви успех - тя протегна ръка. Миран се поколеба за миг, но я пое. Тарек последва примера му, и Карен се усети, вече всички мъже се ръкуваха с нея, дори онези, които като че ли се бояха, че може да прихванат от нея някаква заразна болест.

Време беше да си върви. Ако имаше късмет, можеше да се окаже, че е помогнала да се подобри животът на хора, видели прекалено много от най-лошото, което един човек може да стори с друг. Не беше направила кой знае какво, но и това беше нещо.

А когато се прибра у дома, заспа. Сънят й беше изпълнен с пъстри и сложни сънища, които изчезнаха от паметта й секунди след събуждането. Затова клепачите и крайниците й тежаха, правейки събуждането почти непосилно. Но днес тя не можеше да си позволи да се бави. Имаше неща за вършене, а трябваше и първо да се отърве от Макарона, за да се заеме с работата си.

Опита се да отхвърли опасенията си с помощта на топъл душ, сандвич и двойна доза кофеин. Нищо не помогна, и въпреки че любимият й костюм беше освежен от парата в банята, тя все пак се чувстваше невзрачна и неподготвена. Стоеше и допиваше кафето си, загледана в морето, сияещо като безброй сини брилянти в светлината на утрото. Чу в главата си как Фил каза:„Ако не разбират от майтап, майната им, моето момиче.“

Дори преди осем пред сградата на полицията на Фетес Авеню бяха паркирани доста коли. Всички знаеха, че предстоят съкращения и на предостатъчно служители не им се искаше изборът да падне на тях. Затова и внимаваха всички да ги виждат и да остават с впечатлението, че са незаменими - от ранно утро до края на работното време. Карен паркира близо до изхода, готова да се измъкне бързо, и се упъти към грозния сандък, който на- времето беше централа на полицията на Лодиан и Пограничните земи, а сега - просто още една от сградите на шотландската полиция. Питаше се още колко ли ще задържат тази сграда. Тя не беше истински участък, по-скоро административен център, така че в нея липсваха необходими помещения, като например арестантски килии и стаи за разпит. Със същия успех можеше да бъде централа на банка или застрахователна компания.

Карен успя да стигне до офиса на Макарона преди него. Разположи се в нишата до вратата му на малкия, неудобен диван на буци, тапициран с туид. Когато той се появи в коридора, говорейки през рамо на двама униформени полицаи, които го следваха, тя се изправи, готова да го пресрещне. Когато Лийс я видя, той буквално подскочи.

- Добро утро - каза тя бодро.

- Не ви очаквах толкова рано - той я заобиколи и отключи вратата.

- Казахте, че държите да разговаряме лично - тя стоеше редом с него, докато той отваряше вратата. За да се отърве от нея, трябваше да предизвика разправия, а тъй като имаха публика в лицето на двама старши офицери, които минаваха край тях на път към кабинетите си, не й се вярваше да се опита да го направи, Така че го последва, влизайки в кабинета по петите му.

Лийс забърза и се постара да постави бюрото си като преграда между двамата. Дори още преди да беше свалил фуражката си, Карен вече се беше разположила на стола за посетители, кръстосала крака, със скромно сключени в скута ръце.

- Имам отлични новини - каза тя.

Лийс запази с усилие безразличното си изражение.

- За какво говорите?

- Не знаете ли? Съдия Абъркромби е одобрила искането ни. Детектив Мъри е взел вчера решението от съда. Веднага щом приключа тук, ще отида в Централния общински регистър, за да взема оригиналния акт за раждане на Рос Гарви. С малко късмет и попътен вятър би трябвало много скоро да имаме решение на случая с убийството на Тина Макдоналд - Карен говореше бодро и оживено, без да му дава възможност да се нахвърли върху нея. - Това, надявам се, ще бъде още един повод за гордост за вас. Винаги е добре да те свързват с успеха.

Той заекна в опит да я прекъсне, но тя не позволи да бъде отклонена.

- Има и още нещо. То сигурно много ще ви зарадва, тъй като не само че решава проблем, но и ще ви спести разходите за вътрешно разследване, Можете да се откажете от услугите на Гордън Робсън. Вече не е необходимо да се търси откъде е изтекла информацията.

- Какво искате да кажете? - лицето на Лийс порозовя, той ококори очи и сбръчка нос. - Вие съвсем...

- Нещата са много прости - Карен продължаваше неудържимо напред. Бе-ше в по-изгодно положение и нямаше да престане да го изтиква все по-назад от позицията на справедливо разгневен, която бе заел в онова съобщение. - Реших въпроса с изтичането на сведения. Вие вероятно не помните, защото не ви е по чина да се занимавате с такива неща и никой не може да очаква от вас да знаете всичко, което се случва, но когато сержант Пархатка беше в болницата, преди да почине, някой беше влязъл в отдела за превенция на престъпления и беше откраднал лаптопа му. Човек трудно може да си представи по-противна постъпка. По онова време не се замислих особено над това, тъй като естествено то не беше на първо място в списъка на приоритетите ми. А после, онзи ден, се сетих...

- За какво? — той започваше да отстъпва. Решимостта му започваше да се пропуква. Беше време тя да действа твърдо и непоколебимо, без да отстъпва и дори крачка.

- От време на време и аз ползвах лаптопа на Фил. След като той почина, всички негови акаунти бяха отменени. Но моите продължават да функционират и все още са на въпросния лаптоп. Направих справка в Гарткош и се оказа, че наистина човекът, откраднал неговия лаптоп, е имал достъп до моята поща и досиетата, които съм разглеждала - тя поклати глава, усмихвайки се със съжаление. - Съжалявам, че мина толкова време, докато се досетя - сведе очи и си позволи едно леко трепване на гласа. - Случиха се много неща, които ангажираха мислите ми - а сега беше време за бързо връщане към бодрия тон. - Но вече оправих всичко. Промених паролите си, преместих всичките си файлове, така че, който и да е надничал досега в нашите разследвания, ще се натъкне на непробиваема стена следващия път, когато се опита да влезе. И така, по този въпрос всичко е ясно, което, както казах, е добре за бюджета - освен че историята с изтичането приключи - и Карен се усмихна весело.

Лийс не намираше думи. Тя до такава степен го беше дестабилизирала, че той едва не залиташе. Но все пак не се предаваше.

- Типично за вас. Такава небрежност - да не се замислите изобщо. И това ме връща към повода, по който исках да ви видя...

- Да, очевидно е възникнало някакво недоразумение - Карен разпери отново ръце, този път със смутена усмивка.

- Дължа благодарност на инспектор Ноубъл. Ако не беше неговото разследване на смъртта на Гейбриъл Абът, можеше и никога да не се натъкна на студеното досие, свързано със смъртта на майката на Абът. А не може да има съмнение, че този случай попада изцяло в сферата на дейност на моя отдел. Неразрешен случай на четворно убийство - в небето над Шотландия. Моя работа... не, мой дълг е да подновя проучванията по такъв сериозен случай.

- Това не е... няма нищо... пъхали сте си носа в случая на инспектор Ноубъл. Който е... там всичко е ясно. Става дума за самоубийство. Нямате абсолютно никакво оправдание за действията си, с които сте предизвикали... куп неприятности - той като че ли срещаше затруднения да съставя изреченията си.

Карен поклати глава в израз на съчувствие.

- Както казах, става дума за недоразумение. Инспектор Ноубъл е крайно чувствителен, извънредно много държи на своята територия. Мисли, че всеки, който работи по нещо свързано с негов случай, се опитва да представи него като некомпетентен. Нищо не би могло да бъде по-далече от истината. Просто стана така, че неговото разследване привлече вниманието ми към стария случай от 1994 година. И когато извърших проверка, установих, че никой никога не е правил повторно проучване - тя сви рамене. - Изчаквах решението на съдията по нашето искане във връзка със случая Тина Макдоналд, затова си казах, че няма нищо лошо, ако междувременно разгледам и тази история. Искам да кажа - нима не ви прави впечатление? Четири неизяснени убийства? Направо е шокиращо да имаме такъв случай в документацията си - позата й на засегната невинност вече преминаваше към пародийното. Карен си наложи да понамали високопарния тон. - И тъй като така или иначе имах намерение да отида в Лондон за уикенда, реших да се поинтересувам от някои неща, докато съм там, за да спестя някои разходи на бюджета - винаги беше подходящо да се нанесе такъв удар на Макарона. Той беше вманиачен на тема разходи.

- Никой не ви дава правото да се ровите из досиетата, както ви хрумне, и да си избирате случаите, които ви харесат. От вас се очаква да се съсредоточите върху нерешени случаи, по които са открити нови доказателства.

- Безспорно. Ho понякога е важно да се преглеждат досиетата, за да се провери дали няма някои аспекти, в които е основателно да се очаква ново резултатно развитие. Необходимо е да проявяваме и активност, не просто да чакаме моменти като фамилното съвпадение на ДНК пробата на Рос Гарви - Карен вече беше стъпила на сигурна почва. Той нямаше накъде да мърда. Тя си наложи с усилие да влезе обратно в общоприетите рамки на протокола. Изправи се. - Така че, ако не възразявате, ще проследя един-два неизяснени въпроса, които навремето са били пропуснати. А сега моля да ме извините. Трябва да отида до Централния общински регистър, за да се добера най-сетне до този акт за раждане - тя беше на половината път към вратата, когато гласът на Макарона я спря.

- Не досаждайте на Уил Абът - излая той. - Човекът скърби за брат си. Бил е момче, когато майка му е загинала. Няма да може да ви каже нищо полезно.

Карен подбели очи, после погледна през рамо към него.

- Ще направя всичко по силите си - каза тя. - Но не обещавам нищо.

Този път успя да мине през вратата.

40.

Съгласно инструкциите Хубавеца беше вече на бюрото си, прозяваше се над кен „Айрън Бру“ и сандвич с дебело парче салам, от който се процеждаше кафяв сос. Той се изправи и отвори широко очи, когато Карен влезе с доста по-жизнерадостен вид, отколкото би могъл да се очаква от човек, току-що насолен от началството.

- Как се справихте? - попита той тревожно.

- Без проблеми - каза Карен. - Всичко е наред и можем да се захващаме за работа - думи, които не означаваха нищо, но тя се надяваше поне да са прозвучали успокояващо.

- Какво се случи? Вие какво казахте?

Карен направи хитра гримаса.

- Не мога да издавам всичките си хитрини, Джейсън. Трябва да съхраня женската си загадъчност - забелязала разочарованието му, тя се смили донякъде над него. - Успях да те отърва. Нали си спомняш, че някой сви лаптопа на Фил, когато всички бяхме при него в болницата?

Джейсън кимна.

- Направо не можех да повярвам. Искам да кажа - това е кощунство, като кражба на труп. Бърк и Хеър*.

*През 1828 година в Единбург Уилям Бърк и Уилям Хеър убиват шестнайсет души за десет месеца и продават труповете на доктор Робърт Нокс, за да провежда върху тях дисекции по време на лекциите си по анатомия. - Б.пр.

- Не съвсем - Карен беше впечатлена от учудващата му проява на ерудираност, докато не се сети, че наскоро се беше появил филм на Саймън Пег за прочутите единбургски крадци на трупове. - Така или иначе, и аз ползвах понякога лаптопа му. Разбира се, винаги след това излизах от акаунта си. Но когато поговорих с Тамсин, онази от Гарткош, и я попитах дали би било възможно да се влезе в пощата и файловете ми, ако не съм излязла от акаунта си в лаптопа, тя каза, че за човек, който разбира от тези работи, такова нещо е осъществимо. И аз успях да замажа очите на Макарона, като му обясних, че трябва да е станало именно така.

Джейсън изглеждаше учуден.

- И той ви повярва?

- А защо да не ми повярва? Обяснението ме представя като малко небрежна, но няма да ме обесят заради това, а и така всичко звучи по-убедително. Така че спокойно, Джейсън. И не забравяй да следиш внимателно пощата си за писмото, което ще ти послужи за застраховка - тя погледна часовника си. - Освен това е време да тръгваме, ако искаме да спазим уговорения час за среща в общинския регистър.

Джейсън натъпка последната хапка от сандвича със салам в устата си, задъвка трескаво и измънка с пълна уста: „Тръмсга“, посягайки към якето си.

- Няма проблем. Освен това няма да има усложнения и от страна на бившите ти съквартиранти. Отидох там и си поговорих с Лиъм - тя се усмихна мрачно. - Той няма вече да ти досажда.

По лицето на Джейсън се мярна уплаха.

- Заплашихте ли го?

- Не съм забравила как се правят тези неща, Джейсън. Заплахите бяха само между другото - Карен се обърна и тръгна към вратата. - Не забравяй документите - подхвърли тя през рамо.

Джейсън взе съдебната заповед и актът за раждане, издаден след осиновяването, който семейство Гарви бяха предали на полицията, подчинявайки се на съдебното нареждане, и забърза след Карен. Докато вървяха нагоре по Лийт Уок към общинския регистър, тя започна да го разпитва за преместването.

- Майка ти зарадва ли се, че се прибираш у дома?

- Така ми се струва. Направи ми хубава вечеря. Солено говеждо с картофи и зеле в масло.

- И ти се чувстваш добре вкъщи? Нали разбираш защо се налагаше да се махнеш от онзи апартамент?

- Да - каза той потиснато. - Вие бяхте права. Приятелите не постъпват така, както постъпи Лиъм. Но ми се иска да заживея отново в града. Не ми е приятно това, че трябва да идвам на работа с влака. Ще потърся тези дни нещо онлайн.

- Добра идея. Бил ли си някога в Централния общински регистър?

Джейсън поклати глава.

- Никога не съм имал повод.

- Аз бях там преди две години. Баща ми се пристрасти към генеалогията, след като гледа онзи документален сериал „Знаете ли кой сте?“. Изпрати ме там да търся данни за семейството ни.

- И открихте ли нещо интересно?

- Само това, че произхождам от дълга поредица шотландски селяни. Баща ми изгуби интерес доста бързо, след като установи, че сме просто съвсем незначителни хора. Но си струваше, заради посещението на това място. Зашеметяващо е. Това е една от най-старите сгради, специално строени за архив, в целия свят. Издигната е около една невероятна ротонда, единствената светлина влиза през остъкления покрив - казват, че идеята била да наподобява Пантеона в Рим. Трябва да се поогледаш, ако имаме време. А ето и най-хубавото по този въпрос от наша гледна точка - сградата е проектирана от Робърт Адам*.

* Робърт Адам (1728-1792) — именит шотландски архитект и дизайнер. - Б. пр.

- Какво общо има това с нас?

- Той е от Къркалди, Джейсън. Като нас.

Джейсън се изсмя мрачно.

- Явно е имал доста по-голям успех от нас.

- Е, не точно. Парите свършили още преди да бъде завършен строежът на сградата. Стояла си недовършена и без по крив доста години.

- В края на града има такива къщи. Започнаха да ги строят преди няколко години, после парите явно свършиха.

Карен извърна очи към небето.

- Да, но за тях не може да се каже, че са шедьоври на архитектурата. А тази сграда била наричана „най-пищният гълъбарник в Европа".

Когато завиха, за да тръгнат по Принсес Стрийт, срещу тях се извиси конната статуя на херцог Уелингтън, сочещ приблизително натам, където се намира Ватерло.

- Гълъбите все още се разполагат тук като у дома - отбеляза Джейсън, сочейки птиците, скупчени на един каменен перваз.

Качиха се по стълбите, а плъзгащите се врати се разтвориха пред тях и те влязоха в едно абсолютно незабележително пространство. В едната част от фоайето беше разположена приемната, с бюро за служителите и столове за хората, очакващи да бъдат приети. В другата половина имаше сувенирен магазин с произволно подбрани книги на исторически теми и порцеланови чаши от онези, които купуват само туристите. Карен представи себе си и Джейсън на един служител и каза:

- Имаме уговорка да се видим с Брус Андрюс.

Тъкмо бяха седнали, когато една остъклена дъбова врата в далечния край на помещението се отвори и през нея излезе мъж на четиридесет и няколко години. На пръв поглед, въпреки посивялата си коса, той приличаше по-скоро на учител по физическо възпитание, отколкото на чиновник – спортна тениска с якичка, джинси, кецове. Но очевидно това беше човекът, който им трябваше. Упъти се право към тях и протегна ръка да се здрависа.

- Главен инспектор Пири, нали? Аз съм Брус, Брус Андрюс - после се обърна към Джейсън. - И сержант Мъри? Заповядайте, елате с мен.

Последваха го, минавайки през същата врата и незабавно завиха и влязоха в малък кабинет с един-единствен висок прозорец, през който се разкриваше великолепен изглед през мостовете нагоре към сребристосивия купол на Стария колеж. От двете страни на правата като стрела улица се извисяваха две внушителни фасади - от едната хотел „Балморал“ и „Уейвърли Гейт“, от другата - сградата на Централната поща. Карен си каза, че тук, в центъра на града, накъдето и да се обърнеш, погледът ти попада на нещо впечатляващо.

Джейсън не се интересуваше толкова от гледката, колкото от златистия стенен сейф с размера на шкаф за баня.

- Тук ли държите регистрите?

Андрюс се усмихна.

- Тук би се събрала микроскопична част от онова, което съхраняваме. Не, тук навремето беше настанено счетоводството. В сейфа вероятно са държали парите за заплати и таксите за регистрация - той посочи една малка маса от светло дърво с четири стола около нея. - Тук показваме на хората документацията по осиновяването им. Те представят документи за самоличност, а ние им показваме това, с което разполагаме. Доколкото знам, вие имате съдебно решение?

Джейсън измъкна документите от вътрешния си джоб и му ги подаде. Андрюс ги прегледа внимателно.

- Изглежда, че всичко е наред - той стана. - Трябваше да се уверя в това, преди да донеса регистъра на осиновяванията. Държим изключително много на поверителността на данните. В отдела за осиновявания сме само двама души и ние сме единствените, които имат ключ към стаята, в която се съхранява документацията. Дори директорът на регистъра не може да влезе в заключената стая без наше съгласие. Извинете ме, сега ще отида и ще донеса книгата, която ни трябва.

Той излезе, а Карен огледа безличното помещение със светлобежови стени, син мокет, класьори за папки, едно невзрачно бюро и компютър.

- На пръв поглед човек не би го предположил, но тази стая със сигурност е свидетел на много емоционални моменти. - He мога да си представя как би се чувствал човек - Джейсън се усмихна широко. - Добре, че съм абсолютно копие на баща си, а?

- Да. Ако човек не се разбира с осиновителите си, сигурно се надява на нещо по-добро. Ако пък наистина обича хората, които са го отгледали, сигурно се безпокои при мисълта за бомбите, които генетичната му история може да хвърли в живота му. Ти би ли искал да узнаеш истината на мястото на такъв човек?

Джейсън поклати глава.

- Не. Достатъчно трудно е да се оправяш и с един набор роднини. Нали разбирате какво искам да кажа?

Карен кимна.

- Само че аз не знам дали бих устояла. Ако научех, че съм осиновена, сигурно щях да искам да знам всичко.

- Да, но вие сте много любопитна. В добрия смисъл на думата - добави припряно Джейсън.

Преди Карен да успее да отговори, Андрюс се върна, понесъл дебела книга с кафяво платнено гръбче с напечатани на него цифри и букви и излинели зелени корици.

- Заповядайте - каза той, - Това е регистърът на осиновяванията - и отвори книгата на една предварително отбелязана страница. - Ето, тук е регистрирано осиновяването на Рос Гарви. Това са имената на осиновителите му - той посочи имената на двамата Гарви, - а тук пише, че те са получили разрешение да осиновят Дарън Пол Макбрайд. Ето и датата на раждането му, районът, в който е било регистрирано - Дънди, както виждате, - а ето и най-важната информация, която търсите. Номерът на акта за раждане. Най-отдолу е написано името, което е получил при осиновяването, Рос Стюарт Гарви.

Андрюс затвори регистъра, отиде до бюрото и включи компютъра.

- Сега остава да въведа номера и - бинго!

Последва почукване по клавиши, няколко кликвания с мишката, бръмчене на принтер. И Андрюс поднесе със замах на Карен оригиналния акт за раждане на Рос Гарви.

Едва когато пое листа, тя осъзна, че беше затаила дъх. Ето я, информацията, която трябваше да я отведе до убиеца на Тина Макдоналд. Дарън Пол Макбрайд. Роден в „Симпсън Мемориал Павилиън“ в Единбург. Име на майката - Джанет Макбрайд. Адрес: 7/43 Камбъс Корт, ЕН14 3XY.

- Това е в Уестър Хейлс*, нали?

- Да, така ми се струва. По всичко личи, че е висок блок с много апартаменти - каза Андрюс.

- И никъде не се споменава бащата?

* Район в югоизточния край на Единбург. - Б. пр.