Границите на позволеното

- Това е съкратената версия - поясни услужливият служител в склада. - Оригиналните, необработени свидетелски показания са цял куп, но аз реших, че тези ще ви свършат работа. Ако имате нужда да проверите допълнително нещо, винаги можете да прескочите дотук, не е проблем.

Докато се приберат в офиса и Джейсън разтовари кутиите, за да не пресилва Карен рамото си, умората започна да му личи.

- Прибирай се - каза тя. - Утре тръгваме рано за Линлитгоу, затова гледай да дойдеш навреме.

Джейсън огледа архивните кутии със съмнение.

- Да не би да се каните да започнете с преглеждането им още днес?

- Така мислех.

- Не ми е работа, шефе, но смятам, че ще е по-добре да се приберете и да си вземете вана. Имам предвид, след случилото се снощи. Не изглеждате много добре - искам да кажа, имате уморен вид - добави той припряно, забелязал изражението й. - Повечето хора не биха дошли на работа днес, ако снощи някой ги е ударил със странично огледало в опит да ги убие.

Карен знаеше, че той е прав. Но пък и тя не беше „повечето хора“ и не й се вярваше, че ще успее да си почива през тези дни.

- Мислех, че може само да потърся ДНК профилите - каза тя. - Снимах онези от писмото, изпратено до Гейбриъл Абът и ги изпратих снощи на Ривър. Трябва да й дам нещо, с което да ги сравни.

Джейсън вдигна първата кутия на бюрото си.

- Тогава ще ви помогна. Но само ако обещаете да си тръгнете, когато ги намерим - той й се усмихна плахо, не беше сигурен дали не е прекалил.

Карен стреснато осъзна, че тъкмо такова нещо би казал Фил по времето, когато всички работеха заедно. Изтика мисълта назад в съзнанието си, без повече да я анализира, но после си спомни оплакването на Джейсън. Тя наистина трябваше да положи по-голямо усилие. Затова и каза:

- Такава сделка би ми предложил Фил.

Очите на Джейсън се разшириха уплашено, но после той осъзна, че тя прави опит за сближаване. Усмихна се колебливо.

- Успях да науча от него някои неща - подпря на монитора капака на кутията с индекса и започна да се рови в папките. - Първото питие е от вас. Това е едно от другите неща, които научих от него.

Карен неволно се усмихна. Горчива, тъжна усмивка, но все пак усмивка. Беше някакво начало. Седна на пода до една от кутиите, опитвайки се да не гримасничи, когато рамото й се обади. Зае се с бавното сортиране на документацията. През годините си бяха разработили система. Правеха различни купчини. Доказателствени материали, снимки на местопрестъплението, анализи, свидетелски показания, данни за заподозрени. После тези купчини се разпределяха една по една в зависимост от избрания от Карен и Джейсън показател. Понякога ги подреждаха по дата, понякога по тема, понякога по личности. Такъв беше специфичният метод на Карен и Джейсън, обучаван по него, откакто бе постъпил в полицията, го приемаше безпрекословно.

Двамата тършуваха из документацията, натрупана в кутиите като че ли напълно произволно, без никакъв забележим принцип на организация.

- Това е хаос - оплака се Джейсън.

- Беше шумен случай - каза Карен. - Сигурно най-различни хора са работили по различните му аспекти. А след това в някакъв момент е имало някакъв преглед на документацията и вероятно затова индексите на капаците не цитират документите в този ред, в който са сложени в кутията, а понякога дори не са ги поставили после в правилните кутии - тя цъкна с език и измърмори под нос: - Не мога да разбера защо хората не са в състояние да връщат нещата там, откъдето са ги взели.

Беше по средата на съдържанието на втората кутия, когато намери онова, което търсеше. В една прозрачна пластмасова папка бяха поставени ДНК профилите на четирите жертви от катастрофата на ,"Чесна“-та. По този начин ги бяха идентифицираш. Бяха вземани проби от домовете им - от четки за коса, четки за зъби, от кошовете с пране, - които после бяха сравнявани с късовете плът и костите, нападали от небето по един склон в пограничните земи.

- Намерих ги - каза тя. - Можеш вече да спреш.

Джейсън вдигна глава и изгледа малко замаяно.

- Моля?

- Намерих ДНК анализите. За днес можем да приключим.

- Чудесно. Много ми дойде това, което видях. Доволен съм, че не съм бил сред хората, които са оглеждали мястото на катастрофата. Парчета от самолета и късове от тела - като най-страшния пъзел на света.

Карен стана, издавайки нещо, което сама би определила като „старчески звуци“, когато болката отново се обади.

- Съгласна съм с теб. Трябва да сканирам ДНК профилите на Каролайн и Еж и да ги пратя на Ривър. Сряда е, тя сигурно е още в лабораторията. После може да отидем до кръчмата. Но само по едно, защото ти предстои да шофираш до Къркалди.

Устните му се изкривиха в израз на неприязън.

- Трябва да намеря друго място за живеене. Страхотно е сутрин да ми поднасят топла закуска, но е много досадно да идвам и да се прибирам с колата всеки ден. През уикенда ще започна да търся.

- Никакви студенти вече, Джейсън. Може би трябва да помислиш за купуване на нещо?

Той я изгледа потресено и каза:

- По-добре не. Да купувам жилище? Това е работа за зрели хора.

Карен се разсмя, поставяйки ДНК профила на Каролайн Абът на стъклената плоскост на скенера.

- Ти вече си зрял човек, Джейсън. Време е да поемеш някаква отговорност.

Той поклати глава.

- Оставям това на вас, шефе. Повече ви бива за тези неща.

Тя сканира втора страница, поклащайки глава.

- Ще споделя с теб една тайна, Джейсън. Аз просто успявам да заблуж-давам по-умело с думите си. Дълбоко в себе си се страхувам не по-малко от всички останали.

49.

Доктор Ривър Уайлд наистина беше все още в лабораторията. Винаги, когато беше в Дънди, тя работеше толкова дълго, колкото успееше да издържи, донякъде за да оправдае споразумението, което беше постигнала с университета, а донякъде и защото нищо не я привличаше към малката гарсониера на доковете „Виктория“, която беше наела тук. Ядеше пица на бюрото си, докато преглеждаше коригирана докторска теза за химическия анализ на зъбния емайл, когато се чу звуковият сигнал, известяващ за появата на съобщението от Карен в пощата й.

Тя отвори прикачените файлове, пусна ги да се печатат и зачете имейла, дъвчейки замислено една коричка. Избута докторската теза настрани и отвори ДНК анализа на кучето Франк, който й бе изпратен днес следобед от ветеринарния факултет с коментара „Не ми прилича много на куче!“

Сега имаше пет ДНК профила за сравняване. За да не бъде Ривър предубедена при сравняването, Карен не й беше написала кой на кого принадлежи. Двата, които й бяха изпратени от телефона на Карен, бяха обозначени като А и В. Двата, които беше получила току-що, бяха С и D. Освен това имаше, разбира се, и анализа на кучето Франк.

Ривър постави петте жега пред себе си. Изображенията приличаха на удължени баркодове. За необученото око между тях нямаше кой знае каква връзка. Но макар че това не беше нейната специалност, Ривър години наред беше гледала ДНК сравнения и се беше научила как да разпознава сродните структури.

Тя започна да мести профилите така, че да са в различни позиции един спрямо друг. Докато най-сетне схемата се изясни в главата й. Най-вероятно С беше майка на А, но нито един от ДНК профилите пред нея не принадлежеше на бащата на А; В беше дете на D и кучето Франк. Между А и В не съществуваше никаква кръвна връзка.

Тя свери отново заключенията си, а после ги описа в прикачен файл, който изпрати на Карен със следния коментар: „Надявам се това да ти бъде от полза. Обади ми се, ако искаш да говорим по този въпрос.“

Почти незабавно иконката на ФейсТайм зачурулика срещу Ривър. Тя отговори и на монитора се появи Карен - видимо изтощена, но и радостно възбудена.

- Благодаря ти - каза тя. - Имам нужда просто да го коментираме още веднъж, за да съм сигурна, че съм разбрала правилно.

- Добре. Но ми се струва, че имаш най-вече нужда да си легнеш.

- Снощи имах лек сблъсък с един джип.

- Какво? Имала си злополука с колата?

- Беше си злополука, но не с колата. Някой се опита да ме прегази. Ако в последния момент не се беше появила една патрулна кола, вероятно щеше да успее.

- Господи, Карен, това е ужасно! Кой, по дяволите, беше това? Знаеш ли?

- Нямам представа. Основният заподозрян по случая, с който се занимавам официално, вероятно е мъртъв, така че надали е той. А ако съм разровила нещо по случая Гейбриъл Абът, още не съм съвсем наясно с нещата там, за да знам кой точно би могъл да се опитва да ме спре.

Ривър се засмя треперливо.

- Добре ще е да побързаш да разбереш, момиче, преди този човек, който и да е той, да е успял. Не са успели да го заловят, нали?

- Не. Докато момчетата от нощния патрул разберат какво става, той отдав-на беше изчезнал.

- Къде се случи това?

- Близо до Кинрос. На брега на Лох Левън.

- А не може ли да проверят записите от камерите за контрол на дви-жението?

- Няма смисъл. Пет минути след като това се случи, той е имал избор между шест различни маршрута.

- О, стига вече, Карен. Престани да се правиш на някаква шибана героиня. Кинрос посреднощ не е Северният околовръстен път. Колкото и близо да е до Пърт, не ми се вярва толкова късно през нощта наоколо да са профучавали безброй джипове. Заеми се с това. Говори с хората от „Контрол на движението“. Който е опитал да направи това, може да опита пак - Ривър повиши гневно тон. - Нямам желание да ходя пак на някакво шибано погребение.

Карен като че ли се стресна.

- Ще внимавам - възрази тя.

- И Фил внимаваше - каза тихо, но ясно Ривър.

- Знам - отвърна Карен. - Всеки път, когато се събуждах през нощта, прежи-вявах отново момента, когато джипът се насочи към мен, а аз си мислех: „Това е почувствал Фил, преди да престане да чувства каквото и да било.“ И затова ще внимавам.

- Внимаването не е достатъчно. Трябва да се свържеш с „Контрол на движението“. Обещай ми да го направиш.

Карен отвърна очи.

- Ще го направя. Доволна ли си? Ще го направя.

- А удари ли те всъщност? Защото ми се виждаш бледа, а и Стойката ти е неестествена.

- Страничното огледало закачи рамото ми, това е всичко. Виж, само е натъртено, няма нищо счупено. А имам случаи, които чакат мен. Случаи, с които Хубавеца не може да се справи сам. Случаи като този тук. Трябва да ми обясниш всичко, да се убедим, че разбирам за какво става дума. Изпратеното от теб е ясно, но искам да съм стъпила на твърда почва, преди да предприема нещо във връзка с резултатите - тя отпи от чаша, пълна с прозрачна течност, в която се вдигаха мехурчета.

- Добро обезболяващо е джинът - отбеляза сухо Ривър. — Само гледай да не прекалиш.

- Искаш да кажеш, да не пия, ако Джими Хътън не е наоколо, за да пием заедно? - засмя се Карен. — Е, обясни ми по-подробно резултатите.

- Както знаеш, правих сравненията, без да знам чии са профилите. С е майка на А. В тази група профили не е представен бащата.

- Това е Каролайн Абът, майката на Уил Абът. Бащата вероятно е съпругът й Том, но той е починал в средата на осемдесетте и няма начин да получим ДНК проба от него сега. Но В със сигурност не е неин син?

-Точно така. В — това трябва да е Гейбриъл Абът в такъв случай?

- Да. A D е Ели Маккинън, любовницата на Каролайн Абът. И тя със сигур-ност е майка на Гейбриъл?

- Точно така. А баща му е кучето Франк.

- Следователно между двете момчета, израснали с убеждението, че са кръвни братя, всъщност няма никаква роднинска връзка?

- Това твърди науката. Но, разбира се, в наши дни семейните връзки не са толкова подчертано зависими от биологията, както преди.

- Не, но когато се стигне до въпроса за наследството, в повечето случаи кръвта вода не става.

- Изглеждаш замислена.

- Трябва да прекъсна, за да обмисля какво означава всичко това и как се съчетава в една обща картина — каза бавно Карен.

- Ако имаш нужда да разговаряш, ще бъда тук. А може и да се отбия при теб, като тръгна утре на юг, ако искаш? Да огледам рамото ти?

Карен кимна.

— На този етап — защо не? Ще те заведа на вечеря, дължа ти благодарност, задето направи това за мен.

— Съгласна съм. Ще поговорим пак утре. И, Карен...?

— Знам, знам - въздъхна Карен. - Ще се обадя в „Контрол на движението“.

Ривър прекъсна връзката и се опита да се съсредоточи отново върху докторската теза. Но не можеше да престане да се тревожи за приятелката си. Карен открай време действаше на своя глава. Но Ривър се беше надявала смъртта на Фил да я е научила поне на едно - а именно, че не е неуязвима. Точно сега не личеше да е възприела този урок.

В друг случай Карен би излязла да се поразходи в нощния град, за да размишлява, ходейки, над онова, което знаеше и което предполагаше в светлината на тази информация. Но сега цялото тяло я болеше, побиваха я тръпки. Чувстваше се зле дори когато ходеше из апартамента. Затова, вместо да излезе, напълни ваната с топла вода, доля си чашата с джина, уместно наречен „Джин за вана“, включи плейлиста „Блу Найл“* и започна да се опитва да разбере какво се беше случило преди двайсет и две години, и дали това събитие бе свързано със смъртта на Гейбриъл Абът и по някакъв друг начин, освен поради факта, че в катастрофата беше загинала майка му.

* Музикална група от Глазгоу. — Б. пр.

Преди двайсет и две години четирима души бяха станали жертва на убийство. Всички бяха приели очевидното заключение - че катастрофата е била предизвикана от ирландски терористи. Имаше сериозни основания за такова предположение. Ричърд Спенсър е заемал известно време поста на министър за Северна Ирландия, следователно е бил мразен от застъпниците на ирландската независимост по принцип. По онова време ИРА са били активни, извършили са някои много прочути атентати. Било е удобно вината да се прехвърли на тях в отсъствие на други заподозрени.

Но имаше и аргументи, които противоречаха на това предположение. Първо, нито една от републиканските групировки не поела отговорността за атентата. Обикновено терористите обичат да вдигат шум около успешните си начинания. Това е и част от метода им да всяват страх у хората, а освен това укрепва усещането им, че имат власт.

Второ, независимо от големите усилия на националните служби за сигурност и отдела за борба с тероризма, не са били открити доказателства, че има нарушения в системата за безопасност на летището. Действително, нивото на сигурност не е било особено високо, но тъй като летището е било относително малко, появата на външни лица, които са нямали работа там, е щяла да бъде забелязана лесно. Не било напълно изключено някой терорист да е проникнал в летището и хангара, където бил прибран самолетът на Ричард Спенсър, но според досието по случая, което беше вече прехвърлила набързо следобед, по общо убеждение това би било проблематично. Но така или иначе някой действително е поставил взривно устройство в самолета, следователно нормите за безопасност трябва да са били нарушени по някакъв начин.

И трето — самото средство, с което е бил предизвикан взривът. Според Съни О’Брайън, ставало дума за така нареченото ИВУ - „импровизирано взривно устройство“, а не някоя от далеч по-рафинирано изработените бомби, предпочитани от ИРА, добре спонсорирана по онова време. Устройството било просто и не носело нито една от отличителните характеристики на известните специалисти по бомбите от ИРА.

- Нека тогава приемем, че не е била ирландска бомба, и целта не е бил бившият министър — каза на глас Карен. — Да завъртим калейдоскопа и да видим как ще изглежда картинката, ако извадим величината Ричард Спенсър от уравнението. Какъв мотив би могъл да има някой, за да убие Каролайн Абът или Ели Маккинън? Две успели в професията си жени, но пък професиите им не са били от онези, които създават лесно мотиви за убийство - само в някои традиционни криминални романи актьори убиваха продуценти, които не са избрали тях за главна роля, или пречукваха водещи на предавания, които според тях са им попречили по пътя към славата.

Когато Фелисити Фрай й каза, че бащата на Гейбриъл Абът е Франк Синклер, който неспирно проповядваше от висините на собствения си морал, Карен усети как у нея се заражда някаква идея. Когато се е съгласил да стане донор на сперма за детето, което двете жени са искали, за да стане връзката им съвършена, той още не се е бил издигнал толкова високо в обществото. Не е имал толкова много за губене. Ако е станело известно, че е нарушил така възхваляваната от него съпружеска вярност в образцовия си брак, ставайки баща на извънбрачно дете, това не би било краят на света.

Но по времето, когато са извършени убийствата, той вече се е бил издигнал стремглаво. Бил главен редактор на национален ежедневник и започвал да се утвърждава в очите на обществеността като коментатор с конфликтни възгледи по радиото и телевизията. Макар че името му е вписано в листата на бъдещите лордове едва при посрещането на новото хилядолетие, за него вече се е говорело за човек, който би могъл да направи забележителна кариера в обществения живот. Ако Каролайн и Ели са застрашавали по някакъв начин тази кариера с желанието си да кажат на Гейбриъл истината за неговия баща, това би бил много силен подтик Франк Синклер да поиска да се отърве от тях.

А сега тя бе видяла и снимка, която доказваше, че той е бил на подходящото място в подходящото време.

Трудно й беше да си представи как лорд Синклер се промъква из летището, понесъл бомба, но годините на служба в полицията бяха научили Карен да не се изненадва от нищо. Тя вече не се шокираше от жестокостта, причинявана без замисляне, както и от съзнателната разрушителност на онова, което хората извършваха със себеподобните си. Беше склонна да приеме теорията, че виновникът е Синклер, не на последно място и защото намираше политическата му позиция за отблъскваща, а, поведението му й действаше угнетяващо. Но и достатъчно дълго вършеше тази работа, за да разпознае опасността собствените й предразсъдъци да й повлияят. Синклер можеше да е противен, но от това не следваше, че е по-вероятно той да е извършил убийство за лична изгода, отколкото друг човек, споделящ нейните възгледи. Като изключим факта, че в нито едно негово изявление Карен не беше забелязала и следа от философията „живей и остави другите да живеят“.

Но всичко се разбърка от разкритията за ДНК профилите, потвърдени от Ривър. Карен взе внимателно хлъзгавата си чаша и отпи от джина с тоник. Всичко се промени, защото се оказа, че не Каролайн е била майка на Гейбриъл, а Ели. Ели, за която се предполагало, че се е подложила на операция за отстраняване на матката, а всъщност е родила. Ели, вярната приятелка, която уж се възстановявала от операцията през трите летни месеца, през които нейното шоу не се излъчвало, прекарвайки ги при Каролайн, за да й помага през трите последни месеци на бременността. Ели, която искала да бъде майка, но отчаяно се страхувала да не изгуби работата си на водеща в детско шоу по време, когато враждебно настроеното правителство забранявало дори идеята да се говори за хомосексуалност в училищата.

И затова Ели влязла в заговор с Каролайн да нарушат закона. Което е означавало, че ако всичко излезело на бял свят, те са били не по-малко уязвими от Франк Синклер. Всъщност именно те били нарушили закона, а не той. Вписването на фалшиви данни в акт за раждане е сериозно престъпление. Карен предполагаше, че във Франция, където е бил роден Гейбриъл, на това се гледа не по-малко сериозно, а може би дори повече. Разкриването на истината за произхода на Гейбриъл би поставила край и на кариерата на Ели, не само на присъствието на Франк в публичното пространство. Всъщност се оказваше, че смътните й подозрения за Франк и Ели са били напълно основателни. Ели е била близка приятелка на Франк Синклер, не Каролайн. Той би се съгласил да направи такава огромна услуга на Ели, а не на любовницата й.

И все пак - Франк Синклер е бил на подходящото място в подходящото време.

Що се отнася до Гейбриъл Абът, тук възникваха много нови въпроси. Той се е интересувал от историята на рода си, можел е всеки момент да разкрие кой е в действителност, отчаяно е искал да намери на този свят място, на което да се чувства свой. Такъв човек е можел да представлява съвсем реална заплаха за Франк Синклер в сегашното му положение. Имаше достатъчно основателни причини човекът в хермелиновата пелерина на лорд да иска да се отърве от непризнатия си син.

Големият въпрос беше какво знае Франк Синклер и кога го е узнал. Карен пресуши чашата си и се изправи предпазливо. Намирането на отговори на тези въпроси нямаше да бъде лесно. Особено ако Макарона узнаеше, че тя се кани да ги зададе.

50.

Карен избърса огледалото в банята и огледа синината си. Лилавото петно синееше в средата, но не се беше разширило. Тя се избърса, без да бърза, после нахлузи долнище на анцуг и дебелия си плюшен халат. Сгуши се на дивана с ново питие и започна да търси в „Нетфликс“ нещо за гледане. От десет минути гледаше епизод от „Модерно семейство“, когато осъзна, че не е разбрала нищо и няма представа какво се случва на екрана.

- Да му се не види - измърмори тя и изключи телевизора. В такива случаи Фил й липсваше най-много. Нещо се обаждаше в дълбините на съзнанието й и тя имаше нужда първо да разбере какво е то, и след това как да го измъкне на бял свят. Винаги разказваха хрумванията си един на друг, за да разберат от реакцията на другия дали са на прав път. Можеха да споделят най-невероятни хрумвания с пълното съзнание, че не се излагат на присмех. Никой от двамата не се въздържаше да дава предложения по работата на другия. Последните месеци от живота на Фил, когато той работеше в отдела за превенция на престъпления, бяха най-пълноценното и изпълнено с идеи време за двамата. Сега, когато отново тръгваше предпазливо по следите на своя рискована идея, тя се чувстваше самотна и решението й изглеждаше малко налудничаво.

Знаеше, че може да разговаря с Ривър. Вероятно можеше да поговори и с Джорсал. Но те и двете не бяха ченгета. И двете не разполагаха с онова вътрешно познаване на работата, което тя споделяше с Фил. Карен отново беше сама както преди да се съберат с Фил. Но сега се чувстваше по-зле, защото вече знаеше какво е да имаш някой, с когото да споделяш.

Тласната от внезапен импулс, тя написа есемес на Джими Хътън. Минаваше осем. Ако той си почиваше у дома, нямаше да е склонен да слуша шантавите й теории. Но ако беше още на работа, както често се случваше вечер със служителите на отдела за превенция на престъпления, може би щеше да е склонен да отдели време за нея. От опит глава не боли.

„Здрасти, Джими. Какво ще кажеш - да се видим и да побъ-

брим? Имам нужда да обсъдя нещо с теб. Но не е важно, ако

си зает."

Отговорът дойде бързо:

„Здрасти, К. Тъкмо приключвам една работа в Дънфермлин.

Мога да дойда при теб до половин, час, ако ти е удобно?"

Тъкмо достатъчно време, за да се облече и да хвърли

малко спагети в тенджерата.

„Готово, приятел. Арабиата или путанеска?"

Джими избърса уста с опакото на ръката си и се усмихна.

- Точно от това имах нужда. Беше дълъг ден и всичко вървеше наопаки - той отпи малко вода. - Е, за какво става дума?

Карен настоя да вечерят, преди да започне да му описва онова, което я безпокоеше. Знаеше, че Джими ще е гладен, а не искаше половината му внимание да е съсредоточено върху тъпкането с „пене путанеска“. Двамата се преместиха на удобните кресла пред прозореца с изглед към устието на Форт, а тя наля на всеки по чаша джин, ароматизиран с джинджифил и ревен.

- Цялата история е малко странна. Първоначално се заех с нея, макар да не ми е работа, просто защото Алан Ноубъл ме вбеси с мързела си.

Резкият смях на Джими прозвуча като лай.

- Не си първата, която казва нещо подобно. Нямам представа как е пипнал инспекторски чин. Но със сигурност от него ме хваща пипката. Е, какво е направил, или по-скоро какво не е направил?

- Позволил си е гадостта да отпише един случай като самоубийство, без да провери внимателно алтернативата. И вероятно това щеше да му се размине, ако не бях в настроение да се заяждам - Карен въздъхна. — Мразя такива неща, Джими. Ние сме единствените, на които мъртвите могат да разчитат за справедливост, така че сме длъжни поне да си вършим работата както трябва, нали?

- Знам. Вярвай ми, знам, че е така. Разкажи ми историята си, Карен.

И тя му я разказа. С повече подробности и по-задълбочено, отколкото я бе разказала на Джейсън. Комуто както се полага, в края на краищата. Той я изслуша внимателно, прекъсвайки я само няколко пъти, за да я попита за повече подробности. Когато стигна до момента, в който бе осъзнала, че Франк Синклер може да има мотив за убийството, което Алан Ноубъл отричаше, тя спря.

- Е, какво ще кажеш?

Джими въздъхна шумно.

- Какво ти става на теб? — той зададе въпроса с усмивка и думите му прозвучаха по-скоро сърдечно, отколкото критично. - Повечето хора биха били на мнение, че ръководенето на отдел „Студени досиета“ им отнема достатъчно време, за да си търсят още гнезда на оси, в които да бъркат.

- Не ми ги разправяй такива. Ти си същият. Нали изравяш и последното дребно нарушение на мъже със склонност към насилие, за да имаш как да им попречиш да тормозят жените си.

- Така си е. Само дето не знам за какво съм ти притрябвал в този случай, Карен. Това е класика.

- Какво искаш да кажеш?

- Толкова си задълбала в търсенето на абстрактни причини за убийство - репутация, работа, може би преследване от закона за регистриране на лъжи в акт за раждане, - че си пропуснала първия и най-конкретен въпрос. Изходната точка за всяко разследване на убийство.

За миг Карен го изгледа недоумяващо, после се плесна по челото.

- Cui bono*.

- Именно. Кой е имал полза от смъртта на тези хора през 1994-та?

- Кандидатите очевидно са двама. Франк Синклер и Уил Абът. Катас-трофата е отървала Франк Синклер от двама души, които са застрашавали публичния му образ. А може би и брака му.

* (лат.) - За кого е изгодно? - Б. пр.

- Но ти нямаш доказателства, въз основа на които да предполагаш, че той има нещо общо с тази работа.

- Не е съвсем така - Карен порови в телефона си и извади снимката на изрезката от вестник. - Виждаш ли кой е човекът най-отдясно? Съвсем на място си е застанал.

Джими се смръщи.

- Прилича ми на Синклер. Какво ще рече това?

- Към пет часа на същия ден останалите четирима са били мъртви. Тази снимка е направена на пистата, преди те да потеглят към Пъртшър, Налага се човек да се запита какво, по дяволите, е правел Синклер там.

Джими подсвирна тихичко.

- Действително се налага. Виж ти, виж ти, виж ти. Много интересна снимка. Но - той вдигна ръце, сякаш за да се предпази от удар - все пак не е точно мотив. Ти спомена двама кандидати?

Карен въздъхна.

- Вторият е Уил Абът. В резултат на тази катастрофа той се превръща в богат млад човек. Всяка от двете жени била направила завещание в полза на другата, но в тези завещания липсвала клаузата, която изисква наследяващия да е надживял наследодателя с определен брой дни. Затова, тъй като Ели била родена няколко месеца по-рано, по закон се приема, че тя е умряла първа и цялото й състояние е преминало при Каролайн. Голямата изненада е, че Каролайн е оставила своето състояние на Уил, в случай, че самата тя надживее Ели. На Гейбриъл не е оставила и пукната пара. Но сега, когато знаем това, което знаем, причината ни е ясна. Каролайн не е споменала Гейбриъл в завещанието си, тъй като независимо от написаното в акта за раждане той не е неин син. Ако бяха съставили завещанието й в Шотландия, той все пак щеше да получи дял, тъй като законът гарантира това на преки наследници. Но по английския закон той е останал без нищо. Между другото, прегледах легализираното завещание. По-голямата част от парите са били на Каролайн, но Ели също е оставила значително състояние, тъй като застраховката по ипотеката е гарантирала изплащането на нейната половина от къщата.

- Следователно Уил е прибрал и дела на Гейбриъл, освен своя собствен?

- Да не говорим, че всички го хвалят, задето е издържал по-малкия си брат, плащайки таксата за училището му години наред, а после е плащал и наема на къщата в Кинрос. Двойна изгода.

- Все пак ми се вижда доста крайно. На колко години е бил тогава?

- На осемнайсет. Тъкмо щял да започне следването си в „Импириъл Колидж“ в Лондон. Но всъщност искал да основе компания за компютърни игри. Ако се вярва на Джъмпин’ Джак Аш, тъкмо разработвал страхотна идея за игра, но Каролайн държала първо да завърши висшето си образование.

- И ти мислиш, че това може да бъде мотив?

Карен направи гримаса.

- Не знам. Това е трудна възраст. Всеизвестно е, че тийнейджърите често губят реална представа за нещата. Виждат само онова, което искат да получат. Почти всички сме мразили родителите си в даден момент през пубертета. Имали сме чувството, че искат да ни провалят. Че ако не са те, всичко ще дойде по местата си и ще бъде наред. Никога ли не си изпитвал подобно чувство?

Той сви рамене и напълни отново чашата си.

— Вероятно донякъде ми се е случвало. Но единственото, което исках аз, беше да стана полицай, а родителите ми мислеха, че идеята не е лоша, така че не беше толкова зле. Все пак разбирам какво искаш да кажеш. Имал съм приятели, които сигурно биха взривили родителите си, стига да знаеха как. Но доколко можеш да бъдеш сигурна, че двете неща са свързани? Взривяването на самолета и убийството на Гейбриъл Абът?

— Не обичам съвпаденията, Джими. Гейбриъл се е справял добре. Не е пречел никому. Вземал си лекарствата и се държал нормално. В даден момент решил да състави родословното си дърво и две седмици след като установил, че човекът, когото имал за свой баща, е бил ритнал камбаната две години преди раждането му, Гейбриъл умира. Това не ти ли се вижда като прекалено усукан ход на съдбата?

— Не казвам, че грешиш, Карен. Казвам само, че не разполагаш с никакви доказателства. Съвпаденията и смътните усещания не са достатъчни и ти го знаеш. Знаеш също така колко трудно е да се сдобиеш с доказателства от разстояние. Ако наистина вярваш, че убийството на Гейбриъл е последица от случилото се в миналото, в това отношение имаш повече шансове за успех. Може да се подмажеш на Алан Ноубъл и да го убедиш да ти позволи да му помогнеш.

Тя изсумтя.

- Няма да стане. Макарона вече ме предупреди да не си пъхам носа, а Алан Ноубъл се е надул непоносимо. Трябва да продължа да търся, Джими. Трябва ми нещо малко по-солидно. Не съм прегледала още всички папки. Може би ще намеря още нещо, което ще ми даде идея.

- Може би - съгласи се Джими. Допи питието си и стана. - Време е да тръгвам. Утре излизам рано. Да преследвам злодеи за глупави дребни престъпления, докато не загреят, че е време да се променят.

- Желая ти успех. И благодаря, че дойде. Винаги е от полза да обсъдиш нещата с някого - тя го изпрати до вратата.

- Взаимно е, Карен. Ти си ме изслушвала много пъти. Налага ни се да можем да разговаряме с хора от професията, които обаче не са в собствения ни екип. Хайде, и ти не оставай будна до късно. Виждам, че това рамо те измъчва - на прага той я потупа по здравото рамо и си тръгна. Но внезапно спря и се обърна.

Изражението му беше озадачено.

- Току-що ми хрумна нещо. Не знам кога е било това, може би много след самолетната катастрофа и така нататък, но нямаше ли един шумен скандал, докато Синклер беше главен редактор на „Екзаминър“, защото беше платил на някакъв ирландски терорист, за да публикува на части книгата му? Спомняш ли си случая?

Карен се намръщи.

- Всъщност не. Но това не ми изглежда типично за Синклер. Не го виждам да осигурява на ИРА „кислорода на публичността“ — каза тя, цитирайки иронично прочутия израз на Маргарет Тачър.

Джими потри с ръка наболата си коса.

- Там е работата. Не беше терорист от републиканците, беше юнионист, идеята е била вестникът на Синклер да го представи като човек, защитаващ кралицата и отечеството. Само че това не се понрави на комисията по оплакванията, свързани с пресата.

Докато той говореше, Карен осъзна какво се беше обаждало в едно тъмно кътче на паметта й, дразнейки съзнанието й. Тя се усмихна.

- Ще проверя.

Джими се усмихна и й кимна. - Не стой будна до късно.

Карен имаше намерение да последва съвета му, но знаеше, че не е достатъчно уморена, за да бъде сигурна, че ще падне в заешката дупка на съня. По-добре беше да седне отново пред лаптопа си. Възможно бе в кутиите в офиса й да се крият отговори, но и във виртуалното пространство можеха да се открият някакви следи.

Първоначално се луташе. Беше задала прекалено общи думи за търсене и в резултат я заля цунами от резултати, в което нямаше как да търси нещо полезно. Но постепенно започна да стеснява търсенето си, докато най-сетне можа да кликне на един линк, който я отведе на сайта на политически коментатор, чиито публикации съдържаха известни симпатии към по-крайните прояви на Ълстърския юнионизъм, но в никакъв случай не бяха безкритични.

И там откри това, което търсеше, заровено някъде в една стара публикация от блога отпреди половин дузина години. Журналистът беше написал един кратък и остър материал, който й даде всички ключови думи, с които можеше да придаде солидност на доклада си.

По собствени признания Питър Бойд беше започнал още като момче да служи в една от военизираните протестантски групировки, които навлязоха в Северноирландския конфликт със замах и твърдото убеждение, че Бог е на тяхна страна. Предаността му на каузата била съчетана с остър интелект и умение да не попада под ударите на закона. Кариерата му, отличаваща се с ескалиращо насилие, достигнала кулминацията си с поредица доста примитивни бомби, с които били взривени коли и таксита, собственост на хора от ИРА. А после една от неговите бомби убила не човека, когото трябвало, а семейството му — съпругата и четирите му деца.

Бойд напуснал приятелите си-фанатици, някои от които заявили, че такъв вариант като напускане не съществува. Наложило му се да бяга, прекарал десетина години в Канада. После дъщеря му родила и той не устоял на желанието да види внучката си. За да си плати пътуването, написал откровено описание на годините си в екстремистката групировка. В някои от отзивите се изразявало съмнение, че наистина е участвал във всичко, за което говорел в книгата си, но тя се оказала интересна за четене.

През 1992 година, когато книгата на Питър Бойд излязла от печат, Франк Синклер бил главен редактор на „Екзаминър“, и лично сключил сделката за издаването й на части. В „Екзаминър“ възприемали безкритично самооценката на Бойд, представяли го като герой, особено много подчертавали факта, че той не можел да си позволи да си изпие питието в някоя лондонска кръчма, застанал с гръб към вратата - камо ли пък да се прибере отново у дома.

Както може да се предположи, имало и отрицателни реакции. Беззъбата комисия по оплакванията, свързани с пресата, изразила възмущение. Синклер - с подкрепата на някои членове на правителството на Джон Мейджър - им казал да си го начукат почти в прав текст, и след шест месеца всички вече били забравили за тази история.

Карен съзнаваше, че това не е никакво доказателство. Но все пак доказваше контакта на Франк Синклер с опитен майстор на бомби. Човек, който вероятно е хранел добри чувства към главния редактор, налял солидна сума в банковата му сметка.

Тя се облегна в креслото си. Беше приемала Франк Синклер по-скоро като далечна възможност, придаваща убедителност на предположенията й, когато разкритията на Фелисити Фрай я принудиха да го има предвид като заподозрян. Но сега тази възможност започваше да изглежда смущаващо убедителна. Тя знаеше, че не бива да позволява на тази идея да я тревожи. Най-доброто решение беше да я измести и да остави подсъзнанието си да прави каквото си иска с нея, докато тя се съсредоточаваше върху нещо друго.

А това можеше да е Уил Абът. Тя започна от Уикипедия. Не би избрала да разчита на такава информация, но пък тя й даваше идеи накъде да насочи търсенето за по-сигурни сведения.

Основните данни като че ли бяха доста точни. Дата и място на раждане, родители, детство. Първото му училище било „Гленкорси Хаус“, където Уил постъпил на шест години и трябвало да завърши на осемнайсет. Но когато навършил шестнайсет, се преместил да учи в Лондон в „Ейда Лъвлейс“* - частно училище, ориентирано към точни и компютърни науки. А след завършването постъпил в „Импириъл Колидж“.

* Огъста Ейда Байрон, графиня Лъвлейс, единственото законно дете на лорд Байрон, считана за първия програмист в историята, тъй като е написала първия алгоритъм за намиране на числата на Бернули в такава форма, че да бъде разчетен от машина. — Б. пр.

От любопитство Карен отвори сайта на „Ейда Лъвлейс“. Там се описваше възторжено нивото на преподаване по химия, физика, биология и всички аспекти на информационните технологии в училището. Подчертаваше се, че в преподаването се набляга не само на теоретичните, но и на практическите аспекти на тези предмети.

— Друго си е да има и малко приложна химия - измърмори Карен, спомняйки си онова, което Съни й беше разказала за лесните начини за взривяване на самолети.

Докато се ровеше из сайта, попадна на страница, посветена на деня, в който се връчват годишните награди. Прехвърляйки различните отличия, откри бутон, с който влезе в архива с имената на награждаваните. Кликна на 1994 и откри, че Уил Абът се е явявал на подиума за награждаване. Беше спечелил наградата „Джефри Чалънър“ за най-добре организиран химически експеримент и наградата „Лудвиг Хорнър“ за програмиране. Най-добре организиран химически експеримент. Вероятно би било прекалено да се надява, че в „Ейда Лъвлейс“ все още ще има човек, който да помни какъв точно е бил този опит. Но може би си струваше да опита. Тъкмо се канеше да си ляга, когато телефонът й зажужа и пристигна есемес от Ривър.

„Свържи се с хората, които отговарят за камерите за контрол на движението, за да провериш за онзи джип. Знам, че все още не си го направила, затова го направи сега! Целувки."

- Проклета жена - измърмори Карен. Животът беше по- прост, когато успяваше да държи хората далеч от себе си. Намери номера на аналитиците от Отдела за автоматично разпознаване на регистрационни номера в Хендън. И сега там щеше да има някой. Следяха движението в реално време, затова винаги трябваше да има екип в готовност за спешни случаи. В Обединеното кралство функционираха осем хиляди камери, които регистрираха около двайсет и седем милиона номера на ден. Карен не можеше да пресметне точно, но беше наясно, че това е далеч извън капацитета на човешкото съзнание. После отвори картата, на която се виждаше Кинрос и регионът около него.

Отговориха й на третото позвъняване.

- Отдел за автоматично разпознаване на регистрационни номера, разре-шения за достъп - каза женски глас.

- Обажда се главен инспектор Карен Пири от шотландската полиция. Имам нужда от достъп до записите от камерите около Кинрос от снощи, периода между единайсет часа и полунощ - пръстите й затракаха по клавиатурата, докато пишеше номерата на пътищата, които я интересуваха, а от другия край на линията й акомпанираше подобно потракване.

- Какъв обхват по М90 ви интересува? Имаме камери от единия до другия й край.

- По десет мили в двете посоки около Кинрос ще са ми достатъчни.

- Добре... на моя списък имам записи от осем камери. Вие излизате в системата като полицейски служител с право на достъп. Всичко е наред. Ще изпратя на мейла ви разрешение и код за достъп.

Всичко изглеждаше толкова просто. Само че не беше Възможностите на новите технологии не бяха безкрайни. Без конкретен регистрационен номер нямаше как да съкрати търсенето си. Налагаше се да оглежда записите един по един, минута по минута. По принцип Карен прехвърляше такива досадни, рутинни занимания на Джейсън. Но тя все още се движеше в сивата зона между законно разследване и произволни предположения. Ако някой се накиснеше до шия в лайната по тази причина, не беше редно това да е Джейсън.

- Колкото по-скоро започна... - измърмори тя, отвори новопристигналия имейл и влезе в системата. Две минути й бяха достатъчни, за да се ориентира. Сравни позициите на камерите с картите на пътищата. Един добре ориентиран местен жител би напуснал местопрестъплението по междуселски пътища и обиколни пътеки, за да не бъде регистриран от камерите. Оставаше й да се надява, че човекът, който се опита да я убие, не е местен. Ако това беше така, джипът със сигурност щеше да се появи някъде.

Карен реши да провери първо второстепенните пътища. Ако на нея й се налагаше да бяга с кола, знаейки за камерите по пътищата онова, което в наши дни всички знаят, тя би избрала тъкмо такъв път. Срещу това говореше възможността шофьорът на джипа да не е познавал региона - в такъв случай той би насочил колата по пътя, по който бе дошъл. Но по това време на нощта по второстепенните пътища движението е било значително по-ограничено, затова Карен реши да приключи първо с тях.

Започна да превърта бързо записите, забавяйки темпото само когато се появеше кола, и ускорявайки отново, веднага щом се убедеше, че колата не е масивен, тъмен джип. Превъртя ги по-бързо, отколкото очакваше. По-малко от час й беше необходим, за да приключи със записите от четирите второстепенни пътя. Време беше да се насочи към магистралата. Там щеше да е по-оживено, но проверката на записи от това време на денонощието, и то през седмицата, надали щеше да я затрудни.

Цялото търсене приключи за малко повече от два часа. Откри три джипа в тъмни цветове, които се движеха в тази част на магистралата приблизително по време на нападението. Оставаше да пусне регистрационните номера за справка в базата данни, за да разбере кои са собствениците им. Карен си пое дълбоко дъх. Почти й се прииска да беше религиозна, за да прочете една молитва. „Моля те, Господи, нека една от колите да е собственост на Франк Синклер или на Уил Абът.“

Но нямаше късмет. Колите принадлежаха на някаква ферма в Пъртшър, на кметството на едно село в хълмовете край Дънди и на една фирма от Нюкасъл. Не се забелязваше никаква явна връзка с някой от хората, замесени в случая. Разбира се, ако смъртта на Гейбриъл нямаше никаква връзка с миналото му, ако тя беше дала воля на фантазията си, неговият убиец можеше да е дошъл от къде ли не.

Понякога последната реплика на Скарлет 0’Хара можеше да вдъхне по-скоро потиснатост, отколкото надежда.

51.

Карен винаги бе виждала центъра на Линлитгоу като обект на безсмислено насилие от страна на градските архитекти. Трудно беше да не останеш очарован от впечатляващите, романтични руини на замъка, датиращ от късното Средновековие, от интересните и привлекателни сгради от осемнайсети и деветнайсети век, които се редяха от едната страна на главната улица. И изведнъж човек се натъкваше на един от възможно най-грозните образци на брутализма в архитектурата - жилищен блок, тръснат в самото сърце на улицата. Той стърчеше над пазарния площад, в чийто център се извисяваше статуята на свети архангел Михаил, обещаващ да бъде „милостив към странници“. Затова пък някой се бе отнесъл крайно немилостиво с жителите на Линлитгоу.

Майката на Дарън Форман живееше в жилищен комплекс в периферията на градския център, отпуснат от общината за жилища на възрастни хора. Къси редици от едноетажни къщи се редуваха с малки блокчета от по четири апартамента. Еднообразната сива мазилка придаваше потискащо излъчване на цялата сляпа уличка. В средата имаше малка морава с проскубана трева и напълно излишна табела с предупреждение, че се забраняват игрите с топка. Карен предположи, че на това място надали би могло да се играе нещо, изискващо по-голяма територия от играта на топчета.

Оставиха колата на паркинга за обитатели на близките къщи и тръгнаха по тротоара към номер 39, един от двата партерни апартамента в сградата. Жената, която отвори вратата, бе превита почти одве. Трябваше да извие шия назад, за да могат те да видят нещо повече от редките къдрички на неестествено кестенявата й коса. Надали беше на повече от шейсет и пет години, но фигурата й имаше крехкостта на много по-стар човек. Огледа ги през мътните, зацапани стъкла на очилата си.

- Вие трябва да сте ченгетата — каза тя, и акцентът от западното край-брежие се долови отчетливо дори в малкото произнесени думи. После въздъхна примирено. - Дарън каза, че ще дойдете. Предполагам, че ще е най-добре да влезете. Не ми трябва цялата улица да се занимава с мен.

Последваха я в една дневна, която едва побираше две кресла и един голям телевизор. В два от ъглите бяха поставени столове с високи облегалки — тапицерията им беше все още покрита с найлонови калъфи. В стаята беше горещо и задушно; Карен почувства как потта започва да се стича на струйка по гърба й, когато влезе. Миризмата на ароматизатор за въздух дразнеше гърлото й — целта явно беше тя да замаскира мириса от препълнения пепелник на масичката до едно от креслата.

- Щом сте тук, седнете — покани ги с нежелание Кати Форман. Отпусна се в своето кресло с видимо облекчение. - Е, какви са тези глупости за моя Гари? Дарън разправя, че според вас имал нещо общо с някакво убийство? На погрешен път си, момиче — тя вече беше заела защитна позиция.

- Ние работим в отдел „Студени досиета“ отвърна Карен. - Когато преглеждаме повторно документацията по стари случаи, в процеса на търсенията си се натъкваме на различни имена. Част от задълженията ни е да елиминираме хора от кръга на заподозрените. Затова се свързахме и с Дарън, който много ни помогна. Съумяхме да изключим категорично името му...

- Има си хас да не сте - каза госпожа Форман с неприкрит сарказъм. - Нищо никога не се е случвало по вина на Дарън. Направо „тефлоновото момче“. Нищо не можеше да се залепи за него. Станеше ли беля, винаги Гари беше виновен - и никога Дарън - тя поклати глава и измъкна пакет евтини цигари джоба на раздърпаната си жилетка.

- ...затова днес сме тук, за да се постараем да елиминираме и Гари и да се съсредоточим върху истинския виновник - Карен се надяваше изражението на Джейсън да не издава учудване от явните й лъжи. Макар че, ако се съдеше по това как госпожа Форман се взираше с присвити очи в края на цигарата си, опитвайки се да го улучи с пламъка на запалката, зрението вероятно не й позволяваше да различи нюансите в изражението на човек, застанал в другия край на стаята, колкото и малка да беше тя.

- Само така си приказвате - измърмори сърдито старата жена. - Винаги обвиняваха Гари за неща, които никога не е правил. Дарън все повтаряше, че Гари имал проблем с алкохола, но това не беше вярно. Имаше постоянно проблеми със стомаха. Понякога не можеше да стане от леглото от болки. И това често го подлудяваше. Нищо чудно, че се случваше някой да го накара да изгуби присъствие на духа и че се замесваше в разни скандали за нищо и никакво.

- За вас трябва да е било трудно да виждате всичко това.

- Така е. Но с радост бих изживяла всичко отново, стига да можеше мо-мчето ми да се върне - тя поклати глава и изкриви устни в горчива гримаса. – Винаги става така. Все обвиняват бедните работници. За онази злополука на строителния обект - ако имахме пари, щяхме да ги съдим до дупка. Трудова безопасност - друг път. И имаха наглостта да твърдят, че Гари бил виновен. Като че ли той би поел такъв глупав риск.

- Винаги ли е работел в строителството?

- Не, момиче. Имаше си добра работа по автобусите.

- Тук, в Линлитгоу? - Карен се над яваше да е познала отговора.

- Не, това беше навремето, в Глазгоу. Тогава още живеех в Касълмилк, беше преди да се преместя на това затънтено място, за да бъда близо до сестра си и нейното семейство. Гари работи дълги години като шофьор на автобус.

- А помните ли кога започна?

Госпожа Форман си дръпна от цигарата и наклони глава назад.

- Трябва да е било през 1993-та. Баща му ни напусна през 1992 и след около година той се хвана на работа в автобусния транспорт.

- Сигурно сте се гордеели с него.

- Така си беше. Толкова хубав беше в онази униформа.

- А често ли се качвахте при него на автобуса? - намеси се уж без особен интерес Джейсън, този път с изключително полезен въпрос.

- Не, синко. Маршрутът му никога не минаваше близо до дома ми. Най-често беше на номер 16. Това е доста дълъг маршрут, от Клайдбанк до Охинеърн. За такъв маршрут беше необходим сигурен човек - минаваше точно през центъра на града, чак до другия му край, в пиковите часове. А между другото тогава нямаше специални автобусни ленти - тя скръсти ръце пред гърдите си, сякаш за да задържи напиращата гордост.

Лиз Дънлийви бе споменала, че е най-вероятно Тина да се е качила на автобус № 16, за да стигне до центъра.

- И това беше обичайният му маршрут? - уточни Карен.

- Да. Веднъж отидох до Куийн Стрийт и пътувах с него до последната спирка и обратно. Ех, ама какъв умел шофьор беше. После надрънкаха куп лъжи, за да се отърват от него. Сигурно са му завиждали.

- А кога напусна автобусния транспорт? - попита Карен.

- Беше 2002-ра година, когато го уволниха - тя поклати глава и цъкна с език.

- А знаете ли защо? - гласът на Джейсън беше учудващо мек. „Започва да се учи“, каза си Карен. „Не много бързо, но се учи.“

Госпожа Форман отклони поглед.

- Нали ви казах, един куп народ завиждаше на моя Гари. Някой надрънкал куп лъжи. Разправяли, че го видели да пие, докато бил на работа. Дори подхвърлили бутилка в шкафчето му за дрехи. Срамна работа. И профсъюзите не се застъпиха за него. Да си плаща членския внос толкова години, а когато ножът опря до кокала, му обясниха, че нямало какво да направят

- Трябва да е било тежко - каза Карен.

- Копелета - изтърси с превзет тон старата жена. - Че не му дадоха и препоръки. След това Гари приемаше всяка работа, която успееше да намери, и това го уби. Човек би си помислил, че Дарън ще постъпи, както е редно, и ще се погрижи за него. Но не, не и Дарън. При него всичко винаги е било „аз, аз, аз, аз“. Изобщо не може да се сравнява с моя Гари.

- А Гари споменавал ли е някога момиче на име Тина? Тина Макдоналд?

Главата й рязко се вдигна и тя впери в Карен гневния си поглед.

- Да не би това да е момичето, дето се е напъхало между шамарите, та да го убият?

Карен ненавиждаше опитите да бъде обвинявана жертвата. Но имаше още информация, която тя трябваше да извлече от тази озлобена, самозаб-луждаваща се жена.

- Да, разследваме убийството на Тина. Била е фризьорка в Уест Енд.

Госпожа Форман изсумтя.

- Фризьорки. Не са стока. Лекомислени момичета. Знам ги аз фризьорките. Моят Гари никога не би се хванал с такава. Държеше на себе си моят Гари. Много внимаваше какво момиче да покани на среща.

- А имал ли е партньорка? Постоянна приятелка?

- Ожени се през 2000-та година, но бракът му не продължи дълго. Жена му беше истинска кучка. Не заслужаваше мъж като Гари. Разведоха се през 2004-та. Слава Богу, че нямаха деца. Тя беше такава мръсница, че сигурно нямаше да му позволи да вижда децата. По-добре си беше така, да не страда. След това всъщност не обръщаше голямо внимание на жените. Прекарваше повечето си време на компютъра, продаваше и купуваше разни неща. И излизаше с приятели, по мъжки.

- И не е споменавал Тина Макдоналд?

- Вие не чувате ли какво ви говоря? Не би си губил времето такава като нея.

- Работата е там, че тя редовно е пътувала с този автобус, номер 16.

- Това не означава, че я е познавал - устните й приличаха на черта, издялана в камък. - Не можете да докажете, че я е познавал.

- Просто се питах, това е всичко. Може да е забелязал някой да досажда на момичето в автобуса. Може да го е споменал пред вас.

Жената поомекна малко.

- Никога не е казвал нещо подобно. Гари би я защитил, така би направил. Ако някой се е натрапвал на някое момиче, той би го свалил от автобуса - можете да бъдете сигурни.

- Разбирам. Помагате ми да си създам ясна представа за Гари. Но моят шеф много държи на детайлите. За мен няма да е достатъчно да отида при него и да кажа: „Разговарях с госпожа Форман, майката на Гари, и разбрах, че Гари не е човекът, когото търсим.“ Налага се да му представя доказателства. Пазите ли още вещи на Гари? Може би самобръсначката му, гребена му? Или някое палто, някой шал, който е носил?

Жената се ядоса.

- Какво? Искате да вземете ДНК проба от него? О, я не ме гледайте така. Може да съм стара, но не съм глупава. Гледам телевизия. Гледала съм „От местопрестъплението“, знам всичко за разните съдебномедицински анализи. Да, и тутакси бих ви дала нещо за ДНК проба, защото познавам сина си и знам, че той не е човекът, който ви трябва. Но при мен няма негови вещи - и тя доби вида на човек, току-що надцакал силна ръка на карти.

- Жалко.

Кати Форман поклати глава.

- Не ми трябват вашите доказателства, за да знам, че мо Гари е бил добър човек. Той върши добри дела дори след смъртта си. Носеше със себе си карта със съгласие за донорство. Части от Гари са попаднали къде ли не, за да се спаси човешки живот. Не знам как дори можете да обмисляте идея- та, че такъв човек би могъл да има нещо общо с убийство - тя се изправи с усилие. - А сега, ако няма какво друго да кажете, аз си имам работа. Всичко става по-бавно, ако ти се налага да ходиш насам-натам като полуотворен нож.

Беше ясно, че ги отпраща. А и ако трябваше да бъде честна, Карен не вярваше, че този разговор би довел до нещо повече. Джейсън я сподири и двамата тръгнаха към колата.

- Не знам какво му има на този случай, но никой досега не е предложил да ни направи по чаша чай - оплака се той. - За шоколадови бисквити да не говорим.

- Все пак имаме нещо като резултат. Съществува връзка между Тина и Гари Форман. Връзката е автобус номер шестнайсет. Може да се е заговорил с Тина, да я е разпитвал какво ще прави вечерта. А може и да е дочул нещо, което е казвала на някой друг.

- Ако е разговаряла с някой от пътниците в автобуса, той би трябвало да се е обадил в полицията навремето.

- Вероятно. Но този човек може да е имал свои причини да се спотайва. Понякога си мислят, че онова, което знаят, е без значение и не им се иска да се замесват. А като стана дума за нежелание да се замесиш, мислиш ли, че госпожа Форман казваше истината, когато твърдеше, че не притежава вещ, по която може да има следи от ДНК на Гари?

Той сви рамене.

- Не знам. Доста бързо ни напъди, след като стана дума за това, така че може и да е лъгала.

- Дори да има такава вещ, няма как да се доберем до нея. Тази ДНК проба ни е необходима, а шансовете ни да я получим са равни на нула.

Джейсън се закова на място и каза:

- Зомбита.

Карен се обърна и незабавно съжали, защото рамото я заболя.

- Джейсън, какви ги говориш? Какви зомбита?

- Разбирате ли, когато те ухапе зомби, се заразяваш - нали така? Част от зомбито влиза в теб, нали? - тя никога не го беше виждала по-развълнуван. - Но зомбито от своя страна също изяжда част от теб и ти ставаш част от него. Все едно, че споделяте обща плът. Ами ако и с трансплантацията на органи е така?

- Не разбирам - каза Карен. - Това стана вече крайно сюрреалистично, Джейсън. Стоим тук насред някакъв общински комплекс в Линлитгоу насред разследване на убийство и обсъждаме пришествието на зомбитата? Така де, какво те прихвана?

- Не искате да ме изслушате — възрази той. - Зомбитата и техните жертви се взаимосвързани. Ами ако подобно нещо се случва и при трансплантация на органи? Ако хората, получили органи на Гари Форман, носят и негова ДНК в себе си? Искам да кажа, логично е, нали? Плътта си е негова.

Карен установи, че е зяпнала и не може да затвори устата СИ.

- Джейсън — изграчи тя. — Може да се окаже, че си гений.

52.

В колата Карен започна трескаво да се рови в Гугъл. Джейсън се беше вкопчил във волана, като че ли имаше нужда от нещо, което да го заземи.

- Ти си прав - каза тя, не вярвайки на очите си. - Трансплантираният орган запазва ДНК на донора. Тук има един научен доклад, в който пише, че донорската ДНК може да бъде открита в кръвта на реципиента години след трансплантацията - лицето й грееше от възторг. - Кой знае колко хора се разхождат из тази страна с ДНК на Гари Форман в кръвта си?

- Хората от центъра по трансплантации - отвърна Джейсън, възприел по обичая си буквално думите й. - Те ще знаят колко са тези хора и кои са те.

Карен продължаваше да чете.

- Навремето лекарите предприемали редовни биопсии, за да проверят дали организмът не отхвърля органа. Но сега могат да постигнат това с помощта на кръвен тест. Проверяват какво количество донорска ДНК се съдържа в кръвта на реципиента и по това познават дали да променят дозите на медикаментите, които се борят с отхвърлянето. Джейсън, едно обикновено кръвно изследване може да ни каже това, което искаме да знаем.

Джейсън вече не изглеждаше толкова ентусиазиран, както в момента, когато му хрумна идеята.

- Да, но как да стигнем до това изследване? Какво точно трябва да предприемем, за да узнаем имената на хората, получили органите? И как да се доберем до нужната проба? Не можем да отидем при някой и да му кажем: „Знаете ли, това хубаво ново сърце, което си имате, според нас принадлежи на убиец - та имате ли нещо против да ви вземем кръв и да проверим дали е така?“

Това пресече ентусиазма на Карен. Тя поклати глава.

- Не знам отговора на тези въпроси, Джейсън. Но подозирам, че Колин Семпъл пак ще издои бюджета на полицията - още докато казваше това, тя търсеше номера на Семпъл.

Приближи телефона до ухото си, почака малко, после цъкна ядосано.

- Гласова поща - покашля се и каза: — Господин Семпъл,

обажда се Карен Пири, главен инспектор Пири. Искам да обсъдя с вас един интересен въпрос, който възникна във връзка със случая Рос Гарви. Може ли да се видим днес по някое време? Благодаря.“

Затвори и продължи да се взира невиждащо пред себе си, прехвърляйки трескаво наум възможностите. После тръсна шава като куче, излизащо от водата, изохка от болка в рамото и каза:

- Връщаме се в офиса, Джейсън. Можем да продължим да се ровим в случая Абът, докато чакаме обаждането на Колин Семпъл.

- Добре - той запали двигателя.

- Между другото, идеята ти беше блестяща. Независимо от това дали ще ни бъде от полза или не, тя си остава блестяща.

Ушите му се оцветиха в един оттенък на розовото, който никак не му отиваше.

- Виждате ли, че гледането на филми на ужасите не е пълна загуба на време.

Карен се разсмя.

- Най-често е така, Джейсън, можеш да ми вярваш. Най-често е така.

- Може би. Но се налага човек да помисли и за такива неща. Да кажем например, в случай на зомби-апокалипсис, какво оръжие бихте избрали, за да се защитавате?

Този път те не прехвърляха набързо папките. Преглеждаха внимателно всяка страница, за да преценят какво е мястото й в голямата картина на събитията, довели до експлозията във въздуха, отнела живота на четирима души - картина, която сега се опитваха да съставят. Постепенно се очертаваше развоят на събитията през онзи ден по часове. Особено внимание бе обърнато на движението на Ричард и Мери Спенсър, но Каролайн и Ели не бяха пренебрегнати в този процес.

Повечето от документацията отразяваше рутинна работа: скучна, лишена от доказателствена стойност, но свидетелство за старанията на хората, водили разследването - и от страна на полицията, и от страна на правителствената агенция, разследваща катастрофи на гражданската авиация. Трудно беше да се съсредоточават. Късно следобед Карен попадна на нещо, което изостри вниманието й и накара адреналина да запулсира във вените й. В доклада на един от разследващите имаше следното изречение. „Каролайн Абът и Ели Маккинън били закарани до летището от сина на госпожа Абът, Уил.“

- Ето! - възкликна тя и оголи зъби в хищна усмивка.

- Намерихте ли нещо, шефе?

Тя му подаде страницата.

- Съвсем малко нещо, но стига за начало. Доказва, че Уил Абът е бил на летището. Трябва да има и още нещо. Някъде трябва да се споменават точни часове. А трябва да има и записани показания на самия Уил. Това разследване е провеждано толкова старателно, че няма как да са го пропуснали.

- Много е досадно, че всичко е така разхвърляно - оплака се не за първи път Джейсън.

- От друга страна, благодарение на това сме принудени да внимаваме повече. Ако всички папки бяха подредени в съответствие с индекса, щяхме да се насочим право към това, което според нас ни трябва, и можеше да пропуснем нещо важно - тя забеляза с ъгълчето на окото си раздразнения поглед, който той й хвърли, и продължи: - Добре де, признавам, че и аз съм досадна. Но знаеш, че съм права.

Беше стигнала почти до дъното на първата кутия, когато Джейсън я прекъсна.

- Намерих хронологичното описание - каза той, размахвайки няколко стра-ници над главата си. - Освен това той не само ги е закарал до летището, но и е влязъл вътре и прекарал там известно време. Ето, тук пише: „От десет и петнайсет до десет и половина PC оформя документите и описанието на маршрута. МС, КА, ЕМ и ФС разглеждат контролната кула. УА отива в хангара.“

- Бинго. Споменават не само Уил Абът, но и Франк Синклер. Някакви обяснения какво е правил Уил в хангара?

- Момент. "Десет и половина. Отиват в хангара. В хангара вече са механикът Кристофър Барнс и Уил Абът, син на КА “ Със сигурност е бил там, в хангара, преди самолетът да излети.

Карен подвикна възторжено.

- Напредваме. Трябва да са взели показания от механика, както и от Уил Абът. Сега най-важно е да намерим тях.

Джейсън продължи да прехвърля купчината листа, която държеше.

- Ето, шефе: „Господин и госпожа Спенсър пристигат на летището заедно с господин Франк Синклер, главен редактор на вестник. На волана бил шофьорът на господин Синклер. Господин Синклер обсъждал с господин Спенсър възможността той да публикува редовни коментари в ръководения от господин Синклер вестник. Разгледал летището заедно с двете жени, а после позирал пред Дон Мейхю, фотограф на свободна практика, за снимка за районното седмично издание. Господин Синклер си тръгнал преди излитането на самолета.“ Това ли се надявахте да намерим?

Карен се усмихна.

- До голяма степен. Това са все косвени улики, но много косвени улики могат да доведат до повдигане на обвинение ободрена, тя се върна към досадната си задача, но звънът на телефона я прекъсна.

- Господин Семпъл, благодаря ви, че се обадихте - каза тя

- Главен инспектор Пири, искали сте да разговаряме. В Единбург ли сте?

- Да.

- Добре. Цял ден съм в съда, но след двайсет минути ще се прибера в „конюшнята“. Нали знаете къде е тя?

- Близо до Канънгейт, нали? В долната част, при църквата?

- Точно така. Ако успеете да дойдете до двайсетина минути, имам една маша пролука в програмата.

- Идвам - тя затвори и се изправи с усилие. - Отивам да се видя със Семпъл в „конюшнята“ му.

Джейсън се изкиска.

- Знам, знам - каза той и вдигна ръце, сякаш да се защити. - Слушал съм вече тези поучения. Такава е шотландската юридическа традиция, това е част от културното ни наследство и така нататък. Но да се говори за „конюшни“ на адвокатите е смехотворно. Не могат ли да имат офиси като останалите хора?

- Не е само традиция - тя нахлузи жакета си, което й струваше по-малко усилия, отколкото предния ден. - Това е начин да изключат всички нас от своя свят. Напомнят ни, че са нещо по-различно от мен и теб.

- Ами да си наричат фирмите „дворци“ тогава, не конюшни. Тези конюшни ме карат да си представям куп стари кранти.

- Идеята сигурно е да си представяш елегантни състезателни коне с лъскав косъм, препускащи като вятър на финалната права - Карен се разсмя. - Иска ми се да не бях казала това, не и преди срещата си със Семпъл.

- Сигурна ли сте, че не искате да дойда с вас? - попита Джейсън с копнеж и с поглед на изоставено кученце.

- Ще се справя и сама. Ти продължавай тук и гледай да намериш показанията.

Кантората на Семпъл отговаряше изцяло на очакванията на Карен. Ламперия от тъмно дърво, прозорци с подредени в оловни рамки ромбовидни стъкла, през които се виждаше вътрешният двор на сива жилищна кооперация и къс сиво единбургско небе; изподраскано бюро от полиран тъмен махагон, лъскано старателно от чистачите през годините; купчини папки, завързани с връзки и лавици, пълни с книги, чиито заглавия бяха достатъчни, за да излекуват трайно Карен от безсънието. И в центъра на всичко това - самият адвокат, разположил се в старателно състарено кожено кресло, със скръстени на корема ръце, вперил доброжелателен поглед в нея.

Карен обясни колкото можеше по-добре положението с нуждата от ДНК проба на Гари Форман.

-Така че ние не знаем колко души са получили негови органи и къде са те сега - завърши тя.— Но за вземането на ДНК проби сега не са необходими инвазивни процедури. Трябват ни само ДНК данните на някой от тези хора от рутинните им кръвни изследвания. Какви шансове имаме да ги получим, как мислите?

Семпъл заби език в лявата си буза и смръщи вежди. Беше истински театрален етюд, демонстриращ размисъл. Погледна към тавана, после отново към Карен.

- Аргументацията по този случай със сигурност ще е интересна. От една страна, вие искате да нарушите задължителната поверителност на донорството в случаите на трансплантация, а и на резултатите от медицински изследвания. От друга страна, аз бих могъл да настоявам, че тъй като в случая не се налага да се разкрива самоличността на пациентите пред полицията, съда и дори да се уведомяват самите пациенти, всъщност не може да се говори за нарушаване на поверителността и че е в интерес на обществеността такова разрешение да бъде дадено.

- А мислите ли, че съдът ще приеме такива аргументи?

- Мисля, че съм достатъчно добър адвокат, за да успея. Или поне да създам основания да обжалваме решението. Със сигурност бих се заел с това - той разпери ръце, после ги сключи отново. - От друга страна... - той повдигна въпросително вежди.

Карен покорно зададе очаквания от него въпрос.

- От друга страна какво?

- Какво ви накара да дойдете тук, госпожо главен инспектор? Струва ми се, вече успяхте да съберете солидни доказателства. Това е малко като судоку, попълнили сте толкова много квадратчета, че последните две-три така или иначе ще излязат - и той започна да изброява на пръсти. - Първо, установихте фамилно съвпадение на ДНК, което свързва Рос Гарви с убиеца на Тина Макдоналд. Съвпадението сочи към баща, чичо, брат или, струва ми се, братовчед. Бащата на Рос Гарви има непоклатимо алиби, и вие сте сигурни, че анализът на неговата ДНК проба ще го оневини напълно. Доколкото ви е известно, освен Рос той има само дъщери. Единственият друг близък роднина от мъжки пол, когото сте успели да откриете, е Гари Форман, чичо на Рос Гарви. Който също е нямал синове. Открили сте възможна връзка между него и жертвата, която се изразява в това, че той е управлявал автобуса, ползван редовно от жертвата, когато е пътувала към центъра и на който почти сигурно се е качила вечерта, когато е била убита. Този човек е мъртъв, госпожо главен инспектор. Процес няма да има никога, така че правотата на подозренията ви никога няма да бъде доказана „извън всякакво съмнение“. Бих ви предложил просто да обявите случая за приключен. Кажете на близките на Тина Мак- доналд, че сега самоличността на убиеца е известна, но че той е вече недостижим за човешкото правосъдие - усмивката му беше пълна със съчувствие и съжаление. - Напълно разбирам желанието ви да постигнете сигурност. Да не говорим пък за медийната слава, която би ви донесъл подходът към случая. Но бих казал, че всичко друго освен предложения от мен вариант е свързано по-скоро с вас самата, отколкото със самия случай.

Това я стъписа. Адвокат, отказващ платен ангажимент по морални съображения — не беше очаквала да се сблъска с нещо подобно днес.

- Все още има място за съмнение.

- Единствено такова съмнение, на което биха се поддали пристрастни или тесногръди хора. Това няма да се понрави на неговите близки, но поставете неприязънта им на везните срещу яснотата, която подобно решение ще даде на близките на убитата.

- Прав сте, близките на Гари Форман няма да са доволни, особено майка му. Ще даде интервюта за всички таблоиди и ще представя гръмогласно своята страна на нещата.

Твърдението беше основателно, но Карен подозираше, че го ползва, за да замаскира собственото си желание за абсолютно сигурен отговор. Защото у нея се надигаше смътното съмнение, че Семпъл е преценил правилно мотивите й.

- Не, няма да са доволни. Но както и да постъпите сега, те все няма да са доволни. Освен това можете да заемете високоморални позиции и да изтъкнете това, че сте намерили правилния отговор, без да товарите бюджета на полицията и избягвайки да нарушавате правата на невинните реципиенти на органи.

Карен си пое дълбоко дъх.

- Но това не е судоку. Това не са словесни еквилибристики за медиите. Става дума за истина и справедливост.

Той се поразмърда в креслото, приведе се напред, опря лакти на масата и сключи ръце пред себе си като човек, задълбочил се в молитва.

- Карен, вие сте достатъчно разумен човек. Не ви трябват тези излинели от употреба фрази, за да се гордеете с работата, която вършите. Не настоявам да вземете решение сега. Но ми се струва, че когато си тръгнете, трябва да прецените какво в случая наистина е от значение. Ще се заема с тази работа, ако държите да го направим, но ви съветвам да прецените кое действително е в интерес на вашия отдел и на близките на жертвата.

53.

Смутена, Карен тръгна по обратния път от Ройъл Майл към офиса си, покрай покрити с графити огради на строителни обекти и потъмнелите каменни подпори на моста над гарата. Понякога мислите й бяха прекалено грозни и смущаващи за драматичния чар на Единбург, чийто силует се очертаваше на фона. на небето. Семпъл беше прав. Тя прие така възторжено перспективата да разреши един случай с ефектен нов трик, че забрави да огледа картината в нейната цялост. Започваше да вижда нещата в неправилна перспектива, нещо, което Фил никога не би й позволил да направи.

А това й напомни, че беше обещала на Ривър да се видят тази вечер, в промеждутъка между влаковете, които приятелката й сменяше. Облегна се на една ограда и й написа есемес с предложение да се видят, за да хапнат набързо нещо в един виетнамски ресторант близо до гарата. Щеше да облекчи съзнанието си, обсъждайки стоящите пред нея възможности с приятелка, а не с адвокат, който не би могъл да знае кое наистина има значение за нея.

Когато се върна в офиса, откри Джейсън да седи с крака на бюрото, с кутийка „Айрън Бру“ в едната ръка, а в другата - поничка, от която се процеждаше нещо, което подозрително напомняше на кръв и гной.

- Добре е да видя, че се трудиш усилено - каза тя кисело, с тон, който издаваше мрачното й настроение.

- Намерих показанията - каза той, без дори да се престори, че се кани да се изправи. - И двете. Затова отидох до кафенето. В кутията има поничка и за вас. Взех ви с шоколадов крем.

Карен си каза, че понякога не заслужава хората, които има в живота си. Отвори кутията и впери алчен поглед в лепкавата кафява глазура, капки от която се бяха стекли на пергаментвата хартия.

- Прекрасна гледка - въздъхна тя и взе поничката, дори още преди да беше смъкнала палтото си. Захапа я, питайки се кога ли за последен път си е доставяла такова захарносладко удоволствие. - Страхотно - изфъфли през шоколадовия крем. Каза си, че си угажда на лакомията. И че може би не трябва да си угажда в повече от едно отношение днес.

- Та как се развиха нещата с жребеца?

Карен се разсмя и пръски от пълнежа на поничката й изцапаха бюрото.

- Не беше честно! - избърса уста с хартиена кърпичка, която извади от едно чекмедже. - Струва ми се, че нещо с него не е наред. Той е на мнение, че нямаме нужда от ДНК анализ, който да докаже вината на Гари Форман. Разполагаме с достатъчно материал, който да подкрепя предположението за вината му, тъй като така или иначе никога няма да се наложи да подготвяме обвинение, което да представим пред съда и да докажем извън всякакво съмнение, че той е убиецът. Затова Семпъл счита, че да го ползвам, за да издейства съдебно решение, изискващо необходимите медицински данни, ще е чиста загуба на средства.

Джейсън спусна краката си на пода и се изправи на стола си.

- Какво става? Да не би да, идва краят на света? Един адвокат отказва да получи хонорар?

- Така излиза. Трябва да обмисля това, когато си тръгна. Но сега остави този въпрос, ще го отложа за свободното си време. Какво откри?

Той й подаде два закачени един за друг листа, притискайки към гърдите си трети.

- Това са показанията на Кристофър Барнс.

Протоколът започваше с обичайното встъпление. Дата, място, час, имената на разпитвания, адрес, дата на раждане. Кристофър Барнс, самолетен механик, по онова време е бил петдесет и три годишен. Думите му звучаха неестествено надуто, както става обикновено, когато полицейският служител се опитва да придаде официално звучене на казаното на разговорен език.

„Отидох на работното си място на летището „Елстрий“ в осем часа сутринта на 5 май 1994. След пристигането си облякох работните си дрехи и взех инструментите от шкафчето си. Заех се с рутинна работа по поддръжката на един "Пайпър Шайен III'' на площадката пред хангарите. После отидох в хангара, където господин Ричард Спенсър държеше своя "Чесна Скайлейн“. Влязох там около 9:15. Отключих хангара, който беше заключен с катинар както обикновено, и не забелязах никакви следи от насилствено влизане. Трябваше да подготвя самолета за полета до Шотландия същата сутрин, затова се заех с поредица от проверки на самия самолет и на двигателя. Не забелязах нищо нередно нито по корпуса на самолета, нито в двигателя. При проверката не попаднах на каквото и да било, чието присъствие там да е било неуместно.

Нито за момент не съм оставял отворения хангар празен. По едно време управителят на летището, Джон Сароян, влезе да ми зададе въпрос за самолета на друг клиент. Поговорихме около пет минути, после той си тръгна. По-късно в хангара влезе един млад човек и се представи като Уил Абът. Каза, че майка му щяла да пътува с "Чесна“-та. Интересуваше се от самолета, затова му разказах някои неща за него. Докато той беше там, отворих хангара и излязох, за да проверя да не би по пистата да има нещо, което би създало опасност. Отсъствах не повече от пет минути, но когато се върнах, Уил Абът беше все още там, така че хангарът не е оставал празен нито за миг.

Възможно е в самолета да е имало скрит предмет от рода на бомба. В корпуса имаше затворени части, които нямах причина да проверявам. Господин Спенсър имаше ключ за шинара, резервен ключ има и в сейфа в офиса. Предполагам, че е възможно някой да го е извадил незабелязано. Имаме охрана, а и местната полиция редовно проверява дали хангарът е заключен, но ако някой си е бил поставил целта да проникне вътре през нощта, е можел да го направи. Но никой не би могъл да бърника из самолета тази сутрин.“

Карен прочете последното изречение на глас и погледна към Джейсън.

- Един човек е можел.

Той кимна.

- Но кой би заподозрял тийнейджър, чиято майка е загинала при катастрофата?

- Ние. Да видим какво казва самият той.

След встъпление, подобно на първото, бяха записани показанията:

„Закарах майка си Каролайн Абът и приятелката й Ели Маккинън до летището „Елстрий“ сутринта на 5 май 1994 година. Пристигнахме там към десет часа. Те трябваше да летят за Шотландия с приятеля си Ричард Спенсър и съпругата му Мери. Ричард беше квалифициран пилот и имаше собствен самолет. Ричард попълваше документите, а дамите разглеждаха контролната кула. Интересувах се от самолета, никога не бях виждал малък самолет толкова отблизо, затова влязох в хангара.

Господин Барнс, механикът, ми показа самолета. После той отвори вратите и излезе да провери дали всичко е готово за излитането. Отсъства само няколко минути, а през това време аз бях в хангара, така че няма как някой да е влязъл вътре в този промеждутък и да е поставил бомба в самолета. После господин Спенсър и пътниците дойдоха при хангара. Прегърнах мама, сбогувах се с нея и с Ели, после гледах, докато те се качваха на самолета, видях и рулирането, и излитането. Тогава видях мама за последен път.“

Карен остави листа с показанията.

- Средства, мотив и възможност - това би било достатъчно на мис Марпъл - тя въздъхна. - За съжаление остава една подробност, доказателствата.

- А как ще ги намерим?

- Не знам. Не знам дали ще успеем. Трябва да съберем колкото може повече косвени улики.

Джейсън извади със замах друг лист.

- А като си говорим за косвени улики, вижте какво открих!

Бяха показанията на шофьора на Франк Синклер. Джейсън

натисна с пръст един абзац.

- Вижте това. Механикът или е лъгал, или е забравил.

Карен прочете ключовия текст.

- „Господин Синклер ми каза да паркирам колата зад хангара, за да може да си тръгне бързо, след като се е сбогувал. Така и направих. Механикът излезе през задната врата на хангара, когато чу колата. Интересуваше се от двигателя на „Бентли“, затова отворих капака, за да му го покажа. Предполагам, че това е отнело десетина минути, но никой не мина покрай нас, за да влезе в хангара.“ - тя въздъхна. - Но сигурно всеки е можел да влезе през предната врата в хангара. Питам се дали те са пристигнали преди Ели, Каролайн и Уил?

Джейсън отново погледна хронологичното описание.

- Според написаното тук са пристигнали поне двайсет минути преди другите.

- Къде е бил Синклер тогава? Преди обиколката на контролната кула?

- Не пише. Всички са подозирали ИРА, всички са търсели начина, по който те са си осигуриш достъп до самолета. Не са проверяваш какво точно са правиш пасажерите или изпращачите, тъй като те са били извън подозрение. Продължавате ш да мислите, че катастрофата е свързана с убийството на Гейбриъл Абът?

- Да. Трябва да си затварям прекалено здраво очите, за да не го мисля. Гейбриъл проявява интерес към историята на семейството си и бум — веднага загива.

- Но защо?

- Мисля, че защото онова, което би научил за миналото, би го накарало да погледне но различен начин и на онова, което му е било известно за катастрофата. Да не говорим, че е щял да се разгневи сериозно, задето Уил го е лишил от наследство - а е щял да разбере това веднага след като видел завещанието на Ели. И кой знае докъде би го довело това, ако му хрумнело да се порови още? Всевъзможни неудобни въпроси са щели да надигнат глава. Вероятно дори е бил почнал да ги задава, и затова Уил - или Франк Синклер - е решил да го премахне.

Джейсън се почеса под мишницата, докато разсъждаваше.

- Малко е крайно - каза той. - Искам да кажа, кой би убил първо майка си, а после и брат си, само за да избегне неприятности?

- Съществува едно психическо отклонение, наречено „нарцисистично личностно разстройство“. Имат го хора с раздуто чувство за собствена значимост, лишени от способността да съпреживяват. Те са суетни, борят се за власт над другите и вярват, че напълно я заслужават. Могат да бъдат арогантни и безсърдечни. Мислят се за нещо по-добро от всички останали и им е все едно кого ще прегазят в стремежа си да постигнат онова, което искат.

- Малко като Доналд Тръмп, а?

Карен се усмихна.

- Съвсем точно. Мания за контрол, обвиняване на всички останали, егоцентричност, липса на толерантност. И винаги високо мнение за себе си.

- Може би именно това е помогнало на Уил Абът да преуспее в бизнеса.

- И на Франк Синклер. Което ми напомня нещо. Онзи джип, който се опита да ме прегази, на теория може и да не е записан от нито една камера, ако шофьорът е познавал тукашните пътища, но ми се струва по-вероятно да не е бил местен човек. Най-вероятният кандидат е джипът на една фирма от Нюка-съл, наречена „Спартаюолър“. Трябва да проверя... - докато говореше, Карен вече влизаше в сайта за търсене на фирми, чийто абонат беше полицията на Шотландия. - „Спартакюлър“... - промърмори тя, чакайки резултатите. -Ето! -започна да преглежда бързо страницата. - Излиза, че фирмата е специализирана в създаването на компютърно генерирани образи - после изведнъж спря да превърта текста. - Мамка му!

- Какво има? - Джейсън стана и дойде да надникне над рамото й. - Единствен собственик от 2014 насам е „Гленгейминг“ ООД. Това е компанията на Уил Абът. Спипахме го

- Чакай, Джейсън. Чакай малко. Това е само още една косвена улика, хвърляне на прах в очите. Все още нищо не доказва.

Но още докато казваше това, Джейсън вече посягаше към телефона. Той набра номера на „Спартаюолър“, поместен на сайта. Притеснена, Карен каза отново:

- Не, чакай - но беше късно.

- Здравейте, обажда се детектив Джейсън Мъри от шотландската полиция. При нас дойде доклад за пътен инцидент във вторник вечерта, в който е била замесена кола на вашата фирма... Да, ще почакам - той вдигна палец към Карен. Покри с ръка микрофона. - Дайте ми регистрационния номер, бързо!

Карен затърси трескаво в телефона си, където беше записала данните на джиповете. Подаде му го и посочи номера, който я интересуваше.

След миг Джейсън отново повтори казаното преди малко и в допълнение цитира показания му от Карен регистрационен номер.

- Затова искам да знам кой е бил на волана по време на инцидента... Да, разбирам... Е, спестявам ви неприятността в офисите ви да се появят униформени полицаи за такава дребна справка... Не, не става дума за повдигане на обвинения, просто сверяваме данни - той подбели очи и имитира със свободната си ръка как се беси. - Разбирам. Но честно казано, държа да приключа с това колкото е възможно по-бързо, знаете как е. Трябва ми само името, за да приключа с документацията. Ще го направите? Чудесно - той съобщи служебния си имейл и телефонния номер на офиса на Гейфийлд Скуеър. - Много мило от ваша страна, благодаря - и се ухили толкова широко, че Карен се зачуди дали бузите не го болят. - Ще ми прати исканите данни веднага щом успее да прегледа пътните дневници на шофьорите.

- Не мога да повярвам, че го направи.

Джейсън доби смутен вид.

- Понякога се питам „Какво би направил Фил?“ и после го правя.

Буца заседна в гърлото й от неочаквания прилив на емоции. Фил би се скъсал от смях при мисълта, че Хубавеца го е избрал като модел за подражание.

- Аз също - каза тя. - Той сигурно би се оплакал, че никога не сме му обръщали внимание, докато беше жив.

- Вие му обръщахте внимание - възрази Джейсън. - И още сте такава. Обръщате внимание на хората около вас. Не са много шефовете, които биха ме измъкнали от калта така, както вие го направихте онзи ден.

Карен се засмя.

- Можеш да се държиш като диване понякога, но по-добре човек да си има работа с диване, което познава - тя огледа документите на бюрото си. - Мисля, че днес свършихме добра работа, Джейсън. Хайде да прекъсваме, преди да сме оплескали нещо.

Той я погледна с крайчеца на окото си.

- Какво ще кажете, да пийнем по една бира?

Никога досега не беше правил подобни предложения, винаги беше чакал тя да поеме инициативата. Но като че ли доста неща започваха да се случват за първи път между тях. Карен кимна.

- Защо не?

Карен искаше да бъдат някъде по-близо до гара „Хеймаркет“, за да й бъде по-лесно да отиде след това на срещата с Ривър. Така че Джейсън реши да изпие две пинти и направо да се качи на влака за вкъщи. Прекосиха Лийт Уок и взеха автобус 26 до Уест Енд а там се насочиха към „Райри’с бар“. Намериха си места на бара от полирано дърво и Джейсън си поръча една пинта „Флайинг Скотсман“. Карен остана вярна на джина, този път избра „Блакудс“ с тоник. Джинът, ароматизиран с билки от Шетландските острови, излъчваше свежо ухание. Още с първата си вълна характерният му вкус отми сивотата на деня.

И двамата не забелязаха мъжа с яке на „Норт Фейс“ в другия край на бара, който беше чакал автобуса на опашката заедно с тях. Дори след опита да я убият на Карен не й минаваше през ум, че някой би могъл да я следи. Беше свикнала да бъде преследвач, а не преследвана.

- Е, и какво ще правим, ако се окаже, че Уил Абът е шофирал онзи джип? - осведоми се Джейсън с уста, пълна с пържени картофи.

- Нямам намерение да говоря за работа - каза категорично Карен. - Имам нужда да не мисля за онова, което предстои. Нека го изтикаме на заден план за кратко време. Говори ми за футбол, за политика или къде в Единбург би искал да живееш.

Джейсън се замисли за толкова време, колкото му беше необходимо да унищожи картофките докрай.

- Знаете ли, че в периода от януари до плейофите точките на „Райт Роувърс“, са с десет повече от тези на всички други отбори в нашата Първа лига?

Карен, която беше наясно с това поради неудържимия поток на информация в Туитър, се престори, че не знае.

- Страхотно - каза тя. - Фил би бил във възторг.

Джейсън не се нуждаеше от повече окуражаване, за да

продължи да коментира конфликтните теми от шотландския футбол, докато не изпи първата си пинта и половината от втората. Когато най-сетне изчерпи всички факти и мнения, той млъкна и Погледна объркано Карен.

- Всъщност не се интересувам много от политика - каза той. - Но пък онази Рут Дейвидсън* може да бъде забавна понякога.

*Рут Дейвидсън (р. 1978) — шотландски политик, лидер на Шотландската консервативна и юнионистка партия. - Б. пр.

Карен се усмихна.

- Всичко е наред, Джейсън. Свободен си. Трябва да се срещна с Ривър след десет минути. Отиваме във виетнамския ресторант малко по-нагоре по улицата да хапнем супа „фъ“.

Той се усмихна слабо.

- Това е нещо пикантно, нали?

- Доста.

- Не си падам по пикантни неща.

- Знам.

- С изключение на „виндалу“ след няколко пинти бира, нали разбирате?

- Бягай вкъщи при мамините гозби - Карен допи джина си и го потупа по рамото. - Ще се видим утре сутринта. След като се наспя, вече ще знам какво да предприемем оттук нататък.

Карен и Ривър бяха кацнали на високи столчета пред дългата маса на витрината във виетнамския ресторант и чакаха супата им да изстине. Ривър никак не приличаше на професор във водещото висше учебно заведение в областта на съдебната медицина в Шотландия. С рижата си грива, изтърканото яке от промазана тъкан и ожулените високи обувки напомняше по-скоро на спретната катунарка. Карен винаги бе очаквала да я види да влачи подир себе си някакъв мелез със съмнителен нрав. Но да се подценява Ривър би било сериозна грешка.

Карен бе обяснила пред каква дилема се беше изправила, докато идваха насам от гарата. Сега, когато вече седяха и храната беше пред тях, Ривър беше готова да даде мнение.

- Пак правиш това, което е обичайно за теб - каза тя с примирена усмивка.

- Какво е това, което е обичайно за мен?

- Усложняваш излишно нещата. Попаднала си на тази блестяща идея, сграбчила си я и си хукнала напред, без преди това да помислиш. Винаги го правиш. Толкова те бива, че никога няма да спреш на първото стъпало. Не можеш да се удържиш да не тичаш до върха на стълбата.

Карен се престори на засегната.

- Не разбирам какво имаш предвид.

- Джейсън е направил много интелигентна асоциация. И между другото, какво става всъщност? Да не би Джейсън да дава признаци, че функционира и от шията нагоре?

- Започва да се учи - защити го Карен. - Все си задава въпроса как би постъпил Фил.

Ривър повдигна вежди.

- Като за мантра звучи добре. Така или иначе, Джейсън е направил тази асоциация. А ти толкова си се развълнувала от перспективата, която тя е разкрила пред теб, че си ускорила от нула до сто километра в час, без да спреш да обмислиш.

- Какво да обмисля? - Карен опита супата си и реши, че е достатъчно изстинала.

- Да, ДНК от Гари Форман ще присъства в телата на реципиентите на негови органи. Но се опитай да направиш една крачка назад. Когато се анализира кръвта на реципиента, как лекарите ще разпознаят донорската ДНК в смесицата, която наблюдават?

Карен се замисли над въпроса, а после зарови глава в ръцете си.

- Аз съм един шибан идиот - заяви тя.

Ривър опита супата и направи гримаса.

- На вас, шотландците, устите ви с азбест ли са облицовани?

- Те ще трябва да са анализирали донорската ДНК преди изобщо да се заемат с трансплантацията. Гари Форман е мъртъв, следователно няма право на поверителност, не попада под закрилата на законите за човешките права. Няма причина агенцията по трансплантация да не ни предостави негова ДНК проба. Е, може и да ни потрябва подпис на съдия, но няма жива душа, чиито права да се нарушават от такова търсене - тя сви ръцете си в юмруци и удари с тях във въздуха. - Ти си гений, Ривър.

Ривър сви рамене.

- Просто мисля по-бавно от теб. Е, решена ли е с това твоята морална дилема?

- Предполагам, че е. решена. Утре ще поговоря със Семпъл, да разбера и неговото мнение.

- Случаят не би го затруднил, толкова повече, че става дума за последна възможност близките на убитата да узнаят истината.

Двете жени насочиха вниманието си към супата. Обзета от желание да отпразнува събитието, Карен поръча айс-кафе с кондензирано мляко, специалитетът на заведението. Тъкмо се канеше да отпие първата глътка, когато телефонът й сигнализира за пристигането на нов есемес. Пишеше Джейсън.

„Бинго! Получих имейла от оня тип от транспортното

обслужване на „Спартакюлър". Във вторник Вечерта пътният

лист на джипа е бил подписан от Уил Абът."

Карен затвори очи, благодарейки безмълвно на съдбата.

- Да не би нещо да не е наред? - попита Ривър.

- Напротив - отвърна Карен. - Нещо е съвсем, съвсем наред.

55.

Карен помаха с ръка на Ривър, която се качи на последния влак за Карлайл. Прозрението, което я обзе по време на срещата им, я беше успокоило. Но есемесът на Джейсън разбърка наново мислите й. Какво трябваше да предприеме във връзка със случая Гейбриъл Абът? Разполагаше ли с достатъчно материал, който да представи на Макарона с искането Алан Ноубъл да й предаде документите по случая? Имаше ли някакъв очевиден начин да премине от косвени улики към солиден доказателствен материал? Или щеше да се наложи да обърне гръб на този случай? Личното й убеждение, че ако постъпи така, виновникът за пет убийства ще остане на свобода, не беше валидна причина да арестуваш някого.

Тя тръгна по обратния път напряко през града. Щеше да се прибере по-бързо, ако тръгнеше по алеята покрай река Лийт, но там имаше места, където отраженията от светлините на града не осветяваха достатъчно добре пътя. Карен не се боеше, че някой може да я нападне, но не беше убедена, че няма да се препъне някъде в тъмното, а така или иначе вече имаше една травма, която правеше движенията й по-несръчни.

Докаго вървеше, тя прехвърляше наум възможни варианти за разрешаване на двата случая - самолетната катастрофа и убийството на Гейбриъл Абът, които в нейните очи бяха неразривно свързани. За него, веднъж вече открил коя е истинската му майка, са щели да бъдат достатъчни само няколко небрежни въпроса, за да разбере, че негов биологичен баща е Франк Синклер, и в резултат би възникнала ситуация, която би била меко казано неудобна.

За Франк Синклер, човек с огромно его и разполагащ с властта да угажда на егоцентризма си, представата, че ще бъде разобличен като лъжец и лицемер, би била непоносима. А и това би подкопало публичната му позиция на морален съдник. Докъде би стигнал такъв човек в желанието си да защити позицията и репутацията си. Дали имаше в обкръжението си хора като онези, с които е разполагал онзи английски крал, който искал да се отърве от Томас Бекет, хора, за които един намек би бил достатъчен, за да изпълнят исканото от шефа си? „Няма ли кой да ме отърве от това лъжливо, непочтено копеле?“ Всичко това имаше малко мелодраматично, малко средновековно звучене. Но тя никога не преставаше да се учудва на крайностите, до които можеха да стигнат привидно почтени хора, за да съхранят публичния си образ. Знаеше, че дребнобуржоазният манталитет не бива да се подценява.

Освен това съществуваше и Уил Абът. Докъде би стигнал един целеустремен осемнайсетгодишен младеж със страхотна идея в желанието си да осъществи мечтата си? Един нарцисист не би се поколебал да постави нещата, в които вярва, пред живота на други хора. Ако е Знаел какво гласят завещанията на Каролайн и Ели, той е бил наясно и че ще разполага с необходимия капитал, за да стартира "Гленгейминг“. Но какво е знаел той за произхода на Гейбриъл и откога го е знаел? Известно ли му е било, когато е встъпил във владение на унаследеното състояние, че няма морално право върху солидна част от него? Как щеше да постъпи Гейбриъл, след като узнаеше истината? Според всички, които са го познавали, той е бил умен човек с подчертано залитане към параноя. Дали би бил достатъчно прозорлив, за да прецени, че неистинският му брат е имал солиден мотив за убийство навремето?

Но ако се въртеше само около мотива, това нямаше да й помогне да открие такива доказателства, които биха впечатлили прокурора. Напоследък прокурорите не се съгласяваха да се повдигне обвинение, ако шансовете да бъде осъден обвиняемият не надвишаваха петдесет процента.

Тя излезе на Хамилтън Плейс, заобикаляйки разсеяно група млади мъже, упътили се към Стокбридж. Откъде можеше да се добере до доказателства? Разполагаха с подписа на Уил Абът, който го уличаваше, че е шофирал черен джип в близост до мястото, където един черен джип направи опит да прегази Карен. Но тази улика беше нестабилна като блуждаещ огън. А записът от камерите сигурно нямаше да е толкова ясен, че да се види кой е шофьорът. Уил можеше да е дал ключовете на кого ли не. Би могъл дори да твърди, че джипът е бил взет без неговото знание и съгласие, и върнат преди да му е потрябвал отново. Онова, в което Карен беше убедена и онова, което можеше да докаже, бяха две много различни неща.

Освен това беше необходимо да докаже, че в нощта, когато е бил убит Гейбриъл, той се е намирал някъде наблизо. Дали тогава също е бил в Нюкасъл? До какви коли е имал достъп? Ако успееха да намерят отговорите на тези въпроси, тя можеше да остави Джейсън да се рови дълги часове в записите от камерите. Ами пистолетът, с който е бил застрелян Гейбриъл? Много се говореше за насилието във видеоигрите. Възможно ли беше някой да е подарил на шега пистолет на Уил Абът?

- Ела на себе си, по дяволите - каза на глас Карен, за удивление на една двойка на средна възраст, с която се размина. Стигаше до всякакви абсурдни предположения за неща, които нямаше как да знае, камо ли пък да докаже.

Имаше ли нещо от 1994-та година, което би я довело донякъде? Според нея неясно беше единствено какъв точно е бил опитът, с който Уил е спечелил награда в училище. Ако този опит можеше да се свърже по някакъв начин с механизма на бомбата, взривила самолета, това би била поредната косвена улика, която да се добави към останалите. Понякога косвените улики се оказваха достатъчни, за да бъде осъден обвиняемият, стига струпването им да беше наистина голямо.