Грешникът

Седем

Видя фаровете му през завесата от падащи снежинки. Той караше бавно, търсейки къщата й, и спря в края на нейната алея. „И теб ли те измъчват съмнения, Виктор? — помисли си. — И ти ли се питаш дали това не е грешка и дали да не обърнеш, докато все още не е станало късно, и да се върнеш?“

Колата спря на завоя на алеята.

Мора се отдръпна от прозореца и застана насред дневната с разтуптяно сърце и влажни от пот длани. Звукът на звънеца я накара да поеме рязко въздух. Не беше готова да застане срещу него, но той вече беше тук и нямаше как да го остави да стои навън на студа.

Позвъни се отново.

Мора отвори вратата и няколко снежинки се устремиха вътре с пируети. Те блестяха по якето му, премигваха в косата му, в брадата. Класически момент, достоен за „Холмарк“ — някогашният любим стоеше на прага на дома й, гладният му поглед обхождаше лицето й, а тя не се сети да каже нищо друго, освен „влизай“. Нито целувка, нито прегръдка, нито дори докосване на ръцете.

Виктор влезе и свали якето си. Младата жена го пое, за да го окачи, и познатата миризма на кожа, на Виктор, я изпълни с болка и гърлото й се сви. Затвори вратичката на стенния гардероб и се обърна към своя посетител.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Какво ще кажеш за малко кафе?

— Безкофеиново ли?

— Минаха само три години, Мора. Нужно ли е да питаш?

Не, не беше нужно да пита. Той винаги го беше пил без захар и сметана и с високо октаново число. Обзе я смущаващо усещане за близост, когато го поведе към кухнята, докато вадеше от фризера пакета с кафе на зърна „Мистър Сутро Роустърс“. Това бе любимата им марка, докато бяха живели в Сан Франциско, и досега от магазина й изпращаха нов пакет от него всяка втора седмица. Бракът можеше и да приключи, но от някои неща човек просто не беше в състояние да се откаже. Мора смля кафето и включи кафемашината, зървайки с периферното си зрение как Виктор бавно оглежда кухнята й, хладилника й от неръждаема стомана „Събзироу“, готварската печка „Викинг“, черния гранитен плот. Беше направила ремонт на кухнята малко след покупката на къщата и изпитваше нещо като гордост, че той се намира на нейна територия, че тя бе спечелила всичко, което виждаше сега той, със собствения си усилен труд. В това отношение разводът им беше относително лесен — никой не беше поискал нищо от другия. След като бяха женени само две години, всеки бе взел само собствените си притежания и бе поел по своя път. Този дом беше само неин и всяка вечер, щом прекрачеше прага му, тя знаеше, че ще намери всяко нещо там, където го е оставила. И че и най-малката дреболия беше избрана и купена от нея самата.

— Изглежда най-после си се сдобила с кухнята на твоите мечти — каза той.

— Тя наистина ме прави щастлива.

— Кажи ми в такъв случай, яденето наистина ли е по-вкусно, ако бъде сготвено на модерна печка с шест котлона?

Сарказмът в думите му не й допадна и тя отвърна рязко:

— Ами, всъщност, да. Порцелановите съдове на Ричард Джинори също допринасят за по-добрия му вкус.

— А какво се случи с добрите стари „Крейт енд Баръл“?

— Реших да се поглезя малко, Виктор. Престанах да изпитвам вина, че имам пари и ги харча. Животът е прекалено кратък, за да го изживеем като хипита.

— О, Мора, нима животът ти с мен изглеждаше такъв?

— Ти ме караше да се чувствам така, сякаш даването на пари за нещо луксозно е предателство спрямо каузата.

— Каква кауза?

— За теб всичко беше кауза. В Ангола хората умират от глад, затова е грях да купуваш луксозно спално бельо. Или да ядеш стек. Или да притежаваш „Мерцедес“.

— Мислех, че и ти смяташ така.

— Знаеш ли какво, Виктор? Идеализмът изтощава. Аз не се срамувам, че имам пари, и няма да се чувствам виновна, задето ги харча.

Наля му кафе, като се питаше дали си дава сметка за следната иронична подробност: той, пристрастеният към кафето „Мистър Сутро“, пиеше нещо, което се транспортира из страната (прахосване на самолетно гориво). Виктор обаче пое чашата си мълчаливо. Странно послушен за човек, който винаги бе пришпорван от идеализма си.

А в началото именно тази страст я бе привлякла към него. Бяха се запознали на една конференция в Сан Франциско, посветена на медицината в Третия свят. Тя бе представила доклад за аутопсиите в другите страни; той бе прочел издържано напълно в духа на конференцията обръщение за многото човешки трагедии, с които се сблъскват лекарските екипи на One Earth. Застанал пред елегантно облечената си публика, Виктор имаше вид по-скоро на уморен и небръснат турист, отколкото на лекар. Той всъщност току-що бе слязъл от самолета от град Гватемала и не бе имал възможност да си изглади риза. Беше влязъл в залата само с кутия слайдове. Нямаше написана реч, нито някакви записки, само тази безценна колекция от картини, които се движеха по екрана в трагична последователност. Млади етиопски майки, умиращи от тетанус. Перуанско бебе с цепка на небцето, изоставено на пътя. Казахстанско момиче, умряло от пневмония, увито в погребален саван. Той беше наблегнал върху факта, че всички тези смъртни случаи можеха да бъдат предотвратени. Че това бяха невинни жертви на войната, мизерията и невежеството, които неговата организация, One Earth, би могла да спаси. Никога обаче нямаше да има достатъчно пари или достатъчно доброволци за посрещане нуждите на всяка хуманитарна криза.

Макар да ги делеше половината зала, Мора бе трогната от думите му, от страстта, с която описваше палатковите клиники и станции за даване на храна, за забравените от света бедни хора, които умираха незабелязано всеки ден.

Когато отново включиха осветлението, тя не виждаше вече лекаря с измачкани дрехи. Виждаше човек, чиято цел го правеше велик като самия живот. Тя, която настояваше за реда и логиката в живота, бе привлечена от този мъж с почти плашеща целеустременост, чиято работа го отвеждаше до най-хаотичните места по света.

А какво ли беше видял той в нея? Определено не сестра по призвание. Тя обаче внасяше стабилност и спокойствие в живота му. Тя балансираше чековата им книжка и организираше домакинството, тя чакаше вкъщи, докато той пътуваше от криза към криза, от континент на континент. Куфарът бе неизменен спътник в наситения му с адреналин живот.

„Дали този живот не беше много по-щастлив без мен?“ — помисли си Мора. Той не й изглеждаше особено щастлив, като го гледаше сега, седнал край кухненската й маса, да отпива кафе. В много отношения си беше предишният Виктор. Косата му беше малко по-дълга от необходимото, ризата се нуждаеше от едно хубаво изглаждане, ръбовете на якичката му бяха леко оръфани — все доказателства за презрението му към повърхностното. В други отношения обаче беше различен. Беше един по-стар, по-уморен Виктор, който изглеждаше притихнал, дори тъжен, а огънят му бе поуталожен от зрелостта.

Младата жена седна, след като сервира своето кафе, и двамата се спогледаха през масата.

— Трябваше да проведем този разговор преди три години — произнесе той.

— Преди три години нямаше да ме изслушаш.

— Ти опита ли? Каза ли поне веднъж какво чувстваш? Сподели ли, че ти е писнало да бъдеш съпруга на активист?

Мора сведе поглед към кафето си. Не, не му беше казала. Беше таила всичко вътре в себе си, така както задържаше всички емоции, които я безпокояха. Гняв, обида, отчаяние — всички те я караха да чувства, че губи контрол над себе си и над своя живот и че не е в състояние да търпи повече това положение. Когато най-сетне бе подписала документите за развода, се бе почувствала неестествено дистанцирана от ставащото.

— Нямах представа колко ти е трудно — додаде той.

— Щеше ли да се промени нещо, ако ти бях казала?

— Можеше да опиташ.

— И ти какво щеше да направиш? Да си подадеш оставката в One Earth? Нямаше място за компромис. Ролята на свети Виктор ти допадаше прекалено много. Всички тези награди, всички похвали. Никой не се появява на кориците на „Пийпъл“, защото е добър съпруг.

— Мислиш, че го правя заради това? Заради вниманието, заради известността? Божичко, Мора. Знаеш колко е важно това. Поне ми се довери.

Младата жена въздъхна.

— Прав си, не беше справедливо от моя страна. Но и двамата знаем, че нямаше да го направиш.

— Да, нямаше да го направя — съгласи се той и побърза да добави: — Но тогава не знаех колко много щеше да ми липсваш.

Тя остави тези думи да минат покрай нея, без да реагира. Остави помежду им да се възцари мълчание. Всъщност не знаеше какво да каже; признанието му я беше шокирало.

— Изглеждаш страхотно — продължи Виктор. — И изглеждаш доволна. Доволна ли си?

— Да.

Отговорът й беше прекалено бърз, прекалено автоматичен. Мора усети, че се изчервява.

— Справяш ли се с новата работа?

— Непрекъснато ме поставя пред някакво предизвикателство.

— По-забавно ли е, отколкото да тероризираш студентите по медицина в Калифорнийския университет?

Тя се засмя.

— Не съм тероризирала студентите по медицина.

— Може би те не са на същото мнение.

— Просто имах високи изисквания, това е всичко. И те почти винаги отговаряха на тях.

— Ти беше добър учител, Мора. Сигурен съм, че университетът с радост би те приел обратно.

— Е, всички се движим напред, нали?

Усещаше погледа му върху лицето си и умишлено се стараеше изражението й да бъде непроницаемо.

— Вчера те видях по телевизията — каза той. — Във вечерните новини. Във връзка с нападението на монахините.

— Надявах се камерите да не ме хванат.

— Видях те веднага. Ти точно излизаше през портите на манастирския двор.

— Това е един от рисковете на професията. Вечно си пред очите на обществеността.

— Особено в този случай. Предаваха го всички телевизии.

— Какво казаха за него?

— Че няма заподозрени. Че мотивът остава неизвестен. — Младият мъж поклати глава. — Звучи напълно нелогично — да атакуваш монахини. Освен ако става въпрос за сексуално насилие.

— И това го прави логично?

— Знаеш какво имам предвид.

Да, знаеше го, и познаваше Виктор достатъчно, за да не се обиди от коментара му. Наистина съществуваше разлика между хладната пресметливост на сексуалния насилник и психопата, който живее откъснат от реалността.

— Направих аутопсията тази сутрин — рече тя. — Множество фрактури на черепа. Разкъсана средна менингеална артерия. Удрял я е многократно, вероятно с чук. Не съм убедена, че подобно нападение може да бъде класифицирано като логично.

Той поклати глава.

— Как се справяш с това, Мора? От аутопсиите на ясните, чисти болнични смъртни случаи да преминеш към нещо подобно!

— Болничните смъртни случаи не са точно „ясни“ и „чисти“.

— Но не могат да се сравняват с аутопсията на жертва на убийство, нали? А и тя е била млада, нали така?

— Само на двайсет години.

Мора направи пауза, като едвам се удържаше да не му каже какво бе открила при аутопсията. Докато бяха женени, винаги бяха споделяли медицински клюки, тъй като си вярваха един на друг, че няма да разпространят наученото. Но тази тема беше прекалено мрачна и тя не искаше да намесва още повече Смъртта, която и без това бе навлязла някак незабележимо в разговора им.

Изправи се, за да напълни отново чашите с кафе. Когато се върна до масата с каничката, каза:

— А сега ми разкажи за себе си. С какво се занимава в момента свети Виктор?

— Моля те да не ме наричаш така.

— Преди ти се струваше забавно.

— А сега ми се струва зловещо. Когато пресата започне да те нарича „светец“, става ясно, че само дебнат момента да те свалят от пиедестала.

— Забелязах, че и ти, и One Earth се появявате много в новините.

Той въздъхна.

— За жалост.

— Защо за жалост?

— Това беше лоша година за международните благотворителни организации. Развихриха се толкова много нови конфликти и в резултат бежанците сега са още повече. Това е единствената причина да ни дават по новините. Защото ние сме тези, които трябва да се намесят. Просто имаме късмет, че тази година ни спонсорираха с огромна сума.

— В резултат от цялата тази положителна изява в пресата?

Виктор сви рамене.

— От време на време някоя голяма корпорация развива съвест и решава да напише чек.

— Сигурна съм, че не страдат и от намаляването на данъците.

— Но парите свършват толкова бързо. Достатъчно е поредният маниак да започне война и изведнъж се оказва, че имаме на ръцете си нови един милион бежанци. Още сто хиляди деца, умиращи от коремен тиф или холера. Ето това не ми дава да спя нощем, Мора. Мисълта за децата.

Отпи от кафето, после остави чашата на масата, сякаш повече не беше в състояние да понесе вкуса му.

Докато го наблюдаваше как стои тихо, забеляза новите бели нишки в светлокафявите му коси. „Може и да остарява, но не е изгубил нищо от идеализма си“ — помисли си тя. Точно този идеализъм я беше привлякъл към него в началото… и накрая пак той ги беше разделил. Тя не можеше да се съревновава с необходимостта на света от вниманието на Виктор и изобщо не трябваше да опитва. Връзката му с френската сестра не беше изненадваща. Това беше неговото предизвикателство, неговият начин да утвърди независимостта си от Мора.

Мълчаха, без да срещат погледите си — двама души, които някога се бяха обичали, а сега не знаеха какво да си кажат. Чу го как се изправя и го проследи с поглед, докато миеше чашата си в мивката.

— Как е Доминик? — попита тя.

— Нямам представа.

— Още ли работи за One Earth?

— Не. Напусна. И двамата не се чувствахме комфортно след…

Сви рамене.

— Не поддържате ли връзка?

— Тя не беше от значение за мен, Мора. Знаеш го.

— Странно. А за мен придоби голямо значение.

Той се обърна, за да я погледне.

— Мислиш ли, че някога гневът ти заради нея ще премине?

— Минаха три години. Вероятно би трябвало да премине.

— Това не отговаря на въпроса ми.

Младата жена сведе очи.

— Ти имаше връзка с друга жена. Налагаше се да се ядосам. Това беше единственият начин.

— Единственият начин ли?

— Да те напусна. Да се съвзема от раздялата с теб.

Виктор тръгна към нея. Постави ръце върху раменете й; докосването му създаде в нея усещането за топлина и близост.

— Не искам да се съвземаш от раздялата с мен — промълви той. — Дори това да означава да ме мразиш. Поне ще чувстваш нещо. Ето кое ме измъчваше най-много, че си отиде просто така. Че сякаш прие всичко хладнокръвно.

„Това е единственият начин, по който знам да се справям“ — помисли си тя, докато ръцете му я обгръщаха. Докато дъхът му стопляше косите й. Отдавна се беше научила как да затваря вътре в себе си всички тези объркани емоции. Двамата изобщо не си подхождаха. Емоционалният Виктор, женен за Кралицата на мъртвите. Защо изобщо им бе минало през ума, че от това може да излезе нещо?

Защото исках неговия плам, неговата страст. Исках нещо, което самата аз никога няма да мога да бъда.

Телефонът иззвъня и ръцете на Виктор замръзнаха на раменете й. Той се отмести и в нея моментално се породи копнеж за топлината му. Младата жена се изправи и се приближи към телефонния апарат в кухнята. Изписаният върху дисплея телефонен номер й съобщи веднага, че това обаждане щеше да я изстреля обратно навън в нощта, под стелещия се сняг. Докато разговаряше с детектива и записваше дадените указания, видя как Виктор поклати примирено глава. Тази нощ дългът беше призовал нея и изоставеният щеше да бъде той. Мора затвори телефона.

— Съжалявам, трябва да тръгвам.

— Мрачният изкормвач зове, а?

— Престъпление в Роксбъри. Чакат ме.

Той я последва в коридора, към главния вход.

— Би ли искала да дойда с теб?

— Защо?

— За да ти правя компания.

— На всяко местопрестъпление има предостатъчно компания, повярвай ми.

Той погледна навън през прозореца на дневната, към дебелата снежна завеса.

— Нощта не е добра за шофиране.

— И за двама ни. — Тя се наведе, за да си обуе ботушите. Радваше се, че не можеше да види лицето й, докато казваше: — Не е нужно да се връщаш в хотела. Защо не останеш тук?

— Да прекарам нощта, искаш да кажеш?

— Може би ще ти бъде по-удобно така. Можеш да си постелеш леглото в стаята за гости. Аз ще отсъствам вероятно няколко часа.

Мълчанието му я накара да се изчерви. Все така, без да го погледне, Мора започна да си закопчава палтото. Внезапно обзета от желанието да избяга, тя отвори входната врата.

И го чу да казва:

— Ще те чакам да се прибереш.

Сини светлини проблясваха през пелената на падащия сняг. Спря непосредствено зад една от патрулните коли и охраняващият полицай се приближи към нея с полузакрито зад вдигнатата яка лице, като костенурка, оттеглила се в черупката си. Мора свали стъклото на автомобила си и премигна срещу светлината на фенерчето му.

— Д-р Айлс, Канцелария на съдебния лекар — обяви тя.

— Добре, може да паркирате там, където сте, мадам.

— Къде е тялото?

— Вътре. — Мъжът махна с фенерчето към една сграда от другата страна на улицата. — Входната врата е заключена с катинар, трябва да влезете откъм алеята. По нея са струпани всевъзможни кутии и натурии.

Младата жена излезе от колата под дантелената снежна завеса. Тази нощ беше напълно подготвена за времето и благодарна, че краката й са сухи и топли в ботушите. Улицата бе покрита с поне петнайсетина сантиметра нов сняг, но той беше мек и пухкав и ботушите й потъваха в него, без да срещат никакво съпротивление.

Щом стигна входа откъм алеята, включи фенерчето и видя увисналата полицейска лента, чийто жълт цвят бе закрит почти изцяло от бялата снежна покривка. Прескочи я и от нея се посипа бял прашец. Алеята бе запречена от няколко аморфни купчини, отчасти затрупани от снега. Ботушите й се допряха в нещо твърдо и тя чу търкулване на бутилки. Алеята се използваше за сметище и Мора се запита какви ли отвратителни неща бяха скрити под бялото снежно одеяло.

Почука на вратата и извика:

— Ехо? Съдебният лекар.

Вратата се отвори и в очите й блесна светлината на фенерче. Не можеше да види човека, но позна гласа на детектив Дарън Кроу.

— Здравей, докторке. Добре дошла в града на хлебарките.

— Имаш ли нещо против да насочиш това нещо в друга посока?

Лъчът се отмести от лицето й и тя видя силуета на детектива с широки рамене и някак заплашителен. Той беше един от по-младите служители в отдел „Убийства“ и всеки път, когато работеше по някой случай заедно с него, имаше усещането, че се озовава в серийно телевизионно шоу, чиято звезда е Кроу, ченге-звезда, с фризирана прическа и съответстващо поведение — наперен и самоуверен. Единственото, което мъже като него ценяха в жените, беше леденият професионализъм, и тя демонстрираше точно това. И докато съдебните лекари от мъжки пол можеха да се задяват с Кроу, за нея това не бе позволено; с бариерите трябваше да се съобразяват, а границите да бъдат ясно очертани, в противен случай той щеше да намери начин да накърни авторитета й.

Мора сложи ръкавици и хартиени терлици върху ботушите си. Прокара лъча на фенерчето си из стаята и видя светлината му отразена от метални повърхности. Огромен хладилник и метални плотове. Многобройни котлони и фурни.

— Тук се е помещавал италианският ресторант „При мама Кортина“ — поясни Кроу, — докато бизнесът не западнал и „Мама“ обявила фалит. Сградата е била конфискувана преди две години и двата й входа са били заключени с катинар. Но вратата към алеята изглежда така, сякаш е била разбита преди известно време. Цялото кухненско оборудване е предназначено за търг, но не знам кой би го купил — толкова е мръсно. — Насочи лъча на фенерчето си към газовите котлони, където събиралата се в продължение на години мазнина се бе сгъстила до твърда черна кора. Светлината накара група хлебарки да се разбягат. — Това място гъмжи от тях. Как биха могли да устоят на всичката тази мазнинка.

— Кой намери тялото?

— Едно от нашите момчета от отдела за наркотиците. Имали са акция за откриване на наркотици, през една пресечка оттук. Заподозреният си плюл на петите и им се сторило, че тръгнал по тази алея. Забелязали, че вратата зее. Влезли, търсейки своя заподозрян, и се натъкнали на нещо неочаквано. — Насочи лъча на фенерчето си към пода. — По прахта се виждат следи — сякаш извършителят е влачил жертвата из помещението. — Размаха светлината към другия край на кухнята. — Тялото е натам. Трябва да минем през салона за хранене.

— Направихте ли вече видеозапис?

— Да. Трябваше да докараме два акумулатора, за да си осигурим достатъчно светлина. Вече ги изразходихме. Така че там ще бъде малко сумрачно.

Мора го последва към вратата на кухнята, притиснала ръце към тялото си — за да не забравя, че не трябва да докосва никакви повърхности; сякаш подобна мисъл би могла да й мине през ума. Чуваше шумолене отвсякъде в заобикалящия я мрак и си представяше как хиляди крачка на насекоми се катерят по стените и пълзят по тавана над главата й. Може и да проявяваше стоицизъм пред лицето на кръвта и следите от насилие, но хранещите се с трупове насекоми наистина я отблъскваха.

Щом се озова в салона за хранене, усети уморения букет от миризми, който бе характерен за алеите зад старите ресторанти: мирис на боклук и застояла бира. Но тук се долавяше и нещо друго и от тази зловеща позната миризма пулсът й се ускори. Идваше от обекта, който бе причина за посещението й, и породи в нея едновременно любопитство и ужас.

— Тук явно са идвали разни хъшлаци — каза Кроу, като насочи светлината на фенерчето си към пода, където младата жена видя старо одеяло и няколко купчини вестници. — А там пък има свещи. Слава богу, че не са подпалили сградата с всичкия този боклук.

Светлината пробяга през купчина опаковки от храна и празни консерви. Две жълти очи се взираха насреща им от върха на купчината — беше плъх, който не само не се страхуваше от тях, ами и сякаш ги предизвикваше да продължат да се приближават.

Плъхове и хлебарки. „При всички тези животни, които се хранят с мърша, какво ли ще е останало от тялото?“ — помисли си Мора.

— Зад онзи ъгъл е. — Кроу се движеше със спортна увереност между масите и струпаните столове. — Върви отсам. Опитваме да опазим едни отпечатъци от стъпки. Някой е разнесъл с обувките си кръв от тялото. Отпечатъците избледняват ей там.

Излязоха в къс коридор. От някаква врата в края му се процеждаше слаба светлина. Идваше от мъжката тоалетна.

— Докторката е тук — провикна се полицаят.

На вратата се появи лъчът на друго фенерче. Партньорът на Кроу, Джери Слийпър, излезе от тоалетната и махна на Мора уморено със скритата си в ръкавица ръка. Слийпър беше най-възрастният детектив в отдел „Убийства“ и всеки път, когато го видеше, раменете му като че ли бяха увиснали още малко по-надолу. Младата жена се запита до каква степен явното му обезсърчение се дължеше на партньорството му с Кроу. Нито мъдростта, нито опитът бяха в състояние да се справят с младежката агресивност, и Слийпър отдавна беше отстъпил контрола на своя неуморен партньор.

— Гледката не е приятна — предупреди Слийпър. — Да се радваме, че не е юли. Не смея да мисля как щеше да мирише, ако тук не беше толкова студено.

Кроу се засмя.

— По всичко личи, че някой си мисли за Флорида.

— Сладкото ми апартаментче е почти готово. Само на една пресечка от плажа. По цял ден ще нося само плувки. Няма да бързам за никъде.

„Топли плажове — помисли си Мора. — Подобен на захар пясък.“ Нима на някой от тях не му се искаше сега да бъде там, вместо в този тесен, мрачен коридор, осветен само от три фенерчета.

— Тялото е твое, докторке — обяви Слийпър.

Тя се приближи до вратата. Лъчът на фенерчето й пробяга по мръсните черно-бели плочки на пода, наредени шахматно. По тях се виждаха стъпки и засъхнала кръв.

— Движи се покрай стената — напомни Кроу.

Д-р Айлс влезе в помещението, но веднага отскочи назад, стресната от някакво движение покрай стъпалата си.

— Божичко! — прошепна тя и се засмя смутено.

— Да, плъховете тук са доста едрички — обади се Кроу. — А и са се угощавали добре.

Младата жена видя как някаква опашка се плъзна под вратата на една от кабинките в тоалетната и се сети за старата градска легенда, според която плъховете плували през тръбите на мръсната канализация и излизали през тоалетните.

Бавно прокара лъча на фенерчето си през две мивки с липсващи кранчета, покрай един писоар, чийто канал бе задръстен с боклук и угарки. Лъчът докосна голото тяло, проснато на една страна под писоара. Между чорлавите черни коси се бялнаха оголени кости от лицето. Любителите на мършата вече си бяха устроили пир от този рог на изобилието от прясно месо и бяха нахапали торса на много места. Но онова, което я ужаси най-силно от всичко, не бяха следите от острите зъби на гризачите, а размерите на трупа.

„Дете ли е това?“

Мора клекна покрай тялото. Лежеше така, че дясната му буза бе притисната в пода. Щом се приведе по-близо, видя напълно развити гърди — явно не беше дете, а съвсем нормална, но дребна жена, чиито черти нямаше как да бъдат различени. Гладните гризачи бяха оглозгали лакомо оголената лява страна на лицето, поглъщайки не само кожата, но и назалните хрущяли. Кожата, която все още бе останала по торса, беше силно пигментирана. „Латиноамериканка?“ — запита се Мора, местейки лъча на фенерчето си по костеливите рамене, и надолу по изпъкналите прешлени на гръбнака. Голият торс беше осеян с тъмни, почти пурпурни бучки. Фокусира светлината върху левия хълбок и видя още такива ранички. Ярките петна продължаваха надолу по бедрото и прасеца до…

Светлината на фенерчето й замръзна на глезена.

— Боже мили — прошепна тя.

Лявото стъпало липсваше. Глезенът завършваше с чуканче, почерняло от загниването на плътта.

Премести лъча към другия глезен и там също видя чуканче. Дясното стъпало също липсваше.

— Сега виж какво е положението с дланите — обади се Кроу, който стоеше току зад нея.

Той присъедини светлината от своето фенерче към нейното, което вече бе насочено към ръцете, скрити в сянката зад торса.

Вместо длани Мора видя две чуканчета, чиито краища бяха осеяни със следи от острите зъби на гризачите.

Д-р Айлс се залюля назад на петите си, зашеметена от видяното.

— Както разбирам, това не е дело на плъховете — каза Кроу.

Младата жена преглътна с усилие.

— Не. Не, били са ампутирани.

— Мислиш ли, че е било направено, докато е била още жива?

Тя се загледа към изцапаните плочки и видя само малки черни локви от засъхнала кръв покрай чуканчетата, а не подобия от картечни откоси.

— Не е имало артериално налягане, когато са били отрязани. Частите са били отстранени след настъпването на смъртта. — Погледна към полицая. — Намерихте ли ги?

— Не. Той ги е взел. Един дявол знае защо.

— Има една логична причина за това — обади се Слийпър. — Сега не разполагаме с отпечатъци от пръсти. И не можем да я идентифицираме.

— Ако е искал да скрие самоличността й… — започна Мора и се загледа в лицето, в мрачно белеещите се кости. Смисълът на всичко това я накара да потрепери отново от ужас. — Трябва да я обърна.

Извади голям найлон от чантата си и го разгъна покрай тялото. Двамата детективи обърнаха с общи усилия тялото върху него.

Слийпър изхълца и се отдръпна рязко назад. Дясната страна на лицето, която бе лежала върху пода, сега се виждаше ясно. Виждаше се самотната дупчица от куршум в лявата гърда.

Но не раната от куршума бе отвратила полицая, а лицето, от което ги гледаше око без клепач. Тъй като бе обърната към пода, тази част бе останала недосегаема за зъбите на гризачите, но въпреки това кожата я нямаше. Оголеният мускул бе изсъхнал и напомняше ивици животинска кожа, през които се подаваше костта на скулата.

— Това също не е дело на плъховете — каза Слийпър.

— Не е — съгласи се Мора. — Не е направено от хранещи се с мърша животни.

— Божичко, нима просто я е разкъсал така? Все едно е обелил нещо, свалил е…

„Маска.“ Само дето тази маска не беше изработена от гума или пластмаса, а от човешка кожа.

— Рязал е от лицето. Отрязал е ръцете. Не ни е оставил начин да я идентифицираме — обади се Слийпър.

— Но защо са му били стъпалата? — попита Кроу. — Няма никакъв смисъл. Никога не идентифицират по отпечатъци от пръстите на краката. Освен това тя не изглежда като някоя от жертвите, чиято липса ще бъде забелязана. Каква е? Чернокожа? Латиноамериканка?

— Какво общо има расата й с това дали ще се забележи нейната липса? — попита д-р Айлс.

— Искам да кажа само, че това явно не е някоя домакиня от предградията. Защо иначе би свършила в този квартал?

Съдебната лекарка се изправи. Внезапно я бе обзела толкова силна антипатия към Кроу, че й стана непоносимо да стои толкова близо до него. Лъчът на фенерчето й обходи помещението, спря се върху всяка мивка и писоар.

— Има кръв ей там, на стената.

— Ако питате мен, той я е насякъл тук — заяви Кроу. — Издърпал я е насила, блъснал я е в стената и е натиснал спусъка. А после е извършил ампутациите, направо там, където е паднала.

Мора се взираше в кръвта по плочките. Само няколко петна, защото жертвата е била вече мъртва. Сърцето й е спряло да бие, престанало е да изтласква кръвта. И не е усещала нищо, когато убиецът е коленичил край нея и острието е потънало дълбоко в китката й, за да откърти ставата. Докато е разрязвал плътта и е смъквал кожата на лицето й така, сякаш дере мечка. И когато е приключил със събирането на трофеите си, я е захвърлил тук, като ненужна вещ, подарък за хранещите се с мърша животни, с които бе пълна изоставената сграда.

Плъховете бяха стигнали до мускулите само за дни, тъй като не бе имало дрехи, които да затруднят работата им.

А преди да мине месец щяха да стигнат до костите.

Мора вдигна поглед към Кроу.

— Къде са дрехите й?

— Открихме само една обувка. За тенис, четвърти номер. Мисля, че я е изпуснал на излизане. Намерихме я в кухнята.

— Имаше ли кръв по нея?

— Да. Беше оплискана отгоре.

Д-р Айлс погледна към пънчето, където трябваше да се намира дясното стъпало.

— Значи я е съблякъл тук, в това помещение.

— Сексуално насилие след настъпването на смъртта? — намеси се Слийпър.

Кроу изсумтя.

— Кой би искал да чука жена с подобни язви по цялата кожа? Какъв е този обрив, между другото? Нали не е заразен? Не е дребна шарка или нещо от този род?

— Не, тези язви изглежда са хронични, а не резултат на остро заболяване. Виждаш ли, че някои от тях са образували коричка?

— Е, аз не виждам как някой би пожелал да я докосне, камо ли да я изчука.

— Но подобна възможност винаги съществува — отвърна Слийпър.

— Може да я е съблякъл, просто за да разголи трупа — каза Мора. — За да ускори разрушаването му от гризачите.

— А защо си е направил труда да отнесе дрехите?

— Може би това е още един начин да скрие самоличността й.

— Мисля, че просто ги е искал — заяви Кроу.

Съдебната лекарка го изгледа.

— Защо?

— Поради същата причина, поради която е взел краката, ръцете и лицето й. Искал е сувенири. — Кроу я погледна и на косо падащата светлина й се стори по-висок. Заплашителен. — Мисля, че нашият човек е колекционер.

Осветлението пред главния вход бе включено; виждаше жълтеникавото му сияние през пелената на падащия сняг. Нейната къща бе единствената осветена в този час на денонощието сграда в тази част на улицата. Толкова много нощи преди се бе прибирала в дом, чието осветление бе включено не от човешки ръце, а от електрически таймери. „Тази нощ — помисли си тя, — някой наистина ме чака.“

После видя, че колата на Виктор не е вече пред къщата. „Тръгнал си е — помисли си тя. — Както обикновено, се прибирам в празна къща.“ Светлината пред главния вход, която само допреди миг й бе изглеждала толкова примамливо, сега й се стори студено анонимна.

Усети в гърдите си някаква празнина, толкова силно бе разочарованието й, когато зави към алеята пред своя дом. Но най-много я смути не това, че той си беше тръгнал, а собствената й реакция. „Само една вечер с него — рече си тя, — и отново се намирам там, където бях преди три години, решимостта ми е пропукана, независимостта — срутена.“

Натисна дистанционното на гаража. Вратата се отвори с пъшкане и Мора се засмя изненадано, когато в лявата му част видя синя „Тойота“.

Виктор просто бе преместил колата си в гаража.

Паркира край взетата под наем „Тойота“ и докато вратата на гаража се затваряше зад нея, постоя неподвижно, впечатлена от ускорения си пулс, от очакването, което се разпространи по цялото й тяло като наркотик. От отчаяние до ликуване само за десетина секунди. Наложи си да си напомни, че помежду им нищо не се беше променило. Че нищо не можеше да се промени помежду им.

Излезе от автомобила си, пое дълбоко въздух и влезе в къщата.

— Виктор?

Никой не отговори.

Надникна в дневната, после прекоси вестибюла към кухнята. Чашите за кафе бяха измити и прибрани встрани, всички доказателства за посещението му — премахнати. Хвърли поглед в спалните и в кабинета си, но така и не го откри.

Едва когато се върна в дневната, забеляза краката му, обути в семпли бели чорапи, да стърчат от единия край на дивана. Остана известно време край него, гледайки го как спи, с увиснала до пода ръка, с умиротворено лице. Това не беше Виктор, когото помнеше, мъжът, чиито вулканични страсти в началото я бяха привлекли, а след това — отблъснали. Онова, което помнеше от брака им, бяха споровете, дълбоките рани, които може да причини само любимият човек. Бракът бе изкривил представата й за него, беше го направил по-черен, по-гневен. Беше подхранвала именно тези спомени толкова дълго, че сега, когато го видя така, без всякаква защита, в нея внезапно се пробуди нещо отдавна забравено.

Някога те наблюдавах, докато спиш. Някога те обичах.

Отиде да вземе одеяло, за да го завие. Пресегна се, за да докосне косата му, но спря, с увиснала във въздуха над главата му длан.

Очите му бяха отворени и я наблюдаваха.

— Ти си буден — прошепна тя.

— Нямах намерение да заспивам. Колко е часът?

— Два и трийсет.

Виктор изпъшка.

— Смятах да тръгна…

— Спокойно можеш да останеш. Навън снегът вали като побеснял.

— Преместих колата в гаража. Надявам се нямаш нищо против. Мина снегорин…

— Няма проблем. — Усмихна се и добави тихо: — Заспивай.

Двамата се гледаха известно време. Разкъсвана между копнеж и съмнение, Мора не каза нищо; знаеше прекалено добре какви са последствията от един неправилен избор. Несъмнено и двамата мислеха едно и също: че спалнята й беше наблизо по коридора. Бяха достатъчни няколко крачки, една прегръдка и всичко щеше да се върне там, където бе завършило. А тя бе положила големи усилия да избегне подобно развитие.

Изправи се и това й коства толкова усилия, колкото ако трябваше да се измъкне от подвижни пясъци.

— Ще се видим сутринта — обяви младата жена.

Разочарование ли видя в очите му? Не успя да се сдържи да не изпита щастливо пробождане в гърдите от тази вероятност.

Легна си, но не можа да заспи, като знаеше, че той е под същия покрив. Нейният покрив, нейната територия. В Сан Франциско бяха живели в къщата, която той бе притежавал, преди да се оженят и тя всъщност никога не бе я почувствала като своя. Тази нощ ситуацията беше точно обратната и контролът бе в нея. Какво щеше да се случи от тук нататък, зависеше от нейния избор.

Възможностите я измъчваха.

Едва когато се събуди изведнъж, си даде сметка, че все пак беше заспала. През прозореца струеше дневна светлина. Полежа известно време, питайки се какво я беше събудило. И какво щеше да му каже. Тогава чу отварянето на вратата на гаража и ръмженето на автомобилен двигател.

Скочи от леглото и погледна през прозореца тъкмо навреме, за да види как колата на Виктор изчезва зад ъгъла.