Гробницата на Херкулес

— Няма нищо – каза София. – Разбирам, че това ти е дошло донякъде като гръм от ясно небе. Съжалявам.

— Благодаря. И така. – Тя седна в креслото с лице към тях. – Предполагам, че първо трябва да разберем защо съпругът ти се интересува толкова от гробницата на Херкулес.

* * *

На разсъмване, през илюминаторите на Боинг 747, Атлантикът блестеше в прекрасните отсенки на тъмно, преливащо се синьо. Но Нина не беше в настроение да се наслаждава на гледката. Тя преглеждаше страниците на „Хермократ”, които бяха прибрани в найлонови джобове, защипани в папка, съвсем различна от тежкия викториански албум, в който бяха съхранявани досега. Докато проверяваше записките си, тя се опитваше да не обръща внимание на разговора, който се водеше на съседната седалка в каютата първа класа.

Тя, Чейс и София бяха единствените пътници в отделението. Изглежда, че туристите, които представляваха по-голямата част от пътниците в полупразния самолет, вече бяха похарчили толкова много пари за африканското си сафари, че допълнителните хиляда долара, които трябваше да се доплатят за първа класа, им се струваха твърде голямо разточителство. Те си бяха твърде голямо разточителство и за АСН, която първоначално беше закупила билети втора класа до Ботсвана. София беше доплатила за лукса с едно обаждане от апартамента на Нина. Предишния ден един моторизиран куриер беше донесъл дубликат на черна карта „Американ експрес”. Очевидно Юен още не се беше сетил да закрие кредитните карти на жена си.

Нина й беше благодарна поне за това, тъй като в голямата разтягаща се седалка се работеше много по-лесно, отколкото в тесните столове на втората класа… Но самото присъствие на София продължаваше ужасно да я дразни. Въпреки това тя непрекъснато хвърляше скришом погледи към съседната седалка. Чейс и София седяха един до друг и разговаряха тихо и спокойно. От откъслечните фрази, които дочуваше, Нина разбра, че разговарят за миналото.

Едно минало, за което Чейс не си беше направил труда да й разкаже. При тази мисъл тя стисна зъби и им обърна гръб, като се стремеше неприязънта й да не изглежда прекалено очевидна, и започна отново да преглежда древния гръцки ръкопис.

Чейс, който седеше до отсрещния прозорец, се наведе напред и видя как Нина обидено им обръща гръб. Страхотно. Той се облегна назад и въздъхна.

— Нина ли? – попита София.

— Да. Уф, гръм и мълнии, каква каша се получи.

— Всичко стана заради мен, съжалявам.

Чейс бавно издиша.

— Не, не е заради теб. Имахме проблеми още преди да се появиш.

— Какви проблеми?

— Същите като нашите – отговори той.

Тя го погледна озадачено.

— Какво имаш предвид?

— Стига де, тя е доктор на науките – учен, интелектуалка. Знае много неща за изкуството и литературата и всякакви такива неща; Решава кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“ за двайсет минути. А аз едва се справям с малките в „Сън“!

— Може би трябва да се прехвърлиш на судоку – Пошегува се София.

— Знаеш какво имам предвид. Тя не е като мен. Много по-различна е. Имаме различен произход, различна работа, слушаме различна музика, харесваме различни филми и телевизионни предавания… Дори сме от различни държави, за Бога!

— При нас поне това беше общото.

— Да, но само това. – Чейс извърна поглед и се взря в океана под тях. – И сега всичко се повтаря отново, нали? Аз бях нейният спасител, белият рицар, който убива лошите и спасява красавицата. След това, когато опозна моето истинско аз, тя осъзна, че аз не съм белият рицар, че не съм супергерой. Аз съм просто някакъв си тип от Иоркшър, който се оправя добре с оръжията и юмруците… и нищо повече.

София не каза нищо. След миг Чейс отново се обърна към нея.

— Да – продължи той, – така си и помислих. И на теб ти трябваше време да го разбереш, нали? Баща ти, обаче, го усети от самото начало. Той не можеше да ме понася. Мислеше, че съм просто някакъв хулиган, личната горила на дъщеря му.

— Не си прав – каза София.

— Така ли? Защо тогава, докато бяхме женени, той почти не говореше с теб? Особено за работата си. За Бога, та ти беше наясно какво щеше да се случи, а той не ти обръщаше никакво внимание, дори когато се разболя, само защото ти беше адски ядосан заради мен!

— А когато най-после реши да се вслуша, вече беше твърде късно – каза София почти нечуто.

— Но и за нас вече беше твърде късно, нали? И ти не се поколеба да продължиш напред. Първо беше онова лигаво конте от Ситито, после…

Тя го хвана за ръката.

— Бди, моля те, недей. Знам какво съм правила. Аз прост… Просто ме беше яд на теб, на себе си и на баща ми. Мятах се насам-натам. Исках да нараня някого. А ти беше най-лесният за нараняване човек. За което дълбоко съжалявам. Ужасно съжалявам.

Еди остана неподвижен, нямаше никакво желание да я поглежда.

— Кажи ми само едно нещо. Защо ме излъга за връзката си е Джейсън Старкман?

— Какво искаш да кажеш?

— Знам, че между вас не е имало нищо. Той ми призна

София изглеждаше изненадана.

— Кога?

— Няма значение. Вече е мъртъв. Но ми каза, че между вас никога не е имало нищо и аз му вярвам. – Той я погледна. – Защо ме излъга София? Аз вече знаех, че имаш връзки с други. Защо ми каза, че си спала и с Джейсън? Един от най-добрите ми приятели?

Тя пусна ръката му и погледна надолу със засрамено лице.

— Както вече ти казах – започна тя със съвсем тих глас, – просто исках да те нараня. Джейсън вече ви беше напуснал, беше станал престъпник. Не можеше по никакъв начин да ме опровергае. Затова… излъгах. Ще ми се да не го бях правила, но вече не мога да променя миналото. Съжалявам, наистина.

Чейс я гледаше безмълвно, лицето му бе абсолютно безизразно, като се изключи тъгата в очите му. След това отново се извърна и натисна бутона, за да отпусне седалката си назад.

— Направо съм като пребит – каза той с равен глас. – През последните дни доста летях, поизморих се. Има още четири часа преди да се приземим, така че мисля да подремна. – Той се обърна на една страна, с гръб към нея, и спусна щората над илюминатора.

— Добре – каза меко София. – Аз… Аз ще те оставя да поспиш. – Тя се изправи и тръгна към задната част на каютата.

От другата страна на пътечката Нина им хвърли един поглед, без да разбира какво се е случило и без да е сигурна как го приема.

Нина се изненада много, когато десет минути по-късно София се върна, като носеше две питиета, и седна на свободното място до нея.

Това е просто тоник – обясни София, като и подаде едната чаша. – Реших, че алкохолът ще попречи на работата ти.

— Благодаря – отвърна Нина машинално, докато взимаше чашата.

София кимна към папката.

— Успя ли да откриеш нещо ново?

— Нищо, освен картата, от която обаче няма особена полза докато не си върнем останалите страници. В самия текст обаче има още няколко фрази, за които съм убедена, че представляват някакви упътвания, но досега не съм успяла да разгадая значението им.

— Може би ще успея да ти помогна?

Нина я погледна подозрително.

Можеш ли да четеш древногръцки?

— Както вече споменах на яхтата, това не е моята специалност, – отговори София с тънка усмивка. Но древната история ми е хоби. Индиана Джоунс е виновен за това – когато бях по-млада, убедих баща ми да плати всичките ми екскурзии до най-различни древни места. Обиколих целия свят в търсене на всичко – от рудниците на цар Соломон до Райската градина.

— Е, за мен не е хоби – каза Нина, като се опита да не прозвучи твърде грубо. – Това ми е работата, също както и на родителите ми. С това си изкарвам хляба.

— Разбирам. Но както вече казах, не съм съвсем невежа по темата. И, разбира се, диалозите на Платон бяха задължително четиво по време на обучението ми в Кеймбридж.

— Разбира се – каза високомерно Нина.

— Всъщност доста се вълнувам от възможността да прочета непубликуван досега диалог. И така, какво си открила досега?

Нина неохотно разгърна папката до нужната страница.

— Според мен най-значимата фраза се намира тук, където Критий говори на Хермократ. Има един по-ранен пасаж, в който Критий споменава гробницата на Херкулес, където се крие и упътването към картата – той казва нещо за откриването на пътя чрез обръщането на празното лице към топлината на слънцето. А тук има една друга реплика – „С тези думи ние отново съживяваме пътя на Херкулес; но точно както удивителното червеникаво египетско стъкло показва света в съвсем нова форма, така думите на нашия приятел Хермократ крият нови думи в себе си, показвайки по този начин пътя така сякаш е през подземния свят.“ Като се прочете, не звучи твърде необичайно, но като част от този параграф просто не стои на мястото си. Фактът, че малко преди това Платон отново е накарал Критий да спомене за гробницата, ме навежда на мисълта, че това е поредното упътване.

— Но към какво? Ако картата вече е открита…

— Не знам. – Нина погледна към гърба на папката, където се намираше снимка на сглобената карта. Тя потупа с пръст по символа, който се намираше накрая на пътя. – Но определено означава нещо. Може би щом веднъж се стигне до гробницата, съществува определен начин, по който да бъде отворена или пък има нещо друго. Не знам. Все още… – бързо додаде тя. – Не знам все още. Но съм сигурна, че ще разбера. Единственото, от което се нуждаем, е липсващата част от картата. Тя затвори папката и погледна София. Сигурна ли си, че останалите страници са у съпруга ти?

— Сигурна съм – отговори тя. – Файловете, които намерих, същите, които Еди занесе на адмирал Амороз, доказват, че по някакъв начин съпругът ми е свързан с потъването на вашата платформа и че всъщност е търсил информация за гробницата. Първия път, когато се срещнахме, на яхтата, той дори повдигна въпроса за нея. Вече знаеше, че изучаваш съдържанието на „Хермократ”, за да я откриеш.

— Да, сигурно е знаел – съгласи се Нина, като си припомни случилото се онази вечер. – Но това не може да обясни откъде хората му знаеха за съществуването на скривалището на Братството.

— Съществуват хиляди начини да го научи. Телефоните може да са били подслушвани, може да са хакнали компютрите ви; може да е пратил хора да ви следят, може би дори е подкупил някой от АСН. Повярвай ми – София въздъхна, – той няма да се спре пред нищо, за да дръпне напред в бизнеса. Или в живота си като цяло. Съпругът ми винаги получава каквото иска… а той иска картата, показваща пътя към гробницата на Херкулес.

— Освен ако ние не успеем първи да му измъкнем останалите части от картата. Според теб мъжът, който ме нападна, ги е отнесъл в Ботсвана и му ги е дал?

София кимна.

— Описанието му, което ми даде, твърде силно ми напомня за един мъж – който работи за съпруга ми, Фанг И. Той се занимава предимно с проблеми на сигурността – неофициални проблеми на сигурността. Ако страниците са у него, той ще ги отнесе право при мъжа ми – и тъй като в момента съпругът ми е в Ботсвана, Фанг ще отиде точно там.

— А какво прави той в Ботсвана? – попита Нина. – Като че ли спомена, че има диамантена мина там…

— Това не е обикновена диамантена мина – каза София. – Това е най-голямата диамантена мина в страната. Затова той е там. Правителството на Ботсвана взима дял от продажбата на всеки диамант, добит на тяхна земя, а мината на моя съпруг е изключително продуктивна. Ще се проведе официална церемония по случай превръщането й в най-голямата мина – ще присъства президентът, разни други важни клечки. Всъщност аз също трябваше да присъствам заедно с Ричард. В ролята на идеалната съпруга.

— Ти пак ще присъстваш – отбеляза Нина – Просто няма да бъдеш на сцената, редом с почетните гости.

София се размърда в седалката си.

— Рискът е голям, знам. Но ако успеем да се доберем до него тогава, когато изобщо не го очаква… – Тя погледна към Чейс, като очевидно се поободри леко. – Еди може да бъда много убедителен.

— Да, знам. – Нина се облегна назад. Поколеба се известно време, преди да зададе въпроса, мъчещ я още от мига, в който за пръв път размени думи с англичанката. – А как запознахте с него?

София отново погледна към Еди, сякаш за да провери дали е заспал.

— От това, което подочух, изглежда сме се срещнали при обстоятелства, подобни на тези, при които вие сте се срещнали. Той ми каза, че е бил нает за твой телохранител.

— Да – отговори Нина, като се чудеше какво ли още й е казал Чейс.

— Той беше и мой бодигард – така да се каже. Тогава все още работеше в САС, някъде преди шест години. Нали ти споменах, че убедих баща ми да плати всичките ми пътувания по света? – Нина кимна. – Една от държавите, които посетих, беше Камбоджа. Отидох да видя древните храмове в Ангкор Ват и други подобни места. За мои лош късмет по същото време една ислямистка групировка, „Златният път“, се опитваше да привлече вниманието към себе си. Избра да го постигне като отвлече група английски туристи и заплаши да ги екзекутира, ако не бъдат изпълнени исканията й. Аз бях в тази група.

Очите на Нина се разшириха.

— Мили Боже…

— По онова време баща ми, лорд Блекууд, беше много важен човек. Освен, че беше член на Камарата на лордовете, той бе и бивш министър и влиятелен бизнесмен с много връзки и в двете партии, които формираха Камарата на общините. Отвличането на единственото му дете бе нещо, което той нямаше да остави просто така.

— И правителството изпрати спецчастите от СЛС да те спасяват? И Еди беше с тях?

— Да. Камбоджанците умираха от страх, те искаха да преговарят, но всичко се провали, когато „Златния път” уби един от заложниците. Тогава правителството изпрати тайно САС в страната. Мисията им бе проста: да намерят и да спасят заложниците… и да избият всички похитители.

Нина потисна едно леко потреперване. Тя бе достатъчно запозната с военната кариера на Чейс, за да предположи, че по време на тайните си мисии е участвал в много битки и че често е убивал, за да запази живота на онези, които са били под негова защита. Но директното изричане на заповедта предизвика ново усещане, което далеч не беше приятно.

— И тъй като и двамата с Еди седите сега тук, предполагам, че са успели? – попита тя с пресилено безгрижие.

— Така е. Но… – София отново погледна към Чейс. – Оказа се, че „Златния път” има подкрепления наблизо и когато САС се изтегляха заедно със заложните, двамата с Еди се оказахме откъснати от тях. Трябваше сами да се промъкваме през джунглата. Трябваха ни три дни, за да стигнем до безопасно място. Терористите ни следваха по петите. Еди ме пазеше през цялото време. – Погледът й стана отнесен и се зарея някъде отвъд стените на самолета. – Той беше герой. Моят герой. И когато се върнахме в Англия, аз бях напълно, безусловно и окончателно влюбена в него. До месец се оженихме.

— Ау. – Нина беше като замаяна. Чейс дори не и беше намеквал, че в миналото си е имал толкова напрегнати моменти. Освен това не можеше и да не изпита поне малко ревност. Двамата с Чейс бяха преживели също толкова опасно приключение и накрая се събраха, но никой не беше споменал нищо за сватба. – И какво стана после.

— Първо баща ми. – Лицето на София се смръщи – Той беше ужасен от това, че съм се осмелила да сключа брак, без да се посъветвам с него. Особено след като съм дъщеря на лорд – нали знаеш, това просто е недопустимо! – Тя се изсмя горчиво. – Беше вбесен. И презираше Еди. Нямаше никакво значение, че е спасил живота ми той беше просто някой си от долната класа, човек без титла. Не искаше да има нищо общо с него. И понеже аз се омъжих за Еди, и го обичах, той низвергна и мен.

Независимо, че критиката към Еди идваше от трети човек. Нина не се сдържа и избухна:

— Не искам да прозвучи грубо, но баща ти ми се струва голям гадняр.

София потисна рязкото си възражение, опита се да запази хладнокръвие и отговори по-спокойно:

— Той направи някои грешки. Сбърка за някои неща. Но си остава мой баща, а и вече не е сред нас, така че аз така и не получих възможността да оправя нещата помежду ни. Ти не го познаваш, затова предпочитам да си спестиш критиките. Предполагам, че изпитваш същото към своите родители.

— Съжалявам – каза Нина, изпълнена с вина. София беше права – тя щеше да реагира по същия начин.

София затвори очи и въздъхна.

— Няма нищо. Баща ми почина преди три години. Но въпреки това у мен все още се таи едно негодувание. – Тя отново отвори очи, изпълнена с решителност. – Но отношението на баща ми определено навреди на брака ни. Не ми помогна особено и кога го първоначалната ми еуфория започна да се изпарява и аз започнах да виждам Еди… като Еди.

— Какво имаш предвид? – Но тя вече знаеше.

И София също знаеше, Нина видя разбирането в кафявите й очи.

— Аз се омъжих за моя герой – каза меко София. – Но не ми отне много време да разбера, че зад маската на героя… се крие един съвсем обикновен човек. Това направо ми разби сърцето. Но си беше факт. И щом го осъзнах, тогава…

— Всичко свърши – завърши изречението вместо нея Нина.

— Да. – София отмести поглед. – Извини ме. Тя стана и тръгна по пътечката между седалките.

Нина остана на мястото си. Искаше й се да погледне към Чейс, но не посмя.

Защото се страхуваше, че видът му ще я накара да стигне до същите изводи като София.

~9~

БОТСВАНА

— Виж ти, здрасти – каза високата африканка, предизвикателно скръстила ръце на гърдите си – И това ако не е Едуард Чейс.

— Тамара Дефенде – отговори Чейс, като се приближи до нея. Известно време двамата се гледаха с взаимно подозрение… докато тя не протегна ръце и не го прегърна.

— Еди! – извика жената, като го притисна здраво към гърдите си, мачкайки коженото му яке. – Толкова се радвам да те видя!

— Нина доста време – изхриптя Еди. – Добре. Ти Ди, вече можеш да ме пуснеш. Дробовете са ми нужни.

Нина и София се спогледаха.

— И с теб ли беше такъв? – прошепна Нина.

София кимна.

— Тайнствени жени по целия свят? Аха.

— Ти Ди, това е доктор Нина Уайлд – представи я Чейс. Нина не можа да не забележи, че той пропусна да спомене за връзката им. – А това е София Блекууд. Нина, София, това е една добра моя приятелка. Ти Ди.

Любопитството, което се изписа на лицето на Ти Ди подсказваше, че знае за някогашната връзка на София с Еди, но тя не каза нищо. Вместо това се ръкува с тях.

— Радвам се да ви видя.

— Откъде познавате Еди? – попита Нина.

Чейс я погледна предупредително – Нина предположи, че това е поредната армейска тайна, която би искал да запази, – но Ти Ди просто му се ухили, преди да отговори.

— Аз съм пилот, имам собствен самолет. Еди и неговите момчета ме бяха наели да ги откарам до… Тя отново се ухили на Чейс, който изглежда бе получил лицев тик, преди да го избави от затруднението… – няколко места из Африка. Предполагам, че знаете каква е работата му.

— Вече не е такава намеси се Чейс. – Напоследък прекарвам времето си на бюро.

— О, колко жалко! – Екзотичният акцент на Ти Ди представляваше мелодична смесица от западноафрикански напеви, с лека смесица от френски и холандски. – Надявам се на стари години няма да ръждясаш.

— Поддържам се във форма – отговори Чейс, без да се развесели при подмятането за старите му години. – Имаш ли всичко, за което те помолих?

— В самолета е. Да тръгваме. – Ти Ди махна към очукания лендроувър, който чакаше наблизо. Въздухът беше топъл, без да е потискащо горещ. – Получих ти колета. Впечатлена съм – не знаех, че можеш да изпращаш пистолети по куриер!

— Работата за ООН си има своите плюсове. Като освобождаване от митническа проверка и стикери „пазете от облъчване”.

Те тръгнаха към лендроувъра, Нина вървеше последна. Докато се приближаваха към колата, тя огледа Ти Ди от главата до петите. Тя не бе единствената от услужливите интернационални „приятелки” на Чейс, които Нина беше срещала, и въпреки че по всичко си личеше, че отношенията му с тях не бяха надхвърлили фазата на приятелството, тя не можеше да спре да се чуди на какво ли се дължи тяхната лоялност. Особено когато на моменти се държи ужасно вбесяващо.

Може би точно това бе причината, помисли си тя. Той не се бе задържал с тях достатъчно дълго, че да има време да ги вбеси.

Ти Ди определено се отличаваше от останалите. Тя надвишаваше шест фута, а чифт каубойски ботуши с ниски токове добавяха още няколко килограма към теглото й. Начинът, по който бе облечена, привличаше погледа. Тя носеше шорти, които бяха само със сантиметър по-дълги от изрязаните сексапилни къси панталонки и срязана риза, която разкриваше матовото й коремче. Дългата й коса бе сплетена на плитки, които падаха по гъба й през изрязаното кубе на червена бейзболна шапка. Нина не се и съмняваше, че тя привлича много мъжки погледи, както и че знае как да се оправя с тях. Единствената част от облеклото на Ти Ди, която можеше да се определи като „скромна”, бе изтърканото й дънково яке – и Нина беше убедена, че под него се крие кобур с пистолет.

Те се качиха в лендроувъра. Ти Ди го подкара край летището на Габороне, а косата й се вееше на вятъра.

— Не ми остави много време да се подготвя за теб – каза тя на Чейс. – Двайсет и четири часа – трудна работа!

— Но въпреки това успя, нали?

— Разбира се! Някога да съм те подвеждала?

— Само що се отнася до романтичните връзки – отвърна Чейс с усмивка.

Ти Ди се засмя.

— Но журналистическите пропуски се оказаха най-трудната част – продължи тя, възвърнала сериозното изражение на лицето си. – Нямаше да успея да се сдобия с тях, ако не беше твоята информация – поне не и без много по-голям подкуп, отколкото бих могла да събера за толкова кратко време. Откъде се сдоби с нея?

— Аз му я осигурих – рече София. – Все още имам приятели в компанията на съпруга си, както и достъп до неговата компютърна мрежа. Така успях да наредя нещата.

— Благодаря ти, значи! Винаги се радвам, когато някой успее да ми облекчи живота – особено когато става въпрос за работа като тази!

Те стигнаха до района с хангарите, блъскани от вятъра стари сгради, в които се прибираха леките летателни апарати. Ти Ди сви към една от сградите.

— Това е моят самолет – каза гордо тя.

Нина не беше сигурна дали изобщо има с какво да се гордее – корпусът на двумоторния самолет бе боядисан в избледнял от времето жълт цвят, като на такситата, и изглеждаше поне четиридесетгодишен.

— О, не се тревожи – каза Ти Ди, правилно разчела изражението на лицето й. – Грижа се много добре за него, а в замяна той се грижи много добре за мен!

— „Пайпър Туин Команч” – добави Чейс. – Достатъчно малък, за да може да се приземи практически навсякъде, дори в обширните области с девствени гори – и е достатъчно голям, за да вози цял екип и неговото оборудване. А точно този крие няколко трика под капака си, в случай че се наложи да се измъкваме бързо. Което, според мен, непременно ще се наложи, след като си поговорим с Юен.

— Постарай се в престрелката да не убиеш президента Молове – предупреди го Ти Ди, докато отключваше вратата на хангара. – Гласувах за него.

— Не се тревожи, ще внимавам. Вече имам смъртни присъди в две африкански държави. Не ми трябва още една.

— Какво имаш? – изскимтя Нина.

— Нищо страшно – побърза да я увери Чейс.

Тя забеляза нещо на крилото на самолета.

— Това да не е… Това дупка от куршум ли е?

— Нищо страшно!

* * *

Ти Ди прелетя около четиристотин и петдесет мили на север-североизток от Габороне. Пътят им ги отведе над необятните пустинни равнини и сухи храсталаци на пустинята Калахари, преди да кацнат на една частна самолетна писта на петдесет мили западно от град Маун.

Чейс седеше на мястото на втория пилот. Нина смаяна погледна през рамото му към гледката на север. Отвъд прашната пустиня до самия хоризонт се простираше огромно зелено поле.

— Делтата на Окаванго – изчурулика Ти Ди. – Най-голямата континентална делта в света. Която е и огромен резерват. Ако не бяхте тук по работа, щях да ви заведа на екскурзия!

— Може би друг път – каза Чейс. – Освен това видиш ли веднъж разярен хипопотам, все едно си ги видял всичките.

Ти Ди се усмихна и започна да разговаря с наземния контрол, за да получи последни инструкции при кацането. Самолетът се наклони и пое на запад. Далечната красота на делтата беше заменена от…

— Дявол да го вземе! – промърмори Чейс. – Ей, че грозна дупка…

— Боя се, че защитата на околната среда и добивът на диаманти не се съчетават добре – каза София.

Нина не можеше да не се съгласи. Докато самолетът бързо се снижаваше, пред очите им се разкриваше гледка към мината на Юен, колосален кратер, издълбан в земята. Нина можеше да различи жълтите камиони, които се движеха нагоре-надолу по спираловидните пътеки, водещи до дъното на гигантската яма; тя се изненада, когато разбра, че все още се намират твърде далеч от шахтата. Камионите бяха огромни, в съответствие с ужасяващите мащаби на самата Нина.

От другата страна на ямата се виждаха също толкова грамадни цилиндрични кули и сгради, които приличаха на складове. Целият комплекс – шахтата и помощните сгради се простираше над една миля, а оградите в далечината, които заобикаляха мината, навеждаха на мисълта, че е оставен допълнителен терен за разширяване.

Самолетът кацна доста твърдо, придвижи се към края на пистата и беше упътен към един голям паркинг. Тук вече се бяха наредили безброй други самолети от малки чартърни едномоторни до корпоративни реактивни самолети. Очевидно се провеждаше голямо събитие.

Със също толкова голяма охрана.

Край оградата Чейс. Нина и София – Ти Ди остана в самолета – бяха посрещнати от група сериозни въоръжени мъже. Частна охрана, а не ботсванските въоръжени сили. Само един поглед бе достатъчен, за да може Чейс да разбере, че тези хора имат военно обучение. Стойката им, бдителността и начина, по който държаха оръжията си, го издаваха. Докато се приближаваше към тях с двата тежки сака с оборудване, той умишлено се отпусна, като се опитваше да изглежда колкото се може по-нетрениран.

Единият от пазачите протегна ръка, а другарите му съвсем леко смениха позицията си, за да пресрещнат новопристигналите.

— Добър ден, добре дошли в диамантена мина „Юджем” – произнесе той механично. – Мога ли да видя пропуските и личните ви карти?

София заговори, вкарвайки аристократичния си акцент.

— Добър ден. Аз съм София Блек от информационното бюро на СЛМВ в Кейптаун. Това е Еди Кеис, моят оператор, и Нина Джоунс, тонрежисьор. – Тя подаде на пазача документите, с които ги бе снабдила Ти Ди.

Той ги свери със своя списък с гости и изхъмка одобрително.

— Благодаря ви – каза тон, като й върна документите. Друг мъж прокара детектор за метал по телата им, който засече разни дребни предмети, като ключове и монети. Първият мъж им прегледа багажа.

— Бихте ли включили това, ако обичате? – той посочи към обемистата видеокамера, която извади от единия сак на Чейс.

Той се подчини и камерата оживя. Охранителят погледна през визьора, дори отвори вратичката на гнездото за касетата и погледна вътре.

— Камера, комплект батерии, резервни касети, микрофон на стойка, сандвичи – каза Чейс, като ги посочваше последователно. – Хей, имате ли нещо против да ви заснема? Нали се сещате, за фон?

— Да, имам нещо против – каза твърдо охранителят. Докато Чейс отново опаковаше багажа си, мъжът прегледа малката раница на Нина и откри вътре само една папка. Прегледа първите няколко листа със записки, без да изглежда особено заинтересуван, след което и я върна и продължи с предишния отегчен глас: – Диамантена мина „Юджем” предупреждава всички посетители, че кражбата на диаманти е изключително тежко престъпление, което се наказва жестоко в наказателното и гражданското право на Ботсвана. Благодаря ви, можете да влизате. Моля, изчакайте автобуса ей там – той махна към няколкото пейки край пътя, където вече чакаха и други хора.

— Мерси, друже – каза Чейс, вдигайки саковете. – Ед Кеис*!? – изсъска той на София, докато се отдалечаваха. – Адски смешно, мамка му. Чувствам се като пълен идиот.

[* Игра на значения: case(англ.) означава „куфар“, „сандък“, а също така „чешит“, „напълно негоден човек“. – Б.пр.]

— Просто се пошегувах.

— Поне ни пуснаха вътре – каза Нина.

— Да, сигурно трябва да съм благодарен за това. – Чейс постави ръка на рамото на София. – Добра работа.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти.

След няколко минути автобусът пристигна и чакащите, които се оказаха представители на различни световни медии, се качиха. Чейс се настани на една по-задна седалка, а София седна до него. Нина се почувства пренебрегната и се настани на седалката зад тях. Няколко минути по-късно се качи още една по-малка група хора и автобусът потегли.

Щом се убеди, че никой не го гледа, Чейс извади дългата стойка на микрофона от сака и я отвори. Тя се оказа куха и в нея бяха натъпкани разглобеният му пистолет „Уайлди” и кобура му. Той се наведе над сака между седалките и, прикривайки с тяло ръцете си, бързо сглоби големия пистолет, сложи си кобура, пъхна в него оръжието и облече коженото си яке, за да го прикрие.

— Мислех, че се опитваш да намалиш стрелбата по хора – прошепна София.

— Ами знаеш ли, то е като диетите известно време ги спазваш, а после… – Чейс се ухили на шегата си, но после лицето му придоби студен израз. – А и след онова, което се случи на Нина, някой просто заслужава да бъде застрелян.

Нина не каза нищо, обидена донякъде от това, че чак сега си беше спомнил, че тя е с тях.

Автобусът намали. Тя погледна напред и видя, че приближават пропускателен пункт. Върху изровената с булдозери земя се издигаше висока ограда от гофрирана ламарина, която се простираше надалеч в двете посоки. Но не това привлече вниманието й.

— Танкове?

— Сигурно са част от президентската охрана. Малка проява на сила, за да покажат на всички колко сериозно се грижат за сигурността на своите диамантени мини – отбеляза Чейс. Двата танка, боядисани в камуфлажни цветове, които пазеха входа от двете му страни, бяха „Леопарди”, сравнително остарели немски модели, отдавна заменени на запад от по-модерни оръжия, но все още притежаващи страховит вид.

— Не съм изненадана – каза София. – Три четвърти от печалбата на Ботсвана идва от износа на диаманти.

Чейс изпръхтя.

— Никога не съм разбирал какво толкова намират в тях. „Ооо, погледни го, толкова е блестящ!” Да, и струва колкото едномесечна заплата. Със същия успех мога да си излъскам и парче стъкло.

— Точно така – саркастично го репликира Нина. – Нищо не може да каже по-добре „Обичам те” от един стъклен пръстен.

— Не знаех, че си падаш по такива неща. Дори не съм си го и помислял – отряза я Чейс.

— Еди! – прекъсна го София. Той се намръщи и мълча през цялото време, докато автобусът минаваше през портала, а зад гърба му Нина беснееше.

Автобусът продължи по един път, която минаваше точно по ръба на огромната яма. Нина не можеше да възприеме гигантските й размери, нито абсолютната й грозота — огромни багери, които ежечасно изтръгват тонове пръст от недрата на земята. Работници в мината, облечени в ярко оранжеви комбинезони, упътиха автобуса встрани от обичайния трафик – пътят се използваше предимно от големи самосвали. Нина си помисли, че няма да преувеличи, ако каже, че са с размера на къща.

Със своите осем метра височина, малко под шестнайсет метра дължина и товарен капацитет от шестстотин тона,

„Либхер Т282В” бе най-големият самосвал в света, който струваше малко над три милиона долара. А мината „Юджем” притежаваше около трийсетина от тях, един непрекъснат конвой, който се движеше тромаво нагоре по огромния спираловиден път от дъното на ямата до преработвателното предприятие на върха, след което се връщаше долу, за да бъде натоварен отново. В добива на диаманти по-голям винаги означаваше по-добър; колкото повече пръст и скала можеха да се изнесат с един курс, толкова повече диаманти щяха да бъдат отсети наведнъж – и щяха да се спечелят повече пари.

Чейс наблюдаваше как един от празните гиганти изгромолява край тях, отправяйки се надолу към дъното на ямата, като се движеше изненадващо бързо за нещо толкова огромно.

— Дявол да го вземе! Страхотна играчка.

Автобусът Нина край един голям плакат, на който бе изрисувано ботсванското знаме, логото на „Юджем” и лозунга: „Най-големи, най-добри: заедно в успеха”. Зад него се намираше крайната им цел, покрита сцена, която се издигаше точно до административната сграда. Пред нея имаше няколко редици седалки като тези по стадионите. Встрани се издигаше огромна шатра. Между нея и паркираните наблизо камиони на компании за кетъринг сновяха сервитьори и сервитьорки, облечени в бели униформи.

Чейс си погледна часовника.

— Кога би трябвало да започне тоя цирк?

— В два часа – отговори София.

— Значи разполагаме с около час да открием Дик, преди той да се качи на сцената заедно с президента, защото предполагам, че тогава вече ще ни бъде много трудно да си поговорим с него насаме. Предполагам, че след това той изобщо няма да се появи сред публиката.

— Едва ли – каза София. – Доколкото си спомням програмата, съпругът ми възнамерява да се махне по най-бързия начин от Ботсвана. Наблизо го чака хеликоптер, който ще го отведе до летището веднага, щом свърши официалната церемония.

— Къде щяхте да ходите след това? – попита Чейс. Защото ако го изпуснем тук, ще бъдем прецакани, но току-виж получим втори шанс.

— В Швейцария. Но след като си тръгнах, той може и да е променил плановете си.

Автобусът спря до главния вход на шатрата. Чейс вдигна саковете. След като слязоха, те бяха упътени към огромната тента. По стените и бяха накачени големи плакати, показващи технологичното превъзходство на мината; гигантските камиони, още по-грамадните багери, които ги пълнеха, охранителните системи, които осъществяваха мониторинг и защита на ценните камъни, дори един дирижабъл, който използваха за откриването на нови диамантени ръкави край Окаванго. Вътре вече имаше около двеста души, шведските маси бяха подредени, а сервитьорите предлагаха питиета. Отчетливо се забелязваше социалното разделение: две трети от интериора бяха заети от присъстващите представители на медиите и очевидно не чак толкова влиятелни гости, а с червени въженца беше ограден един по-малък район, предназначен за ВИП персоните.

— Опа – каза тихо Чейс, докато си проправяха път през тълпата. Той леко се снижи, като подкани София да направи същото. – Виждаш ли онова, което виждам и аз?

— Да – отговори тя. Нина се огледа и забеляза Юен, който стоеше във ВИП секцията заедно с малка група хора и се смееше.

Но не той привлече погледа й.

— Мамка му – прошепна тя, като също наведе глава и придърпа Чейс към себе си. – Това е той. Мъжът, който взе останалите страници!

Чейс предпазливо погледна натам.

— Човекът с вързаната на опашка коса?

— Това е Фанг – каза София. – Фанг И, личният му… може би „горила” е най-точната дума.

Нина се опита да го огледа по-добре. Фанг стоеше леко встрани от Юен, нещо в стойката му подсказваше за потискано нетърпение, очакване шефът му да приключи с разговора си. В едната си ръка държеше черния си бастун, а в другата носеше куфарче – Нина забеляза с внезапно вълнение, че то е заключено с белезници за ръката му. Точно както Братството бе донесло ръкописа на „Хермократ“ в Ню Йорк.

— О, Боже – каза тихо тя. – Според мен той носи пергаментите в онова куфарче.

— Със сигурност е нещо важно. – Чейс огледа шатрата. – Да му се не види. Не виждам как ще се доберем до него. Наоколо има твърде много „горили”. – Въжето, което разделяше шатрата, беше охранявано от няколко мъже, които носеха пистолети на коланите си.

— Можем да хванем Ричард, преди да започне обиколката – предложи София. – Познавам го, той ще има нужда от няколко минути, за да помедитира и да си облече чиста риза, преди да произнесе речта си. Най-вероятно ще се преоблече в административната сграда.

— Което означава, че трябва да се измъкнем оттук и да се промъкнем там – каза Чейс. – Добре, да видим дали не можем да се измъкнем през входа за сервитьори. Ще кажем, че търсим тоалетна или нещо такова.

— Ловък както винаги – отбеляза развеселената София, когато Чейс ги поведе през шатрата. Като че ли никой от останалите гости или персонала не им обръщаше внимание. Той провери дали някой не ги следи, накани се да хукне през вратата...

— Чакай, чакай! – каза Нина. – Погледни! – Тя посочи към ВИП района. Юен най-после бе приключил с разговора си и Фанг го отведе настрани. Той вдигна куфарчето и го отвори. Вътре имаше...

Нина със затаен дъх наблюдаваше как Юен внимателно изважда нещо и се обръща с гръб, за да го скрие от останалите хора, които стояха наблизо. Тя нямаше нужда да го види добре, за да разбере какво е.

Това бе липсващата част от книгата, сигурна беше. Откраднатите страници от платоновия „Хермократ“.

Останалата част от картата, която щеше да я отведе до гробницата на Херкулес.

— Това е тя, това е книгата! – прошепна възбудено тя, като едва се сдържаше. – Тук е, той я е донесъл!

— Добре де, успокои се, ще получиш удар – каза презрително Чейс. Тя се намуси и погледна отново към Юен и Фанг. Юен прегледа страниците, след което ги върна обратно и каза нещо на своята „горила”. Фанг кимна, затвори куфарчето и излезе. Един от охранителите отстъпи и го пусна да излезе през един заден изход.

— Трябва да го проследим! – каза Нина. – Трябва да си върнем страниците!

Чейс се намръщи.

— Чакай малко, дойдохме тук заради Юен, забрави ли?

— Не, Еди, тя е права – каза София. – Книгата е у Фанг и него никой не го пази. Цялата охрана ще бъде съсредоточена около мъжа ми и президента, когато пристигне. Можем да си върнем книгата – и тогава единственото, което ни остава, е да се върнем при самолета.

Чейс погледна към изхода, през който бе излязъл Фанг, и въздъхна през зъби.

— Добре, да му свием куфарчето. Но ще трябва да побързаме, ако искаме да го хванем. – Той остави саковете на земята и се шмугна през вратата.

Тримата излязоха край камионите на компаниите за кетъринг. Двама мъже от униформения персонал ги погледнаха с безразличие и продължиха да приготвят храната. Скоро стана ясно и защо не бяха проявили интерес. В шатрата не се пушеше. От количеството угасени фасове на земята се разбираше, че това е единственото място, където представителите на медиите можеха да изпушат по една цигара.

Чейс ги поведе покрай шатрата и надникна зад ъгъла. Пред изхода, през който бе излязъл Фанг, стоеше един охранител, но той бе обърнат с гръб към Чейс, защото наблюдаваше двама мъже, които носеха две дървени стълбички към откритата площ, маркирана с бял кръг. Очевидно се приготвяха за пристигането на хеликоптер, най-вероятно с президента Молове.

Чейс забеляза Фанг, който се бе запътил към паркираните край административната сграда бели тойоти-лендкрузър.

— Виждам го – каза той на двете жени. – Изглежда, възнамерява да се повози.

— Какво, да не би вече да си тръгва? – попита разтревожено Нина. – Ако тръгне към летището...

— Ще го последваме – каза София. Чейс провери дали охраната е заета, след което пробяга няколко ярда и се скри зад последния в редицата паркирани булдозери. София и Нина бързо го последваха.

Фанг се качи в един от лендкрузърите и протегна ръка към сенника, откъдето изпаднаха ключовете. Той запали двигателя и сигналните лампи на покрива се включиха.

Чейс се придвижи снишен край редицата багери, докато не стигна до последния. Надникна иззад него и видя как Фанг потегля. Лендкрузърът заобиколи площадката за кацане – малко по-нататък имаше още една, заета от хеликоптер „Джет Рейнджър”, с логото на „Юджем” – и се скри зад шатрата.

Чейс разкопча кожения кобур, в който се криеше неговият „Уайлди“ след което махна на Нина и София да изтичат към най-близкия лендкрузър. Докато те прекосяваха откритото пространство, той не сваляше очи от охранителя с ръка на пистолета, но мъжът продължаваше да гледа на другата страна. Щом жените намериха прикритие, той хукна към тях.

— Добре – каза Чейс и отвори шофьорската врата. – Аз ще карам. – София отвори вратата на предната седалка, като отново остави Нина да седи зад тях. Щом седна в колата, Чейс тупна сенника и ключовете паднаха в шепата му. – Изглежда тук си нямат проблеми с уличните гангстери. Ако бяхме в Англия, тази кола да е изчезнала не за шейсет, ами за шест секунди.

— Намираме се на двайсет мили от най-близкия град – напомни му София. Чейс се ухили и запали двигателя.

— Кхъм… – престорено се прокашля Нина. Чейс и София се обърнаха назад и видяха, че тя държи две бели каски. – С това на главите може да изглеждаме по-малко подозрителни.

София изглеждаше впечатлена.

— Много добра идея. – Тя си сложи едната от пластмасовите каски, докато Чейс с пъшкане се опитваше да нахлузи другата на главата си. Когато колата потегли, Нина също си сложи една.

За миг Чейс се разтревожи, че може да е изгубил следите на Фанг, но щом подминаха шатрата и сцената до нея, отново забелязаха другия лендкрузър. Изглежда, че не бяха привлекли вниманието ма пито един от работниците в мината, които подминаваха.

Чейс последва колата на Фанг, като се стараеше да не вдига повече от трийсет километра в час и да стои по-надалеч от преминаващите самосвали. Когато приближиха до пътя, които водеше към летището, той с изненада забеляза, че Фанг не поема по него.

— Хей, накъде се е запътил?

Нина проследи пътя с поглед.

— Изглежда, отива в мината.

Чейс продължи да кара след Фанг, като леко намали скоростта, защото не искаше да се приближава твърде много. Но нямаше как да прикрие факта, че го следи – по пътя се движеха само големите камиони. Той погледна към София.

— Какво има там долу?

— Нямам представа – отговори тя. – Това, че нося каска не ме прави експерт в добива на диаманти.

Те продължиха да слизат надолу по дългия спираловиден път, дълбоко в ямата. Самосвалите следваха по-дългия, по-лесен маршрут, но Фанг насочваше своя автомобил 4x4 към по-стръмните склонове и минаваше напряко между нивата. Чейс го следваше на няколкостотин ярда. Вече приближаваха дъното на кратера, която бе сцена на непрекъсната механична дейност.

Гигантските мобилни багери, които правеха дори грамадните самосвали да изглеждат като джуджета, разкъсваха стените на ямата с огромните си въртящи се гребла, които наподобяваха острие на циркуляр. Посредством транспортни ленти изкопаното се отвеждаше до баластови хопери, които го изсипваха в каросериите на чакащите самосвали. Шумът беше ужасяващ, а облаците прах се вихреха над главите им.

— Исусе! – каза Чейс, който внимателно караше след Фанг между колосалните машини. – Тези могат да ги пуснат във „Войната на роботите“.

— Само гледай да не се приближаваш твърде много – каза Нина, като се сви от страх при трясъка, които се чу, когато един скален отломък, по-голям от техния лендкрузър, се стовари в каросерията на един от самосвалите. – Не искам да свърша като червено петно върху нечий сватбен пръстен.

— Кървав диамант, в буквалния смисъл – изкоментира София и накара Чейс да се разсмее. Въпреки че беше много притеснена, Нина се подразни, че не се беше сетила първа за шегата.

От доста време не го беше карала да се смее…

Но всички тези мисли изчезнаха в миг, щом Чейс каза:

— Той спира.

Тя се опита да види другия лендкрузър през слоя мръсотия, който покриваше предното стъкло, и го видя спрял пред входа на някакъв тунел в калното дъно на ямата, далеч от бучащите машини.

— Това минна шахта ли е? – попита озадачена София. Защо тук ще има минна шахта? Това е кариера.

— Мислех, че не си експерт – каза Нина, без да се опитва да скрие сарказма си.

— Не съм, но знам какво означава „кариера“ – Гласът на София също бе пълен с ирония. – Това не трябва да го има тук.

— Да, но го има – заяви Чейс, – и ние ще влезем вътре. – Те наблюдаваха как Фанг, все още с куфарчето в ръка, си слага каска на главата и бързо влиза в тунела, къде го бе посрещнат от друг мъж. Те размениха няколко думи и се изгубиха във вътрешността.

Чейс спря до колата на Фанг.

— И така, какво ще правим? Да го чакаме ли да излезе и тогава да вземем картата или да тръгнем след него?

— Влизаме вътре – твърдо каза София. – Каквото и да има там, то сигурно е свързано с делата на съпруга ми. Едва ли е съвпадение, мястото му не е тук. А Фанг може да е влязъл вътре, за да даде страниците на някой друг. Ако им изгубим следите сега, може повече да не ги видим,

— Добре. Но вие двете ще ме чакате тук.

— Няма да стане – възпротиви се Нина, като посочи към багерите. – Ами ако надзирателят дойде да ни пита какво правим тук? Ако някой повика охраната, край на всичко – от тази дупка има само един изход.

Чейс кимна недоволно.

— Добре де, добре. Просто… внимавайте. Ако усетите, че се задават неприятности, бягайте обратно към колата и се махайте от ямата.

— И какво, да те изоставим? – попита Нина.

Той измъкна пистолета си и я погледна снизходително.

— Мога и сам да се погрижа за себе си.

— А аз не мога ли? Не че имах голям избор онзи път, когато ми избяга на другия край на света…

— Мисля, че сега не е подходящ момент за това – прекъсна я остро София. Тя отвори вратата и излезе навън, предотвратявайки по-нататъшни спорове. Чейс се намръщи на Нина и сам слезе от колата.

Останала сама в колата, Нина вбесена удари с юмруци в седалката и също излезе от лендкрузъра.

Входът на тунела, който се разкри пред нея, бе широк около десет фута. Почти идеално кръгла дупка, която се губеше в прашната кафява земя. От тавана, разположени на големи разстояния, висяха крушки със слаба светлина. Това и припомни неприятните преживявания в тунелите под Ню Йорк. При мисълта за тях тя настръхна.

Добре ли си? – Попита Чейс. Той нежно постави ръка на рамото й.

— Добре съм – каза тя, като се отдръпна от него и нарами раницата си. – Да вървим да намерим картата

~1о~

Чейс водеше, като използваше дървените греди в тунела, които служеха като подпори, за прикритие. Фанг и другият мъж вече се бяха изгубили в мрака.

Колкото по-навътре слизаха, толкова по-слабо се чуваше непрекъснатият грохот на багерите отвън. Но Нина чу някакъв друг механичен шум отпред.

— Поне никой няма да ни чуе като идваме – отбеляза Чейс. В далечината се виждаха светлини и някаква обширна пещера, където може би се намираше източникът на буботенето. Силуетите на Фанг и неговият спътник се очертаха за миг на фона на електрическата светлина, но в края на тунела те завиха и се изгубиха от погледа им.

— Добре, мисля, че вече можем да ускорим крачка. Но за всеки случай се придържайте край стените.

Той се затича напред, като от време на време се обръщаше назад, за да се увери, че никой не е влязъл в тунела след тях. Не след дълго достигнаха до края на тунела.

Чейс предпазливо надникна иззад последната подпора и видя голяма правоъгълна камера. От нея излизаха още три тунела, които се отправяха в различни посоки надолу под земята. Сега вече беше ясно и как са успели да ги изкопаят: една голяма пробивна машина с гъсенични вериги се мъдреше в центъра на камерата. Тя бе оборудвана със сложна плетеница от взаимно свързани конични свредели, покрити с грапави метални плочи за по-лесно разкъсване на скалите и почвата.

Но шумът не идваше от тази машина.

От трите тунела излизаха транспортни ленти, която пренасяха изкопаната пръст до един по-широк транспортьор, издигащ се на почти двайсет фута над земята, който изсипваше всичко в трошачката под него. След това стритата на прах руда се пренасяше до нещо, което според Чейс беше някакъв вид преработвател. Той не можеше да види какво става вътре, но по-голямата част от рудата се изхвърляше на една голяма купчина в ъгъла на камерата. Онова, което се копаеше тук, се съхраняваше в черни метални бидони, които бяха наредени върху една платформа.

В дъното, зад машините, се намираха няколко сглобяеми кабини на по два етажа. С трошачката ги свързваха няколко боядисани в жълто въжени мостчета.

— Какво е това, дявол го взел? – зачуди се Чейс. Защо човек би скрил диамантена мина с диамантена мина?

— Според мен това тук няма нищо общо с диамантите – каза Нина. Тя се наведе и изчопли с показалец нещо от стената.

— Господи – ахна Чейс. Нина държеше в ръката си едно камъче с големината на грахово зърно. То бе грубо, необработено… но в никакъв случай не можеше да бъде сбъркано.

Диамант.

— Просто го видях там. – Тя се върна малко назад в тунела и посочи с пръст. – Ето тук има още един.

— Съпругът ми винаги се е хвалил, че това е най-богатата мина в страната, може би дори в света – каза София. – Щом диамантите се намират толкова лесно, изглежда, че той въобще не се е шегувал.

— Да, но на тези никой не им е обърнал внимание – отбеляза Нина. – Каквото и да копаят тук, то с много по-ценно от диамантите. Но какво ли е то?

Чейс погледна към металните бидони, наредени край преработвателя.

— Дай да видим какво е.

Той извади пистолета си и се затича към трифутовите бидони, като не изпускаше от погледа си кабините. София го последва. Нина се поколеба, после пусна диамантчето в джоба си и хукна след тях.

Чейс огледа бидоните, по които не се забелязваше никаква маркировка. Капаците им бяха плътно затегнати посредством крилчати гайки, завити върху дебели болтове. Съдейки по частта от болта, която стърчеше навън, изглежда контейнерите бяха дебели поне два инча. Достатъчно дебели, за да задържат нещо опасно… или да го предпазват.

Чейс започна да се досеща каква е целта на преработвателя. Той се огледа, видя контролната конзола и под нея една кутия с инструменти. Той я отвори и измъкна един френски ключ.

— Не сваляйте очи от кабинките – каза той на София и Нина, прибра пистолета и кобура му и стегна ключа около една гайка и натисна силно. След като няколко секунди му се опъва, гайката най-после се отвъртя

Чейс я разви максимално бързо, след това направи същото и с останалите гайки. Най-накрая освободи капака. Трябваше да се напъне, за да го отмести, защото беше тежък като капак на шахта.

Те погледнаха вътре и видяха…

Натрошена сива руда с метален блясък, която изпълваше бидона.

— Определено не са диаманти каза Нина и се пресегна да вземе едно късче.

Чейс я сграбчи за китката.

— Недей! – Предупреждението, съдържащо се в тази единствена дума, я накара да потрепери.

— Знаеш ли какво е това? – попита тя.

— Да. Знам. – Той я погледна сурово. Отдавна не беше виждала това изражение на лицето му. Смразяваща, съсредоточена решителност. Чейс се беше потопил изцяло в работата си. – Това е уран.

Нина отскочи назад.

— Сигурен ли си?

— Имал съм си работа с оръжия за масово поразяване, така че да. Сигурен съм. – Той върна капака на мястото му. – Трябва да се махнем оттук. Веднага.

— Ами картата? – попита Нина, като погледна нагоре към кабините.

— Майната й на картата – отговори студено Чейс. Той зави обратно гайките. – Трябва да се махнем оттук и да се свържем с ООН, да ги предупредим какво сме открили. И трябва да го направим, преди да са усетили, че сме били тук. Ако ни хванат, мъртви сме.

Страхът надделя над гнева, който Нина изпитваше към Чейс.

— Но уранови мини има по цял свят…

— И всяка една се наблюдава много отблизо – прекъсна я той. – Международната агенция за атомна енергия знае точно колко уран има в обръщение – и откъде идва, и къде го обработват. Ако терористите се сдобият с ядрено оръжие и го задействат, в зависимост от това кой го е направил, ще се отчетат различни радиоактивни следи, защото уран за военни цели се произвежда по различни начини. Така можем да проследим бомбата до нейния създател. – Той затегна последната гайка. – Но ако съществуват запаси от уран, за които никои не знае откъде идват, това прекъсва следата още в самото начало. А и ако разполагате преработвателни заводи…

— Съпругът ми притежава индустриални предприятия по цял свят – каза София. – Ако съществува човек, който може тайно да построи преработвателен завод, то това е той.

— Което означава, че може да прави атомни бомби и да ги продава на терористи и държави от „Оста на злото” без никой да знае за това – докато някоя от тях не избухне. – Чейс затегна последната гайка колкото се може по-здраво, след което хвърли ключа обратно в кутията с инструменти. – Хайде, трябва да тръгваме.

Нина не помръдна.

— Почакай…

— Не – тросна се Чейс. – Забрави за тая твоя карта; тя вече не е важна. – Той я улови за ръката.

— Нямах предвид това! Не чуваш ли?

Но лицето му бавно се изписа разбиране и той погледна към единия тунел. Оттам се носеше бръмчене на мотор, което постепенно се засилваше…

От изхода на тунела влетя ниско и тумбесто камионче. В каросерията му се возеха четирима мъже, облечени с мръсни работни комбинезони. Единият от тях погледна към преработвателя и на лицето му се изписа шок при вида на тримата непознати, които стояха върху него. Той измъкна едно уоки-токи от колана си и започна да вика нещо в него, а шофьорът зави към неканените гости.

— Мамка му! – Чейс измъкна пистолета си и стреля. Мъжът с уоки-токито излетя от каросерията на камиона, от гърдите му плисна кръв. Шофьорът бързо смени посоката и се засили към тунела, който водеше навън, а другите двама работници скочиха от каросерията и хукнаха да си търсят прикритие.

Към силния шум от машините се прибави и бесния вой на аларма. Предупреждението на мъжа бе прието.

Вратите на кабините се отвориха и на въжените мостчета се появиха тичащи хора. Фанг се показа от един прозорец.

Той забеляза Нина…

И се усмихна.

— Бягай! — извика Чейс, като бутна Нина към изхода. София вече беше побягнала натам. Той отново вдигна пистолета си и се прицели в шофьора. Ако успееха да откраднат камиона, това щеше да им даде някаква преднина в тунела...

Зад гърба им се чу стрелба от автоматично оръжие. Пред краката на София се образуваха малки гейзерчета от пръст и парченца камъни, които блокираха пътя й. Тя заслони очите си с ръка, за да ги предпази от летящите отломки и хукна назад, към преработвателя. Нина изпищя и се скри зад машините от летящите край нозете й куршуми.

Чейс се обърна и погледна към кабините. Мъжете вече слизаха по стълбите, а от горния етаж човекът, когото беше видял заедно с Фанг, изстреля нова серия куршуми от картечния си МП-5.

Той не се опитваше да убие нарушителите. Той се отиваше да ги задържи вътре, да им попречи да избягат.

Чейс стреля два пъти по него, но мъжът се изтегли назад по мостчето, а куршумите от магнума оставиха дупки по стените на кабината зад него.

От страни се чуха нови изстрели от МП-5: Фанг се бе присъединил към атаката от вратата на кабината. За разлика от другия мъж той се целеше точно, право в Чейс, който стремително се хвърли зад преработвателя, за да се прикрие.

— Господи! – изпъшка Чейс, а зад гърба му куршумите звънко се удряха в тежката машина. Нина и София се бяха свили зад трошачката, на няколко ярда от него. – Те ви искат живи! – извика той.

— Ами теб? – проплака Нина.

— Не съвсем! – Той надникна за миг зад ръба на преработвателя и този бегъл поглед му разкри всичко, което искаше да узнае. Фанг тичаше надолу по мостчето към другия край на трошачката, а другият мъж клечеше с насочен МП-5 право към неговото укритие. Очакваше да последва стрелба и беше прав – от металния Корвус на машината започнаха да отскачат куршуми…

Изведнъж стрелбата спря.

Почти несъзнателно Чейс бе броил изстрелите още от самото начало. Пълнителят на МП-5 съдържаше трийсет патрона и те бяха свършили. Следваше презареждане.

Той не позволи на мъжа да стигне до него. Изскочи от прикритието си и стреля само веднъж. Куршумът се заби право в гърдите на стрелеца, докато той зареждаше новия пълнител. Мъжът падна назад, мъртъв.

— Еди!

Той се обърна и видя как един от работниците в мината заобикаля трошачката и сграбчва Нина в мечешка прегръдка. Тя риташе и се извиваше в ръцете на мъжа, което означаваше, че Чейс не може да рискува и да стреля в него…

София удари мъжа във врата с един огромен френски ключ. Чупенето на кости можа да се чуе дори през шума, който вдигаше трошачката. Той веднага се строполи на земята, но повлече и Нина със себе си, стоварвайки се върху нея.

— София! – извика предупредително Еди. Изпод транспортната лента изскочи друг мъж и се хвърли към нея, но Еди стреля и той побърза да се скрие обратно. София му кимна с благодарност.

Изведнъж очите й се заковаха в нещо над главата му…

Еднин мъж скочи върху него от мостчето над главата му, събори го на земята и пистолетът излетя от ръката му.

София издърпа безчувственото тяло на минния работник от Нина и й помогна да се изправи. Изпод транспортната лента изскочиха други двама мъже и се устремиха към тях. След като видяха, че Чейс вече е обезоръжен, двамата работници от вече изчезналия камион бяха събрали смелост и също тичаха към тях от другата страна.

Чейс зърна коляното на нападателя си да се насочва към слабините му и успя навреме да се извърти настрана, а ударът, който бе предназначен да го изпрати в безсъзнание, докара само няколко сълзи в очите му.

— Ти, копеле! – изплю се той и ритна с крак. Улучи пищяла на мъжа и той се строполи по лице на земята. Последвалият удар с лакът във врата на миньора доведе до изплюването на задоволително количество кръв и зъби.

Чейс се огледа за София и Нина и ги видя да се изкачват с бясна скорост, но въжените стълби, които водеха към мостчетата на първото ниво. След миг четиримата мъже, който ги преследваха, стигнаха в подножието на стълбите, двама от тях се впуснаха след жените, а другите двама се устремиха към него.

Нямаше време да си търси пистолета. Първият мъж не беше въоръжен, вторият размахваше стоманена тръба. Чейс скочи срещу тях със свити юмруци.

Те се разделиха, за да го нападнат едновременно от двете страни. Мъжът с тръбата го нападна пръв, замахна с пълна сила към гърдите му и го принуди да отскочи назад – така попадайки в обхвата на другаря му.

Той сграбчи Чейс откъм гърба, като се отиваше да го обездвижи, докато другият нанесе втори удар...

Нина изтича по мостчето – и спря рязко, когато видя друг мъж да се задава от срещуположния му край и да минава край вертикалния транспортьор.

— Ох, мамка му!

Двамата мъже, които ги преследваха отзад, вече се бяха изкачили на мостчето и единият се хвърли към София с протегнати ръце, за да я хване. Тя вдигна едната си ръка в напразен опит да го спре.

Миньорът я сграбчи, но тя изненадващо бързо се освободи и улови неговата, като я изви зад гърба му. Преди изненаданият човек да успее да реагира, тя го завъртя към София, с лявата си ръка го улови за лакътя и натисна. Чу се ужасно хрущене, когато счупената му ръка се извади от ставата.

Агонизиращият му писък бе достатъчен, за да спре другия мъж, който вървеше след него. София го отблъсна, хвана се за двата успоредни парапета и се оттласна във въздуха, като заби и двата си крака в гърдите на пищящия от болка мъж. Той отлетя назад, блъсна миньора, който стоеше зад гърба му и двамата паднаха едновременно.

Нина зяпна от изумление.

— Еди ме научи на това – бързо й обясни София.

— Но мен не ме е научил!

Еди обаче се справяше далеч не толкова добре, колкото ученичките му. Мъжът, който го държеше за ръцете, беше силен и той не можеше да се освободи. Тръбата се люшна… а Чейс се наведе напред и мъжът се озова на гърба му. Със звучен трясък тръбата се заби в каската, покриваща главата му.

Чейс стовари изпадналия в безсъзнание човек на земята. Ужасен от мисълта какво бе причинил току-що на другаря си, вторият мъж не успя да реагира навреме, когато Чейс го събори на земята и му нанесе три мощни удара, които превърнаха лицето му в каша.

София се стрелна край Нина и грабна малкия пожарогасител, който бе окачен на една кука до стълбата. Тя тръгна към мъжа пред тях, размахвайки пожарогасителя като тояга. Той се поколеба за миг, след което започна бавно да се приближава към нея.

— Какво правиш? – проплака Нина. Мъжът със счупената ръка продължаваше да пиши, но другият миньор бе започнал да се съвзема и вече се изправяше на крака.

— Тичай при него! Свали го! – извика й София, без да сваля очи от човека, който се приближаваше към нея.

— Но аз не мога да го сваля! – Нина се огледа отчаяно. Наблизо нямаше нищо, което да може да използва като оръжие, а съвзелият се миньор стоеше между нея и стълбите… Нямаше начин да избяга надолу…

Което означаваше, че единственият изход беше нагоре.

Тя започна да се катери нагоре по въжената стълба, прашните стъпенки скърцаха под краката й. Стълбата я отведе до малка контролна платформа, която се намираше на върха на транспортната лента, точно над трошачката – а оттам висеше друга стълба, която стигаше до земята.

Стълбата се заклати. Мъжът я беше последвал. С нарастващ страх тя продължи да се изкачва.

Чейс се изправи и се огледа за двете жени.

— Ох, мамка му – промърмори той, като видя София, изправена срещу мъжа в единия край на мостчето, докато Нина се изкачваше по стълбата край транспортната лента, преследвана от друг мъж.

Работата никак не беше добре.

Той забеляза пистолета си, лежащ под металната рамка, върху която се намираше преработвателя, и хукна към него.

София вече се намираше само на няколко фута от своя противник. Мъжът внимателно наблюдаваше движенията й и се опитваше да предугади следващото й действие. Тя стисна още по-здраво пожарогасителя в очакване на подходящия момент.

Нина почти бе стигнала до върха на стълбата. Треперенето й се засили, а преследвачът й се приближаваше все повече.

Чейс протегна ръка под рамката и сграбчи пистолета си. След това изтича на открито, прицели се в мъжа, който се изкачваше по стълбата…

В камерата отекна нов звук, дълбок, свиреп, бумтящ. От двойния ауспух на пробивната машина в центъра, наподобяващ дяволски рога, изригна мазен пушек и двигателят й забоботи. Скоростите й се превключиха със стържене и тя се люшна напред като се засили по коловозите си с плашеща бързина…

Право към Чейс.

— Мамка му! – Фаровете, които се криеха между свределите, се включиха и го обляха със снопове светлина. Той стреля в тях и пръсна единия, но не засегна нито сондьора нито шофьора на машината. Сякаш разгневени от стрелбата му, свределите се завъртяха и започнаха да разпръскват фрагменти от натрошени камъни във всички страни. Той се обърна и хукна към преработвателя.

— Еди! – извика София, но гласът й се изгуби в шума, който вдигаше пробивната машина. Миньорът се възползва от временното й разсейване и направи своя ход…

Нина се изкачи до върха на стълбата и погледна надолу от клатещата се платформа. Видя как Чейс бяга от преследващата го машина и как София се е вкопчила в миньора видя и как нейният противник се катери по стълбата.

Тя се вкопчи в единствения парапет и прекоси платформата. Под краката й тракаше транспортьора, който изсипваше скалните късове в зейналата паст на трошачката. Тя протегна ръка към парапета на следващата стълба, водеща надолу…

Тогава долу, в ниското, забеляза втори мъж. Той се появи от една от кабините и вдигна картечния пистолет, изпуснат от мъжа, когото Чейс беше застрелял. Прицели се – не в нея, а в преработвателя, зад който Чейс възнамеряваше да се скрие!

— Еди, върни се! – изкрещя тя.

Дори през оглушителния шум на пробивната машина Чейс дочу името си и веднага разбра, че Нина се опитва да го предупреди нещо. Той се хвърли към преработвателя и куршумите засвистяха над главата му. На мостчето имаше още един стрелец, който се опитваше да го закове.

Пробивната машина изтрополя край преработвателя и също като танк се завъртя със скърцане върху гъсениците си.

Между преработвателя и свределите нямаше достатъчно място, за да може Чейс да се промуши. А ако се опиташе да заобиколи пробивната машина от другата страна, щеше да се окаже на мушката на очакващия го стрелец…

София се бореше с мъжа на въженото мостче. И двамата се опитваха да се доберат до пожарогасителя. Тя се опита да го ритне в чатала, но той се извъртя настрана и отби удара с хълбок. Ухили й се подигравателно за предвидимата атака, но тя просто натисна ръчката на пожарогасителя и запрати в лицето му струя замръзнал въглероден двуокис.

Мъжът ахна и това влоши нещата още повече, защото гърлото му се напълни със задушаващата пяна. Той пусна пожарогасителя и София го заби с всичка сила в челото му. Мъжът се просна на земята, тя го прескочи, хукна към края на въженото мостче…

И замръзна.

Срещу нея стоеше Фанг с вдигнат пистолет.

— Лейди София! – каза той. – Моля ви, пуснете пожарогасителя и елате с мен.

Тя нямаше друг избор, освен да го хвърли през парапета върху издигащата се транспортна лета, която бързо го отнесе.

Нина видя, че София се подчини и изруга, преди да започне да се спуска по втората стълба. Ако успееше да слезе на долното ниво, щеше да се опита да отвлече вниманието на стрелеца, така че Чейс да се измъкне от капана, в който беше попаднал…

Някой я улови за дясната ръка и я дръпна назад с такава лекота, сякаш тя бе парцалена кукла. Миньорът я повлече по платформата и грубо изви ръката й зад гърба, като притисна коляно в гърба й и залепи бузата й на металната скара.

Тя замахна със свободната си ръка към него, но без особен ефект. Под нея с дрънчене се движеше мръсната лента на транспортьора. Миньорът изви ръката й още повече, опънатите й сухожилия пламнаха от болка.

Тя изпищя…

Машината се приближаваше все повече към Чейс, долните й свредели разораваха пода и пръскаха на всички страни кал и камъни. Той надникна зад ъгъла на преработвателя, но веднага се дръпна назад, защото край лицето му профуча куршум, който се разплеска в машината. С разтупкано сърце той отново стреля в пробивната машина с отчаяната надежда, че може да извади късмет и да улучи някой важен компонент, но куршумът просто отскочи от въртящия се метал.

Оставаха му само няколко секунди да избере между това да бъде застрелян или премазан, или и двете…

Погледът на Нина се замъгли от болка, тъй като мъжът безмилостно извиваше ръката й и заплашваше да я счупи. Изведнъж зърна нещо да блести под металната скара.

Тя го сграбчи, без да се интересува какво е то. Знаеше само, че това е единственият и шанс и замахна. С тъп удар на метал в човешка кост пожарогасителят се заби в слепоочието на нейния мъчител. От дълбоката рана плисна кръв, той се люшна настрани, блъсна се в парапета и се прекатури през непреградената страна на платформата…

Като падна право в трошачката.

Тя не се забави дори за миг, когато пищящият мъж се стовари в нейната паст – човешкото тяло далеч не бе толкова твърдо, колкото скалата. Чу се кратък жвакащ звук и тя продължи да си работи, сякаш нищо не се беше случило. Само валяците и зъбните й колела се оцветиха в червено. Сивият чакъл, който изхвърляше на купчинката, порозовя.

Нина нямаше никакво време да мисли за ужасната сцена. Тя седна на платформата, лявото й рамо пламтеше от болка. Погледна надолу към преработвателя. Чейс все още бе затворен в капан, стрелецът го принуждаваше да се снижава към земята, а пробивната машина продължаваше да се приближава към него…

— Доктор Уайлд!

Гласът бе силен, бумтящ, изкривен от високоговорителите. В първия момент не го разпозна – но след това видя Фанг долу, на земята, да говори в една телефонна слушалка. Пистолетът му беше насочен към София, която стоеше на няколко стъпки от него.

— Доктор Уайлд! – повтори той. – Знам, че останалата част от картата е във вас! Дайте ми я или ще убия лейди София!

— Няма начин! – извика му Нина. София изглеждаше обидена. – Да убиеш жената на шефа си? Този факт няма да изглежда добре в биографията ти.

Дори от такова разстояние тя успя да разбере от изражението на Фанг, че е разгадала блъфа му. Но след това лицето му се изкриви в злобна усмивка.

— Тогава дай ми картата… или Чейс ще умре!

Този път не блъфираше. Изпълнена със страх, Нина погледна към пробивната машина. Тя се движеше по-бавно, но въпреки това неумолимо се приближаваше към Чейс.

— Дай ми картата! – извика Фанг. – Или той ще умре! Дай ми картата!

— Нина, не го прави! – извика Чейс. Притиснат към преработвателя от приближаващата се пробивна машина, той вдигна пистолета си и се приготви, та последна размяна на изстрели. – Не му я давай!

Нина свали ранината от гърба си и я надвеси над трошачката.

— Пусни Еди или аз те пусна нея! И никои няма да притежава картата!

Фанг помълча няколко минути, като явно усърдно размишляваше.

— Дай ми картата и всички ще живеете! – реши най-накрая той. – В противен случай всички ще умрете! Изборът е твой, доктор Уайлд!

Нина се вкопчи с всичка сила в парапета и протегна ръката, с която държеше раницата, колкото се може по-напред над трошачката.

— Заклевам се, че ще я пусна! Остави го да си иде!

— Ако я пуснеш, гробницата на Херкулес ще бъде изгубена завинаги! Никой няма да я открие! Това ли искаш?

— Нина! – извика Чейс. – Пусни я! За каквото и да я иска Юен, не можеш да му я дадеш! – Той се притисна още по-плътно към стената на преработвателя, а свределите продължаваха да се приближават към него, като го обсипваха с пръст.

Нина разлюля раницата.

— Пусни го!

— Обещавам ти, че ако ми дадеш картата, никой няма да пострада! – отвърна Фанг. – Помисли си! Заслужава ли си да жертваш гробницата на Херкулес за живота на любовника ти?

Чейс се приготви да изскочи и да стреля.

— Пусни я! – Три, две, едно…

— Добре! – извика Нина на Фанг и прибра обратно раницата. – Добре, добре. Ще ти дам картата! Само го пусни!

— Спрете машината! – заповяда Фанг. Пробивната машина спря смъртоносните си лапи само на метър от Чейс. Дрънченето и скърцането на свределите постепенно утихна. – Чейс, можеш да излезеш. Няма да те нараня… ако се предадеш.

Чейс сви яростно юмруци, но предпазливо надникна зад ъгъла. Стрелецът все още бе насочил своя МП-5 към него, но не стреля.

Той пусна на земята своя „Уайлди” и излезе с вдигнати ръце.

Гласът на Фанг отекна в камерата.

— Взехте правилно решение, доктор Уайлд.

Нина се свлече на колене, разтреперана от внезапната умора, която връхлетя тялото и след като адреналинът и емоциите го напуснаха. Въпреки че тримата бяха все още живи, тя знаеше, че решението, което беше взела, съвсем не беше най-доброто.

~11~

Фанг и четирима от неговите хора отведоха Нина, Чейс и София в административната сграда. Там ги посрещна Юен, който, както предположи София, медитираше във вътрешната стаичка на един от кабинетите на изпълнителните директори.

Той въртеше между пръстите си един диамант.

— Тц, тц, доктор Уайлд. На летището не ви ли казаха колко сериозно престъпление е кражбата на диаманти?

— Майната им на диамантите – каза Чейс. – Какво ще кажеш за нелегалната Нина за уран, Дик? На кого го продаваш? Иран? Северна Корея?

Юен въздъхна и кимна към Фанг, който с всичка сила удари Чейс по тила с дръжката на неговия „Уайлди”. Чейс изпъшка от болка и падна на колене.

— Еди! – проплака Нина. Тя се опита да му помогне да се изправи, но един от униформените пазачи я блъсна настрани.

— Това трябваше отдавна да го направя – каза доволно ухиленият Юен. Той погледна към пистолета. – Колко абсурдно голям пистолет. Да не би да компенсираш недостига на дължина другаде? Нищо чудно, че София те е зарязала.

Чейс се изправи, залитайки.

— Ако го направиш още веднъж, ще ти откъсна шибаната глава! – закани се той на Фанг, който просто го изгледа пренебрежително.

Юен се приближи към бюрото, върху което бяха струпани личните вещи на тримата плюс раницата на Нина и куфарчето, което разнасяше Фанг.

— Трябва да призная – заяви той подсмихвайки се, като вдигна книгата от купчината и я разлисти, – че не съм си и помислял, че всъщност сама ще ми донесеш останалата част от картата! Тъкмо се канех да заповядвам на Фанг да те открие и хоп! Ти се появяваш! – Той сложи книгата в куфарчето заедно с откъснатите листи от ръкописа на „Хермократ”. – Въпреки че ще трябва да преразгледам охранителните мерки в мината, щом успяхте толкова лесно да влезете в нея. Предполагам, че прекрасната ми съпруга има пръст в това.

Той се приближи към София, хвана брадичката и с ръка и леко я повдигна.

— А ти, София? Моя скъпа съпруго, цветето в моята градина, светлината на живота ми? Теб какво да те правя? – Тя присви очи пренебрежително. Той свали ръката си и се обърна към един от пазачите. – Затворете я някъде докато приключат речите и после я качете в хеликоптера ми.

Пазачът кимна и изведе София от стаята.

— Къде ще я водиш? – настоя да узнае Чейс.

— При брачен консултант – каза Юен. – Така, президентът Молове и неговият министър на търговията вече пристигнаха, за да изнесат няколко скучни речи. Трябва да сте ми благодарни – ще ви спестя слушането на глупостите им. – Той се обърна към Фанг. – Отведи ги в преработвателната фабрика и ги хвърли в трошачките…

Чейс се извъртя и удари най-близкия пазач. Измъкна пистолета от ръката му…

И Фанг отново го удари, този път по-силно. Чейс се строполи по лице на килима и от тила му рукна кръв. Той изстена и леко помръдна.

— Кучи син такъв! – изкрещя Нина на Фанг. – Ти обеща, че ще ни оставиш живи!

Юен го погледна изненадано.

— Така ли?

Фанг кимна извинително.

— Да.

— О.

— Обаче не уточних за колко време – продължи Фанг, играейки си с бастуна, и по лицето му се разля жестока усмивка.

— Ами тогава всичко е наред. – Юен кимна, Фанг и пазачите вдигнаха Чейс и заедно с Нина ги изведоха от стаята.

— О, между другото – извика след тях Юен и мъжете спряха за миг. – Дай ми пистолета му, Фанг му го подхвърли. – Готин сувенир.

Нина се опитваше да ритне мъжете, които я държаха, но те бяха твърде силни за нея и без никакви усилия я изнесоха заедно изпадналия в безсъзнание Чейс от сградата.

И ги поведоха към смъртта.

* * *

Преработвателната фабрика на диамантената мина наподобяваше онази в тайната уранова мина – само че в доста по-голям мащаб.

Грамадните камиони изсипваха товара си на широки транспортьори, които отнасяха стотиците тонове скална маса до поредица огромни трошачки, всяка от които спокойно можеше да погълне всеки един от самосвалите с размери на къща и щеше да остане място за още. Камъните се трошаха на все по-малки късчета, преминаваха през все по-фини филтри, докато от тях не останеше нищо, освен прах…

И диаманти. Най-твърдата субстанция, съществуваща в природата, бе единственото нещо, което успяваше да оцелее в безмилостното меле на машините. Без да бъдат изпускани от очи, ценните камъни бяха отнасяни в едно затворено отделение, където се оценяваха.

Край трошачките също имаше охрана – суровите диаманти можеха просто да изпаднат на земята при трошенето – но обичайната охрана бе разпусната по заповед директно от собственика на мината. Всички въпроси бяха отклонени с обещанието за бонуси при следващата заплата. Каквото и да ставаше в голямата сграда през следващите няколко минути, то вече не беше тяхна работа.

Фанг ги поведе към голямата асансьорна клетка, която издигна групата хора до подвижната платформа над трошачките. Когато стигнаха до нея, Чейс вече се беше възстановил от удара в главата, въпреки че все още се чувстваше замаян.

— Добре ли си? – попита го Нина.

— И по-добре съм бил. – Той погледна надолу към самосвала, който тъкмо изсипваше съдържанието на каросерията си. Транспортната лента издигна нагоре камъни и пръст и ги изсипа в челюстите на трошачката. Скалните блокове с размерите на автомобил се пръскаха на хиляди парчета под натиска на мощната машина. – Но след малко ще се почувствам много по-зле.

Фанг пъхна черното бастунче под мишницата си и измъкна един пистолет със заглушител.

— Имате две възможности – каза той, когато пазачите, които мъкнеха Чейс, го стовариха на пода на платформата. – Едната е да бъдете простреляни в главите и после хвърлени в трошачката. Другата… – продължи той, докато Нина помагаше на Чейс да се изправи, – е да се опитате да направи нещо глупаво, да бъдете простреляни в стомаха и след това да бъдете хвърлени в трошачката. Докато сте все още живи.

— Ами третата възможност? – попита Чейс. – Почивка за двама на Карибите, без да бъдем хвърляни в трошачката?

Фанг се ухили.

— Боя се, че такава не съществува. На колене!

Тримата пазачи заредиха пистолетите си и отстъпиха на един изстрел разстояние. Все още замаян, Чейс се опита да прецени шансовете си. Фанг бе единственият човек, когото можеше да достигне, преди да бъде прострелян, и може би си заслужаваше да спипа гадното копеле за опашката и да го повлече след себе си към трошачката…

Но така Нина щеше да остане сама. А той не искаше разкъсания му от куршуми труп да бъде последното нещо, което тя щеше да види в живота си, нито изпитваше желание последните й чувства да бъдат мъка и болка заради него. Той се обърна към нея.

— Нина, аз… – Думите, кои го се въртяха в съзнанието му, не искаха да излязат. Успя само да каже: – Беше ни интересно заедно.

Тя го погледна невярващо.

— Само това ли имаш да кажеш? Те се канят да ни убият и единственото, което се откъсва от сърцето ти е: „Беше ни интересно заедно”?

— Добре де, какво друго искаш да кажа? – Той знаеше много добре, но по незнайно каква причина не успяваше да произнесе думите.

Очите й се изпълниха с тъга, коя го засенчи дори страха.

— Еди…

Фанг застана зад тях. Той вдигна пистолета си и се прицели в тила на Чейс. Показалецът му леко натисна спусъка…

И главата на единия пазач избухна, като опръска стоящия до него мъж с парченца кости и мозък. След това до ушите им достигна характерното щракане на едрокалибрена карабина, чиито куршум е достигнал до целта си със свръхзвукова скорост.

Фанг се завъртя, опитвайки се да открие източника на изстрела, и се прикри зад тялото на един о, охранителите.

Друг куршум улучи втория бодигард точно между очите и от задната част на главата му изригна облак от розова мъгла

Чейс огледа грамадната зала, но не успя да види стрелеца.

Трети изстрел. Мъжът, зад когото се криеше Фанг, политна назад и от раната на гърдите му плисна кръв. Той се преметна през парапета и се приземи в трошачката, която го пръсна на парчета като разтрошен камък.

Щом осъзна, че вече няма прикритие, Фанг сграбчи Нина за врата. Той я дръпна към себе си и се извъртя, така че тя остана между него и невидимия снайперист.

— Не си и помисляй да опитваш разни номера, Чейс – предупреди го той, като бавно отстъпваше назад по платформата, стиснал бастунчето под мишницата на ръката, с която държеше пистолета. – Кажи на приятеля си да хвърли оръжието или ще я убия!

— Дори не знам кой е той! – възрази Чейс. Вече знаеше много добре откъде са долетели куршумите, но все още не беше видял стрелеца.

Фанг опря пистолета във врата на Нина.

— Веднага му кажи или…

Нина сграбчи дръжката на бастуна му, дръпна я…

И с всичка сила заби сабята в тялото на Фанг.

Той изрева, инстинктивно се сгърчи от болка и натисна спусъка.

Куршумът се заби в подмишницата на Нина, но въпреки силната болка тя издърпа острието и се извъртя, като заби лакътя си в челюстта на Фанг. Той отстъпи назад замаян, плюещ кръв…

И Чейс заби юмрук в лицето му. Ударът бе толкова силен, че краката на Фанг направо се отлепиха от пода и той полетя към парапета. Едва не се преметна през него, но се хвана, залитна и се строполи върху трупа на единия бодигард.

— Добре ли си? – попита Чейс, като вдигна изпуснатия

пистолет.

— Да, но… – Тя погледна към телата. – Какво се случи по дяволите?

—Знам ли! Но проклет да съм, ако не съм адски щастлив, че се случи! – Той отново погледна надолу, като най-накрая забеляза силуета на снайпериста в далечината. Труден ъгъл за стрелба, прецени Чейс – който и да е този човек явно е страхотен стрелец.

Снайперистът се раздвижи. За миг Чейс успя да го зърне – висок, мускулест чернокож мъж, с проблясващ пиърсинг по бръснатата му глава, – след което човекът изчезна.

Нина разтърка натъртения си лакът.

— Ох. Когато тренирахме този удар, не ме болеше толкова…

— Радвам се, че не си го забравила. Да вървим.

Тя бързо го последва към асансьора.

* * *

Изстрелите от карабината отекнаха чак зад сцената, където Юен разговаряше с президента Молове и министъра на търговията и промишлеността Камлетесе. Част от войниците веднага обградиха Молове и го накараха да се наведе, докато останалите се пръснаха наоколо готови за стрелба, в търсене на най-малкия признак за опасност. Телохранителите на Юен също го наобиколиха, за да предпазят шефа си.

— Какво беше това? – разтревожено попита Камлетесе.

Юен погледна към преработвателната фабрика.

— По-рано днес заловихме едни хора, които се опитваха да проникнат в завода – отговори той, като мислеше бързо.

— Казаха ми, че вече са ги затворили. Очевидно са ме заблудили. Господин президент, по-добре се приберете вътре докато се справят с тях. Аз отивам да разбера какво става.

Молове кимна и, заобиколен от кордона войници, се върна обратно в шатрата, а Юен и двама от хората му хукнаха към административната сграда. Когато стигна до входа на шатрата, президентът се спря.

— Върви с него и разбери какво става – заповяда той на Камлетесе.

Представителният политик примигна.

— Аз ли?

— Да, ти! Отивай! – Молове изчезна във вътрешността на шатрата, като остави объркания Камлетесе отвън до войниците, които пазеха входа. След минута мъжът побърза да настигне Юен.

* * *

— Какво ще правим сега? – попита Нина, докато двамата с Чейс тичаха към изхода на преработвателното предприятие.

— Трябва да намерим София. След това се махаме оттук!

— Не може ли напрано да се махаме от тук?

Чейс я погледна и се намръщи невярващо

— Сериозно ли говориш?

— Да! Юен със сигурност няма да я нарани. Можеш да си я прибереш по-късно!

— Нямам намерение да я оставям при тоя задник – настръхна Чейс. Двамата излязоха на светло и присвиха очи от ярката светлина. — Добре, ще ни трябва някаква кола.

— Нищо не виждам – каза Нина. Наоколо нямаше следа нито от автомобили, нито от всъдеходи.

— Какво, да не си ослепяла? – Чейс махна към един огромен жълт самосвал „Либхер”, който приближаваше към сградата. – Според теб това какво е?

Тя пребледня.

— Една ужасно глупава идея?

— Моят специалитет. Да вървим. – Без да обръща внимание на протестите на Нина, той хукна към камиона и размаха ръце, за да го спре.

Водачът, който седеше в шофьорската кабина на двайсет фута над земята, ядосано му махна да се разкара от пътя, но Чейс не помръдна от мястото си. Спирачките изскърцаха, камионът забави, но не спря и продължи да се приближава към него.

Чейс се зачуди дали пък Нина не е била права.

— Ох, мамка му. – Той се отдръпна няколко стъпки назад, след което хукна да бяга, а ъгловатата сянка на камиона падна върху него. – Мамка му!

Грохотът на грамадния дизелов двигател нахлу в ушите му, като почти заглуши пронизителното скърцане на спирачките. Останал без изход за бягство, Чейс се хвърли на земята и покри ушите си с ръце, докато грамадния камион плавно Нина над него...

И спря. Чейс въздъхна с облекчение. Той се намираше под предницата на камиона – но за свое голямо удоволствие осъзна, че е достатъчно само малко да се свие и ще бъде в пълна безопасност. Той излезе на открито и тръгна към стъпалцата, които водеха към шофьорската кабина.

Нина се приближи към него.

— Идиот! – извика тя, като го плесна по ръката.

— Ох! Това пък за какво беше? – Стъпалцата, които бяха толкова много и стръмни, че можеха спокойно да се нарекат стълба, пресичаха решетката на радиатора, която имаше размерите на микробус. Чейс бързо се изкачи по тях, а Нина го следваше по петите.

Шофьорът се показа, размахал гневно ръце.

— Какво прашно, по дяволите? И защо сте сложили на главите си…

— Съжалявам, друже – каза Чейс и го удари в слабините. Мъжът жалостиво изскимтя и се преви на две, а Чейс го бутна през перилата.

— Това пък защо беше нужно? – попита Нина. – Имаш пистолет, можеше просто да го накараш да слезе!

— Трябва да действаме по-бързичко – репликира я Чейс, докато изкачваше останалите стъпалца към кабината. – Не го мисли, той ще се оправи. Стига да не го прегазя с камиона.

— Имаш ли представа как се управляват тези неща?

Чейс огледа управлението. Волан, педал за газта, педал за спирачките, няколко лоста, за които предположи, че управляват каросерията и няколко дисплея, които показваха изглед от камерите, разположени около камиона. Съдейки по скоростния лост до шофьорското място, който изненадващо много приличайте на лоста в автомобилите, самосвалът беше с автоматична трансмисия.

— Мисля, че ще се справя.

* * *

— Как са успели да избягат, по дяволите? – настойчиво попита Юен.

— Някой им помогна – отговори Фанг от другия край на телефонната линия с болка в гласа. – Някой застреля хората ми. Беше снайперист.

— Какво? Кой?

— Не знам, не го видях. Измъкна се.

— Намери ги! И ги убий. Ако някое от тези копелета се измъкне и докладва на ООН за урановата мина, ще бъдем унищожени!

— Уранова мина? – възкликна министърът. – Каква уранова мина?

Юен притисна длан към челото си.

— О, по дяволите въздъхна той. Министре, случайно да сте склонен да приемете ужасно голям подкуп?

Камлетесе се сепна.

— Какво? Разбира се, че не! Какви са тия работи с урановата…

— Така си и мислех. – Юен взе пистолета на Чейс от бюрото и го застреля. – Ти – обърна се той към един от охранителите, който изглеждаше също толкова втрещен, колкото и покойния министър, – върви да предадеш на президента ужасно трагичните новини. Двама крадци на диаманти, наречени Еди Чейс и Нина Уайлд, току-що убиха министъра на търговията! – Когато охранителят се поколеба, той се намръщи и насочи все още димящия пистолет към него. – Разбра ли ме добре? Хайде тръгвай!

— Да, сър! – преглътна тежко охранителят, прекрачи през трупа на министъра и бързо излезе от стаята.

Юен избърса отпечатъците си от пистолета, после го пусна на земята и грабна куфарчето с ръкописа на „Хермократ”.

— Закарай ме при жена ми – заповяда той на другия охранител.

* * *

Както Чейс откри съвсем скоро, разгадаването на изненадващо простите уреди за управление на гигантския Т282В бе едно, а шофирането му бе нещо съвсем друго. Каросерията му бе пълна с четиристотин тона пръст и скална маса. Самосвалът набираше скорост ужасно бавно, и също толкова бавно я губеше. Един от най-големите уреди на таблото показваше температурата на спирачките на всяко едно от дванайсетфутовите колела, и всеки път, когато натискаше педала за спирачките, за да намали на завой, стрелката веднага се изстрелваше в червената скала.

Но сега камионът се беше засилил към административната сграда и към София.

— Имаме си компания – нервно го предупреди Нина, като махна с ръка към монитора. От лявата страна на камиона бързо се приближаваше лендкрузър. Вратата му бе полуотворена и една мъжка глава се подаваше през прозореца. Той се кани да скочи при нас!

— Проклети гратисчии! – каза Чейс. Той завъртя волана и камионът се люшна вляво. Лендкрузърът бързо изостана.

Нина се хвана за облегалката на Чейс, за да не падне. Въпреки, че вече беше изправил волана, тварта в гигантската каросерия продължаваше да се мести от ляво на дясно и камионът се клатеше като кораб в буйно море.

— Господи! За миг помислих, че ще се обърнем!

— Трябва да изхвърлим товара. Той махна към лостчетата на таблото за управление. – Виж кое от тях ще обърне каросерията… Боже, тоя опитва отново! – Лендкрузърът отново се приближаваше отстрани и един охранител протягаше ръка към перилото на стълбичката.

Чейс отново зави. Този път шофьорът на тойотата не успя да реагира достатъчно бързо и огромното предно колело на камиона захапа колата. Цялата задница на лендкрузъра се откъсна, а охранителят едва успя да се шмугне в кабината преди вратата да бъде изтръгната и смачкана като станиол. Осакатената машина се преобърна.

Чейс се ухили.

— Добре, следващия път като отивам в Лондон, искам да карам едно от тези камиончета!

Нина посочи напред.

— Внимавай! – Още два лендкрузъра се приближаваха с пълна скорост към тях по прашния път, през прозорците им надничаха хора от охраната.

С оръжия в ръце…

— Наведи се! – извика Чейс, но Нина вече бе усетила опасността и се беше скрила зад седалката. Стрелбата от движещ се автомобил е много по-трудна, отколкото Холивуд се опитва да я накара да изглежда, но пък и Т282В не беше точно малка цел. Куршумите чаткаха по кабината, а един от тях проби предното стъкло и се заби в тавана.

— Добре, щом така го искате… – изрева Чейс. Той натисна педала за газта, двигателят се разтресе под краката му и камионът се устреми към приближаващите всъдеходи. Единият от тях веднага реши, че оцеляването му е по-важно от изпълнението на заповедите, и бързо сви встрани, но другият продължи да напредва. Нов дъжд от куршуми се изсипа върху кабината. Част от предния прозорец се строши, късчета стъкло се посипаха върху таблото. Чейс присви очи, но запази курса.

Шофьорът на лендкрузъра най-накрая осъзна, че е изправил срещу противник, който е триста пъти по-тежък от него, и се опита да завие, но вече беше твърде късно. Тойотата се скри от погледа им, но пронизителния стържещ звук от смачквана ламарина и съвсем лекия удар, който почувстваха, подсказа, че Чейс е ударил джакпота. След миг остатъците от лендкрузъра се появиха на един от мониторите свързани със задните камери, и само едно откъснато колело, което се търкаляше настрани, подсказваше, че размазаните останки някога са били кола.

Чейс потрепна.

— Ох!

Пред тях се появи административната сграда, сцената и шатрата зад нея. На хеликоптерната площадка пред една от сградите Чейс забеляза една машина с включени двигатели, заобиколена от тичащи хора. Той предположи, че това е хеликоптерът на Юен…

— Мамка му! – Едната от фигурите му се стори много позната. – Отвеждат София!

— Чакай малко, какво правиш? – извика Нина, когато той смени посоката и подкара камиона право към хеликоптера.

— Ще им попреча да отлетят!

— Как? Като се блъснеш в тях? Така ще я убиеш!

Чейс разбираше много добре, че тя е права, но не можеше да измисли нищо друго

— Мамка му! – каза Чейс, като удари с юмрук по волана. Той безпомощно проследи с поглед машината, която набра височина и изчезна зад шатрата.

— Еди! – Нина сочеше към нещо. Хеликоптерът на президента Молове се намираше на другата площадка, близо до тентата, наобиколен от кордон войници, а перките му се въртяха все по-бързо.

Прицелване…

Нямаше нужда Чейс да кара Нина да залегне на пода. Той също се стовари до нея и се притисна към таблото, за да се прикрие от прелитащите над главите им куршуми. Остатъците от предния прозорец се пръснаха и главата му бе засипана от парченца стъкло. Куршумите проникнаха през стоманените стени на кабината и разбиха един от видеомониторите. Педалът за газта хлътна под крака му, механизмът му се изкриви нанякъде, но камионът продължи напред с пълна газ.

Чейс не виждаше нищо. Оставаше му само да държи волана и да чака…

Стрелбата спря, войниците разкъсаха кордона и се разпръснаха, когато камионът се устреми към тях. Носещото витло на хеликоптера още не бе достигнало пълна скорост за издигане – пътниците започнаха да скачат от кабината и се разбягаха панически, един от войниците буквално извлече Молове изпод гумите на чудовищното возило.

Перките на хеликоптера се врязаха в предницата на камиона и я разкъсаха на парчета, преди да се забият в стоманената рамка и да се строшат като клечки.

Само след минутка либхерът се заби в хеликоптера.

Машината се преобърна, корпусът й се разпадна и дългата опашка се откъсна и излетя настрани. Двигателят пламна. Известно време се влачи след камиона…

И избухна. Глухият тътен от запаленото гориво бе последван от по-силния, по-отчетлив взрив ма двигателя. Пред камиона заваляха отломки.

— По дяволите! – изпъшка Чейс, когато едно горящо метално парче изтрополя по покрива на кабината и парна ръката му. Той продължи да натиска педала за газта. Разтресоха се леко, когато едно от колелата премина през останките на хеликоптера и смазаната ламарина остана да лежи на пътя. Той се изправи и видя как се приближават към нещо огромно. – О, мамка му!

Нина надигна глава точно когато камионът рязко сви встрани, за да избегне сблъсъка с шатрата. Инерцията я запрати към вратата на кабината.

Маневрата нямаше успех. Гигантският камион префуча през ВИП секцията в тентата, огромните му гуми размазаха нападалите по земята маси и бутилки от шампанско. Нина успя за миг да зърне хаоса в шатрата – сервитьорите бяха побягнали към задните изходи точно преди покривът на тентата да се откъсне и цялата конструкция да се срути.

Чейс погледна към все още работещите видеомонитори и видя как шатрата се набръчква и рухва, а зад нея горяха останките на разбития хеликоптер.

— Страхотно – изстена той и насочи камиона към пътя. – поредният африкански държавен ръководител, който ще поиска главата ми. – Сухият вятър, който нахлуваше през счупеното предно стъкло, го накара да присвие очи. Хеликоптерът на Юен все още се забелязваше далеч напред. След кратък полет той започна да се снижава.

Нина се наведе напред.

— Може би все пак ще успее.

— Какво имаш предвид?

— Не помниш ли, че там са танковете му?

Чейс изпръхтя пренебрежително.

— По никакъв начин няма да успеят да ги подготвят толкова бързо. Освен това те са тук само за да се изфука. – Камионът излезе на пътя към летището, минавайки през празничния плакат, който раздра на две като бегач, разкъсващ с гърдите си финалната лента. Плакатът се откъсна от металните рамки и се закачи за парапета край вратата на кабината, а вятърът яростно заподмята въжетата, които го бяха привързвали към рамката.

Чейс подкара самосвала към портала – където видя и двата леопарда да заемат позиции зад пропускателния пункт, за да блокират пътя, а оръдейните им кули се въртяха, за да насочат оръдията си към тях.

~12~

— Гръм и мълнии! – изкрещя Чейс.

— Само за да се изфука, а? – избъбри Нина с пресекващ от ужас глас, докато се свиваше зад едната седалка.

Той не отговори нищо, а завъртя бясно кормилото, за да слезе от пътя. Надяваше се, че оградата и вдигнатата пепел ще успеят да блокират видимостта им и да им попречат да се прицелят. Достатъчно бе един снаряд да улучи предницата на камиона и двигателят щеше да бъде унищожен – но това нямаше да има особено значение, защото междувременно и двамата с Нина щяха да бъдат мъртви. Погледна през страничното стъкло. Единият танк се бе изгубил зад оградата, но оръдието на другия продължаваше да го следи.

Обаче изстрел не последва. Екипажът на танка бе достатъчно бърз, за да го изкара на пътя, но все още не бе успял да зареди оръдието.

Което нямаше да им отнеме още много време.

Хеликоптерът на Юен беше изчезнал от полезрението им, скрит зад изкорубената ограда. Или току-що се беше приземил, или, предвид обстоятелствата, пилотът на личния самолет на Юен подгряваше двигателите за едно спешно излитане. Изглежда, Чейс нямаше никакви шансове да спаси София.

Но той беше длъжен да опита.

— Как ще се измъкнем оттук? – попита Нина.

Той кимна към оградата върху хълма.

— Гледала ли си „Голямото бягство”?

— Да, но… – тя тежко преглътна, когато осъзна какво има предвид. – Не, нали не мислиш сериозно да…

Чейс твърдо стисна зъби.

— Не, ние ще се справим по-добре от Стив Макуин. Нали вярваш, че този твой медальон ти носи късмет?

— Да.

— Е, сега е моментът да го използваш. Дръж се!

Той натисна педала за газта.

Камионът се устреми напред като бик, вдигна повече от трийсет мили в час и продължи да ускорява, докато не стигна подножието на хълма и не полетя нагоре.

Здраво стиснала медальона си, Нина изпищя…

Камионът се блъсна в оградата и тя се разлетя на парчета. Камионът прелетя над препятствието, шестстотинте тона метал, гума и скална маса сякаш бяха родени във въздуха.

Когато се стовари върху земята, силата на удара бе толкова голяма, че дебелите един фут гуми се накъдриха. Изпод колелата изригна огромна вълна от пръст, ударната вълна беше толкова силна, че събори войниците и охраната на земята и преобърна паркираните край входа всъдеходи. От каросерията на камиона излетяха камъни с размера на автомобили и се забиха в земята като метеорити.

Нина и Чейс изкрещяха едновременно, когато предницата на камиона се вдигна отново във въздуха. После се стовари на земята, запращайки задушаваща вълна от прах и натрошени камъни чак върху кабината. Почти заслепен Чейс се опита да задържи волана в посока към пистата.

— Нина! Добре ли си?

— О, чувствам се прекрасно – дочу се гневен глас от пода зад седалката. – като се изключат натрошените ми кости.

— Добре си. – Прахта се разсея, след като камионът отново ускори, а плакатът се вееше на вятъра. Пистата вече се виждаше. Сред паркираните край летището самолети беше и този на Ти Ди…

Както и един лъскав частен самолет, който заемаше позиция за излитане.

Чейс нямаше никакви съмнения чий е този самолет.

— Той се кани да отлита! – От двигателите на реактивния самолет изригнаха нажежени пламъци и вдигнаха прах.

— Не можеш да го настигнеш! – извика Нина. – Много сме далеч, никога няма да стигнем навреме!

— Трябва да го настигна!

Тя хвана Чейс за раменете и го разтърси, като извика почти в ухото му.

— Еди! Не можеш да я настигнеш? Не можеш.

Чейс се обърна и я погледна в очите, отказвайки да повярва на думите й, въпреки че осъзнаваше колко са верни.

— Не можеш – повтори тя. Той погледна гневно към пистата. Самолетът се отдалечаваше от него.

Твърде бързо, за да бъде настигнат.

Най-после той призна поражението си.

— Мамка му!

Нина го пусна.

— Трябва да се качим в самолета на Ти Ди – започна тя, – и да се махнем оттук преди...

Един оглушителен взрив изрови яма в земята точно пред тях. Пясък засипа кабината.

Пълначите на танка бяха заредили оръдията.

Чейс рязко сви от пистата, като се опитваше да държи задницата на камиона насочена към танковете.

Те повече усетиха, отколкото видяха нещо, което прелетя край тях и кабината бе връхлетяна от вълна горещ въздух. Секунда по-късно още един снаряд се взриви пред тях, този път малко по-встрани. Стрелецът в първия танк се целеше ниско, опитвайки се да уцели някое от колелата на камиона.

Вторият се целеше високо, с намерението да удари кабината.

— Мамка му! – Нина се взираше невярващо в кратера. – Те стрелят по нас! Проклетите танкове стрелят по нас!

— Да, забелязах! – Чейс погледна към видеомониторите. В онзи, който показваше картина от задните камери, той видя как двата танка се обръщат, за да ги подгонят. Оръдейните им куполи почти не помръдваха, стрелците проследяваха бягащия камион. И двата танка бяха пропуснали, което означаваше, че не разполагаха с модерна компютъризирана прицелна система, но можеха да се насочват ръчно – в най-добрия случай разполагаха с лазерни далекомери, за които беше достатъчно да не изпускат камиона от поглед, а автоматиката щеше да свърши останалото.

Пистата – и самолетът на Ти Ди, – вече не бяха вариант за бягство. Чейс бе извадил късмет при първия изстрел, като зави точно навреме, за да избегне снаряда. Ако завиеше назад към пистата, самосвалът щеше да се превърне в лесна мишена за танковете. Дори гигантските гуми не можеха да устоят на 105 милиметров снаряд.

— Искам да ги наблюдаваш – каза той на Нина, като мушна с пръст в монитора, – и да ми казваш какво правят.

— Добре, точно сега ни преследват!

— Благодаря за информацията, доктор Очевадко. Имам предвид да ми кажеш, когато се канят да стрелят! – Чейс огледа терена напред. Движеха се грубо на север, широките зелени блата на делтата на Окаванго вече взимаха превес над прашната пустиня. След малко повече от миля равния терен, по който се движеха в момента, щеше да започне да се спуска надолу към огромната речна система…

— Стрелят! – изпищя Нина. На екрана се видя как от оръдието на единия танк изригна оранжев пламък.

С всичка сила Чейс рязко завъртя волана надясно. Камионът се залюля, заплашвайки да се катурне на една страна.

От лявата им страна прелетя един снаряд, който се взриви на около стотина ярда пред тях. Опитвайки се да стои изправена и да наблюдава монитора, Нина забеляза, че и вторият танк стреля.

— Идва!

Чейс завъртя кормилото на другата страна и камионът се люшна наляво. Този път обаче не беше достатъчно бърз…

Целият самосвал подскочи така, сякаш бе ударен с гигантски чук, експлозията отекна във всеки сантиметър от метала. Страничните прозорци се пръснаха.

— О. Господи! – изпищя Нина. – Уцелиха ни!

— Всичко е наред, всичко е наред! – Чейс погледна в един от другите монитори. Камерата беше монтирана върху самосвала и гледаше надолу, към съдържанието на каросерията. Зад тях се носеше плътна струя пушек – снарядът се беше забил в каросерията и беше взривил една от канарите. – Ударил се е в камъните!

Той започна да брои на ум. Колко ли добри бяха стрелците? Колко време им е необходимо, за да презаредят?

— Мисля, че ни настигат – предупреди Нина. Чейс погледна към монитора за обратно виждане. Танковете застрашително ги приближаваха и на екрана вече изглеждаха много по-големи от преди. На равен терен един „Леопард“ може да вдигне около четиридесет мили в час – много повече от камиона.

Повече от натоварен камион…

— Нина! Лостовете за каросерията…

— За Бога! – прекъсна го тя с обвинителен тон, не можейки да повярва на ушите си. – Пак ли започна с това?

— Не, не! Добре, че не го изпразни преди! Но сега е моментът да го направиш, изхвърли товара! Така ще развием по-висока скорост, а и пушекът ще послужи като димна завеса!

Бяха минали десет секунди, а все още никой от танковете не беше стрелял отново. Един автоматичен пълнач досега да е презаредил. Това означаваше, че зареждането се извършва на ръка, което, дори за отлично трениран екипаж в неподвижен танк си беше труден процес, а и тръскането върху каменистата земя щеше да добави още няколко секунди…

Нина се хвана за таблото с едната си ръка, а с другата започна да проверява лостовете. Тя откри най-вероятния кандидат и го дръпна.

На панела замига червена крушка и се разнесе предупредително бръмчене – изпразването на каросерията в движение не се препоръчваше.

Но не беше и забранено. Под кабината се разнесе скърцане на хидравлика. Чейс погледна към екрана. Камерата, която гледаше към каросерията, бе фиксирана в една точка и земята под нея като че ли се заклати.

Камъните помръднаха.

— Идва!

Чейс отново се обърна напред и нави надясно. Нина залитна към него…

Поредния съкрушителен удар, много по-силен от предишния. Към пуканото на трошаща се скала се присъедини и стърженето на усукан метал. Камерата примигна, но продължи да работи, като разкри нащърбена дупка на дъното на издигащата се каросерия.

Стрелците коригираха мерника си и вече се опитваха да улучат задните колела. Повдигащата се каросерия служеше като щит и отчасти прикриваше задните гуми. Снарядите можеха да пробият много по-дебела броня, но скалният материал, който превозваше самосвала, бе успял да поеме по-голямата част от експлозията.

Но камъните скоро нямаше да ги има – те се търкаляха по надигащата се каросерия и се изсипваха на земята.

Чейс преброи четиринайсет секунди. Толкова бяха необходими на екипажа на „Леопарда”, за да презареди след всеки изстрел. С толкова разполагаше и той, за да измисли спасителен план.

И то само ако оцелееше след изстрела на втория танк, който щеше да дойде всеки момент.

Тъкмо завиваше рязко наляво, когато Нина извика предупредително. Каросерията се беше вдигнала наполовина и камионът губеше баланса си, защото задницата му натежаваше. Усещаше как огромната машина се тресе, почти излязла от контрол и заплашваща да се преобърне…

Бум!

Нещо се удари в кабината и откъсна част от покрива й. Не беше снаряд, а шрапнел, парче стомана, откъснато от предницата на камиона, където снарядът бе пробил дупка в метала.

Той се вкопчи в кормилото и отново го изправи, като обърна задницата на камиона към танковете.

Четиринадесет секунди за презареждане...

Воланът подскочи в ръцете му, когато товарът в каросерията най-после се подчини на гравитацията и се освободи.

Четиристотин тона пръст и скала се изсипаха на земята от каросерията на камиона. Във въздуха изригна огромен непрогледен облак прах, който започна да се разпростира във всички посоки. През него прелитаха камънаците, които оставяха собствените си прашни слели във въздуха като опашки на комети. Те се забиваха в пустинната земя и изхвърляха още повече прах във въздуха, преди да бъдат окончателно погълнати от врящия облак.

И двата танка изгубиха камиона от полезрението си, всъщност не виждаха нищо зад непрогледната кафява маса. Единият от тях сви в страни, за да заобиколи препятствието; другият безстрашно се заби право в него. Но колкото и голям да беше облакът, на засиления леопард му бяха необходими само няколко секунди, за да премине през него, а купчината баластра, която се беше изсипала от каросерията на камиона, му причини само леко разтърсване...

Водачът му изведнъж видя нещо през перископа си – сред завихрената пепел, право пред него изникна огромна, тъмна неясна фигура, но вече беше твърде късно да спре...

Оръдието рязко хлътна назад в оръдейната кула, след като с всичка сила се заби в скалния блок с размери колкото на самия танк. Пълначът едва не бе обезглавен от дулото, което профуча над него и с оглушителен трясък се заби между краката на седналия командир. Само след миг носът на танка се удари в огромната скала и танкът внезапно спря,

— Пипнахме ли ги? – попита Нина, като нетърпеливо се взираше в мониторите, но там се виждаше само облакът прах, който продължаваше да се стеле от вертикално изправената каросерия.

Чейс рискува да подаде глава през прозореца и да погледне назад. Забеляза единия леопард, който заобикаляше облака.

— Един все още върви – докладва той, като се обърна на другата страна, за да провери мониторите. От неясната мъгла зад него не се появи нищо. – Но май видяхме сметката на другия!

— Страхотно! Жалко, че нямаме още един камион, пълен с камъни!

Чейс тъкмо се канеше да подхвърли една саркастична забележка, когато изведнъж го връхлетя една идея.

Те нямаха друг камион пълен с камъни. Но все още имаха самия камион...

Той се огледа за втория танк, зави и започна да се отдалечава от него.

— Не сваляй очи от този екран – каза той. – Извикай щом изстреля снаряд.

— Не можем непрекъснато да го избягваме! – каза Нина

Пустинният терен потъмня от калните следи на някогашна река, вливала се в делтата.

— Няма да ни се наложи – отговори Чейс, като последователно завъртя волана наляво и надясно и камионът започна да се клати. – Без значение по какъв начин.

Нина смръщи вежди.

— Не ми харесва тонът ти… ааа!

Чейс прие крясъка й като знак, че танкът отново е стрелял и незабавно завъртя волана колкото се може по-рязко. Хоризонтът започна плавно да се накланя, когато камионът започна да обръща. Воланът се разтресе, гумите от външната страна се отлепиха от земята…

Бум!

Взривът избухна застрашително близо до страната на камиона, обърната към танка. Снарядът беше преминал точно между предните и задните гуми, под самосвала, който едва не се беше преобърнал.

Чейс рязко изправи волана, за да може Т282В отново да стъпи и на четирите си колела, след което продължи да го върти на другата страна.

Четиринайсет секунди…

— Какво правиш? – попита Нина. Към объркването й се прибави страх, когато тя осъзна, че камионът се е устремил срещу танка.

— Презареждат за четиринайсет секунди – каза Чейс. – Ако успеем да ги достигнем за тринайсет, ще можем да ги размажем, преди да успеят отново да стрелят!

— Но ако го направим за петнайсет, те ще ни взривят! – възрази Нина. Леопардът се появи пред тях, Чейс се засили срещу него. – Колко време ни остава?

— Четири секунди! – Камионът и танкът препускаха един срещу друг, без да намалят скоростта си. – Някакви последни думи?

— Мамкамумамктумамкаму!

Оръдието се вдигна и се прицели в кабината.

Чейс пусна кормилото, сграбчи Нина и я хвърли в скута си, като се наведе върху нея, за да я защити…

Сблъсък!

Леопардът тежеше четиридесет тона – но дори разтоварен. Т282В беше пет пъти по-тежък и много по-голям.

Когато дулото на оръдието проби предницата на камиона и се заби в грамадния дизелов двигател, то се огъна като хартиена тръбичка. Само след миг самосвалът се изкатери по полегатата предница на леопарда, който затъна почти до половината в меката пръст. Дулото му бе откъснато и размазано под гигантските гуми на либхера и остана да лежи в прахта.

Камионът премина през препятствието, отново се озова на твърда земя и тъй като воланът му бе завъртян, започна да кръжи на място.

Нина отвори очи и осъзна, лежи по корем в скута на Чейс. Усети тежестта на тялото му, което притискаше нейното. Не можеше да разбере дали той се движи, дори дали диша.

— Еди?

И след дълго мълчание чу:

— Мислех, че някой с твоето образование ще измисли някакви по-специални последни думи.

Тя го плесна по краката.

— Махни се от мен!

Чейс се надигна, помогна й да се изправи и отново се хвана за волана. Веднага разбра, че кормилото е повредено; то се въртеше свободно и почти не реагираше. С много усилия той успя да го изправи и видя през счупеното предно стъкло, че се отправят на север, към делтата на реката.

Той махна крака си от педала за газта…

Нина прекара ръце през косата си.

— Господи! Наистина вярвах, че това ще е краят ни! – Тъкмо се канеше да започне хулителна тирада срещу безумните действия на Чейс, когато забеляза изражението на лицето му. Досега не го беше виждала такъв.

А това не бе добър знак.

— Какво има?

Той посочи към пода.

— Виждаш ли крака ми?

— Да.

— Виждаш ли, че не натиска педала за газта?

— Да, но продължаваме да се движим… О, господи. Тя погледна към таблото. Част от уредите бяха повредени от куршумите, но скоростомера все още работеше – и тя веднага превърна отчитаните шейсет и шест километра в час имперски единици.