Гробницата на Херкулес

— Движим се с повече от четиридесет мили в час!

— Дроселът е повреден – каза Чейс. Педалът бе прилепнал плътно към пода; вече се беше опитал да го повдигне крак, но без успех. – Седни и се дръж здраво. Може доста да ни раздруса.

— Да ни раздруса ли? – възкликна тя, но се подчини и се сви зад него.

Чейс натисна спирачките. Камионът се разтресе и някъде откъм гумите се чу дълбок стържещ шум. Той наблюдаваше скалите, показващи температурата на спирачките. Едната не работеше, но другите три застрашително навлизаха в червената зона.

Скоростта спадна, но не особено много.

Той натисна по-силно. Кабината се разтресе. Каквото бе останало от предното стъкло, изпопада на пода. Стелката на скоростомера трепна и започна бавно да се връща назад, докато температурата на спирачките бързо се покачваше…

Силен трясък, като парчета метал в центрофуга, ги накара да подскочат. Последва силен удар, след което нещо се удари в предното колело и падна.

Нина погледна през прозореца. Главината на колелото пушеше.

— Какво беше това, по дяволите?

— Спирачките! – Едната от стрелките рязко се беше върнала на нула. – Изпържиха се!

Нина се пресегна, сграбчи скоростния лост и се опита да го премести в средна позиция. Той отказа да помръдне.

— По дяволите!

Чейс леко отпусна спирачките с надеждата, че температурата им ще падне преди камионът отново да ускори, но стрелката на скоростомера веднага хвръкна нагоре – а тези на спирачките си останаха в червената зона.

— Проклятие! – Той смени стратегията и натисна с всичка сила спирачките. Камионът бясно се залюля и воланът полудя в ръцете му.

Нещо неприятно изхрущя, някъде под таблото се чу тъп трясък и кормилото изведнъж спря да се върти.

Стрелките на спирачките продължаваха да се изкачват, но камионът намаляваше скоростта си…

Още един спирачен диск се счупи, край главината се разлетяха нажежени до червено парчета метал. Стелката на скоростомера отново започна да се покачва.

Чейс продължи да натиска педала с напразната надежда, че двете останали здрави спирачки ще издържат. Но не би. Само след няколко секунди и двете се разпиляха на парчета от натиска.

— Няма ли ръчна спирачка? – попита Нина без капчица надежда в гласа си.

— Не. – Чейс присви очи срещу вятъра и огледа терена наоколо. Ако имаше някакъв достатъчно стръмен склон, може би щеше да успее да насочи камиона към него. Може би щеше да успее да намали скоростта му достатъчно, за да успеят да скочат…

Вдясно, на известно разстояние от тях, забеляза потенциален кандидат. Но веднага разбра, че няма да успее да стигне до него, когато завъртя кормилото… и нищо не се случи. Воланът вече не бе свързан с нищо – кормилната щанга беше счупена.

Чейс впери ужасен поглед в него.

— Гръм и мълнии!

— Ох, това хич не е на добре – каза Нина и присви очи.

Чейс завъртя безполезното кормило наляво и надясно без никакъв ефект, след което ядосано го врътна като колело на рулетка.

— Така, нямаме нито спирачки, нито управление. Приемам всякакви идеи.

— Не можем ли да скочим?

— Движим се твърде бързо. Аз може и да се приземя в прилично състояние, все пак съм тренирал, но ти няма да успееш.

— Докато не опитам, няма как да се разбере, нали? – Нина отвори вратата на кабината, излезе на перваза и погледна към защипания плакат, който плющеше на вятъра. – Или пък по-добре не!

— Какво има?

— Стълбата я няма! Сигурно се е откъснала, когато прегази онзи хеликоптер!

— Да бе, сега пък аз съм виновен!

Нина не му обърна внимание, защото я осени една идея. Тя погледна назад към вдигнатата каросерия, след това дръпна лоста, който контролираше хидравличния повдигач. Грамадата започна да се спуска.

— Помогни ми! – извика тя.

— За кое?

— За това! – Тя посочи плаката.

Чейс се поколеба, после реши, че след като така или иначе не може да управлява камиона просто няма смисъл да седи на шофьорската седалка и отиде при Нина.

— Виж колко добре улавя вятъра – обясни Нина и постави ръка върху издутия плат. Тя бързо го издърпа през решетката и го сви на топка.

— Така ли? И какво от това? Да не се каниш да полетиш с него? Не ми пука какво казва Дан Браун, брезентът не може да се използва като парашут!

— Знам – тросна му се тя с ядно бляскащи очи. – Изобщо не мислех да го използвам за летене – просто трябва да ни забави.

Чейс изсумтя саркастично.

— Не искам да те разочаровам, но няма начин това нещо да забави двестатонен камион!

— Нямам предвид камиона! – С мек удар каросерията падна на мястото си и козирката й образува покривче над перваза и покри дупката, направена от танковия снаряд. – Имах предвид нас! Въпреки че се изкушавам да те оставя тук – добави тя, мръщейки се.

Той внезапно разбра какво има предвид.

— Искаш да кажеш да го използваме като плаваща котва, която да ни изтегли от задницата на камиона?

— Точно така! Няма да успее да ни спре, но може да ни забави достатъчно, за да оцелеем при скока. – Нина придърпа края на плаката към перваза и провери въжетата, с които бе привързан към рамката. Стоманена тел, обвита с найлон, достатъчно здрава, за да издържи ветровете, които духаха в мината.

— Само че няма да стане от задницата на камиона – висока е над двайсет фута. – Чейс погледна напред и замръзна.

— Въпреки че май няма да е зле да опитаме.

— Защо? – В този миг тя зърна онова, която бе видял и той. – Олеле!

Пред тях една линия разделяше терена на две: пред нея се простираше каменистата и прашна Калахари, а зад нея се простираше зелената шир на Окаванго. Трябваше й само миг, за да забележи разликата – въздухът в пустинята като че ли се движеше по-бързо от делтата… защото между двете части имаше огромна разлика във височината.

Те се бяха устремили към ръба на стръмна скала

— Веднага отивай отзад! – извика Чейс, повдигна Нина на перилата и й подложи шепа, на която да стъпи, за да може да се оттласне към каросерията. Тя прескочи металния ръб, след което се обърна, наведе се напред и протегна ръце Чейс взе платното и бързо й го подаде.

— Разгъни го леко, само, за Бога, не позволявай вятъра да го отнесе!

Нина погледна напред. Ръбът на скалата се приближаваше бързо, камионът се беше устремил с пълна скорост към своето унищожение.

— Ами ти?

— Ей сега се качвам! Прехвърли краката си през ръба и стисни здраво!

Тя седна, прехвърли крака през предния ръб на каросерията и се опита да разгъне максимално брезента. Вятърът веднага го поде и се опита да го изтръгне от ръцете й.

Чейс се втурна в кабината и дръпна ръчката, която контролираше хидравличния повдигач. После изтича навън, покатери се на парапета, преметна се през ръба на каросерията и се озова на около осем фута от Нина.

— Подай ми единия край! – извика той, като сам преметна крака през ръба и стисна здраво, когато каросерията започна да се издига.

Тя му метна единия край на платното. Той бързо уви края му няколко пъти около китката си, преди да го стисне здраво, след което с другата ръка го придърпа още към себе си.

Нина видя какво прави и побърза да направи същото. Каросерията продължи да се надига и натискът върху краката й се засили, когато гравитацията започна да я придърпва назад. Тя погледна назад през рамо и си пожела да не го беше правила. Земята се намираше най-малко на трийсет фута под нея, а тя продължаваше да се издига.

Около предницата на каросерията, която сега се явяваше връх, се изви вятър. Плакатът го улови и се изду. Едно рязко дръпване едва не я откъсна от мястото й.

— Не още! – изкрещя Чейс, като се наведе максимална напред. Скалата се приближавате бързо, но ако се пуснеха твърде рано, преди каросерията да достигне необходимия ъгъл, тя щеше да ги хване в капан.

Мускулите на краката му се стегнаха, ръбът на каросерията се впиваше в сухожилията му. Само още няколко секунди.

Каросерията продължи да се издига и скри гледката на приближаващата се скала от очите им. Когато достигна ъгъл от почти четиридесет и пет градуса…

— Сега!

Чейс запрати плющящия плакат във въздуха, като едновременно с това отпусна краката си и падна назад. Нина направи същото. Платното се опъна между тях, буйният вятър го подхвана и ги дръпна едновременно от върха на каросерията.

Но той не беше достатъчно голям, за да издържи теглото и на двамата. Те паднаха върху стръмното дъно на каросерията и безпомощно се плъзнаха надолу.

Платното се опъна…

Нина и Чейс излетяха от камиона, брезентът им послужи като временна въздушна спирачка, която донякъде да омекоти стремителността на падането им.

Но не съвсем.

— Претърколи се! – изкрещя Чейс на Нина, когато паднаха на земята с двайсет мили в час. Думите му прозвучаха повече като молба, отколкото като заповед.

Тя успя да свие краката си, със свободната ръка покри главата си, за да я предпази, а с другата продължаваше да стиска здраво брезента. Чейс се търкаляше до нея като пън. Те се премятаха по земята, удряйки се безмилостно в камъните, докато най-после не спряха в прахта.

Замаян, Чейс вдигна глава и се огледа – тъкмо на време, за да види как камионът прелита над ръба на скалата и изчезва от погледа му. Няколко секунди по-късно се чу ужасен трясък и земята се разтресе. Последваха още няколко не толкова силни удара, докато най-накрая всички части от разпиления самосвал не изпопадаха на земята.

— Ох – каза Нина, докато освобождаваше ръката си от въжетата и направи немощен опит да се изправи. Чейс се опита да се пребори с болката, която чувстваше буквално във всяка костица на тялото си – той се претърколи и я погледна. Дрехите й бяха разкъсани, през някои от дупките се виждаха морави петна по кожата й, а на челото й точно под косата, имаше зле изглеждаща рана, от която вече бе започнало да тече кръв по лицето й.

— Кървиш – промърмори той.

Тя го погледна и очите й се разшириха от ужас

— Ти също!

Той вдигна ръка и докосна едно особено болезнено място на бузата си. Когато я свали и погледна видя, че пръстите му са почервенели от кръв. В устата си усети метален вкус. Опипа с език и установи, че единият от кътниците му е избит и се държи на мястото си само на част от корените и всеки път, когато го докосне, той се трие в съседните.

— Мамка му – промърмори Чейс и изплю кръв. – Мразя да ходя на зъболекар. – Нина се опита да се изправи, но изпъшка от болка, когато се опита да стъпи на левия си крак. – Добре ли си? Счупен ли е?

— Не – процеди през зъби тя. – Мисля, че просто е… ааах! …Изкълчен. Ох, мамка му, ох! – Тя колебливо опъна крака си и се намръщи. – Мога да вървя. Или поне да подскачам. Ами ти?

Той коленичи, пое си дълбоко дъх и се изправи. За миг краката му се подкосиха. За момент се почувства така, сякаш са го били с полицейска палка – но като че ли нямаше нищо счупено. Той направи няколко пробни стъпки, след което отиде при Нина.

— Ще оживея. Хайде, трябва да тръгваме. Скоро ще ни настигнат.

Нина се обърна и погледна към равнината, която току-що бяха прекосили. В далечината, там, където камионът бе изсипал товара си, се извиваше стълб от прах, а на хоризонта се вихреха множество по-малки облачета – това бяха други коли, които ги преследваха.

— Накъде ще вървим? – попита тя, като притисна ръка към челото си и потрепна от внезапната болка при докосването на раната. – Сега вече никога няма да успеем да се върнем на летището.

Чейс я хвана под ръка и двамата се приближиха до ръба на скалата. Пред очите им се разкри впечатляваща гледка. Окаванго се простираше докъдето им видят очите, площи зелена савана, заобиколени от дълбоки блата и широки, мързеливи реки. В сравнение в прашната пустиня зад гърба им, тук цветовете бяха поразително ярки. В далечината се забелязваше самолет, едно бяло петно в дълбината на синьото небе.

— Първото нещо, което трябва да направим, е да си намерим транспорт.

— Лесно е да се каже, но как да се направи?… – Нина внимателно се наведе от ръба и погледна надолу към димящите останки на камиона, който беше паднал по гръб като мъртво животно, с едно-единствено останало бавно въртящо се колело.

— А, знам ли. – Гласът на Чейс прозвуча странно оптимистично и тя го погледна с любопитство. Той махна с ръка на дясно. Там скалите не бяха толкова стръмни. Тя погледна надолу и видя как склонът ставаше все по-равен и се сливаше с водата на едно езеро. На брега му се издигаше дървена колиба; къс кей я свързваше с водата. На края му бе завързана лодка. – Някога била си на речно сафари?

~13~

— Ох! По-бавно, моля те, по-бавно! – изпъшка Нина. Глезенът й пулсираше болезнено, докато Чейс я влачеше надолу по склона.

— Да бе, нека я караме по-спокойно – каза Чейс с подчертано неодобрение в гласа. – Денят е прекрасен, можем да се насладим на изгледа, да си направим пикник. Нали ни гонят само някакви си нещастни наемни убийци и половината армия на Ботсвана, за какво да бързаме!

Нина се намръщи и пое дълбоко дъх през носа, с надеждата да се поуспокои. Не се получи.

— Знаеш ли какво, Еди – започна тя с твърд глас. – започна да ми писва от проклетия ти сарказъм.

— О, така ли? – отвърна той. Със саркастичен тон.

— Да, така! От няколко дни се държиш като абсолютен задник – като се замисля от няколко седмици си такъв. Всъщност не, от месеци! Какво ти става, по дяволите?

— Нищо не ми става – рече Чейс. – Ако някой се държи като абсолютен задник, то това си ти.

— Аз ли? – възкликна тя, шокирана и обидена. – Аз пък какво съм направила?

Чейс изсумтя.

— Списъкът с дълъг.

— Добре, защо не бъдеш по-подробен? Явно те мъчи от доста време, така че излей го! Осветли ме по въпроса!

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да! Искам! Хайде, кажи ми, че съм най-ужасния човек в света в сравнение със света София!

— О, ето че всичко се изяснява – Чейс изкриви устни в подигравателна усмивка. – Заради това е всичко, нали? Решаваш, че не ме искаш вече, защото не се вписвам в твоя идеален свят на луксозни офиси, натруфени апартаменти и шушу-мушу с богатите и могъщи копелета, а щом се появява София ти изведнъж получаваш мощен пристъп на ревност?

— Кога съм ти казвала, че повече не те искам? Кога? – Чейс не каза нищо. – И София не се появи „изведнъж”. Ти просто изчезна и отиде на другия край на света, за да я вземеш – и да я доведеш в нашия дом!

— Тя беше изпаднала в беда, имаше нужда от помощта ми. Тя ми беше съпруга, за Бога! Какво очакваше да направя?

Нина присви очи.

— Ами, например, да не хукваш да изпълняваш желанията й щом щракне с пръсти! Тя ти е бивша съпруга. Еди. Бивша. Някогашна. Вече не й дължиш нищо.

Стойката на Чейс изведнъж се стегна и в гласа му се промъкнаха отбранителни нотки:

— Значи това, че си историк, вече те прави и експерт в моето минало, така ли?

— Знам, че не обичаш да говориш за това, но аз разбрах някои неща. Като например знам защо двамата със София сте се разделили. Хюго ми каза.

— О, така ли? Така и не се научи да си затваря голямата уста.

— Каква ирония, че точно ти го казваш. Той сподели, че съпругата ти е имала любовна връзка. С Джейсън Старкман.

— Ха! – Извика Чейс триумфиращо. – Преди да умре. Джейсън ми каза, че между тях не е имало нищо и тя го потвърди.

— И ти си щастлив, че тя те е излъгала, за да сложи край на брака ви? – попита Нина. Той отмести поглед. – А аз съм готова да се обзаложа, че дори и да те е излъгала със Старкман, то със сигурност е имало и други.

— Това женска интуиция ли е? – присмя й се той.

— Но съм права, пали? Тя се е омъжила за теб, защото си я спасил и след като първоначалната еуфория отминала и баща й ясно заявил какво мисли за теб, тя решила, че е станала грешка и направила всичко, за да сложи бързо край на връзката ви. Независимо колко силно те е наранило това. – Чейс не отговори, а заби поглед в колибата край езерото. – Еди, по време на полета разговарях с нея. Тя ми каза буквално в прав текст, че са я интересували повече отношенията с баща й и неговия бизнес, отколкото връзката с теб. И направо не мога да разбера защо продължаваш да я защитаваш.

Чейс стисна зъби и вратните му жили изпъкнаха.

— Може би защото я обичам – започна той с нисък глас. – И знаеш ли какво? Поне докато бях с нея, между нас имаше нещо. Имаше живот, който споделяхме само двамата.

— Какво би трябвало да означава това?

— Означава – каза Чейс с все по-силен глас, – че София живее живота си, вместо само да чете какво е написал за живота преди хиляди години някакъв мъртъв вече човек!

— Аз живея живота си!

— Така ли? Кога за последно излезе от кабинета си, за да свършиш малко полева работа? Кога за последно направи нещо спонтанно или романтично, или секси?

— Ох, ха, ха – каза Нина, като се изсмя обвинително, – сега вече стигаме до същността на въпроса! Всичко е свързано със секса, нали? Всичката тази неудовлетвореност се е натрупала, защото си затворен в някакъв офис, вместо да обикаляш света и да стреляш по хората, и, разбира се, за това съм виновна аз, защото се грижа за кариерата си, изпълнявам своите отговорности, вместо да се връзвам на всяка твоя сексуална прищявка! – Тя театрално притисна ръка към сърцето си. – О, как съм посмяла да го направя!

— София поне знаеше как да се забавлява в леглото – върна й го Чейс. – Да, не й бях първия, не съм и последния, но знаеш ли какво? Опитът е голяма работа! Тя нямаше нужда да чете „Пътеводител в секса за манекени”!

— Нито пък аз! – изкрещя Нина, изпълнена с гняв.

— О, повярвай ми, имаш. Съществуват повече от три пози. Виж, София знаеше пози, които ги няма дори в шибаната „Кама Сутра”! Мислиш си, че само защото е от висшата класа, значи се държи като стара мома и е пълна моралистка? О, не. Тя беше като звяр в леглото.

— Щом е толкова страхотна – кипна Нина, – тогава защо просто не се ожениш за нея? О, чакай малко – ама ти си бил женен! И съвсем не се е оказало като в розовите романи на „Арлекин“ нали? Нейно височество принцесата и оловният войник, новият наследник на имението!

— Това никога не ме е интересувало – възрази Чейс.

Нина повдигна вежди.

— Нима? Знаеш ли, за човек, който твърди, че си живее живота като свободна птичка, ти определено се променяш много, щом тя се появи наоколо.

— Глупости!

— О, да. Всичко в теб се променя. Стойката ти се изправя, ругаеш по-рядко, дори акцентът ти се променя! Когато тя е наблизо, ти започваш да говориш като Хю Грант! Може и да не го признаваш, но ти толкова отчаяно, отчаяно искаш да те приеме като равен, защото дълбоко в себе си смяташ, че тя е по-добра от теб!

Чейс стисна зъби.

— Добре, мамка му, сега на всяка шибана дума пускам ругатня, и какво, по дяволите, би трябвало да ти говори този шибан факт?

— Знам много добре какво ми говори – отговори студено Нина. – Винаги съм знаела. Това е защитен механизъм. Хюго ми каза още нещо за теб. Когато не можеш да се оправиш в чувствата си към хората и искаш да ги отблъснеш, ти ставаш груб и противен. Подозирам, че това е единственото, което си получил от София след развода.

— Това са глупости – сопна се Чейс. – Пълна глупости.

— Добре, защо напоследък все по-често се сблъсквам с това? Еди… – Тя потърси погледа му и гласът и омекна. – Ти си се бил във войни, сблъсквал си се с терористи, толкова много хора са се опитвали да те убият, че вече сигурно си им изгубил бройката… И защо онова, от което най-много се страхуваш, е да разговаряш с мен?

Известно време той не каза нищо. После рече:

— От нищо не се страхувам. Майната му на всичко, майната ти и на теб. – Преди Нина да успее да изрази шока си. Той продължи да говори с такава грубост в гласа, с каквато тя не се бе сблъсквала досега. – И знаеш ли какво? След като се измъкнем оттук, отивам да измъкна и София, и ако ми излезе късметът може би тя отново ще се влюби в мен. Но дори и да не се получи, поне ще знам, че тя няма да си пропилее живота в преследване на някаква идиотска, безсмислена мания.

— Как смееш…

Чейс спря да върви, дръпна Нина към себе си и я погледна в очите.

— Дори не е истинска мания! Мамка му, Нина! Единствената причина да дълбаеш в шибаната гробница на Херкулес е защото след намирането на Атлантида в живота ти остана една голяма дупка! И с това се опитваш да я запълниш! Имаш си нова работа, имаш мен, но това просто не ти е достатъчно, защото го няма голямото ровене в митологията. Цял живот си се опитвала да бъдеш като родителите си, защото те също са били вманиачени, но погледни къде се озоваха те накрая – мъртви в шибаната пещера!

Нина го удари. Не беше плесница и силен удар с юмрук в лицето. Въпреки че го заболя, изненадата надделя.

— Майната ти, Еди – изръмжа тя, по бузите й се стичаха сълзи. – Майната ти! Искаш София? Хубаво, не ми пука. Върви се преструвай на някой, който не си, пред човек, който те гледа отвисоко. Вече не ме интересува. – Тя се обърна и закуцука надолу по склона. Болката я пронизваше при всяка стъпка, но тя не искаше да прояви слабост пред Чейс.

— Нина! – извика Чейс след нея. – Нина! Мамка му. – Той бързо я настигна и я подхвана, за да я подкрепи.

— Остави ме, Еди – каза тя, като рязко отмахна ръката му.

— Точно в момента няма как да стане, нали? Някак си сме я закъсали, помниш ли? Мъжете с пистолети? Виж какво, нека първо се измъкнем оттук, а след това можем… – Той изведнъж осъзна, че въобще не е наясно с чувствата си, в гърдите му бушуваха гняв и обърканост. – Можем да… както и да е. – Той махна с ръка към колибата. – Хайде, малко остана.

Нина се обърна към къщата, без да го поглежда. Тя също ме бе наясно със себе си. Чувстваше се предадена и унизена, но под тази смесица се криеха истинските й страхове.

— Добре – каза най-накрая тя. С неохота му позволи да я подкрепи, за да облекчи натоварването на крака й. – Да вървим.

Оказа се, че колибата е рейнджърска станция едновременно работно място и жилище за парк рейнджърите в Окаванго. Лодката, която бе вързана на кея, се оказа глисер на въздушна възглавница – плосък метален Корвус, с монтирано самолетно витло на кърмата, покрито със защитна метална решетка, което се контролираше от високия стол монтиран пред него. Чейс си беше имал работа и пречи подобни плавателни съдове; те бяха шумни и трудни за управление, но изключително плиткото им газене позволяваше да прекосяват блатата без никакъв проблем, което би се оказало ужасно трудно за обикновените лодки.

Вързаната за кея лодка означаваше, че станцията е обитавана. Когато Чейс почука на вратата, отвори възрастен шкембест ботсванец, облечен с униформа цвят каки, която се състоеше от риза с къси ръкави и къси панталони. Той ги изгледа изненадано, като се изуми още повече от очукания им, окървавен вид.

— Здрасти? – предпазливо рече той.

— Здравейте – каза Нина, след като Чейс й помогна да докуцука до вратата. – Колко се радваме, че ви намираме тук! Претърпяхме катастрофа и малко се поизгубихме. Има ли някаква възможност да ни откарате до някъде?

— Ранена ли сте? – попита рейнджърът и след секунда завъртя очи нагоре, сякаш изумен как може да задава такъв въпрос при толкова очевидния отговор. – Само да донеса аптечката.

— Всичко е наред; изглежда по-зле, отколкото е в действителност – опита се да го успокои Чейс, но безуспешно. Мъжът отвори един шкаф и измъкна медицинска аптечка, след което им махна да седнат.

— Какво ви се е случило? – попита той.

— Камионът ни се преобърна – каза Нина, докато сядаше. Технически това си беше вярно. – Та ще ни закарате ли?

Рейнджърът отвори аптечката и измъкна шишенце с антисептична течност и малко бинтове.

— Най-близкото място, където можете да получите помощ, е диамантената мина, на около девет километра оттук.

— Всъщност ние искаме да тръгнем в другата посока. Колкото се може по-далеч от мината. – Рейнджърът я изгледа странно. – Защото от морална гледна точка ние твърдо се противопоставяме на добива на диаманти. Нали се сещате – картелите, фиксираните цени, кървавите диаманти всичко това. Диамантите не са, ъъъ, вечни! Да.

— Някой ден ще ти го напомня – тихо отбеляза Чейс.

— О, млъквай. Ох! – Нина приспи очи, когато рейнджърът попи кръвта от раната на челото й с памук, напоен с антисептик.

— В Ботсвана няма кървави диаманти – каза обидено той

Чейс се ухили.

— Виждаш ли, Нина? – каза поучително той. – Нали ти казах, че сме дошли да протестираме в погрешната държава, но кой ти слуша? Жени – добави той, като смигна на рейнджъра, въздъхна и сви рамене. Рейнджърът кимна многозначително.

— Хей! – сопна се Нина.

Рейнджърът приключи с дезинфекцирането на раните и внимателно залепи лейкопласт върху раната на челото й. Тъкмо се канеше да обърне внимание на раната на бузата на Чейс, когато музиката по радиото спря и говорителят каза:

— Прекъсваме нашата програма с новини от последния час.

Нина и Чейс се спогледаха.

От радиото се понесе драматична музика, последвана от новината.

— Срещу президента Молове бе извършено покушение. При нападението загина министърът на търговията и промишлеността Майкъл Камлетесе. По време на нападението президентът е присъствал на церемония в диамантената мина в Северозападната провинция. Атентаторите са двама бели, мъж и жена, около трийсетгодишни. Те са избягали от сцената на местопрестъплението, но източници от охраната ги идентифицираха като Едуард Чейс и Нина Уайлд…

Рейнджърът зяпна от изненада, щом осъзна кои са неговите посетители, но Чейс измъкна пистолета, който бе взел от мъртвия охранител в преработвателния завод, и го насочи към него.

— Добре, друже, спокойно.

— Какво? – заекна Нина. – Какво? Ние не сме убивали министъра на търговията, никого не сме убивали! Какво става тук, по дяволите?

— Набедили са ни в убийството – каза Чейс, като се изправи.

Рейнджърът се бе вторачил в пистолета с ококорени очи.

— Нали не възнамерявате да направите нещо глупаво сега?

— Не, ако и ти не направиш. Къде са ключовете за глисера?

— Освен това аз съм само на двайсет и девет — добави възмутено Нина.

— Точността на медиите не е най-голямата ни грижа в момента – каза Чейс, докато взимаше ключовете от изнервения рейнджър. – Имаш ли радиостанция тук?

Рейнджърът махна към дъното на стаята. Без да отмества пистолета от него, Чейс отиде до нея и извади захранващия кабел от контакта, хвърли радиостанцията на пода, стъпи върху корпуса й и откъсна кабела.

— И така, друже, седни на стола. Нина, завържи го за облегалката. – Той й подхвърли кабела.

— Този ден става все по-хубав – измърмори Нина, докато връзваше ръцете на рейнджъра зад гърба му, след което омота другия край на кабела около глезените му и го прекара под стола, за да го върже за облегалката. — Първо ни обвиниха в убийство, сега извършваме покушение върху парк рейнджър и крадем... лодка. – Щом свърши, Чейс провери здравината на възлите и ги затегна още повече. Рейнджърът се намръщи.

— Няма да го задържи за дълго – каза Чейс на Нина, докато я извеждаше от колибата, – но скоро ще сме далеч оттук. Тези глисери са доста бързи.

— Да, но къде ще отидем? – попита тя.

Чейс се замисли за миг, след което отново влезе в колибата и се върна с туристическа карта на делтата на Окаванго.

— Пак е по-добре от нищо – каза той като скочи на кея, за да развърже глисера.

Нина внимателно се качи на борда и плоския Корвус се залюля под нозете й. Тъй като и седалката на водача, и перката се намираха на доста голяма височина над металната палуба, лодката изглеждаше ужасно нестабилна.

— Това нещо безопасно ли е?

— Толкова безопасно, колкото всяко друго превозно средство.

Тя зарови лице в ръцете си.

— О, Господи...

Чейс хвърли на палубата въжето, с което глисерът бе завързан за кея, скочи в лодката и отиде при двигателя. Вкара ключа и го завъртя.

— Добре, сега ще стане много шумно. – Перката се завъртя. Чейс се покатери на мястото на водача и си закопча колана. Стъпи върху педалите, хвана двата дълги лоста, с които се управляваше глисерът, и даде газ. Лодката се плъзна по водата и отплава.

* * *

Докато пътуваха на север, Нина и Чейс размениха едва десетина думи, и причина за това не беше шумът, вдиган от витлото. Тя дори не го поглеждаше, предпочиташе да се наслаждава на изпълнените с живот мочурища, през които се плъзгаха. От своя страна обитателите на Окаванго също ги гледаха по време на пътуването им по криволичещата река. От калните брегове предпазливо ги наблюдаваха биволи и антилопи гну, в кристалните води се стрелкаха рибни пасажи, които пресичаха пътя на глисера.

Но във водата имаше и други, не толкова плашливи същества. Понякога на повърхността се появяваше по някой крокодил, за да проучи източника на шума. Преминаха край малка група леопарди, които се излежаваха на брега и проследиха лодката с немигащи очи.

Нина се загледа в безшумните хищници, но страхопочитанието пред красотата на природата изчезна при спомена за скарването с Чейс и обърканите й чувства натежаха като камък в гърдите й. Най-накрая тя реши да се обърне към него.

— Къде отиваме?

Той намали оборотите на двигателя и шумът на витлото намаля.

— На картата е отбелязано едно село на север, което има самолетна писта. Все някой ще има телефон – можем да се обадим на Ти Ди и да я накараме да ни вземе. – Той се огледа, за да се ориентира и забеляза, че са се приближили доста до самолета, който бяха видели по-рано и който бавно кръжеше на североизток от тях. После й подаде сгънатата карта. – Всъщност защо не провериш дали се движим в правилна посока?

Нина разгъна картата, която се развя от вятъра.

— Къде се намираме?

— Открий рейнджърска станция 12; там бяхме преди малко. В долния ляв ъгъл.

Тя огледа картата.

— Намерих я. – Тя прокара пръст по хартията и откри селището, маркирано със символ на самолет. – Нагембе ли имаш предвид?

— Там ли се намира пистата?

— Да.

— Значи е то. Далече ли е?

Нина провери мащаба на картата. Около четиридесет километра.

— Двайсет и пет мили.

— Значи ни остава по-малко от час. Лесна работа. Чейс забеляза, че лицето на Нина изведнъж посърна, когато погледна зад гърба му. – Или може би не…

Той се обърна и погледна през решетката на витлото – и видя как след тях по реката с пълна скорост се движат три скутера.

Които бързо ги настигаха.

Дори от това разстояние Чейс разпозна Фанг в едната лодка, опашката му се вееше от вятъра.

— Страхотно, тоя убиец явно си ни е нарочил! – каза той и натисна докрай педала за газта.

~14~

— Колко бързо може да се движи това нещо? – извика Нина.

Чейс се обърна назад и погледна към скутерите, които буквално изяждаха разстоянието помежду им.

— Не толкова бързо, колкото тях! – За по-висока скорост глисерът разчиташе на по-плиткото си газене, така намаляваше съпротивлението на водата, но квадратният му Корвус далеч не беше хидродинамичен.

Чейс отново погледна напред. В чистите води на реката нямаха никакви шансове да изпреварят скутерите. Щяха да бъдат настигнати много бързо.

Което означаваше, че той просто трябваше да се махне от реката…

Чейс хвърли пистолета на Нина.

— Ако се приближат много, използвай го – каза той, докато обръщаше глисера към необятното поле от високи тръстики. – Кажи ми какво правят!

— Гонят ни, разбира се!… Настигат ни… Нали схващаш ситуацията!

Чейс и хвърли едни раздразнен поглед, след което се съсредоточи върху управлението на глисера. Водата пред тях започна да става все по-тъмна.

И все по-плитка. Над повърхността й започнаха да се подават плитчини…

Зад тях се чу изстрел. Чейс се обърна. Един от мъжете и лодките държеше в ръцете си пушка. Скутерът се клатеше толкова силно, че шансовете му да улучи бяха почти нулеви – но понякога на човек му излиза късмета.

Надяваше се, че талисманът на Нина ще оправдае вярата й в него.

Скутерите вече бяха на около стотина ярда зад тях, а глисерът вече беше на предела на възможностите си. Реката все още не бе достатъчно плитка, за да забави преследвачите им, но тръстиковото поле се приближаваше все повече и повече…

Последваха нови изстрели, този път от автоматично оръжие, тъй като двама от мъжете бяха въоръжени с МП-5. Мишената им бе все още твърде далеч, за да се прицелят точно, но компенсираха това с дъжд от куршуми, от които все един щеше да улучи.

— Залегни! – извика Чейс на Нина. Но самият той седеше на високата седалка и нямаше как да се прикрие.

Нина се просна на палубата. Чейс се сви колкото можа, а куршумите се сипеха край него. Част от защитната решетка се откъсна и падна върху перката, която за миг я насече на хиляди метални късчета. Той рискува да се обърне отново. Половината от пропелера вече не беше покрита и представляваше едно смъртоносно размазано петно точно зад гърба му.

Един куршум отскочи от корпуса на двигателя. Скутерите вече се намираха само на петдесет ярда от тях и бързо скъсяваха разстоянието.

Нина вдигна глава точно когато глисерът достигна тръстиковото поле – зелена стена, която се издигаше на около десет фута над водата. Плоският нос на лодката мина през растенията, проправяйки си път. Тя покри очите си ръце, тъй като навсякъде около нея се посипаха късчета листа и стъбла. Във въздуха се разлетяха хиляди неща – за миг реши, че е експлозия, но бързо осъзна, че всъщност това са птици, хиляди птици, кои го се разлетяха от тръстиковите клони и се издигнаха в небето, шумно махайки с криле.

Тръстиковите клони бяха по-високи дори от повдигнатата седалка на Чейс. Пред очите му се разстилаше само плътна стена от зеленина. Люшкащите се стъбла го шибаха по лицето, а той не можеше да го прикрие, защото и двете ръце му трябваха, за да управлява глисера. Двигателя, продължи да работи с пълна мощ и Чейс насочи лодката навътре в странната гора, разсичайки заобикалящите го растения с оголения пропелер.

Скутерите го последваха, зад гърба му се разнесе рев на извънбордови двигатели и периодични изстрели от автоматично оръжие…

Изведнъж се чу тъп удар и звукът на един от двигателите рязко се промени – виеше така, сякаш е излязъл на сухо. Лодката бе заседнала в някоя плитчина.

Но това не й попречи да продължи, само леко я забави. Тя бързо преодоля препятствието.

Други те два скутера продължаваха да се плъзгат сред тръстиките. Приближаваха се неумолимо от двете му страни, опитвайки се да го затворят в капан.

Нина погледна към по-близката лодка. Наведена така, с глава само на един фут над водата, тя успя да зърне само част от белия Корвус. Тръстиките растяха толкова нагъсто, че всяко нещо на повече от десет фута бе практически невидимо. Но тя я чуваше много ясно, двигателят ръмжеше силно и тръстиките се чупеха под носа й.

Внезапно бурята от листа секна. Глисерът излетя от тръстиковата гора и навлезе в застояло блатисто езеро, отчасти отделено от реката чрез плитчините. Няколко секунди по-късно първият скутер излетя от тръстиките на петдесет фута от дясната им страна.

Нина разпозна единия от тримата мъже в него – това беше Фанг. Той я забеляза и се усмихна противно. Но усмивката му изчезна в мига, в който тя извади пистолета и изстреля останалите патрони към него. Водачът на лодката се просна на дъното и рязко завъртя кормилото на другата страна.

— Кучи син! – изръмжа Нина, когато пистолетът изщрака на празно. Скутерът отново зави към тях. Фанг й се закани с пръст. Тя също му показа пръст, среден, което го вбеси още повече.

Той извади един МП-5, същото направи и спътникът му на задната седалка. Двамата се прицелиха в глисера…

— Мамка му! – изкрещя Чейс, когато от другата му страна изскочи и вторият скутер. Мъжът в него също се прицелваше в глисера, само че той държеше в ръце противотанков гранатомет М72. – РПГ.

Нина нямаше нужда от обяснение какво точно означава съкращението, за да разбере, че здраво са загазили – предупредителната нотка в гласа на Чейс й бе достатъчна. Тя се притисна колкото се може повече към палубата и покри главата си с ръце.

Мъжът с гранатомета се прицели в Чейс, подготви се за отката…

И стреля.

Секунда преди изстрела Чейс рязко дръпна контролните лостове и завъртя глисера на триста и шейсет градуса. Реактивният снаряд го пропусна с няколко инча и се заби право в гърдите на мъжа, който седеше на задната седалка в другия скутер.

Той се преметна през борда и падна във водата. Ракетният двигател на боеприпаса продължаваше да гори. След миг той се взриви и във въздуха изригна яркочервен гейзер, а наоколо се посипаха части от тялото на охранителя.

Водачът на скутера погледна към Фанг в шок, осъзнал, че се е разминал на косъм от смъртта. Чейс рязко завъртя глисера надясно и се насочи към техния съд. Фанг изкрещя предупредително, но вече беше твърде късно.

Чейс заби лодката си странично в скутера. Фанг и водачът бяха съборени на дъното, а автоматичният пистолет на мъртвия се претърколи през борда и падна в развълнуваните, кървави води.

Чейс даде газ и започна бързо да се отдалечава, но вторият скутер го последва. В този миг и третата лодка се появи от тръстиките и отново се включи в преследването.

Нина надигна глава.

— Какво стана?

— Едно на нула за нас.

— Една лодка?

— Един мъж.

— И това ли е всичко?

Чейс се намръщи.

— Добре де, точно сега ли ще водим сметка! – Той бързо се огледа наоколо. От другата страна на езерото имаше още тръстики и един дълъг тесен остров, издигащ се съвсем малко над водата, на който растяха няколко криви дървета…

А пред острова във водата имаше още нещо.

Той насочи глисера към тъмния обект, криещия се под повърхността.

— Какао правиш? – попита Нина. – Устремил си се право към онзи остров!

— Знам!

— Не е ли по-добре да го заобиколиш?

— Ще карам напряко! – извика Чейс. Сенките във водата вече се различаваха по-добре, най-малката от тях бе с размерите на глисера.

Нина също ги видя.

— Какво е това? – попита тя със страх в гласа.

— Хипопотами!

— Какво?

Наистина беше стадо хипопотами, които се киснеха в спокойните води на езерото, а над повърхността се подаваха само очите и ноздрите им. Един възрастен хипопотам тежи четири тона – и независимо от комичния им външен вид, те притежават наистина злобен нрав. Дори най-малката провокация можеше да докара хипопотама до яростен гняв.

А Чейс целеше точно това.

Той се огледа за скутерите. Най-близкият се намираше на двайсет ярда от тях, а най-късно пристигналият бе на около стотина ярда зад него. Фанг и неговият водач едва се бяха съвзели от сблъсъка и водата под кърмата им се разпени.

Чейс се обърна към Нина и изкрещя:

— Знам, че сигурно ти е омръзнало да го чуваш, но се дръж здраво!

Тя прегърна едната пейка и се вкопчи здраво.

— Защо караш към хипопотамите? Да не си полудял?

Чейс не можа да не се ухили, когато си спомни, че само преди няколко дни една друга жена му бе задала същия въпрос.

— И други са ми го казвали! – Той огледа хипопотамите за някой, който да е обърнат надлъжно спрямо посоката им на движение; откри един и насочи глисера към него…

Огромното животно се бе потопило само на няколко инча под водата, по-малко, отколкото газеше глисерът. Чу се глух удар, когато носът му закачи хълбока на животното и премина през гърба му. Хипопотамът изрева от изненада и гняв и надигна огромната си глава – тъкмо когато равното дъно на лодката премина през нея. Плавателният съд, който се движеше с пълна скорост, излетя над водата.

Само за миг и само на няколко инча – но това бе достатъчно, за да се издигне над островния бряг. Глисерът се плъзна по острова и закачи няколко дървета и скали преди отново да цопне във водата от другата му страна.

Нина и Чейс погледнаха назад.

Цялото стадо се бе надигнало и колективно беснееше срещу техния полет, спокойните води бушуваха, след като разгневените хипопотами преминаха от състояние на пълна апатия в неконтролируема ярост и си търсеха цел, върху която да я излеят.

Първият скутер, чийто водач вече беше решил да последва примера на Чейс и Нина и да прескочи малкия остров, беше идеалната мишена.

Петнайсетфутовият хипопотам изригна от водата точно под скутера и го запрати във въздуха без никакви усилия, сякаш бе детска играчка. Единият от тримата мъже в лодката излетя от нея и се стовари точно в средата на разбушувалото се стадо, като на минутата бе размазан до смърт.

Двамата му другари нямаха по-добра участ. Скутерът се преобърна във въздуха, удари се в близкото дърво и се разцепи на две. Едната му половина, заедно с пътниците, се размаза в ствола, а задната част се запремята по земята – и избухна в пламъци.

— Сега вече е едно на нула! – изкрещя Чейс и триумфиращо се плесна по хълбока.

Другите две лодки бързо смениха посоката си, като се разделиха, за да избегнат хипопотамите и заобиколиха острова от двете му страни.

Нина се обърна напред, а Чейс даде газ и бързо се отдалечи от острова, с надеждата да се възползва от малката преднина, която имаше пред скутерите. Тя виждаше само тъмните води на реката от лявата им страна и още една гъста тръстикова джунгла отдясно.

— Накъде отиваме сега?

Чейс си задаваше същия въпрос. Скутерите можеха да ги настигнат в открити води и не им оставаше друго, освен да навлязат в тръстиките и да се опитат да се отърват от тях.

А след това? Досега Фанг сигурно вече бе разбрал, че са се отправили на север, така че дори и да успееха да се скрият в гъстата растителна маса, останалите два скутера можеха просто да се разделят, да отидат нагоре по реката и просто да изчакат плячката си.

Което означаваше, че трябва да се отърват от Фанг и хората му. Да надвият преследвачите си. Да преминат в нападение.

Което си беше проблем, тъй като не разполагаха с никакви оръжия.

— Но ние се движим срещу тях! – възпротиви се Нина.

— Знам! Въжето! Метни ми го горе!

Тя го послуша, след което се прикри колкото можеше зад корпуса, а Чейс хвана въжето и притегли куката на ръка. Скутерът се приближаваше бързо, а тримата мъже в него не можеха да повярват на късмета си, докато жертвата им сама се приближаваше към тях.

Чейс използва управляващите лостове, за да разклати глисера и така да се превърне в по-трудно достижима цел. Мъжете в скутера осъзнаха, че той се е устремил към тях в самоубийствена атака и откриха огън. Чейс се наведе, куршумите прелитаха край него, лодката поемаше повечето удари. Откъсна се още една част от предпазната решетка.

Курс към сблъсък…

Водачът на скутера бързо сви встрани и стрелците изгубиха целта си.

Точно както се беше надявал Чейс.

Той хвърли куката към скутера. Тя се заби в носа на лодката, докато двата водни съда се разминаваха. Въжето се опъна зад глисера.

Куката се откачи от носа…

И здраво се заби в парапета.

Двамата стрелци тъкмо бяха намерили целта си, когато носът на лодката внезапно излетя във въздуха и скутерът се преобърна, след като глисерът го беше дръпнал с всичка сила.

И тримата излетяха от лодката и паднаха във водата. Само след миг преобърнатия скутер се стовари върху тях и ги запрати в отвъдното.

Глисерът се наклони, докато влачеше скутера зад себе си. Чейс посочи към металния пръстен, с който въжето бе прикрепено към корпуса. Нина пропълзя до него и след няколко неуспешни опита успя да развърже възела. Въжето падна във водата и бързо изчезна от погледа им, а глисерът освободен от тежестта на скутера, се устреми напред.

Чейс вдигна глава, за да се ориентира по слънцето, след което зави на север. Зад тях ръмжеше двигателят на единствения останал скутер.

Към него се прибави още някакъв звук, далечен тътен някъде на североизток.

Бързеи.

Но Чейс нямаше време да мисли за тях. Пред глисера лежаха още малки островчета, купчини от сплетени корени, пръст и камънаци, между крито криволичеха тесни канали. Две газели уплашено се обърнаха при звука от мотора на лодката, след което побягнаха, прескачайки от островче на островче.

Чейс ги проследи със завист и зави наляво, с надеждата да се върне към реката, която водеше до Нагембе…

— Еди! – извика Нина, като сочеше назад. Само на двайсетина ярда вляво Чейс видя лодката на Фанг, която завиваше към тях.

Фанг седеше на пасажерското място и се държеше за рамката на предното стъкло. В другата му ръка имаше нещо, което проблясваше на слънцето…

— Боже! – изпъшка Нина. – Сабята на това копеле още е у него!

Чейс можеше да си представи само една причина, поради която Фанг бе извадил точно това оръжие.

— Той се кани да скочи на борда!

— Мили Боже! Какво си мисли този, че е от шибаните карибски пира ли?

— Качвай се тук горе! – изкрещя Чейс. – Ти ще караш лодката. Аз ще се погрижа за него!

— Сериозно ли говориш?

Чейс я погледна с крива усмивка и слезе от седалката, за да помогне на Нина да се качи.

— Бъди нащрек, за да отблъснеш опитите за абордаж! – Той скочи на палубата, а Нина хвана лостовете за управление.

Скутерът се приближаваше бързо, вече почти се беше изравнил с тях.

— Мини между островите! – извика Чейс на Нина, като сграбчи греблото и махна с него към криволичещите канали пред тях.

— Много е тясно. Това нещо се управлява по-трудно от всъдеход

— Представи си, ме се опитваш да преминеш между дупките на Пето авеню! – Чейс сграбчи с една ръка металната рамка на седалката и се обърна към преследвачите им…

Скутерът се удари странично в глисера, предизвика ударна вълна и едва не събори Нина от мястото й. Чейс се олюля – само това, че се беше вкопчил здраво за рамката, попречи да бъде изхвърлен във водата.

Фанг изкрещя и скочи от скутера.

Озова се върху предната част на глисера и веднага зае бойна поза с насочена напред сабя и разкрачени крака за стабилност, докато Нина тромаво се опитваше да вкара лодката в каналите между островите. Те бяха твърде тесни, за да могат двата съда едновременно да навлязат в тях. Скутерът рязко намали скорост и сви зад глисера, като носът му се озова само на няколко фута от кърмата.

Чейс бързо прецени противника си. Сабята бастун не беше просто декорация, Фанг очевидно можеше да си служи с нея много добре.

А неговото единствено оръжие бе едно гребло.

Фанг скочи напред и острието на сабята изсвистя край главата на Чейс. Той рязко вдигна греблото, за да отрази удара.

Тряс!

Острието преряза греблото на две. Слисаният Чейс приклекна и изпусна ненужната лопата, а Фанг отстъпи назад и отново атакува, като този път се целеше в гърдите му. Чейс избегна удара и замахна с останалата част от греблото, опитвайки се да удари ръката на Фанг, която държеше сабята.

Фанг предугади удара и си избра друга цел.

Сабята разсече ръкава на коженото яке на Чейс и се заби в бицепса му. Чейс изрева от болка, изпусна греблото и натисна раната с лявата си ръка, докато противникът му замахна с окървавената сабя, готов за нов удар…

Нина не успя да направи добър завои, носът на глисера заора в стръмния бряг на канала и палубата му се заклати. Фанг се олюля и изгуби равновесие.

Чейс се хвърли към него.

Като разярен бик заби глава в ребрата на Фанг и едновременно с това нанесе силен удар в стомаха му. Изкара му въздуха и Фанг се строполи върху една от пейките край борда.

Чейс се изправи и сграбчи сабята на Фанг с лявата ръка, като заби палеца на дясната в сухожилията на китката му. Само ако успееше да го накара да изпусне сабята.

Ранената му ръка пламна от болка. Фанг правеше същото с него – но неговият палец дълбаеше в кървавата рана на бицепса!

Чейс изкрещя и едва не припадна от болка. Той пусна китката на Фанг и се освободи от хватката му, но се спъна в седалката и падна по гръб.

Фанг се изправи и вдигна сабята, готов да я забие като кол в сърцето на Чейс…

Нина блъсна глисера в противоположния бряг на канала, този път умишлено. Посипаха ги прах и камъни. Тя се вкопчи в лостовете, лодката започна да криволичи като пияна из тесния воден път.

Фанг падна, зашеметен от удара, но острието продължаваше да сочи към Чейс…

Той мярна блясъка на падащото острие, протегна крака, силно ритна Фанг и го събори на палубата точно в краката на Нина.

Пред тях изникна ново островче. Нина дръпна лостовете за управление, глисерът се наклони на една страна и едва успя да избегне сблъсъка със скалистия бряг, като навлезе в съседния ръкав, който ги отведе до друга река и те поеха по течението й. Скутерът ги последва, набирайки скорост и продължи да се приближава.

Водачът му извади пистолет.

Чейс се претърколи и скочи на крака, като присви очи от изгарящата болка в ръката. Фанг изглеждаше замаян, но не пускаше сабята.

Само да можеше Чейс да я изрита от ръката му…

Той скочи към страничната пейка…

Нина видя как към нея се насочва пистолет.

— Мамка му! – Тя отново отклони глисера, този път право към другия съд.

Палубата се наклони точно когато Чейс скочи и обувката му пропусна на косъм ръката на Фанг. Той изгуби равновесие и се олюля.

Другата лодка рязко смени посоката си, водачът й трескаво въртеше руля, за да избегне сблъсъка, напълно забравил за пистолета.

Ръката на Фанг замахна.

Острието разряза дънките на Чейс и се заби в хълбока му. Плисна кръв.

Болката беше толкова силна, че Чейс едва не припадна. Той се строполи върху пейката. Фанг се изправи на крака и опашката му се развя на вятъра. Зад гърба му Чейс видя седящата на високата седалка Нина с изписан на лицето й безпомощен ужас.

Той притисна раната с ръка, заля го нова вълна от болка. Фанг се усмихна подигравателно и отново вдигна сабята. Окървавеното й острие танцуваше пред очите му като сребриста мушица, която се кани да утоли жаждата си за кръв…

Изведнъж главата на Фанг рязко клюмна напред. Нина бе забила токчето на обувката си право в тила му.

Той залитна…

И попадна в обсега на ранения крак на Чейс, който е всичка сила го ритна в коляното. Чу се ужасно изхрущяване, лицето на Фанг се изкриви от болка и той залитна заднешком към Нина. Тя сви ръката си в юмрук и го удари с все сила в лицето и той се строполи на палубата…

Опашката му се заплете в перката.

Преди да успее да извика, пропелерът го дръпна рязко към себе си и главата му попадна между незащитените остриета. От задната част на глисера плисна силна струя кръв, а хрущенето на разтрошения му череп се чу дори през шума на двигателя. Обезглавеното му тяло падна на палубата, като продължаваше да стиска сабята в треперещата си ръка.

Нина нямаше време да реагира на ужасяващата гледка, защото имаше други неща, за които да се тревожи. Водачът на скутера, който също изглеждаше потресен и отвратен от смъртта на шефа си, бързо преодоля шока и се обърна към нея с пистолет в ръка.

Течението на реката ставаше все по-бързо, предишните тихи води бълбукаха и се плискаха, набираха скорост, а бързеите се устремяваха към…

— Водопад! – изпищя тя.

Точно пред тях водата падаше през ръба на широка скална чаша, резултат от геоложките разкъсвания през делтата на Окаванго. Скалата не беше твърде висока, водата падаше от около двайсет фута, но това бе достатъчно, за да разбие глисера и със сигурност да размаже телата на пътниците в скалите под тях.

Водачът на скутера или не бе забелязал приближаващия водопад, или бе толкова разгневен, че не му пукаше. Той набра скорост към глисера…

— Дръж се! – извика Нина на Чейс в мига, в който двете лодки се сблъскаха. – Господи!

Тя здраво стисна лостовете за управление, осъзнавайки, че няма да има време да се привърже към седалката, и се опита да промени курса на глисера. Той се отклони и се плъзна по водата като камък върху лед. Ако бе разполагала с повече място, сигурно би успяла да направи един дълъг, плавен завой, преди да достигнат до ръба на водопада…

Нов сблъсък, много по-мощен от досегашните, едва не я свали от седалката. Сабята на Фанг падна от безчувствените му ръце и се плъзна по палубата. Чейс пропълзя към нея, гърчейки се от болка.

Нина удържа завоя и глисерът най-после започна да реагира на управлението, а пропелерът го тласкаше напред. Тя погледна към скутера.

Водачът му се прицелваше в нея…

Тя се наведе. Куршумът профуча над главата й.

Чейс чу изстрела, погледна към новата опасност и продължи да пълзи.

Скутерът отново се приближи, порейки разпенените води. Скалният ръб се приближаваше все по-бързо, оставаха около петдесет метра, оглушителният шум на разбиващата се вода ставаше все по-силен.

Водачът стреля отново. Куршумът улучи двигателя на глисера със звучно „клинг”. Моторът веднага се закашля и от пукнатината в корпуса му плисна силна струя масло. От изпускателните му тръби блъвна пушек, който се понесе като опашка зад пропелера.

Нина отново се сви, преди мъжът да стреля за пореден път…

Чейс сграбчи сабята и я метна към скутера.

Тя се заби в рамото на стрелеца и щръкна от него като копие. Той изви от болка и изпусна пистолета. Извърна се назад в опит да извади острието, а скутерът започна да се отдалечава от глисера.

Нина дръпна лостовете и лодката започна да завива. Двигателят зад гърба й се закашля — но все още имаше достатъчно мощност, за да може глисерът да завърши завоя. Лодката подскачаше върху бушуващите води и се приближаваше към ръба на скалата, която вече се намираше само на десет метра, пет...

Глисерът се плъзна през водния облак над ръба на водопада, за няколко минути се движи паралелно с него, след което зави и се понесе към брега.

Скутерът нямаше този късмет. Водачът въртеше кормилото в отчаян опит да се отдалечи от ръба, но с една ръка не можеше да действа достатъчно бързо. Лодката прелетя над ръба и се разби в скалите под беснеещата вода. След миг се взриви и навсякъде се разлетяха парчета дърво, фибростъкло и стомана.

Нина продължаваше да се бори с лостовете за управление и със силна воля успя да приближи глисера към брега. Двигателят вече гореше, над него се носеше гъст черен дим. Тя се хвана здраво за тях, когато реката стана съвсем плитка и носът на лодката застърга в камъните…

Глисерът изскочи от водата и се плъзна по калния бряг, блъсна се в един стръмен обрасъл с трева склон и рязко спря. Ударът изхвърли Нина от седалката. Тя падна на земята и се претърколи няколко пъти, преди да спре до една туфа висока суха трева.

Тя седна със замаяна глава. Двигателят на глисера беше спрял и от него се носеше мазен черен пушек.

— Еди! – изкрещя тя, като се плъзгаше надолу по склона. Изкълченият й глезен пулсираше от болка. Обезглавеното тяло на Фанг лежеше на купчинка върху едната от седалките, но Чейс не се забелязваше никъде.

— Насам – дочу се хрипкав глас с познатия Йоркширски акцент. Ръката на Чейс се показа от другата страна на лодката и леко й помаха, преди собственикът и да се надигне и да седне. Той посочи към тялото.

— Използвах този, късия, за възглавница. Не е като еър-бек, но донякъде свърши работа.

Нина заобиколи лодката, за да му помогне.

— Къде си ранен? Зле ли е?

— Ами намушкаха ме в ръката и се опитаха да ми нарежат крака като печена пуйка, така че познай.

Тя коленичи до него, за да прегледа раната на хълбока му. Дънките му бяха просмукани с кръв.

— Мили Боже. Това има нужда от шев.

— Ако имаш игла и конец в себе си, действай.

— Имам само един празен пистолет. Можеш ли да измислиш нещо с него?

— Мога само да си го бия в главата, докато болката не изчезне. – Чейс се опита да се изправи, но когато помръдна крака си, лицето му се изкриви в гримаса. – Ох, мамка му! Как боли. Наистина адски боли.

— Не мърдай оттук. Ще проверя къде се намираме. – Нина се изкачи по обраслия с трева хълм с надеждата да види някакви следи от цивилизация.

Единственото, което видя, бе вода. Бяха се озовали на остров, отвсякъде заобиколен от бързеи.

— Мисля, че имаме мъничък проблем – извика тя на Чейс.

— Нищо ново под слънцето – отговори той със сардонична усмивка. – Какво има този път?

— В капан сме. Това е остров.

— Шегуваш се. – Нина поклати глава. – Гръм…

— И мълнии. Знам.

— Точно така. – Чейс се изви, за да може да огледа по-добре двигателя на глисера. Зачуди се дали ще е възможно да го поправят, но пушекът, който излизаше от пукнатината в металния кожух веднага му подсказа, че е настъпил краят на работния му живот. – Направо чудничко. Скоро ще им се наложи да вдигнат във въздуха някой хеликоптер или самолет, за да ни потърсят и това ще ги доведе право при нас! – той махна с ръка към гъстия дим.

— Само ако някой друг не го види пръв! – каза Нина и започна да размахва ръце над главата си като полудяла.

Чейс й хвърли един скептичен поглед.

Какво правиш, по дяволите, нали не се каниш да хвръкнеш?

Тя посочи към небето.

— Виж!

Той обърна глава и погледна над водопада… където видя нещо наистина неочаквано.

Това бе летателният апарат, забелязан от тях по-рано – който обаче представляваше нещо далеч по-екзотично от това, което бе очаквал.

Над тях се спускаше дирижабъл. На дебелия му тъп нос се забелязваха няколко фирмени знака, като най-големия беше на „ДжемКуест“, като Д бе представено във формата на стилизиран диамант. Той се приближаваше плашещо тихо, като се имат предвид огромните му размери. Звукът от трите му двигателя започна да се различава от шума на водопада едва когато се приближи на по-малко от сто метра. Две перки, които се подаваха от долната част на носа му, над гондолата, забавяха спускането.

— Добре – каза Чейс. – Впечатлен съм.

Когато седемдесет и пет метровият цепелин спря над острова, от носа му се спуснаха метални котви, които заблестяха на слънцето. Двигателите намалиха оборотите си и гондолата увисна на около двайсет фута над земята. Вратата на кабината се отвори и един русокос мъж с широкопола шапка за сафари се подаде навън.

— Ахой, там долу! – извика той с южноафрикански акцент. – Видяхме пушека – имате ли нужда от помощ?

Чейс си беше подготвил един саркастичен отговор, но Нина успя да го изпревари.

— Имаме ранен човек! Можете ли да го откарате в болницата? – Чейс я изгледа учудено. Болница? Това беше последното място, където би трябвало да се озоват двама души, търсени от правителството за убийство, но тя поклати леко глава, давайки му знак да замълчи.

Мъжът размени няколко реплики с пилота, след което отново погледна надолу към тях.

— Разбира се, госпожице! Само изчакайте няколко минути, за да се снижим още малко. Това е сложната част! Приятелят ви може ли да се изправи?

Нина докуцука до Чейс и му помогна да се изправи. Когато изпъна крака си, той изстена от болката в хълбока.

— Много ли е зле? – попита тя разтревожено.

— По десетобалната скала на САС ли? Около петица – отговори той, мръщейки се.

— А по скалата на нормалните хора.

— Ами някъде в диапазона на ох. Боже, по-добре ме убий!

Нина му помогна, доколкото можеше с изкълчения си глезен, и двамата се изкачиха на върха на склона. Дирижабълът вече се носеше на около десетина фута от земята.

— Добре, нека ви издърпаме на борда – каза мъжът, като скочи през вратата. Олекнал с един човек, цепелинът се издигна около фут нагоре, преди двигателите рязко да намалят мощността си и гондолата отново да се снижи над земята. Когато забеляза окървавените дрехи на Чейс, той направи изумена физиономия. — Боже, какво ви се е случило?

— Катастрофа с лодка – безизразно отговори Чейс. Той протегна лявата си рака към кабината, а Нина и южноафриканецът го повдигнаха отдолу. Задната й част бе пълна електронно оборудване, сред което той разпозна монитор, възпроизвеждаш картина от георадар. Дирижабълът се използваше за провеждането на въздушни геоложки проучвания, лов на диаманти. Пилотът увеличи оборотите на двигателите, за да стабилизира цепелина, и засили мощността им, щом Нина и южноафриканецът се качиха на борда.

— Имате ли нещо за прибиране от лодката? – попита мъжът, като погледна към димящия глисер. Сепна се, когато забеляза тялото на Фанг – Боже Господи! А на него какво му се е случило? Къде му е главата?

Чейс се тръшна на седалката.

— В реката, по пропелера, по коженото ми яке…

Южноафриканецът се огледа ужасен.

— Не е било обикновен инцидент с лодката! Какво е ставало тук? – Той млъкна, щом Нина насочи пистолет към него. Пилотът се огледа с ококорени от изненада очи.

— Съжалявам, че трябва да го направя – каза тя, – но имах наистина гаден ден всъщност няколко дни, – и сега просто искам да ни откарате… Как се казваше онова село?

— Нагембе – отговори Чейс.

— До мястото, което ви каза той. Знам, че не е много далеч оттук, затова ако ни отведете дотам колкото се може по-бързо, ще ви бъда ужасно благодарна. Какво ще кажете за това?

Южноафриканецът нервно отстъпи назад с вдигнати ръце и седна на мястото на помощник-пилота.

— Мисля, че ще успеем да го направим, госпожице. Нали, Тед? – Пилотът кимна утвърдително няколко пъти.

— Страхотно. – Нина седна на стола край електронното оборудване, и забеляза нещо на масата. Еди, вземи – каза тя и му подхвърли един телефон. – Обади се на Ти Ди кажи й да ни посрещне там като пристигнем. Колко време ще трае пътуването? – попита тя, докато Чейс набираше номера.

— Около трийсет минути – каза южноафриканецът. Замълча за миг и после я погледна с любопитство. – Наистина ли отвличате дирижабъла?

Нина направи една уморена физиономия докато шумът на двигателите се засилваше. Цепелинът се издигна и пое на север.

— Знаете ли кое е странното тук? Това дори не е най-щурото нещо, което направих днес.

* * *

— Е на това му викам аз приключение – каза Ти Ди.

Чейс протегна врат и прешлените му изпукаха.

— На мен ли го казваш?

Ти Ди беше напуснала летището скоро след като самолетът на Юен беше излетял. Видът на един от грамадните камиони от мината, който минава през оградата и се устремява към пустинята, преследван от танкове, беше нещо, което, по нейните думи, нямаше как да не носи етикет „направено от Еди Чейс”. Тя все още бе във въздуха, когато Чейс й се обади, така че смени курса и се отправи към летището в Нагембе, където пристигна малко преди дирижабъла. Под дулото на пистолета пилотът снижи цепелина точно до самолета на Ти Ди. Последва бързо прехвърляне от единия в другия летателен апарат и Нина и Чейс се озоваха на борда на самолета тъкмо навреме за едно скоростно отлитане, наблюдавани от група изненадани местни жители, които бяха дошли, за да разберат защо блестящият дирижабъл бе направил непланирано посещение в малкото им селце.

Сега вече бяха прекосили границата и се намираха в Намибия. Седяха в затъмнената стая на една изоставена ферма. Докато Ти Ди оказваше първа помощ на Нина и Чейс, включваща и зашиването на раната на хълбока му, те й разказваха за събитията, случили се през този следобед.

— Знаех си, че политическите убийства не са в твоя стил. Еди – каза Ти Ди с облекчение.

— Но как ще го докажем? – окая се Нина.

— Точно сега това не е най-големият ви проблем каза Ти Ди. – Не след дълго новината ще напусне Ботсвана и ще се разнесе из съседните държави. Много хора ще ви търсят – трябва да се махнете оттук, преди да се случи. И нямам предвид само Намибия Имам предвид Африка.

Нина прокара ръка през разрошената си коса.

— И как ще стане това? Нямаме паспорти нямаме пари – и ни търсят за убийството на висш правителствен чиновник! Снимките ни ще бъдат разлепени на всички летища по континента!

Чейс изглеждаше замислен, но и разтревожен.

— Може би ще измисля нещо... Но това означава да поискам голяма услуга, – Той се намръщи. – Може би твърде голяма. Мак може и да не се навие.

— Мак ли? – попита изненадано Ти Ди. – Искаш да молиш Мак за услуга? – На лицето й изгря лукава усмивка. – В такъв случай може би ще успея да ти помогна, миналата година беше дошъл насам по работа и сега той ми дължи услуга. Всъщност няколко услуги.

— Кой е Мак? – поиска да разбере Нина.

— Един стар приятел – каза Чейс, като погледна подозрително Ти Ди. – Защо Мак ти дължи услуга?

— Няколко услуги. – Тя дяволито помръдна с вежди.

Чейс беше ужасен.

— Че той е два пъти по-стар от теб!

— Много е опитен – контрира го тя.

— Има само един крак?

— Което дава възможност тя много нови експе...

Той ужасено вдигна ръце,

— Недей! Да не си посмяла да кажеш още нещо!

— Експерименти – завърши Ти Ди, ухилена до уши.

Чейс направи отчаяна физиономия.

— Ох, защо ти трябваше да ми го казваш? Ти и Мак? Бляк. – Той потрепери.

Ти Ди разпери ръце и се нацупи.

— Искаш ли да ти помогна или не?

— Иска, много – отговори Нина преди Чейс да успее да отвори уста. – Кой е Мак?

— Един човек, който ще успее да изкара теб и Еди в Англия – каза Ти Ди. – Може да отнеме ден-два, но той има връзки, които могат да осигурят пътуване дори на хора без паспорти.

Как?

— Мак има приятели на високи постове – каза Чейс. – Или на ниски, зависи от каква позиция се гледа на нещата.

— Както и да е, сигурна съм, че ще ти помогне – каза Ти Ди Докато вадеше телефона си, тя се усмихна на Чейс. – Искаш ли да му се обадиш или аз да звъня?

— Имаш думата – каза Чейс. После вдигна ръка и я притисна към челото си. – Всъщност имаш няколко думи.

~15~

ЛОНДОН

— Я виж ти, кой бил тук – каза брадатият шотландец с мек гърлен говор, в очите му проблесна закачлива искрица.– Еди Чейс, международният убиец.

Чейс се усмихна безрадостно.

— Мак, страшно съм ти благодарен за помощта и за всичко, но сериозно – майната ти.

— И аз се радвам да те видя. – Той се ухили, отвори широко вратата и пусна Чейс и Нина в коридора на викторианската си къща с огромна тераса. – Вие сигурно сте доктор Уайлд. Добре дошли в Лондон. Казвам се Джим, но приятелите ми ме наричат Мак. – Той разтърси здраво ръката й.

— Наричайте ме Нина. Радвам се да се запознаем – каза тя. Предположи, че Мак е около шейсетте, с щръкнала посивяла коса, висок около шест фута. Независимо от възрастта му, той все още бе привлекателен и в добра физическа форма. След коментара на Чейс в Намибия тя не можа да се сдържи и погледна към краката му, по не можа да определи кой от двата е изкуствен. – Откъде се познавате с Еди?

Мак повдигна вежди.

— Той не ви ли разказа?

— Не говори охотно за миналото си – отговори тя с кисело изражение на лицето.

Той затвори вратата зад тях и Нина използва момента, за да се огледа. Коридорът всъщност бе по-скоро атриум, над тях се издигаха два етажа с балкони, покрити с два красиво изрисувани цветни прозореца. Също като своя собственик, къщата излъчваше свеж, спартански дух; единствената украса, която видя, бяха няколко очевидно много ценни антики.

Мак ги покани в съседната всекидневна.

— Бях командир на Еди – обясни той. – Полковник Джим Маккримън от Специалните въздушни сили на Нейно величество. Вече пенсиониран, разбира се. Но все още работя като консултант към … някои агенции.

— Има предвид МИ-6 – каза Чейс и изсумтя неодобрително. – Група некадърници.

Мак се изхили.

— Боя се, че Еди няма много високо мнение за тайните служби. Всъщност те не са чак толкова лоши – поне по шпионските стандарти. Нямаше да сте тук, ако не бяха организирали нелегалното ви измъкване от Намибия. Моля, седнете.

Въпреки че в стаята имаше диван. Нина и Чейс седнаха в двата фотьойла. Мак забеляза това и повдигна вежди, но не каза нищо.

— И така – започна той със сериозен глас, – и двамата сте живи и здрави, тъй да се каже. Сега вече може би ще ми обясните защо трябваше да размърдам толкова много връзки, за да ви докарам дотук?

Чейс описа по-голямата част от събитията, Нина само вмъкваше по някое изречение от време на време, за да го допълни или поправи. Изглежда, той се съобразяваше с присъствието на бившия си командир и й отговаряше доста по-спокойно, въпреки че запазваше леко саркастичен тон. Нина доста време, докато разкажат цялата история, и когато приключиха, Мак се облегна назад в стола си със загрижено изражение на лицето.

Значи този тип Юен има тайна уранова Нина… – изръмжа той, шавайки с пръсти.

— И отвлече София – напомни му Чейс.

— Тя му е жена. Не знам дали е правилно да се нарече отвличаме, предвид обстоятелствата. Най-важното в случая е урановата мина. – Той се намръщи. – Предполагам си наясно, че не мога да направя нищо с информацията, която ми даде?

Чейс го погледна объркано.

— Защо не? Просто информирай ООН, те ще изпратят инспектори в мината…

— Проблемът не е в мината, Еди, а в теб! Ти си обвинен в убийството на министър, за Бога! Аз съм убеден в невинността ти – продължи той, като протегна ръка, за да възпре възраженията на Еди – но не мога да отида при шефа на САС с някаква странна история за уранова мина и древни ръкописи и да го накарам да започне разследване, при условие, че източникът на информацията ми е издирван за убийството на държавен министър! Човекът дори е бил застрелян с онова смешно оръдие, което толкова обичаш да разнасяш!

— Наистина имаме проблем с правдоподобността – бе принудена да признае Нина.

Но тези доводи не разубедиха Чейс.

— Това няма да има никакво значение, щом някой види мината. Нужно е само едно парче уранова руда и Юен затъва в лайната. – Той се наведе напред и протегна умоляващо ръце. – Хайде де. Мак. Не те моля да отидеш право при премиера, но поне знам, че можеш да задвижиш нещата в правилната посока. Погрижи се някой да провери мината и всичко ще си дойде на мястото.

— Хмм. – Изглежда, че Мак се колебаеше. – Добре де, какво толкова – най-накрая каза той. – Вече съм затънал до кръста в това, след като ти помогнах да се измъкнеш от страната. Защо да не се накисна до шията, а?

Чейс се ухили.

— Какъв смелчага.

— Но ще отнеме няколко дни. Използвах доста връзки, за да те измъкна оттам, затова ще се наложи сега да пипам с кадифени ръкавици. Но по един или друг начин ще вкараме наш човек в онази мина, за да види отблизо какви ги върши този Юен.

— Чудесно. – Чейс се облегна назад. – Като говорим за Юен, може ли да ти използвам компютъра, за да поровя из „Гугъл”. София ми каза, че след като оня напусне Ботсвана, ще замине за Швейцария – надявам се, че не е променил плановете си. Щом разбера къде се намира, ще успея да го заловя, преди да замине със София.

— Чакай малко, какво каза? – изненадано възкликна Нина. – Все пак ще отидеш за нея?

Гласът му режеше като нож.

— Обещах да я измъкна! Винаги си довеждам работата до край.

— Това вече не е твоя работа, Еди! Нека други хора се заемат с това.

— Не ми е в стила. – Чейс се изправи. – Компютърът ти все още е в кабинета на втория етаж, нали? – попита той Мак, който кимна с едва доловимо предупреждение в погледа. Чейс не му обърна внимание и тръгна към вратата.

— Еди! – извика Нина и се изправи. – Не ставай глупав, остави тази работа!

Той се обърна ядосано към нея.

— Нима това е истинското ти мнение за мен, докторе? Че съм глупав?

— Нямах предвид това – отстъпи Нина и съжали за неподходящия си избор на думи, но Чейс продължи да настъпва.

— Мислиш си, че щом нямам една групичка букви след името си, значи съм идиот? Непрекъснато се сблъсквам с тия глупости от мига, в който позволи на новата си титла да ти замае главата и да започнеш да си мислиш, че си по-добра от мен. Не, не съм прав – ти винаги си мислела, че си по-добра от мен, просто тогава престана да го криеш!

— Не е вярно!

— Поне, докато бях със София, знаех къде ми е мястото – изръмжа той. Двамата се гледаха вбесено известно време, след което Чейс презрително се обърна.

— Еди – каза Нина, като се опитваше да запази привидно спокойствие, – сега работиш за АСН, вече не си наемник. Каквото и да направиш, то няма да има връзка с потъването на платформата или откриването на ръкописа на „Хермократ”. Това е лично отмъщение! Не можеш да се заемеш с това, не и като член на екипа на АСН!

Известно време Чейс остана с гръб към нея, след това леко се обърна настрани, без да я поглежда.

— Тогава напускам – каза рязко той и излезе от стаята.

Нина остана загледана след него, парализирана от хаоса в чувствата си. Някак си усещаше, че Чейс нямаше предвид само работата си; че беше напуснал не само в буквалния смисъл. Тя се опита да го извика, но гърлото й се сви, устните й трепереха.

Тя чу Мак, който се изправи зад гърба й, и внезапно я заля ужасно чувство на срам и смущение, че го е направила свидетел на скандала им.

— Аз… Съжалявам – едва успя да прошепне тя.

Няма нужда от извинения – меко каза той и я хвана успокоително за ръката. Тя се обърна и срещна съчувствения му поглед. – Знам, че Еди понякога взима… прибързани решения. Но обикновено накрая се осъзнава.

— Само че проблемът не е само в него – каза Нина. – Той не е… Той е прав за мен. Наистина позволих работата да ми замае главата. Аз… – Дори самата мисъл за това и причиняваше болка, камо ли да го изрече на глас. – Аз вече не бях археолог, превърнах се в бюрократ. Не, дори още по-лошо – започнах да мисля като политик. Замесих се в игрите на власт, за да получа каквото искам. А най-лошо е, че ми харесваше. – Тя отмести поглед встрани и си пое дълбоко въздух, защото изпитваше нужда да признае най-ужасния си срам. – Не, най-лошото беше… Аз наистина мислех, че съм по-добра от Еди само заради новия ми пост. Нараних го, без дори да го осъзнавам. – Очите й се напълниха със сълзи, тя отново погледна Мак в очите. – Господи, всичко съсипах!

— Може би трябва да му кажеш това – предложи тихо Мак.

— Не мога. Не и след като той… Нали го знаеш какъв е. Няма да ме изслуша, просто ще се опита да извърти всичко така, че да спечели той.

— Хмм. Може би наистина трябва първо да се поуспокои – съгласи се Мак. Той пусна ръката й и я погледна решително. – Имам едно предложение. Приличаш ми на човек, който е преживял доста трудни дни.

Нина успя да се засмее.

— Може и така да се каже.

— В такъв случай защо не вземеш една вана? Полежи си в нея, свали умората от тялото си, успокои всичките си болки и мъки. При мен винаги се получава!

— Не знам – каза Нина… но идеята прозвуча много примамливо.

— Повярвай ми, ще ти помогне. И ще осигури на двама ви с Еди малко повече време да обмислите нещата.

— Добре – каза тя, изгубила всякакво желание да се съпротивлява. – Значи следва топла вана.

* * *

Чейс надникна иззад монитора, когато Мак влезе в кабинета.

— Открих къде е отишъл Юен. Той притежава фабрика за микрочипове в швейцарските Алпи. Трябва да използвам телефона ти, за да се свържа с Мици. Искам и още една услуга от теб – трябва да стигна до там колкото се може по-бързо.

— Разбирам. – Мак седна в стола с висока облегалка, взе една книга от малката кръгла масичка до него и я отвори.

Облегна се назад така, сякаш се гласеше да се заеме сериозно четене.

Чейс го погледна и махна нетърпеливо.

— Ехо, Земята вика Марс. Чувате ли ме?

— О, чувам те много добре – отговори спокойно шотландецът, без да вдига поглед от книгата.

— Можеш ли да го направиш.

— Разбира се, че мога. Въпросът е дали трябва да го направя. – Очите на Мак проблеснаха към Чейс със стоманен блясък. Знаеш по-добре и от мен, че когато тръгнеш на мисия трябва да имаш абсолютно ясна цел. И, честно казано в този случай не съм сигурен, че ти имаш такава.

— Не може да бъде по-ясна от това – каза раздразнено Чейс. – Отивам да спася София. Това е.

— Но защо отиваш? И по-точно, какво ще правиш с нея след това?

— Какво имаш предвид?

Мак свали книгата.

— Говорих с Нина.

— О, страхотно – изсумтя Чейс. – Я да видим, тя ти е разказала как съм се превърнал в трънче в задника, защото новата ми работа ме е задушавала, как съм я излагал, докато се е опитвала да изгражда връзки с новите си важни приятелчета, и така нататък, и така нататък…

— Точно обратното. Знаеш ли, че тя е изключително интелигентна и възприемчива млада дама. – Той го стрелна с поглед. – Наистина няма да е зле от време на време да се опитваш да говориш с нея.

— Защо, какво ти каза тя?

— Не е моя работа да го коментирам. Но не е зле да помислиш върху това, преди да хукнеш на другия край на Европа след бившата си жена.

Чейс не пропусна наблягането върху думата „бивша”.

— Нямам време за това – каза отбранително той. – Освен това каквото и да ти е казала Нина, това не е лично отмъщение. Юен копае уран, което означава, че го продава, което пък значи, че някакви гадни малки копелета го купуват. Ако успея да се добера до Юен... – Той се усмихна студено на Мак. – Той ще ми каже всичко за сделките си.

Бившият му командващ офицер го погледна втренчено, с обучения да открива лъжата поглед на опитен разпитвач.

— Наистина ли си сигурен, че това с единствената ти цел. Еди?

— Да – отговори след минутка Чейс.

Очите на Мак останаха вперени в него още няколко дълги секунди, но най-накрая той кимна.

— Много добре. Щом настояваш да продължиш с тази лудост, мисля, че ще успея да ти осигуря нов паспорт докато стигнеш до летището. Каквото и да си мислиш за тях, МИ-6 всъщност са доста ефективна организация. В някои области.

— Благодаря ти, Мак. Длъжник съм ти.

— За пореден път – напомни му Мак, след като остави книгата на масата и се изправи. Чейс се ухили и се върна към компютъра.

— Нали знаеш, че София няма да се върне при теб? – тихо се обади Мак от вратата.

Усмивката на Чейс се изгуби.

— Аз… Никога не съм се надявал, че ще стане.

— Хмм. – Краткото изхъмкване прозвуча по-обвиняващо, от която и да е дума. – Еди, помниш ли какво те учих в полка, за борбата до край?

— Да, разбира се. Толкова често го употребяваше, че аз започнах да използвам за девиз „Борба до край” вместо „Който не рискува, не печели”.

За миг Мак го погледна изумено, след което на лицето му се изписа едно изражение, което Чейс никога не бе виждал преди. Тъга.

— В живота си съм имал само една битка, която не довърших до край. Тогава си мислех, че не си заслужава усилията. Но сега това е единственото нещо, за което съжалявам.

— И каква беше тя? – попита Чейс. Но вече се сещаше.

— Аз съм един стар човек в една празна къща. Еди – каза Мак и въздъхна. – Но нямаше да бъда сам, ако се бях борил докрай, за да спася брака си. Не позволявай на гордостта да те спира да се бориш за това, което имаш. Което имате и двамата. – Той му обърна гръб. – Позвъни на, когото трябва. Аз ще уредя останалото.

Чейс го проследи с поглед докато напускаше стаята, но всъщност не го виждаше наистина, защото бе потънал в мислите си. Нина известно време преди да успее да се вземе в ръце и да вдигне телефона.

* * *

Нина се сепна. Отвори очи и видя ваната, пълна с вода. Унесена от пълното отпускане в горещата вода – която вече бе изстинала напълно, – тя бе задрямала. Огледа се объркана от непознатото обкръжение, но след това се изправи, взе кърпата от закачалката и се уви в нея, преди да излезе от ваната. Тя бе впечатляващо произведение на изкуството, истински гигант от метал и дебел пласт емайл, стоящ гордо върху четири чугунени крака, изваяни като лъвски лапи. Не можеше да се сравни с нюйоркския й апартамент, но трябваше да признае, че има своя чар.

След като се подсуши, Нина погледна часовника си и с изненада установи, че е прекарала в банята цели два часа. Тя уви кърпата около главата си и облече халата, който Мак й беше дал, преди да сложи мръсните си дрехи в пералнята. Предвид ужасното им състояние, обаче, тя се съмняваше, че изобщо ще може да ги облече отново, дори изпрани. Фризурата за петстотин долара отдавна бе съсипана; явно в близко бъдеще едва ли щеше да се раздели с традиционната си конска опашка.

Тя източи водата от ваната и излезе на площадката. Банята, по-голямата от двете в къщата, се намираше на горния етаж. Тя се загледа в украсените прозорци, чиито цветовете помътняваха от облаците, които минаваха пред късното следобедно слънце. Тогава чу гласове от долния етаж и се надвеси над парапета.

Чейс и Мак бяха в коридора и разговаряха. Нина замръзна, изпълниха я тревога и гняв, когато видя, че в краката на Чейс лежи сак и той е готов да отпътува. Мак стоеше между него и входната врата, а позата му подсказваше, че той предпочита Чейс да остане, но не чак толкова, че да се скарат заради това. Тя напрегна слух.

— Така смяташ ти – казваше раздразнено Чейс, – но въпреки това отивам.

— Нима дори от учтивост няма да й кажеш, че тръгваш? – попита мак, като неодобрението в гласа му се усети дори на втория етаж.

— За Бога, Мак, искам да поговоря с нея, наистина. Напълно приемам и разбирам онова, което ми каза преди, и си прав, знам, че си прав. Но това трябва да го направя и ако разговарям с нея сега, само ще объркам нещата. Ще говорим като се върна, тогава ще й кажа как се чувствам.

— А самият ти наясно ли си как се чувстваш? – Чейс не отговори, мълчанието му ужасно нарани Нина. – Хмм добре, ти си голям човек, въпреки че невинаги се държиш като такъв, така че сам си решаваш. Просто се надявам, че няма да съсипеш всичко.

Чейс отговори нещо, което Нина не успя да чуе, просто две тихи думи. Те биха могли да бъдат „аз също”… но можеха да бъдат и нещо друго.

— О, и още нещо – каза той по-високо. – Дали пък няма да ми дадеш изходящия си код?

— Знаеш, че не мога – твърдо отговори Мак.

— Може да ми се наложи да изчезна бързо, особено ако София е с мен. На теб и без това вече не ти е нужен.

— Нали знаеш, че все още пътувам по работа.

— Да, чух, че миналата година си ходил в Африка. – В гласа на Чейс се усети подигравателна нотка. – Ти и Ти Ди! Къде ти беше акълът? Всъщност твоят се сещам къде е бил, но нейният?

Гласът на Мак бе изпълнен с копнеж.

— Какво да ти кажа. Тя е прекрасно момиче. Толкова е силна...

— Не искам да знам изпъшка Чейс. – Хайде де, Мак. Най-вероятно няма да ми потрябва и никой няма да узнае, че си ми го дал. Но ако се сдобия с доказателство за онова, с което се занимава Юен…

— Добре – каза Мак колебливо. – Защо пък не? И без това по-зле можеше да бъде само ако бях отишъл в Ботсвана и сам бях застрелял горкия кучи син. – Нина не можа да разбере следващите му думи, но Чейс кимна удовлетворено.

— Ясно. Благодаря.

— Не ми благодари. Продължавам да мисля, че това е много лоша идея.

— Хората непрекъснато ми го повтарят – каза Чейс и вдигна сака. – Всичко, което ми трябва, ще бъде у човека на летището, нали?

— Да. – Мак му подаде ръка. – Успех, Еди. Борба до края.

— Виж, относно онова… Кажи на Нина, че искам да поговорим, че искам да си изясним нещата. Но това ще трябва да почака докато се върна – трябва да го направя.

— Ще й кажа – кимна Мак.

— Скоро ще се върна – увери го Чейс, отвори входната врата и излезе навън. Тя се затвори след него с глух мрачен удар.

Известно време Мак се взираше във вратата, след което заговори.

— Вече можеш да слезеш, Нина.

Тя се сепна и се наведе през перилата.

— Знаел си, че ви слушам?

— Познавам всеки шум в тази къща – чух как вратата на банята проскърцва. – Той погледна нагоре към нея. Съжалявам. Мислех, че ще успея да го убедя да не ходи.

— Можеше просто да не му помагаш – остро реагира тя.

— Така или иначе щеше да тръгне, само че най-вероятно щяха да го арестуват, когато се опита да мине през митницата. И трябва да се съгласиш, че предвид обстоятелствата това е много по-ужасна алтернатива.

Нина бе принудена да се съгласи.

— Проклет да е! – проплака тя. – Защо винаги трябва да е толкова упорит!

Мак се засмя тихо.

— Отдавна познавам Еди и това е едно от нещата, които така и не се промениха у него.

— О, нима искаш да кажеш, че в някои аспекти той е готов да се промени? – Това бе замислено като риторичен въпрос и произнесено с лека горчивина, затова тя доста се изненада, когато получи отговор.

— Ще се изненадаш, когато разбереш до каква степен. През годините съм станал свидетел на доста промени у Еди.

— Наистина ли?

— Наистина. Но ако искаш да поговорим за тях – продължи той, – мисля, че ще е по-добре – и то най-вече, ох, за моя врат! – ако не ги обсъждаме през балкона като Ромео и Жулиета, става ли? – Той махна към вратата, която водеше към кухнята в задната част на къщата. – Слез долу да ти приготвя нещо за хапване. След това, ако искаш, ще поговорим за младия господин Чейс.

* * *

Слънцето залязваше над Лондон. Силуетите на сградите тъмнееха на фона на угасващото небе. Уличните лампи осветяваха балконите на „Белгрейвия” с розово-оранжева светлина.

Те осветиха и белия микробус, който спря точно срещу къщата на Мак. Той пренебрегна двойните жълти ограничителни линии и пусна аварийните светлини, традиционния номер на всеки английски шофьор, който възнамеряваше да паркира на забранено място.

На предните седалки в микробуса седяха трима мъже, а отзад се мъдреха още четирима. Всичките бяха млади, едри, добре обучени и облечени изцяло в черно. Освен това бяха и въоръжени, шестима от тях носеха ултракомпактни картечни пистолети „Брюгер & Томет”, МР-9 и други оръжия.

Седмият нямаше МР-9, но в скута си държеше в известен смисъл най-мощното от всички оръжия, на коленете му лежеше един лаптоп, които бе свързан посредством кабел с невзрачна бяла кутия, прикрепена към временна рамка, завита с болтове към стената на микробуса.

— Включвам – каза той. Екранът на лаптопа оживя и множеството сиво-бели линии на кървавочервен фон бързо придобиха форма.

Интериорът на къщата на Мак.

Бялата кутия представляваше антената на късовълнов радар, който работеше на честота, способна да проникне с лекота през викторианските стени. Операторът използваше малък джойстик, за да насочва антената, и бавно обходи цялата къща в търсене на признаци на живот…

— Намерих ги – обяви той.

* * *

Нина се вгледа във фотографията.

— Мили Боже, това Еди ли е?

— Точно той – потвърди Мак. След като похапнаха, Нина облече една от ризите му, която й стигаше почти до коленете, и обу едни домашни пантофи, докато чакаше дрехите й да изсъхнат. Мак я разведе из къщата и накрая се озоваха в библиотеката на най-горния етаж – въпреки че до голяма степен тя служеше като хранилище за миналото на шотландеца. Едната стена бе покрита със снимки в рамки от различни периоди на военната му кариера.

—Той има коса! – Въпреки късата военна пострижка, Чейс от снимката имаше много повече коса от сегашния му двойник. – На колко години е бил тук?

Снимката е от преди десет години, значи е бил на около двайсет и пет. – Мак също го имаше на снимката, заедно с още няколко мъже в камуфлажни униформи, които позираха пред фотоапарата. – Мисля, че снимката е правена през третата му година в САС.

Нина се прехвърли на следващата снимка, която, изглежда, беше направена в някакъв ресторант или кръчма. Мъжете бяха заобиколили една маса и вдигаха чашите си в наздравица към фотографа, който, предположи тя, бе самият Мак.

— Иха! Това Хюго ли е?

Мак погледна към снимката, на която бяха Чейс и Хюго Кастил, който се пъчеше с ужасно непривлекателен, невзрачен мустак.

— Той е. Снимах ги точно след като се върнахме от съвместна операция на НАТО на Балканите. Познаваш ли го? – Нина кимна. – Добър човек беше, макар и малко завеян.

— Да, спомням си. – На снимката имаше още един мъж, за когото тя нямаше добри спомени. – О. Ето го и Джейсън Старкман.

— Да – кимна Мак с неодобрение, – позор за него. Да завърти любовна връзка със съпругата на свой боен другар… За такива неща човек трябва да го бичуват.

— Всъщност… – започна Нина, преди да почувства, че не й се иска да обсъждат тази тема. Но любопитството, изписано на лицето на Мак, я подтикна да продължи. – Еди ми каза, че Джейсън не е имал връзка със София. Тя си го била измислила, за да го нарани.

Мак кимна съвсем леко.

— Знаеш ли, не съм изненадан. Винаги съм смятал, че у София има жестока жилка. Тя имаше доста високо мнение за себе си и когато нещата не вървяха по нейната, ставаше доста гадна. Горкият Еди, той го осъзна едва когато вече беше твърде късно.

— Двамата с Хюго не се ли опитахте да му го подскажете?

— Какво можехме да направим? Той беше влюбен в една богата, образована и много красива млада жена. Едва ли можехме да направим нещо, което да промени мнението му за нея. Само тя можеше да го направи… дори тогава Нина доста време, преди самият той да го осъзнае и приеме. За жалост преживяното доста го промени.

Значи Чейс съвсем не беше толкова непоклатим, колкото се изкарваше, помисли си Нина.

— Веднъж Хюго ми каза, че някога Еди бил истински рицар?

Мак се засмя

— О, Боже, да! Истински рицар с блестящи доспехи. Зарязваше всичко, за да помага на жени в нужда и не искаше нищо в отплата. Точно такова поведение спечелва на мъжете хиляди почитателки.

— Да, той като че ли има много, ъъъ, приятелки по цял свят – каза Нина.

— Това е напълно естествено. Много хора дължат живота си на Еди. Но освен това той бе достатъчно джентълмен, за да разбере, че те са просто приятелки – докато не се появи София. А след нея той продължи да помага на хората, но разви и една доста неприятна враждебност.

— Защитен механизъм.

— И аз така мисля. – Мак погледна Нина. – Но някой все пак успя да проникне през него.

— Дано си е заслужавало – отвърна горчиво тя.

— Заедно сте от… колко, осемнайсет месеца?

— Горе-долу.

— Повече, отколкото Еди прекара със София. – Той стана от мястото си, като остави Нина да помисли върху последното му изречение. Запъти се към другия край на библиотеката, където върху дървена плоскост с формата на щит бяха окачени две гайди и ги отупа от прахта.

— Можеш ли да свириш на тях? – попита тя, като се възползва от възможността да смени темата.

Мак се усмихна кисело.

— Никак даже. Семейството ми напусна Единбург и се премести в Чингфърд, когато бях още десетгодишен. А когато войниците купуват подарък по случай пенсионирането, те не показват грам въображение. Но важното е чувството.

Той отново се усмихна, този път по-топло, след което остави гайдите на мястото им и отиде в съседната стая. Нина го последва и се озова в зала за игри, в която се разполагаше огромна маса за снукър. Мак взе бялата кутия, която лежеше върху зеленото сукно и в нея се разтракаха билярдните топки. Той ги повъртя в ръце, сякаш се канеше да ги подреди за игра, но после се обърна към Нина.

— Проблемът на Еди – започна той, – е, че той може да бъде… ще бъда по-мек и ще го нарека просто досаден. Още преди София да го напусне, е имало моменти, в които съм смятал, че само куршум в главата може да го накара да си затвори устата.

— Да, той има този дразнещ навик – съгласи се Нина като леко се усмихна.

— Но в същото време той е може би най-верният, най-смелият и най-несломим мъж, с когото съм служил. – Той взе една топка от масата и се потупа с нея по пищяла на левия крак. Чу се глухо кънтене на пластмаса и метал. – Това си го спечелих в Афганистан. То е причината да се пенсионирам от действителна служба и да се захвана с шпионски дела. Шрапнел от гранатомет ми го отряза точно под коляното.

— Мили Боже – потръпна Нина с широко отворени очи.

— Еди ме измъкна оттам. Той не само влезе под вражеския огън, за да ме извади от горящия лендроувър, и ме метна на рамо – вярно, че бях с един крак по-лек, – но и докато бягаше към прикритието, той успя да повали мъжа, който стреляше по нас. Ето какъв човек е той. Когато стане въпрос за защита на хората, които обича, той е решителен и безстрашен, и ще направи всичко възможно да ги предпази. От онова, което ми разказа за срещата ви, докато обядвахме, останах с впечатлението, че ти знаеш това от първа ръка.

— Да, знам го – каза тя, като си спомни как Чейс се беше качил на самолета – докато той излиташе – за да я спаси.

— Той е човек на действието – каза Мак, като остави топката на масата, – което, за съжаление, от време на време означава, че той действа, без да мисли. И говори, без да се замисля. Предполагам, че за близките му хора това означава, че трябва да намерят златната среда между положителните и отрицателните му качества… и да се научат да приемат негативите му.

— Имаш предвид хората като мен?

Той я погледна невинно.

— Може би.

Тя се усмихна.

— Знаеш ли, никога не съм си мислила, че хората от САС могат да бъдат и консултанти по взаимоотношенията.

— Не всяка битка се води на бойното поле – каза той, като също усмихна…

Над главите им се чу съвсем лек шум, кратко поскръцване. Нина едва го чу, но Мак вирна глава и се ослуша за източника му, а лицето му веднага придоби сериозно изражение.

— Какво има? – попита тя.

— Ела с мен. Бързо. – В гласа му се промъкна командна нотка, той нацяло промени отношението си. Устреми се към вратата и се спусна по стълбите към първия стаж. Нина го следваше плътно. – Трябва да отидем в кабинета.

— Какво става? Какво не е наред?

— На покрива има някой. Чух стъпки по керемидите.

Те стигнаха до кабинета. Мак се отпусна на колене, като за пръв път показа несръчност заради изкуствения си крак. – Снижи си главата – може да ни наблюдават през прозореца.

Нина клекна и го последва към шкафа в другия край на стаята, той го отвори и измъкна отвътре зловеща на вид черна пушка помпа, която и се стори още по-заплашителна, след като Мак щракна затвора й. От звука по гърба й полазиха тръпки.

— Докато си в САС, си създаваш врагове – накратко обясни Мак. – Някои от тях са известни с това, че правят посещения по домовете. – Той остана снишен с пушката в ръка и се придвижи към бюрото, за да си вземе телефона.

Откъм улицата се чу заглушено изпукване. Мак мигновено пусна телефона и се хвърли към Нина, като я блъсна на пода и я закри с тялото си.

Прозорецът издрънча и в него се появи равномерна дупка...

— Запуши си ушите! – изкрещя Мак. Нина едва успя да притисне ръце към главата си...

Зашеметяващата граната избухна с оглушителен трясък.

~16~

Мак хвана Нина за ръката и й помогнала се изправи и я побутна към площадката на първия етаж. Ушите й звънтяха, ризата се ветрееше край краката й. Отдолу се чу силен трясък. Тя погледна и видя двама въоръжени мъже, облечени целите в черно, с плътно прилепнали черни качулки, да нахлуват през входната врата. Едновременно с това някой разби и задната врата, и в кухнята се разхвърчаха трески.

Изглежда, двамата нарушители вече знаеха къде се намират Нина и Мак, защото веднага погледнаха към балкона на втория етаж. Мак се прицели в тях с пушката…

Внезапно отгоре се посипа натрошено стъкло и двата прозореца на покрива бяха счупени. Площадката побеля от натрошеното стъкло и Мак отстъпи назад, за да се прикрие.

Две черни найлонови въжета се спуснаха през дупки на покрива и стигнаха чак до пода в коридора. Само след миг по тях бързо се спуснаха двама мъже.

Бум!

Пушката на Мак изгърмя почти толкова силно, колкото и зашеметяващата граната. Единият от спускащите се мъже бе улучен в гърдите, изпусна се от въжето и полетя към парапета. Удари се в площадката на горния етаж и се стовари на пода.

Но не се видя никаква кръв. Нападателите носеха бронежилетки. Човекът, когото Мак бе улучил, беше просто замаян, но жив и все още представляваше заплаха за тях.

Мъжете от първия етаж откриха огън и дървеният парапет се пръсна на трески. Нина покри лицето си с ръце, за да го предпази. До нея Мак зареди пушката и се прицели в другия мъж на въжето, който се беше обърнал към тях и вдигаше своето МР-9…

Мак стреля пръв, но не в бронирания мъж. Вместо това той се прицели над него и разкъса въжето. Нападателят полетя надолу и викът му бе прекъснат рязко от хрущенето на счупени кости.

Стрелбата отдолу спря. Нина се надяваше, че двамата мъже на долния етаж може би помагат на падналия си другар, но изведнъж осъзна, че всъщност са се втурнали по стълбите към тях.

— Нагоре! – извика Мак, сграбчи я за ръката и я повлече към горния етаж. Всеки път, когато левият му крак докосваше пода, се чуваше глух металически звук, но, изглежда, протезата изобщо не забавяше шотландеца.

— Горе има още един! – предупреди го Нина. Мъжът, когото Мак бе улучил в гърдите, се намираше от другата страна на атриума, и замаян се опитваше да се изправи на колене.

— А долу има още четирима? – От долния етаж отново се разнесе трясък от удряне на врата в стена и двамата мъже, които бяха влезли през кухнята, се появиха. – Към библиотеката – там има изход към задната стълба!

Той избута Нина пред себе си и двамата стигнаха края на стълбите. Библиотеката се намираше в другия край на площадката. Двамата хукнаха към нея, като минаха край отворената врата на игралната стая…

Мъжът, който се беше спуснал по въжето, стреля по тях с картечния си пистолет и разкърти стената над главата на Нина. Навсякъде се разлетяха парчета мазилка. Нина изпищя и се хвърли на пода в игралната зала, като се плъзна напред по дървения под и се спря в края на билярдната маса.

Мак се втурна през вратата след нея. Картечният пистолет отново стреля и куршумите се забиха в левия му крак точно над глезена. Кракът му се пръсна на парчета и по пода се посипаха късове плат и пластмасови стружки.

Мак се стовари тежко на пода. Изпусна пушката, която се плъзна по пода до другия край на стаята.

Нина скочи на крака, притокът на адреналин бе заглушил болката в изкълчения й глезен. Мак пропълзя навътре, изкорубената метална „кост” на повредения му изкуствен крак стърчеше от изкривеното коляно. Тя се огледа за пушката. Видя я в другия край на стаята, до стената. За две секунди щеше да успее да притича край масата за билярд, но докато я вземе и се върне обратно щеше да мине още време.

А стрелецът зареждаше оръжието си в другия край на площадката, почти до вратата…

Тя сграбчи кутията с топки за билярд и я хвърли към него. Водопад от ярко оцветени сферички прелетя и се изви над Мак, изсипа се на пода и се устреми към вратата в мига, когато облеченият в черно нападател влетя през нея с вдигнат пистолет…

Той се подхлъзна на топките, краката му отхвръкнаха назад и той падна по лице.

Прано върху вирнатия крак на Мак.

Мак извика от болка, щом остатъците от протезата се впиха в чуканчето от крака му, но това бе нищо в сравнение с изненаданото ахване на стрелеца, когато острият метален прът проби ребрата му и се заби право в сърцето. Той потрепна няколко пъти и просто се отпусна върху Мак, а локвата кръв под тялото му бързо започна да се уголемява, няколко билярдни топки минаха през нея и оставиха след себе си червени следи.

Нина се вторачи в него, но тропотът на изкачващи се по стълбите крака бързо я върна към опасната реалност. Тя грабна пистолета на мъртвия мъж и хукна към другия край на стаята, за да вземе пушката на Мак.

— Тичай към задните стълби! – заповяда й той, като се извиваше, за да се отърве от забитото в крака му тяло.

— Но ти…

— Те искат да те хванат, не да те убият! Бягай! Аз ще ги задържа!

Нина се поколеба за миг, след което му подаде пушката и хукна към вратата. Надникна през нея. Двамата мъже бяха стигнали до средата на стълбите, а други двама току-що бяха влезли в коридора. Тя погледна назад към Мак, който се намръщи, че тя все още се бави. Нина се обърна и изтича през вратата, свързваща игралната зала с библиотеката.

Последва оглушителен изстрел от пушката на Мак и парапетът на балкона се пръсна на парчета точно когато първият мъж минаваше през вратата. Но изстрелът закъсня с частица от секундата и го пропусна. Вторият мъж се поколеба за миг, преди да стигне до вратата и изсвистяването на поредния куршум го възпря да мине през нея.

— Върви след нея! – извика той на другаря си. – Аз ще се оправя с дъртото копеле!

Той подаде картечния си пистолет иззад касата на вратата и обсипа стаята с дъжд от куршуми. Масата за билярд сякаш изригна, навсякъде се разлетяха трески и зелено сукно, а аспидените плочки под зелената повърхност станаха на сол.

Стрелецът извади празния пълнител и презареди, после надникна в стаята – не толкова, за да види какъв е резултатът, колкото, за да предизвика противника си да стреля и по този начин да изгуби един куршум и време за презареждане. Стаята остана тиха. Доста по-уверен, нападателят изскочи иззад ъгъла с насочен пистолет.

От възрастния мъж нямаше и следа. В стаята бяха само трупът на един от нападателите и потрошената билярдна маса…

Изпод нея се разнесе изстрел от пушка помпа и куршумът направи бедрото на нападателя на кайма. Мъжът залитна назад, пищейки от болка, и пропадна през дупката, пробита в парапета. Полетя надолу, без да спира да стене, за да се озове със счупен врат до първия от мъртвите си другари.

Мак с благодарност удари с юмрук по билярдната маса, която го бе защитила от куршумите по-добре от всяка броня, след което изпълзя изпод нея.

* * *

Нина прекоси тичешком библиотеката към по-близката от двете врати в дъното й, отвори я и се озона в тесен тъмен коридор, чиито краища не се виждаха. И в този миг я осени мисълта, че не знае наляно или надясно трябва да тръгне, за да стигне до стълбите.

Преследвачът й влезе в библиотеката…

Тя тръгна наляво. Светлината, която идваше зад гърба й, бе достатъчна, за да забележи пътем втората врата на библиотеката, и още една врата точно пред нея. Тя я отвори, очаквайки да види обещаните стълби, но всъщност се озова пред шкаф с наредени по рафтовете куфари.

Мамка му!

Изведнъж стана по-тъмно. Тя се обърна и видя, че мъжът стои на вратата и прикрива светлината. В ръката си държеше пистолет, който от това разстояние се забелязваше просто като черен предмет…

Пистолет…

Тя също имаше пистолет!

Нина извади откраднатия МР-9 и изкрещя от ярост, преди да засипе коридора с дъжд от куршуми. Гилзите отскачаха от стената и съскаха край нея, докато тя размахваше пистолета наляво и надясно, почти заслепена от блясъка на дулото.

Стрелбата рязко секна щом пълнителят свърши. Тя млъкна и започна да примигва с надеждата да привикне по-бързо към тъмнината и да види трупа на мъжа в коридора…

Нямаше труп. Мъжът изобщо не се забелязваше. Сигурно се беше оттеглил в библиотеката веднага, след като бе започнала да стреля.

Само след миг втората врата на библиотеката се отвори и коридорът се освети. Мъжът се появи с вдигнат пистолет. През дупката за уста на маската му се забелязваше неприятната му усмивка.

— Охо, патроните свършиха – каза снизходително той. – Нищо, аз все още имам много.

— Няма да ме застреляш – каза Нина с фалшива самоувереност. – Трябвам ги жива.

Дулото на пистолета се наведе към голите й крака, които се подаваха под дългата риза.

— Нали знаеш, че човек може да бъде застрелян, без да бъде убит. Той пристъпи към нея. Само ми дай повод…

От другия край на коридора се чу нехармоничен писък, нещо долетя от отдалечената врата и се удари в стената, преди да падне на пода. Стреснатият мъж се завъртя и стреля, а виещите гайди на Мак се пръснаха на парчета.

Стрелецът пристъпи напред.

— Какво, по дяволите…

Пушката изгърмя откъм библиотеката и коленете на мъжа станаха на каша. Той се строполи на пода, гърчейки се в агония.

Мак докуцука, подпирайки се на една билярдна щека, пъхната под мишницата му като патерица.

— О, я млъквай! – изръмжа той на стенещия мъж и го халоса с дръжката на пистолета по главата. Стоновете секнаха. – Добре ли си?

— Да – каза Нина.

— Бягай към стълбите, бързо!

Този път Нина не се поколеба и хукна към края на коридора, където откри друга врата. За нейно голямо облекчение зад нея се намираха стълбите. Тя се устреми надолу, но само след миг се спря – под нея се чуваше шум. Някой се изкачваше нагоре!

Тя се върна назад и отиде в библиотеката.

— Отрязали са ни пътя!

Мак промърмори някакво проклятие.

— Към площадката!

Но те се качват по стълбите…

— Идвай! – Потраквайки с щеката той се заклатушка към вратата. Нина го последва.

На долната площадка имаше друг мъж. Мак стреля по него, принуждавайки го да отстъпи назад и да се прикрие зад подпорната колона.

От счупения прозорец на покрива продължаваше да виси едното въже.

— Можеш ли да се катериш? – попита Мак, като го придърпа към тях с дулото на пушката.

— Мога да вися на въже – нервно отговори Нина, разбирайки каква е идеята му, – но това са две съвсем различни неща.

— Това е единственият ти път надолу! После излез през входната врата и бягай! – Той натика черното въже в ръцете й, вкара патрон в цевта и отново стреля по мъжа на долния етаж. От колоната се разлетя мазилка.

— Ох, Господи! – проплака Нина, като стисна въжето с всичка сила.

След това скочи от площадката и увисна във въздуха.

Ако не се беше упражнявала с Чейс, сигурно щеше да се изпусне. Ризата плющеше около краката й, единият чехъл се изхлузи от крака й, но тя лека-полека се спускаше надолу, толкова бързо, колкото й стигаше смелостта.

Което не беше достатъчно. Докато Мак презареждаше, мъжът се наведе през парапета и я забеляза. Насочи пистолета си към нея, но се поколеба, спомняйки си заповедите да я залови жива. Отново се дръпна назад, след като Мак стреля и сачмите направиха множество малки дупчици по стените.

— Тя слиза надолу сама! – изкрещя мъжът. Нина за пръв път забеляза малкия радиомикрофон, който се извиваше пред устата му.

Тя ускори движенията си и започна да се спуска по-бързо. Ръцете й бяха мокри от пот и страх и започваха да се плъзгат по въжето, а дланите й пламтяха от триенето...

— Залегни! – Мъжът изскочи от прикритието си и хвърли нещо към Мак.

Граната...

Мак я видя как се издига във въздуха и полита към него. Рязко се обърна и се хвърли към банята.

Нина отпусна захвата си и се плъзна надолу по въжето, като едва успяваше да контролира спускането си. Ръцете й пламнаха. Някъде над главата си чу изтракване, когато гранатата падна на площадката точно пред банята.

Мак захвърли пушката и импровизираната патерица и използва здравия си крак, за да се придвижи по-навътре в банята...

Гранатата се взриви.

Това не бе зашеметяваща граната, а смъртоносен експлозив.

Парапетът се пръсна на парчета, във въздуха се разлетяха трески, които се посипаха по пода на коридора. Взривът проникна през отворената врата на банята и пръсна прозореца.

Въжето се затресе в ръцете на Нина, след това изведнъж омекна. Тя се намираше все още на около десет фута над твърдия мраморен под и въобще не бе подготвена за падане. Полетя надолу...

И се стовари върху тялото на мъжа, когото Мак бе застрелял в бедрото. Ударът й изкара въздуха, глезенът й пулсираше от болка, но тя нямаше други наранявания.

Пое си дълбоко въздух и се огледа, докато ехото от експлозията се разнасяше. Мъжът, който бе хвърлил гранатата, беше хукнал надолу, но стълбите след нея. На горния етаж тя забеляза още една фигура, облечена в черно, която хвърли на пода пред банята нещо, доста по-голямо от граната, след което хукна с всички сили в библиотеката, като затръшна вратата зад гърба си.

Мак се изправи, покрит с трески, мазилка и счупени плочки. Дебелите стени на старата баня го бяха предпазили от взрива на гранатата. Помещението бе изпълнено с прах и пушек, но той виждаше достатъчно добре, за да забележи тумбестия цилиндър, който лежеше на димящия килим пред изкъртената врата...

— Копелета! – изсъска той.

Знаеше много добре какво е това. Самият той беше използвал подобни устройства в дългата си кариера.

Това беше вакуумна бомба. Антитерористично оръжие, създадено да прочиства големи затворени пространства, като пещерни системи, посредством изпускането на облак от леснозапалими частици, последвано от детонация, която ги възпламенява. Така се получава мощна експлозия и огнена вълна, която достига до всеки ъгъл и цепнатина, унищожавайки всичко по пътя си.

И в лондонската къща щеше да свърши същата добра работа, както и в афганистанските пещери.

От цилиндъра изригна сива мъгла.

— Нина! – извика той, като се изправяше. – Излизай от къщата! Махай се!

Отчаяната настойчивост в гласа му подтикна Нина към действие дори повече от вида на препускащия надолу по стълбите стрелец. Тя скочи на крака и се устреми към вратата, страхът заглуши болката от забиващите се в босите й пети стъкълца.

Мъжът хукна след нея, като бързо скъсяваше разстоянието помежду им...

От дюзата на цилиндъра изскочи малка електрическа искра.

След по-малко от секунда изпуснатият облак се възпламени с почти свръхзвукова скорост се превърна в кълбо от течен огън, който погълна всичко, до което се докосваше по пътя си към банята, горната площадка, целия коридор…

Когато бомбата се взриви, Нина тъкмо бе излязла през челната врата и тичаше надолу по каменните стълби. Тя се хвърли на земята.

Прозорците на къщата се взривяваха един след друг, етаж след етаж, огромни огнени езици блъвваха през тях и се устремяваха към небето. Пламъци изригнаха и през входната врата: точно когато стрелецът се втурна през нея, взривната вълна го понесе и го запрати над главата на Нина към другата страна на улицата. Той се разкрещя и започна като луд да се търкаля по земята, опитвайки се да угаси пламналите си дрехи.

Нина вдигна глава. Единият от преследвачите й бе зает със собственото си оцеляване, другият бе избягал през задния вход на къщата и трябваше да тича чак до края на улицата, за да заобиколи и да стигне до нея – сега бе моментът да избяга и да потърси помощ.

Тя се изправи…

И една метална стрела се заби в бедрото й.

От другата страна на улицата бе паркиран един бял микробус, от страничната му врата се бе показал мъж със странно изглеждащо оръжие в ръка.

— Кучи сине… – успя само да промълви Нина, преди да потъне в мрак.

~17~

ШВЕЙЦАРИЯ

Чейс вдигна бинокъла и погледна към долината. Луната грееше високо в нощното небе, снежните планини се къпеха в призрачна светлина – впечатляваща гледка.

Но последното нещо, за което му се мислеше сега бе красотата на природата. Вместо това той се съсредоточи върху нещо създадено от човешки ръце, отличаващо се с непривлекателна практичност.

— Значи Юен е вътре? – попита той, докато проучваше заводския комплекс, разгънат в долината под тях, а облаче пара излезе от устата му в студения въздух.

— Да, доколкото ми е известно – каза спътничката му Мици Фонтана беше руса, дългокоса и привлекателна швейцарка, около двайсет и няколко годишна. – От няколко часа е там. Успях да убедя един от персонала да ми съобщи, когато напусне хотела.

Чейс хвърли един поглед към дълбоко изрязаното деколте на блузата под закопчаното донякъде палто.

— Няма да те питам как си успяла.

Тя се усмихна.

— О, Еди! Те не носеха багаж и не се бяха обадили на рецепцията, че си тръгват. Това е единственото място, където са могли да отидат.

— Освен ако не са искали да прекарат известно време насаме на някоя ски писта, но някак си не ми се вярва, че Юен е дошъл тук да кара ски. Има ли вероятност да си е тръгнал, преди да дойдем тук?