Гробницата на Херкулес

По продължение на коридора се виждаха метални врати, водещи към стаите, но Чейс не им обърна внимание и продължи да върви по коридора към една кръгла камера. Една стълба водеше към люк в тавана, който осигуряваше достъпа до централното ядро. Чейс изцеди колкото можа водата от себе си, след което се изкачи по стълбата и внимателно надигна капака.

Отделението с форма на кръст му напомни за вътрешността на контролната зала – подредено, чисто и функционално. Отново му хрумна асоциацията с космическа станция. В края на всеки ръкав имаше по един люк, водещ до долните жилищни модули. Чейс знаеше, че в два от херметично затворените коридори се намираха електрическите кабели и животоподдържащите системи. В третия се намираше асансьорът.

Той се запъти към четвъртия – където бе аварийната стълба, – и внимателно отвори люка, като се ослушваше за всякакви съмнителни звуци. Чуваше се единствено потракването на машините.

В хабитата имаше поне осем души – София, Комоса, ядреният инженер, четиримата мъже, които беше видял и най-вероятно пилота на конвертоплана. Възможно беше да има и повече. И единствените оръжия, с които разполагаше, за да се изправи срещу тях, бяха един нож и двата му юмрука.

— Фасулска работа – каза си той и започна да се изкачва.

Централната камера на следващата палуба представляваше дубликат на долната. Той внимателно излезе през люка и се промъкна до вратата, водеща към апартамента на Корвус. Извади ножа си, открехна вратата съвсем малко и надникна вътре.

Тръбообразният проход беше празен. Дотук добре.

Чейс забърза по коридора. Малък люк в дъното гледаше към морето, а вляво и вдясно имаше още врати. Той влезе през дясната, готов да нанесе удар с ножа си...

В стаята нямаше никой. Златните кюлчета блестяха на яркото осветление.

Както и стоманеният кожух на ядрената бомба. Като се изключи добавеното преди малко устройство, тя си изглеждаше по същия начин, както и в Швейцария.

Той погледна към основата й, между трите стоманени пръчки, поддържащи капсулата. Там се забелязваше слабият сребърен блясък на урана. Това бе сачмата, която щеше да бъде изстреляна към по-голямата маса уран в капсулата – но в момента пътят й бе блокиран от два дебели стоманени болта. Предпазна мярка, която да й попречи да се размърда по време на транспортирането и да се озове в опасна близост до останалия уран – това нямаше да предизвика ядрена експлозия, но щеше да стане източник на смъртоносна доза радиация. Чейс предполагаше, че болтовете щяха да бъдат премахнати преди детонацията.

Цялото нещо бе направено така, че да не се стигне до непредвиден взрив. Какъв ли щеше да бъде най-добрият начин да го саботира?

Отговорът на този въпрос го осени изведнъж, също толкова елементарен, колкото и самата бомба. “Просто строши гадостта на парчета!”

Притисна върха на ножа към екрана на таймера и се приготви да го счупи и да нареже всички жици, които открие отдолу...

В този миг вратата, през която беше влязъл, се отвори.

Чейс скочи. В стаята влязоха двама мъже. Единият, с очила с черни рамки, носеше в ръцете си железен лост. Другият не беше въоръжен.

Чейс се хвърли към тях с вдигнат във въздуха нож.

— Дръж го, Гордън! – извика невъоръженият. Мъжът с лоста замахна и се разкри за удар в долната част на тялото.

Чейс не пропусна удобния случай и заби тока на обувката си в коляното му. Хрущялът изпука. Мъжът изпищя и изпусна лоста.

Чейс веднага се обърна към втория нападател. Той бе по-добре трениран от другаря си, успяваше да избегне всички ритници и вдигна ръце, за да се защити от удара с ножа.

Чейс се хвърли напред, насочил ножа право към лицето му. Мъжът почти с презрение протегна едната си ръка, за да блокира удара – но Чейс, бърз като кобра, протегна другата си ръка, хвана го за китката и го дръпна към себе си.

Преди мъжът да осъзнае какво става, острието се заби в мишницата му и, разрязвайки кости и сухожилия, излезе от другата страна. Шурна кръв. Чейс завъртя ножа в раната, разкъсвайки мускули и артерии. Плисна още кръв.

Още преди вторият мъж да започне да крещи. Чейс се завъртя и заби лакът в лицето на първия, като му счупи очилата и носа. Главата му отскочи назад и се удари в стената. Мъжът се свлече безчувствен на пода, оставяйки кървава следа по преградата.

Другият отчаяно притискаше ръката си с надеждата да спре кръвотечението и виеше от болка. Чейс не изпита никаква жалост, когато, завършвайки завъртането си, заби ножа дълбоко в гърлото му. Воят секна рязко. Абсолютно безчувствено Чейс завъртя острието, за да прекъсне каротидната артерия. Мъжът участваше в заговор, включващ взривяването на атомна бомба; получи каквото заслужаваше.

Чейс издърпа окървавения нож и мъжът се свлече на пода, удавен в кръв.

Всичко продължи само няколко секунди. Може би все още разполагаше с време да унищожи системата за взривяване, преди останалите обитатели на хабитата да се появят…

Трак. Трак. Трак.

— О, Еди – каза тъжно София от другата врата, – оставаха му само два дни до пенсия!

Чейс се обърна и видя как тя бавно пляска с ръце. До нея стоеше Комоса с насочен към него пистолет. Зад тях се забелязваше ядреният инженер.

Ножът все още беше в ръката на Чейс. Той можеше да го хвърли…

— Недей – предупреди го Комоса, предугаждайки намеренията му. Лазерният мерник на пистолета затанцува по лицето на Чейс и го заслепи. Той пусна с неохота ножа на пода.

— Провери бомбата – заповяда София на инженера, преди да влезе в стаята. – Не мога да не ти го призная, Еди. Наистина съм изненадана и впечатлена да те видя отново. Нина също ли оцеля?

— Тя е добре – отговори студено Чейс.

— Колко жалко. И все пак си научих урока – следващия път няма да приемам, че си мъртъв, докато със собствените си очи не видя трупа ти.

— Няма да има следващ път. София. Край на всичко.

— Край и с теб – каза Комоса. Лазерната точка се смъкна към гърдите му, след това отново се върна на лицето. – Отдавна чакам този миг. Чейс. Къде искаш да бъдеш прострелян?

— Може ли в малкия пръст ма крака?

Комоса изпръхтя и фиксира лазера между очите на Чейс…

— Не още – заповяда София.

Комоса не повярва на ушите си.

— София!

— Май не можеш да живееш без мен – подметна саркастично Чейс.

София поклати глава.

— Ще ти се. Няма нещо, което да желая повече от това, но факт е, че когато за последно те видях, ти нямаше транспорт, пари и представа къде отивам. И въпреки това двайсет и четири часа по-късно си тук. – София го изгледа с леден поглед. – Някой ти помага. Някое правителство. Кой още знае, че си тук. Еди?

— О, само МИ-6, ЦРУ, АНС, КLF* и RSPCA**. След около пет минути всичките ще се изсипят тук.

[* Британска есид-хаус група от 80-те. – Б.пр.]

[* Английското кралско дружество за защита на животните. – Б.пр.]

— Не ми се вярва – каза София, като скръсти ръце на гърдите си. – Ако са знаели за това – тя кимна с глава към бомбата – досега американците да са ни вдигнали във въздуха. Но ти все пак си казал на някого. На кого, Еди?

Чейс сви рамене и се ухили мрачно. Комоса свали леко пистолета си и насочи лазера към слабините му.

— Ще го накарам да говори.

Нямаме време за това – каза София. Тя погледна към инженера. – Хайнрих! Наред ли е?

— Мисля, че да, госпожо София – отвърна той

— Просто от любопитство бих искал да знам рече Чейс опитвайки се да печели време, – как разбра, че съм тук?

София се усмихна.

— Хабитатът има много сложна животоподдържаща система, която сигнализира в контролната зала и при най-малкото увеличение на въглеродния двуокис. В мига, в който ти издиша въздуха от дробовете си, ние вече знаехме, че на борда има чужд човек.

— Следващия път ще затая дъх.

— Както сам каза. Еди, няма да има следващ път. Но все пък държа да знам на кого си казал за бомбата. – Чейс не отговори нищо. София въздъхна и протегна ръка зад гърба си, като извади нещо от колана на панталона си. – Винаги си бил толкова дразнещо упорит, Еди. И тъй като ме принуди да побързам с осъществяването на плана си, ще се наложи да продължим тази дискусия по-късно. – Тя насочи към него някакъв странно изглеждащ пистолет.

— Хей, чакай мал… – започна Чейс, преди стреличката да се забие болезнено в корема му. – Ох, мамка му…

Тъмнината го погълна.

* * *

— Нещо става там! – каза Нина, която наблюдаваше през бинокъла. На платформата за кацане се бяха появили хора, които ясно се различаваха на силната светлина. – О, не – това е оная кобра София! Качва се на самолета!

Тя продължи да гледа как още няколко фигури излязоха от хабитата. Двама от тях носеха нещо малко, но тежко.

— По дяволите! Мисля, че това е бомбата!

Лодката се разклати, когато Трули се приближи към нея.

— Сигурна ли си?

— Еди ми каза как изглежда. Сигурно е тя.

Трули нервно огледа водата около тях.

— Боже, дано е успял да се измъкне жив и здрав…

Кръвта във вените на Нина се смръзна.

— Не е успял – въздъхна тя. През бинокъла успя да види гигантската фигура на Комоса, която се отличаваше сред останалите – и веднага успя да разпознае човека, когото той без никакви усилия носеше на раменете си. – О. Господи, хванали са го!

Та наблюдаваше безпомощно как Комоса отнася Чейс до конвертоплана и безцеремонно го хвърля в кабината, преди сам да се качи в нея. София, бомбата и двамата мъже, които я носеха, вече бяха вътре. След по-малко от минута вратата се затвори, платформата се опразни и гигантските витла се завъртяха.

Нина не можеше да направи абсолютно нищо, освен да наблюдава как конвертопланът се издига към нощното небе. Двигателите се завъртяха напред и самолетът се устреми на север, като бързо се превърна просто в една от многото блещукащи звезди.

— О, Боже… – прошепна Нина. – Изгубих го.

~27~

Трули караше своя лендроувър „Дискавъри” с пълна газ по крайбрежния път, който излизаше от Марш Харбър.

— Сигурен ли си, че можеш да разбереш къде отвеждат Еди? – попита Нина.

— До голяма степен – отвърна Трули. – Всичките товарни кораби на Корвус имат GPS на борда. Надявам се същото да се отнася и за самолетите му.

— Ами ако няма?

Австралиецът не отговори нищо. Вместо това се обърна към струпаните край бреговата линия индустриални сгради. Пътят напред бе блокиран от портал с бариера.

— Добре – каза той, – просто се постарай да изглеждаш безгрижна. Даже леко пияна.

— Как бих могла да изглеждам спокойна!

Трули спря при бариерата. Един униформен пазач излезе от будката.

— Здрасти, Барни – рече Трули с преувеличена фамилиарност. – Как вървят нещата?

— Добре, г-н Трули – каза пазачът. Той изобщо не проявяваше подозрителност, просто беше любопитен. – Какво ви води тук по това време на нощта?

— Ами с моята приятелка тук – той кимна към Нина, – смятаме да направим едно нощно къпане, а установих, че съм забравил ключа за лодката в кабинета си.

Пазачът погледна през прозореца към Нина. Тя леко махна с ръка, подкрепяйки твърдението на Трули.

–Здрасти.

Той й кимна в отговор и се обърна към Трули.

— Нали няма да се бавите много?

— Не друже. Само да намеря проклетия ключ. Едва ли ще отнеме повече от няколко минути.

Барни се замисли.

— Тя, всъщност, няма право да влиза, но… Добре де, стига да не се бавите.

— Голяма работа си – каза Трули и вдигна палец в жест на признателност. Пазачът се усмихна и се прибра в будката си. Бариерата се вдигна и Трули мина през нея.

Паркираха до една голяма сграда в края на дока. Трули изскочи от лендроувъра и се устреми към страничната врата. Нина го последва в сградата.

Независимо от напечената ситуация, тя не можа да не се спре изненадано, когато Трули светна лампите. Сградата представляваше покрит док, огромните ролетни промишлени врати се спускаха във водата. Изолирана от морето, повърхността на вътрешния басейн беше гладка като стъкло.

Но не това изненада Нина. Впечатли я подводницата, която висеше над водата, привързана със стоманени въжета, въпреки че изобщо не приличаше на нито една подводница, видяна от Нина до момента. Помисли си, че изглежда като нещо, което би трябвало да бъде пилотирано от Хан Соло* и капитан Кърк*.

[* Герои от „Междузвездни войни” и „Стар трек” – Б.пр.]

Трули не й обърна никакво внимание, за него тя бе просто поредния работен обект.

— Насам – каза той на Нина и тръгна нагоре по стълбите, водещи към една стаичка над дока. Тя го последва в неподредения офис, в който доминираше огромна разтегателна маса, покрита с чертежи и хелиографни копия. – Извинявай за бъркотията – каза той смутено, като включи компютъра на едно по-малко бюро и забърса със замах празните картонени чаши от кафе, натрупани около него.

— Какво е това нещо? – посочи Нина към подводницата.

— А? О, това е последният ми проект. „Водна бълха”.

Нина едва потисна смеха си.

— Какво?

— Ами това не е официалното име, разбира се. Рене искаше да я наречем „Наутилус”. Ами това е възможно най-клишираното име за подводница! Но той нали е мъртъв, така че вече едва ли има значение... Както и да е, това е свръхкавитатор.

— Я пак?

— Движи се изключително бързо – опрости обяснението Трули, като отново се съсредоточи върху компютъра. – Така, само чакай да се логна... Супер, мога да вляза в GPS системата. – След няколко кликвания с мишката на екрана се появи списък с корабите и самолетите на Корвус. – Спомняш ли си номера върху опашката на онзи самолет?

Тя му го каза. Той го вписа в полето за търсене и натисна enter.

— Чудесно, има си GPS.

Списъкът бе заменен от карта. Нина разпозна очертанията на Бахамите и южното крайбрежие на Съединените щати, от Флорида до Вирджиния. Линията, очертавана от едно жълто триъгълниче с номера на конвертоплана, водеше на север от Грейт Абако до едно място на около сто и петдесет мили от брега на Южна Каролина.

— Ето там – каза Трули. – Движи се със скорост двеста и седемдесет възела, височина десет хиляди фута.

— Накъде са се запътили? – попита Нина. – Намали мащаба, за да видим по-голяма част от картата.

Трули го направи. На екрана вече се виждаше цялата източна Америка.

Нина усети как я побиват тръпки, когато разбра накъде би могъл да води курсът на конвертоплана.

— О, Господи! – прошепна тя и започна да рови из хартиите на бюрото на Трули, търсейки линия. Постави я на екрана, удължавайки линията на настоящия курс до крайната му дестинация.

Тръпките се засилиха. Тя бе права.

— О, Господи! – повтори тя на висок глас.

— Боже! – възкликна и Трули, който също бе видял крайната точка.

Линията стигаше до Ню Йорк.

Нейният дом.

— Тя отива в Ню Йорк – каза замаяната Нина. – Откарва проклетата бомба в Ню Йорк!

Трули бързо набра няколко команди на клавиатурата и на екрана изскочи нов прозорец с повече информация за конвертоплана.

— Не, не може да бъде. Този самолет не може да покрие това разстояние, дори и да има допълнителни резервоари. Сигурно отива някъде другаде.

— Но къде? – Нина огледа картата. – Единственото друго място по този курс, което е по-близо, е Атлантик сити, но защо и е да бомбардира Ню Джърси? В това няма логика! Мислите й препускаха докато тя се взираше в жълтото триъгълниче, което показваше настоящото местонахождение на София – и Чейс. – Можеш ли да покажеш и позициите на корабите на Корвус?

— Кои точно?

— Всичките.

Озадачен, Трули изпълни искането й. След няколко секунди на екрана се появиха още двайсетина маркера. Имаше няколко на Бахамите, където бе корабната база на Корвус, още няколко на док или около големите пристанища на Западното крайбрежие…

И един самотен – край бреговете на Вирджиния. Точно в курса на конвертоплана.

Нина забоде пръста си в него.

— Този! Точно този!

Трули го приближи.

— Това е „Императорът на океана“!

Нина си спомни партито, на което за пръв път се беше срещнала със София.

— Яхтата на Корвус?

— Да. Плава към Ню Йорк със скорост двайсет и три възела. Ако запази скоростта си ще бъде там утре сутринта около девет часа.

— На нея има площадка за кацане на хеликоптери – сети се Нина. – Влиза ли в обсега на самолета на София?

Трули провери.

— Да.

— Ето значи къде ще отиде. Ако се опита да прелети над града, въздушните сили ще я прихванат, а и по пътищата има ядрени детектори – но тя може да кацне на „Императора на океана” и да акостира заедно с бомбата в пристанището на Ню Йорк, без никой да я усети!

— Боже – изпъшка Трули. – Какво ще правим сега? Трябва да кажем на някого!

— Да, но на кого? Не мога да отида при властите – търсят ме за убийство!

Той я погледна стреснато.

— Какво?

— Не съм го извършила! Не можем и просто да се обадим на Вътрешна сигурност – Корвус има приятели в правителството и те няма да изпратят крайбрежните патрули на лодката му заради едно анонимно обаждане.

— Корвус е мъртъв – напомни й Трули.

— Да, но те не го знаят. Освен това, ако наистина ги спрат... София ще убие Еди. Сигурна съм. – Тя отмести поглед от компютъра и погледна през прозореца на офиса. – Трябва да стигна до тази яхта.

— Дори да разполагахме с хеликоптер, какъвто нямаме, пак нямаше да успеем – обяви Трули. – Няма начин да ги настигнем.

— Ами това? – София посочи към потопената подводница.

— А?

— Това. Нали каза, че е бързо. Колко е бързо?

— На теория вдига над триста възела*, но... – Трули млъкна в мига, в който осъзна какво е имала предвид. – Няма начин, подводницата е все още експериментална! Никога не съм тествал пълната й мощност!

[* Около 550 км/ч. – Б.пр.]

— Добре – каза твърдо Нина, – сега имаш възможността да го направиш.

–Идеята въобще не ми харесва – каза Трули, докато работеше с лостовете на лебедката. „Бълхата” бавно се спусна в спокойните води на дока, които леко се надиплиха около нея.

— Чух те – каза Нина. — Ако потънем, ще можеш да ми кажеш, че си ме предупредил.

— Не се тревожа за потъването, а за взривяването.

Нина се вгледа отблизо в подводницата. Донякъде й напомняше на самолет изтребител без криле. Двата клапана до носа, затворени с метални капаци, водеха до много по-тесни ракетоподобни дюзи на кърмата. Тя очакваше да види аеродинамични форми, но носът бе странно изтъпен, сякаш някой бе отрязал върха му.

— Какво имаш предвид под взривяване?

— Точно затова я нарекох „Водна бълха“. Оригиналните „Бълхи“ са били парни автомобили и са подскачали по пътищата преди около век.

— Тя се задвижва с пара! – погледна го невярващо Нина.

— Да. Естествено тук не се горят въглища! – Той посочи към клапаните. – Морската вода влиза през носа, нагрява се от електрическите елементи и горещата струя се изхвърля отзад като при ракетен двигател. Почти целия корпус е пълен с полимерни полипиролни батерии – това е единственият начин да получи достатъчно гориво, без да се използва ядрен реактор.

— Чакай малко, това нещо вдига четиристотин възела на пара? Защо тогава не го използват всички? Мислех, че подводниците са доста бавни.

— Така е. – „Водната бълха” вече се поклащаше върху водата, затова Трули спря лебедката и изтича при нея, за да откачи кабелите. Той посочи към тъпия нос. – Но ако носът има правилната форма, когато се вдигне определена скорост, се постига супер кавитация – един вид шокова вълна от въздушни мехури около корпуса, която свежда триенето с водата почти до нула. Нещо като подводен светлинен двигател. От близо десет години руснаците имат торпеда „Шквал”, базирани на супер кавитацията, които могат да вдигнат без проблем двеста и петдесет възела. – Кабелите от кърмата бяха свалени и той се придвижи към носа, като балансираше върху поклащащия се Корвус с лекотата на въжеиграч. – Единствената причина никой да не използва тази технология в подводниците е, че никой не може да улучи точния дизайн.

— Досега.

— Е, това тепърва ще се разбере, нали? – натърти Трули. Той откачи последното въже и отново скочи до лостовете на лебедката, за да навие увисналите въжета.

Нина огледа морския съд.

— Да предположим, че работи…

— Което си е голямо предположение.

— …Тогава ще успеем да настигнем „Императора на океана“ много преди да е достигнал Ню Йорк, нали?

— Точно така. Обаче има два проблема – първият е, че трябва, но някакъв начин да скочиш от „Бълхата” върху борда на „Императора”.

Нина погледна към стоманените клетки под офиса на Трули, в които освен всичко останало, се забелязваха и намотани въжета.

— Все ще измислим нещо.

— Аха. Вторият проблем е, че това ще бъде еднопосочно пътуване. Ако „Императора на океана“ не е там, където очакваме, здраво сме прецакани. Няма връщана назад.

— Защо?

— За да се задейства ефектът на супер кавитация, трябва да се вдигне определена скорост. Единственият начин това да се постигне е чрез ракета. Истинска ракета, а не такава, която се задвижва с пара.

Нина погледна към кърмата на „Водна бълха”. Между отворите на двете дюзи се забелязваше трети, по-широк отвор.

— Ракета ли?

— Да. Ракета с твърдо гориво, подобна на онези, които се изстрелват от подводниците. Щом се запали, не може да бъде спряна – и се изстрелва след трийсет секунди. Щом подводницата слезе под скоростта за суперкавитация, край. Не може отново да ускори. Има си реактивни двигатели, с които може да маневрира, но те не вдигат повече от двайсет възела. Всъщност двайсет и пет, ако не те е страх да ги изгориш.

— Единственото, за което се страхувам в момента, е, че няма да успея да спася Еди и че домът ми може да бъде взривен – каза Нина.

— Взех си бележка. – Трули изключи лебедката, хвана края на електрическия кабел и започна да го развива от макарата, след което отново скочи върху подводницата. После отвори люка. – Така, сега ще подготвя всичко и...

— Господин Трули? – Те се огледаха и видяха пазача Барни да върви към тях. – Всичко ли е наред?

— Ами да, друже – отвърна неубедително Трули. – Не се тревожи. Аз просто... – Той погледна към отворения люк. – Мисля, че ключовете ми са там вътре.

Барни изгледа Нина подозрително, след което я подмина и се приближи към края на дока.

— На мен ми се струва, че се каните да подкарате това нещо.

Трули го погледна с кисела усмивка.

— Не знам какво те кара да си мислиш така.

— Нали знаете, че господин Корвус трябва да даде разрешение за всеки курс. – Ръката на Барни се насочи към кобура му. – Мисля, че трябва да се върнете на дока и – ох!

Той се олюля и се свлече на дока. Пожарогасителят, с който Нина го беше ударила по главата, изтрака на земята до него, а Нина сложи ръце на хълбоците си и се обърна към Трули.

— И така. Мат, готови ли сме за тръгване?

— Доста си се променила откакто те срещнах за пръв път – промърмори той, след което скочи заедно с кабела през люка.

* * *

Петнайсет минути по-късно припадналият Барни лежеше завързан и заключен в една от стоманените клетки, а автоматичната ролетна врата в края на дока бе вдигната. Откъм морето подухваше студен вятър и вълните клатеха „Водна бълха”, която поскръцваше и леко се удряше в гумените брони, монтирани на дока.

Главата на Трули се подаде през люка.

— Хайде, готови сме. Свързах GPS приемника с бордовия компютър, но докато сме под водата той няма да може да работи. Така че, ако междувременно „Императорът на океана” смени курса, значи сме прецакани.

— Ще се наложи да рискуваме.

Трули не изглеждаше особено убеден, но независимо от това й подаде ръка.

— Добре тогава. Скачай на борда. Но те предупреждавам, че е малко тесничко.

Тя се хвана за ръката му и стъпи върху корпуса на „Бълхата”. Подводницата се заклати под допълнителната тежест. Щом се убеди, че тя няма да се подхлъзне, Трули се шмугна обратно в кабината. Нина внимателно го последва, като се спусна с краката напред.

— Боже, определено не се шегуваше – каза тя. Кабината едва побираше един човек, какво оставаше за двама. Малката седалка бе разположена удобно пред контролния пулт. Лосът за управление, подобно на онези от леките въздушни съдове, стърчеше от пулта, който представляваше доста сложно изглеждаща купчина от измервателни уреди и превключватели, над които се издигаше LCD монитор с клавиатура. Трули вече се беше настанил на седалката, затова тя бе принудена да се свие в тясното местенце до него.

— Къде да отида?

— Боя се, че няма къде другаде. Трябва да легнеш и да се извиеш около седалката с гръб към кърмата.

— Ох, страхотно.

— Все още ли искаш да го направим?

Нина се изви непохватно в тясното място.

— Не искай да го правя. Но трябва.

— Знаех си, че ще кажеш нещо такова. – Трули щракна превключвателите и провери различните измервателни уреди – Добре, батериите са заредени до край, а бустерът е готов за изстрелване. Последен шанс да се откажеш. – Нина се намръщи. – Така си и мислех.

Той затвори люка. Щом го заключи, той чукна няколко бутона по клавиатурата и на екрана се появи видеоизображение на дока.

— Нямаше място за перископ — обясни той, като премести лоста напред. Кабината се разтресе леко, двигателите забръмчаха. На екрана се видя, как стените на дока се разделиха. След трийсет секунди „Бълхата” се озова в открито море.

Трули натисна лоста за ускорение и скоростта се увеличи. Нина се хвана по-здраво за седалката. Корпусът започна да скърца злокобно.

— На каква дълбочина ще се спуснем? – попита нервно тя.

— Супер кавитацията действа най-добре, когато се намираме много под повърхностната турбуленция, което означава някъде около десет-двайсет метра. Зависи от условията във водата.

— Досега потапял ли си се толкова надълбоко?

Трули се поколеба, преди да отговори.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако бях отговорил с да?

— Ох, Боже...

Той бързо прегледа няколко прозореца на монитора.

— Добре, курсът е въведен. Дръж се здраво, че ще друса.

— Силно ли?

— Знаеш ли колко друса много голямо влакче на ужасите?

— Ами... да.

Той й се усмихна несигурно, докато сваляше металния капак на един бутон.

— Ще друса много повече. Добре, на три!

Нина се вкопчи още по-здраво в седалката.

— Две!

Тя се притисна в стената зад гърба й.

— Едно!

Сви се от страх…

— Светлинна скорост*! – извика Трули и натисна бутона.

[* В оригинала – warp speed. Така се нарича свръхсветлинната скорост в сериала „Стар Трек”. – Б.пр.]

Реакцията беше мигновена.

Гръмотевичен рев изпълни кабината. Внезапното ускорение залепи Трули за облегалката. Нина изпищя.

„Бълхата“ се разтресе неудържимо и излетя напред Нина нямаше представа с каква скорост се движат, но дори през рева на ракетния двигател тя можеше да чуе засилващото се свистене на водата, която се триеше в корпуса.

— Сега идва трудната част! – изкрещя Трули.

— Какво имаш предвид? – извика му в отговор Нина. Тя отчаяно изпитваше желание да запуши ушите си с ръце, но ако пуснеше седалката, щеше да започне да се мята из кабината като топче в свирка.

— Трябва да улуча точния момент! Ракетата ще изгори за трийсет секунди, но ако отворя клапаните за морската вода твърде рано, налягането няма да е достатъчно и двигателите ще се задавят!

— Твърде рано? А какво ще стане ако ги отвориш твърде късно?

— Нагряващите елементи ще се стопят и подводницата ще избухне!

— Чудесно! – проплака Нина. Таблото с измервателните уреди така се тресеше, че тя не можеше да разчете нищо, но забеляза поредица цветни светлинки на един от тях.

Те се движеха от синьо към оранжево, приближавайки една зелена лампичка. От другата й страна имаше само един червен светодиод.

Сигурно нямаше нужда от втори, защото подводницата щеше да се взриви преди той да успее да светне.

— Сега! – викна Трули и сграбчи ръчката.

Оранжево, оранжево…

Нина отново се вкопчи в пейката.

Зелено.

Трули дръпна ръчката с всичка сила.

Нина чу едно изщракване, когато водните клапани се отвориха и морската вода нахлу в отделението с нагряващите елементи. Разнесе се ужасяващо съскаме, сякаш някакъв зъл дух бушуваше около нея…

„Бълхата” подскочи напред и ускори още повече Нина съвсем се сгъна в тясното пространство. Дори Трули изкрещя.

Ревът на ракетите затихна, след което рязко спря. Но пронизителното съскане на парните реактори продължаваше равномерно да се чува. Натискът от ускорението леко намаля, когато скоростта постепенно се стабилизира.

Нина отвори очи и бавно осъзна, че не се е взривила на парчета.

— Как… как се справяме? – попита тя с треперещ глас.

— Чакай малко – каза Трули, който изглежда също бе изненадан, че са още живи. Подводницата продължаваше да се тресе, но не толкова силно, колкото преди. – Мамка му, успяхме. Успяхме! – Той подсвирна от радост. – Движим се с почти триста и петдесет възела! Изяж се от яд, Русия! Австралия държи рекорда!

— Всичко ли работи както трябва?

Триумфалното ликуваме на Трули бързо затихна.

— Батериите се разреждат по-бързо от очакваното – сигурно защото на борда има двама души. Животоподдържащите системи изразходват повече енергия.

— Ще успеем ли да настигнем „Императора на океана”?

— Така мисля. – Той отново погледна към монитора. – Надявам се.

— Аз също – тихо каза Нина.

~28~

АТЛАНТИЧЕСКИ ОКЕАН

Още преди да отвори очи, по поклащането Чейс разбра, че се намира на кораб.

Освен това усети, че при него има човек.

— Здрасти, София – изръмжа той.

— Не спираш да ме изумяваш – каза София, докато той се опитваше да отвори очи и същевременно да преодолее гаденето, което бе вторичен резултат от стреличката с успокоителното. Тя стоеше на няколко метра от него и го гледаше. Той се опита да се изправи, но откри, че ръцете му са оковани с белезници за една тръба, спускаща се от тавана. Изглежда, се намираше в трюма на кораба. – Как разбра, че съм тук?

— По парфюма. „Шанел“. Нали ти е любимият.

— Хм. – София тропна с токче по палубата. – Между другото добре дошъл на борда на „Императора на океана”. Изглежда, че съм го наследила от Рене. Жалко, няма да мога да му се наслаждавам дълго, но поне ще ми свърши добра работа

Чейс не хареса начина, по който прозвуча това изречение.

— Къде е бомбата?

— Приближава се. Не се тревожи, не след дълго ще бъде съвсем близо.

Това му хареса още по-малко.

— За какво ти е всичко това. София? Какво се каниш да взривяваш? И защо?

Тя повдигна идеално оформените си вежди.

— Всъщност възнамерявах аз да бъда човекът, който задава въпросите. Кой ти помогна да се измъкнеш от Алжир? Спокойно можеш да ми го кажеш – дори ти би трябвало да разбираш, че вече е твърде късно да ме спреш.

Чейс повдигна леко ръка, за да погледне часовника си. Отдавна беше минал един сутринта – оставаха малко повече от седем часа преди бомбата да се взриви.

— Не, все още има време.

София въздъхна.

— Упорит... до самия край. Еди, Джо провери здравината на тръбата, преди да те окове към нея. Тя е непоклатима като скала. Единственият начин да се откачиш от нея е като прегризеш собствената си ръка. Кой ще ти помогне?

Той не й обърна внимание, вкопчи се в тръбата и здраво я разклати напред-назад. Както му бе казала София, тя не помръдна от мястото си, дори не се поклати. Той опита отново, но без успех. София изцъка с език. Победен. Чейс пусна тръбата и седна отново на пода.

— Онзи тип, когото зарязахте мъртъв в стаята с копията, имаше радиостанция – призна той. – Свързах се с МИ-6.

София изглеждаше объркана.

— Но тя нямаше обхват да... О, разбирам. Предполагам, че това е някой от малките номера на Мак. Обаче едва ли си получил подкрепа от висшия ешелон, защото досега да бяха предприели някакви действия.

— Още не е късно.

— Не, нищо няма да направят. – Тя бавно го заобиколи, на лицето и изгря победоносна усмивка. Еди, все забравяш, че те познавам много добре. Не си много умел в лъжите.

— За разлика от теб – върна й го Чейс.

— Признай, че това е един много полезен талант. Никой от бившите ми съпрузи, включително ти, не заподозряха, че съм го използвала за собствените си цели.

— А какви са тези цели? Аз ти казах всичко, което искаше да знаеш, а сега е твой ред – поне това ми дължиш.

Тя присви очи.

— Нищо не ти дължа.

— Освен живота си.

Въпреки че тя се опита да го прикрие, Чейс усети, че думите му са я жегнали. Тя тръгна към изхода, но в един миг се спря и се обърна към него.

— Добре, щом толкова искаш да разбереш, ще ти кажа. Все пак поне отчасти и ти си виновен за това.

— От къде на къде ще съм виновен, по дяволите?

Тя се наведе към него и го погледна внимателно, в очите й гореше злоба.

— Заради теб, Еди, семейството ми загуби всичко. Остана ми само титлата. Заради теб.

Чейс се опита да вникне в думите й, но нищо не можа да разбере.

— Нещо не схващам, Софи. Може ли малко повече подробности?

— Баща ми беше твърдо против брака мис теб.

— А, да, това го разбрах още в самото начало. Някъде около пет секунди, след като се запознах с него.

— Не – изсъска тя. – Нищо не си разбрал. Той те презираше, считаше те за нищожество.

Чейс изсумтя.

— Сега вече не чувствам чак такива угризения, че му купих ония евтини бутонели за Коледа.

Тя подскочи.

— Никак не е смешно, Еди! – Той си помисли, че ще го ритне, но тя не бе толкова глупава, че да навлезе в обхвата на ръцете и краката му независимо, че го беше оковала към тръбата. – Аз никога не ти признах, че докато бях с теб, татко ме обезнаследи, лиши ме от всякакво финансиране. А ти дори ни го забеляза, защото си свикнал да живееш без пари и изобщо не ти хрумна колко много съм засегната аз

— Затова ли е всичко? – изсумтя Чейс. Горкото малко богато момиче, татко й е взел кредитните карти?

За миг му се стори, че тя ще се нахвърли върху него, но умът надделя над гнева.

— Ти така и не разбра с какво се занимава семейството ми. Нашият бизнес, нашето богатство се е натрупвало в продължение на поколения, репутацията ни се е изграждала с постоянство. Ние сме си го заслужили, то е наше по право. Но тогава... – Лицето й се изкриви от отвращение. – Светът се промени. Изведнъж репутацията и правото вече не значеха нищо. Превърнаха се в чиста алчност, просто пари, цифри, които летяха напред-назад между компютрите. Заради нечия нищо и никаква печалба бяха унищожени вековни наследства.

— Като това на баща ти, искаш да кажеш...

— Той беше болен! – изкрещя София. – Съзнанието му беше замъглено, той направи грешки. Ако можех да му помогна, той никога нямаше да ги допусне! Но защото аз бях с теб, той бе твърде горд да ме помоли за помощ – и тогава хиените от Ситито и Уол стрийт усетиха слабостта му и го унищожиха! Разбиха бизнеса му, разпродадоха го парче по парче и банките, брокерите и адвокатите си го поделиха – като го оставиха без нищо! Оставиха и мен без нищо!

— И взривяването на атомна бомба ще оправи нещата? – попита Чейс. – Какво се опитваш да постигнеш, за Бога?

— Ще ти кажа точно какво очаквам да постигна – каза тя и го погледна с хладнокръвна пресметливост. – Богатството на хората, които унищожиха баща ми, е имитация, илюзия, която се основава единствено на вярата, че тяхната система работи. Аз възнамерявам да разруша тази илюзия, да срина системата. Целта ми е Ню Йорк, Еди.

— Господи!

Тя се наслади за миг на потреса и изумлението му, след което продължи.

— И най-вече финансовия район. В осем и четиридесет и пет, точно преди началото на търговията, „Императорът на океана” ще акостира в Ийст Ривър, точно до Уол стрийт. Когато бомбата се взриви, тя ще заличи долен Манхатън – и напълно ще унищожи центъра на световните финансови пазари. Финансовата криза след единайсети септември ще бъде нищо в сравнение с това, което ще се случи. Американските пазари ще се сринат и ще повлекат след себе си всички световни борси. Всички онези хора, чието богатство и мощ се основават единствено на вярата, на листи хартия и цифри в компютрите, ще останат без нищо. Също като баща ми.

— А ти ще разполагаш със златото от гробницата на Херкулес – сети се Чейс.

София кимна.

— В момента хората ми разкопават гробницата. Нина беше абсолютно права – след финансовия срив стойността на физическото богатство ще се увеличи многократно. Ще си възвърна онова, което по право си е мое – богатството и статута на моето семейство.

— И ще прецакаш всички останали, а? – изръмжа Чейс. – Не само ще избиеш десетки хиляди хора като взривиш бомбата, ами и милиони други ще изгубят всичко. Не само финансовите акули, ами и обикновените хора?

— Защо трябва да ми пука за тях? – изсумтя София. – Те са просто някакви си хора.

— Ами аз? Винаги ли съм бил това за теб? – Тя не му отговори, но не посмя да го погледне. – Какво се случи с теб, София? – попита той отчаяно. – Господи, ти хладнокръвно убиваш хора, а сега се каниш да взривиш ядрена бомба. Ти си напълно луда. Мамка му, как я докара до тук?!

Сега вече тя го погледна.

— Оставям те да помислиш върху темата, Еди. Но искрено ти благодаря. Ако съм научила нещо от времето ни заедно, то е това.

— Какво си научила? За какво говориш, по дяволите?

София се приближи към него, малко извън обхвата на краката му, и се наведе.

— Семейството ми винаги е имало власт, Еди, но тя се е уповавала на богатството и влиянието. Но когато те срещнах, когато ме спаси от онзи терористичен лагер... ти ми показа друг вид власт. Властта на живота и смъртта.

Чейс не каза нищо, неспособен дори да помръдне, докато тя продължи да говори.

— Когато уби членовете на „Златния път“, ти ме научи как наистина да упражнявам власт. Чрез безмилостно преследване на всички цели. Всичко по пътя трябва да бъде премахнато.

— Ти си се побъркала – успя най-накрая да произнесе Чейс. – Аз дойдох да те спася, убивах само хора, които се опитваха да убият нас!

— Не можеш да се заблудиш, както не можеш да заблудиш и мен – сопна му се София. – Заповядано ти беше да ги унищожиш, Еди. Не да ме измъкнеш или да ги плениш, а да ги унищожиш. Ти беше убиец. Не почувства нищо, когато ги застрелваше или промушваше с ножа, или когато им прерязваше гърлата. Видях те в действие. Никога няма да го забравя – защото така разбрах, че трябва да бъда като теб. Ти преследваше целта си, използвайки своята власт над тях. Също като мен.

— Бях на бойна мисия да спася британски граждани от терористи – възрази Чейс. – Онова, което ти замисляш, е масово убийство за лична изгода и… мамка му, и налудничаво отмъщение!

— Говори каквото искаш! – рече София и се изправи. Гласът й премина в писък. – Ти ме накара! Всичко това се случи заради теб! – Тя му обърна гръб и се устреми към вратата, като яростно потракваше с токчета по пода. – Джо! – извика тя. – Донеси я!

— Не прави това, София! – каза Чейс, като се изправи. Все още бе окован към тръбата и можеше да се движи само на около два фута във всяка посока.

— Ти постави началото в мига, в който се срещнахме – гласът на София бе изпълнен със злоба. – Напълно естествено е да присъстваш и на края. – В склада влязоха Комоса и ядрения инженер, които носеха бомбата. Тя им посочи другия край на помещението, доста по-далеч от Чейс. – Оставете я там.

Двамата мъже внимателно поставиха смъртоносното устройство на пода. Комоса беше преметнал нещо през рамо. В първия момент Чейс помисли, че е оръжие, но след това разбра, че всъщност е пневматичен винтоверт. В металната основа на бомбата се забелязваха три равномерно пропити дупки. Комоса пъхна дулото на винтоверта в първата и натисна спусъка. Последва остро изпукване на компресирания газ и болтът се заби в палубата с остро изщракване. Последваха още две и бомбата бе окончателно застопорена. Комоса остави пневматичния винтоверт на пода до нея.

София се приближи до бомбата и извади ключа от джоба си. Вкара го в панела, след което погледна равнодушно Чейс и го завъртя. Дисплеят светна и на него се изписа часът на детонацията: 08:45. Тя натисна един бутон и екранът се прехвърли на обратно броене.

Седем часа, две минути, седемнайсет секунди.

Шестнайсет.

Петнайсет…

Тя измъкна ключа, но дисплеят продължи да свети, а секундите неумолимо отлитаха.

— Мисля да отскоча до палубата и да хвърля това в морето – подхвърли с насмешка тя, докато се отдалечаваше към вратата. Двамата мъже я последваха. – Между другото. Еди, таймерът има предпазен механизъм. Ако някой се опита да го спре без ключа, бомбата ще се взриви. Просто бих искала да го знаеш.

— Сбогом, Чейс – каза Комоса и се ухили с диамантената си усмивка. – Приятно прекарване в отвъдното.

Вратата се затвори е меко тупване.

Чейс отново започна да рита и блъска тръбата, но не постигна нищо. След това се изправи и дръпна с всичка сила. Стоманата се впи в плътта му и по китките му потече кръв, но белезниците бяха твърде тесни и той не успя да измъкне ръцете си.

Но продължи да опитва. Нямаше друг изход.

* * *

— Почти стигнахме – надвика Трули монотонния вой на двигателите. – Поне така мисля.

Нина се бе схванала от почти двучасовото лежане в изкривената позиция. Тя леко изви глава и го погледна.

— Как така мислиш?

— Навигационната система не е толкова точна, колкото глобалната позиционираща система. Особено при това друсане – съвсем се обърква. В най-лошия случай ще се озовем на близо десет километра от мястото, където смятаме, че се намираме.

Нина докосна медальона си.

— Тогава да се надяваме за най-добрия случай. Какво ще правим сега?

Трули огледа уредите.

— Така, първо трябва да излезем от супер кавитация, без да се размажем като жаба върху релса.

Нина ококори очи.

— Чакай малко, да се размажем ли? Ти не спомена нищо за размазване!

— Ами досега такава скорост никой не е вдигал – обясни Трули. – Не мога просто да спра двигателите, защото когато суперкавитационната шокова вълна секне, усещането ще бъде като да забиеш подводницата в тухлена стена. Първо трябва да намаля скоростта, преди да изключа потока. – Той настрои няколко уреда, след което хвана ръчката на дросела. – Така, да опитаме…

Трули леко дръпна ръчката назад. Доколкото Нина успи да чуе, шумът на двигателите изобщо не се промени, но вибрациите на „Бълхата“ се промениха и подводницата се залюля.

— Това лошо ли е? – попита Нина.

— Надявам се, че не! – Трули отново премести ръчката. Този път воят на двигателите леко затихна. Но клатенето продължи, като дори се засили. – Свалихме на триста възела. Получава се!

— Ами това люлеене? – На Нина й прилоша, но тя си помисли, че гаденето с най-малкия й проблем.

— Не знам защо прави така – остава само да се надяваме, че ще затихне от само себе си. – Последва още едно дръпване на ръчката. – Двеста и осемдесет, двеста и седемдесет… Хайде, негоднико! Двеста и петдесет…

Опашката на подводницата изведнъж отскочи встрани като ритната, но се удари в нещо, която я върна в предишното й положение.

Последва нов удар и сблъсък, и пак, и пак…

Нина отчаяно се вкопчи в седалката, защото се мяташе на всички страни. Трули се бореше с уредите, кърмата на подводницата се люлееше като бясна насам-натам като езиче на камбана.

— Опашни удари! – изрева Трули.

— Какво?

— Опашката на подводницата се мята в потока! Ако не го овладея, ще ни разкъса!

Трули се опита да стабилизира „Бълхата”. Подводницата се люлееше бясно, заобикалящите я вихри я подметнаха още няколко пъти, преди да започне постепенно да се успокоява.

Той намали още повече притока на гориво.

— Мисля, че се получи…

Тряяяс!

Нещо се откъсна от носа на подводницата, профуча покрай нея и се изгуби във водата зад тях.

— Какво беше това, по дяволите? – извика Нина.

— Избихме един стабилизатор! – Лостът за управление подскочи в ръцете му. – Ще се наложи да опитам аварийната спирачка. Какаото и да става, не се пускай!

Тя нямаше представа какво има той предвид, но напрежението в гласа му й подсказа, че това е почти толкова опасни колкото излизането от суперкавитация. Тя се притисна с всички сили към седалката, а Трули бутна една ръчка… Капаците на водните помпи се затвориха.

За миг шумът на двигателите затихна, тъй като притокът на вода към нагревателните елементи секна. Последната пара излетя през дюзите на двигателите, които за миг се изпълниха с мехурчетата пяна от суперкавитационната шокова вълна и налягането в тях рязко спадна.

Без вода, която да ги охлажда, температурата на нагревателните елементи рязко се покачи. Пяната обля нагретия метал и веднага се изпари…

Трули отново натисна ръчката.

Капаците на водните помпи отново се отвориха и парата изригна през тях в две струи, които пронизаха супер кавитационната вълна около тъпия нос на подводницата. Шоковата вълна се разкъса и „Водна бълха” се озова в бушуваща турбуленция, която забави подводницата, но не успя да я спре.

Морският съд я прекоси за по-малко от секунда…

Закопчаният колан не можа да спаси Трули. Когато подводницата навлезе в плътната морска вода, той се блъсна в лоста за управление. Ако Нина не се беше вкопчила с всичка сила в седалката му, сигурно щеше да излети с главата напред към предната стена. Нещо се отчупи и се разби в контролния панел. Светлините примигнаха, разни откъртени метални части се удряха в корпуса…

Подводницата забави скоростта си.

Трули изпъшка от болка, когато се опита да вдигне ръка от ръчката.

— Ох, мамка му – изхриптя той. – Нина, помогни ми, бързо

Нина се изправи и раздвижи изтръпналите си, пулсиращи ръце.

— Какво има?

Австралиецът изкриви лице от болка.

— Мисля, че съм си пукнал ребро! Не мога да достигна ръчката дръпни я към себе си, изключи батериите!

Тя побърза да изпълни инструкциите му. Съскането, но водата в двигателите затихна, последните вибрации изчезнаха. „Бълхата” утихна.

— Благодаря – изпъшка Трули. – Така. Успяхме да спрем и все още сме цели, поне до известна степен. Все пак е нещо. – Той огледа повредените уреди с присвити от болка очи. Едва ли тази подводница ще може да се задвижи отново. И двете дюзи са счупени, освен това почти нямаме енергия.

— Зле ли си ранен? – попита Нина.

Лицето му се изкриви.

— Известно време няма да мога да играя тенис. Трябва да проверя къде се намираме. Виждаш ли онази ръчка там горе? – той посочи с пръст към един лост, който стърчеше от тавана. Нина кимна. – Дръпни я. Тя ще отвори резервоарите с баласт и ще ни изкара на повърхността.

Тя се изправи и я дръпна. Подводницата се залюля, сгъстеният въздух изкара всичката вода от резервоарите. Само след минута се усети някакво по-различно поклащане, породено от разбиването на морските вълни в корпуса.

Трули несръчно натисна няколко клавиши по клавиатурата с едната си ръка, защото болката в гърдите му пречеше да помръдне другата.

— Добре, получаваме GPS сигнал. Я виж ти, въобще не сме далеч.

Нина погледна към екрана, където се беше появила карта.

— Къде се намираме?

— Близо до крайбрежието на Мерилинд. На около двеста и деветдесет километра от Ню Йорк.

Нина веднага пресметна разстоянието в имперски мерки: сто и осемдесет мили.

— Къде се намира „Императорът на океана '?

— Изчакай секунда да видя дали ще успея да установя сателитна връзка. Тук едва ли ще има безжичен интернет…

Тя нетърпеливо изчака първо компютъра да се свърже с мрежата на Корвус, а след това и Трули да влезе в нея. В сравнение със системата в офиса му, сателитната връзка бе мъчително бавна.

— Пипнах те! – каза най-накрая Трули. На екрана се появи жълтото триъгълниче, което показваше местоположението на „Императора на океана” Намират се през четири залива, малко навътре в морето. Движат се по същия курс като преди – с около двайсет и три възела.

— Можем ли да ги настигнем?

Сигурно, стига помпите да не са се повредили. Ако успеем да вдигнем прилична скорост. Той посочи към един уред. – Батериите са почти напълно изтощени. Останала ни е енергия за около десетина минути. Обаче ще се наложи ги да управляваш подводницата. Няма да мога да се справя само с една ръка.

Нина се загледа в триъгълника на картата, който се намираше толкова близо до иконката, показваща тяхната подводница и на, Еди…

Тя стисна твърдо зъби.

— Какво искаш да направя?

~29~

София стоеше на мостика на „Императора на океана” и гледаше напред. Нощните операции се извършваха на слаба светлина, но така или иначе нямаше много за гледане. Корабът се намираше на около трийсетина мили от брега, заобиколен единствено от мастиленочерната бездна на Атлантическия океан и звездния купол над него.

Тя се обърна към мъжа до нея. Това бе капитан Ленар. За последното си пътуване редовият екипаж от четиридесет моряка на „Императора на океана” бе намален до невзрачната групичка от пет души, които щяха да бъдат евакуирани малко преди корабът да стигне до Манхатън. Те щяха да го напуснат с конвертоплана, който бе кацнал на площадката за хеликоптери.

— И повече ме се появи?

— Не, мадам – каза Ленар, французин с тежък поглед. – Каквото и да е било, вече го няма.

София погледна подозрително към радарните екрани, след което се махна от прозореца. Няколко минути по-рано, на радара на „Императора на океана”, точно пред него, се беше появило нещо, което отново изчезна. То бе твърде голямо, за да бъде просто останка от потънал кораб, а предвид целта на яхтата всичко, което не им изглеждаше обичайно, трябваше да бъде считано за евентуална заплаха.

Но ако това беше лодка, тя все още трябваше да се вижда на радара и Ленар вече бе изключил възможността обектът да е перископ на подводница…

— Продължавай да търсиш – най-накрая заповяда тя. – Ако отново се появи, веднага ме извикай. Ще бъда в каютата си.

— Да, мадам – София даде знак на Комоса да я последва и се отдалечи от радара. Ленар погледна завистливо към чернокожия гигант, който досега се бе спотайвал в дъното на мостика.

* * *

Обектът, който беше засечен от радара на „Императора на океана”, се намираше много по-близо, отколкото предполагаше капитанът му. С помощта на Нина Трули бе потопил „Бълхата” на дълбочина от шест фута и бе въвел курс към яхтата. След като вече и двамата работеха върху управлението, тясното пространство в кабината създаваше още по-засилено усещане за клаустрофобия.

— Съжалявам – отново се извини Нина, след като, без да иска, за пореден път го мушка с лакът Трули.

— Няма проблем. Поне този път не улучи ребрата. – Трули погледна към монитора. На толкова малка дълбочина компютърът можеше да улови сигналите на глобалната позиционираща система и картата показваше, че „Бълхата” и „Императора” се намираха на разстояние не повече от сто и петдесет метра един от друг. Подводницата се движеше точно в курса на огромния круизър, но скоростта й бързо намаляваше.

Добре, почти върху нас са. Ще се приближа до бакборда, след това ще се издигна на повърхността и ще се опитам да изравня скоростта с тях.

— Колко време ни остава?

— Малко. На повърхността подводниците се движат по-бавно и ще ми се наложи да загрея помпите до червено, за да не изоставаме. Дори и да не ги изгоря, горивото им ще свърши за нула време. Има и още нещо.

— Има си хас – изръмжа Нина. – Какво е то?

— При скоростта от двайсет и три възела, която развиваме, около носа се създава висока вълна и щом люкът се отвори, вътре ще нахлуе вода. Много вода.

— Чакай малко, да не би да казваш, че ще потънем?

— Какво и да се случи, подводницата няма да успее да се върне обратно – каза Трули с печален глас. – Е, какво пък. Поне се повозихме здраво.

Нина го погледна разтревожено.

— Ами ти?

— Не се тревожи за мен. Щом се качиш на яхтата, аз ще успея да се измъкна.

— Със счупено ребро?

— Животът би бил ужасно скучен, ако от време на време не се появява по някое предизвикателство, нали? – Той й стисна ръката. – Ти просто гледай да се качиш на онзи кораб, става ли? Намери Еди, обезвреди бомбата и спри тази откачена кучка!

Тя се извъртя, доколкото можа в тясното пространство и го целуна по челото.

— Благодаря ти, Мат.

— Няма проблем. Ако оживея след това, не забравяй, че ми предложи работа.

Нина се усмихна.

— Ти си пръв в списъка ми.

На екрана символите, които обозначаваха „Водна бълха” и „Императора на океана” почти се покриваха. През бълбукането на помпите се промъкна още един звук – нискочестотен тътен.

Мощни дизелови двигатели. Яхтата се намираше над тях.

Трули премести лоста за управление, за да изкара подводницата на повърхността.

— Така, готово! Започни да повдигаш люка, само не бързай да го отваряш докрай, докато не ти кажа.

Нина завъртя заключващия механизъм, докато Мат приближи подводницата до „Императора на океана” и изкара на монитора картина от камерата на корпуса. Образът беше много тъмен и замазан от водните пръски, но в дясната страна се забелязваха ярки петна.

Товарните портове. Намираха се точно до „Императора на океана” и пърпоренето на двигателите наподобяваше мъркане на гигантска котка.

„Водна бълха” подскочи, когато мина през буйната вълна, причинена от порещия водата нос на яхтата. Нина едва не падна и се вкопчи в люка. Трули започна да удря като полудял със здравата си ръка върху бутоните на контролното табло. Край тях преминаха още няколко товарни порта

— Хайде, отваряй! – извика той.

Нина блъсна капака. В кабината нахлу вода и ги измокри целите. „Бълхата“ затанцува върху вълните и всеки път, когато носът й се забиваше в някоя от тях, кабината се пълнеше с вода.

Тя грабна навитото въже, което бяха окачили до люка, изпълзя навън и седна на корпуса. Подводницата се движеше с повече от двайсет възела, блъсна я леден вятър, който заради мокрите си дрехи тя усети като пронизване с нож.

Над нея се издигна корпусът на „Императора на океана”. Яхтата газеше по-дълбоко при кърмата, но въпреки това се извисяваше поне на десет фута над повърхността.

Нина се вкопчи с едната си ръка в люка, а с другата завъртя въжето над главата си. Накрая му беше завързана кука. Ако извадеше късмет, щеше да успее да я закачи в релингите на задната палуба.

Ако извадеше късмет...

Блъсна я нова вълна и тя потрепери от студ. Водата нахлу в кабината. Лампите примигнаха.

— Изпускам я! – предупреди Трули. – Двигателите прегряват, а заради водата всичко започва да дава на късо!

— Приближи се още малко! – извика му в отговор Нина. Тя хвана куката и се приготви да я хвърли.

Подводницата доближи „Императора на океана”. Вълните, които се разбиваха в корпуса на яхтата, засилиха клатенето на „Водна бълха”. Въпреки че се бе вкопчила в капака на люка и се бе захванала с крака за ръба му, Нина едва успя да удържи позицията си.

Яхтата все повече ги изпреварваше, край нея вече се плъзгаше задната палуба.

Тя вдигна ръка и завъртя въжето. При скоростта, с която се движеше корабът, щеше да има само една възможност...

В кабината проблесна синя електрическа мълния и светлините угаснаха.

— Мамка му! – изкрещя Трули. – Изгубих...

Нина хвърли куката.

Тя полетя във въздуха към задната палуба, опъвайки въжето зад себе си...

Удари се в борда, отскочи и падна във водовъртежа между двата морски съда.

Нина проследи падането й с невярващ поглед, след което трескаво задърпа въжето към себе си. Куката затрака по корпуса на подводницата. Поредната вълна се разби в носа, в кабината вече непрекъснато се изливаше вода. Двигателите на „Водна бълха“ затихваха и малкият съд постепенно забавяше скоростта си, докато „Императорът на океана” увеличаваше своята.

Тя отново сграбчи куката и се изправи в цял ръст, като балансираше внимателно на ръба на люка. Долу в кабината Трули се опитваше да се измъкне от седалката, непрекъснато заливан от ледената вода.

Кърмата на яхтата подмина Нина. Тя видя пяната над двигателите й. Скоро щяха да попаднат в килватера й и да бъдат потопени…

Хвърляне!

Този път куката прескочи парапета и се плъзна по задната палуба, докато „Императорът на океана” бързо се отдалечаваше.

Носът на „Бълхата” навлезе в килватера...

Въжето се опъна.

Нина едва успя да го хване, след което бе отнесена от подводницата и запратена във водата зад огромната яхта.

Трули се бе показал едва наполовина през люка, когато носът на „Водна бълха” потъна под водата, а само след миг цялата подводница се скри под повърхността, повлечена от тежестта на нахлулата в кабината вода. Когато гигантските батерии дадоха накъсо, под вълните се появиха синкави проблясъци, след което морето отново потъмня.

Нина нямаше време да мисли за съдбата на австралиеца. Ледените струи шибаха лицето й, тя кашляше и се давеше, но постепенно се издърпваше по въжето. Всяко заливане заплашваше да отслаби захвата й и да я запрати в дълбините на студения черен океан.

Едната ръка. После следващата.

Лека-полека тя се приближи до кърмата на яхтата. Всеки път, когато тялото й попадаше в разпенения килватер, тя усещаше как перките на двигателите жадно я засмукват надолу.

Ръцете й се вцепениха от студа, единственото, което усещаше, бе болка.

Още няколко фута...

Една вълна се разби в нея, тя си пое дълбоко въздух и се опита да избърше лютивата солена вода от очите си. Кърмата на яхтата, отвесна стена от боядисана в бяло стомана, се издигна пред очите й.

Изведнъж отстрани забеляза нещо...

Стълба!

Мястото, откъдето се стигаше до плаващата платформа на „Императора на океана”, когато тя бе свалена във водата и яхтата не се движеше. Но Нина изобщо не се интересуваше от предназначението й – достатъчно беше това, че стълбата бе там и тя можеше да я стигне.

Стига да не се изпусне от въжето.

Тя започна с нови сили да се придвижва напред по изпънатото въже и най-накрая стигна до корпуса. С пулсиращи от болка мускули започна да се изкачва нагоре и краката й се показаха над водата. Нина се оттласна с крака от кърмата и се залюля към стълбата.

Все още се намираше твърде ниско. Краката й отново докоснаха водата, бушуващите вълни се опитваха да я засмучат към бездната. Тя изкрещя, издърпа се нагоре и отново опита.

Този път се размина на сантиметри с водата. С плъзгащи се по корпуса крака тя се придвижи по кърмата. Въжето се впиваше в ръцете й. Стълбата се намираше само на няколко фута и се приближаваше с всяка следваща стъпка по мократа повърхност, все по-близо...

Нина увисна на една ръка и протегна с другата към стълбата. Тя също бе мокра и хлъзгава и Нина не успяваше да се захване добре. За миг й се стори, че изпуска въжето...

За последен път се оттласна от корпуса и изкрещя от безсилна ярост...

Ръката й се вкопчи в едно стъпало.

Не можеше да повярва на очите си. След това решителността надделя, тя се пусна от въжето и се залюля на стълбата. Краката й цопнаха във водата, водовъртежът ги дръпна надолу, но тя се изтегли нагоре и успя да се хване за следващото стъпало.

Близо минута остана там, трепереща от ужас и студ, докато чувствителността на пръстите й не започна да се връща. Най-накрая събра достатъчно сили, за да започне постепенно да се изкачва по стълбата.

Щом стигна до върха, тя се строполи изтощена на палубата, цялата подгизнала. Ако в този миг се появеше някой и я видеше, тя нямаше да може да направи нищо, за да му се противопостави.

Но палубата беше празна. Нина бавно надигна глава. Видя крилата и опашката на конвертоплана, които се подаваха от площадката за хеликоптери.

Гледката й вдъхна нови сили. Щом самолетът беше тук, значи София също бе тук.

Както и Чейс.

Краката й все още трепереха от умора, но Нина се насили да се изправи. Част от съзнанието й отбеляза иронично, че в момента се намира на същото място, където сякаш преди векове двамата с Чейс се бяха скарали на партито на Корвус. Но този път тя бе дошла не за да се кара с него, а за да го спаси.

Прокара длани по дрехите си, след което изцеди подгизналата си коса, опитвайки се да изстиска колкото се може повече от студената вода. Задната палуба може и да беше празна, но „Императорът на океана” все още имаше екипаж на борда и мокрите следи по корабните коридори щяха да предизвикат подозрение дори у най-обикновен моряк.

След като се изсуши, доколкото успя, тя се устреми към най-близката врата, опитвайки се да си спомни разположението на яхтата. Някой й беше споменал, че е дълга триста и петдесет фута и има шест палуби. С достатъчно кабини, за да побере над четиридесет пътници по време на пътуване, освен каютите на екипажа.

Доста обширен терен за претърсване.

Тя изведнъж се сети за Трули и надникна през борда. Нямаше представа дали е успял да се измъкне от подводницата, преди да потъне. За миг й се стори, че видя слаба светлинка да примигва някъде далеч в тъмното море, но тя бързо изчезна.

— Дано си успял, Мат – прошепна тя, като стисна здраво медальона си. След това внимателно открехна вратата и надникна вътре.

Видя всекидневната, кремавите кожени фотьойли и малкия бар. Празна. Нина се промъкна в стаята, уютната й топлина само й напомни колко студено й беше във водата. Тя потрепери, потърка ръце и се спря, за да обмисли следващия си ход.

Приоритет номер едно: да намери Чейс. Щом го освободи, могат заедно да се погрижат за останалото – да открият и обезвредят бомбата и после да се разправят със София и всички, които и помагаха.

Къде ли може да е Чейс? Той беше пленник, така че сигурно бе заключен някъде. Това изключваше кабините за гости, които бяха като хотелски стаи и обитателите им винаги можеха да си отворят от вътрешната страна. Може би в някой от складовете?

Трябваше да започне отнякъде, най-добре отдолу, и да продължи нагоре. Зад бара имаше план на палубите, на който беше обозначен аварийният маршрут и местонахождението на стълбите. Тя бързо отиде до вратата в дъното на всекидневната. Зад нея се простираше празен коридор.

Нина се ослуша за миг и тихо се промъкна по коридора, докато стигна до стълбите. Тъкмо се накани да тръгне нагоре, когато през боботенето на двигателите дочу нещо.

Стон?

Като че ли бе дошъл от горната палуба. Нина предпазливо започна да се изкачва нагоре и някъде по средата се спря и се ослуша. Стори й се, че изстена мъж, който сигурно изпитваше болка. Чейс?

Тя замръзна на място в очакване звукът да се повтори.

Което се случи след миг.

— О, за… – изсъска ядно Нина, когато осъзна какво чува. Това наистина беше стон, но не от болка. В този миг към него се присъедини и още един – стон на жена, изпаднала в екстаз. София. Мъжът, когото беше чула, бе Комоса. – Дано и двамата пипнат сифилис!

Нина реши, че София едва ли е насилила Чейс да гледа, затова продължи да се изкачва по стълбите. Зърна друг план за евакуация, от който се увери, че се намира на долната палуба, където се намираха двигателното отделение и складовете.

Тя предположи, че в двигателното отделение ще има хора, затова хукна в обратна посока, проверявайки всяка врата, която срещаше по пътя си. Зад първата имаше просто дрешник, пълен с принадлежности за почистване, втората водеше към пералното помещение, което беше тъмно. Без да се бави, тя продължи по коридора, като провери всички врати по пътя си, докато не стигна до края му и не зави в тесен проход, който го свързваше с коридора от дясната страна. Там се намираха складове, пълни с подредени картонени кутии, грамаден фризер…

Една от вратите бе заключена.

Тя замръзна на мястото си стресната, че тракането на дръжката на вратата може да предупреди някого. Но единственият звук, който се чуваше, бе боботенето на двигателите. Тя отново опита дръжката, но не успя да отвори, затова почука тихичко на вратата.

— Еди! – подвикна тя. – Еди, вътре ли си?

Тишина. След това се чу глас:

–Естествено, че съм тук, София – нали ме закопча за шибания кол!

Нина изпъшка от облекчение. Той беше жив!

— Не, аз съм, Еди, Нина!

Отново тишина. След това Чейс отново заговори, гласът му преливаше от недоверие:

— Ти пък как се озова тук?

— Ще ти обясня по-късно. – Тя се сети, че в един от складовете бе открила инструменти, хукна натам и намери един лост. Върна се при заключения склад. – Добре ли си?

— Ще умра, ако не пусна една вода, но като изключим това...

— Добре си – промърмори Нина, докато пъхаше лоста между вратата и касата и натисна с всичка сила. Дървото изскърца и се напука, след това нещо вътре се счупи и вратата се отвори.

Нина едва не се препъна, когато се втурна вътре, после забеляза Чейс да стои до отсрещната стена с ръце, оковани около една тръба. Той не можа да скрие радостта си при вида й.

— Пусто да остане, наистина си ти!

— Нали ти казах, че ще тръгна след теб — каза Нина с топла усмивка. Те се прегърнаха толкова плътно, колкото им позволяваше тръбата.

Чейс протегна ръце напред.

— Добре, по-бързо разкарай тези железа от ръцете ми и да вървим да се оправяме с бомбата.

— Знаеш ли къде се намира? – попита Нина. Чейс посочи към другия край на стаята. Тя се обърна и стреснато отстъпи, когато видя бомбата на по-малко от десет фута от себе си. – Ох!

— Недей да се занимаваш с нея – София каза, че е сложила капани и според мен поне този път не лъжеше.

Нина вдигна лоста, опитвайки се да открие най-лесния начин да разкъса веригата на белезниците.

— Може би е най-добре просто да я хвърлим зад борда?

— Това хич няма да се отрази добре на клетите риби – обади се София от вратата.

Нина стреснато се обърна и замахна с лоста – но видя, че София, с разрошена коса и почервеняло лице, е насочила пистолет към нея. До нея стоеше Комоса, облечен единствено с кожените си панталони. Той също бе въоръжен, както и един по-възрастен мъж с бяла униформа.

— Ох, мамка му.

— Трябва да призная, Нина, че съм много по-изненадана и впечатлена да те видя тук, отколкото когато видях Еди да се мотае из подводната ми база. – София замълча и я погледна замислено. – Хм. „Подводната ми база“. Това вече определено прозвуча като от филм за Бонд, нали?

— Как разбра, че съм тук? – попита Нина.

— Преди няколко минути уловихме сигнал за бедствие точно пред нас. Компютърът ни съобщи, че е един от нашите съдове – на Рене, всъщност: онази смешна подводница, по която попиля толкова много пари.

— Де да знам – каза Нина, – на мен ми се стори много добра инвестиция. Изцяло ме спечели.

— Явно ти е свършила работа – отвърна София. Тя влезе в склада заедно с Комоса и подкани с пистолета си Нина да хвърли лоста. Тя с неохота се подчини, после вдигна ръце. – Веднага щом разбрахме какво е това, аз се досетих, че си ти. Едва ли някой друг ще действа толкова отчаяно. След това един от екипажа откри мокри следи по килима във всекидневната и ние просто тръгнахме по тях.

Нина изсумтя.

— Това добре, Шерлок. – Тя хвърли един поглед към Комоса и видя, че гърдите и пиърсинга му блестят от пот, след което огледа омачканите дрехи на София. – Лошото е, че ви прекъснах чукането.

— Мамка му, нямаше никаква нужда да знам това! – изпъшка Чейс.

София се усмихна.

— Няма значение, Еди – най-сетне настъпи краят на битката, за който все вълнуваше. Окови я – каза тя на Ленар, като посочи Нина. Той извади чифт белезници от джоба си и се накани да я прикове към същата тръба, където беше Чейс, но София го спря. – Не, по-далеч от него. Ей там. – Тя посочи към една отвесна тръба в другия край на склада.

— Защо е всичко това? Не може ли просто да ги убием? – изръмжа Комоса, очевидно раздразнен.

София го погали по гърдите.

— Стига, Джо. Знам, че отдавна ти се иска да го направиш, но аз бих желала да получа удовлетворение от това, че първите хора, убити от бомбата, ще бъдат бившият ми съпруг... и неговата кучка.

— Знаеш ли – каза Чейс, когато Ленар закопча белезниците на Нина, – повечето бивши съпруги намират удовлетворение в това да отрежат оная работа на мъжете си, а не да взривяват цял град! Но на теб грандоманията ти е в кръвта... нещастна, налудничава преувеличена аристократка!

— Жалък опит да ме ядосаш, Еди. Това няма да ти спечели още време – играта свърши. Сбогом! – тросна се София и тръгна към вратата. Ленар вдигна лоста и я последва.

Комоса ги изчака да излязат, след това пристъпи към Еди и го удари във всичка сила в лицето, събаряйки го на пода.

— Прощалният ми подарък за голямата ти уста – каза той, като излизаше от склада.

— Добре ли си? – попита Нина.

Чейс изплю една кървава храчка – и един зъб. Кътникът, който се беше разклатил в Босвана, най-накрая беше паднал.

— Е, поне ми спаси ходенето при зъболекаря. Този подарък струва поне двеста долара.

— Ох, Боже – тихо възкликна Нина. Тя се свлече на пода, мокрите дрехи шляпаха по краката й. Тя погледна към бомбата в другия край на стаята. — Тя наистина смята да го направи, нали? Наистина ще взриви това проклето нещо...

— Все още нищо не е свършило – каза Чейс. – Каквото и да казва София, това още не е краят. Все още можем да направим нещо. Не трябва да се отказваме от борбата.

Нина задрънка с белезниците.

— Имаш ли някакви предложения?

— Ами... – Чейс погледна към собствената си тръба. Той бе опитал всичко, за което се беше сетил, за да се освободи – но нямаше дори и следа от успех. Тръбата беше твърде стабилна, а и белезниците бяха твърде здрави. – Всъщност нямам. Ами ти?

Нина уплашено поклати глава, след което се опита да се приближи до Чейс. Той направи същото, но не успяха дори краката си да докоснат.

— Не – каза ядосано Нина. – Не, по дяволите, не! – тя размаха яростно крака в опит да го достигне, но той се намираше твърде далеч. – Мамка му! – Тя се отказа и се сви около тръбата в опит да скрие сълзите си.

— Нина… – прошепна тъжно Чейс. Толкова му се искаше да може да я прегърне, да я утеши, но дори това му бе отказано.

Той погледна на другата страна, към бомбата. Броячът неумолимо отчиташе секундите.

По-малко от седем часа до взрива…

~30~

НЮ ЙОРК

Денят се очертаваше да бъде прекрасен.

Слънцето изгря над хоризонта. Зората леко зачерви безоблачното небе, което с напредването на деня отново възвърна ясносиния си цвят. Утринните сенки прорязваха разпилените райони на великия град, а източните лица на небостъргачи те в сърцето му се къпеха в златиста светлина.

Ню Йорк отдавна се беше разбудил. В осем и половина сутринта улиците вече преливаха от таксита и автомобили, утринния хор на Манхатън не включваше птичи трели, а какофония от клаксони. Хората се стичаха към острова и нахлуваха по всички етажи във всяка една сграда. Световната финансова столица загряваше за поредния отрупан с работа ден.

На седем мили южно от Манхатън, грамадният мост Верацано Нероуз, който свързваше Бруклин със Стейтън Айлънд, представляваше демаркационната линия между Атлантическия океан и пристанището на Ню Йорк. Ежедневно под него преминаваха десетки кораби, част от които определено привличаха за дълго погледа.

„Императорът на океана” бе едни от тях.

София отново се изправи на мостика на яхтата, за да наблюдава как морският съд минава под Нероуз и заобикаля врязалия се във водата бруклински район Бей Ридж. От другата му страна се намираше Гавърнърс Айлънд, а над него се извисяваха лъскавите кули на Манхатън, които блестяха на утринното слънце.

— Изглеждат така, сякаш горят, нали? – възкликна Комоса с едва доловимо благоговение в гласа.

София се усмихна.

— Скоро наистина ще пламнат.

Ленар се обърна към нея.

— Въведох курса в автопилота, мадам. Корабът ще плава до Ийст ривър, след което ще обърне към брега, малко преди бомбата да се взриви. Дори да има подводни течения, те няма да са на повече от петдесет метра от брега.

— Добре – каза София. – Колкото по-близо, толкова по-добре. – Тя се извърна от прозореца. – Мисля, че е време да се махаме. Капитане, качете екипажа на самолета. Джо… – Тя се усмихна студено. – Промених си мнението. Слез в склада и ликвидирай Еди.

Комоса се ухили злобно.

— За мен ще бъде удоволствие. Ами жената?

— Не я пипай.

Той я погледна изненадано.

— Наистина ли?

- Искам да убиеш Еди бързо и чисто – каза му тя. – Поне това му дължа. Но тя… Искам да страда. – Тя вдигна ръка и докосна дълбоката рана на бузата си. – Може да прекара последните си няколко минути гледайки тялото на мъртвия си любим. Заслужава го.

Комоса извади сребристия си браунинг от кобура.

— Считай го за сторено.

— Бързо и чисто – напомни му София, докато той напускаше мостика. Обеците му блестяха на слънцето. – Отлитаме веднага, щом подготвим самолета. Не се бави.

— Няма – увери я той и я заслепи с диамантената си усмивка.

* * *

Таймерът показа 00:10:00 и продължи да отброява.

— И така – каза Чейс, – сега е моментът за последни гениални идеи.

— Боя се, че нищо не ми хрумва – отнесено отговори Нина. След като бяха опитали всякакви начини да се измъкнат от белезниците си, а единствените резултати бяха порязвания и протъркани китки, тя бе изпаднала в някакъв примирен унес и усещане за нереалност.

Чейс задрънча с веригата по тръбата.

— Ще ми се да бях пробвал предложението на София.

— Какво беше то?

— Да си прегриза ръката.

Нина успя да се усмихне.

— Малко е крайно.

— Намираме се в екстремна ситуация.

— Като че ли сме попадали в доста такива, нали?

Той кимна.

— Да, доста неща преживяхме заедно, нали? Но…

Гласът му прозвуча искрено, сякаш се канеше да се изповяда и това накара Нина да седне.

— Искаш ли нещо да ми кажеш? – попита меко тя.

— Ами сега е моментът, нали? – Той махна с ръка към бомбата. – Исках да кажа, че дори да сме имали някои проблеми… последната година и половина с теб бе най-хубавото време в живота ми. Просто ми се ще да се бях възползвал повече от нея, вместо да се държа като егоистичен задник.

— О, Еди… – Тя му се усмихна тъжно. – Не само ти се държа егоистично. Вината е и моя. Но имахме доста хубави моменти, нали?

— Така е. Добър екип сме.

— Бяхме добра партия.

— Страхотна партия.

— Аха.

Те се погледнаха.

— Аз, ъъъ… – започна Чейс.

— Какво? – попита Нина.

— Нищо.

— Не, кажи ми. Нали сам призна, че сега е моментът.

— Права си. – Чейс замълча за миг, за да си събере мислите. – От известно време се каня да ти задам един въпрос.

Нина мажеше да се досети за какво става дума.

— Откакто се събрахме?

- Не, още преди това. Е, не когато сме се карали или спорили. Но от известно време го обмислям.

— Ами… давай. Питай ме.

Той отново махна към бомбата.

— Е, сега вече няма смисъл, нали?

— Сигурно – въздъхна Нина. – Но...

— Какво?

— Мисля, че знаеш какъв ще бъде отговорът ми.

— Така мисля. – Той се усмихна, след което се засмя с глас.

— Какво е толкова смешно?

— Току-що се сетих нещо. Ако го бяхме направили и бяхме решили да залазим фамилиите и на двамата с тиренце помежду им, щяхме да бъдем семейство Уайлд-Чейс*. Доста подходящо за случая.

[* Имената на двамата герои (в оригинал wild chosc) се превеждат като „диво преследване” – Б. пр.]

— И чак сега ли се сети за това? – полита Нина, като също се засмя. – Аз си го помислих още преди година и половина!

Чейс повдигна изненадано вежди.

— Помислила си го веднага след като се събрахме?

— Ами минавало ми е през ума! – И двамата се засмяха.

В този миг вратата се отвори.

Чейс и Нина скочиха, щом зърнаха Комоса да влиза с пистолета ръка.

— Не очаквах да чуя точно това – каза той с фалшиво неодобрение в гласа. – Но веднага ще оправя нещата.

— Още ли си тук? – попита Чейс. – София те заряза, нали?

— Всъщност тя ме изпрати да те отърва от нещастието ти. – Комоса се приближи и застана между Чейс и Нина, но на достатъчно разстояние и от двамата. – След малко си тръгваме. Тя е избрала едно прекрасно местенце за наблюдение на Стейтън Айлънд.

— Да, оттам се виждат най-хубавите терени – отвърна Нина със сарказъм.

— Значи София най-накрая ти позволи да ни убиеш, а? – попита Чейс.

— Не – отвърна Комоса, като насочи пистолета си към Чейс, – само теб. Тя иска доктор Уайлд да страда през последните си минути.

Предизвикателното поведение на Нина изчезна за миг и бе заменено от сковаващ ужас, но преди да успее да реагира, Комоса продължи:

— Но аз имам по-добра идея. Ще ми се и двамата да страдате – особено ти, Чейс. Затова ще те прострелям в корема. Ще прекараш последните няколко минути в непоносима агония, а ти – той се обърна към Нина, – ще стоиш там и ще го гледаш. – Той се прицели в стомаха на Чейс.

— Нямам ли право на последна дума? – изръмжа Чейс

Комоса се ухили.

— Само „ааагрх!” – Той запъна ударника...

Чейс се хвърли към него и се опита да го ритне, но веригата се опъна и спря устрема му. Изненаданият Комоса отстъпи назад, въпреки че не беше в обхвата му.

След миг си възвърна хладнокръвието, усмихна се и отново вдигна оръжието — и отхвръкна напред, след като Нина, скачайки във въздуха, го ритна с всички сили в гърба.

Тя се стовари тежко на пода, ръцете й се опънаха над главата. Комоса по инерция направи няколко крачки напред, преди да възстанови равновесието си...

Храс!

Чейс скочи напред и нанесе жесток удар с крак в челюстта на Комоса. Тя се разцепи на две между предните му зъби и острата кост се заби между венците и устната на чернокожия гигант.

Нигериецът изпищя, от устата му плисна кръв, а Чейс се засили към гърдите му с наведена глава. Той захапа със зъби сребърната обеца в лявото зърно на Комоса и дръпна с всичка сила, като успя да притегли противника си към тръбата, преди да откъсне халката заедно с късче плът.

Неговото лице също бе облято в кръв от дълбока рана на челото му. Чейс изплю кървавото бижу, уви се около тръбата и сграбчи пистолета на Комоса с окованите си ръце, опитвайки се да го отмести от гърдите си и да го измъкне от захвата му.

Но въпреки силната болка, която изпитваше, Комоса бързо се съвзе. С отворена уста и стичаща се по брадата му смесица от кръв и слюнка, той вдигна ръка...

И продължи да я вдига нагоре.

Чейс се беше вкопчил в пистолета с две ръце, но бе безсилен да се противопостави на издигането си във въздуха. Гърдите му се притиснаха към тръбата и краката му се откъснаха от пода. Сухожилията на грамадната ръка на чернокожия се опънаха под кожата му като въжета, вените му изпъкнаха и Комоса нададе гърлен рев, изпълнен със злобна ярост.

Замахна с другата си ръка, за да нанесе удар...

Чейс разбра, че няма да успее да измъкне пистолета от ръката му – захватът му беше твърде силен, нигериецът стискаше като менгеме.

Вместо това той затисна с палец показалеца на Комоса, който се намираше върху спусъка. Веригата на белезниците му увисна и той я притисна с другия си палец към дулото на пистолета, след което натисна силно пръста на Комоса…

Бум!

Куршумът разкъса веригата, навсякъде се разхвърчаха метални скоби.

Но дори и със свободни ръце. Чейс не отпусна захвата си върху пистолета – щом го направеше, Комоса щеше да го застреля. Увиснал на вдигнатите ръце на гиганта, той сви коляно и го заби в слабините му.

Комоса залитна назад, но тръбата попречи на Чейс да нанесе по-силен удар. Реакцията на африканеца не закъсня. Той замахна с юмрук. Чейс се опита да избегне удара, но ръката на Комоса потъна в стомаха му със силата на влак.

Той изпъшка, останал без въздух. Дясната му ръка изпусна пистолета, а Комоса рязко се дръпна назад…

Главата на Чейс кухо издрънча при удара в тръбата. Пред погледа му избухнаха звездички с неописуеми цветове, а главата му пламна от болка…

Левият му палец отново се сви…

* * *

На площадката за хеликоптери София чакаше нетърпеливо, изправена до конвертоплана. След като чу втория изстрел, тя рязко се обърна и скочи в кабината.

— Излитаме! Бързо!

Мъжете, които се бяха настанили вътре, я погледнаха изненадано.

Ами господин Комоса

— Тръгвай! – изкрещя тя. Отведи ни оттук! Веднага!

Единствената причина да има втори изстрел бе, че нещо долу се беше случило…

* * *

Куршумът се заби в отсрещната стена. Към галенето се прибави замайване и звънтеж в ушите. Чейс не можеше да издържи на ударите на Комоса, който бе хванал ръката му и я блъскаше в тръбата, опитвайки се да разхлаби захвата му и да го блъсне на пода.

Още един удар. Нещо изхрущя. Пръстите му се отпуснаха…

Със замъглените си очи той погледна към окървавеното лице на Комоса. Бръкни му в очите, подсказаха му обучението и инстинкта.

Беше твърде далеч. Ръцете на Комоса бяха по-дълги от неговите.

Оставаше му само една възможност…

С последен прилив на сили Чейс отново заби палеца си в пистолета.

Но не при спусъка, а в бутона за освобождаване на пълнителя.

Той изщрака и полетя към пода. Тогава Чейс притисна палеца си към спусъка и го натисна отново, за да изстреля последния патрон, останал в цевта.

Преди пълнителят да успее да падне, кракът на Чейс го посрещна във въздуха и го запрати към стената до Нина. Той се удари в метала и изтрака на пода.

Комоса се изцъкли от ярост. Той отново блъсна Чейс в тръбата. Този път болката бе непоносима. Чейс се пусна и падна по гръб.

Най-после се бе освободил от белезниците, но това бе малка утеха, защото вбесеният Комоса се хвърли към него.

Пистолетът полетя към главата му. Чейс едва успя да вдигне ръце, за да блокира удара, но Комоса замахна отново и отново, и коравият метал най-накрая достигна до черепа му. Главата на Чейс отскочи от палубата.

Той изпъшка. През замаяния си поглед можа да види бомбата на около осем фута от него, таймерът продължаваше да отброява. Някъде отвън се чу боботене на двигател; конвертопланът излетя и бързо се отдалечи.

Комоса се изправи и се огледа за пълнителя. Забеляза го и се запрепъва към Нина.

Тя видя как Чейс се обърна на една страна и бавно запълзя към бомбата. Каквото и да възнамеряваше да прави трябваше да му осигури малко време.

Опита се да достигне до падналия пълнител, но не успя. Но с крака може би щеше да успее…

Използвайки тръбата за удължител, тя протегна крак малко преди Комоса да го достигне. Той се завъртя на пода и се блъсна в отсрещната стена.

Комоса изсъска нещо нечленоразделно, от устата му блъвна кръв. Той я изрита с всичка сила в стомаха и се запрепъва към стената.

Чейс стигна до бомбата. Хвана се за вертикалните пръти и се изправи.

Комоса достигна пълнителя, пъхна го в пистолета и вкара патрон в цевта. Обърна се, за да се прицели в Чейс – и видя, че той също се е прицелил в него.

— Долу обеците! – изрева Чейс, като го простреля с пневматичния винтоверт.

С експлозивен гръм шестинчовия стоманен болт излетя напред. Създаден да пробива метал, той прониза като масло ребрата и сърцето на Комоса, след което излезе през гърба му и се заби в стената. Забоден като пеперуда в хербарий, Комоса шокирано се втренчи в Чейс, преди да изхрипти нещо за последен път и на устните му да избият кървави мехурчета. Главата му клюмна напред, от малката дупка на гърдите му шурна кръв, която се сля с пяната, капеща от разбитата му уста. Пистолетът падна в краката му.

— Това беше ужасно – изпъшка Нина.

— Гадът си го заслужи – едва успя да каже Чейс, пусна винтоверта на пода и запълзя към нея.

— Не, имах предвид каламбура.

От устата на Чейс излезе странен звук, който почти можеше да мине за смях.

— Добре ли си?

— Мен не ме гледай, какво да правим с бомбата? – тя погледна към нея, опитвайки се да разчете цифрите на дисплея. – О, Боже! Остават само шест минути!

Чейс промени посоката си на движение. Откри неподозирани сили в изтерзаното си тяло и се изправи. Приближи се, залитайки, към трупа на Комоса и вдигна пистолета.

— Трябва да се изкачиш на мостика и да изпратиш сигнал за помощ – на канал шестнайсет. След това обърни яхтата и се постарай да я отдалечиш колкото се може повече от брега.

— Ами ти?

— Аз ще се опитам да предотвратя избухването на това нещо! Издърпай веригата към себе си.

Нина побърза да направи каквото й каза.

— Нали каза, че има капани!

С треперещи ръце Чейс притисна дулото на пистолета към веригата, колкото се може по-далеч от ръцете й.

— Трябва да направя нещо! – Той стреля. Веригата се скъса и китките на Нина се отпуснаха свободни. – Хайде размърдай се!

Нина погледна разтревожено към окървавеното му лице и изтича навън.

Чейс се доближи до бомбата.

— Добре, какво имаме тук? – Таймерът опиташе 00:05:22. – Пет минути до взрива. Мога да се справя. Да.

Той се облегна на капсулата и погледна надолу към, стоманената основа. Дебелите болтове, които придържаха урановата сачма, бяха развити. Той бръкна в дупката с надеждата, че ще успее да я измъкне, но тя прилепваше толкова, че не успя да я закачи дори с нокът.

Ако успееше да извади сачмата, може би щеше да блокира механизма...

В замъгленото му съзнание се появиха откъслечни спомени от инструктажите в САС. В бомбите от този тип двете необходими парчета уран трябваше да се поставят на разстояние от двайсет и пет сантиметра едно от друго, за да не се допусне непрекъснато излъчване на радиация при контакта им. Това обясняваше голямото разстояние между основата и капсулата.

Значи ако успееше да счупи металните пръчки...

* * *

Запъхтяна, Нина се втурна на мостика.

Както и очакваше, той бе празен – всички бяха напуснали яхтата с конвертоплана. За неин ужас през големия прозорец се виждаха познатите очертания на долен Манхатън: вляво Батъри парк, потънал в зеленина, и стъклените кули на Фридъм тауър, която се издигаше над старите тухлени сгради; вдясно терминалът на фериботите и пристанището на Саут стрийт; безличните небостъргачи на финансовия квартал се издигаха към небето в огряна от слънцето стена зад бреговата линия. „Императорът на океана“ бавно завиваше и се насочваше към Ийст ривър.

Тя хукна към руля. Яхтата очевидно се движеше на автопилот – само да успееше да го изключи и да завие обратно към пристанището...

Рулят се завъртя в ръцете й, но курсът на лодката не се промени. Управлението се извършваше по електронен път, не бе директно свързано с руля и компютърът не предаваше контрола си.

— Мамка му! – Тя огледа панела за управление, търсейки начин за изключване на автопилота. Не откри нищо, само няколко неразгадаеми екрана.

Радиото…

Откри го лесно, малка телефонна слушалка с един бутон и кабел. Тя натисна няколко бутона, докато на дисплея не се появи „16” и приближи говорителя към устата си.

— Мейдей, мейдей, мейдей*! Говори „Императорът на океана“. Намирам се край долен Манхатън – на борда имам ядрена бомба! Повтарям, обажда се яхтата „Императорът на океана”, на борда имам ядрена бомба, която ще избухне след четири минути!

[* От френски: m'aidez – помогни ми. Международен радиосигнал за помощ, който се изпраща от самолети и кораби, изпаднали в беда. – Б.пр.]

Тя изчака някой да отговори. Минаха няколко секунди, но не се чуваше нищо, освен съскане. Тъкмо се канеше отново да опита, когато от говорителя се разнесе раздразнен мъжки глас.

— „Императоре”, говори крайбрежната охрана. Длъжен съм да ви уведомя, че обявяването на фалшив сигнал за помощ е федерално престъпление, наказуемо с до шест години затвор и глоба от двеста и петдесет долара.

— Добре де, ясно! – изсъска Нина. – А сега си натоварете задниците на катера и ме арестувайте – само че побързайте, защото не мога да спра тая яхта!

Отново кратка пауза.

— Да не би да казахте… ядрена бомба? – попита мъжът.

— Да! Ядрена бомба. Бомба като Б-О-М-Б-А! В склада возим Хирошима и не знаем как да я спрем! Обадете се на Държавна сигурност, на президента, на когото там трябва да се обадите, по дяволите! Само гледайте да стане за четири минути!

Чу се някакъв глас на заден план и връзката прекъсна. Нина нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

— Хайде, хайде! Направете нещо!

Най-после се чу глас.

— „Император ма океана”, обявяваме тревога – каза мъжът.

— О, слава Богу!

— Но ако наистина не лъжете… за четири минути нищо не можем да направим. Само вие можете вие можете да я спрете.

Нина се вторачи в слушалката.

— А така… страшно ми помогнахте! – Тя я хвърли върху конзолата и хукна надолу по стълбите. – Еди! Имаме проблем!

* * *

Чейс чу гласа й.

— Нищо ново под слънцето – промърмори под носа си той.

Беше събрал няколко предмета, които беше намерил в склада – пистолета на Комоса, пневматичния винтоверт, – и се опита да ги вбие между вертикалните пръчки, за да блокира урановата сачма. Но се оказа, че не са достатъчни. Можеха да попречат на сачмата да стигне до капсулата и да възбуди критичната маса – но въпреки това щеше да се приближи достатъчно близо, за да излъчи огромно количество радиация, която не само щеше да го убие и да облъчи цялата яхта, оставяйки грамадно парче смъртоносно радиоактивен боклук да се носи край един от най-гъсто населените градове в света, но силата й щеше да бъде достатъчна, за да засегне хората и на сушата.

Това не бе достатъчно. Но складът беше празен. Вътре бяха само той и бомбата.

И тялото на Комоса…

Той погледна към таймера. Три минути.

По-малко.

Чейс се изправи, болката в главата му се засили, и той, олюлявайки се, тръгна прикования си враг. Палубата под краката му беше като гума, сякаш вървеше по отпуснат трамплин. Подозираше, че има сътресение на мозъка не можеше да си позволи да губи време в мисли за това. Вместо това се пресегна и сграбчи Комоса за раменете, като се опита да го свали от болта, които го придържаше към стената.

От дупката в гърдите му бликна кръв, но тялото едва помръдна. Болтът бе заседнал здраво в ребрата.

Нина влезе в склада.

— Еди! – ахна тя, като го видя как се опитва да свали трупа. – Какво правиш?

— Помогни ми да го сваля – каза Чейс.

— Защо? – попита Нина, но след това видя пъхнатия между пръчките пистолет и разбра какво си е наумил. – Чакай малко, възнамеряваш да го използваш, за да блокираш онова нещо? Какво е това, вариант на „Уикендът на Бърни“?

— Не разполагам с друго! Хайде, помогни ми. Колко време ни остава?

Нина погледна към таймера.

— Две минути!

Тя хукна към него и хвана Комоса за едната ръка, потискайки отвращението си. Чейс сграбчи другата.

— Така – каза той. – Готови и дърпай!

Двамата едновременно опряха крака в стената и дръпнаха с всичка сила. Главата на Комоса се залюля, счупената му челюст зяпна. Някъде от вътрешността на гърдите му се разнесе ужасен жвакащ, хрущящ звук, но мъжът остана забоден за стената.

— Дори и мъртъв този тип си остава голяма досада! – възкликна Чейс. – Добре, хайде пак – дърпай!

Те отново го дръпнаха за ръцете, опитвайки се да го откачат от болта. Отново се разнесе мокрият жвакащ звук, този път придружен от сухо изпукване.

— Хайде бе! – изкрещя Чейс към трупа. – Освобождавай се, шибано голямо...

Реброто, в което бе заседнал болтът, най-накрая остро изпращя и се счупи. Комоса се откъсна от стената и се стовари върху тях. Нина и Чейс изгубиха равновесие и се строполиха на пода. Нина изпищя, когато грамадното тяло я затисна и мъртвата му длан притисна лицето й като гигантски тлъст паяк. Тя погнусена я оттласна встрани.

Чейс се измъкна изпод трупа, след което го отмести от Нина.

— Хайде, имаме само... – Той погледна към таймера. – Мамка му! Остава ни само една минута!

Те хванаха Комоса за ръцете и започнаха да го влачат по пода. Твърде бавно. Нина погледна през рамо към таймера.

Петдесет секунди...

— Да не би всичките му проклети обеци да са направени от олово? – изръмжа Чейс между две кошмарно тромави стъпки. Бомбата бе вече на шест фута, пет, четири...

Четиридесет секунди...

— Добре! – изпъшка Чейс, когато тялото най-после се озова до основата на бомбата. – Пъхни ръцете му пол пистолета – трябва да блокираме минимум един фут от този отвор! – Той се пресегна, сграбчи едната ръка на Комоса и се опита да я пъхне между пръчките. Нина направи същото с другата.

Трийсет…

Чейс хвана пръстите на Комоса и подпъхна ръката му от другата страна на бомбата.

Тя не помръдна.

Ръцете на нигериеца бяха твърде дебели, за да се пъхнат между пръчките.

— Ох, мамка му! – проплака Чейс. Той се премести и хвана лакътя на мъртвеца, опитвайки се да напъха ръката му още по-надълбоко в отвора. Нина пусна ръката, която държеше, за да му помогне.

Безуспешно. Ръката влезе само до китката, след което напомпаните мускули опряха в стоманата.

Двайсет…

Нина отново насочи усилията си към другата ръка и успя да вкара дланта и китката в дупката – но само дотам. Тя отскочи назад и отчаяно ритна лакътя му, опитвайки се да го вкара по-навътре, но без успех.

Десет…

— Мамкамумамкамумамкаму! – изруга Чейс, когато таймерът започна да показва числата. Въпреки че между прътите бяха натъпкани пистолета, винтоверта и двете ръце на Комоса, те не бяха достатъчни да спрат ураниевата сачма, преди да е достигнала критично разстояние. Трябваше му още нещо, дебело поне десет сантиметра.

Но наоколо нямаше нищо.

Освен…

Пет…

— Назад! – изкрещя Чейс на Нина, като й махна с ръка да се отдалечи от бомбата.

Три, две…

Със силен рев Чейс пъхна собствената си лява ръка в отвора.

Едно…

Нула.

Експлозивният заряд в основата под ураниевата сачма избухна. Цилиндърът с обогатен уран 235 се изстреля нагоре като снаряд, удари се във винтоверта и браунинга и ги отнесе нагоре със себе си.

Блъсната се в мъртвите ръце на Комоса. От силата на удара костите се начупиха и откъснатите китки излетяха нагоре…

Към ръката на Чейс.

Той бе стегнал всичките си мускули в очакване на болката, която знаеше, че е неминуема – но тя надхвърли всичките му представи, когато ръката му се размаза в капсулата. Въпреки че металните препятствия и дланите на Комоса бяха смекчили удара донякъде, лакътната му кост се счупи и сачмата преодоля и нея по пътя към очакващата я свръхкритична уранова маса…

Но спря малко преди целта.

Само на двайсет и пет сантиметра от капсулата.

За миг остана там, след което отново падна в основата, обвита в парлив облак дим. Разкъсаният винтоверт падна след нея и издрънча на пода. Дори калената стомана на пистолета се бе огънала от удара.

Ръцете ма Комоса паднаха в кървава каша върху разбития пистолет. Оставаше само Чейс.

С насълзени от дима очи Нина пропълзя към него.

— Еди! О, Господи, Еди! Добре ли си?

С пребледняло лице той бавно и изключително внимателно промуши дясната си ръка между пръчките, за да подкрепи лявата си китка, а след това още по-нежно извади и двете навън. Нина ужасена сложи ръка на устата си при вида на ръката му. През пурпурната кожа сгърчеше кост, а от раната на тласъци се лееше кръв.

Той прошепна нещо, но тя не можа да го чуе.

— Еди, тук съм, тук съм – успокояваше го тя, като му помагаше да върже ранената си ръка. – Какво има?

Той отново прошепна нещо, но този път тя успя да го чуе.

— Сега… като оправихме нещата… мисля… да подремна – с усилие произнесе той, преди очите му да се затворят и да се свлече на пода.

Нина продължи да го държи и да пази ръката му.

— Да, мили, поспи – прошепна тя и го целуна по бузата.

Тя остана в тази поза докато най-накрая не се появи спасителният екип, облечен в жълти противорадиационни костюми.

~31~

— Колко е хубаво да си у дома – каза Чейс, когато Нина му отвори вратата.

— Мислех, че този апартамент не ти харесва – подхвърли закачливо тя.

— Знаеш ли какво? Ако ме питаш и в пещера бих живял стига ти да си до мен.

— Да, и стига в пещерата да има кабелна телевизия. О, между другото… – Тя посочи към закачалката зад вратата

Отеклото лице на Чейс разцъфна в щастлива усмивка.

— Иха, жестоко е! – възкликна той при вида на новото черно кожено яке, което висеше там. Той я целуна. – Благодаря ти. Жалко, че известно време няма да мога да го нося… – Той повдигна лявата си ръка, която бе гипсирана и висеше на превръзка през рамото му.

— То ще те изчака, докато не стане време да го облечеш.

— Чудесно. Да не би да си ми намерила и нов „Уайлди“?

Тя се усмихна.

— Е, няма нужда всичко да ти е новичко. Еди.

— Тю!

Нина се засмя и го отведе до дивана.

* * *

Бяха минали шест дни, откакто ги бяха спасили от „Императора на океана”, шест дни, прекарани в болнично лечение и тестове за радиоактивно облъчване, които се оказаха отрицателни… шест дни интензивни разпити от Вътрешна сигурност и ФБР. Когато безбройните агенти най-накрая повярваха, че двамата всъщност не са участници в заговора, а са предотвратили ядрения взрив, Нина и Чейс бяха освободени.

Казаха им, че са се свързали с швейцарското и алжирското правителство, за да разследват фабриката на Юен и останките от гробницата на Херкулес. Бяха установени контакти и с правителството на Ботсвана, най-вече за да може да започне проверка на урановата мина, но и за голямо облекчение на Нина и Чейс, за да бъдат свалени обвиненията срещу тях.

Нина разбра с огромна радост, че Мат Трули е бил спасен. Преди да изскочи през люка, австралиецът включил аварийния маяк на „Водна бълха” и успял да си облече спасителен елек преди подводницата да потъне. След като прекарал два часа в Атлантическия океан, един хеликоптер на крайбрежната охрана го забелязал. Освен счупеното ребро бил изпаднал и в хипотермия, но щял да се възстанови напълно.

Единственото неизвестно оставаше София. След като напуснал яхтата, конвертопланът кацнал на Стейтън айлънд близо до моста „Верацано Нероуз”, за да може да наблюдава експлозията от безопасно разстояние – но щом станало ясно, че бомбата няма да избухне, самолетът отново излетял и се отправил към летището „Джей Еф Кей”. Когато необичайното му поведение и липсата на летателен план събудили подозренията на въздушния контрол, конвертопланът побързал да кацне на един празен терен в покрайнините на „Куинс”, недалеч от „Джей Еф Кей”, и бил изоставен от пътниците му. Двама от тях били арестувани по-късно в открадната кола, но останалите – включително София, – изчезнали без следа.

Сега тя се бе превърнала в най-издирвания терорист, за чието залавяне всички възможни служби за сигурност работеха с настървението на раздразнени стършели.

* * *

Чейс се накани да вдигне крака върху масата, но размисли и хвърли един поглед към Нина. Тя се ухили.

— Не, давай. Разрешавам ти. Само този път. Като се има предвид, че спаси Ню Йорк.

Той погледна към неподвижната си гипсирана ръка.

— Да, ще трябва да си поръчам една тениска с надпис „Аз спасих Ню Йорк, а получих само тоя скапан гипс“…

Нина го целуна и отиде в кухнята.

— Убедена съм, че щом разсекретят всичко, ще получиш много повече. Пие ли ти се нещо!

— Една халба бира ще ми дойде добре. Въпреки че ако няма, ще се примиря и с кафе

— Ей сега идва – каза Нина, като извади пликчето с кафе.

— Като говорим за секретност, какво става с гробницата на Херкулес? Казаха ли дали ще ти признаят откриването й?

— Няма да е зле да го направят! Въпреки че според мен ще мине доста време преди всичко да се оправи. Тя изсипа зърната кафе в мелничната. – Алжирското правителство иска пълен контрол над нея. Обзалагам се, че са отворили ей такива очи, когато са научили, че на тяхна територия се намира съкровище на стойност милиарди долари. Може би ще се наложи АСН да изчака известно време, докато ги убеди да пуснат и нейни хора на мястото.

— Е, поне няма да ти се наложи да се разправяш с това. – Чейс я погледна неуверено. – Или пък ще се захванеш?

Тя му се усмихна и включи мелничката.

— В никакъв случай. Сега ли? Аз съм в отпуска. Ти също. И това е официалното решение на АСН.

— Добре звучи. – Той се протегна и отново се накани да качи крака на масата, когато някой почука по външната врата. – Ох, по дяволите. Нито за миг не оставят човек на мира.

— Аз ще отворя – предложи Нина.

— Не, няма проблем – отвърна той, като се изправяше. – Сега ще се отърва от тях. Ти си мели кафето. – Той прекоси всекидневната и отвори вратата…

На прага стоеше София с насочен пистолет.

Преди Чейс да успее да реагира, тя стреля.

Една метална стреличка се заби в гърдите му. Задъхвайки се от болка, той я издърпа… но парализиращият токсин за миг се разля из тялото му и треперещата му ръка замръзна във въздуха. Падна по гръб, стиснал здраво стреличката, а гипсът му изтрака на дървения под.

София хвърли пневматичното оръжие на пода, измъкна черен автоматичен пистолет изпод якето си и затвори вратата зад гърба си.

— Здрасти, Еди – каза тя, като го прескочи. – И Нина! Не бих казала, че се радвам да ви видя… но това няма да продължи дълго. – Тя насочи пистолета си към Нина и й махна да излезе иззад кухненския плот.

Нина тръгна с разтуптяно сърце, но хвърли един бърз поглед към стойката за ножове.

— Дори не си го помисляй – предупреди я София, като се приближи към нея.

— Какво направи с Еди? – извика Нина, поглеждайки към Чейс.

— Не се тревожи, жив е – поне ще бъде в следващите няколко минути. Искам да може да гледа.

Нина отиде в средата на всекидневната.

— Какво да гледа?

София се приближи към нея.

— Да те гледа как умираш, естествено. Господи! – Тя отстъпи назад и огледа апартамента. Нямаш представа колко те презирам, долна малка американска кучка. Ясно ми е защо си се влюбила в Еди, все пак е герой, но какво той намира в теб, просто не мога да го разбера. Дори някой като него от низшата класа заслужава нещо по-добро.

— Не го обичам, защото е герой – възрази Нина. – Обичам го заради това, което е. Не че и това ще успееш да разбереш.

— О, я млъквай! – присмя й се София и насочи пистолета си към лицето на Нина. – Еди, надявам се, че гледаш. Сега ще убия малката ти повлекана. Какво ще кажеш за това? – погледът й се отклони за миг към Чейс…

И Нина се хвърли към нея.

Тя сграбчи ръката на София и изби пистолета с един удар. Той падна на пода, издълба грозен белег върху полирания паркет и се плъзна под холната масичка.

Стреснатата София го проследи с поглед, след което се обърна към Нина и подигравателно се усмихна.

— О, Еди те е тренирал, нали? – Тя замахна и улови вдигнатата ръка на Нина. – Въпросът е, че е тренирал и мен – изсъска тя, като дръпна Нина към себе си и същевременно я спъна с крак.

Нина се олюля и се стовари тежко на пода до африканската статуя. Болката в старите рани отново пламна. Срещна погледа на Чейс, но той бе абсолютно безпомощен.

София изтича до стъклената масичка и се наведе, за да вземе пистолета.

Нина скочи и се огледа за оръжие. Намери го.

София тъкмо бе сграбчила пистолета, когато статуята се стовари като бейзболна бухалка върху гърба и с такава сила, че част от нея се отчупи и излетя към другия край на стаята. София успя единствено да извика от болка, а Нина отново махна със статуята, като този път улучи раменете й. София се строполи на пода и пистолетът се изплъзна от ръката й.

Нина отново вдигна статуята във въздуха и се накани да удари София по главата…

Но тя я ритна в коляното и Нина залитна назад. Блъсна се в ръба на масичката и падна върху нея. Стъклото се пръсна и само благодарение на това, че успя да се залови за дървената рамка, тя избегна падането върху начупените парчета.

София се изправи, държейки се за рамото, и се огледа за пистолета. Той се намираше в другия край на стаята, близо до балконския прозорец. Тя се устреми към него.

Пъшкайки от болка. Нина се отблъсна от рамката и коленичи върху стъклата. От гърба й течеше кръв. Тя се огледа и видя София…

Която беше вдигнала пистолета!

София стреля и Нина се хвърли зад кухненския плот. Изстрелите отчупиха парчета от мраморното покритие. Нина се блъсна в шкафовете на задната стена, вратичката на един от тях се отвори и разкри цяла колекция от препарати за почистване.

Тя грабна едно пластмасово шише с пулверизатор и трескаво започна да го развива…

София се приближаваше към плота с насочен пистолет. Тя забеляза движение в единия му край и се обърна, за да стреля…

В същия миг Нина замахна с шишето и плисна белина в лицето на София. Англичанката успя да вдигне ръка, за да се защити, но задушливата миризма на химическия препарат изпълни ноздрите й и я задави. София залитна замаяна, закашля се започна да търка очите си.

Нина скочи и се огледа за друго оръжие. Забеляза фигурката на Кастро и си помисли, че може да я хвърли срещу София, но след миг промени намерението си, сграбчи кафе машината и я изтръгна от нишата в стената. Замахна и удари с нея София, която залитна към един фотьойл и пистолетът излетя от ръката й.

Нина измъкна един голям назъбен нож от дървената стойка и изскочи иззад кухненския плот. Само да успееше да се добере до пистолета…

София я забеляза със зачервените си течащи очи, гробна кожената възглавничка от фотьойла и я вдигна като шит, когато Нина замахна с ножа. Той разряза кожата на възглавничката и навън изскочи жълтият пълнеж.

Пистолетът лежеше на пода между тях. София удари Нина с тежката възглавница и я накара да отстъпи назад. След това се хвърли на пода с протегнати ръце…

Нина ритна силно пистолета. Той се плъзна по пода и се озова на няколко фута от Чейс.

Но той не можеше да го стигне, не можеше да помръдне нищо, освен очите си…

София заби юмрук в стомаха на Нина, след това хвърли по нея кожената възглавница. Нина залитна и замахна на сляпо с ножа, но София го избегна и я хвана за китката. С другата си ръка улови пръстите на Нина и жестоко ги изви назад.

Нина изпищя от болка и изпусна ножа.

София продължи да извива пръстите й, като същевременно сви другата си ръка и я удари два пъти с лакът в слепоочието. Замаяната Нина се свлече в стола.

София потърси ножа, но той се беше заровил в купчината стъкла. Тя се огледа за пистолета.

Нина се опита да седне, но й се зави свят. Видя, че София се отдалечава от нея.

От другата й страна лежеше Чейс. Погледите им се срещнаха за части от секундата. След това той отмести своя, но не за да погледне към София…

А към протегнатата си ръка.

Нина веднага разбра какво има предвид.

Тя хукна към София, която тъкмо бе вдигнала пистолета и се обръщаше, за да стреля…

Нина се хвърли в краката й. София размаха ръце и падна по гръб, приземявайки се върху ръката на Чейс – която здраво стискаше спринцовката.

Очите на София се разшириха, щом усети как металният връх се забива в гърба й. Тя веднага разбра какво е това и какво я чака.

— Не! – изкрещя силно, но крясъкът бързо премина в задавено пъшкане, когато токсинът се задейства.

Нина освободи краката си и издърпа пистолета от треперещата й ръка. Хвърли оръжието настрани и погледна към ужасеното лице на София.

— Помогни ми… – едва успя да прошепне София. – Моля… инжекцията…

— Има антидот?

— Да… в пневматичния пистолет… – Очите й се извъртяха към изпуснатото оръжие.

Нина го взе. Под цевта бе прикрепена малка метална тръба. Тя я отпуши и изсипа съдържанието в шепата си. Това беше спринцовка.

София я наблюдаваше отчаяно, очите й молеха за помощ, но Нина просто я изгледа студено.

— Дано да има достатъчно за двама – каза тя, държейки спринцовката в ръка. – Защото ако няма, аз просто ще си седя тук и ще те наблюдавам как умираш… кучко.

* * *

— И така – каза Чейс, като седна на дивана и огледа стаята. – апартаментът е съсипан.

— Знаеш ли какво? – рече Нина, като се сви до него. – Ти беше прав. Това място не ни подхожда. Можем да си намерим нещо по-хубаво. И по-евтино.

— Да, но сигурно ще загубим капарото.

Тя кимна към дупките от куршуми в кухненския плот.

— Така ли мислиш?

Антидотът беше свършил работа. Само след минута Чейс можеше отново да се движи. Нина беше силно изкушена да не даде остатъка на София, но той я убеди да й бие дозичката – веднага след като се добра до пистолета.

Един разтревожен съсед бе чул стрелбата и веднага се беше обадил в полицията. Не след дълго униформените се появиха и откриха София, завързана на дивана, и пред нея триумфиращата Нина с насочен пистолет. Когато по-късно се появиха ФБР и Вътрешна сигурност, между тях възникнаха търкания във връзка с това кой да задържи най-търсения терорист, но бързо стигнаха до консенсус, че ще решават въпроса, след като заключат София в килия. Докато й закопчаваха белезниците, тя хвърли един последен изпълнен с омраза поглед към Нина и Чейс. След това бе изведена навън, оставяйки двамата да съзерцават разбития си апартамент.

— И така – каза Чейс, като прегърна Нина през раменете – дали има някаква възможност да получа кафе? – посочи разбитата кафе машина, която се търкаляше на пода.

— А, Явно няма. Защо взе нея, а не Фидел? Най-накрая щеше да се отървеш от грозния негодник.

— Не е чак толкова лош. Реших да му дам втори шанс. – Чейс схвана намека.

— Е, може да е за добро. Кафето и без това ще ме държи буден цялата нощ.

— Сещам се за едно друго нещо, което също ще те държи буден цяла нощ – подразни го Нина.

Той немощно повдигна счупената си ръка.

— Какво, в това състояние ли?

— О, ти просто ще си лежиш, аз ще свърша цялата работа. Виждаш ли? Нова поза.

Те се спогледаха и едновременно избухнаха в буен смях. Напрежението осезаемо спадна.

— О, Господи – каза най-после Чейс. – Не мога да повярвам, че успяхме. След всичко, което се случи, ние оцеляхме. Все още сме живи.

— И все още сме заедно.

Той я погледна в очите и се усмихна.

— Да, все още сме заедно. Отново.

Нина се накани да каже нещо, но се спря.

— Какво? – попита Чейс.

— Просто си мислех…

— За какво? _

— За онзи твой въпрос. Когато бяхме на кораба каза, че няма смисъл да го задаваш.

— И какво?

— Ами вече не сме на кораба.

— Но нали и двамата знаем какъв ще бъде отговорът – каза Чейс с лукава усмихна.

Аз знам! Но… – Нина също се усмихна. – Искам да те чуя как го задаваш.

— Наистина ли?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Добре тогава – Чейс бавно и вдървено се изправи, след което внимателно се отпусна на едно коляно пред нея. Леко премигна от болка, когато се обадиха многобройните рани и натъртвания. – Ох, гръм и мълния как боли!

Нина вдигна развеселено вежди.

— Това не са точно думите, които очаквах да чуя, щом мъжът, когото обичам, падна на колене пред мен…

— А какво ще кажеш за това? Нина Уайлд… – Той я хвана за ръката и я погледна в очите искрено и влюбено. – Ще се омъжиш ли за мен?

Нина се усмихна и за миг се направи, че се колебае. Но Чейс беше прав.

И двамата много добре знаеха какъв ще бъде отговорът.

КРАЙ

Andу МсDermot — Тhe tomb of Hercules (2оо8)

Анди МакДермът — Гробницата на Херкулес