Четиринадесета глава Неизбежни решения

— Онова момиче — Зала ли е, Кира ли е, не я знам — много те разтревожи, нали? — попита Дарва.

— Не Зала. Тя дори е посвоему симпатична. Но откакто Корман ми каза за другото съзнание, все ми се искаше да го срещна… Сега обаче не съм много сигурен дали постъпих правилно.

— Ох, май никога няма да те разбера — въздъхна тя. — Първо я накара да се покаже, после съвсем се вкисна. От какво? Кира не е ли горе-долу същата като теб?

Извъртях се към нея, защото кръвта ми кипна. Стиснах устни и си наложих малко самообладание. Щях да отвърна заядливо и да отрека разгорещено, само че Дарва улучи точно болното ми място.

— Добре де, добре. Донякъде е вярно. Никога не съм бил толкова студенокръвен и бездушен, но наистина приличах на нея преди. Лишена е от всичко освен най-необходимото. Никакво понятие за морал, никакви стремежи, никакви чувства… Точно това са искали да постигнат онези биотехнолози с идеята за двойното съзнание. Успяват да прехвърлят емоционалните преживявания към Зала. Така Кира си остава с ум на компютър, без да й пречи дори следа от… ами, от човещина. Зала може да е тъпичка, но тъкмо тя е огризката от личност в това тяло. И все пак, когато говоря с Кира… като че гледам себе си.

Мислено добавих: „Виждам предишното си «аз», седнало на раздумка с компютъра на една трета светлинна година оттук.“

Как да не се замисля по какво изобщо се различаваше Кира от онзи в стражевия кораб? Щом си изпълни задачите, налагат му психоблокади, изтриват паметта и той се превръща в подобие на Зала, само че с много пари на разположение… Плейбой с навици на богат безделник, абсолютно безполезен и отдаден на удоволствията. Е, открих още една разлика — когато ми връщаха спомените преди поредната мисия, у мен оставаше този празноглавец. А Кира наблюдаваше събитията отстрани и несъмнено смяташе Зала само за своя маска — нищо повече.

Никому не пожелавам да отнесе такъв шамар — все едно се взираш в огледалото и виждаш идеалния убиец; пред теб лъсват в цялата си грозота доведените до съвършенство качества, с които си свикнал да се гордееш. А и вече не можех да се утеша с вярата, че съм на страната на правдата и доброто. Преживелиците ми на Харон ме лишиха от тази опора и досега не се бях отказал от задачата си само защото противникът пропусна да ме привлече, а не от неизкоренима преданост към Конфедерацията. Дали същото бе сполетяло и двойниците ми на Лилит, Цербер и Медуза? Знаех, че вече съм много по-пълноценен човек, макар и по-слаб отпреди. Кира никога не би проумяла това, колкото и да й го обяснявам.

В известен смисъл сблъсъкът с това чудовище ме накара да се поровя здравата в себе си… и успях да се освободя. Разкъсах и последните окови. Също като нисичкия доктор Думония от Цербер запазвах някакви връзки с миналото си само защото в момента така ми отърваше.

Чак сега се сетих да проверя и с помощта на уа открих микроскопичното органично петънце в мозъка си. От Лакош се промених в преобразен, после в истински бунхар, пак в преобразен — а то бе оцеляло. Значи още ме чуваш, братко мой, в небето? Моята… Кира.



Заварих Корил навъсен. Из кабинета му бяха разхвърляни доклади и снимки. Явно не харесваше наученото от тях.

Не загуби време в любезности.

— Разкрити сме. След толкова години!

— Някой ни е издал ли?

Той кимна неохотно.

— Още не знаем кой и как, но убежището е обречено. Вече е само въпрос на време. Разбира се, защитени сме добре срещу нападение по суша, но винаги могат да докарат тежката машинария от другите планети и да ни препекат от орбита.

— Защо досега не са го направили?

Той се засмя мрачно.

— По ирония на съдбата. Конфедерацията се престарава с контрола над ставащото в Диаманта. На Харон не разполагат с необходимите мощни оръжия, а опитат ли се да ги прекарат дотук, ще бъдат пръснати на атоми насред полет. Какво друго им остава? Да повикат на помощ приятелите си, пришълците, с някой от техните кораби? Така само биха разпалили преждевременно стълкновението. Но все някога ще измислят как да излъжат нашите микроби.

— Колко време имаме? — попитах неспокойно.

— Знам ли… Ден? Седмица? Или само минута? Щом им хрумне подходяща хитрост, ще ни ударят. Не можем да разчитаме на протакане. — Прегърби се в креслото си и за пръв път ми се стори много стар и невероятно уморен. — Е, може би пък е за добро. Така ще свърши все някак, веднъж завинаги. Да знаеш, Парк, чак сега разбирам как съм си затварял очите за истината. Тук ми харесваше. Обожавах спокойствието, свободата да се занимаваме с нашите изследвания. Дори ми допадаше да съм вожд на недоволните. Много по-вълнуващо е да си в съпротивата, отколкото да браниш властта. Голяма утеха е все да се готвиш, но никога нищо да не правиш. Това ми натякваше и Думония… ах, този кучи син!

— Какво има?

— Дъртото му копеле! Освен онези, които можех да контролирам, единствен той знаеше точно как да открие мястото. Нали неговите хора ни снабдяваха! Направо ще го…

Така почервеня, че се уплаших да не пострада сам от яростта си, но Корил се укроти изненадващо бързо.

— Мътните го взели, прав беше да постъпи така с нас. Без него нямаше да имам нищичко.

— Наистина ли си убеден, че онзи дребосък от Цербер те е издал?

— Няма кой друг.

— Но защо?

— Сритал ме е в задника, за да се размърдам. Да му се не знае, Парк, отдавна съм готов, поне от година. Ти видя какво стана в Бурже, а там само си изпробвах силите. Ето за какво ме е навестил Думония… Говорихме дълго и аз си измислих стотина оправдания, но човекът е психодоктор. Разбирал е, че имам нужда да ме побутне.

Намръщих се.

— Що за тип е той? Как се е сдобил с такова влияние и достъп до всевъзможни ресурси?

— Вероятно най-опасният човек в Диаманта. Може да стане и Владетел, ако пожелае. Просто е изумителен, особено с умението си да подтикне властниците към полезни за него решения. Мисля, че върти на пръста си и Конфедерацията, и Диаманта. За подбудите му нищо не мога да ти кажа, но поне съм уверен, че не ламти за власт. Веднъж го попитах защо ми помага и знаеш ли какво ми отговори? Така се отървавал от скуката! Стига обаче сме го обсъждали зад гърба му. Успя да ме постави в положение „или-или“…

— Значи ще се опиташ да си върнеш управлението на Харон?

— Да, но не подценявам трудностите. Ти си още новак тук, има-няма от година. Едва ли си представяш какво ще се изпречи насреща ни.

Махнах с ръка.

— Това място е така оборудвано, че би трябвало да стигне за превземането на цялата система Уордън. Имаш и нелегална мрежа по планетата. Не виждам какво ще те възпре.

— Ето, погледът ти пак се плъзга по повърхността! Първо, не можем да разчитаме на събраното тук. Не се ли замисли защо войниците в Бурже носеха толкова немощни оръжия? Поех голям риск с лазерните пистолети. Дори един по-слабоват табар щеше да ни прати в небитието.

— Между другото — подхвърлих аз, — откакто съм на Харон, само слушам за тези бури. Трябва да са голяма рядкост, защото никога не се е случвало да ги видя, а и не съм срещал човек, дето да е бил свидетел…

— Една е достатъчна, за да те сплаши до края на дните ти. Представляват наситена с електричество вихрушка, простираща се от повърхността на планетата чак до йонизираните слоеве на атмосферата. Никой не знае какво ги причинява, но са въплътени кошмари за ада, каквито сигурно носи в главата си всеки религиозен фанатик. Дори съществува цял култ към бурите. Изведнъж се появяват и толкова. Само тук, насред Гамуш, никога няма табар. Движението им е непредвидимо, изчезват също толкова внезапно. Може да мине година без да напомнят за себе си, а после да връхлетят десетки, стотици наведнъж. Всичко, което работи с електричество, просто пощурява поне на петнайсетина километра около вихрушката. Претоварва се и избухва, често с необяснима сила. И никаква магия не помага.

— Май с радост ще пропусна да попълня житейския си опит по такъв начин — признах полугласно.

— По-чести са, отколкото си мислиш. В момента например има три такива на север, а точно натам трябва да потеглим.

— Ясно — въздъхнах. — Щом сме принудени да си служим само с примитивни оръжия, броят на хората става още по-важен, а тук предимството е на твоя страна. На населението май изобщо не му пука кой ще му седи на врата.

— Както е навсякъде — съгласи се Корил. — Не се съмнявам, че можем да завладеем малкото селища в Гамуш и около седемдесет процента от северните територии. Югът е такава дивотия, че дори не си струва усилията. Разполагам с достатъчно могъщи магове, обучени тук, за да притисна властите и да ги натикам в няколкото им укрепени средища като Монтлей и Кюбера. И какво? Докато Замъкът е в ръцете им, имат единия от двата космодрума на Харон и това е решаващо. Търговията, сметките — цялото стопанство. Могат да съсипят планетата. А когато нещата не вървят, хората огладняват и се бунтуват. Ние ще си обсаждаме враговете, а те преспокойно ще повикат подкрепления или от останалите трима Владетели, или направо от пришълците. Накратко — завземаме всичко без Замъка и… пак сме с празни ръце.

— Следователно трябва да превземем първо него.

Тулио Корил се разсмя гръмогласно.

— Лесно е да се каже, млади и безразсъдни убиецо! А колко ще ни струва да го направим?



Седяхме в малката зала — Корил и още осмина. Познавах само Дарва и Зала Ембуей, която не очаквах да заваря тук. Веднага личеше, че този път Зала контролира тялото си, но всички знаехме за неизменното скрито присъствие на Кира.

В помещението притъмня и пред нас се появи триизмерно изображение на огромно кръгло здание върху стръмно възвишение.

— Това е Замъкът — започна Корил. — От равнището на земята до върха е висок осемдесет метра, само че има още четиридесет надолу. Разделен е на петнадесет етажа. Стените са от плътен камък, дебели поне метър и укрепени със здрава стоманена мрежа и бронирани плочи. Отдолу се разклонява цял лабиринт от тунели, водещи към отдалечени оръжейни. Вероятно бихте успели да пробиете хубавичка дупка с по-мощен лазер, но няма да ви дадат шанс за втори изстрел. Пък и не е зле да сте гении, за да направите дори тази единствена дупка, защото външната страна е покрита с хитроумна повърхност, измислена и произведена на Цербер. Отразява повечето насочени лъчи и ако не внимавате, може да ги върне точно към вас. А понеже материалът на покритието е от друга планета в Диаманта, неговото уа е инертно за нашите възприятия. Не можете да поразите със заклинание нищо, което е скрито зад него. Естествено и защитниците на Замъка са в същото положение спрямо вас, само че защо им е да се напъват? Ще си седят вътре и ще чакат подкрепления от други райони или планети. На върха е площадката за кацане на совалки.

Разбира се, бях готов да призная, че Замъкът изглежда много внушително, макар да се сещах за поне двайсетина оръжия, които биха го сринали. Е, никое от тях не можеше да се открие в системата Уордън… а две биха пръснали същевременно и самата планета.

— Най-горе се намират помещенията за обслужване на совалката. На четиринадесетия етаж са покоите на Владетелката, стаите на слугите й и каквито там други угодници търпи близо до себе си. Осемте етажа надолу са запълнени със защитни системи и специални части от охраната, жилищата на останалите висши служители и помощниците им, както и с архиви. Петте подземни етажа са за складове и снабдителни служби, затвор, приемна и други канцеларии, както и за още войски. Накратко — зданието е големичко.

Корил натисна бутон и пред нас светна схема на огромния комплекс.

— Научете я наизуст. На всички ви ще бъдат раздадени копия и искам да познавате всеки тунел, страничен коридор, завой и задънен край. След два дни ще започна да ви проверявам, като ви показвам части от някой етаж на компютърния симулатор и ви питам къде се намира той. Постарайте се, защото да се изгубите в тази плетеница е най-лесното нещо на света. Бързината ще бъде много важна, но преди всичко трябва да знаем пътя.

Картината се смени и остана само схемата на долните етажи и тунелите.

— Ето къде е слабото място на Замъка, ако изобщо може да се каже, че е уязвим. Вгледайте се добре. Това не са само тунели и пещери в планинските недра. Това е планиран хаос. Възможно е да проникнете в него и през вход на два-три километра от самия Замък, но проблемите ви тепърва ще започнат с влизането. Навсякъде са наложени заклинания и е претъпкано със сензори. Илюзорни каменни стени препречват достъпа, съществуват буквално стотици подвижни прегради, които могат да се разместват и всичко да се променя. Няма начин да знаете точно откъде да минете. Веднъж, преди няколко години, научих схемата и пратих вътре някои от най-способните си хора. Повечето успяха да се вмъкнат, но само малцина излязоха, а от тях никой не се върна жив при мен. Ясно ви е какво означава това. До един бяха могъщи магове. Най-добрите! Следователно, успеем ли да влезем, или превземаме Замъка, или ни изтребват. Това е.

Мрачна перспектива. Всички разбирахме защо искаше да знаем предварително какво ни чака. Някой попита:

— И как ще се промъкнем?

— Единственото ни преимущество е, че аз съм наясно и с най-малките подробности от замисъла. Известно ми е какви измишльотини са поставени и ще се ориентирам, както и да променят тунелите. Ако не успея, свършено е с нас.

Хората наоколо се размърдаха нервно на столовете си. Корил искаше да си пъхнем доброволно главите в примката и да се надяваме, че няма да й позволи да се затегне.

— Неизбежно е да задействаме някоя алармена система и да ни връхлетят защитниците на Замъка — продължи той. — Те не ме притесняват, а и вие няма за какво да се тревожите. Повечето са чираци от девета до седма степен, много над тях сте по сила. Сещате се защо щурмоваците им са толкова слабички — явно Матузе се бои от вътрешен преврат. Но не бързайте да се радвате, ще се натъкнем и на магове тежка категория. По-страшни от тях на Харон няма. Провърви ли ни, ще заварим само четирима или петима от Синода, защото те често обикалят по планетата. Да не забравяме и Мора. Ще се постараем да му отвлечем вниманието другаде, та да не се разправяме и с него.

— Ами Владетелката? — попита някой.

— Почти сигурно е, че тя ще е там. Рядко излиза и не се задържа дълго навън. Без нея превземането на Замъка е безполезно. И точно тук шансът е на наша страна. За да се отървем от Мора, ще вдигнем голяма врява по южния бряг. Ще има и общо въстание, а така също и сериозна, макар и напълно безсмислена атака срещу Замъка. Нашето нападение през тунелите ще зависи и от движението на хората вътре, и от графика на совалката. Тя каца в четири следобед всеки ден и остава около час. Значи ще започнем отвличащите маневри на юг един ден предварително. Влизаме в пет следобед и трябва да си свършим работата преди следващото й пристигане. Ако закъсаме и се забавим из долните етажи, Еолия кротко ще се качи в нея и ще отлети до орбиталната станция, а ние можем да се смятаме за мъртъвци. — Огледа ни сериозно и добави: — Не забравяйте, че доброволно пожелахте да участвате.

Така си беше, но вече ме дразнеха многото „ако“ в това безумно начинание. Ако всички нападения бъдат проведени точно в нужния момент. Ако накараме Мора да напусне Замъка. Ако не заварим повече членове на Синода, отколкото ни стигат силите да смажем. Ако совалката не кацне извън графика. Ако Еолия Матузе си е вкъщи. И ако сме способни едновременно да гадаем, да се бием и да си пробиваме път с магии през огромния хаос от тунели и коридорчета… само за едно денонощие!

Стрелнах с поглед Дарва в полумрака и долових, че мисли за същото.

— Все пак предпочитам да не идваш — казах й. — Не си достатъчно напреднала да се разправяш с маговете в Замъка, а освен това си слабото ми място. Убият ли те, значи да докопат и мен.

— Умея да върша други неща — напомни ми тя. — Непрекъснато се упражнявам с оръжия. А и аз също живея, докато ти дишаш. Ако ще ме завлечеш със себе си в отвъдното, предпочитам да сме заедно, не да си чакам края някъде отвън.

Усмихнах се и стиснах ръката й.

— Добре, ще бъдем заедно.

И тя се опита да отвърне с усмивка. Знаех обаче какво я мъчи — не вярваше, че ще оцелеем.

Но вече ме разбираше добре и дори не й хрумваше да ме разубеждава. По дяволите, до последния момент не предполагах, че ще се намеся пряко в играта. А сега предвкусвах страхотна забава, за каквато жадувах поне от десетина години!

Загрузка...