Харон: Дракон на прага

Шестнадесета глава Странни случки

Дарва натисна спусъка, преди да я възпра, но концентрираната енергия явно с нищо не навреди на Мора.

Беше се пременил като в Бурже — целият в черно, макар този път да бе наметнал пелерина с тесен червен кант. И отново не можах да се насиля да го погледна право в очите.

— Приберете ги — махна той към пистолетите в ръцете ни. — Тук не вършат работа… а и нямате нужда от тях.

Въздъхнах и напъхах оръжието в кобура. Дарва направи същото, макар и доста колебливо. Набързо прецених положението и се обърнах към Мора:

— „Дирене в мрака“. Говори ли ти нещо?

Той се засмя.

— Ти пък откъде научи тази смешна парола?

— За мен я измислихте. Аз съм Парк Лакош, Момчето, което Корман хвърли на вълците преди година.

Шефът на сигурността ме изгледа развеселен.

— И защо очакваш да проявя интерес? Отдавна знам какво представлява Зала Ембуей, базата на Корил също е разкрита.

— Проблемът не е мой — отвърнах нехайно. — Възложихте ми задача и при първа възможност аз я изпълних.

Невъзмутимостта ми изглежда го накара да се замисли.

— Да, май си прав…

— Виж какво — в Бурже можех да си подвия опашката и да си гледам спокойствието, но нарочно се оставих да ме хванат, отгоре на всичко станах и преобразен. Няма значение дали информацията е остаряла, важното е, че направих каквото искахте. И мисля, че понесох твърде много неприятности, за да стана излишен точно сега.

Дарва се вторачи изумена в мен.

— Какви ги дрънкаш?

— Извинявай, миличка, но аз съм практичен човек. По-късно ще ти обясня всичко. Засега стига да заявя, че с Мора съвсем не сме врагове, както изглежда.

Тя се обърна и му изтресе намусено:

— Вашето момиченце Зала май не ви помогна с нищо, а?

Мъжът кимна, а на мен ми олекна — Дарва успешно се включваше в играта.

— Вярно, засега съм разочарован от нея — призна шефът на сигурността. — Тя с вас ли е?

— Мотае се някъде наблизо. Решихме да не гледаме фойерверките.

— Да, да, напълно ви разбирам — промълви той някак разсеяно. — Колко са онези долу?

— Корил и още трима, всичките дяволски сръчни — уверих го съвсем искрено. — И твоята кукла, разбира се, стига да е оцеляла.

— Хм… Ясно.

Долових тревога в гласа му и останах много доволен от тази проява на човешко чувство. Излъчваше такава мощ, че не очаквах да си позволи дребни недостатъци, присъщи на простосмъртните.

— Ама ти защо не отидеш да помогнеш на своите? — заяде се внезапно Дарва, също усетила безпокойството му.

— Никой не иска това от мен — сви рамене Мора. — Не съм в Синода.

— Какво?! — възкликнах. — Корил твърдеше…

— Вече ти обясних веднъж — прекъсна ме той, — че съм началник на сигурността. Не съм споменавал обаче за кого работя.

— Олеле! — ахна Дарва. — Тоя си има вземане-даване направо с пришълците!

Мора наклони глава и сякаш се заслуша.

— Представлението долу свърши — съобщи делово. — Скоро ще имаме гости. Предлагам ние тримата да се отбием в ей онази стаичка и да не вдигаме никакъв шум.

— Кой победи?

— Ако Синодът беше победил, нямаше нужда да се крием, нали?

Добър довод. Тръгнах с него, Дарва вдигна рамене и ни последва. Знаех, че още се чуди на чия страна сме сега. Аз пък се мъчех да разбера постъпките на Мора. Като главен представител на пришълците би трябвало да подкрепя Матузе, а оставяше Корил да си уреди сметките с нея…

Нямахме време за прояви на любопитство. Тъкмо затворихме вратата и чухме бавни, но равномерни стъпки по стълбата. Новодошлият като че беше изнемощял, но не се колебаеше. Само един. Не се съмнявах кой е.

Поспря на площадката и си представих как се озърта предпазливо. Накрая подмина вратата, зад която чакахме мълчаливо, и стъпките му заглъхнаха по коридора.

Обърнах се към Мора.

— Оставяш го да се разправи с нея, така ли?

— Може би да, а може би не. Но… Чакайте!

Качваше се и втори човек — много по-жизнен и пъргав. Затаихме за миг дъх, после Мора поклати глава и ни посочи отсрещната стена. Там имаше пейзаж от някакъв непознат за мен свят. Шефът на сигурността натисна скрито лостче и картината се плъзна безшумно встрани, откривайки прозорец, който явно беше огледало от другата си страна.

Видяхме огромна стая, пълна със скулптури и картини. Веднага познах някои от отмъкнатите съкровища на човешката култура. Инстинктът ми подсказваше, че пред мен са оригиналите.

На един диван седеше Еолия Матузе, облечена в съвсем обикновени панталон и блуза без ръкави. Носеше и леки сандали. Нямаше как да сбъркам, защото изглеждаше още по-добре, отколкото на познатите ми снимки. Както я гледах, беше в чудесно настроение — кръстосала крака и с цигара в дълъг мундщук. Май не очакваше неприятности.

— Тук има и звукоизолация, нали? — попитах Мора шепнешком.

— Абсолютна. Само че съм се погрижил в онази стая да поставят микрофон.

— Твърде хубава е за възрастта си — подметнах заядливо. — И тя ли е робот?

— О, не. Крепи се с магии. Засега не бих допуснал робот да стане Владетел на Диаманта.

— Че защо да нямаш само роботи наоколо? — кисело промърмори Дарва. — Така ще се отървеш от всички грижи.

— Не ти е ясно към какво се стремим — изрече той, без да се засяга. — Роботите са оръжие, а и примамка… за някои хора. Разбира се, и те имат своите недостатъци. Ценни са заради превъзходните си качества, но са сигурна гибел за човечеството с това, което биха му отнели. Някой ден ще разбереш. Сега гледайте.

— Знаеш ли какво ще стане? — не се сдържа Дарва.

Мора завъртя глава.

— Изобщо не мога да предвидя. Но поне ще е интересно. Пропуснах да ви обясня, че всичко наоколо е абсолютно неподатливо към уа. Специалните химикали дори притъпяват усета към собствените ви микроби. Сигурно се досещате, че са внесени от друга планета.

Кимнах.

— Излиза прескъпичко и затова не сте защитили целия Замък.

— Има и друго — сместа се произвежда твърде трудно, освен това може да се нанася върху малко повърхности.

Еолия Матузе тръсна пепелта във висок пепелник и се обърна към вратата вдясно от нас. Влезе някой, когото едва познахме.

Дрехите му бяха овъглени, лицето тъмнееше като след принудително дълга разходка в пустинята. Беше страшен, вдъхваше ужас. Олюля се на вратата и се вторачи в жената пред себе си.

Еолия Матузе изобрази убедително колко приятно е изненадана.

— Тули! Горкичкият ми! Какво са ти направили?

— Отдавна не сме се виждали — промълви той немощно.

— И още как! Ела, ела да седнеш. Почини си! Да ти донеса ли нещо за пиене?

Ние наблюдавахме втрещени сценката, а Корил само се засмя сухо.

— Имаш ли още от онова отлежало вино?

Матузе стана, отиде до малък бар, бръкна по-навътре и извади бутилка. Напълни догоре голяма чаша и му я занесе. Корил изгълта половината наведнъж, после започна да отпива пестеливо. Май наистина се отпусна.

Еолия Матузе се върна на дивана. Не личеше да е стъписана или уплашена от появата на своя предшественик. Или ние не разбирахме нищо, или Корил не беше наясно с положението. Спомних си какво бе казал Мора току-що — тук и двамата бяха равни, защото нямаха силата на микробите.

Тя го гледаше угрижено.

— Много ли те боли изгореното?

Корил вдигна рамене.

— Не е толкова зле. Само ме дразни. Още съм малко замаян, но ще се оправя.

Матузе като че се успокои.

— Знаеш ли, толкова години бях влюбена в теб, но никога не съм ти се възхищавала както днес. Тули, ти направи невъзможното. Не си представям кой друг би могъл да се мери с.

— Знаеше, че ще се върна.

— О, да! Ще ми кажеш ли как се отърва от Синода? Ами че те бяха способни да разкъсват стоманени пръти, да летят в космоса… дори не би повярвал, ако не го видиш с очите си. Имаха и силата си в занаята!

— Това ги съсипа — невъзмутимо подхвърли старецът и отпи още малко от виното. — Ако не бяха съхранили силата си, ставаха безполезни. Значи трябваше да запазят уа в себе си.

— Но те бяха практически несъкрушими!

— Еолия — подсмихна се Корил, — знаеш ли от какво сме направени? От химикали. А скалата? От други химикали. Щом съществуваш, все трябва да се състоиш от някакво вещество. А щом си научила от какво е съставен някой предмет, познаваш и неговото уа. По това техните тела не се различаваха от естествената плът. Постарах се да имам предварително образец от тялото на робот. Накарах моите хора да го подложат на подробен анализ. И се учудих на резултатите. Преместването само на един атом в основната молекула създаваше друго, също толкова чудато вещество… но то лесно се палеше и топеше. Нима не е приятно да се убедиш, че всяка магия всъщност се свежда до простички химически реакции?

Тя се разсмя весело.

— Колко си умен! Обзалагам се, че залата вече за нищо не става.

— Да, няма да се размине само с нови мебели… Но съм доволен, че си махнала картините оттам.

Вцепенената Дарва най-сетне се размърда до мен.

— Бъбрят си като стари дружки! Той не дойде ли да я убие?

— Вероятно — промърмори Мора. — Но да не забравяме, че бяха женени седемнадесет години.

Ченетата ни увиснаха едновременно.

— … а и още двама са живи — казваше Корил в момента. — Пострадаха повече от мен и ги помолих да не се качват тук.

— Тули, защо точно сега? Мислех си, че ще се свираш цяла вечност в своето пустинно скривалище, особено с всичките прелестни играчки, които ти позволявахме, да получиш.

— Вие сте ми позволявали?…

Тя се усмихна сладичко.

— Хайде де, Тули! Нима някой те познава по-добре от мен? Наистина ли си въобразяваше, че можеш да се снабдяваш с всички тези чуждопланетни машини без нашата помощ? Беше по-удобно за всички, ако имаше с какво да си запълваш времето, вместо да предизвикаме сблъсък, който да съсипе половината планета. А и само след няколко месеца не би имало никакво значение дали ще решиш да се върнеш. Подготовката за нашата чудесна войничка върви като по вода.

Корил сякаш се прегърби под тежестта на очевидната истина. Дали не си спомняше прозорливите думи на доктор Думония, подтикнали го към действия? Не спомена обаче нищо за хитрия манипулатор от Цербер.

— Дойдох заради злото, Еолия.

Тя се закиска.

— Зло? За какво говориш?

Старецът отново повтори измъчващите го последни думи на нещастния Джатик. Матузе го изслуша безстрастно, после каза:

— Най-досадните безсмислици, които съм чувала през живота си! Признавам, онези твари са… малко смахнати, но не и зли. А и какво е злото? Предразсъдъци на фанатични моралисти! Нали точно срещу такива се бореше, когато въртеше номера на Конфедерацията? Винаги ще се намери глупак, за когото нашите подбуди са едва ли не въплъщение на дявола. Тули, ти смяташ ли се за лош човек?

Корил не отговори. Бавно се смръзна в креслото, после се отпусна. Чашата падна от разтворените му пръсти и няколко капки вино поръсиха килима.

— Тули? — промълви Матузе мило.

Стана и се надвеси над него. Кимна доволно и заоглежда огромната стая.

— Мора! — изсъска с внезапно охладнял и властен глас. — Знам, че надзърташ отнякъде! Веднага се заеми с оправянето на бъркотията и махни тази мърша оттук!

— Тя го отрови! — изохка Дарва. — Толкова усилия, а се остави да го отрови!

— Накрая се отказа — вметнах аз. — Разбра, че не може да й навреди… а и Еолия също го знаеше.

Дарва тъжно поклати глава.

— Беше толкова силен. И с такъв остър ум!

— Колкото и да е странно, точно тези човешки качества си струва да бъдат съхранени — загадъчно се обади Мора.

— Ще разберете за какво говоря. Но не бързайте. Играта още не е свършила.

Владетелката вече кръстосваше стаята като обезумяла.

— Няма ли някой да се яви при мен?! Мора, искам онези отрепки долу да бъдат екзекутирани! И офицерите, които са виновни за атаката! Къде се дянаха всички?

— Аз съм тук — прозвуча вледеняващ женски глас зад гърба й.

Матузе се извъртя вбесена.

— Ти пък коя си?

— Ние сме новата кралица на Харон — отговори Кира/Зала и я простреля три пъти.

Владетелката се свлече със застинала на лицето й озадачена гримаса.

Аз пък стрелнах с поглед Мора.

— Разчиташе на теб да я защитиш.

Той поклати глава.

— Тъй и не разбра за кого всъщност работя.

Жената оттатък огледа трупа на Корил. Ятек Мора въздъхна и се обърна с гръб към прозореца.

— И сега какво? — попитах го.

Усмихна се.

— Зависи от теб. А оцелелите магове на Тулио могат да попълнят наскоро освободилите се места в Синода.

Дарва посочи жената в другата стая.

— Оная не става за Владетелка на Харон! Зала е тъпо нищожество, а Кира знае само да убива!

— Известно ми е. Помисли, Лакош. Ти си убиецът на Конфедерацията. Не си прави труда да отричаш. Никой друг в твоята група не подхождаше. Разчитах на догадката си, когато уредих малкия цирк в Бурже. — Махна към стъклото. — Тя и останалите като нея вече са излишни. Изпълниха предназначението си. Затова събрах малцината оцелели в Диаманта. Роботите са по-бързи, по-способни и по-трудни за премахване.

Корил мислеше, че се опитваш да станеш единственият Владетел…

— Не бях лишен от подобни амбиции, когато заповядах моите подчинени на Такана да продължат дискретно проекта, но това беше преди много години. Вече не ме интересуват дреболии.

— А Зала?

Особнякът с плашещите очи се ухили.

— Наистина зависи от теб. Кира е страхотна в онова, за което е създадена, но друго не умее. Зала… тя пък ще ти се довери. И ще има нужда от помощта на много хора, за да оправи хаоса. Ти си убиец. Тя е същата. Ще ми бъде интересно да проверя кой от двама ви е по-корав.

— Значи ми предлагаш да си опитам силите като Владетел на Харон? — промърморих, малко замаян от неочаквания обрат. Обърнах се към Дарва. — Помниш ли за какво си мечтаехме? Да променим живота тук към по-добро, да дадем цял континент на преобразените?

Тя се вторачи изпитателно в мен.

— Нима ще го направиш? Не забравяй, че тогава ще зависиш от благоволението му.

Сетих се за нещо и пак погледнах Мора.

— Видяното досега ми подсказва, че може и да не се задържа дълго на власт…

— Матузе страдаше от мании. Скоро щеше да се провъзгласи за върховна богиня на нова и единствена праведна вяра. Вече не й достигаше разсъдък да върши онова, заради което я търпяхме — да управлява Харон. А аз и моите… работодатели сме напълно безразлични към въпроса как хората на тази планета ще решават ежбите помежду си. Целите ни са… Но нека не прибързваме. От Лилит ме осведомиха какво носите в главите си — ти и другите агенти. Органични предаватели. Или се опитай да го махнеш сам, или аз ще ти помогна, ако нямаш нищо против. После ще научиш останалото. И ще решиш какво искаш. А сега ще отида да се погрижа за нашата нова кралица.

Постояхме смълчани. Накрая Дарва попита:

— Е, ще се съгласиш ли?

Усмихнах се и я целунах. Погледнах през прозореца. Този път виждах не Кира, а Зала, която се разхождаше с танцови стъпки между труповете. Зяпах я и не знаех какво да правя.

След малко въздъхнах и казах:

— Чудя се…