Харон: Дракон на прага

Четвърта глава Откровения и решения

През следващите дни ни учеха на основни неща за планетата. Поредицата лекции беше непоносимо скучна, но и най-дебелоглавите сред нас бързо проумяха, че иначе няма да сме в състояние да заемем своето място в тукашното общество.

Както предполагах, на Харон преобладаваше селското стопанство — и за изхранване, и за размяна. Всичко друго си оставаше в зачатък. В Диаманта почти не можеше да се внесе нещо от Външния свят (така наричаха цялата вселена извън системата Уордън), но самите планети не бяха напълно лишени от ресурси и можеха да търгуват помежду си. На Харон ловяха морски животни с богато на белтъчини и минерали месо, отглеждаха и разни сухоземни твари. Кожите на доста от влечугоподобните също бяха ценни. Товареха ги за Цербер, където учудващо развитата промишленост ги превръщаше във всякакви изделия — от водоустойчиви дрехи до изолация за сгради.

Неволно се замислих за участта на двойника си, стоварен на Лилит. На мен не ми беше лесно дори в бедната на техника цивилизация на Харон. Чудех се дали той изобщо ще оцелее във враждебната за всеки механизъм среда на онази планета. Другите двама — на Цербер и Медуза — сигурно се чувстваха много по-добре. Там технологичното равнище беше сравнително поносимо за човек от цивилизованите светове.

Оттук изнасяха и подобния на дървесина материал, който се извличаше от местните тропически гори. С него се строяха и всички сгради на Харон. Твърдостта и устойчивостта на влага го правеха търсен даже на планети, които си имаха предостатъчно растителност.

Затова пращаха големи количества на Медуза срещу суровините, които тамошните хора добиваха. Жителите й контролираха мините на астероидите и спътниците на газовия гигант Момрат. На Цербер пък преработваха всичко в предмети, подходящи за особените условия на Диаманта. Доста хитро измислена система…

А беседите за политическото устройство на Харон бяха истинско откровение за мен. Спомних си хапливата забележка на Крега, че в друга епоха Матузе можела да се превърне в жива богиня. Затова и не се учудвах колкото останалите на наученото.

Огромното мнозинство от единайсетте милиона жители на планетата бяха работяги и се смятаха за обикновени граждани. Вкарани в рамките на добре смазана феодална държава, те се трудеха за фирмите — по-звучна думичка от плантации с почти робски условия, нали? — които на свой ред им гарантираха сигурност и задоволяване на основните потребности.

Десетина фирми образуваха градче, чието население беше организирано в гилдии според занятието, професията или някакви по-особени умения. Стори ми се интересно, но съвсем логично, че начело на всеки такъв град стоеше местният счетоводител, който следеше не само за произведеното и осигуреното от хората, но и за дълговете на фирмите. Макар че пирамидата се опираше почти до върха на натуралната размяна, все пак имаше преминаване на пари от ръце в ръце. Бяха монети от някаква сплав на желязото, съвсем дребни и много ценени от всички метални кръгчета, защото суровината за тях се доставяше от Медуза.

Във фирмите се плащаше само за извънредно добре свършена работа, така че там почти не се въртяха пари. В градовете обаче гилдиите имаха твърди надници и сложни таблици кой какво получава според множество фактори. С тази заплата се купуваха някои стоки за лични нужди, както и всички предмети на лукса (в не особено голямо разнообразие впрочем). Разбира се, транспортът се управляваше от Хонут. Този град, край който бе разположен космодрумът, беше и най-многолюдният на Харон, макар че имаше и друг товарен космодрум в южния континент, чиито земи тепърва се разработваха. Населението наброяваше цели пет хиляди души, докато в едно средно по големина градче живееха десетина пъти по-малко.

Начело и на фирмите, и на гилдиите стояха управители, устроени много добре, стига да дават онова, което се иска от тях. Градските счетоводители ги държаха под око и редовно пращаха отчети за работата им в Съвета на регентите. Той пък се грижеше практически за всичко и обобщаваше какво трябва да се изпрати и какво да се внесе от другите планети. Ръководителят на Съвета с титлата директор беше най-високопоставеният правителствен служител на Харон. Просто и доста практично.

Съществуваше обаче и успоредна система, малко встрани от утъпканата пътека. Състоеше се от малцината мъже и жени, които владееха дарбата да заповядват на микробите. Точно с тях човек трябваше да внимава. Както и подозирах, политическата и „магическата“ власт невинаги съвпадаха.

В основата на тази втора пирамида бяха чираците, които все още учеха занаята под наставничеството на магове. А напредналите в овладяването на дарбата хора се срещаха навсякъде — във фирмите и в гилдиите, както и в канцеларията на всеки градски счетоводител. Те именно пазеха онези, които имаха нужда от закрила, налагаха съблюдаването на законите и правилата, даваха съвети, когато имаше нужда от компетентността им.

Общо взето, заедно с чираците играеха ролята на местни ченгета. Отговаряха пред съвет от епископи, властта на всеки от който обхващаше големи райони от планетата. Общото име на тази групичка надзиратели беше Синод.

За мен бе особено любопитно, че диктаторката назначаваше или уволняваше епископите по своя воля. Чудех се как, по дяволите, Матузе успява да наложи изхвърлянето на някого с подобно могъщество и защо епископите й се подчиняват толкова покорно. Засега се потвърждаваше догадката ми, че властната дама, макар вероятно да е напреднала доста в магическото изкуство, не е на върха в този занаят. Рано или късно трябваше да науча на какво се крепи неоспоримото й влияние.

Поне едно засега беше несъмнено — всички почитаха Матузе, дори се прекланяха пред нея. Почти винаги я споменаваха като древен владетел, с титли от рода на „нейно величество“ или друга подобна глупотевина.

И на самата нея изглежда много й харесваше образът й да виси навсякъде. Само във фоайето се мъдреха четири различни портрета на Владетелката в естествена големина. Когато дъждът все пак спираше за малко и ни развеждаха из града, виждах лицето й къде ли не, дори по повечето монети… но не на всички. По-старите бяха с ликове на мъже. Макар да бях сигурен, че това й е особено неприятно, явно здравомислието не й позволяваше да изхвърли скъпоценните разменни средства, още повече че монетният двор се намираше на няколкостотин милиона километра.

На всички портрети тя си беше същата, каквато я помнех — младолика, привлекателна, малко аристократично надменна. Макар да произхождаше от цивилизованите светове и напълно да се вписваше във физическата норма, дори в тези изображения личеше някаква особеност на характера й, с която изпъкваше сред останалите. Не можех да не се запитам дали все още изглежда толкова добре…

Животинският свят на Харон беше твърде разнообразен, за да го изучи човек от край до край. И на трите континента се срещаха всякакви странни твари. Колкото и да не ни се вярваше, застанали насред подгизналия Хонут, в пустините на централния континент имаше и създания, за които влагата беше смъртоносна.

От гледна точка на оцеляването най-важното свойство на различните животни беше елементарната им дарба за магия. Хищниците особено често успяваха да заблудят жертвата, че са дървета, храсти или дори красиви цветя, и илюзията траеше, докато ги доближиш прекалено близо, за да отървеш кожата. Някои лешояди пък внушаваха цели пейзажи, объркващи напълно представата на пътешественика, а по-жизнеспособните тревопасни подмамваха враговете си в блата, представяйки ги за твърда скала.

— Искам да ви набия в главите — каза сериозно Гарал, — че да ходите беззащитни посред бял ден е все едно да вървите опипом в най-непрогледния мрак, защото не знаете какво ви чака в следващия миг. Никога не сте сигурни кое е истинско и кое — не.

Естествено това положение само подпомагаше запазването на феодалните порядки. Никой не смееше дори да пътува от град до град без закрилата на посветен в магиите човек. Харон наистина беше смъртно опасно място, напълно подходящо за тоталитарен контрол над населението.

Но не това ме безпокоеше прекалено, защото тук явно действаха същите основни социално-икономически фактори, които бяха характерни за Конфедерацията и граничните светове. Ако можеш, осигуряваш си обучението и овладяваш силата — по-лесния начин да се издигнеш. Иначе трябва да си намериш някой от властимащите и да се присламчиш към него, за да се възползваш от възможностите му. Доста по-бавен и сложен метод, но също полезен.

Разбира се, досетих се защо ни държат толкова дълго в това хотелче. Домакините чакаха микробите да се „спогодят“ с телата ни, за да ни покажат нагледно въздействието им… и собствената си мощ. В тази групичка бяхме все корави кримки, значи трябваше да ни убедят веднъж завинаги кой дърпа конците тук.

Е, имаше едно изключение — Зала. Тя все повече ме озадачаваше. Почти веднага разбрах, че наговори куп лъжи за себе си. Не бе учила нито за счетоводител, нито за друга подобна професия. Небрежните разговори ми стигнаха да се убедя, че в смятането не я бива никак, дори си помага с пръстите на ръцете. И с четенето не се справяше особено добре. Значи беше изключено да са я готвили за ръководна работа в администрацията или бизнеса, за науката пък да не говорим.

Само че измамата беше привично оръжие на всички, които попадаха на Харон, и ме притесняваше не самият факт, а цялото кълбо от противоречия, скрито в това момиче. Самочувствието, задоволството от работата, за която си роден, е самата тъкан на живота в цивилизованите светове. Всеки вършеше добре онова, за което бе създаден, и не се съмняваше, че то е много важно за останалите. Разбира се, липсваха семейства в стария смисъл на думата и макар повечето хора да имаха кръг от приятели, никога не зависеха от тях, защото себичността отдавна беше се превърнала в ядро на масовата психика. „Съвместна работа, лична независимост“ беше девиз, който човек запомняше още от раждането си.

Но за Зала това изобщо не важеше. Тя имаше нужда от някого. Веднага се вкопчи в мен въпреки риска да не са заличили напълно от съзнанието ми серийния убиец на жени. Аз се развличах с нашите сексуални забавления, а за нея те се оказаха насъщна потребност. Момичето просто не можеше да оцелее само — извънредно необичайна чудатост в очите на човек като мен. Беше свита и плашлива, напълно й липсваше егоцентризмът, който трябваше да се подразбира от само себе си. Не се залъгвах, че ме е избрала заради някакво тайнствено очарование, което излъчвах. Просто имаше нужда от опора, а аз й бях подръка.

Но щом веднъж се обвърза, благополучието ми стана най-важното нещо за нея. Собствените й желания изчезнаха, грижеше се единствено аз да съм винаги доволен. Намирах такова държание за унизително и въпреки това не можех да не изпитам тръпката, подхранваща самодоволството ми.

Да, обаче… Да пукна, ако проумявах как беше възможно подобен човек да попадне тук. Защо, по дяволите, бяха я пратили в Диаманта на Уордън? Вечерта на четвъртия ден след стоварването ни на Харон реших да си поговоря откровено с нея. Тя се смути и разстрои, щом й обясних колко са плитки лъжите й, но последвалите обяснения почти с нищо не отговориха на моите въпроси.

— Ами… да, прав си. Не съм администраторка. Но останалото си е вярно. Аз, ъ-ъ… се грижех за забавленията. Нали се сещаш, управниците на планетите често имат важни гости. Естествено за тях се подготвят банкети и други развлечения. Е, аз съм част от тях. Работата ми беше… да внимавам големите клечки да получават всичко, което пожелаят, за да са доволни.

Познавах добре професията й. Честичко се случваше да разследвам именно тузарите във властта и икономиката, затова бях срещал хора като Зала. Еднообразието на цивилизованите светове навяваше скука. Видял ли си един, смятай, че си минал през всичките. Дори забавленията, храната и каквото още се сетите бяха съвсем стандартни — пак в името на уравниловката, разбира се. Идеална система, само че най-високопоставените мъже и жени трябваше все с нещо да бъдат впечатлени, ако ти се изтърсят на главата в твоя малък град. С това именно се занимаваха професионалистите в сферата на развлеченията. Подготвяха и уреждаха пиршества с уникални екзотични лакомства. Измисляха всякакви фантастични изпълнения — невиждани танци на живо, а не холозаписи, невероятни акробатични номера. И ако дори сексът станеше досаден, там също вдъхваха малко диващина. Ето какво представляваше Зала — буквално бе програмирана и отгледана да върши всичко за другите. Бяха я откъснали от призванието й, затова и се впи в мен, тоест в първия срещнат. Имаше нужда от такава връзка, за да запази своеобразното си достойнство.

Но нищо в тези факти не ми обясняваше защо са я натикали в Диаманта, нито пък защо бе ме излъгала.

— Ами… — отново се запъна тя, — мислех си, че тук е по-добре да се представя за администраторка. Иначе щяха да ме захвърлят в някакъв местен бардак и край с мен. А аз не съм проститутка! У дома всички ценят и уважават професията ми…

Едри сълзи вече напираха в нейните очи. Изведнъж се озовах в положение да я утешавам, вместо да я разпитвам. Трябва да призная, че в това много я биваше.

За останалото обаче продължаваше да упорства. Наистина била плод на незаконни генни манипулации. Не й обяснили нищо, просто я натоварили в кораб за Диаманта. Да, най-сериозната тайна около момичето си оставаше неразгадана. Поне засега.

В следобеда на петия ден най-сетне ни накараха да вкусим онова, което ни предстоеше на Харон. Съобщиха, че са ни подложили на няколко теста, без ние да го знаем, и се уверили, че сме се приспособили напълно към микробите на Уордън. Готови бяхме за срещата с този жесток свят. Скоро открихме, че един от тестовете се състоял в поднесената ни превъзходна супа. На всички им хареса… само че нямало никаква супа!

Стъписахме се, когато Гарал стана изведнъж и обяви:

— Този път не е нужно да разчистваме масата.

Махна с ръка и всичко изчезна мигновено — чиниите, лъжиците, супникът. Нямаше ги дори петънцата от разлятото тук-там ястие.

Неведнъж ни предупреждаваха да очакваме подобни случки, но трябва да си призная, че и моето чене увисна. Та това беше просто невероятно! Храната бе ми се сторила не по-малко истинска от собствената ми дясна ръка. А се оказа, че сме нагъвали въздух като последни кретени.

— Най-сетне ще започнете да проумявате за какво ви говорихме — самодоволно изрече Гарал. — Имате нужда обаче от още няколко примера, за да разберете колко всеобхватна е тази основна особеност на Харон. — Посочи един риж младок, явно от граничен свят. — Ти! Издигни се над масата и остани там!

Слисаният мъж веднага изпърха, както беше седнал, и застина около метър над покривката. Уплаши се и започна да размахва ръце, а останалите го зяпахме тъпо.

Могар, грамадният садист, седеше на съседния стол. Показа, че съм подценявал ума му. Незабавно започна да опипва празната седалка. Канех се да направя същото.

— Да му… не е тук! — изръмжа изумено грубиянът.

И за да докаже на всички, че не лъже, самият той се премести на опразнения стол.

— Стига си се мятал! — заповяда Гарал, но изпадналият в паника нещастник дори не го чу. Накрая харонитът се разсърди. — Добре де, спусни се!

Щракна с пръсти и младежът се стовари с трясък върху масата. Всички тънехме в недоумение. Левитация ли беше това, което току-що видяхме?

— Нали уж магията не е истинска? — попитах подозрително.

Гарал се ухили.

— Сега вече виждате какво е Харон. Кое е истинско тук? Този мъж издигна ли се във въздуха, падна ли след това? Или просто е бил стъпил върху масата, но всички са си представяли, че виси? Вие ще познаете ли?

— А вие? — изръмжа някой.

Нашият домакин се изкикоти.

— Поне този път няма защо да гадая. Но и аз невинаги знам какво точно става. Трябва да сте от истинските майстори на занаята, за да виждате постоянно истината. Само че обикновено в такива случаи наблизо винаги има някой равен на вас по сила или дори по-могъщ, затова заблудите са почти неизбежни. Ясно ви е какво се опитвам да ви внуша — не можете да се доверите на никого и на нищо, щом сте стъпили на Харон!

Пак щракна с пръсти и всички тупнахме по задник на пода. Столовете сякаш се изпариха изпод нас.

А Гарал вече се смееше с пълно гърло.

— Е, истина ли е или илюзия? Аз ви натрапвам представата, затова и за моите сетива се случва същото. Ако по време на обяда влезеше някой непознат, щеше да види как си сърбате супата и дори да помирише съответните аромати. Защо ли? Не защото съм ви внушил една илюзия, а защото вие повярвахте в нея… и излъчвахте възприятията си към всички наоколо.

Зала малко се намръщи, когато ставаше, и ми помогна да се изправя. Бяхме потресени.

— Стига детски игри — отсече харонитът. — Вече знаете какво ви предстои. Не е нито толкова зле, колкото си мислите, нито толкова лесно. Правене и разваляне на заклинания, волеви контрол и дисциплина — това са ключовете, но няма да ги напипате бързо. Още по-трудно ще ви бъде да ги държите здраво през цялото време.

— Хубаво де, ама как ще познаваме кое е истинско? — измънка някой от нас.

Гарал се отнесе съвсем сериозно към тюхкането му.

— Има само един начин да оцелеете и да благоденствате на Харон. Само един! Трябва да постъпвате така, сякаш всичко наоколо е истинско… включително илюзията. Забравяте всякакви предразсъдъци и живеете като в приказка. Тук вълшебството е действителност. На тази планета властва не точното знание, а магията, дори тя да използва открити от науката принципи. Закономерностите, даже логиката и здравият разум могат да бъдат отменени според каприза на някои хора. Няма абсолютно никакво значение дали си имате работа с факти или фантоми! Каквото ще да е, то е вярно за вас, значи и за всички останали. Я погледнете тази кана със сок на масата!

Обърнахме се натам в очакване каната да изчезне. Но Гарал само се съсредоточи и притвори очи, насочил пръст към нея.

Изведнъж жълтата течност забълбука и кипна, смени множество цветове, над съда се заиздига дим, чуваше се съскане. Грозната мътилка ни се стори още по-отвратителна, защото самите ние си бяхме сипвали от нея допреди малко.

Гарал ни изгледа навъсено.

— Сега да видим… Преди обяда наляхме вътре сок от плода нуи и нищо друго. Току-що го превърнах в смъртоносна отрова — или все пак не съм го сторил? Всички я виждате и надушвате, нали? — Закимахме. — Добре тогава. Отдръпнете се крачка-две от масата.

Той вдигна предпазливо каната, наклони я и позволи на една-единствена капка да падне до ръба. Течността веднага прогори покривката и прояде лака. Харонитът внимателно върна съда на мястото му.

— Хайде, кажете — това концентрирана киселина ли е или все още плодов сок?

— Сок е, разбира се — озъби се един мъж и посегна към каната.

— Не я пипай! — кресна Гарал свирепо. — Нищо ли не си разбрал? Забрави какво е имало преди в нея! Всички вече възприемате течността като киселина — значи за вас тя е такава! Една глътка ще стигне да ти пробие дупка в стомаха. Защо ли? Ами защото подсъзнателно повтаряш на своите микроби, че течността вече е киселина, и клетките ти ще реагират като на отрова. Ние вярваме, че е киселина, затуй нашите микроби предават тази информация на другите — в покривката и масата. А онези нямат свой сетивен апарат и се съобразяват само с новите данни! Не ви ли светна вече в главите? Илюзия или не, това не е обикновена хипноза. — Домакинът ни обхвана с жест цялата зала. — Нищо тук не е мъртво. Не само дърветата навън, но и камъните са живи. Масата, стените, дрехите ви… Претъпкано е с микробите на Уордън. Точно както е с мен и с вас. Дребосъците не мислят, но знаят какво си мислите вие и действат според тази информация. Предават я и на всички останали като тях. Хипноза е, когато вашите сетива убеждават мозъка, че в каната има киселина. После става съвсем истинско — микробите излъчват данните и за себеподобните им течността си е… киселина.

В този момент влязоха Тилиар и един мъж с много изискана външност. Наглед едва беше прехвърлил четирийсетте, но косата му вече сивееше. Носеше дълго, развяващо се черно расо с втъкани златисти и сребристобели нишки. Загорялото му лице показваше, че е прекарал голяма част от живота си на открито.

Гарал се поклони почтително. И той, и Тилиар се държаха с непознатия като с по-високопоставен.

Новодошлият ни огледа набързо, видя киселината и петното на масата. Позасмя се. Без никакви видими признаци на напрежение промърмори някаква неясна дума и посочи каната. Течността вътре веднага кипна и постепенно си възвърна приятния жълт цвят. Мъжът извлече стъклена чаша от въздуха, сипа си сок, изпи го до половината и явно остана доволен.

— Казвам се Корман — представи се той с мек, звучен баритон, в който личеше извънредно високо самочувствие. — От маговете съм, както ни наричат местните хора. Освен това съм член на Синода, затова идвам тук като официален представител на правителството и на нейно величество кралица Еолия, една от Четиримата владетели на Диаманта. Добре дошли на Харон.

Виж ти, станала кралица! Дали обожествяването й не се мержелее вече на хоризонта или Синодът няма да преглътне чак такава хапка?

— Докато моите помощници подредят всичко за разговорите ми с вас, можем да си побъбрим. Надявам се, че ще съм в състояние да отговоря на въпросите ви. О, колко съм небрежен!

Той щракна с пръсти и столовете се появиха отново. От нищото изникна и подобно на трон дървено чудовище в края на масата. Корман се настани на творението си.

Всички зяпахме столовете малко недоверчиво, а през това време магът се хилеше благо.

— Хайде де, не се чудете — подкани ни накрая. — Седнете… или не желаете да приемете онова, което Гарал ви е обяснил? Все едно е дали столовете винаги са си били тук и просто отново са станали видими, или изобщо не съществуват. Нима има някаква разлика? Те са удобни и ще издържат тежестта ви. Ако непрекъснато умувате кое е истинско, може бързо да се побъркате. Вярвайте на сетивата си. Моля ви, седнете!

Вдигнах рамене и се отпуснах на седалката. Останалите също се престрашиха. Признах правотата на Корман — на практика нямаше никаква разлика. Аз обаче не се съмнявах, че в залата има столове. Никой не би се напъвал да поддържа такава илюзия специално заради нас цели четири денонощия.

— Така е по-добре — подхвърли магът. — Да започваме. Нека първо ви кажа, че по наше мнение никой от вас не е обикновен човек. Знам, знам — мислите си, че ви хвърлям прах в очите, но аз говоря съвсем искрено. Имаме предостатъчно хора за черната работа. Всички вие сте попаднали в Диаманта по особени причини и притежавате умения от Външния свят, които тук се усвояват с години. Ние не желаем да прахосваме такива ценни дарби само защото сте новаци на Харон. Глупаво е да берете плодове, ако можем да ви използваме за нещо по-важно.

Е, поне на мен ми олекна, вероятно и останалите се почувстваха по-спокойни. Не се стремяхме към прелестите на селяндурщината, пък и бяхме достатъчно самоуверени. В думите на Корман все пак имаше и уловка — трябваше да го убедим, че можем да бъдем полезни. Ами ако всичките ни умения се окажеха излишни в първобитното състояние на Харон?

— Преди да стъпите на планетата — продължи той, — ви беше съобщено, че никой повече няма да споменава миналото ви. Всички изгнаници в Диаманта чуват същото и тези думи не са далеч от истината. Ако някой желае извършеното или постигнатото от него досега да се забрави завинаги, тоест да започне съвсем начисто, нека ми каже веднага! Ще се погрижим дори досието му да бъде заличено и той ще получи място като общ работник под ново име. Това е ваше право. Е, има ли желаещи?

Споглеждахме се мълчаливо. За миг си помислих, че Зала може да се възползва от предложението; тя обаче само стисна ръката ми. Както и очаквах, никой от нашата група не искаше да бере пъпеши насред някое блато.

Корман изчака достатъчно дълго и кимна.

— Така да бъде. Вашето мълчание е знак за съгласие да обсъдим миналото ви… но само отчасти! Искам да поговоря с всеки поотделно. Не се опитвайте да ме лъжете, защото — уверявам ви — ще позная на мига. И ще ви наложа заклинание за правдивост, та да не мамите никога повече. Сигурно не е трудно да си представите колко неудобно може да се окаже това.

Хм… Подобна перспектива никак не ми допадаше. И все пак, да не лъжеш не е същото като да казваш непременно истината. Щом бях способен да се надлъгвам с най-съвършените машини, едва ли щях да се затрудня срещу човек с всичките му недостатъци.

— Преди да започнем, имате ли някакви общи въпроси, на които държите да ви се отговори?

Пак взехме да се споглеждаме неловко. Реших аз да съм смелчагата.

— Как ще научим… такова де, магическото изкуство?

Стори ми се, че успях да го развеселя.

— Уместен въпрос. Може да го научите, а може и да нямате този късмет. Поне е сигурно, че няма да стане бързо — нуждаете се от определена нагласа, за да извлечете полза от обучението. Ако дори от време на време се питате кое е истинско и кое — илюзия, оставате си безнадежден случай. Само когато набиете в ума си правилата на този свят и неговата култура, можете да започнете. Целият ви живот досега се е опирал на вярата в науката, в потвърждението на фактите чрез експерименти. Подобен емпиризъм вече не е нищо друго освен вреден предразсъдък. Тук с никакви експерименти не мога да потвърдя тезите си, защото резултатите ще бъдат каквито аз ги искам! Не се тревожете — и ние, и вие ще знаем кога сте готови, ако изобщо настъпи такъв момент.

Още някой се сети за друг уместен въпрос.

— Нещата, които правите… ясно е, че тук всеки ги вижда по един и същ начин. Ако обаче е от планета извън Диаманта? Или снима с камера?

— Въпросите са два — отбеляза Корман, — значи са необходими два отговора. Първо по-лесния — за камерите. Разбира се, те снимат и на Харон, но каквото и да е запечатано на носителя, ще виждате онова, което според вас е било снимано. Да речем, че ви превърна в ухар, а онзи приятел снима. После преглежда записа и какво вижда? Ухар. Занася касетата в друг град и я показва на още някого, който също вижда ухар, защото така се възприемате самият вие. Точка по въпроса. Между другото, роботизираните устройства не стават за нищо — по време на буря електрическите полета се справят веднага с всеки източник на енергия. Същите смущения пречат на наблюденията от космоса. Но дори роботът да работи безупречно, ще бъде само водач на слепци, при това няма да можете да му се доверите, защото едва ли ще знаете какви точно въпроси да му задавате във всеки момент.

— А хората от другите три планети? — напомни любознателният ни спътник.

— Е, това е по-сложно. Нашите микроби са мутирала разновидност и не се свързват с останалите, а само помежду си. Затова за гост, да речем, от Лилит нещата ще изглеждат каквито са. Само че на Харон желанията ни имат свойството да се сбъдват поне отчасти. Сградата трябва да съществува наистина, иначе ще загазите още при първия ураган. Може да не е толкова красива, колкото ви се привижда, но все пак трябва да я има. С органичните вещества е друго. Ако ви превърна в ухар, вие ще вярвате, че сте такъв. Същото важи и за микробите във вашето тяло. Изобщо не знаем откъде взимат информацията, да не говорим пък за енергията, но илюзията постепенно ще се превърне в действителност. Клетките ви ще се променят или ще бъдат заменени с други. Вашите микроби получават мигновен достъп до цялата сложна биохимия на ухара. Може би просто я извличат от себеподобните си, намиращи се в тази порода животни. След време вие ще бъдете ухар. Неоспоримо и наистина. И тогава дори гостът от Лилит ще вижда само ухар пред себе си…

Всички тези нови представи ме възбуждаха и окриляха; и същевременно ме плашеха. Изобщо не ми харесваше, че тук има хора, които могат да ме превърнат в каква ли не твар. Само че наученото беше много важно. Значи мъничетата бяха способни да се сдобиват с информация, и то невероятно сложна, непосилна за всички изобретени от човечеството компютри. Освен това — извличаха отнякъде необходимата енергия за преобразуванията. Напомних си, че трябва да поровя за повече подробности.

— Друго има ли? — попита Корман. — Не? Щом е тъй, да започваме. Сигурно вече очаквате с нетърпение мига, в който ще поемете живота си в свои ръце. А и ние искаме по-скоро да освободим хотела за обичайните гости, които никак не са доволни от неудобствата.

Отиде при двамата си помощници, наредили голяма купчина дебели папки на масата. Седна на трона си, взе първото досие и прочете името:

— Моджет Кейг!

Един от мъжете в групата закрачи нервно към масата и се настани на сгъваем стол пред Корман. Бяха точно толкова далеч от нас, че да не ги чуваме, когато снишат глас. Иначе, общо взето, успявахме да следим беседата им.

Обичайните въпроси — възраст, опит, умения. И най-неочаквано насред разговора им усетих нещо твърде странно. Сякаш някой изтри секунда или две. Другите май не забелязаха загубата на време, затова и не си отворих устата. Но се разтревожих. Отново тайнствена случка; и ако тя се дължеше на някакви смущения в психиката ми, значи започвах да загазвам…

Същото стана и на разговора с втория и третия от групата. У мен се засилваше увереността, че следя напълно размяната на реплики и изведнъж — цък! — появяваха се несъвпадения в сценката. Корман и другият срещу него седяха в малко по-различни пози. А останалите явно не подозираха за необяснимите промени.

Чудно, но точно в беседата на мага със Зала нямаше липсващи секунди. Слушах и гледах особено напрегнато, не само за да доловя стъписващото явление, но и да проверя доколко досието в ръцете на проверяващия съвпада с приказките на момичето. Установих, че накрая май бях я накарал да ми каже истината.

Постепенно започна да не ме свърта от досада, макар че научавах и любопитни подробности. Едрият грубиян се оказа някакъв саморасъл диктатор на граничен свят далеч от обичайните междузвездни маршрути. Имал склонност да осакатява зрелищно — тоест извънредно грозно и мъчително. Вече разбирах на какво се дължи смразяващото му излъчване, но и си напомних, че зверски силните злобари невинаги са тъпи като говеда. Успял да извърши общопланетен преврат и се задържал на власт почти шест години. Всъщност спокойно можеше да се класира сред гениите на интригата. Точно затова накрая попаднал на Харон. Еолия Матузе щеше веднага да разпознае сродната душа в него, само че дали той би се съгласил да й играе по свирката?

Корман ме повика последен. Доближих масата, обзет от любопитство. И на мен ли щяха да ми се загубят няколко мига?

Мъжът се държеше любезно и делово, досущ както с другите.

— Вие ли сте Парк Лакош?

— Аз съм.

— Възразявате ли да обсъдим миналото ви?

Престорих се, че обмислям, после кимнах.

— Ами май няма защо да се дърпам.

— Разбирам колебанията ви — кимна магът. — Знаете ли, вие сте много колоритна личност.

— Не ми се вярва, че повечето хора биха избрали точно този епитет за мен.

Той се засмя суховато.

— Май имате право. И все пак мястото ви е сред най-изтъкнатите масови убийци, които придават разнообразие на човешката история и я правят поне малко по-интересна. Предполагам, че са ви отървали от основните психически проблеми?

— Несъмнено. И без да ви казвам, трябва да знаете, че ме подложиха на серия от задълбочени психоманипулации. Накрая станах „здрав“ според техните норми, но не можеха да ме върнат сред хората заради твърде мрачната ми слава.

— Да… Не трябва да пренебрегнем и факта, че от почти седмица делите стаята си с жена, намирате се в град, пълен с жени, но се държите като всеки здравомислещ и добре възпитан мъж. Моля ви обаче да бъдете напълно откровен с мен — смятате ли, че при някакви извънредни условия има вероятност пак да се развихрите?

— Кой би могъл да предскаже? — свих рамене аз. — Не ми се вярва да е по-вероятно за мен, отколкото за вас или всеки друг. Вече дори не мога да си представя какво ме е накарало да извърша всички онези безумия… макар да си ги спомням.

— А към убийството изобщо как сте настроен? Способен ли сте да посегнете на човешки живот?

На това ми беше лесно да отговоря.

— Естествено! Особено ако някой се кани да ме очисти. От тази способност не ме лишиха. Не бях препрограмиран, а излекуван.

Той се усмихна насърчаващо, после изведнъж се вторачи в мен със зейнали, направо пламтящи очи — изумителен хипнотичен поглед, но това продължи не повече от секунда. Корман въздъхна и се отпусна по-удобно в тромавото си кресло.

— Ето, вече сме сами.

Подскочих на стола си.

— Как така?

Заозъртах се, но виждах само… нищото. Навсякъде около нас като че имаше плътна черна стена. А за мага това явно беше дреболия, защото дори не се усмихна на уплахата ми.

— Лесно е. Когато отново се върнем в действителния свят, никой от останалите няма да е забелязал прекъсването.

— Значи така ставало! Все ми се струваше, че вие и събеседниците ви изведнъж се местите.

— Впечатляващо… Единици са способни да доловят илюзията. Мозъкът забравя за липсващото време, защото не може да си го обясни. Значи усещахте? Всеки път?

— Да, и отначало помислих, че съм превъртял, но после постепенно се уверих, че става нещо необичайно.

— И според вас го направих с всички?

Засмях се, защото се досетих, че въпросът е капан.

— С изключение на Зала. Не мисля, че скрихте някаква част от разговора си с нея.

— Съвсем точно — закима Корман. — Лакош, виждам, че може и да съм ви подценил. С подходящо обучение вероятно ще овладеете силата. Показвате изключително рано необходимите наклонности.

— Бих искал да опитам — уверих го съвсем искрено.

— Ще видим… Случайността ви поставя в изгодно положение, а и вече проявявате интересни заложби. Дава ви се златен шанс да се издигнете много нависоко.

— Тъй ли? Как, по-точно?

Любопитството ме гризеше отвътре, но се настроих недоверчиво. Не съм свикнал да насочват прожекторите към мен още в началото на играта.

Корман помълча, сякаш си отговаряше мислено на нелек въпрос. После въздъхна.

— Допреди малко повече от пет години Владетел на Харон беше Тулио Корил. Жилав, корав стар мошеник, с невероятно могъща дарба. Ужасно се отегчаваше от всекидневните грижи по управлението на планетата. Представете си — колко ли повече тежат на богоравния дреболиите в бюрокрацията в сравнение с нормалния човечец!

— Но защо е продължавал да се занимава с тях?

— Струва ми се, че единствено от чувство за дълг. Много се дразнеше от монотонното всекидневие, но виждаше колко страшно би било друг да злоупотреби с такава власт. Смяташе, че всеки от вероятните му наследници ще донесе само беди на Харон. Това си беше негово мнение, разбира се — който е успял да се добере до върха, трябва да е завършен егоманиак, нали?

— Човек от системата Уордън с чувство за дълг?!

— Да, такива хора не са малко и тук. Всъщност мисля, че то е присъщо и на мен. Вие сте още по-голям изгнаник от нас, защото ви е прогонила системата, която ви е създала. Вашето общество се стреми към общото благо, но за да го постигне, натрапва на всеки гражданин една-единствена гледна точка; а са възможни и безброй други. Мнозина на Харон са престъпници според каквито и да е правни норми, но още повече сме онези, които бяха обявени за злодеи само защото дръзнахме да си позволим представа за света, неприемлива за Конфедерацията. През цялата изпълнена с мръсотия история на човечеството думата „различен“ е била синоним на „лош“. Но я ми кажете — ако тяхната система е толкова съвършена, за какво са им детективи и убийци? И защо, по дяволите, непрекъснато се пръкват хора като нас?

Прецених, че нито имам убедителен отговор на въпроса, нито ще спечеля много, ако изразя истинското си мнение. Замълчах.

— Лакош, смея да твърдя, че колкото и да ни убиват, както и да ни изтриват съзнанието и затягат контрола, нас винаги ще ни има. Онези, които си въобразяват, че творят историята, не извличат поуки от миналото. Иначе щяха да прогледнат за човешкото величие. Затова сме се разселили сред звездите, вместо да се погубим сами на някаква топка кал, където сме се появили. Няма значение колко свои врагове ще изтреби една тирания. Винаги ще има още. Винаги.

— Е, не бих нарекъл Конфедерацията тирания, особено ако я сравним с миналото…

— Вероятно не в класическия смисъл на това понятие, но и тя е само нова маска върху все същата муцуна. Когато едно общество нарежда на всеки какво да мисли, яде, пие, кого да обича — и да обича ли изобщо — това си е тирания, ако ще и пременена в злато и ухаеща на мед.

— Но ако хората са щастливи…

— Поданиците на най-неумолимите тирани в историята винаги са били доволни… или по-точно казано, не са били недоволни. Никой жесток властник не е задържал господството си без неохотното съгласие на потиснатите. Революциите се правят от малцинство, от елит, надарен с въображение и интелект, за да прозре същността на тиранията и да си представи кое и как може да се подреди по-добре. Поне този урок Конфедерацията е научила, затова хора като мен и Корил са тук, в Диаманта. Но както и да се напъват властниците, накрая ще ги сполети участта на всички империи — или ще бъдат съборени от външна сила, или ще се сгромолясат сами от загниване. Те просто отлагат неизбежното. Някои от нас обаче предпочитат да ускорят края.

— Говорите като озлобен философ — подметнах аз.

Корман вдигна рамене.

— Историк съм. Не от официалните, които учат на прекроената и удобна версия, а от сериозните учени, имащи достъп до всички факти, за да градят достоверни анализи. Вероятно дори не подозирате, че историята е наука. Техничарите се боят до смърт от нея и искат едва ли не да я приравнят с литературата. Е, аз обаче се отплеснах.

— Всичко това е безкрайно интересно. — Отново бях искрен, защото винаги се стремя да опозная противника. — Но сигурно имахте основателна причина да споменете одеве за Корил…

— О, да! Той е интелектуалец от старата школа. Знае добре, че някой ден Конфедерацията ще рухне под собствената си тежест и оставя всичко на естествените процеси, дори ако краят се забави цели столетия. Само че има и други — те вярват, че бързият и, ако се налага, насилствен тласък не само ще подобри положението на повечето хора, но може и да спаси немалко животи… Предполагам, схващате смисъла на разногласията.

— Еволюция или революция — спорът е отдавнашен. Да разбирам ли, че това е причината Корил вече да не е Владетел на Харон?

— Познахте. Вкопчи се в идеите си за еволюцията тъкмо когато не им беше времето.

Още по-интересно!

— Когато не им беше времето ли? Значи според вас революция с такъв размах изведнъж е станала осъществима? Трудно ми е да го повярвам.

— Преди пет години Марек Крийгън, Владетелят на Лилит, свика специална среща на Четиримата. Както се оказа, някаква външна сила искала да установи контакт с нас, за да й помогнем в разгрома на Конфедерацията.

— Външна сила ли?!

Не вярвах на ушите си. Няма и седмица, откакто бях на планетата, а вече научавах подробности, които очаквах да изтръгвам насила от нечия уста!

— Друга цивилизация. Много могъща. Е, не повече от самата Конфедерация, но за разлика от нея — необременена от забраните, насадени по идеологически причини. Затова умеят много неща, за които ние дори не сме помисляли. Пришълците са несравнимо по-малобройни от хората. Отдавна са постигнали разбирателство с какви ли не форми на живот, обаче след като разнищили културата и ценностите на Конфедерацията, стигнали до твърдото убеждение, че ако й разкрият съществуването си, тя ще се опита да ги смаже. Затова имат намерение да унищожат системата, но не и да изтребят човечеството.

— Мислите ли, че това ще им е по силите? Нали са по-малко от нас?

Корман печално завъртя глава.

— Ето, видяхте ли? Почти всеки допуска тази грешка. Не е важен броят им. И Конфедерацията е в състояние да унищожи планета с десет милиарда жители, като употреби срещу нея сравнително просто устройство, при това задействано от един-единствен човек с помощта на няколко робота. Един срещу десет милиарда… но кой ще победи?

— Само че той и роботите му ще трябва първо да достигнат планетата и да пробият отбраната й.

— Щом една раса е достатъчно лукава и находчива, за да си уреди среща с Четиримата владетели и да се опита да сключи съюз с тях, и то под носа на всички стражеви кораби и автоматични наблюдатели, няма да срещне сериозни затруднения с такава задача. Ами че те и досега си остават почти пълна загадка за Конфедерацията!

Уви, доводът му беше неоспорим. Реших да не се препирам излишно с него.

— Значи Владетелите са приели предложението?

— Трима от тях — кимна магът. — Крийгън измисли основния план — пришълците ни дават технологиите си, а нашите светове предоставят своето влияние, богатство и опит.

— Но Корил не се е съгласил…

— Така е. Беше яростен противник на сделката. Опасяваше се, че другата цивилизация просто ще ни използва като инструменти за безкръвно нашествие, за да пороби или унищожи човечеството. Никой не го подкрепи. Естествено! Да дочакаш събарянето на Конфедерацията сега, а не след незнайно колко поколения, е неустоима съблазън, но има и друга, съвсем практична причина да участваме. Планетите от Диаманта ще бъдат възнаградени, ще получат естествено дял от плячката. Съществуват сериозни основания да вярваме, че пришълците могат да премахват или поне да стабилизират микробите на Уордън в нашите организми. Сигурно вече се досещате какво означава това.

Кимнах енергично.

— Спасение от този затвор!

— Дори не е само пътят към свободата… Ще можем всячески да се възползваме от рухването на Конфедерацията! Но да се върнем към суровата действителност. Харон е най-безполезен сред четирите планети. Тук пращат или криминални типове, или несъгласните. Честно казано, планът можеше да се осъществи и без нашето участие. Щяхме да останем изолирани, но обърка ли се нещо, ще си го отнесем наред с другите. Нищо чудно Конфедерацията просто да пръсне на атоми системата Уордън. А при евентуален успех другите три свята са на страната на победителите с всички произтичащи от това облаги. Ние самите пък продължаваме да си живуркаме, вечно приковани към Харон, обречени на забрава… Накратко, нямахме избор — или се включваме в замисъла и печелим, или се отказваме и губим, независимо как ще се развият събитията. Това е причината за нечуваното доскоро прогонване на Владетел в Диаманта.

— Този Корил… сигурно не се е оставил безропотно да го изритате?

— Ами! За да го свалим от власт, едва-едва стигна обединената сила на целия Синод. Треперехме от ужас пред неговото могъщество. Накрая обаче избяга в Гамуш — екваториалния континент, където вече си бе подготвил убежище, толкова умело прикрито, че все още никой не е успял да го намери. Помислете какво означава този факт! И най-слаботелесният чирак може да ви убие с поглед. Всеки маг може да изтрие градчето си от лицето на планетата, както и да превърне жителите му в дървета. А Синодът с общи усилия е способен да потопи континент в океана. И все пак успя само да прогони Корил, не да го унищожи! Надявам се, че вече можете да оцените по-добре силата на стареца.

Казах си, че засега бях видял само елементарни трикове, но сравнението ми хареса.

— Ясно. И продължава да се бори срещу вас, нали?

— Да. Напоследък не постига почти нищо, но си остава опасен. Все още има приятели на важни постове, а неколцина от неговите агенти дори успяха да проникнат на срещите на Четиримата владетели. Справиха се с мерки за сигурност, каквито ви е трудно да си представите, и видяха с очите си представители на пришълците. Вярно, шпионите на Корил се издадоха, преди да могат да навредят с нещо, догонихме ги и ги ликвидирахме, но ни се размина на косъм. Самият той за малко да убие Четиримата и двама от пришълците, а дори не се намираше на онова място! Не бе помръднал от сигурното си скривалище в Гамуш.

Време беше да се включа по-дейно в разговора.

— Но защо споделяте това с мен? Не ми се вярва то да е известно на всички тук.

— Прав сте. Свалянето на Корил от власт бе представено като грижа за опазването на планетата от зловещите му мании. Внушихме на хората представата, че той е демон, въплъщение на абсолютното и могъщо зло. Извлякохме немалка полза, защото това ни помогна да държим населението в покорство, а и можехме да обвиняваме него за всичко, което евентуално се обърка.

— Значи сега той е плашилото.

„Вече виждам колко търпимо се отнасяте към мнения, различни от вашето…“ — добавих мислено.

— Точно така. Но заплахата е съвсем истинска. Той някак си успя да обърне пропагандата ни срещу самите нас. Привлича недоволните, като се прикрива чрез култ към дявола с всичките му ритуали. Няма да сме в безопасност, докато старецът не бъде унищожен.

— Нали току-що обяснихте, че това не ви е по силите?

— Не ме разбрахте. Ние не се опитахме да го изненадаме, беше подготвен. В края на краищата нито го мразехме, нито смятахме, че е лош управник. Просто искахме да го отстраним, защото не успяхме да го разубедим относно заблудите му. Ако бяхме предвидили в какъв враг ще се превърне… Все едно, с вайкане няма да променим миналото. Можем да го убием в пряк сблъсък, но преди това трябва да открием убежището му.

Още не разбирах накъде ме води Корман с всички тези приказки.

— И какво общо има историята с мен?

— Ще стигнем и до това. Първо, той успя да привлече доста последователи към своя сатанински култ, но те са му почти безполезни освен като осведомители, защото искрено вярват в подобни щуротии. А при неуспешния опит да ни попречат на практика изтребихме способните му агенти. Сега отново има нужда от хора — разсъдливи, неподдаващи се на суеверия, но с някакви остатъци от привързаност към Конфедерацията, за да са на негова страна срещу пришълците.

Да, вече схващах какво ме чака…

— С други думи, наскоро стоварени новаци като мен.

— Вие сте най-подходящи. Напоследък рядко ни пращат нови попълнения. Групата ви е първата, откакто свалихме Корил от власт. Почти сигурно е, че ще се опита да се свърже с вас. Разбира се, има и друга причина, заради която всъщност изобщо стовариха някого на Харон този път. Сам разбирате, че рано или късно провалът беше неизбежен и Конфедерацията най-сетне научи, че пришълците заговорничат с нас срещу нея. Засега не знаят нищо повече, но не са тъпанари. Имаме информация, че вече са изпратили поне един от най-способните си убийци тук, в Диаманта.

— Как?! — възкликнах удивено, а в корема ми натежа ледена буца.

Нима той просто се забавляваше, водейки ме полека по пътя към гибелта? Толкова лесно ли се бе провалило прикритието ми?

— Сигурни сме само за един, но е разумно да допуснем, че са повече.

— Не ми е ясно какво се надяват да постигнат — казах колкото мога по-спокойно. — Всеки пратен в Диаманта ще се окаже в същото положение като нас.

— Ние на Харон предполагаме, че ще насъскат най-добрите си агенти и ще се опитат да убият Четиримата владетели. Явно смятат, че така ще ни объркат, а наследниците на Владетелите няма да са толкова самоуверени и ще размислят добре, преди да продължат играта. Вярно, слабичка надежда, но друго не могат да измъдрят, докато се мъчат да открият пришълците.

Корман беше неприятно близо до истината; съмненията ми, че просто се гаври с мен, се засилваха. Някакъв безплътен глас в главата ми крещеше неспирно: „Той знае, той знае!“ Засега обаче нямах друг избор, освен да се преструвам на невинно агънце.

— И предполагате, че някой от нас е фанатикът, пратен от Конфедерацията?

— Знам — натърти магът. — Уверих се в мига, когато застанах лице в лице с този човек.

Помълча, а аз се напрегнах в очакване на края. След кратката пауза Корман изрече:

— Зала Ембуей е агентка на Конфедерацията.