Харон: Дракон на прага

1

Нарилите кръжаха с бурния вятър, готови да нанесат своя последен удар. От цепнатини в кожата им изскочиха костените остриета и съществата се спуснаха устремно.

Мъжът трескаво се озърташе, без да забавя нито за миг отчаяния си бяг. Нямаше къде да се скрие в голата пустиня, а напуканата й повърхност беше по-твърда от бетон.

Нарилите бяха огромни създания — бързи черни овали с очи като големи яйца, заемащи почти изцяло муцуните им. Пипала шаваха зад тях и управляваха полета, сякаш опашни плоскости на въздушен апарат. Сега под всяко от двете небесни страшилища стърчаха извити костени сърпове, с които щяха да съсекат жертвата.

Човекът разбра, че тичането няма да го спаси, и реши да се защитава колкото може на открито. Единият нарил се устреми към него с невероятна скорост, но в последния миг мъжът се хвърли на земята и се претърколи, остриетата го подминаха и чудовището едва не заора в препечената земя. За жалост нападнатият нямаше чак такъв късмет. Побърза да се изправи. Проклинаше се за мудността и досегашните си колебания. Знаеше, че трябва непременно да накара гадините да се съберат пред него, а не да дебнат отстрани, затова се вкопчи в остатъците си от жизненост, които само наближаващата гибел го караше да изцеди докрай. Затича се косо спрямо кръжащите нарили.

Бяха доста схватливи твари, ала тези двата се оказаха и прекалено самонадеяни. Виждаха, че разполагат с предостатъчно открита равнина, за да си поиграят, и май изобщо не се съмняваха какъв ще бъде краят. В момента просто се забавляваха.

Мъжът отново спря и се извъртя с лице към мъчителите си. Както се надяваше, двойката бе се събрала и сега сякаш замря във въздуха. Жълтите очи го наблюдаваха безизразно, но едва-едва прикриваха твърде доброто настроение на чудовищата.

Имаше ли време да осъществи замисъла си?

Нарилите видяха, че той застана неподвижно — обърнат към тях, затворил очи и разперил ръце. Решиха, че жертвата се предава и обзети от досада се спуснаха да я довършат.

Носеха се съвсем ниско, може би само на метър над пустинята, и вече предвкусваха убийството. Тъкмо когато наближиха, земята сякаш се разцепи с глух тътен. Край мъжа се издигна плътна каменна стена, а самият той започна да потъва. Хищниците бяха толкова изненадани, че се блъснаха в стената, пръскайки искри от костените си остриета. Все пак успяха да запазят равновесие.

А в ненадейно появилата се яма, в полумрака на четириметровата преграда човекът слушаше сърдитото им съскане. Силите му бяха на привършване, пък и бе се лишил наведнъж от водата си за половин ден. Укреплението му трябваше да издържи. Свлече се на земята и се остави на удоволствието от плътната сянка в миниатюрната твърдина. През цялото време се ослушваше.

Гадините бързо се приспособиха към промяната. Опитаха се да съборят стената със силни удари. Успяха да одраскат камъка, но костените им остриета пострадаха повече. Скоро се отказаха.

Настаниха се върху странната преграда и съвсем затъмниха вътрешността. Мъжът се увери, че е пресметнал добре размерите на ямата. Чудовищата бяха твърде едри, за да се проврат през подобния на комин отвор.

След малко едното от тях протегна пипалата си надолу. Човекът отново се убеди в своята предвидливост — не беше особено приятно да се просне по корем и да слуша в тъмата шумоленето на проклетите пипала, но все пак те не го достигаха. Отдъхна си поне за миг. Бе се добрал по-далеч, отколкото се надяваше, ала вече нямаше достатъчно енергия.

Съществата над него пак се размърдаха и го подложиха на единственото достъпно им в момента унижение. Очакваха да го изкарат на открито, като го затрупат с изпражнения.

Най-сетне отгоре се разнесе гневно ръмжене и те се махнаха. Мъжът не се надяваше, че ще отлетят. Единият сигурно дебнеше наблизо, докато другият се рееше из рехавите облаци и попиваше влагата им, както само нарилът е способен да го прави. Би дал всичко на света, за да има малко от тази влага!

Облаци… Насили се да мисли по-ясно. Какво беше положението в небето? Досега бе съсредоточил вниманието си единствено върху оцеляването. И все пак винаги имаше някакви облаци. Нависоко, разбира се, бедни на влага…

Напрегни се… напрегни се! Ах, ако имаше нужната сила! Принуди се да затвори очи, да забрави всичко, освен своя усет към уа, колкото и да му пречеше слузестата гадост по кожата. Вонята ставаше по-нетърпима с всяка секунда, сякаш подклаждана от жегата. Разбираше, че и той ще се препече, ако не успее, защото грубата му крепост си беше чудесна пещ.

Мисли! Мисли само за уа…

Естествено от самото начало усещаше онези уа, които съградиха убежището му, но точно от тяхното присъствие сега трябваше да се освободи. Прочисти вътрешното си зрение и отново се пренесе мислено на открито.

От нарилите нямаше и помен, ала веднага забеляза два внезапно израснали иглени храста. Засмя се вътрешно, макар и да не намираше нищо смешно в положението си. Вярно, крилатите страшилища имаха зачатъци на интелект, само че този път те не свършиха работа. Не беше им хрумнало, че на такова място храстите се набиват на очи повече и от самите тях.

А фактът, че чакаха толкова търпеливо в жегата, потвърди най-неприятните му подозрения. Явно бяха обучени и изпълняваха заповед. Защо пък да не са личните ловни животни на Ятек Мора?

И сега долавяше навсякъде наоколо уа на гъстия пустинен въздух, но отново го пренебрегна и се пресегна по-нагоре, като се надяваше в обсега му да има достатъчно облаци, за да осъществи плана си.

Разбира се, почувства влага — разпръсната, оскъдна и разположена прекалено високо. Дано да стигне. Друго не му оставаше.

Бавно и внимателно проникна до уа на облака, в самите водни молекули, заговори му, насочи го предпазливо, убеди го да се събира във все по-големи и плътни маси над мъничката, внезапно появила се крепост в пустинята.

Не знаеше ще му стигне ли силата, но на повече не беше способен. Трябваше да му стигне…

Сега полети, уа на облаците, издигай се към слънцето, което те подхранва. Издигай се…

Двата дебнещи „храста“ затрептяха, размиха се и след миг отново се превърнаха в нарили. Не разбраха какво се е променило, само видяха сенките по земята и усетиха хлад. Големите жълти очи се извиха нагоре, към трупащите се облаци, набъбващи стотици пъти по-бързо от нормалното. Причината не им беше ясна, но те вече надушваха наближаващата силна буря, съвсем неестествена за това място. Уплашиха се. За миг се поколебаха между страха и заповедта да открият и убият този човек, но когато първата гръмотевица отекна под чудноватия облак, инстинктите надделяха. Чудовищата побързаха да се издигнат във въздуха и неохотно се отдалечиха към напечената от слънцето равнина извън тъмната сянка.

Заваля дъжд — равномерен, макар и не пороен — на осемдесетина метра около убежището. Мъжът не загуби нито секунда. По негово желание уа на укреплението му се върнаха в предишната си форма, а той се издигна и отново стъпи на повърхността. Укритието бе изчезнало безследно. Смъкна от себе си всичко освен празната манерка и черния кожен колан, оставяйки водата да отмие засъхналите изпражнения от кожата му. Позволи си за минутка да се наслаждава на прохладата и капките, но повече не смееше да протака. Тук нямаше достатъчно влага, дъждът можеше да престане всеки момент.

Нарилите някак си бяха доловили, че именно жертвата е предизвикала необичайното явление, и сега кръжаха край облака в очакване дъждът да спре.

Изгорената от жегата земя, над която не се бе изсипвала вода вече няколко десетилетия, не можеше да я попие. На мъжа му беше трудно да пази равновесие по хлъзгавата повърхност. Центърът на бурята се местеше с всяка негова крачка, а чудовищата го следваха с неизтощимо търпение. Не им се искаше да нападат, защото дъждът можеше да съсипе тънките мембрани на крилете им, почти невидими в полет.

Докато се молеше да продължи да вали достатъчно дълго време, човекът успя да доближи само на стотина метра планинския склон. Но цялото уа на света не бе в състояние да осигури още дъжд, щом водата свърши. А бягащият нямаше време и сили да направлява изпаренията зад себе си и да ги връща обратно в облака.

Нарилите очакваха още някоя хитрина и отначало решиха, че жертвата нарочно е спряла дъжда, за да ги подмами в друга клопка. Кръжаха нерешително и той успя да се втурне към скалистите зъбери.

Щом видя как човекът се впусна в отчаян бяг, единият хищник забрави всякаква предпазливост и се устреми, съскайки, след него. Настигна го в подножието на каменистия склон и го удари в гърба. Мъжът политна напред и се блъсна в скалата с ужасен вик; нарилът бе забравил да извади остриетата си, иначе веднага щеше да го накълца.

Макар и зашеметен, тичащият успя да пропълзи в някаква цепнатина и се напъха колкото можа по-навътре. Разбираше, че това е краят — силите го напускаха, нямаше какво друго да измисли, а плиткото укритие не би го предпазило от пипалата на нарилите… Вече му беше все едно. Загуби съзнание с размекващата мисъл, че поне в смъртта ще намери покой.

— Джатик?

Гласът се чуваше много отдалеч, а изтерзаното му съзнание кресна безмълвно: „Махни се! Мъртъв съм! Остави ме поне сега да си отдъхна!“

— Джатик, длъжен си да ме слушаш — изрече безплътният му събеседник по-силно и направо заповеднически. — Аз съм. Корил. Трябва да говориш с мен.

— Умирам — промърмори мъжът със сянка на събудил се гняв. — Пусни ме да си отида.

— О, да, мъртъв си — съгласи се Корил. — Нито аз, нито който и да е по света е толкова могъщ, че да те спаси. Но докато твоето уа още пламти и се бори срещу унищожението, можем да говорим. Ти беше верен и силен мъж. Не позволявай храбростта ти да бъде прахосана напразно.

Умиращият се мъчеше да си спомни. Думите… Задачата…

— Джатик, къде са останалите?

Останалите ли?

— Мъртви са. Всички до един.

— Значи ти си последният. Побързай, защото времето изтича, а силата ми намалява бързо. Трябва да знам! Промъкнахте ли се? Видяхте ли срещата?

Срещата… каква среща? Бореше се със забравата. Ами да, срещата… Господи!

— Видях — насили се да изрече почти без глас. — Четиримата владетели при Скалата на диаманта. Четиримата и другите… Ох! Другите…

— Мисли, Джатик! Мисли за другите! Дръж се още малко! Какви са те?

— Страшни… Чудовища. Носеха наметала като хора, но не можеха да ни заблудят. Ужасни са. Корил, невъзможно е да ги гледаш дълго. Изчадия от някакъв невъобразим ад. Олигавени, гнусни…

— А Четиримата в сговор ли са с тях?

— Да, да! Корил, трябва да ги избиеш! Не бива да продават хората на такива страшилища! Толкова са ужасни… Не можеш да си представиш. И се моля на Бога да не научиш никога. От самата гледка Латир и Мохар полудяха.

— Как изглеждат тези адски изчадия? Мисли, Джатик! Не се предавай!

— Как изглеждат ли?! Още съм вкопчен в живота, защото се опитвам да не си ги спомням. Безформени… Слузести… Чудовища! Те са зли. Корил. Носят в себе си такава злост, каквато дори не можем да проумеем. Ще схрускат хората, после ще се заемат с Четиримата и с нас. Ти трябва да…

— Джатик! Джатик! Не си отивай! Още съвсем мъничко! Джатик! Върни се! Искам да знам… По дяволите, безполезно е. Няма го вече.

Приклекналият до мъртвеца Корил въздъхна, поклати глава и се изправи. Огледа пустинното си царство. Наблизо още се гърчеха убитите от него нарили.

Цял час се труди усърдно, за да пренареди всичко на мястото му. Рано или късно тук щяха да дойдат преследвачи от Скалата на диаманта; трябваше да им натрапи очевидни заключения. Важно беше всички да са убедени, че Джатик и нарилите са се довършили взаимно. Щяха да повярват. Дори фактът, че загиналият бе стигнал дотук, показваше огромната му дарба, а и тъкмо гръмотевичната буря бе привлякла отдалеч самия него, Корил. Уви, твърде късно, за да помогне с нещо на нещастника…

И все пак научи много. По-точно — потвърдиха се досегашните сведения, както и най-мрачните му опасения. Беше вече стар… и сам. Наистина силата му бе невероятна, ала издръжливостта на един старец си има предели, с каквото и могъщество да е надарен.

Трябваше му нов Отряд, но как да го събере под бдителния поглед на Матузе? Тя щеше да предположи, че всички негови пратеници са били унищожени, преди да предадат информацията, защото лесно би се досетила кой е стоял зад тях.

Само че той отдавна бе избрал пътя си и нищо не можеше да го разколебае. Какво от това, че шансът изобщо не е на негова страна? Нямаше как да забрави потреса и погнусата в последното, което извлече от съзнанието на Джатик. И двамата с мъртвия бяха родени и израснали на светове далеч от тази планета, и двамата бяха видели какво ли не, преди да бъдат запратени като вечни изгнаници в ада.

Ад… Да, Харон си беше точно това. Сякаш който и да е ужас, породил се в човешкото въображение, съществуваше въплътен тук наред със съвсем реалните местности, климат, растения и животни, достойни за последния кръг от пъкъла — такъв, какъвто се е привидял на Данте!

За Корил това беше неоспорим факт. За Джатик също.

И тъй — какво можеше да уплаши до полуда човек, и без туй живееш в преизподнята?

Що за твар би накарала престъпник, попаднал в този непоносим затвор заедно с още хиляди себеподобни, да я определи като невъобразимо зла?

Нима имаше чудовище, от което да се отвратят дори жителите на ада?

Знаеше, че преди Джатик е бил сериен убиец, садист без никакви зачатъци на понятие за добро и зло. И ето — бе познал истинското зло, преди да умре. Нямаше ли в това някаква извратена справедливост?

Четиримата владетели обаче явно се погаждаха с ужасните създания, дошли на Харон за срещата с тях. Каза си кисело, че страховитата им себичност ги е направила твърде, твърде дебелокожи.

Защото и Владетелите бяха извънредно зли типове дори според най-снизходителните човешки мерки, приети в Конфедерацията. Само че Джатик не намираше нищо особено в постъпките им.

Какво точно е видял? В каква ли немислима сделка Четиримата са продали себе си и човечеството заради безумната мания за величие?

В пресъхналата пустиня тегнеше жега, непосилна за човешко същество, но Корил усети как ледена тръпка плъзна по тялото му, докато се отдалечаваше от мъртвия си съратник.

2

Може би най-вбесяващото откритие за могъща военна организация е да научи за въвличането си в сблъсък, едва когато я раздрусат първите удари на противника… Не, още по-нетърпимо е да осъзнае, че има насреща си враг, а този враг да не се забелязва никакъв!

Конфедерацията беше връх в човешката история и култура. В далечното минало хората бяха установили, че разселването из космоса е най-привлекателният и поносим начин да се предотврати самоубийството на тяхната раса. Жаждата за съревнование потиска другите стремежи, стига примамката да се поднесе достатъчно лукаво. Затова, независимо от произхода и убежденията си, всички приемаха като нещо естествено надпреварата между държавите. Бяха готови да работят до изнемога и да стискат палци за своите срещу останалите…

Политиката ставала все по-мръсна със смяната на двадесетия с двадесет и първия век. Взаимното изтребление изглеждало почти неизбежно. И тогава хората се сетили, че за пръв път стъпили на Луната точно заради спортната страст — кой ще прецака другия. Не че и преди съвсем пренебрегвали пространството отвъд земната атмосфера, но технократите и военните честичко спъвали ненужно напредъка, а на населението не му пукало много-много за космоса. През деветнадесетото столетие всеки авантюрист с неукротим дух можел да поеме по неутъпканата пътека към Орегон, а през двадесетото — да тръгне към промишлените градове в скованата от мраз сибирска тундра. Само че именно онези, които отколе първи овладявали нови територии, били изключени от проникването в безкрая на вселената. Бедняците, отчаяните, бегълците, мечтателите заселвали и приобщавали към цивилизацията някогашните диви земи, но в космическата ера не им било по джоба да си купят билет дори до Луната. Извънземието станало достъпно само за най-квалифицирания специалист… и за богаташа. Гъмжилото от обикновени хора, дори да искало, не можело да се включи, пък и мудното, постепенно разширение на достъпното за цивилизацията пространство било напълно лишено от вълнението през първите години на космическата надпревара.

Властниците на Земята полека-лека започнали да проумяват това, изправени пред главоболията на свят с непрекъснато растящо население и все по-страшна оскъдица на ресурси. Масите ставали от ден на ден по-равнодушни към живота изобщо. Според почти всяка компютърна прогноза предстоял глобален срив на жизнения стандарт. И най-тоталитарните режими се опасявали от бунтове, демографският натиск правел последната гибелна война неизбежна.

Технологията обаче предлагала изход. Държавите прибегнали крайно неохотно към него, но какво ли друго можели да направят? Най-сетне изследователите постигнали немислимото — отървали се от универсалното ограничение на скоростта. Новите открития във физиката не толкова противоречали на Айнщайн, колкото прониквали в съвсем различна област. Звездите станали достъпни. Естествено разстоянията не изчезнали в небитието — имало толкова нови места, че минавали три години субективно време за онези, които искали да пребродят човешките владения от единия им край до другия. Цената обаче не изглеждала толкова висока в сравнение с безкрайните поколения, които щели да се раждат и умират в бавните кораби, ако не била преодоляна светлинната бариера. В края на краищата нали първите заселници по западното крайбрежие на Америка достигали за цели четири месеца с каруците си до Калифорния? Новото време имало още едно преимущество. Създаването на грамадните кораби и сложните им двигатели наистина струвало прескъпо, но после трябвало да се грижат в тях да има само въздух и храна.

Една от хиляда планети се оказвала годна за преобразуване по подобие на Земята, ала това означавало огромно изобилие от обитаеми светове. Държавите вече се надпреварвали колко нови небесни тела да овладеят, вместо да се боричкат за жалки територийки по опосканата Земя. Най-после бедните и мечтателите отново имали цел. Напрежението стихнало, свежа искрица вдъхновение се разгоряла в човечеството. Хората пак изпитвали вълнението на великите и непрекъсващи открития. Всички можели да се присъединят към заселването на галактиката, да гребат с пълни шепи от безкрайните й богатства…

На новите светове започнали да израстват поколения, които не били зървали планетата-майка и имали съвсем смътна представа що е то Русия, Америка, Бразилия или Гана. Старите национални предразсъдъци се размивали бързо. Само след няколко десетилетия по завладените планети нямало американци, руснаци или бразилци, а коренни жители на единствения свят, който те познавали. Все по-многобройните територии трудно се поддавали на колониално управление отдалеч. Властниците вече не се опасявали от взаимното изтребление, а от забравата. И започнали да действат съвместно, вместо да се надхитрят. След още век предишните правителства се слели в Конфедерацията — единствения орган за управление. В него господствала все същата бюрокрация, само че там бил представен всеки новооткрит свят.

Общите усилия и неспирно стремящата се към съвършенство технология превръщали немалко планети в сбъднат рай, за какъвто някогашните земляни не можели и да мечтаят. Повечето болести били изкоренени веднъж завинаги. Генните манипулации направили мъжете и жените красиви и почти съвършени телесно. Внимателното побутване на икономиката в желаната посока създало население, в което на всеки се падало достатъчно внушително парче от общата гигантска баница. Хората били проектирани и отглеждани за определена професия и я овладявали превъзходно. Възникнала популация без страхове и терзания. Световете, достигнали това равнище, се наричали цивилизовани. Чудесни места за живот… но с мъртъв дух.

Очевидно Конфедерацията била в състояние да контролира напълно поданиците си, потъвайки самодоволно в този застой, само че управниците й помнели уроците на земната история. Човечеството сигурно можело да преживее дори милион години в райското си всекидневие, но ако загубело вълнението и желанието да създава, с него било свършено. Лесно се стигнало до решението — хората не бива да спират на едно място! Разузнавачите и изследователите трябвало да продължат във всички посоки, да откриват още светове за покоряване, в които първите заселници пак щели да бъдат чудаците и ненужните, пръкващи се изневиделица дори в съвършено подредената Конфедерация. Новата граница не само се разширявала непрекъснато, ами се превърнала в нещо като религия, в култ, защото никога не бивало да застине — само тя оставала като предпазен клапан, само тя поддържала все същата искрица на вдъхновението и придавала смисъл на усилията…

Хората, които вече заемали почти четвърт от галактиката, се натъквали естествено и на други раси. Броят и разнообразието им далеч не отговаряли на ранните очаквания сред учените, но все пак ги имало. Обитателите на безопасни и очевидно неподходящи светове били оставяли на мира, макар Конфедерацията да бдяла за възможното им превръщане в заплаха. С другите тя се отнасяла според прастарите навици на властниците. Цивилизациите, които можели да се променят и приспособят към изискванията й, били добре дошли. А неспособните да се впишат, независимо от причината, били изтребвани безмилостно, също като немалко индиански племена или пък, да речем, тасманските аборигени. Някои чужди раси били първобитни, друга извънредно напреднали, изравнявал ги обаче един факт — Конфедерацията винаги се оказвала по-могъща и по-жестока от тях.

Но един ден всевластните господари на човечеството узнаха, че ги е сполетяло онова, от което винаги се бяха страхували. Твърде хитроумен противник бе застанал насреща им.

Някакъв толкова сложен робот, че за хората бе непосилно да направят негово подобие, успя да влезе в ролята на чиновник от Командването на военните системи. Така го наподобяваше, че успя да заблуди приятелите и колегите му, и дори почти неуязвимите системи за сигурност. Внедри се в Командването, открадна жизненоважни военни тайни и щеше да се измъкне, ако не го бе провалила дребна грешчица. Въпреки това два пъти оцеля във вакуум, разби бронирани стени, дебели тридесет сантиметра, изстреля се в космоса, открадна кораб и изчезна с него. Командването на военните системи го проследи и унищожи, само защото се досети на кого ще докладва роботът…

Бе се устремил към Диаманта на Уордън.

Да, дори в общество като Конфедерацията се срещаха типове, абсолютно несъвместими със системата. Пълният и изтънчен контрол върху средата, наследствеността и културата изобщо не пречеше покрай манипулираните маси да се появяват и съвършени престъпници. Вярно — малцина, но ги имаше, и щом успяваха да останат незабелязани с години дори по цивилизованите светове, значи бяха ненадминати — именно хора с вдъхновение, каквито Конфедерацията търсеше и ценеше. С нищожествата тя се разправяше безцеремонно. Подлагаха ги на „превъзпитание“ или направо изтриваха личността им, за да я заменят с по-удобна. Но майсторите, гениите на престъпленията и злодействата не биваше да бъдат смазвани. Допреди няколко века дори бяха ги оставили да върлуват на воля по граничните планети.

Проблемът всъщност не се състоеше в залавянето им, макар някои да вършеха страхотни поразии преди да ги спипат. Конфедерацията избра най-лесното решение — отгледа си нови свръхченгета, невероятни детективи, създадени да издирват и най-неуловимите. Разбира се, властниците не допускаха хрътките да станат прекалено много, защото се бояха от тях почти колкото и от криминалните гении. Но тези неумолими ловци си вършеха работата твърде добре. Помагаха им компютри със самосъзнание, приспособени да работят съвместно с един-единствен партньор. Така откриваха продажните политици, изобретателните мошеници, непоправимите психопати… изобщо най-опасните мъже и жени в досегашната история на човечеството. Но къде да ги натикат, след като ги заловяха?

Най-после Диамантът на Уордън предложи приемлив изход от ситуацията.

Холдън Уордън, космическият търсач, превърнал се още приживе в легенда, бе открил тази планетна система почти две столетия преди роботът да проникне в Командването. Особнякът преливаше от неприязън към живота в Конфедерацията и към събратята си по раса. Но пък само такъв антисоциален грубиян беше способен да понесе самотата и несгодите на разузнаването в дълбините на неизследвания космос.

Уордън обаче прекаляваше дори в сравнение със себеподобните си. Оставаше за възможно най-кратки периоди сред цивилизацията — само колкото да презареди с гориво и да натовари припаси на кораба. И проникваше по-далеч и по-често от всеки друг търсач. Скъпоценните му находки достигнаха ненадминат рекорд и дори само с броя си. Това обаче не пречеше да вбесява шефовете с навика да смята намирането на нови светове за единствено свое задължение. Оставяше всичко друго, включително предварителния оглед и взимането на проби, на желаещите да се отправят към предадените от него координати. Не че изобщо не се занимаваше с дреболиите, но по принцип не изпращаше навреме сведенията на Конфедерацията.

Веднъж получиха от него сигнала „4AW“, предизвикал страхотно оживление — четири обитаеми планети около една и съща звезда! Нечувано явление, случайност извън всякакви статистически таблици. Зачакаха нетърпеливо да научат имената, с които немногословният търсач щеше да назове новите светове, както и първите им описания.

Щом получиха съобщението, веднага разбраха, че са се сбъднали най-лошите им предчувствия. Макар че този път Уордън спазваше правилата — изброяваше планетите според разстоянието до звездата.

„Харон. Прилича на ада.“

„Лилит. Във всяка райска градинка се крие по някоя змия.“

„Цербер. Доста кучешки вид има.“

И накрая:

„Медуза. Който ще живее тук, трябва да е с чакъл в главата.“

После предаде координатите, както и код, означаващ, че търсачът бе проучвал от разстояние, без да каца, макар правилникът да му позволяваше това. Последният сигнал гласеше само „ZZ“. Значи в системата имаше нещо твърде особено и се налагаше изследователите да проявят извънредна предпазливост…

Проклинаха Лудия Уордън, ала веднага организираха експедиция. Двеста учени, най-добрите и опитните в Експлоатацията, се качиха на кораба, съпровождан от четири тежковъоръжени кръстосвача. Знаеха, че Уордън почти винаги е прав, само дето научават причините за предупрежденията му твърде късно.

Огромната звезда от клас F имаше внушителна система от небесни тела. Единадесет планети от типа газови гиганти, безбройни астероиди, комети, а също и голи скалисти планети, които не можеха да послужат за нищо. И все пак четирите скъпоценности си стояха на мястото — светове с изобилие на кислород, азот и вода.

Когато хората от експедицията ги зърнаха за пръв път, те бяха образували почти правилен квадрат.

Разбира се, различните им орбити правеха такова съчетание извънредно рядко, то почти не се наблюдаваше по-късно, и все пак бе породило някаква смътна уплаха, защото не изглеждаше естествено. Членовете на експедицията се настроиха не по-малко подозрително от самия Уордън и удвоиха предпазните мерки.

Харон — най-близкият до местното светило — се оказа горещ свят с натежал от изпарения въздух. Почти навсякъде валеше непрекъснато, а господстващата форма на живот напомняше някогашните по-дребни видове динозаври. Моретата покриваха голяма част от този естествен парник.

В сравнение с него Лилит пък беше сякаш самото съвършенство. Тук водата също покриваше седемдесет процента от повърхността, но температурите изглеждаха много по-поносими. Имаше ниски планини, обширни равнини и блата. Малкият наклон на оста на въртене правеше смяната на сезоните практически незабележима. Синьо-зелен свят, богат на всякакви растения — не прекалено различни от вече познатите на човека. На Лилит се срещаха предимно странни насекомоподобни — от невидими дребосъци до безобидни чудовища. Точно такива райски местенца се опитваха да сътворят майсторите на тераформирането в Конфедерацията, ала рядко успяваха. Засега никаква змия не се мяркаше в тревата.

Цербер беше по-суров свят, макар и не прекалено враждебен. Имаше големи сезонни колебания на климата, затова пък обширните тропически зони изглеждаха подходящи за заселване… само че липсваше земна твърд. Дълбок океан покриваше планетата. А чудноватите растения, издигащи се от дъното му и извисяващи се километри нагоре, представляваха единствената суша. Великански туфи — толкова здрави и нагъсто струпани, че образуваха цели острови. В океаните обаче живееха твърде опасни наглед хищници. Не особено приятен свят; сега вече разбираха защо според Уордън той имаше кучешки вид, особено в съпоставка с Лилит!

Най-отдалечена от звездата си беше Медуза — сурова и студена планета, покрита със скали и замръзнали морета, из която бушуваха виелици. Тук-там се виждаха гори, но почти навсякъде властваха тундрата и прерията. Грозно местенце…

Е, на старата Земя хората бяха покорявали и по-враждебни територии. Усърдни работяги можеха дори да си изградят цивилизация в умерените зони на Медуза. И все пак, за да наречеш такава гадост свой дом, наистина трябваше да имаш пълна с чакъл глава.

Четири свята — от влажен ад до вледенена тундра. Температурите не ги правеха негодни за живот, а въздухът и водата бяха напълно подходящи за хората. Невероятно. Фантастично.

Учените от Експлоатацията не бяха мазохисти и естествено избраха Лилит за своя основна база. Настаниха се край прекрасна лагуна на един тропически остров. Щом подготвиха лагера, по-малки групи се отправиха към другите три планети.

Когато започна проучването, екипите на Експлоатацията бяха поставени в пълна изолация. Трябваше да мине поне година, за да изиграят изследователите ролята си на опитни зайчета, да се наблюдават и анализират един друг, както правеха и с планетите. Дотогава никой друг нямаше да стъпи в Диаманта на Уордън. Експедицията разполагаше със совалки за пътувания между четирите свята, но не и с междузвездни кораби. Рискът беше твърде голям. Човечеството се бе парило често и вече не се отнасяше лекомислено към незнайните опасности.

Змията на Лилит изчака половин година, преди да се захване с натрапниците.

След време учените му дадоха дълго и трудно за разбиране име, но всички продължиха да го наричат микроба на Уордън. Представляваше извънредно миниатюрен дребосък и отначало се съмняваха дали изобщо е форма на живот. Проникваше навсякъде. Свързваше се с почти всяка молекула твърдо или течно вещество на Лилит и ставаше неделим елемент от структурата й. Толкова малко и просто нещо не можеше да е разумно, затова пък присъстваше къде ли не и очевидно знаеше какво иска. Не му допадаха молекули, в които не се бе разположило, а и имаше неприятния навик да унищожава всичко чуждо за родната му планета. Превърна апаратурата и дори дрехите по гърбовете на учените в купчинки сивкав прашец. Не понасяше изкуствено синтезираните вещества, от каквито се състоеше почти цялото оборудване на експедицията. Разбира се, чудесно се спогоди със самите хора и донесените от тях растения, защото разпозна естествена органичност на въглеродна основа. Побърза да се напъха във всяка клетка и да се заеме със стопанисването й, докато постигна чудесно симбиотично взаимодействие. Шестдесет и двамата смаяни мъже и жени, останали както ги е майка родила, едва ли можеха да се утешат с мисълта, че повече няма да ги мъчат простуди, а дребните рани ще зарастват почти светкавично.

Според най-разпространената теория заминалите за другите три планети групи бяха пренесли и микроба. Разбира се, там условията се различаваха много. Дребосъкът не можеше да ги промени, за да ги превърне в подобия на Лилит, ала способността му за самосъхранение надминаваше всичко познато дотогава. На Медуза например видоизмени организма на своите носители — хора, животни и растения. Така оцеля заедно с тях. На Цербер и Харон пък постигна ново равновесие с носителите, което имаше доста интересни странични последици.

Започнаха упорито търсене на лек срещу микроба, провалило се безславно. Малките досадничета така обсебваха биохимията на всеки организъм, че заразилият се веднъж вече не можеше да живее без тях, а те пък имаха нужда от нещо, което никой не успя да определи точно. Попаднеха ли извън Диаманта, загиваха. Заедно с тях умираше и заразеният.

Жителите на четирите планети можеха да се местят от свят на свят, но не и да напуснат звездната система. Имаха възможност да живеят, работят и строят в Диаманта на Уордън, само че щом попаднеха там, оставаха завинаги.

Ето го идеалния затвор за гениални престъпници!

Първи бяха учените, последва ги криминалният елит. За около два века огромното мнозинство от жителите на Диаманта вече беше родено и израснало в самия него. Но престъпниците си оставаха господари. Ненавиждаха Конфедерацията заради вечното заточение, на което ги бе обрекла, а и носейки микроба на Уордън в телата си, те вече не се смятаха за част от човечеството. Не изпитваха нито вярност, нито обич към цивилизованите светове, макар че великолепно умееха да се възползват от междузвездните връзки, за да не губят влияние както над своите криминални империи, тъй и върху самата Конфедерация. Бързо разбраха, че непреодолимата преграда възпира и двете страни — те не можеха да се махнат, но пък и Конфедерацията не смееше да припари на планетите. Престъпните господари на четирите свята не само държаха в ръцете си съдбата на всеки тук; ако внедряха сред тях агент, той също споделяше съдбата на изгнаниците.

Такива агенти проумяваха незабавно кому трябва да служат, за да си осигурят благоденствие в новия си — и вече единствен — дом.

А още незаловените престъпници извън Диаманта знаеха, че планетите (без Лилит, разбира се) представляват идеални скривалища за награбеното. Там човек можеше да изложи Джокондата пред очите на всички и никой не би посмял да я пипне. В същото време картината се състоеше от естествено платно и пигменти, беше неодушевена, затова не можеше да „умре“, ако някой ден крадецът си я поиска и я отнесе далеч от жизнената сфера на микробите. Ченгетата обаче нямаше как да се докопат до подобни веществени доказателства.

Затова Диамантът стана най-сигурният сейф. Голяма част от богатството и почти всички тайни на огромната междузвездна империя минаваха по едно или друго време през тази планетна система. И Владетелите на Диаманта ставаха все по-незаменими, все по-могъщи.

Тези съвършени продукти на криминалната еволюция трупаха невероятно състояние и разполагаха с непредставима власт, простираща се до всяко кътче на Конфедерацията — много по-голяма, отколкото бяха имали преди заточението. Всъщност четиримата господари на Диаманта бяха може би най-могъщите хора в Галактиката.

И ето че една чужда раса — незнайно колко напреднала и с неразгадаеми намерения — откри човечеството, преди то да се натъкне на нея. Започна да го изучава, докато проумя напълно по какви правила живее.

Пришълците виждаха как човечеството се отнася с другите цивилизации и разбираха, че сблъсъкът е неизбежен, но все още не бяха сигурни в победата си. Предпочетоха да се свържат с Четиримата владетели и да сключат с тях изумителна сделка.

Поръчаха им да съсипят човешката цивилизация.

— Тежък проблем — съчувствено отбеляза младежът. — Не разполагате с надеждни хора на планетите и всеки, способен да се справи със задачата, накрая се озовава на противниковата страна. Какво ли изобщо можете да предприемете?

Комодор Крега, началникът на Сигурността в Конфедерацията, се ухили.

— Виждам, че ситуацията ви е ясна. Разбира се, ние имаме свои хора там. Но на никого не можем да разчитаме напълно и който и да е сред тях би ви прерязал гърлото на секундата, ако реши, че така му е по-изгодно. Все пак използваме различни примамки — някакви дребни услуги или пък изнудване срещу онези, чиито близки са в Конфедерацията. Намираме с какво да ги притиснем. Не е голямо предимство, защото Четиримата владетели действат безжалостно срещу постъпки, които според тях дори само намирисват на измяна. Единствената добра страна е, че планетите са открити сравнително неотдавна и все още не са гъсто населени. Над нито една не е установен тоталитарен контрол, а системите на господство и потисничество са съвсем различни за всяка от тях.

Събеседникът му поклати глава.

— Разбирам накъде водите разговора, но съм длъжен да ви напомня току-що казаното от самия вас за бившите агенти. Освен това, дори да ме натикате там насила, ще бъда един-единствен човек на някой от световете.

Крега отново се ухили.

— Не, не е каквото си мислите. Сам знаете, че сте изключително способен детектив. Разровихте неща, до които друг не би и припарил. Надхитрихте най-сложните компютри и няколко безспорно талантливи престъпници, колкото и да сте млад. Всъщност вие сте най-младият човек с ранг на инспектор в Конфедерацията. Сега предстои да решим едновременно два различни проблема. Единият е да идентифицираме враждебната чужда раса и да я проследим до базите й. Да разберем кои са те, къде са и какви са намеренията им. Може вече и да е късно, но ще действаме така, като че имаме достатъчно време. И вторият проблем — трябва да унищожим техния източник на информация, тоест Четиримата владетели. Вие какъв подход бихте избрал?

Младият мъж се усмихна замислено и някак горчиво.

— Ще платя на Владетелите повече, отколкото им дават нашествениците. Ще ги накарам да работят за нас.

— Невъзможно. Вече обмислихме това. Не, такава сделка е немислима. Просто нямаме козове в играта.

— Значи се нуждаете от доста способен човек на всеки от световете, който ще търси следи, водещи към пришълците. Би трябвало да използват някакви преки контакти — нали им е необходима информация, за да програмират и изпращат малките си играчки като засукания робот например… Един агент винаги може да се превърне в изменник, но ако е доброволец, няма да търси отмъщение и няма как да не се чувства по-близък с човечеството, отколкото с каквато и да е чужда раса.

— Съгласен съм. Ще трябва да намерим най-подходящите за всяка планета. Да могат да оцелеят и дори да преуспеят в местните условия, и в същото време да съберат достатъчно сведения, без да бъдат заловени. Но как можем да спечелим малко ценно време?

Инспекторът отново си позволи тънка усмивчица.

— Просто е. Поне е лесно да се каже, въпреки че сигурно е почти невъзможно за изпълнение. Ще убиете Четиримата владетели. Разбира се, други ще заемат местата им, но междувременно ще спечелите месеци, дори години.

— И над това мислихме — кимна Крега. — Дори вкарахме проблема в компютрите. Нужен ни беше майстор в разследванията, готов доброволно да се заеме със задачата и имащ квалификация на професионален убиец. И то не един, а четирима плюс координатор, защото всички ще работят едновременно и очевидно нито ще имат начин, нито повод да поддържат връзка помежду си. Естествено ще се застраховаме с резервни кандидати, които да изпратим, ако нещо се случи на първите. След като зададохме необходимите качества и задължителни изисквания, изскочихте вие.

Другият нерадостно поклати глава.

— Готов бях да се обзаложа. Аз и кой още?

— Никой. Само вие.

Беше труден и сложен проект… и най-строго пазената тайна на Конфедерацията. Наричаха го „процеса на Мертън“ по името на откривателката му и той наистина даваше възможност за прехвърляне на личността в друго тяло. Е, все още разходът на материал си оставаше твърде голям. „Присаденото“ съзнание не само заличаваше напълно предишното, но и успяваше да се приспособи към новия си мозък само в един от трийсетина случаи. Останалите умираха, и то в адски мъки. Конфедерацията обаче имаше подръка предостатъчно никому ненужни отрепки. Отначало всичко бе замислено просто като начин властниците да си осигурят лично безсмъртие, а също и да запазят най-творческите умове на цивилизацията. Сега на процеса му предстоеше доста по-сериозно изпитание.

Подбраха обект по много строги критерии и записаха, дигитализираха, раздробиха и съхраниха личността му в машините, за да създадат четирима негови двойници в твърде различни тела. Оригиналът щеше да се намира в космоса, извън сферата на микроба, затворен в специалния си модул и винаги със своя компютърен партньор. Микроскопични органични предаватели в мозъка на двойниците щяха да излъчват всичко видяно, чуто и свършено от тях. Изкуственият интелект трябваше да обработи суровата информация и да я вложи в съзнанието на супердетектива, за да се превърне тя в отчет за работата му. Накрая щеше да настъпи моментът за безпристрастен анализ на данните, събрани от пратениците по четирите планети на Диаманта.

Младият мъж се поколеба за миг.

— Ами ако все пак откажа? Нека се изразя по друг начин — ако се съглася, а моите… така наречени двойници откажат да ви сътрудничат, щом стъпят на планетите?

Крега се засмя малко зловещо.

— Осъзнайте какво ви предлагаме. Ако се справите със задачата, лесно можем да ви осигурим безсмъртие. Никоя друга награда няма да е достойна за успеха ви. Не сте религиозен и знаете, че отидете ли си от този свят, всичко свършва завинаги… Освен ако успеете. Тогава и вие, и дори вашите копия чрез въведените в съзнанието ви техни записи ще продължат нататък, ще пребъдат. Ще живеете! Мисля, че това е твърде убедителен довод.

Инспекторът се замисли.

— Чудя се дали и те ще се съгласят с вас — промърмори тихичко.

Четиримата владетели на Диаманта. Четирима невероятно могъщи хитреци, които трябваше да бъдат ликвидирани. Четири ключа към решението на загадката, която можеше да означава гибелта на човечеството. И пет проблема — главоблъсканици.

Нямаше нужда Крега да му предлага такава награда. И без нея едва ли би устоял на изкушението.

3

Отново влезе в командния си модул откъм стражевия кораб, който винаги бдеше около Диаманта на Уордън. Неуязвим за нападения, великанският космически съд беше истински град с всички удобства… и пълна сигурност. Никой от хилядите му обитатели не знаеше какво точно върши този човек, нито пък можеха да проникнат в неговия модул, за да разкрият евентуално тайната му.

— Нямаше те повече от три денонощия — сгълча го компютърът. — А през цялото време разполагахме с информацията от Харон.

— Знам, знам — изръмжа инспекторът. — Просто… почувствах нужда от малко отдих. Исках да пообщувам с хора от Конфедерацията.

Това признание го засрами, защото нанасяше тежък удар върху представата, която имаше за самия себе си. Но вече не беше същият — оня, който бе влязъл за пръв път в модула. Споделените преживелици и мисли с двойниците му на Лилит и Цербер бяха го променили неузнаваемо и това май никак не му харесваше. Не беше като да получаваш донесения от обикновени агенти — нали онези хора по планетите все пак бяха негови въплъщения!

А световете, където господстваха Четиримата владетели, противоречаха дори и в най-дребните подробности на принципите и убежденията, осмислящи живота му. Разбира се, не стигна дотам, че да вижда Конфедерацията с очите на престъпниците. Но когато копията на неговото „аз“ започнаха да се съмняват в идеалите си и накрая се отърсиха от тях като от пропукана черупка… е, това вече беше неочаквано.

Конфедерацията не му приличаше на съвършения рай, щом бе я погледнал отстрани. А му беше и доста трудно да отхвърли новата представа. Боеше се за душевното си равновесие, плашеше го мисълта, че ще трябва да осмисли още един живот, още едно предизвикателство към доскоро спретнато подредената му лична вселена. Разбираше какво беше го сполетяло, но и това не му помагаше особено.

Всъщност най-много се дразнеше от прозрението, че е човек като всички останали, жертва на същите страхове, чувства и недостатъци. Открай време се смяташе за нещо повече, за по-висше същество. Край на илюзиите…

Не пропускаше и факта, че вече бе научил твърде много. А добре съзнаваше, че за Конфедерацията той е само инструмент. Имаха нужда от него, за да свърши работата. После щяха да го унищожат, както се постъпва с някоя прекалено радиоактивна машина. Не се заблуждаваше.

Значи разгадае ли главоблъсканицата с Четиримата владетели, може да се смята за мъртвец. Верният му компютър като нищо щеше да запрати модула към най-близката звезда, или да го взриви, или пък да пусне убийствено силен ток… И вече не е в състояние дори да се откаже от задачата — нямаше да помогне пълното изтриване на съзнанието. Началниците му просто щяха да създадат друго копие чрез процеса на Мертън, за да го докарат до същото непоносимо положение.

Все пак първо трябваше да довърши започнатото. Значи той, а не компютърът, щеше да определи момента на гибелта. Ужасяваща ирония… Съдбата на цивилизацията, може би и продължението на човешкия род бяха в ръцете му. Но можеше да спаси или събратята си по раса, или себе си.

Най-сетне стигна до мъчителен компромис. Нека първо да намери решението, а после ще мъдрува как да постъпи. Най-много се тревожеше точно за него, за решението. Сигурно защото вече не виждаше заплахата от нашествениците само в черно и бяло.

Седна отново пред екрана.

— Пусни ми пълното сканиране на организма, наричан микроб на Уордън.

Появилото се пред него триизмерно изображение беше твърде чудновато. Донякъде напомняше за вирус, но с невъобразимо малки размери. Чужда на човешкия ум абстрактна скица с тъпички линийки и ямички, способна да се съчетава на атомно ниво с отделни молекули! Как да го наречеш живо същество, когато не е нищо повече от няколко химически съставки? Дори не променяше истински молекулата, обаче я контролираше напълно. Премахването му от неорганичните съединения се оказа сравнително лесно — винаги се окачваше в края им. Но попаднеше ли на въглеродна органика, дребосъкът тутакси се настаняваше по средата. Изолираш го и цялата верига от връзки се разпада… заедно с организма, от когото е част. Синтезираните вещества със своите странни и неестествени връзки също привличаха микроба, но не издържаха на нахлуването му. И неизбежно се разрушаваха.

Точно това даваше на Конфедерацията някакво предимство. Четиримата владетели и техните светове не можеха да си позволят съвършени технологии, внесени отвън. Правеха каквото успееха от суровини, които намираха по планетите и астероидите в самата система, защото микробът ги приемаше за „естествени“. А тежките метали бяха оскъдни по тукашните планети. Извличаха ги най-вече от спътниците на газовия гигант Момрат. Затова, макар в Диаманта да живееха мнозина специалисти, които лесно биха построили междузвезден кораб, просто нямаше с какво да го направят.

И все пак…

Невъзможно беше нещото на екрана да е живо, поне не в смисъла, който един биолог влага в думата „живот“. И отгоре на всичко не се вписваше в условията на Диаманта. Вярно, четирите обитаеми свята бяха съвсем различни, но животът там бе разбираем, логичен, съществуващ изцяло на въглеродна основа. По други светове, известни на Конфедерацията, се срещаха несравнимо по-екзотични създания.

Само че никъде нямаше и помен от дори най-бледо подобие на микроба. Изглежда тук също не му беше родното място. Нямаше предшественици, нямаше сродни организми, изобщо — никаква причина да се появи!

— Защо не е бил открит в пробите, взети първоначално с управлявани от разстояние сонди?

— Уредите не са били предназначени за откриването на такова явление — обясни компютърът. — Трябва да заложиш в тях съответната програма, за да получиш желаните от теб данни.

— Ама че тъпотия — промърмори младият мъж. — Нали изследователските експедиции уж откриват именно новите, непознати заплахи?

— Щом не си задал въпрос, едва ли е уместно да очакваш отговор — философски отбеляза машината. — С друга думи, никой не може да предвиди всичко. Но защо изведнъж проявяваш такъв интерес към стари данни? Нали не си въобразяваш, че нашествениците са самите микроби на Уордън?

— О, не! Дори и в цялата си съвкупност тези нищожни петънца няма как да развият съзнание. Само че нещо не се връзва… Все едно ненадейно да намериш айсберг край тропически остров. С никаква логика не можеш го обясни.

— Мнозина изследователи са отбелязвали тази особеност. Някои дори предполагат, че микробът има междузвезден произход. Бил е пренесен в Диаманта от заблуден метеорит и се е приспособил към местните условия. Това е предпочитаната засега хипотеза.

Инспекторът поклати глава.

— Но защо само на Лилит? Пък и… дали само на Лилит? Кое ни кара да сме сигурни, че тъкмо нашите хора са го разнесли по останалите три планети?

— Вече не можем да проверим има ли нещо вярно в съмненията ти. И четирите обитаеми свята са заразени.

— Това не прави проблема по-маловажен.

— Нима? Хипотезата за външния произход изглежда най-правдоподобна. Метеоритът е могъл да се пръсне на парчета, които са попаднали на планетите. И какво от това?

— Може би наистина няма значение — промърмори мъжът. — Значи сега разполагаме с информацията от Харон?

— Да.

— Жалко. Вече си мисля, че най-полезни ще ми бъдат данните от Медуза. Започвам да подозирам, че там ще намеря потвърждение за догадките си. Харон едва ли би добавил нещо ново.

— А не се ли опитваш просто да избегнеш още едно неприятно преживяване?

Инспекторът се постара да мисли безпристрастно. Така ли беше? Вярно, боеше се от поредната среща със свое огледално отражение, но себе си ли се опитваше да заблуди или компютъра?

Нагласи по-удобно креслото и се отпусна. Умната машина разположи сензорите по главата му, после вкара в организма необходимите вещества и започна прехвърлянето на информацията.

Отначало мъжът сякаш се рееше в полухипнотично състояние, сетне в ума му пак започнаха да изплуват образи. Само че сега те му се струваха по-ясни от собствените му мисли.

Лекарствата и невралните сонди бяха си свършили работата. Неговата личност и памет избледняха подобно на фон, мястото им зае почти същият човек, но — някак неуловимо различен.

— Заповядвам на агента да докладва.

Компютърът изпрати командата дълбоко в психиката му, която той, човекът, вече не контролираше.

Записващите устройства се включиха.

Мъжът в креслото прокашля. Мънкаше, пъшкаше, изричаше несвързани думи, докато съзнанието му пресяваше и подреждаше данните.

Накрая заговори.