Храмът на боговете

На моето семейство и приятелите ми

ПРОЛОГ

Океанът и издигащата се от него чвореста земя бяха без имена. Нямаше кой да им даде такива. С течение на вре­мето това щеше да се промени - тогава, когато мрачният първобитен свят, напълно пуст за момента, направеше още че­тири милиарда обиколки около Слънцето. Планетата не може­ше да се нарече мъртва, защото никога не бе виждала живот.

Досега.

Ако човек от далечното бъдеще някак си успееше да посети тези безименни обсидианови пясъци, той щеше да види коренно различен свят от неговия, свят, в който безброй вулкани бълваха пушек и прах към небесата, а повърхността представляваше течна покривка, чийто обем се увеличаваше с всеки изминал ден от лава­та, която планетата изхвърляше през пролуките в земната си кора.

Този хипотетичен наблюдател би станал свидетел на светли проблясъци в небето, видими дори през черните облаци, също толкова чужди за него, колкото и светът под тях. Там горе се во­деше една почти непрестанна игра на пресичащи небосвода ярки линии. Това бяха метеори: каменни и скални отломки, прекалено малки, за да успеят да преминат през космическия вакуум, тъй като атмосферното триене изгаряше градивните елементи, дошли от все още младата Слънчева система, на километри от Земята.

Колкото по-голям беше един метеор, толкова по-сериозен бе неговият шанс да оцелее прехода.

Сред мимолетните огнени проблясъци се появи нещо по-ярко. Не линия, а блестяща точка светлина, която на пръв поглед като че ли не помръдваше. Истината беше, че тя пътуваше със скорост над шестнайсет километра в секунда. Нейната непод­вижност бе просто зрителна измама - тя се беше насочила в черния бряг като куршум, изстрелян от звездите.

Появи се пламенна светлина. Скалата беше посрещната от изгаряща ударна вълна от плазма и с навлизането си все по-дълбоко в атмосферата външните ѝ слоеве се разпадаха. Метеорът беше доста голям, така че колкото и от масата му да изгореше, в крайна сметка той щеше да достигне Земята. Експлозията, при­чинена от сблъсъка с нея, щеше да е достатъчно мощна, за да заличи всичко в радиус от десетки километри.

Тогава се случи нещо невероятно.

Метеорът пламна отново, само че този път в електрическо синьо, а не в огненочервено. Последваха нови проблясъци, но те не идваха от летящата скала. Носеха се от небесата около нея, величествени гръмотевици, бързащи да достигнат Земята. Наблюдателят, ако той или тя съществуваха на това място, би забелязал определен модел в светлините, все едно биваха на­сочвани от някаква природна сила.

Скалата забави скоростта си.

Причината се криеше някъде другаде, не само в спирачния ефект на атмосферата. Метеорът губеше инерция, но за сметка на това в права пропорционалност се увеличаваше интензите­тът на светкавиците. Все едно светът долу се опитваше да пое­ме удара му... или да го отблъсне.

Но беше прекалено късно за това. Докато електрическата виелица бушуваше наоколо, метеорът продължи да пада. Заба­вяше, забавяше, но не беше достатъчно...

Удари се в брега със скорост няколко пъти скоростта на светлината, освобождавайки енергия колкото малка ядрена бомба. Ослепителна светкавица озари вулканичната местност, а от мястото на сблъсъка се издигна стена от огън. Десетки то­нове пулверизирана земна маса се надигна към небесата. Ма­кар сега да беше едва малка частица от размера, който имаше допреди няколко минути, пътникът от дълбините на Космоса лежеше нажежен до червено на дъното на новообразувалия се кратер, който бе с ширина повече от трийсет метра.

Океанът го намери.

Водата облиза устните на кратера, морето алчно се надиг­на, заявявайки претенции към новото пространство. Разпенена вълна се разби в метеорита¹¹ - нова експлозия разтресе брега, външните пластове на горящата скала започнаха да се разпадат в гъст облак от пара.

Постепенно се завърна безжизнеността на пейзажа. Светка­виците изчезнаха, черните облаци заеха местата си в мрачното одеяние, наречено небе. Не след дълго единственото движение беше безспирният плисък на вълните.

Метеоритът на дъното на новообразуваната се лагуна беше станал още по-малък, останало бе само неговото сърце. За пър­ви път от незапомнени епохи този странен пурпурен камък беше подложен на различни условия от тези на суровата праз­нота на Космоса. Водата бе намерила своя път до всеки един отвор в него.

Измина известно време, цели шест дни, преди нещо да се случи. Дори тогава, нашият пътуващ във времето наблюдател, щеше да се нуждае от микроскоп, за да го види, и пак нямаше да е особено впечатлен от резултата.

Едно малко мехурче, продукт на химическия процес, осъ­ществен в грубата скала, се освободи от нея и се насочи към повърхността, за да се изгуби мигновено сред пенестите вълни на океана. Съвсем не беше най-впечатляващото начало.

Но все пак беше някакво начало.

Животът беше дошъл на планетата Земя.

1

Четири милиарда години по-късно

Зимбабве

Жегата и вонята не можеха да се избегнат, както не може­ше да се избяга и от самата килия. Дебелите стени от ка­мък и пръст на някогашния пионерски форт задържаха топлината като тухлена пещ, а малките, покрити със здрави ре­шетки прозорци, които осигуряваха единственото проветрение в помещението, бяха отворени точно срещу редицата клозети в двора на затвора.

Форт Елена. Адът на земята за онези нещастници, имали ло­шия късмет да бъдат затворени тук от деспотичния режим на страната.

В единия от тъмните ъгли на килията се беше опънал като статуя брадат мъж; донякъде неподвижността му се дължеше на жегата, донякъде на факта, че всяко движение му носеше нова порция болка. Докараха го в затвора предния ден, където, като подарък за добре дошъл, беше пребит от група пазачи. След това го заведоха в една мрачна стая, където ухилен мъж му нап­рави демонстрация в реални условия на безбройните инстру­менти за мъчение, с които разполагаше. Просто пример, както го увериха. Цялото шоу щяло да бъде изнесено съвсем скоро.

В този момент някой друг беше заел мястото му в стаята за мъчения, писъците на клетника ехтяха по коридорите на затво­ра. Пазачите бяха влачили жертвата покрай килията му, за да може да чуе отчаяните ѝ молби за милост. Поредният пример, поредната демонстрация. Ти си следващият.

До ушите му достигна нов звук, този път от вън - усилващо се металическо боботене. Наближаваше хеликоптер.

Мъжът се изправи болезнено и тръгна към прозореца. Беше свикнал с лошата миризма от тоалетните, но присви очи срещу ярката дневна светлина; униформени мъже бързаха да се под­редят в параден строй на двора. Зад тях вървеше директорът на затвора - нисък и дебел мъж, с лице на жаба зад малки очила със златни рамки. От погледа му ставаше ясно, че посещението е важно.

Ледени тръпки побиха затворника. Добре знаеше кой се на­мира на този хеликоптер.

Някой, който имаше доста сериозна причина да го мрази.

Летателният апарат се спусна надолу и вдигна облак от прах и пясък. Беше стар „Алует III“, френско производство, лекото­варен, разновидност „Джи-Кар“, което означаваше, че разпола­га с чифт картечници. Истински ветеран от гражданската война, която доведе до независимостта на Зимбабве през 1980... сега служеше за транспортно средство на един мъж, който се сра­жава в тази война като младеж и си извоюва прякора Месаря, с който се гордееше до ден днешен.

Този мъж беше Гамба Буду.

Един от пазачите отвори вратата на кабината и оттам излезе Буду с високо вдигната глава, изглеждаше така, сякаш предиз­викваше въртящата се перка над главата му да го нападне. Въ­преки изпепеляващата жега той носеше костюм с безупречна кройка и дълго черно палто, чийто подгъв плющеше, докато мъ­жът крачеше към директора на затвора. Слънчевата светлина се отрази в огромен златен пръстен на средния пръст на дясната му ръка, който беше инкрустиран с блестящ смарагд. В същата ръка държеше някакво оръжие, което, подобно на бастун, заби­ваше в земята с всяка своя крачка.

Ръкохватката на мачетето беше украсена със златни нишки.

Брадатият мъж помнеше добре това острие. Преди няколко години, в схватка с командира на милицията, го беше използвал срещу него. Резултатът бе дълбок V-образен белег в тъмната кожа на зимбабвиеца. Тогава, по време на схватката, бузата на чернокожия беше срязана в подобие на втора уста.

Брадатият се усмихна леко. Това нараняване беше само кап­ка в морето пред онова, което заслужаваше подобен садист и убиец като Буду, но наред с множеството неприятни черти на изверга можеше да се нареди и суетността: всеки поглед в огле­далото щеше да му носи едно малко наказание.

Усмивката на затворника се стопи, когато официалностите бързо свършиха: Буду и директорът на затвора влязоха в сгра­дата. Скоро щяха да дойдат в килията му. Мъжът се върна в мръсния си ъгъл.

Звукът от наближаващи стъпки се примеси с писъците на мъченика. Дървеният капак на шпионката потъна, след което се чу тракането на ключ в ключалката. Тежката врата се отвори. Пръв влезе един от пазачите с насочен пистолет към неподвиж­ната фигура, която не помръдваше нищо друго освен очите си. Последва го директорът, голямата му уста беше разтеглена в доволна усмивка, а след него вървеше самият Буду. Върхът на мачетето дрънчеше в каменния под.

- Каква приятна изненада - започна чернокожият. Дълбоки­ят му глас беше изпълнен със злорадо задоволство. - Еди Чейс.

Оплешивяващият англичанин вдигна поглед.

- Охо, к’во ста’а - отвърна той с остър йоркширски акцент. - Как е лицето?

Буду се намръщи и белегът му промени своето местополо­жение.

- Излекувано е.

- Кой е пластичният ти хирург? Доктор Франкенщайн ли?

Директорът на затвора гневно щракна с пръсти и пазачът срита Еди в хълбока. Щеше да му нанесе още един ритник, но Буду го спря.

- Остави го - изръмжа зимбабвиецът, след което прокара върха на мачетето по пода; звукът беше неприятен като стържене на нокти по черна дъска. - Имам намерение да се позаб­авлявам с него.

Еди притисна натъртените си ребра.

- Организираш голямо парти с торта и желе за мен ли?

- Единственото, което ще организирам за теб, е изхвърлянето на трупа ти в септичната яма - отвърна Буду и отново застърга с мачетето по каменния под. - Причини ми доста неприятности, Чейс - и в личен, и в професионален план. Да прекараш онези престъпници през граница, изглеждах като глупак пред прези­дента. Отне ми доста време, докато си възвърна доверието му.

- Да напуснеш страната, ’щото не искаш близките ти да бъ­дат изнасилени и убити, не те прави престъпник.

Буду изсумтя саркастично.

- Ако си срещу президента, значи, си срещу закона. В стра­ната ми има прекалено много престъпници - този затвор е пъ­лен с тях. Трябва да се оправяме някак си. Да пипаме с твърда ръка. - Мъжът млъкна за миг, за да се наслади на един писък, който се понесе от стаята за мъчения. - Като в случая с твоя приятел Струтър. Онова куче на войната, което всява разми­рици и осигурява наемници за престъпниците. Такива като теб, Чейс.

- Вече не съм наемник, друже. Смених професията.

- И аз така чух. В Зимбабве също получаваме новини от све­та, независимо лъжите, които се носят за нашата страна. Ожени се за американка, нали? Моите съболезнования. - Чернокожият се засмя гръмогласно. - Също така чух, че си имал някакви не­приятности, тъй ли е? Издирван си за убийството на офицер от Интерпол! Едва не се поддадох на изкушението да те предам в ръцете им. Но тогава... - обърна лицето си към затворника, за да му покаже обезобразената си буза - ...се сетих, че ми причи­ни това.

- Удоволствието беше мое - отвърна му Еди със сардонична усмивка на лице.

- Съвсем скоро удоволствието ще е мое. - Буду се приближи до него, продължаваше да почуква с мачетето по пода. Нареди на пазача:

- Дръж го.

Еди получи нов ритник, доста по-силен от първия. Докато се опитваше да си поеме въздух, нападателят му го хвана здраво и го притисна в стената.

- Така - започна Буду с нещо средно между усмивка и озъбване. Вдигна острието и сряза единия от мръсните парцаливи ръкави на Еди - както и кожата под него. Платът се обагри в тъмно червено.

Англичанинът потисна напиращия в него болезнен вик.

- Шибан педераст!

- Когато разбрах, че си бил арестуван, наострих мачетето си. Специално за теб.

- Надявам се също така да си го стерилизирал - отвърна му Еди, когато пазачът го пусна. - Не искам да пипна нещо. - Ог­леда раната си. Буду не се шегуваше, че оръжието е било точе­но наскоро; острието бе лизнало едва ръката му, но това беше достатъчно, за да отвори дълбока рана в нея.

Чернокожият отново избухна в смях.

- Разочарован съм от теб, Чейс. Знаеше, че си мъртвец, ако отново се върнеш в Зимбабве - не ме разбирай погрешно, ад­мирации за смелостта ти - но е било глупаво да го сториш тол­кова открито. Наблюдавахме всички контакти на Струтър. Да не си мислеше, че сме те забравили? - Буду посочи към лицето на Еди. - Брада! Това ли ти е маскировката? Много тъпо от твоя страна. Навярно престоят ти в Америка, с всичките му там удобства покрай брака... забравил си какъв е светът в действи­телност.

- Не съм - възпротиви се англичанинът. Буду тъкмо щеше да каже нещо, когато на прага на килията се появи някакъв чи­новник и направи знак, че желае да разговаря с директора на затвора. Двамата мъже си обмениха няколко думи и погледнаха към Еди подозрително, преди командирът на милицията да се присъедини към тяхната sotto voce²¹ дискусия.

След малко Буду изпусна едно остро „Ха!“ и като размахва­ше небрежно мачетето, се обърна към англичанина:

- Къде е, Чейс?

- Кое? - учуди се Еди, лицето му беше превъплъщение на невиността.

- Имаш радиопредавател в теб. Моят пилот го е засякъл, а с приемника на затвора е успял да установи местонахождението му. Тази килия.

Директорът зае отбранителна позиция:

- Претърсихме го, когато го доведоха тук.

- Явно не както трябва - сопна му се Буду, от погледа му стана ясно, че ще има наказания за това недоглеждане. - Та ето защо си бил толкова невнимателен, когато си дошъл да спася­ваш Струтър. Смятал си, че предавателят ще помогне на твоите приятели да ти отърват кожата, ако изпаднеш в затруднение. - Чернокожият поклати глава. - Не и от тук, Чейс. Не и от Форт Елена. Кажи ми къде е? Или искаш да те режа на парчета, дока­то го открия? - мъжът вдигна отново мачетето.

С пораженческо изражение на лицето Еди разкопча панта­лона си.

- Да не се надървите, пичове. - Бръкна в задната част на бе­льото си - това действие не му беше особено приятно - и изва­ди малък цилиндричен предмет от онова място, което слънце не го огряваше. - Ох! Мамка му, нямате си идея колко гадно беше това. Насълзиха ми се очите.

Буду посегна за предавателя, но забеляза противното „пок­ритие“ върху метала и нареди на пазача да стори това вместо него. Мъжът го взе с отвращение и го задържа пред висшес­тоящите си, за да могат да го огледат. Беше близо осем санти­метра дълъг и около два сантиметра и половина в диаметър. В единия си край бе заоблен, а в другия, който беше плосък, мига­ше малка червена лампичка, до която се намираше миниатюрен прекъсвач.

- От това ключе ли се изключва? - попита Буду. Англичани­нът кимна.

Командирът на милицията направи знак на пазача и той на­тисна прекъсвача с палец. Лампичката угасна. Чернокожият се ухили и се обърна към Еди отново:

- Не трябваше да настройваш предавателя на военна често­та, Чейс. Глупава грешка.

- Тъй ли, не знаех - отвърна Еди. Неочакваната увереност в гласа му беше придружена от далечни, приглушени строполявания, които идваха някъде отвън. Буду замръзна, някак си за един миг нещата се бяха променили. - Предавателят нямаше за цел да осведоми другарчетата ми, че аз съм тук. - Широката усмивка на англичанина разкри празното пространство между предните му зъби. - Имаше за цел да ги уведоми, че ти си тук.

Еди падна на земята и закри главата си...

Нарастващият вой навън подсказа на Буду какво следва, но беше прекалено късно, за да може да стори нещо - един снаряд удари затвора.

Експлозията отвори дупка в тавана на коридора, няколко шрапнела попаднаха в главата и гърба на чиновника. Директо­рът също беше поразен, ударната вълна го захвърли в килията. Буду и пазачът бяха съборени на земята от последващите дето­нации в сградата.

Еди вдигна главата си, когато първата поредица от експло­зии секна. Всичко вървеше по мед и масло, бомбите трябваше да бъдат изстреляни в определени точки от килията му, точно когато предавателят бъде изключен. Доста рискован план, но англичанинът имаше доверие в качествата на своите сътрудни­ци. Снарядите бяха разположени в ранните часове на утрото на върха на малка планинска верига, която се намираше на ки­лометър и половина от форта; разстоянието до затвора беше измерено с помощта на лазерен далекомер. Засега всички из­числения бяха точни.

Вратата на килията висеше на пантите си, стената до нея беше разрушена. Лъч слънчева светлина си проби път през дуп­ката в тавана и облака прахоляк.

Чейс скочи на крака. Най-близо до него се намираше паза­чът, който излезе от унеса, опита се да се изправи и да насочи пистолета си срещу затворника...

Англичанинът хвана ръката му и я изви зад гърба... чу се изстрел. Куршумът се заби във вратата.

Звукът събуди директора на затвора. Той потърси своето собствено оръжие, широкото му лице беше изкривено от пани­ка и ярост.

Еди изви още повече ръката на пазача, дулото на пистоле­та се опря в долната част на гърба му. Показалецът му беше върху този на пленника му. Четири изстрела разкъсаха стомаха на охранителя. Куршумите, независимо че бяха деформирани и сплескани от преминаването си през тялото на мъжа, стигнаха до директора на затвора и пробиха плътта му. Той изпищя и се сви от болка, бързо забрави за пистолета си.

Чейс измъкна оръжието от ръката на мъртвия охранител, ос­тави трупа му да се строполи на пода и потърси Буду. Зимбабвиецът стоеше на колене, с длани опрени в земята. Примигваше от болка и дезориентация, погледът му попадна върху мачетето, украсената му дръжка беше на няколко сантиметра от него. Той я хвана...

Кракът на Еди се стовари върху острието.

Буду вдигна глава и се озова пред димящото, окървавено дуло на пистолет.

- Хайде, нервак - изръмжа англичанинът. - Да вървим. - Чернокожият отдръпна ръката си. Чейс се наведе за мачетето. Отвън се разнесе пронизителна за слуха аларма - както и някак­во далечно топуркане. - Знаеш ли, ако бях на твое място, щях да залегна.

Чернокожият прикри главата си точно когато поредният сна­ряд порази целта си. Експлозиите бяха далечни, но разтресоха добре килията, кулите на пазачите бяха направени на трески, а сглобяемата административна сграда беше разрушена, останки­те от нея колабираха върху персонала на затвора вътре.

Еди сръга Буду с мачетето. Отвън пилотът на хеликоптера правеше отчаяни опити да излети.

- Хайде, ставай. Ставай! - Англичанинът посочи към счупе­ната врата. - Мърдай.

Зимбабвиецът нямаше друг избор, освен да се подчини, въп­реки това гласът му беше изпълнен с предизвикателство:

- Къде ме водиш?

- В дългосрочен план ли? Ботсвана. В краткосрочен - про­дължи Чейс, като истински се наслаждаваше на обърканата фи­зиономия на пленника си - ще довършим онова, заради което дойдох тук - ще освободим Струтър. Води ни.

- Не можеш да се измъкнеш от тук - изсъска Буду, докато излизаха от килията. От дупката в тавана до тях достигна ревът на хеликоптера, който най-накрая полетя. - Главният портал е затворен, а снарядите ви няма да го разрушат - знам това, за­щото по време на войната нападнах форта. Трябва ти танк. А ти нямаш такъв.

- Остави ме аз да се тревожа за тези неща - отвърна му Еди. Отново го ръгна с мачетето, доста грубо този път. - Хайде, раз­мърдай си задника.

Буду изсумтя, но тръгна надолу по коридора, като стъпваше по отломките, покрили пода. Англичанинът вървеше на няколко крачки зад него. Последва нова експлозия навън: едно от пре­возните средства на двора беше избухнало. Щеше да има още един, последен обстрел със снаряди, после всичко зависеше от превземането на главния портал.

Преминаха покрай една от килиите, оттам се разнесоха фре­нетични викове и думкане, мъжът в нея отправяше молби на езика шона³¹. Еди опита да отвори вратата, но за целта му беше необходим ключ. По дяволите! Трябваше да вземе комплекта на пазача...

Пред очите му се появи един охранител, в ръката си дър­жеше пистолет. Зарадва се, като видя Буду... после осъзна, че командирът не е сам, и вдигна оръжието си.

Еди беше по-бърз от него. Един-единствен изстрел и охрани­телят падна по гръб, от раната на челото му бликна кръв.

Зимбабвиецът се завъртя с намерението да се възползва от ситуацията, но англичанинът вече беше насочил пистолета си към него.

- Вземи му ключовете и отвори килията - нареди му.

Буду го изгледа с изпитателен поглед, на лицето му се чете­ше пресметливо изражение.

- Защо просто не ме убиеш? - попита по-скоро реторично, отколкото с безпокойство чернокожият. На лицето му се беше появила лукава физиономия. - Не можеш, нали? Трябвам ти жив.

- Не точно - обясни му Еди. - Аз те искам жив, защото ще ми платят повече.

- Нали вече не си наемник - смръщи се Буду, когато смисъ­лът на думите на Еди достигна до ума му. - Някой ти е платил? Кой?

- Как кой, същите онези, които прекарах през граница пос­ледния път, когато бях тук. Както и някои други избягали зимбабвийци. - Гласът му стана по-суров. - Хора, които са изо­ставили семействата си по принуда. Заради теб, защото ти си ги държал в плен. Изгарят от желание да те видят отново - на тяхна земя. - Арогантността в погледа на Буду се замени от ис­тински страх. - Основната причина да съм тук е Струтър, но да те предам на онези хора, си е бонус. Не ме разбирай погрешно, ако опиташ нещо глупаво, ще ти пръсна главата и ще събера останките от нея в раница. Хайде, отваряй вратата.

Чернокожият изпълни заповедта. На прага на килията се по­яви измъчен мъж, с подуто от раните лице, който се втурна да излиза... но отстъпи назад в мига, в който видя кой е неговият освободител.

- Всичко е наред, ела - успокои го Еди и насочи пистолета си в тила на Буду, за да покаже на изплашения затворник, че раз­положението на силите е променено. Англичанинът надникна в килията и видя, че мъжът не е сам; имаше още петима в това тясно, задушно пространство, всичките носеха белезите на наскорошни побои. Хвърли ключовете в помещението. - Изкарай всички навън, бъдете готови да бягате, когато видите сигнала.

- Какъв ще е той? - попита затворникът.

Еди се ухили.

- Няма как да го пропуснете. - Удари Буду с мачетето, до­като мъжете напускаха килията, за да предотврати евентуален мръсен номер от негова страна. - Размърдай се.

- Пускаш тези предатели, тези боклуци на свобода? - изсъс­ка командирът на милицията през зъби. - Ще те убия заради това, Чейс!

- Добре, добре - отвърна Еди и сви рамене. - Хайде първо да освободим още един боклук, а?

Буду се опита да прикрие безпокойството си и продължи по коридора, Еди го следваше по петите. Освободиха още хора от килиите им. Нова серия експлозии разтърси стария форт: това беше последната атака. Ако нещата се движеха по план, затво­рът вече трябваше да е в пълен хаос, с прекъснати комуникации и без повечето от отбранителните си установки. Следващата фаза - осигуряването на път за бягство - навярно беше влязла в сила.

Освобождаването на зимбабвийските политически затвор­ници беше голям хуманитарен акт, но не заради това Еди бе дошъл тук. Интересуваше го един-единствен затворник: мъжът зад стоманената врата, която се изправи пред тях.

Англичанинът допря ухо до решетъчното прозорче, опитва­ше се да чуе нещо от другата страна, въпреки пронизителната аларма. Това, че не беше затворено, говореше достатъчно. Ста­ите за мъчения, чиято цел беше извличането на информация, бяха шумоизолирани, зверствата, които се случваха зад стените им, биваха достояние единствено за мъчителя и неговите жерт­ви. Целта на отвореното прозорче беше всички в килиите да чуват писъците. Тази форма за мъчение бе изключително коварна, защото на разпитващия не се налагаше дори да докосва с пръст останалите мъченици.

Еди чу тежко дишане от другата страна на вратата. Всичко друго беше прикрито от алармата и неговия не толкова добър слух, който беше повреден от годините, прекарани сред стрелби и експлозии.

- Отвори я - заповяда на чернокожия.

Зимбабвиецът го изгледа стръвнишки, но изпълни заповедта.

- Аз съм, Буду - съобщи той.

Не последва отговор. Зимбабвиецът пристъпи плахо в стая­та. Еди го следваше на две крачки зад него. В далечния край на мрачното помещение стоеше мъжът, който англичанинът дойде да спаси: Джони Струтър, кениец с наднормено тегло, в средата на четирийсетте си години. Беше окован с лице към стената, голият му гръб бе подут и покрит с кървящи линии, причината за тях беше бой е камшик. Наоколо се носеше остра, неприятна миризма от изгоряло месо. Белезите по раменете и плешките на Струтър бяха достатъчни за Еди да разбере, че източникът на аромата не е някоя загоряла пържола. На малка масичка бяха подредени инструменти за мъчение, някои от които показани - и приложени - на Чейс предния ден.

Липсваше само операторът. Страхливецът беше офейкал при първия знак за опасност. Камшиците, куките и поялниците не бяха отбранително средство срещу бомбите и куршумите.

Еди посочи към Струтър.

- Свали го.

Буду отключи оковите, като през цялото време беше държан от англичанина на мушка. Когато и последната скоба беше от­ворена, въздебелият мъж се строполи на пода; стенеше.

- В ъгъла - нареди Чейс на зимбабвиеца и отиде да провери затворника.

Струтър се насили да отвори очи.

- Чейс? - учуди се той. - Еди Чейс! Боже в небесата, наис­тина си ти! Замалко да не те позная с тази брада...

- Можеш ли да ходиш? - попита го англичанинът с не осо­бено любезен тон.

Кениецът се опита да свие краката си и смръщи лице.

- Не знам. Откакто ме арестуваха, преживях доста, стари приятелю. Ще се наложи да ме носиш.

Погледът на Еди беше смразяващ.

- Нека се уточним, Струтър. Не съм ти „стар приятел“, нито пък ще ти мъкна дебелия задник. Искам едно-единствено нещо от теб - информация - тъй че ако не можеш да се движиш, ще те окова отново стената и да те вземат мътните.

Кениецът бързо се изправи на крака.

- Като се замисля, май мога да ходя.

- Радвам се, че се разбираме толкова добре. - Чейс се обър­на към Буду. - Хайде, тиквенико, да вървим. Струтър, вземи мачетето. Ако хубавецът опита нещо глупаво, намушкай го.

Кениецът пое оръжието и погледна зимбабвиеца.

- Ще направя голяма услуга на света, ако го убия на място.

- Знам, но ако го предам жив, ще получа малко кинти.

- Върнал си се в бизнеса? Смятах, че си го напуснал зави­наги.

- Само временно съм обратно в играта - отвърна Еди и оти­де до изхода на стаята. Единствените хора навън бяха затвор­ници, някои от тях бяха взели оръжията на пазачите и стреляха през една врата към двора. Форт Елена се беше превърнал в бойно поле.

Макар директорът на затвора да беше мъртъв, служителите му продължаваха да изпълняват функциите си. Съвсем скоро някой щеше да поеме управлението и да отвърне на удара. Оръ­жейниците бяха унищожени, но пазачите още разполагаха със сериозна огнева мощ.

Буду също беше наясно с това.

- Няма да успееш да се измъкнеш - каза той и направи по­дигравателен жест към затворниците: - Мислиш, че тези гладни кучета могат да пробият през портала?

- Не - отвърна Еди и се насочи към изхода. - Но познавам някой, който може.

Сякаш по поръчка, навън се разнесоха изстрели - по обър­каните физиономии на затворниците Еди разбра, че те не са били предназначени за тях. Предпазливо надникна към двора. Наблюдателниците се бяха превърнали в димящи развалини, а от разрушената административна сграда се стелеше колона че­рен пушек. Наблизо гореше някакъв автомобил. Къде ли бяха пазачите?

Няколко униформени бягаха по двора към стъпалата, издя­лани в дебелата защитна стена на форта, бързаха да се присъе­динят към колегите си на върха ѝ, които стреляха срещу нещо извън затвора.

Нещо, което приближаваше.

Въздухът се изпълни от дълбоко ръмжене. Очите на Буду се разшириха.

- Значи, все пак имаш танк!

- Не точно - обясни Еди, - но върши същата работа. - Усмихна се. - Виж ми гибелдозера⁴¹.

Главният портал беше премазан.

През облак от прах и дизелов пушек се разнесе ревът на ог­ромен булдозер, греблото му беше вдигнато като таран - това съвсем не беше обикновена подемна машина. Двигателното отделение и кабината бяха покрити със стоманени прегради.

Куршумите на пазачите дрънчаха безполезно върху бронята на чудовището, докато то навлизаше в двора.

Гибелдозерът не беше просто непробиваем магнит за изстре­лите. Той имаше свои собствени оръжия. В защитните прегра­ди на кабината се появиха отвори, от които лъснаха дулата на картечници. Те отвърнаха на огъня на пазачите. Защитниците на затвора се гърчеха и падаха под градушката от куршуми. Ма­шината избоботи, докато превръщаше една кола в неузнаваема метална купчина боклук.

Еди викна на затворниците:

- Чуйте ме! Това е шансът ви за бягство - пред портала ще дойдат камиони. Когато ви дам знак, бягайте към тях!

Буду беше безсилен в своята ярост:

- Английско копеле! Защо помагаш на тези предатели да из­бягат? Ще те убия заради това... не, ще ме молиш да те убия, след като приключа с теб!

Затворниците настръхнаха, когато разбраха самоличността на зимбабвиеца. Еди им показа кой командва, като насочи пис­толета си в главата на Буду.

- Дръж си устата затворена или ще те дам на тези момчета. Ще видим кой ще моли тогава.

Изпълнените с мъст погледи на заобиколилите го мъже нака­раха зимбабвиеца да вземе мъдрото решение да запази мълчание.

Оглушителна експлозия разтресе сградата и светлините угаснаха. Еди видя гибелдозера да се отдалечава от горящите останки на генераторите на затвора. Недалеч от главния портал, по прашния път към форта, приближаваше пикап.

- Ако имате оръжия, пригответе се да ги използвате! - каза на затворниците. - Ако нямате, бягайте към портала... сега!

Самият Чейс хукна към двора, държеше пистолета си в бой­на готовност. Зад него бяха Струтър и Буду. Бегълците също ги следваха.

Гибелдозерът се запъти към портала с ръмжене, оставяйки на Еди да се разправя с останалите пазачи. Един от тях надник­на зад ъгъла и откри огън по бегълците, но бързо се строполи с рана в гърдите - англичанинът му бе върнал услугата.

Други двама охранители се надигнаха от укритията си зад една стена и започнаха да стрелят с пушки. Чуха се писъци, някои от затворниците бяха улучени. Чейс се прицели в новата заплаха, но беше изпреварен от мъжете в гибелдозера, които оперираха с картечниците. Стената стана на пух и прах под ав­томатичния огън, куршумите преминаха през телата на двамата пазачи и ги превърнаха в кървави пихтии.

Бегълците също отвръщаха на атаката. Останалите живи пазачи осъзнаха, че са числено превъзхождани от врага, и се опитаха да се изтеглят. За тяхно съжаление, бяха засечени от автоматичните откоси на гибелдозера.

Еди беше близо до портала. Видя, че пикапът е спрял отвън, други превозни средства също наближаваха. В тях се намираха членове на съпротивата срещу жестокото правителство на Зим­бабве, много от тях бяха принудени да се надигнат, след като семействата и приятелите им бяха затворени в места като Форт Елена.

Един мъж излезе от автомобила и енергично замаха на ан­гличанина. Това беше Банга Нандуро, един от мъжете, заедно с които Чейс планира цялата операция.

- Побързайте! - провикна се Банга. Еди и затворниците се запътиха към превозното му средство. Няколко мъже излязо­ха от новопристигналите камиони и започнаха да помагат на бегълците да се качат.

Чейс прибяга до Нандуро, оръжието му беше готово за действие; англичанинът се оглеждаше за снайперисти.

- Радвам се, че успя - каза на приятеля си зимбабвиецът. Буду и Струтър също се присъединиха към тях.

Банга кимна разсеяно, очите му бяха приковани към мъжете, които идваха през портата. Разпозна един от тях и въздъхна.

- Чиноязу! - изрече и хукна към брат си.

Еди потупа сърцето си с длан:

- Става ти едно хубавичко тук, нали? - Лицето на Буду се изкриви до неузнаваемост.

Всички затворници бяха минали от другата страна на порта­ла, където се намираше гибелдозерът; машината запречи пътя, за да не може никое превозно средство да напусне комплекса. Една от металните прегради на кабината се падна на земята и издрънча. Двама зимбабвийци с картечници излязоха от нея, както и един огромен белокож, който се измъкна от тясното за него пространство и се изпъна. Видя Еди, помаха му весело и скочи от булдозера; в ръката си държеше ръчна граната, мах­на иглата ѝ, запрати я зад гърба си в кабината и се оттегли на безопасно разстояние. Експлозията унищожи управлението на машината и превърна импровизирания танк в изключително солидна преграда.

- Малки човече! - провикна се Олег Максимов на Чейс. - До­бре ли си, да! - Брадатият руснак го грабна в меча прегръдка.

- Да, добре съм - изсумтя англичанинът. - Добре, добре, това вече боли! - Ухиленият Максимов го пусна. Еди видя без­брой червени петна по лицето и ръцете на мъжа: бяха изгаря­ния от свистящи парчета от куршуми в кабината. - Да не си се изгорил?

- Да, малко - отвърна Олег и извади силиконовите тапи от ушите си; без тях звукът от стрелбата щеше да е оглушителен. Усмихна се. - Чувството е приятно.

- Доста си странен, Макс. - Преди години мускулестият ги­гант беше улучен с куршум в главата и оцеля, но оттогава за­почна да чувства болката по различен начин. Всъщност тя му доставяше удоволствие. Това, както Еди вече бе разбрал, пра­веше бившия агент на Спецназ изключително опасен опонент.

За щастие, сега се бореха на една и съща страна.

- Добра работа, Олег - похвали Максимов, преди да се вър­не при бегълците. По негови изчисления почти сто затворници бяха освободени; зачуди се дали щеше да има достатъчно място за тях в камионите. - Хайде, размърдайте се! - провикна се към тълпата да побърза.

- Къде си мислиш, че ще отидат всички те? - попита го саркастично Буду и погледна на запад - Ботсвана беше само на шестнайсет километра. - Границата се пази добре, никога не биха успели да я прекосят. А ако останат в Зимбабве, ще ги намерим. Няма къде да се скрият.

- Това не е твой проблем - отвърна Еди. Последният беглец се качи в един от камионите, хората бяха толкова натъпкани, че имаше голяма вероятност някой да падне по пътя. Първото превозно средство потегли. - Давай, Банга, настъпи педала. Не искам да си изпусна полета.

Зимбабвиецът помогна на брат си да се качи в кабината на пикапа, след което се намести на шофьорското място. Чейс скочи отзад, оръжието му беше насочено към Буду, който, заедно със Струтър и Максимов, го последва. Превозното средство тръг­на, но не по пътя след останалите камиони, а направо през храс­талаците. Достигнаха ги няколко изстрела от форта, но те бързо се отдалечиха на разстояние извън обхвата на куршумите.

Банга продължи да кара през ветровитото поле. След някол­ко минути пред тях се появиха изоставени строежи. Колоните им се издигаха като мъртви ръце към небето, те бяха началото на онова, което трябваше да бъдат циментови здания, но поради колапса в икономиката на Зимбабве се наложи проектът да бъде прекратен. Гибелдозерът, в първоначалния си вид, беше част от изоставеното in situ⁵¹ оборудване.

От строежа започваше широк път, който стигаше до магис­тралата на няколко километра на юг, той беше разширяван и изглаждан, за да може да се извозва тежко оборудване по него. Еди се надяваше да е подходящ за още една форма на транс­порт...

- Ето я! - изкрещя Максимов и посочи към небето. Англи­чанинът погледна нагоре и видя снижаващия се яркожълт лета­телен апарат.

За негова изненада, не беше този, който очакваше.

- Какво, да го вземат мътните, е това? - учуди се той, докато големият, тромав биплан⁶² мързеливо се спускаше към импро­визираната писта. Колкото повече се доближаваше до земята, толкова по-бавно се движеше, в един момент изглеждаше така, все едно съвсем бе спрял. Тогава, с леко повдигане на носа, самолетът се приземи на пътя, подскочи за миг и спря близо до недовършените сгради.

Банга подкара пикапа до биплана. Струтър ръгна Буду в гър­ба с мачетето, а Еди скочи от каросерията и прибяга до летател­ния апарат. Една от вратите в задната му част се отвори.

- Ти Ди! - опита се да надвика рева на двигателя. - Какъв е тоя боклук, да го вземат мътните?

Тамара Дефенде се намръщи.

- И аз се радвам да те видя, Еди - отвърна жената със своя мелодичен намибийски акцент.

- Какво стана с пайпъра⁷³? Очакваше Тамара да пилотира своето обичайно такси „Туин Команчи“⁸⁴.

- Не ти ли се похвалих? Вече имам два самолета - бизнесът се разраства. Предположих, че този път може да ти трябва нещо по-голямо. - Тя кимна към Максимов, който водеше Струтър и Буду към летателния апарат. - Страхувах се, че Олег може да не се събере в пайпъра.

Еди хич не беше впечатлен.

- Но... това тук е някаква калпава реликва! Биплан е, мътни­те да го вземат. Кой го е правил, братята Райт⁹⁵ ли?

- Руско производство е - отвърна Ти Ди в защита на своя самолет. - „Антонов“¹⁰¹...

- „Антонов“ Ан-2, да, знам. - Военната подготовка на Еди включваше разпознаване на летателни апарати. Той се качи в изключително просторния трюм, следван от тримата мъже. - Мисълта ми беше, защо въобще си купила това чудо? Трябва да е на шейсет години!

- Да бе! Само на трийсет и девет е, по-млад е дори от теб...

- Всъщност и аз съм на толкова - възпротиви се англичани­нът. - Все още не съм навършил четиресет.

- ...по-евтин е, по-прост, даже мога да го ремонтирам в храс­тите с чук и гаечен ключ, ако се наложи.

- Единственото, което ме интересува, е дали е бърз? - по­пита Еди, помаха за довиждане на Банга и затвори вратата на самолета.

- Не особено, но това е Африка. Нещата тук стават бавно.

- Повярвай ми, веднъж да се разчуе какво се е случило в затвора, правителството ще реагира доста бързо.

Привлекателната млада пилотка схвана намека, забърза към кабината и се покатери през сводестия отвор в кокпита¹¹². Еди провери другите пътници. Явно Струтър споделяше подозре­нията му за въздушните качества на този така наречен „Анто­нов“, защото се беше опасал здраво с коланите. За разлика от него Буду беше пристегнат единствено от смразяващия поглед на Максимов.

- Никога няма да се измъкнете - изръмжа зимбабвиецът, до­като Еди заемаше мястото до това на Струтър. - Не и в тази антика.

- Само шестнайсет километра са до границата - напомни му англичанинът. - Дори и това нещо може да ги прелети, преди някой от вашите бойни самолети да ни достигне. - Ти Ди фор­сира двигателя, завъртя руля на сто и осемдесет градуса и се върна на пътя. Руският „Антонов“ заподскача по неравностите. Струтър нервно затегна още повече колана си.

- Май няма да успее да полети - каза Буду.

- Това го чух - провикна се Ти Ди от кокпита. Беше успяла да подкара самолета по пътя, намали, за да провери приборите, преди да даде на пълна мощност. Двигателят зарева, фюзела- жът се разтресе, разнесе се грохот.

- Трябваше да си запазя тапите за уши - оплака се Макси­мов. Еди се съгласи с него; руската машина измени на съветска­та слава, като показа пълна липса на човешки удобства: нямаше никаква шумоизолация.

- Дръжте се - предупреди ги Ти Ди. Друсането се увеличи, докато бипланът набираше скорост. Чейс погледна през един от редицата кръгли илюминатори - с едната си ръка се беше хванал за облегалката, а с другата държеше на мушка Буду. Бяха достигнали до шейсет километра в час, седемдесет и пет - изведнъж друсането намаля и самолетът се отлепи от земята. „Антонов“ може и да беше антика, но все още имаше висока ефективност при ниска скорост, с която почти никой от съвре­менните летателни апарати не можеше да се похвали.

- Колко остава до границата? - провикна се Еди към Ти Ди, която беше насочила самолета на запад към страната, в която живееше в момента.

- По-малко от десет минути.

- Добре. - Веднъж Ан-2 да достигнеше въздушното прос­транство на Ботсвана - където имаха осигурен въздушен кори­дор - щяха да летят още петнайсетина минути до една изоставе­на писта, на която щяха да кацнат.

Там ги чакаха роднините на някои от жертвите на Буду.

Зимбабвиецът беше осъзнал какво го очаква, опитът му да скрие притеснението на белязаното си лице, не бе успешен. Погледът му се премести за кратко върху мачетето, което Стру­тър беше разположил между своето място и това на Еди.

- Даже не си го и помисляй - предупреди го англичанинът и го ръгна с оръжието си за повече тежест. Командирът на мили­цията се отпусна в седалката си и присви очи.

След като излетяха Струтър малко се успокои. Избърса пот­та от челото си и се обърна към англичанина:

- Казваш, че не си ми приятел, Еди, но ще ти бъда задължен до гроб, че ме измъкна от това място. Независимо дали ти ха­ресва, или не! - мъжът грееше, но усмивката му бързо се стопи при вида на отегчената физиономия на Чейс. - Каквото кажеш, когато кажеш, имаш го.

- Трябва ми малко информация - започна англичанинът. - Опитвам се да открия един човек.

- Ако някой е способен да го намери - това съм аз - заяви гордо Струтър.

- Значи, си наясно защо те спасих. Всъщност това е един­ствената причина, поради която те измъкнах от там. - Кение­цът изглеждаше доста разочарован, тъй че Еди смекчи тона: - Дай ми необходимата информация, Джони, и сме квит, на чисто сме. Навит ли си?

Струтър кимна.

- Да. Благодаря ти. - Мъжът предложи десницата си. - Обе­щавам ти да намеря...

В корпуса на самолета зейнаха редица отвори, алуминиеви късчета се посипаха по пътниците.

Във вътрешността на самолета зафуча вятър.

- По дяволите! - изруга Еди. В същия момент Ти Ди се опита да осъществи избягваща маневра с тромавия си самолет. Нами­раха се под обстрел... но кой ги преследваше?

Алуетът. Хеликоптерът на Буду беше екипиран с чифт .303-калиброви картечници „Браунинг“ - навярно след като бе излетял от двора на затвора, за да се оттегли на безопасна дис­танция, екипажът му беше забелязал приближаващия Ан-2 и бе решил, че може да си улови някои ценни затворници. Еди не знаеше максималната скорост на летателния апарат на врага, но имаше съмнения, че тя е подобна, дори и по-добра от тази на стария биплан.

Нова порция картечен огън проби корпуса на самолета, кур­шуми летяха навсякъде из вътрешността му...

В кокпита...

Тамара изпищя. Еди видя кръв на предното стъкло. Самоле­тът се наклони.

- Ти Ди, добре ли си? Ти Ди!

Отговорът беше жално стенание.

- О, боже, ръката ми!

Чейс скочи на крака и се запъти към кокпита, искаше да по­могне на Тамара, но носът на самолета се вдигна нагоре и го хвърли обратно в пътническото...

Буду се втурна към мачетето си.

Изваден от равновесие Еди не успя да уцели пленника си, просто отвори нова дупка в и бездруго намачкания корпус на летателния апарат; зимбабвиецът се добра до острието и...

Нови изстрели от хеликоптера улучиха биплана, който беше изправен почти в хоризонтално положение. Еди и Буду бяха захвърлени в задната част на самолета, а другите двама пътни­ци се опитваха да останат на местата си.

Ламарината се изкриви под тежестта на Чейс. Зимбабвиецът падна до него, мачетето се стовари в стената, на няколко санти­метра от гърдите на йоркширеца.

Буду замахна отново с оръжието си, но Еди се търкулна, за да се предпази. Въпреки това острието лизна ръката му едва, но достатъчно, че да му потече кръв. Англичанинът се опита да вдигне пистолета си, но чернокожият го изрита от ръката му и той падна на пода.

Носът на самолета отново се върна в нормално положение. Дори ранена, Ти Ди се опитваше да управлява машината си. Еди тупна на палубата. Въпреки шума от двигателя Чейс чу тракането на картечниците на хеликоптера. Куршумите удари­ха крилата на самолета.

- Макс! - изкрещя англичанинът. - Отиди в кокпита и помог­ни на Тамара! - Максимов изпъна палци и се насочи към целта.

Нова порция куршуми се врязаха във фюзелажа. Един от илюминаторите се пръсна - вратата на самолета се отвори и полетя в пространството. Струтър изпищя ужасен.

Еди се вкопчи в най-близката до него носеща греда, течение­то се опитваше да го всмуче и изхвърли от самолета. Руската машина започна рязко спускане през хоризонта. Шумът от дви­гателя се извиси в нова тоналност.

Буду запречи крака си в друга греда и замахна отново с ма­четето, Чейс залегна точно навреме, за да не може оръжието да му отнесе лицето. Острието издрънча в корпуса над главата му. Опита се да отвърне на удара с юмрук, но само леко закачи рамото на зимбабвиеца, който се готвеше за нова атака.

Обезпокоителното чувство в стомаха на Еди му подсказа, че се намират в състояние на свободно падане. В своето гмуркане руската машина набираше скорост.

Проблемите като че ли нямаха край.

Буду атакува отново, но Чейс бързо скочи към тавана, хвана се за един размятащ се товарен колан и с негова помощ направи салто. Пътниците на самолета се намираха в състояние подобно на нулева гравитация - машината се спускаше с такава скорост, че едва ли не се плъзгаха надолу. От изплашеното изражение на командира на милицията - и от бледния му вид - ставаше ясно, че това е съвсем ново изживяване за него.

Еди не беше лаик в това отношение. Англичанинът скочи от­ново и се стовари върху зимбабвиеца като снаряд. Преди Буду да успее да реагира, двамата мъже се търкаляха по пода. Чейс удари с юмрук чернокожия и му счупи носа. Капки кръв се по­несоха във въздуха. Нанесе му още един мощен удар, хвана го за ръката и се опита да му отскубне мачетето.

Двигателят пак запя в друга тоналност, пътническото отде­ление се завъртя около тях и самолетът се обърна. Свършваше им... небето.

Максимов разтресе здраво летателния апарат и Еди успя да откопчи оръжието от ръката на Буду. Двамата мъже се стовари­ха тежко на палубата веднага след като излязоха от състояние­то на свободно падане. Гравитацията от нулева стана двойна, Ан-2 продължи своето смъртоносно спускане. Мачетето тупна на пода като ковашки чук, само на два сантиметра от рамката на липсващата врата.

Земята отвън беше обезпокоително близко...

Експлозия от прах помете кабината, когато самолетът изле­зе от своето стремително гмуркане; машината се намираше на няколко метра от полето и продължи да се спуска. Чейс и Буду, вкопчени един в друг, бяха хвърлени на пода...

Право към рамката на вратата.

Еди осъзна опасността и пусна зимбабвиеца, опита се да се хване за някоя от носещите греди. Вкопчи се в една от тях, но за кратко; отново полетя към опасността. Буду беше точно пред него, чу го как изкрещя, когато беше погълнат от празнотата...

Чернокожият се улови за рамката на вратата, тялото му уви­сна навън от самолета.

Чейс размаха безпомощно ръце в търсене на нещо, за което да се хване...

Лявата му ръка се удари в една от счупените панти. Мъжът я сграбчи. Назъбеният метал сряза дланта му, но той нямаше друг избор, освен да продължи да се държи, докато дясната му ръка търсеше нещо, за което...

Буду хвана англичанина за врата.

Командирът на милицията се притегли към вътрешността на самолета. Задушаващият се Еди погледна надолу към изкриве­ното лице на зимбабвиеца. „Алуетът“ продължаваше да следва неотлъчно руския биплан.

- Ако умра - изръмжа Буду, надвиквайки вятъра, - умираш и ти, Чейс!

Чернокожият стегна хватката си около врата на Еди и се опита да го изхвърли от самолета. Острите ръбове на пантата се врязаха още по-надълбоко в дланта на англичанина. Той се опита да се отскубне от Буду, но нямаше достатъчно опора. По­търси такава...

Пръстите му се натъкнаха на нещо остро и метално.

Мачетето!

Мъжът хвана здраво дръжката. Острието помръдна, но не се освободи от пода, стърчеше от него като някакъв грозен Ексалибур. Буду натисна по-силно с палец трахеята на Еди и се опи­та да се набере още малко напред. Само няколко сантиметра му оставаха и щеше да успее да се върне в самолета.

Чейс направи нов отчаян опит и... оръжието се освободи.

Гмурна се навън през рамката на вратата, държеше се само с една ръка за вътрешността на летателния апарат. Буду въз­тържествува... бързо обаче се опомни, когато осъзна какво се намира в другата ръка на опонента му.

- Не, недей! - примоли се той.

- Долу ръцете! - извика англичанинът.

Стовари тежко мачетето и... отсече в китката ръката на зим­бабвиеца, която го стискаше за врата.

С ужасяващ писък Буду полетя във въздуха...

...към перките на хеликоптера си.

Долната част на тялото му се превърна в гъста каша, която обля маслиненозеления военен камуфлаж в кървавочервено, а горната се стовари с ужасяващ звук върху прозорците на каби­ната. „Алуетът “ се разтресе и започна бързо да губи височи­на - удари се в земята и експлодира.

Еди заби мачетето във вътрешността на самолета и бавно се вмъкна в него. Легна на пода за няколко секунди, дишането му беше учестено. Осъзна, че остатъкът от ръката на Буду все още е около врата му. Махна я от себе си и тъкмо щеше да я хвърли навън след собственика ѝ, когато напипа пръстена. Смарагдът в златния обков проблесна на светлината. Помисли за миг, заклини крайника между две седалки и се затътри към кокпита. Струтър продължаваше да стиска здраво облегалките, беше вцепенен. Чейс стигна до целта си.

- Ти Ди! Добре ли си?

На мястото на помощник-пилота се намираше Максимов, той беше поел управлението и манипулираше съсредоточено контролите. До него Тамара беше пребледняла до неузнавае- мост, с лявата си длан притискаше окървавен бицепс на дясната си ръка.

- Не... особено - успя да каже жената, лицето ѝ представля­ваше портрет на болката. - О, боже, как боли!

- Дай да погледна. - Чейс се опита внимателно да отлепи длан­та на Тамара от раната. Жената изхълца и той бързо се отказа от намерението си, беше видял достатъчно от нея, за да знае, че при навременна медицинска намеса всичко ще бъде наред. - Добре, няма да те закачам - успокои я Еди. - Просто придържай здраво. Ще те оправим, като кацнем. Колко остава до границата?

Тамара погледна към приборите, после навън през прозореца.

- Ще я преминем... след минута.

- Имам въпрос - намеси се Максимов, стискаше руля толко­ва силно, че сухожилията му бяха изпъкнали по косматите му ръце като спирачни кабели. - Как се приземява самолет? Чест­но казано, дори нямам представа как се пилотира! - наемникът погледна с надежда към Чейс. - Ти имаш ли?

- Никаква. Вече пет години пилотирането е в списъка ми с неща, които да направя в живота си! - Еди погледна Ти Ди. - Можеш ли да му асистираш? Не ми се иска да участвам в тре­та самолетна катастрофа само за единайсет месеца.

Тамара се усмихна едва.

- Няма проблем. Това е още една от причините да купя... Ан. Ако го обърнеш срещу вятъра, скоростта му ще е... нула възела. Така просто ще се понесе... надолу.

- Шегуваш се. - Нов опит за усмивка проби през болезне­ната гримаса на жената. - Не се шегуваш. Уха. Май руската техника не е чак такъв боклук.

- Хей! - възрази Максимов.

Еди се ухили и се върна в отделението за пътниците. Стру­тър беше излязъл от вцепенението си и се опитваше да откопчае ремъците.

- На твое място не бих го правил - предупреди англичани­нът. - Може малко да раздруса.

* * *

Двайсет минути по-късно самолетът беше приземен цял (малко или повече) пред погледите на прокудените зимбабвийци. Чейс им се бе обадил предварително по радиото, за да ги уведоми, че ще се нуждаят от медицинска помощ; ока­за се, че трима от присъстващите бяха лекари. Образованите специалисти бяха основни цели за главорезите на правител­ството. Двама от медиците подхванаха Ти Ди и я заведоха до най-близката сграда, за да ѝ окажат първа помощ. Трети­ят искаше да види раните на Еди, но англичанинът имаше да свърши нещо преди това.

Максимов го последва до самолета.

- Беше лесно! - заяви доволен руснакът. - Може би трябва да стана пилот, да?

Въпреки уверенията на Ти Ди, кацането на Ан-2 въобще не беше леко. Еди се опита да раздвижи скования си гръб и болящия го врат.

- Може би ти трябва още малко практика. - Максимов се разсмя.

- Господин Чейс? - Еди се обърна и видя Джапера Тангуери - тя беше една от онези, на които помогна да избягат от Зимбабве преди няколко години. Макар жената да беше в нача­лото на трийсетте си години, стресът и болката, отпечатани на лицето ѝ, я правеха да изглежда на средна възраст; бе станала свидетелка на убийствата на почти всички членове на семей­ството си, извършени от зимбабвийската милиция. Оцеля само едно от децата ѝ - осемгодишното момче, което сега надничаше иззад полата на майка си към Чейс. - Какво се случи? Освобо­дихте ли затворниците от Форт Елена?

- Да - отвърна ѝ той. - Не знам точната бройка, но бяха дос­та, около стотина. Банга и хората му ги изведоха от там.

- Какво стана с... - Гласът ѝ изтъня. - Какво стана с Буду?

Жената изрече мразеното име шепнешком, но и така успя да привлече вниманието на останалите хора. Те заобиколиха Еди.

- Хвана ли го? - попита един от мъжете. - Доведе ли Месаря?

- Част от него. Ето. - Чейс извади нещо иззад гърба си. - Дай да ти стисна ръката.

Хората се дръпнаха инстинктивно назад, преди да разпозна­ят пръстена на вкочанения пръст.

- Това... е неговата... - започна тихо Джапера. - Това е ръ­ката на Месаря. - Провикна се към спътниците си: - Това е ръката на Месаря.

Мъжът, който преди малко бе задал въпроса, се вторачи в крайника, лицето му се озари от широка усмивка. Грабна без­жизнената ръка и я вдигна нависоко.

- Убил си Месаря! Той е мъртъв! Месаря е мъртъв! - Оста­налите също подхванаха този радостен вик.

В едното око на Джапера заблестя сълза, тя рече тихо на Еди:

- Убил си Гамба Буду. Благодаря ти. Семейството ми... вече може да почива в мир. Благодаря ти. - Жената стисна ръката му. Мъжът кимна. След малко тя го пусна и каза: - Отивам да донеса парите.

- Не ги искам - отвърна Чейс и прочете изненадата в погле­да ѝ. - Дай по-голямата част от парите на Ти Ди - не мисля, че ремонтът на самолета ще ѝ излезе евтино. Макс може да получи останалото. - Еди кимна към огромния руснак, който се нами­раше в компанията на веселите зимбабвийци, беше леко смаян, но доволен от вниманието. - На мен ще ми е необходима дреб­на сума за покриването на някои разходи. Предимно самолетни билети.

Джапера се опита да скрие разочарованието си.

- Напускаш ли ни? Толкова скоро?

- Налага се да отида на едно място. Само трябва да разбера къде е то. Извини ме. - Чейс се върна при самолета, от който Струтър тъкмо беше излязъл, изключително доволен, че се на­мира на твърда земя.

- Еди, Еди, Еди! - започна кениецът и разтри челото си. - Успяхме... ти ме спаси!

- Е, не очаквай да ми стане навик. Както казах, ако ми дадеш необходимата информация, сме квит.

- Няма проблем. Ще намеря приятеля ти, не се безпокой.

- Той не ми е приятел - отвърна Еди, изражението му стана много сериозно. - Познаваш ли Александър Стайкс?

Струтър кимна.

- Разбира се. Бивш служител на САС¹²¹, също като теб, ръко­води своя ЧВО¹³², която, както чух, затворил внезапно немного отдавна и започнал работа при неизвестен работодател на пъл­но работно време. Имал съм си вземане-даване с него, уреждал съм му наемници за определени задачи, хора като Максимов. Опасен човек е. Ако трябва да бъда честен, радвам се, че е из­чезнал. - Кениецът впи любопитен поглед в Чейс. - Навлече си доста неприятности заради някой, когото не харесваш. Защо искаш да го откриеш?

Лицето на Еди стана още по-сериозно.

- За да го убия.

2

Ню Йорк

Нина Уайлд погледна тъжно родния си град през прозоре­ца на офиса си в сградата на ООН. Днешната дата беше депресираща за нея: бяха минали точно три месеца, от­както за последно видя съпруга си.

Червенокосата жена въздъхна и се върна на бюрото си. До телефона ѝ се намираше снимка в рамка, която документираше едни доста по-добри времена, а именно партито по случай пър­вата година от брака им. Фотографията беше на по-малко от две години, но доста неща се случиха оттогава.

Много хора умряха.

Електронното писмо, което беше получила преди малко, за­сягаше именно един от близките ѝ другари, заради който я бе налегнала меланхолията. Изпрати ѝ го Рене Бушом - полицайката от Интерпол, която водеше разследването около смъртта на своя колега Анкит Джиндал - главен следовател към отде­ла за престъпления, свързани с предмети на културата, както и приятел на Нина. Тя бе работила с него на две от предните си археологически разкопки.

Главният - и на практика единствен - заподозрян беше Еди Чейс. Нейният съпруг.

Сам по себе си този факт беше ужасен. Но имаше нещо още по-лошо: Нина беше свидетел на убийството. Въпреки нежела­нието ѝ да повярва, единственото логично заключение - колко­то и пъти да възпроизвеждаше в главата си случилото се и да се опитваше да намери доказателство за противното - беше, че Еди хладнокръвно погуби Кит.

Спомените ѝ се завърнаха, макар и нежелани. Перу, три ме­сеца по-рано. В една помпена станция на юг от Лима се беше спукал газопровод и пламъците му бяха обхванали цялото съо­ръжение. Пътеката, на която Еди и Кит се намираха, пропадна, индиецът увисна над изгарящите пламъци. Когато Нина прис­тигна на мястото, видя как Джиндал се опитваше да се задържи, беше се хванал за една тръба...

Тогава Еди го срита в лицето и го прати в огнения ад долу.

Нина се завърна в настоящето. Споменът беше ясен и жив, все едно всичко се бе случило току-що пред очите ѝ.

Нямаше никакво оръжие.

Еди се кълнеше, че Кит се е опитал да го убие, че е извадил пистолет. Тя обаче не си спомняше такъв, помнеше единствено борещия се за живота си индиец. Живот, който, така или иначе, беше погубен само няколко мига по-късно.

Електронното писмо на Бушом беше обновление на бюле­тина за издирването на съпруга ѝ. Някак си заподозреният в убийство бе съумял да се измъкне незабелязано от Перу, после беше посетил Англия, Индия, Южна Африка, а наскоро и Зим­бабве - никога обаче местен агент на Интерпол не беше имал възможността да го залови. Винаги бе една крачка пред остана­лите, като някаква сянка, призрак. Не беше трудно за разследва­щите да осъзнаят, че беглецът получава чужда помощ.

Това не можеше да изненада Нина. Още от първата им среща Еди я беше изумил с безбройните си приятели и контакти по цялото земно кълбо, които бяха готови да му свършат услуги, доста по-големи от посрещане на летището. Някои от тях щяха да са доста полезни в настоящата ситуация: като фалшифика­тора - бивш австралийски колега военен, който можеше да му паправи нов паспорт. Нина нямаше никакво намерение да спо­деля подозренията и предположенията си с Интерпол.

Еди все още беше неин съпруг. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че той наистина вярва, че Кит е имал писто­лет. Тъй като не бе склонен към халюцинации или измислици, това беше достатъчна причина да се замисли дали мъжът й не казваше истината. Дали наистина не бе невинен.

В случай че беше така, то тя не можеше да помогне на прес­ледвачите му да го заловят.

По време на разследването на Бушом се появиха нови дока­зателства, които навеждаха на мисълта, че се е случило доста повече, отколкото гласеше официалната версия по случая. Кит беше казал на Нина, че отива на помпената станция от името на Интерпол, за да се срещне с представител на Александър Стайкс. Бившият британски войник беше откраднал археологи­чески съкровища от руините на изгубения град Ел Дорадо; по думите на Кит той бил съгласен да ги върне срещу имунитет.

Джиндал лъжеше. Интерпол не беше чувал за подобно нещо.

Еди отиде на онази газостанция, защото вярваше, че Кит и Стайкс работят заедно - това автоматично правеше индиеца съ­участник в убийството на големия приятел и ментор на Чейс - Джим „Мак“ Маккримън. В онзи комплекс Нина беше видяла мъж, който можеше да е самият Стайкс, да напуска горящата станция с хеликоптер. Вьзможно ли беше Кит да е бил корум­пиран? Тогава не ѝ се струваше много вероятно - Александър го беше измъчвал за информация (бе сторил същото и с нея) свързана с търсенето на Ел Дорадо... но сега това съмнение беше посято...

Уайлд се наведе напред и обгърна главата си с длани. Подоз­ренията не можеха да бъдат полезни на Еди. Съпругът ѝ беше с една крачка пред полицаите, но те бързо го застигаха. В един момент щяха да го заловят. Да го обвинят в убийство. Да го осъдят.

С настоящите доказателства щеше да бъде признат за вино­вен на секундата.

Телефонът иззвъня, беше вътрешно обаждане. Жената въз­дъхна още веднъж и вдигна слушалката:

- Да?

- Нина? - чу гласа на Лола Джианети, нейната лична асистентка. - Мат ме помоли да ти кажа, че те очакват в конферентната зала.

Уайлд погледна към часовника си. Мамка му! Имаше важна среща, насрочена за десет, а часът вече минаваше.

- Идвам.

Едно от преимуществата да си директор на Агенцията за све­товно наследство, мислеше си Нина, докато вървеше забързана, беше, че всички чакаха теб, а не ти - тях. Независимо от това тя се опита да скрие смущението си, когато влезе в залата.

- Съжалявам за закъснението.

- Няма проблеми - успокои я Мат Трули. От всички в гру­пата тантурестият, рошав австралиец, който беше пратен тук от Организацията за океански изследвания към ООН, я познаваше най-добре и беше наясно със стреса, на който бе подложена.

Доктор Люис Хейтър определено не беше толкова благораз­положен към нея и явно показваше това.

- Благодаря ти, че се присъедини към нас - каза той със зле прикрит сарказъм. Нина зае своето място. - Така, всички ли сме готови да започваме?

- Продължете - прикани ги Уайлд. - Всичко, свързано с тези разкопки, се ползва с пълното ми внимание. Разбира се, имам и други задължения в АСН - добави жената, малък намек към слабоватия археолог, че тя все още е негов шеф. - Намерихте ли нещо вълнуващо?

- Намерихме нещо много вълнуващо. - Хейтър взе дистанционното и включи проектора. На екрана се появи карта на ня­колко сгради. Дори и в опростена картографска форма личеше, че това са руини. Илюстрациите показваха къде се бяха срути­ли и разнесли части от тях.

Това не бяха обикновени останки. Въпреки лошото настро­ение на Нина, тя почувства как сърцето ѝ се изпълва с приятно очакване. Картата беше от самото сърце на изгубената циви­лизация на атлантите - потъналата столица, която самата тя бе открила преди пет години.

Работата ѝ в АСН я беше завела и до други исторически пъ­тища, до други, по-невероятни археологически открития. Но имаше нещо специално около Атлантида. Тя беше доказател­ство за теориите ѝ, бе ѝ спечелила международна слава... и ѝ позволи да завърши пътуването, което нейните споминали се родители бяха започнали.

Откриването на града съвсем не беше краят на работата. Ат­лантида имаше още много тайни за разкриване - макар че сега други трябваше да ги откриват вместо нея.

Хейтър посочи с лазерната си показалка една от разрушени­те постройки.

- Използвахме новия високорезолюционен сонар, за да мо­жем да видим какво има под утаечния слой в западното крило. Намерихме вход, който смятаме, че води до кралската гробни­ца. Моята препоръка е да насочим цялото си внимание към този обект.

Нина провери бележките си.

- Какво ще кажеш за Храма на боговете? Смятах, че плани­раш цялостното му изследване. - Храмът представляваше мал­ка развалина в близост до двореца, която беше проучена бегло.

- Това бе една от опциите - високомерно отвърна Хейтър, - но ако трябва да бъда честен, не мисля, че ще си струва усилия­та. Много по-разрушен е от другите сгради, а и първоначалното проучване не показа нещо необикновено.

- Смяташ, че една-единствена постройка, посветена на всеки един бог в пантеона, дори онези, които имат свои собствени храмове, не е нещо необикновено?

- Бих го нарекъл незначителна мистерия, нищо повече. Пог­ребалната зала е доста по-голяма награда, поне на този етап от експедицията.

Нина обмисли думите му, след което кимна неохотно.

- Искам да видя списък с другите възможности, но добре, нека бъде гробницата. - С археологически разкопки, които се осъществяваха на двеста и петдесет метра под повърхността на Атлантическия океан, повечето от работата се вършеше от под­водни машини; задължително беше да се гарантира, че скъпа­та апаратура ще бъде използвана по най-добрия начин. - Мат, подводниците ти ще се нуждаят ли от допълнително оборудва­не, за да стигнат до гробницата?

- Не, ще се справим и така - отвърна инженерът. - „Шаркдозер II“¹⁴¹ би се справил с разчистването на повечето отломки, а ако няма достатъчно място за нашите гмуркачи, „Джипси“ все още разполага с две сонди с дистанционно управление. Ще от­крием твоите корони и скиптъри или каквото е скрито там долу.

- Чудесно. За какви срокове говорим?

- Мисля, че ще получим доста данни от Храма на Посейдон в следващите няколко дни - отвърна Хейтър. Червената точ­ка на лазерната му показалка се премести на друга, по-голяма конструкция, която определено беше по-нова от руините около нея: това бяха останките на кораб. - Което ме навежда на това.

Мъжът натисна един бутон на дистанционното и картата беше заместена от подводна фотография. Тя беше на каменна стая в окаяно състояние, огромни пластове от полуразрушения таван висяха в празното пространство. Нина веднага я позна: залата с олтара в огромния храм на Посейдон. Никога не беше влизала в нея, този факт не я оставяше на мира, но бе гледала видео, заснето от Еди преди частичното разрушение на поме­щението. Корабът, който се беше разбил в зданието, бе изсле­дователският съд „Ивънър“, от който беше тръгнала първата подводна експедиция. Изминаха повече от четири години в по­чистване на отломките, преди да се стигне до откритието, че някои от помещенията в храма бяха запазени.

АСН откри доста атлантски артефакти и съкровища в залата с олтара, но най-ценните от тях все още се намираха в нея. Про­жекторите на водолазите се отразяваха в стените ѝ. Помеще­нието беше покрито в листове благороден метал, златна сплав, известна на своите строители като орейхалк¹⁵², чиято стойност бледнееше пред думите, написани върху тях. В стаята беше запазена цялата история на Атлантида - от зората на нейното възникване до падението ѝ. Хейтър се надяваше с тази експеди­ция да намери остатъка от текста, който да разреши последната загадка на една от най-великите човешки легенди.

Причината за потъването на Атлантида.

Показалката се премести върху метални останки, които се подаваха изпод затиснал ги каменен блок.

- Както виждаш - започна Хейтър, - доста от панелите са били изгубени. Повече от половината са напълно погребани и освен ако не махнем всеки един камък от храма, едва ли някога ще успеем да ги открием.

- „Шаркдозер“ може да се справи - намеси се Мат. - Меха­ничните му ръце повдигачи могат лесно да разчистят мястото. Въпрос на време е.

- И на пари - каза Люис покровителствено. - Две трети от достижимите панели са разрушени до някаква степен. - Лазер­ната точка затанцува върху пукнатините и кривините в орейхалка. - За щастие, една от големите отломки от тавана е засег­нала само единия край на помещението. Както можете да видите тук... - мъжът посочи към лежащ под ъгъл каменен блок, под който се бе образувал отвор, запълнен в момента с чакъл, - бло­кът е защитил текстовете под него до известна степен. Веднъж да разчистим мястото, и ще можем да ги разгледаме.

Мъжът отново натисна бутона на дистанционното. На сте­ната се появи нова снимка. На нея имаше още блестящи тънки листове от орейхалк, на чиято повърхност се забелязваха думи от отдавна мъртъв език. Хрониките на атлантската империя, во­дени всеки ден, всеки час.

- Нашите преводачи започнаха работа по този раздел веднага щом водолазите ни го извадиха на повърхността - обясни Хей­тър. - В по-голямата си част текстът е подобен на онези, които намерихме в храма - описание на делата на краля, кралицата и други политически лидери, военни дейности и така нататък. На няколко пъти се споменават походите на Талънор. - Откритите записки на атлантския изследовател бяха помогнали на Нина да намери древна - и грандиозна - индуска гробница високо в Хималаите предната година. - Мисля си обаче, че това ще те заинтригува най-много.

Люис използва дистанционното, за да доближи една опреде­лена част от текста. Уайлд я изучи внимателно.

- Разпознавам някои от думите - започна тя. - Става въпрос за... ключове? Ключовете на... могъществото, както ми се стру­ва. Не, на силата.

Хейтър изглеждаше разочарован, че жената е способна да си преведе сама написаното.

- Ще ти спестя малко време - каза ѝ той и посочи към оп­ределен абзац. - Започва тук: „Нанталас, върховната жрица на Храма на боговете и пазителката на небесния камък, показа ма­гията на ключовете на силата пред кралския двор. В ръцете на други те не бяха нищо повече от обикновени фигури, но в ней­ните блестяха с божествена светлина“.

Нина се скова, изведнъж беше осъзнала значението на думи­те. Мат повдигна едната си вежда при тази ѝ реакция, но не каза нищо; Хейтър продължи с обясненията си:

- „Нанталас казала на краля, че ключовете ѝ пратили ви­дение за небесния камък - между другото, не сме сигурни дали това се отнася за истински метеорит, или се ползва ме­тафорично - чиято мощ можела да унищожи враговете на Ат­лантида.“

- Има ли някъде описание на тези ключове? - попита дирек­торката на АСН.

- Да, ето тук. - Люис посочи към друга част от текста. - „Три фигури от пурпурен камък, високи не повече от трийсет сантиметра. Когато са отделени една от друга, всяка от тях сияе и сочи пътя към останалите.“ Навярно има още, но листът беше повреден.

Уайлд не го слушаше. Беше чула достатъчно, за да се пот­върдят подозренията й.

Артефактите, които Александър Стайкс открадна, пред­ставляваха три малки пурпурни статуетки. Първата беше открита в дълбините на заровената Пирамида на Озирис; втората бе скрита заедно с други крадени исторически сък­ровища в таен бункер, притежание на лудите милиардери Прамеш и Ванита Коил. Третата, която беше разделена на две половини, Нина бе открила в изгубените градове Паитити и Ел Дорадо в Южна Америка, където инките бяха скрили от алчните испанци богатствата на тяхната рухваща импе­рия. Това беше едно трио от грубо изсечени, на пръв поглед безобидни фигури.

Статуетките бяха намерени на места, отделени на континен­ти разстояние едно от друго, на хилядолетия. Нямаше известна връзка между империите на инките и древните египтяни. И две­те бяха скрили фигурите на най-недостъпните си места.

Изглежда, връзката помежду им беше... Атлантида. Една велика империя, която преди единайсет хиляди години се бе разпростряла на изток до Тибет и на запад чак до Бразилия. Навярно там бяха направени статуетките, след което бяха раз­пръснати до най-далечните точки на владенията им, за да бъдат предадени от една развита цивилизация на друга.

Въпросът беше: Защо?

Нина фиксира Хейтър с напрегнат, делови поглед:

- Определихте ли периода, от който е този раздел? Колко време преди падането на Атлантида е писан?

Рязката промяна в държанието ѝ хвана Люис неподготвен.

- Ами, хм, нека погледна... - Мъжът започна да търси в до­кументите си. - На база твоя доклад отпреди пет години, тази секция е на, хм... намира се близо два метра нагоре по стената от последното вписване. По пътя на логиката този текст трябва да е създаден година преди потъването на Атлантида.

- Този раздел не е бил изкопан? - Тонът на жената беше почти обвинителен.

- Сама можеш да видиш колко голям блок е препречил вхо­да - отбранително отвърна Хейтър. - Сигурно тежи тонове. Пък има и други отломки, които трябва да почистим.

- „Шаркдозер“ може да се справи, ако ми позволиш да опи­там - намеси се Мат.

- Това ще отнеме прекалено много време, а резултатите да­леч няма да отговарят на вложените усилия. Налага се да приоритизирам. Повече време за разчистване означава по-малко време за истинската археологическа работа, така че ще се със­редоточим в други части на храма, които изискват по-малко усилия...

- Искам мястото разчистено - твърдо настоя Нина.

Люис зяпна насреща ѝ.

- К-какво? - изпелтечи най-накрая той. - Ако сторим това, няма да можем да изследваме погребалната зала. Поддържащи­ят кораб може да остане на позиция само още две седмици и след това трябва да се върне на пристанище, така че ако губим време...

- Това е решението ми като директор на АСН - заяви Уайлд и се изправи на крака. - Нареждам всички ресурси да бъдат на­сочени в разчистването на тази зона, искам да намерим и пос­ледната част от текста. - Жената се обърна към Мат: - Колко време ти е необходимо?

- Не знам - отвърна австралиецът, беше също толкова из­ненадан от развоя на събитията, колкото и Хейтър. - Седмица, може би повече? Трябва да разчистим доста голяма купчина ка­мъни.

- Тогава действай. Задачата ти е с най-висок приоритет. - Нина се запъти към изхода.

Хейтър скочи на крака.

- Това... това е пълна лудост! Не можеш да отменяш насто­ящите разкопки заради някаква твоя прищявка. Наясно съм, че описанието на тези статуетки съвпада с двете, които Доналд Белфрайър изследва за АСН, но това не означава, че те наисти­на са ключове към божествената сила!

- Ако не искаш да изпълниш задачата, Люис, ще те заменя с някой, който иска. Агенцията ни се занимава с нещо повече от археология, наясно си с това, нали? Тя има за цел да защитава света и независимо дали ти харесва, или не, второто тежи по­вече от първото. Трябва да видя последните текстове. С мен ли си? - Отговорът на Хейтър беше мълчаливо изумление. - Доб­ре - заключи жената и отвори вратата.

- Аз... аз ще отнеса въпроса на високо равнище.

- Направи го. Но междувременно се връщай на мястото на разкопките. Има много работа за вършене, а аз нямам търпение да я видя приключена. - Нина напусна стаята и остави екипа си в пълно недоумение.

* * *

Час по-късно телефонът на Уайлд иззвъня. Тя натисна буто­на за разговор на високоговорител.

- Казах ти да не ме безпокоиш.

- Съжалявам, Нина - извини се Лола, - но господин Пенроуз е тук. Каза, че много спешно трябва да те види.

Директорката се намръщи. Тъй като Себастиан Пенроуз ра­ботеше за Организацията на обединените нации, а АСН беше под протекциите на ООН, то мъжът се ползваше с известен ав­торитет тук.

- Добре - отвърна неохотно жената. - Кажи му да влезе.

След няколко мига превзетият очилат англичанин се появи в кабинета ѝ.

- Добър ден, Нина.

- Себастиан. Нека позная защо си дошъл.

- Сигурен съм, че всички в сградата на Секретариата чуха пламенната реч на Люис Хейтър. Когато той ми сподели, че това е въпрос, свързан със сигурността, му казах да млъкне, докато не проверя за какво иде реч. Бях учтив, разбира се. - Мъжът седна и се вторачи в Нина. - Е, какво става?

Уайлд обърна лаптопа си към него. Вече беше отворила док­ладите на Хейтър за настоящите разкопки и четеше пълните преводи на откритите текстове.

- Трите фигури. Направени са в Атлантида.

Пенроуз се опули насреща ѝ.

- Сигурна ли си?

- Напълно. Всичко е описано тук... заедно с нещо друго, кое­то може да се отнася единствено за земната енергия. - Нина му обясни накратко какво е написано на стената на храма и как то е свързано със странните, загадъчни енергийни линии, осеяли цялата планета, въздействието, от които тя бе изпитала на гърба си - и едва бе оцеляла - в някои от предишните си приключения.

Очите на Себастиан се разшириха толкова много, че едва не станаха по-големи от очилата му.

- Разбирам. Наистина е въпрос, свързан със сигурността.

- Дяволски си прав. Наясно сме, че земната енергия може да е изключително опасна, ако попадне в погрешни ръце - из­глежда атлантите също са знаели това преди единайсет хиляди години. Макар че едва ли безмилостни завоеватели като тях могат да се нарекат правилните ръце.

Пенроуз се почеса по брадата, размишляваше.

- Как предлагаш да процедираме оттук нататък, Нина?

- Искам да се придържаме към онова, което казах на Люис. Налага се да разчистим напълно залата с олтара и да разберем какво пише в последните текстове - последните записи от Ат­лантида, преди да потъне. Ако наистина съществува връзка със земната енергия, то тогава се налага да открием статуетките. Прекалено опасно е да ги оставим в чужди ръце - особено в тези на Стайкс.

- Мислиш, че може да открие начин как да ги използва ли?

- По-скоро се притеснявам да не ги продаде на някой, който има подобно знание. Наясно сме, че руснаците са способни да построят оръжие от земната енергия - както и САЩ, разбира се. - Двете нации бяха разработили системи, които да склади­рат и фокусират естествена енергия и да я отприщват върху от­далечени цели със силата на атомен взрив. - За щастие, оръжи­ето не би функционирало без естествен свръхпроводник, който да прекарва енергията. Опасявам се, че фигурите са точно това, от което имат нужда.

- Свръхпроводникът няма да е достатъчен. Ще им е необхо­дим човек, който може да задейства системата.

Нина разбра намека.

- Да. Някой като мен.

- Знаеш, че това... - Пенроуз млъкна.

- Какво?

Мъжът се подвоуми за миг, но накрая отговори на въпроса:

- Ако някой построи нова земноенергийна система, за да я активира, ще се нуждае от статуетките... и от теб. Възможно е обаче друга страна да иска да го спре, тогава просто ще...

- Се опита да ме убие? - довърши Нина. Почувства, че я обгръща студ, макар в стаята да беше топло.

- Само казвам, че не глобалната сигурност, а твоята е важна в момента. Ти си единственият човек на този свят, който може да канализира земна енергия. Това автоматично те прави из­ключително ценна за някои хора... и огромна опасност за други. Трябва да внимаваш. Много.

- Да внимавам? - учуди се Нина. - След всичко, което съм преживяла, е истинско щастие, че не съм се превърнала в параноичка! Но ако съдим от написаното в текстовете в храма, не съм единственият човек, който е можел да канализира земна енергия. Имало е една жрица, Нанталас, която е умеела да пра­ви същото. Това донякъде доказва твърдението на Кристиан и Кари Фрост, че съм потомка на атлантите.

- Лично аз не вярвам в убежденията на двойка геноцидни лунатици - каза Пенроуз. АСН беше формирана по времето на експеримент с „чиста“ атлантска ДНК - целта бе от нея да се създаде вирус, който да е смъртоносен за всеки друг, освен за потомците на древната раса. Оттогава агенцията следеше никой да не експлоатира Атлантида - или кое да е археологическо от­критие - за подобни цели. - Предположението, че атлантите са държали ключа за използването на земната енергия... определе­но е обезпокоително. Напълно съм съгласен с решението ти да го приемеш като въпрос, свързан със сигурността. Ако в храма има още информация, трябва да я открием.

- Както и статуетките. И Стайкс.

- Ще говоря с Комисията по разузнаването към ООН и ще се опитам да убедя членовете ѝ да започнат ново издирване. Ще се обърна за помощ към Държавния департамент, ще напомня също на ЦРУ и Национална сигурност. - Пенроуз поклати гла­ва. - Всички тези хиляди агенти, милиарди долари, компютри, сателити... не могат да открият един-единствен човек.

Повече от един, помисли си Нина и погледна към снимката, на която бяха двамата с Еди.

Жената сподели със Себастиан и останалото, което знаеше, след което англичанинът си тръгна и я остави сама с мислите ѝ. Тя продължи с изучаването на файловете на Хейтър, но ако въобще имаше нещо друго относно статуетките, то беше скрито в Храма на Посейдон...

Телефонът иззвъня. Пак беше асистентката ѝ.

- Нина, търсят те по телефона.

- „Не безпокой“ все още е в сила, Лола - сприхаво ѝ отго­вори Уайлд.

- Знам, но смятам, че това е важно.

Нещо в тона на жената накара сърцето на Нина да подскочи. Еди! Може би беше накарал някой да ѝ се обади? Или пък сами­ят той щеше да е от другата страна на линията?

- Свържи ме!

Изчака нетърпеливо разговорът да бъде прехвърлен. Чу прищракване... глас.

Наистина беше Чейс. Но не този, който се надяваше да чуе. Отсреща бе Лари - бащата на Еди.

3

Мозамбик

Барът беше слабо осветен, но мъглата от дим, която се стелеше наоколо, го правеше още по-тъмен. По-голямата част от миазмата бе от цигарен дим, подкрепен от дъх на пури и тук-там от аромата на хашиш, носещ се от най-тъмните ъгли на помещението.

Еди хвърли неодобрителен поглед на един от тези посети­тели, потънали в сенките, докато той мачкаше фаса си. Димът от тютюн беше лош, но димът от наркотици - непоносим. Из­вади цигара от пакет „Марлборо“ и я лапна, преди да я запали, погледна изражението си в запалката „Зипо“. Отказа пушенето преди години, по време на краткотрайния си първи брак, но от стреса покрай преследването му и постоянното оглеждане зад гърба за приближаващата ръка на властта се беше върнал към лошия навик за пореден път.

Поклати глава и запали цигарата. Нина ще побеснее, ако разбере, помисли си Чейс и го налегна тъга. На надраната маса пред него стоеше клетъчен телефон, с който, само след няколко натискания на клавишите, можеше да говори с нея... но това не беше желателно. Всеки контакт със съпругата му - телефонът ѝ със сигурност се подслушваше - щеше да накара Интерпол да мисли, че тя е негова съучастничка, а не неволен свидетел на убийството.

От друга страна, последния път, когато се видяха в Перу... тя смяташе, че той е виновен. Дори не пожела да разговаря с него.

Налагаше се първо да докаже невинността си. За целта тряб­ваше да открие Стайкс. И да направи всичко необходимо, за да изтръгне истината от него - преди да му даде заслужената смърт.

Погледна часовника си. Струтър, както обикновено, закъс­няваше. Еди беше наясно, че намирането на контактите му и измъкването на информация от тях, особено за рисков субект като Стайкс, не бяха неща, които можеха да се свършат по гра­фик. По-рано днес кениецът беше казал, че има обещаваща сле­да, така че Чейс нямаше нищо против да почака.

Телефонът звънна. Струтър? Не, номерът на екрана беше британски. Само един човек в родината му знаеше как да се свърже с него. Въпреки това Еди бе предпазлив и лаконичен в отговора си:

- Да? - запуши с пръст другото си ухо, за да заглуши тене­киената музика, която се стелеше от един касетофон зад бара.

- Аз съм. - Еди разпозна гласа. Беше Питър Олдърли, офи­цер от МИ-6, външното разузнаване на Обединеното кралство. Питър не беше точно приятел - в интерес на истината, Чейс не го харесваше особено - но беше съюзник по неволя. Убий­ството на Мак ги бе събрало заедно, за да открият виновника за смъртта му. На погребението на техния другар Олдърли беше дал на Еди спортна преднина, за да може да се изплъзне от лон­донските власти; след това, от време на време, го държеше в течение докъде са стигнали от Интерпол с преследването му.

В замяна Чейс споделяше с него информацията, с която се сдобиваше по време на своите пътувания, и се надяваше Питър да я използва за постигането на целта им.

- Какво имаш?

- Първо, Интерпол те догонва. Знаят, че си бил в Ботсвана.

- Наясно ли са къде съм сега?

- Не, но ако бях на твое място, щях да се раздвижа. И то бързичко.

- Така или иначе, това е планът - просто чакам да разбера къде трябва да отида. Какво друго?

- Листа, който намери в апартамента на Джиндал, онзи с но­мера и текста на хинди. Най-накрая успях да го проверя - тихо­мълком, естествено, заради което се и забавих толкова. Числата може да означават всичко, но най-доброто ми предположение е, че са гръцки телефонен номер.

- Гръцки? - изненада се Еди. Не можеше да се сети за някак­ва възможна връзка между Кит и Гърция.

- Аха. Пробвах да звънна, но явно е мъртъв номер. Уловката е, че в превод текстът гласи „и най-добрият от най-великите“. Мисля, че това е прост код. „Най-добрият от най-великите“ ве­роятно е друг номер, който ако добавиш към онзи, който вече имаш, ще получиш истинския резултат.

- Тогава какъв е другият номер?

- Проклет да съм, ако знам. Нещо значимо за Джиндал, пред­полагам. Познаваше го доста по-добре от мен, да имаш някаква идея какво може да е?

Еди се замисли за Кит. Млад, красив индиец, ченге с иде­али, което се занимаваше с разследване на откраднати пред­мети на изкуството, преди да се прехвърли в Интерпол, за да върши същото, но в световен мащаб. Весел и добродушен, но с желязна решителност зад усмивката си, любител на крикета, индус, не толкова стилно облечен, колкото самият той смята­ше. Приятел.

Приятел, който хладнокръвно уби друг приятел. Чейс не беше присъствал на ужасното събитие, но когато събра две и две от разказите на очевидците, стигна до единственото въз- можно заключение.

Кит беше убил Мак, за да позволи на Стайкс да се измъкне от Ел Дорадо. Бе застрелял възрастния шотландец два пъти в гърба и го беше оставил да умре.

Еди не можеше да си обясни защо. Защо офицерът от Ин­терпол изведнъж се беше обърнал срещу приятелите си и зако­на, който се бе клел да спазва? Защо беше сключил сделка със Стайкс, мъжа, който няколко дена по-рано го беше измъчвал? Изнудване? Промиване на мозъка? Чейс нямаше представа.

Александър Стайкс не беше единственият враг на Еди, с кой­то Кит бе замесен. Когато бяха на помпената станция, англича­нинът откри, че още някой е сключил сделка с него, някой, ко­гото смяташе за мъртъв. Бившата му съпруга, София Блекууд. Аристократка, убийца, терористка... съюзничка на Александър и шефка на Кит.

Еди все още не можеше да си представи защо приятелят, ко­гото смяташе, че познава добре, се опита да го убие. В цялата тази история имаше прекалено много противоречия.

- Нямам никаква идея - отговори Чейс на Олдърли. - Прос­то нямам.

- Помисли по въпроса. Може да се сетиш нещо. Аз ще прег­ледам още веднъж досието му в Интерпол за евентуални под­сказки.

- Само не привличай излишно внимание. Ако те заловят, ще ми се стъжни животът.

- Радвам се, че мислиш за мен - изръмжа Питър в слушалка­та. - Аз също искам да разбера какво се е случило не по-малко от теб. Ако науча нещо ново, ще ти се обадя... ти направи съ­щото.

- Естествено. И... благодаря ти.

- Не мога да кажа, че удоволствието е мое, поради редица причини, но оценявам усилието. Само не се оставяй да те хва­нат, става ли?

Олдърли затвори. Еди остави телефона пред себе си, из­тръска пепелта от полуизгорялата цигара и си дръпна. Най-добрият от най-великите. Кой или какво беше най-великото в ума на Кит?

Върна се три месеца назад. Едно от първите места, които трябваше да посети - след като избяга от Перу и отиде в Ан­глия, за да отдаде последна почит на баба си и Мак - беше Ин­дия. Нахлу в апартамента на Джиндал и видя, че той вече беше претърсен от офицери на Интерпол, бяха търсили улики око­ло смъртта на младия полицай. Англичанинът предполагаше, че Кит пази тайните си на места, на които колегите му нямаше да се сетят да търсят - пред очите на всички. Интерпол бяха прибрали лаптопа и принтера на споминалия се мъж, но не бяха взели принтерната хартия... на най-долния лист Еди откри напи­саното на хинди и номера.

Навярно Олдърли беше прав. На листа се намираше код, който можеше да даде отговори на въпросите му. Без идея как да го разбие обаче, нямаше никаква стойност...

Почна друга песен: първите акорди от „Free Bird“ на Линърд Скинърд¹⁶¹. Това беше едно от любимите парчета на Чейс, но не­очаквано то го изпълни с меланхолия. Песента беше станала символ на страстта му към пътешествията и желанието му за действие по времето, когато се чувстваше задушен от връзката си с Нина и работата си зад бюро в АСН. Сега всичко, за кое­то мечтаеше, беше да изживее един обикновен живот с жената, която обичаше. Стана му мъчно за нея...

- Еди, приятелю! - гласът на Струтър го върна в реалност­та. Огледа се наоколо и видя приближаващия посредник, но­сеше костюм в електриковосиньо и пурпурна копринена риза под него.

- Открил си нов вид вълна май - посрещна го Чейс. Кение­цът се разположи срещу него.

- Имам имидж да поддържам. - Посочи към брадата на Еди. - А ти трябва да преосмислиш твоя.

Англичанинът сви рамене.

- Какво да ти кажа, харесва ми. Изглеждам изискан.

- „Неугледен“ е по-точната дума. А аз няма как да привлека много клиенти в затворнически екип, нали?

- Как се е отразила липсата ти на бизнеса?

- В Африка винаги ще има работа за наемници. Отново съм в голямата игра. Ще трябват много повече от няколко зимбабвийски главорези, за да бъде спрян Джони Струтър! - Кениецът видя незаинтересуваността на лицето на Еди и заговори по-тихо: - Но ти не искаш вече да си част от този свят, нали, прияте­лю? Срамота - винаги си бил много добър боец. Така ще остане повече работа за хора като Максимов. - Струтър тупна слепоо­чието си с показалец: - Не е много умен, но е като ходещ танк!

- Единственото, което ме интересува, е Стайкс - нетърпели­во го прекъсна Чейс. - Знаеш ли къде е той, или не?

Струтър се приближи по-близо до него.

- Не. Но... - бързо добави - ...знам някой, който има тази информация. Пуснах мълвата сред контактите си, след което ми се обади един човек от Йемен, който говорил с друг човек в Пакистан...

- Не ми дреме кой с кого си е говорил. Искам да знам какво са казали.

Острият тон на Еди накара Струтър да се придържа към фак­тите.

- Добре, добре. Има една американка. Казва се Скарбър, Маделин Скарбър. Живее в Хонконг. Тя знае къде е Стайкс.

- Е?

Кениецът не се чувстваше комфортно.

- Ами работата е там, приятелю... че не иска да ми каже. Би споделила с теб... но само лице в лице.

Чейс не беше чувал за Маделин Скарбър и не му допадаше фактът, че тя бе чувала за него.

- Защо?

- Нямам представа. Така ми каза.

- Откъде си сигурен, че не работи за Интерпол? Или за Стайкс например?

Струтър поклати глава.

- Хора, на които имам доверие, гарантираха за нея.

- Единствените хора, на които вярваш, са лицата от банкно­тите, Джони - скастри го Еди. - Говори ли с нея?

- Да.

- Скоро ли? Като например - сега?

- Точно преди да вляза тук, да.

- Обади ѝ се. Искам да се чуя с нея.

Кениецът не беше особено ентусиазиран.

- Не знам дали е добра идея.

- Да пропътувам целия път до Хонконг, за да се срещна с някой, когото дори не познавам, просто защото ти така си ми казал, също не е брилянтна идея. Обади се.

Струтър неохотно изпълни заповедта. След кратко въведе­ние подаде телефона на Еди.

- Тя ще говори с теб.

- Добре. - Взе апарата. - Маделин Скарбър?

- Слуша - чу се сух, дрезгав глас. Навярно Скарбър беше заклет пушач, а и звучеше доста стара.

- Казаха ми, че имаш информация за мен. Относно Алексан­дър Стайкс.

- Така е. Знам къде се намира и къде ще бъде в следващите няколко дена.

Последва дълга тишина и Чейс си помисли, че връзката е прекъснала, но тогава се чу прокашлянето на Скарбър.

- Е... ще ми кажеш ли, или не?

- Не. Поне засега. Ще получиш тази информация, но в замя­на искам да свършиш нещо за мен.

- Хонорарът ми е двеста лири на час, като презервативите са от теб - отвърна ядосан Еди. - Целувките се плащат отделно. - Маделин издаде звук, който можеше да мине за смях. - Не знам какво искаш да направя, но съм сигурен, че някой в Хонконг би ти свършил същата работа. На мен ми трябва само информация.

- И ще я получиш. Но само лице в лице. Ако бях на твое мяс­то, щях да дойда тук бързо. Съвсем скоро Стайкс ще се покрие. Когато пристигнеш, ми се обади на този номер. Ще се видим, малчо.

- Кучка - измърмори Еди, когато жената прекъсна връзката. Записа си номера ѝ и върна телефона на Струтър. - Това ли е единствената ти следа към Стайкс? - Мъжът кимна. - Така си и мислех, мътните го взели.

- Какво каза тя?

- Иска да свърша някаква работа за нея, иначе няма да ми даде нищо.

- Каква работа?

- Не знам. Но се съмнявам да е нещо приятно. - Чейс въздъх­на. - Май ще тръгвам за Хонконг. Уф.

4

Ню Йорк

Нина Уайлд влезе в ресторанта, коремът ѝ беше на топ­ка. Последния път, когато вечеря с Лари Чейс, нещата не завършиха никак добре. Еди не беше виждал баща си повече от двайсет години, тогава го стори единствено заради нея... двамата веднага подновиха старите вражди, като едва не свършиха, търкаляйки се по пода.

Според сестрата на Еди, Елизабет, мъжете наистина стигна­ли до физически сблъсък по-късно.

Нина знаеше, че няколко дни преди съдбовната нощ на перуанската помпена станция съпругът ѝ се беше срещнал с Лари в Богота. Не ѝ сподели какво бяха говорили, но ѝ стана ясно, че за Еди темата беше от изключителна важност.

В интерес на истината, ако не беше тази неяснота, Нина едва ли щеше да се съгласи да вечеря със своя свекър и втората му жена. Тя харесваше Джули Чейс, но не можеше да каже същото за арогантния Лари. Дойде, защото се надяваше да научи какво се беше случило в Богота. Информацията можеше да хвърли нова светлина на миналите събития... също така имаше шанс, макар и малък, Лари да е говорил наскоро с Еди.

Господин и госпожа Чейс вече се бяха настанили, така че оберкелнерът я заведе до тяхната маса.

- Здравей, Нина! - изчурулика Джули. - Радвам се да те видя отново.

- Здравейте и вие - отвърна Уайлд. Лари стана, за да я поздра­ви. Някак си неловко прие целувката му по бузата си и седна на мястото срещу двойката. Дори приглушеното осветление в ресто­ранта не можеше да прикрие огромната разлика във възрастта им; Джули беше повече от двайсет години по-млада от съпруга си.

- Вие, хм... изненадахте ме.

- Тук сме на екскурзия - обясни Лари. - Ще направим бърза обиколка - Ню Йорк, Нова Англия, Сан Франциско.

- Звучи ми чудесно. Макар да не сте уцелили най-доброто време в годината. Ако бяхте дошли през септември, щеше да е доста по-топло.

- Честно казано - наведе се конспиративно над нея Лари, - ще присъствам на международната логистична кон­ференция във Фриско и ще пиша всички разходи около пъ­туването като служебни. Само не казвай на данъчните, става ли? - мъжът се засмя, съпругата му се присъедини към него. Нина се усмихна едва.

- Исках да посетя Щатите от векове - добави Джули. - Ще ходим на ски във Върмонт, което е направо прекрасно.

- Двамата ще летим до хижата, аз ще управлявам летателния апарат - похвали се Лари.

Нина беше изненадана.

- Ти си пилот?

- О, да. На хеликоптер. Страшен кеф е.

- Не е никакъв пилот - рече Джули подигравателно. Мина­лата година му подарих за рождения ден курс по летене и сега си мисли, че е въздушен вълк. Летял е само четири пъти.

- Пет - поправи я Чейс.

- Не, сигурна съм, че... чакай малко, да не би да си летял без мен?

- Да, когато взех Джим и Дейвид от голф клуба за разходка миналия месец. Казах ти тогава. - Обидената физиономия на Джули подсказа на Уайлд, че не го е сторил. - Както и да е, аз ще пилотирам до хижата.

- Сигурна съм, че ще си прекарате добре - каза Нина без особен ентусиазъм в гласа. - Защо дойдохте първо в Ню Йорк?

- Защото е едно от местата, които трябва да видиш, когато си на пътешествие в Щатите, нали? Да не кажа даже, че е за­дължително, като даването на отпечатъци за имиграционните. - Лари поклати глава. - Нещата, които чувам от служители на Американските имиграционни власти, са, че цялата система е безполезна и...

- Сигурна съм, че на Нина не ѝ е интересно, скъпи - прекъс­на го Джули и се обърна към червенокоската: - Е, разкажи ни, какво ново, откакто се видяхме за последно?

Въпреки усилията Уайлд не успя да скрие сарказма си:

- Открих изгубения град Ел Дорадо, съпругът ми изчезна и сега е издирван за убийство.

Настъпи неловко мълчание.

- Аз... съжалявам - извини се Нина. - Просто последните три месеца бяха много... стресиращи. Меко казано.

- Не, недей, не се извинявай, не трябваше да ти задавам по­добен глупав въпрос - съчувствено каза Джули. - Сигурно е било ужасно за теб.

- Все още е. Но благодаря за подкрепата.

- Чувала ли си... чувала ли си се с Еди? Или поне нещо за него?

- Не. Не и директно - отвърна Нина и се изненада от вне­запния гняв в думите си. - Според Интерпол е жив, но не знам нищо повече.

- Съжалявам. - Джули погледна към съпруга си, очакваше и той да попита нещо за сина си, но не го стори.

Келнерът се появи до масата им и попита дали са готови с поръчката. Лари го прогони. Нина се обърна към своя све­кър:

- Ти си последният човек, който се е видял с Еди в Англия. Елизабет ми каза, но... какво ще кажеш ти? Защо те е ударил?

Старият Чейс се ядоса при споменаването на инцидента.

- Хвана ме неподготвен - обясни той и несъзнателно разтърка челюстта си, където преди доста време се намираше синината. - Представяте ли си. Веднага след погребалната служба на Катрин. Не мога да повярвам, че се отнесе с такова неуважение.

Нина знаеше, че това е последното нещо, което Еди би искал да направи, защото от всички свои роднини в Англия, той беше най-близък със своята споминала се баба.

- Сигурно е имал причина да ти е толкова ядосан.

- Бог знае каква е била тя - отвърна намусено Лари. - Появи се от нищото, изнесе ми една тирада и после бам! Удари ме в лицето.

Уайлд повдигна едната си вежда.

- Тирада? За какво?

- За някакъв негов приятел, който умрял.

- Да не говориш за Мак? Джим Маккримън?

- Аха, точно той. Обвини ме за смъртта му, бог знае защо.

Нина изгледа свекър си доста подозрително.

- Защо Еди би сторил такова нещо? Това свързано ли е по някакъв начин със срещата ви в Богота?

Лари не каза нищо, но Джули го подхвана:

- Чакай малко, срещнал си Еди в Колумбия? Не си ми казвал за това!

- Спомням си, че го споменах - отвърна старият Чейс виновно.

Блондинката се смръщи и се обърна към Нина:

- Опитвам се да си спомня какво каза Еди. Съжалявам, бях толкова изненадана да го видя, а и всичко се случи толкова бър­зо, че не успях да разбера много. Но помня, че беше... - Жената се намръщи още повече при усилието да възвърне спомените си. - Каза, че Лари е говорил с някого за теб, за Ел Дорадо... и тогава този човек се появил там.

- Стайкс? - попита Уайлд.

- Да, така се казвал! Стайкс.

Сега беше ред на Нина да подхване стария Чейс.

- Говорил си със Стайкс? За мен?

- Той беше мой клиент - отговори отбранително Лари.

- Какъв ти е бил? - Последните ѝ думи бяха изпълнени с яр­ост и привлякоха вниманието на останалите гости в ресторанта. Понижи гласа си до гневен шепот: - Работил си за шибания Александър Стайкс?

- Казах на Едуард същото, което ще кажа и на теб сега - настръхна Лари. - Той беше просто клиент, който ме помоли да организирам транспортирането на някои вещи от името на неговите партньори. Компанията му се занимаваше с легален бизнес и никоя от тези стоки не беше в списъка с крадени пред­мети. Така че не съм сторил нищо лошо. - Мъжът удари и двете си длани в масата за по-голям ефект. - Нищо.

Нина вече събираше парчетата на пъзела и никак не ѝ харес­ваше картината, която те образуваха.

- Тези негови клиенти,да не би да са се казвали генерал Салбаторе Калас и Франциско де Кесада?

Отговорът беше изречен с неохота.

- Да.

- Убиец, който се опита да свали венецуелския президент, и наркобарон?

- Не е моя работа как си изкарват прехраната – възрази Чейс. - Да не би пощальоните да проучват миналото на хората, на които носят поща?

- Пощальоните не си избират на кого да доставят - контрира го Нина. - Но ти го правиш. - Жената беше бясна. - Явно Еди е бил наясно, преди да се срещнете в Богота. Какво се случи там?

Келнерът се появи отново.

- Не сега - изсъска му Лари и продължи със същия тон: - Добре, така беше, доставих пратка на Де Кесада в Колумбия.

- Нека позная - прекъсна го Нина. - Два артефакта на инки­те, единият от чисто злато с тегло около два тона?

- Трябва да си призная, че беше истински ад, докато тран­спортирам тези чудесии - заяви гордо старият Чейс, преди да види погледите на двете жени, които му напомниха да се придържа към основното. - Доставих пратката на Де Кесада и той беше много впечатлен колко бързо се справих с всичко, така че му оставих визитната си картичка да ме има предвид за в бъдеще, ако изникне някаква работа. Това беше всичко. Тогава Едуард се появи в хотела ми. Носеше същата тази ви­зитка. Заплаши ме, че ако не дам целия си хонорар за благот­ворителност, ще я предаде - с моите отпечатъци по нея - на Интерпол и това ще ме направи съучастник на каквото там е станало.

- Убийство, кражба, опит за преврат и контрабанда - напом­ни му Нина. - Само като за начало.

- Нямам нищо общо с кое да е от тези неща! Но имаш ли представа, че едно подобно обвинение би могло да срути биз­неса ми? Бях разтревожен - някой заплашваше да ме сломи и този някой беше собственият ми син. Затова се обадих на Стайкс да видя дали той може да направи нещо, за да оправи ситуацията.

- Е... какво се случи? Реши да му споделиш, че търсим Ел Дорадо в Перу?

Последва пауза, явно Лари избираше следващите си думи много внимателно.

- Изплъзна ми се - призна си той. - Стайкс поиска да знае повече, стори ми се нормално - отбранително отвърна старият Чейс на изпепеляващия поглед на Нина. - Пита ме къде сте. Предположих, че просто иска да оправи нещата между вас.

Макар Лари да не приличаше особено на своя син, защото беше по-висок от него и с по-слабо лице, то очите на двамата бяха идентични; Нина познаваше добре това изражение: бащата на Еди шикалкавеше.

- Било ти е известно, че синът ти и Стайкс не са били точно военни другарчета.

- Не и преди Едуард да ми каже - настоя Лари. - Когато Стайкс се свърза с мен за първи път, каза, че двамата със сина ми са приятели и че точно той ме е препоръчал за работата.

- И ти му повярва? След случилото се по време на онази вечеря в твоята къща?

- Помислих си, че навярно Едуард иска да ми се извини, като ми праща потенциален клиент. Явно съм бил в грешка.

- Но дори и след като Еди ти каза, ти продължи да поддър­жаш връзка със Стайкс. - Тонът на Нина беше станал обвини­телен. - Да не си си мислел, че той може да накара, как да го кажа, проблемът ти да изчезне?

Няколко мига бяха необходими на Джули, за да осъзнае за какво намеква Нина, след което зяпна от изумление. Лари, от друга страна, схвана всичко на секундата; причината за забаве­ния му отговор беше обзелата го ярост.

- Разбира се, че не си помислих това - изръмжа той. - Прос­то... Господи, не, нищо подобно! Не мога да повярвам, че дори си го...

Гневът на Нина също набираше скорост.

- Все пак точно това се случи. Хора умряха в Перу, Лари, много хора... защото ти каза на Стайкс, че аз се намирам там. 11риятелят на Еди - който беше и мой приятел - умря. Беше убит. - Жената стана от мястото си, като по този начин още вед­нъж привлече вниманието на посетителите в ресторанта, но за нея това нямаше значение. - Сега разбра ли защо Еди ти е бил толкова ядосан? Всичко е по твоя вина, Лари! Ако не се беше обадил на Стайкс, за да си покриеш собствения задник, всички онези хора щяха да са живи!

- Откъде можех да зная? - изкрещя старият Чейс, думите му бяха нещо средно между въпрос и молба. - Представа си нямах, че това ще се случи!

- Разбира се, че си нямал. Това би означавало да мислиш за нещо друго, освен за самия себе си, нали? - Уайлд блъсна стола. - Джули, всеки път, когато вечеряме заедно, завършва­ме със скандал. Съжалявам, вината не е твоя. Но ти, Лари... - Жената го погледна с отвращение. - Това, което си сторил, е... непростимо. - Без повече приказки, Нина се обърна и излезе от ресторанта.

Джули почервеня до неузнаваемост под погледите на оста­налите посетители, Лари се чувстваше неудобно в стола си. Келнерът колебливо дойде до масата им.

- Аз, хм, мисля, че това беше всичко за тази вечер - каза му англичанинът и остави няколко банкноти на масата. Джули вече се беше изправила и го чакаше да си тръгват.

5

Нина излезе от асансьора и тръгна към офисите на АСН, все още беше бясна заради онова, което научи предната вечер. Всичките жертви в Ел Дорадо, разрушението на безценния археологически обект... всичко се дължеше на Лари Чейс. Няколко думи, казани на погрешния човек, бяха отнели животите на десетки човешки същества. И за какво? За пари. Самата мисъл не ѝ даваше мира.

- О-о - провикна се Лола Джианети от диспенсъра за вода.

Уайлд се спря.

- Охо какво? Добре ли си? - Жената погледна притеснено асистентката си, която беше бременна в седмия месец и от голе­мината на корема ѝ можеше да отсъди, че бебето няма търпение да напусне все по-отесняващото си жилище. - Ритник ли беше? Контракция? Не беше контракция, нали?

Лола се засмя.

- Не, добре съм. „Охо“-то беше за теб. Пак си с онзи поглед.

- Какъв поглед?

- Онзи, който казва на всички да се разкарат от пътя ти.

- Нямам никакъв поглед - възпротиви се Нина, а блондин­ката с бухнала коса се върна зад бюрото си на рецепцията. - Имам ли? Как изглежда този поглед?

- Това прозвуча като гатанка - констатира Лола и седна. - Ами... ще го познаеш, когато го видиш. Всеки друг го познава.

- Всеки си мисли, че имам поглед? Ох, страхотно - ядоса се Мина. - Смятах, че съм един полуприличен шеф, но явно не съм нищо повече от ужасяваща огненокоса Медуза, която обикяла залите със своя смъртоносен поглед.

- Само от време на време - отвърна ѝ Лола с шеговита усмивка. - Между другото, господин Пенроуз ме помоли да му се обадя, когато пристигнеш. Иска да те види.

- Кажи му, че съм тук - каза Нина и се запъти към офиса си.

- Добре. А, сега се сетих, как мина вечерята ти с бащата на Еди? - Уайлд се намръщи. - Ето го пак погледа - рече Джианети и побърза да вдигне телефона.

Пенроуз пристигна в офиса на Нина за по-малко от десет минути.

- Имаме развитие по случая със статуетките.

- Какъв вид развитие?

- Бяха намерени.

Очите на жената се разшириха.

- Хванали са Стайкс?

- Опасявам се, че не. Но фигурите са открити и както из­глежда, са в добро състояние. Намират се в Япония.

- Япония? При кого са?

- Познаваш ли мъж, на име Такаши Сейджи? - Нина покла­ти глава. - Японски бизнесмен, собственик на „Такаши Индъстриз“.

- Никога не съм чувала за него.

- Не съм изненадан - това е компания от онзи вид, който при­тежава десетки други компании, за които вероятно си чувала. Но да минем по същество. Важното е, че човекът има трите статует­ки. Ето. - Себастиан ѝ подаде цветна разпечатка, която изобразя­ваше триото грубо изсечени фигури зад стъклена витрина.

Нина разгледа снимката внимателно. Доколкото виждаше, статуетките бяха в същото състояние, в което ги беше видяла за последно.

- Какъв му е интересът?

- Притежава едната от тях.

Уайлд се опули.

- Какво?

Пенроуз ѝ подаде друга снимка. На нея беше само една от фигурите, която беше открита в подземния склад на семейство Коил в Грийнланд. Имаше печат в единия ъгъл, датата на него беше отпреди десет години.

- Предоставил е всички необходими сертификати за собстве­ност. Статуетката е била открадната от него миналата година. Явно от същата групировка, която отмъкна Давид на Микелан­джело и Кодекса на Талънор.

- Онази, която работеше за семейство Коил - спомни си Нина. - Чакай малко... Интерпол се опита да намери собствени­ците на всичко откраднато от групировката, но никой не предя­ви претенции. Ако беше съобщил за кражбата, фигурата щеше да му бъде върната. Защо не го е сторил?

- Нямам представа. Но доколкото си спомням имаше някак­ва японска връзка - онзи сингапурски търговец беше изнесъл нещо от Япония за семейство Коил.

- Статуетката?

- Възможно е. Точно заради това господин Такаши желае среща с теб.

- Ще идва тук? Ще носи ли фигурите?

Пенроуз се подвоуми.

- Ами... всъщност не. Той иска ти да отидеш при него. В Япония. Мъжът е отшелник, не обича да пътува. Говори се, че рядко напуска мезонета си.

- За кого се мисли, за Хауърд Хюз¹⁷¹ ли? - Нина се намръ­щи и претегли наум възможностите си. От една страна, си има­ше достатъчно работа и без подобно пътуване, от друга - това беше възможност най-накрая да разкрие тайната на статуетки­те... - Как се е сдобил с тях?

- Както изглежда - на черния пазар.

Гласът ѝ се изпълни с отвращение.

- Можем ли да се доверим на този човек? Купуването на откраднати антики от черния пазар не е най-етичното нещо на света.

- Господин Такаши може да е ексцентричен - започна Пе­нроуз, - но също така е главен участник в няколко благотво­рителни програми на Обединените нации. ООН определено му има доверие. Освен това ни обеща, че ще върне другите две фигури на страните им. Но първо иска ти да ги проучиш, да потвърдиш, че са автентични - а и желае да ти разкаже всичко, което знае за своята статуетка.

- Разполагаме с онези невероятни нови изобретения, нарече­ни телефони. Чувал ли е за тях?

Себастиан Пенроуз се усмихна.

- Какво да ти кажа, Нина? Може би просто ти е фен. Нашето мнение е, че определено трябва да отидеш. Обезопасяването на статуетките ще успокои доста притеснени хора по света, а в същото време ти можеш да научиш нещо ново за тях.

Колкото и да не искаше да си го признае, той беше прав.

- Наистина ли е готов да върне другите фигури на Египет и Перу? Без никакви условия?

- Така изглежда. Главната му цел е била да си възвърне своя­та статуетка, но е купил другите две, за да ги предаде в правил­ни ръце.

- Колко е платил за тях?

- Не знам, но... предполагам, че сумата е била огромна.

- Пари, които в момента се намират в джоба на Стайкс. Чудесно - намръщена, констатира Уайлд. - Кога иска да се срещнем?

- Това зависи от теб - обясни Пенроуз, - но от гледна точка на АСН колкото по-скоро, толкова по-добре. Така или иначе, щом статуетките вече не са на пазара, имаме един проблем по-малко, за който да се тревожим.

Нина взе решение.

- Добре, ще се срещна с него. Когато приключа с това, мога да се съсредоточа върху разкопките на Атлантида.

Пенроуз кимна.

- Добър избор. Ще уведомя господин Такаши.

Мъжът напусна офиса, а Уайлд вдигна слушалката на теле­фона.

- Лола, искам да ми запазиш полет.

* * *

На половин свят разстояние, Еди беше приключил своя полет и сега пътуваше е такси през оживените улици на Хонконг. Бе посещавал няколко пъти бившата британска колония, но винаги оставаше изумен от енергията и жизнеността, които кипяха на острова, тук беше рай за правенето на сделки и бързото дейст­вие. Хонконг бе авангард на нов Китай, суровият предприема­чески капитализъм работеше с такова темпо, че шокираше дори и американците. Всеки, който не дращеше със зъби и нокти по пътя си, бързо биваше прегазен от останалите.