Храмът на боговете

Тя се отвори. През нея влезе друг азиатец в костюм, оръжи­ето му беше готово за стрелба.

Еди се хвърли върху близките седалки, за да се предпази от изстрела. Зад себе си чу тъп звук от срещата на олово в човешка плът. Мъжът до Скарбър се беше навел, за да вземе пистолета си, но вместо това получи куршум в гърдите и изхълца.

Втори изстрел се озова в седалката зад Чейс. Новодошли­ят се опитваше да заеме чиста позиция за стрелба. На Еди му трябваше оръжие. Пистолетът на мъртвия агент се беше озовал някъде на седалките срещу Скарбър. Англичанинът хукна през редицата с места. Пореден изстрел изсъска над главата му, но той вече бе залегнал.

Пистолетът! Къде беше?

Затърси го трескаво, зад гърба му приближаваха стъпки.

Ако беше паднал под седалките, бе обречен...

Ето го, под подлакътника. Сграбчи го и откри огън на сляпо. Преследващият го мъж се прикри.

Чейс се върна на пътеката. Скарбър продължаваше да стои на мястото си, но се опитваше да извади пистолета си изпод масата с крак.

Еди насочи „Смит и Уесън“-а към нея и дръпна спусъка...

Оръжието щракна. На празно.

Маделин премига, все едно беше ударена от ток. Размениха си гневни погледи, Чейс прескочи мъртвия на пода и хукна към задната част на вагона.

- Вземи Юн и убийте това копеле! - изкрещя Скарбър на подчинения си.

Вратата автоматично се отвори, когато Еди я доближи. Той се шмугна в отделението за качване на пътниците и видя двой­ка врати, които водеха към отделението между вагоните. През прозорчетата им видя, че към него тича друг мъж.

Нямаше къде да отиде. Външните врати бяха затворени. Уп­равляваха се от екипажа на шинкансена и се отваряха единстве­но, когато влакът не се движеше.

Тогава видя, че в отделението има и друга врата, на нея пи­шеше „Влизането забранено“. Пробва да я разбие с рамо, но тя не поддаде. Другият мъж почти беше стигнал до него.

Удари я още веднъж...

Вратата се отвори и Чейс се строполи в тясното помещение на охраната; удари ребрата си в бюро с рафтове, над което за стената беше закачен телефон. Еди нямаше време да се обади на който и да било за помощ. Затвори вратата и заклини празния си пистолет в дръжката ѝ.

Не че това щеше да му помогне особено, помещението беше прекалено малко, за да намери прикритие. Единственото, което преследвачът му трябваше да направи, бе да стреля във врата­та. Отчая се. Не можеше да ползва нищо като оръжие, нямаше панели в стените или пода...

Но имаше малък отвор в тавана.

Еди не знаеше накъде води, а и не му пукаше. Покатери се на малкото бюро и дръпна силно дръжката на капака. Ако беше заключен, щеше да е мъртъв. Дръжката изтрака, но не се пом­ръдна.

Отвън се разнесе шум. Някой удари вратата и заклещеният пистолет издрънча. Последва ритник, а после и още един, по-силен. Тя се изкриви.

Чейс хвана дръжката на капака с две ръце и увисна с цялата си тежест на него. Металът изскрибуца. Последва нов ритник отвън...

Нещо изщрака и капакът се отвори, в помещението нахлу вятър. Еди се хвана за рамката и се изтегли нагоре.

Към покрива на влака стрела.

Течението го посрещна със смазващата сила на ураган. Бе­лите вагони на шинкансена не бяха нищо повече от неясни бло­кове, които потъваха в нощта, единственото осветление идваше от вътрешността на влака и от ослепителните сини отблясъци от искрите, които излизаха, когато пантографът³⁰¹ допреше над­земните кабели с високо напрежение.

Покривът на шинкансена беше гладък с изключение на чифт паралелни ивици, които преминаваха по цялата му дължина, на разстояние около шейсет сантиметра една от друга. Чейс легна между тях, дланите и пръстите на краката му използваха браз­дите за опора, и запълзя напред. Щеше да му е много по-лесно да се движи в обратната посока, но там би бил напълно открит; освен това основата на пантографа се намираше само на някол­ко метра пред него. Стигнеше ли до нея, щеше да има защита от куршумите.

Макар и не особено добра.

Главата му беше обсипана с прах и песъчинки, имаше чув­ството, че влакът ще литне като „Боинг-747“. Продължи да пъл­зи. Въпреки аеродинамичната форма на основата на пантографа преминаващият през нея въздушен поток заплашваше да издуха лицето на Еди. Наложи се да извърне глава и да зарови брадич­ка в рамото си, за да си поеме дъх.

Миг по-късно от тесния отвор в покрива зад него се появи мъж.

Преследващият го агент стимулира Чейс да се раздвижи. За­пълзя енергично като гекон, въпреки че течението се опитваше да го разкъса. Някаква остра частица го удари малко над окото. Стигна до пантографа и се притегли към основата му, внимава­ше да не докосне ръката на лостовия механизъм...

Изстрел!

Притисна се към покрива, не можеше да повярва, че мъжът пропусна от толкова близко разстояние. Нов изстрел... пак не последва изгарящото и болезнено чувство от проникващ кур­шум. Залази напред, като използваше оребрените ивици. Рискува да погледне назад. Един проблясък от енергийната мрежа разкри агента, който беше излязъл наполовина през отвора в покрива, на лицето му се четеше гняв, въпреки брулещия го вятър.

Същият този вятър помагаше на Еди да остане жив. Ръката на стрелеца беше подложена на вихър със скорост 290 километ­ра в час.

Агентът се изкатери на покрива. Колкото и да беше силно течението, мъжът нямаше да пропусне от близко разстояние. Това накара Чейс да запълзя по-бързо напред, мускулите за­почваха да го болят. Опита се да види какво има пред него, премигвайки. Климатичната инсталация беше разположена в гладкия алуминиев покрив на далечния край на вагона. Имаше да измине дълъг път, за да разбере дали тя щеше да му бъде полезна с нещо, или не.

Преследвачът беше по-млад от Еди, по-бърз и не страдаше от безброй наранявания. Стигна до пантографа и елегантно из­бегна електрифицираната ръка като течен метал. Единствено­то, което оставаше на англичанина, беше да продължи напред, докато младият мъж не го доближеше на разстояние, от което нямаше да пропусне...

Почувства внезапна болка, нещо го удари в лицето. От изне­нада едва не падна от влака.

Осъзна, че е било насекомо. Нещастната буболечка се беше размазала на челото му.

Ако нещо толкова малко болеше толкова много... то какво оставаше за нещо по-голямо?

Озари го идея, смени позицията си и бръкна в джоба на яке­то. Намери нещо твърдо, студено и метално - запалката му.

Извади я и погледна назад. Агентът беше на няколко крачки зад него. Държеше оръжието си в ръка и се прицелваше...

Еди хвърли запалката зад рамото си.

Металът веднага беше подхванат от течението и се стрелна назад към лицето на стрелеца като пневматична преса. Мъжът изкрещя от болка и от носа му текна кръв - Чейс го срита с ботушите си в главата, преднамерено вдигна ръце и се остави въздушният бич да го захвърли обратно към гладката метална повърхност. Агентът изгуби опората си и политна...

Нагоре в надземните кабели.

Десетки хиляди волтове преминаха през него, косата му пламна. На главата му се появи огнен ореол, кабелът сряза вертикално черепа му като меко сирене. Триенето го захвърли назад, към ръката на лостовия механизъм, която пропадна под тежестта му.

Компютрите на влака веднага засякоха загубата на мощност в единия си пантограф и задействаха аварийните спирачки.

Еди се хвана отново за покрива, но дори да имаше лепки на ръцете и краката, нямаше да успее да издържи на рязката децелерация. Инерцията го захвърли напред. Оребрението върху металната повърхност не беше достатъчно, за да успее да се задържи, плъзна се към ръба на покрива и опасно се прекатури през него към земята...

С едната си ръка се хвана за климатичната инсталация и увисна. Избегна претрепването, но извика от рязката болка в рамото си.

Спирачките пищяха, шинкансенът намали скоростта си до сто и шейсет километра в час, сто, петдесет. Машината издаде пронизителен писък и спря на някакъв бетонен виадукт, кой­то се намираше над провинцията. Еди се издърпа на покрива и тръгна към локомотива на влака, търсеше друг отвор, през който да влезе. Трябваше да вземе статуетките, преди Скарбър и единственият ѝ останал агент да ги намерят...

* * *

Маделин нямаше нужда да слуша Юн, който ѝ обясняваше какво се беше случило, можеше сама да си направи извода, че нещо много сериозно се обърка; внезапната спирачка, която я хвърли на пода на първокласния вагон, беше достатъчно дока­зателство. Всяко подобно спиране на влак стрела се смяташе за спешен случай от властите, а с поне два трупа на борда и следи от стрелба, скоро щеше да има сериозно полицейско присъст­вие тук. Време беше да изчезне.

Налагаше се обаче да свърши нещо преди това.

- Остави - прекъсна японеца Скарбър, когато започна да ѝ обяснява накъде е тръгнал англичанинът. - Трябва да открием статуетките. Когато се качи на борда, Чейс носеше чанта - сигурно я е скрил някъде в предната част на влака. Намери я и евакуирай хората.

Юн кимна.

- Къде ще се срещнем? - попита той.

Скарбър погледна през един от прозорците. Не се виждаше нищо навън в мрака; шинкансенът беше спрял някъде по сре­дата на градовете, разположени на южния бряг.

- Знам ли. Просто вземи фигурите и когато слезеш от влака ми се обади - ще ти кажа мястото за среща.

- Добре. Ти какво ще правиш?

- Не ме мисли мен, намери чантата. Тръгвай!

Юн се обърна и излезе от вагона. Скарбър вдигна пистолета си и стреля три пъти в най-близкия прозорец - здравото стъкло се счупи.

* * *

В другите вагони царяха объркване и паника. За хората шинкансенът беше символ за бързина и безопасност; аварийно спиране надалеч от гара бе нещо нечувано. Членове на екипажа обхождаха всички пътници и ги уверяваха, че забавянето е само временно, че проблемът ще бъде разрешен съвсем скоро и вла­кът бързо ще тръгне към крайната си дестинация.

Юн си проправяше път през притеснените хора и оглеж­даше внимателно багажните отделения. Чейс се беше качил във влака с черна чанта в ръка. Няколко от пътниците се раз­викаха, когато им пребърка багажите. Времето му изтичаше и въобще не им обърна внимание; цялата операция се беше скапала и му се искаше да се разкара от тук възможно най-скоро.

Видя една черна чанта, оставена в клетките за багаж. Фактът, че никой не стоеше на мястото под нея, беше достатъчно крас­норечив. Близкостоящите не му обърнаха внимание, когато я взе; хората се оглеждаха за член на екипажа, когото да питат докога ще трае аварията. Юн дръпна ципа. Вътре имаше поликарбонатова³¹¹ кутия. Отвори я... и се усмихна.

Три груби статуетки, направени от пурпурен камък, се бяха втренчили тъпо в него. Защо бяха толкова важни, мъжът не зна­еше, а и не му пукаше. Шефовете му ги желаеха, така че той трябваше да им ги осигури. Затвори кутията, закопча чантата и тръгна обратно по пътеката.

Вратата към отделението за качване на пътниците се отвори и той мина през нея. Другите врати, които водеха към отделе­нието между вагоните, не бяха напълно автоматични, управля­ваха се от бутон, така че мъжът го натисна и зачака да чуе със- кането на механизма...

Една ръка го хвана изотзад за врата и го заклещи в брутална задушаваща хватка, бъбреците му бяха обработени набързо с юмрук. В ухото му прозвуча глас:

- Мисля, че това е моята чанта.

Нападателят спря да го удря и със същата си ръка обгърна лицето му...

Чу се грозно изщракване... Еди счупи врата на мъжа. Оста­ви безжизненото тяло да се строполи на пода, от премазаната трахея на агента се разнасяха странни гърлени звуци; Чейс взе пистолета от вътрешността на сакото на убития, както и чантата си и забърза напред.

Насочи се към вагоните първа класа. Съвсем скоро тялото щеше да бъде открито, така че трябваше да се махне от влака възможно най-бързо. Също така се налагаше да открие Скар­бър.

По един или друг начин, тя щеше да даде отговори на въпро­сите му.

Достигна вагон номер десет и усети повея, когато автоматичната врата се отвори. Прозорецът беше счупен. Маделин си беше проправила път за бягство. Прибяга до него, пистолетът му беше готов за стрелба. Влакът се намираше на дълъг виа­дукт над някакви земеделски земи. Светлините от градовете се забелязваха отпред и отзад, но Чейс търсеше някоя по-близка...

Видя движение на железопътната линия, бягащата фигу­ра беше хваната от осветлението, идващо от вътрешността на шинкансена. Скарбър. Еди скочи долу и хукна след нея. Жената прекоси друга линия, беше се насочила към широката бетонна пътека в края на виадукта.

Чейс я последва, бързо я настигаше. Щеше да ѝ отреже пътя за бягство, преди да е достигнала целта си.

Това означаваше, че тя ще се бори. Бившата агентка нямаше да се даде лесно.

Еди мина покрай аеродинамичния нос на шинкансена, нами­раше се на стотина метра от Скарбър. Тя може и да беше корава и изобретателна, но също така бе с десетина години по-стара от него и заклета пушачка. Петдесет метра. Шумът от двигателите на влака затихваше зад него, така че жената щеше да чуе стъп­ките му скоро...

Четиресет метра... Маделин се обърна.

Еди остави чантата и вдигна пистолета, жената също се из­въртя и извади своя. Не можеше да я убие, не още.

Скарбър не страдаше от подобни ограничения. Тя произве­де три бързи изстрела. Куршумите се врязаха в бетона, всеки следващ - по-близо до него...

Чейс дръпна спусъка. Един изстрел беше достатъчен. Маде­лин изпищя и залитна, изпусна пистолета си и затисна с лявата си ръка раната на дясното си рамо.

Еди се доближи до нея, без да сваля оръжието си.

- Гадно малко лайно! - изсъска Скарбър.

Мъжът изрита пистолета ѝ надалеч.

- Ще оживееш... ако ми кажеш за кого работиш. Иначе ще те застрелям на място.

Гласът ѝ затрепери:

- Ще гръмнеш беззащитна жена?

Чейс едва не се изсмя.

- Беззащитна? Току-що се опита да ме убиеш!

Треперенето изчезна.

- Знаех си, че няма да се хванеш на въдицата. - Лицето ѝ се изкриви от болка, тя хвърли поглед на ранената си ръка. - Доб­ре. Но имам ли думата ти, че ще ме пуснеш, ако ти кажа?

- Да. Искам да знам кой желае смъртта на мен и на Нина. - В далечината зад Скарбър се появи нова светлина - беше друг влак стрела, който идваше от срещуположната посока. Сервиз­ната пътека бе достатъчно голяма, за да са в безопасност на нея, макар Еди да очакваше невероятна шумотевица при преминава­нето на машината. - Имаш ли нещо против първо да се дръпнем малко назад. - Мъжът отстъпи две крачки.

Маделин го последва и застана до него.

- Хората, за които говорим, са двама. Единият от тях има интерес жена ти да умре - ти въобще не си в полезрението му. Другият обаче ти има зъб.

- Кой е той?

- Виктор Далтън.

Името го накара да настръхне. Виктор Далтън - бившият президент на Съединените щати. Човекът, който преди две години се опита да убие Еди и Нина, за да прикрие своето участие в конспирация, и който беше принуден да се оттегли от поста си напълно унижен, след като видео, в което пра­веше секс с бившата жена на Чейс, София Блекууд, заля ин­тернет.

Това определено обясняваше намеренията му.

- Далтън? - повтори Еди изумен.

Скарбър пусна раната си.

- Какво ли не ни поднася животът, а, малчо?

Чейс искаше да ѝ зададе безброй въпроси, но един от тях стоеше начело в списъка му:

- Кой е другият...

Чу се тихо цък и ръката на Скарбър изведнъж се стрелна към гърлото на Чейс. Мъжът инстинктивно посегна да я отбие с пистолета си... и отскочи назад, когато усети болката в прому­шената си предмишница. Още преди да се съвземе, пистолетът му беше избит.

Бившата агентка все още криеше някой и друг трик в ръкава си... буквално. От ръкава ѝ се подаваше тънко острие: оръжие, което беше прикрепено за ръката ѝ с пружинен механизъм. Замахна отново към лицето на Еди, който имаше два варианта - да отскочи назад или да ослепее.

Приближаващият влак беше доста близо, движеше се с максимална скорост, но цялото внимание на Скарбър бе насочено върху падналия пистолет. Наведе се, за да го вдигне, извърна се към Чейс и го насочи...

Мъжът я изрита силно в корема и я изхвърли назад... на пътя на връхлитащия шинкансен.

Острата предница на влака я помете със скорост от двеста и деветдесет километра в час, тежкото туп от сблъсъка се разне­се дори и над воя на двигателите и писъците на завихрящия се вятър. Белият нос на шинкансена стана яркочервен.

Еди седна на бетона и прикри ушите си с ръце. Ако маши­нистът реагираше мигновено на удара и задействаше аварий­ните спирачки, щеше да измине километър и половина, преди да успее да спре. Когато и последният вагон замина, Чейс се върна за чантата, взе я и се насочи към края на виадукта. С два аварирали влака и няколко трупа, полицията щеше да организи­ра сериозно разследване, така че трябваше да се възползва от възможността да си осигури преднина.

Веднъж да се измъкне от тук, знаеше накъде да поеме. Щеше да се върне в Съединените щати.

И да си разчисти сметките с Виктор Далтън.

11

Рим

В плановете на Нина не влизаше да мине през Италия на връщане за Ню Йорк, но времето, прекарано с японските власти, ѝ даде възможност да осъзнае последствията, до които случилото се в сградата на „Такаши Индъстриз“ щеше да доведе.

На първо място в ума ѝ беше нейният съпруг. Три месеца без никаква вест от него и изведнъж се появи от нищото? Не знаеше дали да се радва, или да беснее, макар обвинението му, че е в съюз със Стайкс, да я караше да клони към второто.

Присъствието на наемника също беше обезпокоително. Та­каши излъга, като каза, че Александър е просто доставчик; мъ­жът беше пълноправен участник в онова, което се случваше. За съжаление, нямаше никаква идея какво е то...

Можеше ли да вярва на твърденията на магната относно не­говата мистериозна организация? Фактът, че Стайкс беше за­месен с нея, я караше да се съмнява в намеренията ѝ за глоба­лен мир - та основното препитание на Александър зависеше от военните действия. Някой обаче се беше опитал да го спре. Бе предприел драстични мерки. Изпратеният хеликоптер имаше за цел да убие нея, Такаши и Стайкс.

Както и Еди. Желаеха и неговата смърт. Защо? Каква беше връзката?

Статуетките бяха ключът, сигурна бе в това.

Такаши знаеше какво ще се случи, когато те бъдат свързани. За разлика от него Нина нямаше абсолютно никаква представа, че фигурите могат да използват енергийните полета на планета­та, за да се противопоставят на гравитацията, както не знаеше и че са способни да предизвикат невероятното ѝ преживяване.

Това я наведе на мисълта, че някой, някъде има информация, която беше много повече от тази на АСН. Сещаше се само за една група, която пасваше на описанието. Затова реши да дойде в Рим.

- Доктор Уайлд. - Посрещна я Николас Пападопулос. Мъ­жът превъртя името ѝ в устата си като хапка изключително не­приятна храна. Нина си бе имала вземане-даване в миналото с прегърбения старец. Братството на Селасфорос³²¹ разполагаше с огромно богатство от древни текстове за Атлантида; целта на организацията беше да скрие всякаква информация за изгубе­ната цивилизация от външния свят.

Бяха готови да убият всеки, който се доближеше до истина­та. Затова антипатията на Нина към тях не отстъпваше на тази на Пападопулос към нея. Жената беше една от мишените им в миналото, както и родителите ѝ. Тя оцеля. Те - не. От спомена я обзе гняв.

Опита се да го потисне. Животът ѝ можеше да зависи от ар­хива на Братството.

- Господин Пападопулос - поздрави го Нина с преднамере­но безразличен тон. - Радвам се да ви видя отново.

- Аз също - отвърна ѝ неубедително старецът. - Макар че посещението ви ме изненадва. АСН разполага с пълното ни съ­действие, осигурили сме ви всичко, което сте изискали от нас, така че защо е било необходимо да идвате на крака...

- Вашето определение за „пълно съдействие“ се разминава с нашето - контрира го Нина с тънка усмивка на устните си.

- Правим всичко, за което ни помолите! - Възмущението на Пападопулос личеше във всяка негова дума. - Ние сме един­ствените хора, които знаят всичко, което се намира в архивите ни. За външен човек ще са нужни години само за да разбере начина ни на подреждане. Навярно смятате, че можете да се справите без нас?

Усмивката на Уайлд замръзна.

- Знам ли, може би трябва да пробваме. Ще ви изпратим в една чудесна и дълга ваканция... на разноски на щата. Какво ще кажете?

Старецът я погледна сърдито иззад малките си кръгли очила. Онези, които останаха от Братството след битките, довели до откриването на Атлантида, бяха принудени да отворят архиви­те си под заплахата да бъдат съдени за престъпленията, които гяхната организация беше извършила.

- Ще видя дали можем да бъдем по-...експедитивни - отстъ­пи Пападопулос.

- Благодаря ви. Макар че това не е причината да намина.

- Моля? Защо сте тук тогава? Да ни се подигравате и тор­мозите?

- Не, трябва ми информация. Експедитивно.

Старецът не беше доволен, че собствените му думи бяха из­ползвани срещу него.

- Каква информация?

- Искам да знам дали в архивите ви се споменава нещо за Нанталас.

- Жрицата?

Нина повдигна веждата си.

- Явно имате нещо.

- Тя е била важна фигура, преди Атлантида да потъне. - Мъ­жът се отпусна в стола си. - Твърдяла е, доколкото си спомням, че има видения. Обикновено са били за война, все пак това е било основното занимание на атлантите. Също така е казвала, че има магически сили.

- Дали тези сили са били свързани по някакъв начин с трите статуетки?

Пападопулос се изправи в стола си изненадан.

- Откъде знаете?

- Успяхме да спасим някои от текстовете в Храма на Посейдон.

- Ах, ясно. - Лицето му се смръщи. - Няма да е лошо да ни изпращате новини относно Атлантида. Човек би си помислил, че не ни имате доверие.

- Няма такова нещо - язвително отвърна Нина. - Какво дру­го знаете за статуетките?

- Минаха много години от времето, когато четох тези тексто­ве, но мисля, че чрез тях е получавала виденията си. Те са били ключът към силите ѝ... Не, всъщност силите не са били нейни. Чрез фигурите е успявала да ги канализира, но те са идвали от другаде, от камък... хм, небесния камък, точно така беше.

- Какви са били тези сили?

Мъжът сви рамене.

- Не помня. Някакви магии, пълни глупости. Не се постарах да ги запаметя.

Нина се опита да потисне раздразнението си.

- Не сметнахте ли за необходимо да съобщите на АСН за това? Знаехте, че притежаваме две от статуетките.

- Нашата работа е да ви осигурим точно онова, което сте поискали - обясни ѝ Пападопулос. - Нито повече... нито по-малко.

- Може би следващия път трябва да бъдете малко по-отворени към приятелите си - сопна му се Уайлд. - Междувременно искам да знам абсолютно всичко за фигурите. Дори и нещата, които смятате, че са пълни глупости.

- Казах ви, трябва да прочета текста отново.

- Ами аз не бързам за никъде, а като ви гледам и вие сте сво­боден. Така че нека се заемаме.

- Искате да видите оригиналните текстове? В архива? - Ста­рецът изглеждаше ужасен от самата мисъл.

- Аха, точно така.

- Това никога не е било част от сделката! Споразумяхме се, че Братството може да запази архивите си недостъпни за външ­ни хора.

- Хич не ми пука за тайните ви. Притеснява ме фактът, че някой друг знае за силите на тези статуетки - поне две групи от тези „някой друг“ всъщност и те се борят, за да ги докопат. Гледахте ли новините за онзи небостъргач в Токио?

- Да, разбира се. Казаха, че е нападнат от хеликоптер.

- Бях на последния етаж в същия момент! - Мъжът я изгле­да изумен. - Държах фигурите в ръцете си, и трите. Нещо се случи, нещо, което не успях да разбера... Изживяването беше удивително. Трябва да знам какво представлява. Смятам, че от­говорът се намира в архивите ви.

Пападопулос се отпусна отново в стола си замислен. Най-накрая стана от него, някак малко нерешително.

- Добре, доктор Уайлд. Но тук говорим за извънредна си­туация, нали? Не искам други членове на АСН да „наминават“ неочаквано.

- Просто ми покажете какво имате за статуетките и се махам.

За първи път старецът хареса нещо, което тя каза.

Дейността на Братството беше скрита зад паравана на ад­вокатска кантора, чиито офиси гледаха към високите стени на Ватикана. Пападопулос поведе Нина по тесните коридори до една врата на приземния етаж.

- Влезте тук.

Жената огледа съмнително вътрешността на помещението.

- Сериозно? - учуди се тя. Пред очите ѝ се намираше килер с рафтове, по които бяха подредени почистващи препарати; ви­соко на стената беше разположен малък прозорец с решетка.

Старецът въздъхна и влезе вътре, махна ѝ да направи също­то. Нина се намъкна в тясното пространство, гъркът затвори вратата и посегна към един ключ за осветлението. Вместо да го натисне, той хвана рамката му и я завъртя наполовина. Чу се щракване и някъде отдолу се разнесе глухо бучене... Уайлд се изненада, когато помещението започна да се спуска в шахта от тъмни и стари тухли.

Пападопулос се усмихна, като видя, че жената се чувства не­удобно.

- Харесва ли ви нашият асансьор?

- Ами, хм... различен е.

- Бил е конструиран преди повече от сто години. Братството притежава сградата, откакто е построена през 1785 г., но ар­хивите са тук от доста по-дълго време. Надявам се оценявате факта, че ви удостоявам с изключително рядка привилегия - продължи старецът. - Външните лица, които са слизали долу за... хм... последните петстотин години, може да се преброят на пръстите на двете ръце. Дори членове на Братството се допус­кат трудно, ако не участват в поддържането на архива.

Асансьорът спря на около девет метра под нивото на улица­та. Пред тях се откри коридор, който водеше нанякъде, беше ос­ветен по цялата си дължина от мъждиви крушки. Дебели елек­трически кабели опасваха стената.

- Последвайте ме - нареди Пападопулос.

След двайсетина метра зидарията отстъпи място на грубия камък. Тунелът продължи напред още малко. Нина се опита да се ориентира.

- Това е катакомба - осъзна тя. - Намираме се под Ватикана.

- Да. Подземията под папството се разпростират на десетки, може би дори на стотици километри - никога не са били напъл­но картографирани. Тези участъци са били запечатани и дарени на Братството през девети век от един кардинал, който е бил поддръжник на каузата ни.

Уайлд беше впечатлена.

- Ваша лична версия на Тайните архиви на Ватикана.

- Да. Макар че нашите съдържат материали, с които дори Archivum Secretum не разполага.

- Предполагам, че това е, защото сферата на вашите тексто­ве е доста ограничена.

- Бихте останали изненадана от сферата на нашите притежа­ния - самодоволно каза старецът. - Но, да, Атлантида е специ­алността ни. Атлантската империя, владетелите ѝ, обществото ѝ... опасностите, които представлява.

- Които е представлявала - поправи го Нина. - Минало време. Освен ако не познавате други геноцидни откачалки като семейство Фрост, които имат намерение да я възкресят?

- Трудно ви е да повярвате, макар че сте били нападната именно заради атлантските статуетки? - контрира я старецът. - Но да оставим това, стигнахме до целта си.

Коридорът пред тях беше запречен от тежка метална врата. До нея имаше малка клавиатура; Пападопулос хвърли поглед зад рамо, за да се увери, че Уайлд не гледа, и тогава набра кода. Механизмът се отключи и отвътре се процеди ярка светлина. Тихият шепот на вентилационна система достигна до тях.

Старецът мина през вратата и повика някой на италиански.

- Библиотекарите сигурно са някъде навътре из архивите - обясни на Нина, преди да се провикне отново. - Агостино!

В отговор се разнесе ехо от един от тунелите, водещи нача­лото си от това помещение.

- Идва - обяви гъркът. Уайлд кимна и се огледа наоколо. Две цели стени бяха заети от подредени едно до друго чекмеджета, които представляваха системата за картотекиране; на едно бюро стоеше компютър, който явно служеше за същата цел, но излъсканото до блясък дърво на рафтовете и прашната машина ѝ под­сказваха, че библиотекарите предпочитат традиционния метод за откриване на определен документ. Дебелите кабели захранваха други видове апаратура: климатици, влагоабсорбатори, помпи, всичко, което беше необходимо, за да се поддържат тези подзем­ни лабиринти във възможно най-добро състояние.

След минута тътрещи стъпки предизвестиха за появата на архиварите. Двама мъже излязоха от тунела - единият беше стар, белобрад и с голям кръгъл нос, другият зад него бе младеж с наднормено тегло и рошава коса. По-възрастният не изглеж­даше доволен, че е бил прекъснат, той погледна Нина с явна враждебност. Изкрещя нещо на италиански на Пападопулос, който му отвърна с успокоителни думи, преди да представи гостенката.

- Доктор Уайлд, това са Агостино Белардинели, главният архивар на Братството, и неговият помощник, Паоло Агнели. Агостино, това е...

- Знам коя е! - прекъсна го ядосан Белардинели и посочи с пръст към Нина. - Довел си я тук? Не мога да... - Последва нов изблик на италиански, мъжът направи мимика как се промушва в сърцето си.

- Синът на Агостино също беше член на Братството - обяс­ни на Уайлд Пападопулос, чувстваше се неловко. - Той, ами... загуби живота си в Бразилия.

- Наистина? - студено рече Нина. Това означаваше, че си­нът на архиваря е бил един от онези, които се опитаха да убият нея и екипа ѝ, с който търсеха изгубения атлантски аванпост в джунглата.

- Да - потвърди Пападопулос, - но нека оставим темата нас­трана. Агостино, доктор Уайлд иска да види всичко свързано с атлантската жрица Нанталас и трите статуетки, които са ѝ да­вали силата.

Тези думи доведоха до нов изблик от страна на Белардинели. Гъркът го изслуша с нарастващо нетърпение и му се изрепчи:

- Агостино! Когато любопитството ѝ бъде задоволено, тя ще си тръгне и после можем да обсъдим това. Сега нека открием по-бързо текстовете, а?

Главният архивар си замърмори под носа, но отиде до едно от чекмеджетата.

- Нанталас, Нанталас - повтаряше си мъжът, а пръстът му се движеше напред-назад като радарна антена. - Споменаваше се в един от атинските летописи. В този на Акакиос ли беше, или...

Агнели се обади за първи ггьт.

- Каликрат - колебливо каза той. - В единия от пергаменти­те му в четиринайсетия аркосолий³³¹.

- Каликрат, точно така. - Явно Белардинели знаеше перфект­но начина на индексиране, защото, без да се замисли, отвори едно от чекмеджетата и затърси сред стотиците карти. Извади една от тях и побърза да си сложи очилата за четене. - Деветият му текст. Така си и знаех. В четиринайсетия аркосолий.

- Браво, Паоло - поздрави младока Пападопулос. - Май на­истина нямаме нужда от компютър.

- Ами аз... аз съм запомнил катакомбата - обясни Агнели.

Нина се зачуди защо мъжът се изнерви от признанието си, но грубите думи на Белардинели ѝ отговориха на въпроса:

- Постоянно се скита, все го няма, когато ми трябва! - Глав­ният архивар върна картата в чекмеджето и погледна компютъра презрително. - Но поне го прави, за да се учи. По-добре, откол­кото да чака някаква машина да му дава отговорите, които търси. Никога не съм я ползвал. Ако Бог искаше компютрите да мислят вместо нас, защо тогава ни е дал мозъци? - Мъжът посочи с от­вращение към мишката от лявата страна на клавиатурата.

- Текстът? - припомни му Пападопулос.

Белардинели изгрухтя недоволно:

- Оттук.

Главният архивар ги поведе към един от тунелите. За разли­ка от онзи, който водеше до голямото помещение, този тук не беше просто пътека към определено място. В стените му бяха издълбани дълги, ниски ниши, по четири една върху друга. Лoкули, помисли си Нина: места, където древните християни пос­тавяли мъртвите си.

За нейно успокоение, в момента нямаше трупове. Вместо това нишите приютяваха дървени и метални кутии, внимателно увити вързопи, запечатани стъклени тубуси, в които се намира­ха навити текстове и пергаменти. Всичко това беше едно огромно хранилище на древно знание.

На откраднато знание. Дори и известните историци не бяха имунизирани от вниманието на Братството; един от материали­те в архива беше „Хермократ“³⁴², изгубеният диалог на гръцкия философ Платон. Уайлд се зачуди какви ли тайни се съдържаха в документите, покрай които минаваше... и колко ли хора бяха убити заради тях.

Сега обаче имаше много по-важна работа от тази, да се въз­мущава на делата на Братството. Навлязоха още по-надълбоко в катакомбата, Белардинели уверено поемаше по някой от туне­лите, които се изправяха пред тях.

- Ето - заяви той и се спря пред голяма, арковидна ниша, в чийто камък бяха издълбани релефни фигури и латински текст. - Четиринайсетият аркосолий.

Вътре в украсената гробница беше изградена висока решет­ка от рафтове, върху които се намираха десетки увити обек­ти. Те представляваха изключително големи книги; Нина беше виждала такива, когато Пападопулос ѝ донесе оригиналния текст на „Хермократ“ в Ню Йорк. „Страниците“ всъщност бяха стъклени листове, чиито краища бяха обкантени с метал. Крех­кият пергамент беше внимателно положен между тях преди кап­суловането.

Белардинели се загледа в един от горните рафтове, след кое­то извърна поглед към малката стълба наблизо. Направи знак на Агнели да я донесе и той изпълни заповедта.

- Желаете ли да взема книгата вместо вас? - попита мла­докът.

- Не, не - отказа му брадатият мъж. Качи се по стъпалата и се пресегна към най-горния ред. С лявата си ръка се държеше за опора за старото дърво, където остави отпечатъка си в прахта. Нина потръпна, когато книгата се килна на една страна, беше прекалено тежка, за да може главният архивар да я задържи с една ръка, но мъжът все пак успя да я хване, преди да падне.

Бавно слезе от стълбата.

- Ето това искахте да видите - обясни на Нина и заразгръща платното, в което бе увита книгата. За разлика от другите, на тази имаше много малко прах. Корицата беше от кожа с цвят бордо, обкантена с надран месинг. - Текстовете на Каликрат.

- Никога не съм чувала за него - призна си Уайлд.

- Няма как да сте - каза Пападопулос. - Братството се е пог­рижило за това. Бил е ученик на Теофраст...

- Единият от учениците на Платон.

Това явно я издигна, съвсем малко, в очите на Белардинели.

- Точно така. Каликрат е бил заинтригуван от историята на войните между Атина и Атлантида. Тези текстове - мъжът по­сочи книгата - съдържат информация по темата.

- Нека видим какво пише за Нанталас - прикани го Нина.

Главният архивар постави книгата на каменната плоча в ос­новата на аркосолия и я отвори внимателно, подвързията скър­цаше при отгръщането на всяка стъклена „страница“. Мъжът отгърна на една от тях и отново постави очилата си за четене.

- Ето я.

Потъмнелият пергамент беше притиснат между два стъкле­ни листа, долната му част бе откъсната, а останалата носеше следите на времето и на подлагането му на вода. Текстът беше на гръцки, ситно написан с избледняло кафяво мастило.

- Какво се е случило с останалото? - попита Нина.

- Никой не знае - отвърна старият мъж. - Когато Каликрат умира, се водят спорове за собствеността му. Братството е взе­ло тези текстове от един от братята му, всичко останало е било изгубено.

Жената беше сигурна, че това вземане е било принудително, но повече искаше да прочете древните документи, отколкото да критикува. Родителите ѝ я бяха научили на гръцки още като дете, така че проблемите при четенето бяха предизвикани от нечетивния текст и от слабата светлина. От написаното Нина можеше да си направи извода, че в предните части на писанията на Каликрат той е разглеждал атлантския кралски двор, преди Нанталас да се намеси в дейностите му.

- Изглежда, е била истинска подстрекателка за война - зак­лючи Уайлд. Почти всички от така наречените пророчества на жрицата бяха не особено добре прикрити призиви за поредната война на Атлантида с многобройните ѝ врагове.

- Всички атланти са били военни подстрекатели - укорител­но забеляза Белардинели. - Насилието е било в кръвта им.

- И в кръвта на техните врагове, както изглежда - отвърна на удара Нина. - Къде е частта за статуетките?

Главният архивар посочи един пасаж в долната половина на страницата. Уайлд я прочете на глас:

- „Когато Нанталас вдигна фигурите, великолепна светлина изпълни Храма на боговете и дари върховната жрица с виде­ния, изпратени ѝ от камъка. Тя заяви, че тези нейни прозрения ѝ позволяват да вижда през очите на боговете и да чувства целия живот в този свят.“ Точно това...

Нина млъкна, не искаше да споделя тайните си с Братството.

- Точно това очаквах да прочета. - Жената намери друга част. - „Върховната жрица призова краля в Храма на боговете. Обеща му отново, че силата на небесния камък ще направи им­перията непобедима. Владетелят поиска от нея доказателство, тогава тя съедини фигурите и ги докосна до камъка. Кралят беше изумен, когато той...“

Тук беше краят на текста, нямаше нищо друго освен една едва доловима буква в най-долната част на документа.

- Това ли е всичко? - жената попита Белардинели.

- Нанталас се споменава и в други текстове - обясни той, - но нищо повече не се казва за нея.

Нина се обърна към Пападопулос:

- Братството е единствената организация, която притежава подобна информация, нали? Никой друг няма копия от знанията ви или пък някакъв друг източник?

- Поне аз не знам за такива - потвърди гъркът.

- Също така не сте споделяли нищо от архивите си с друг, освен с АСН?

- Ако не бяхме принудени, и с вас нямаше да споделим нищо - заяви Белардинели оскърбен.

- Защо питате? - попита Пападопулос.

- Защото - започна да обяснява Уайлд - смятам, че някой има информация за Атлантида, която дори Братството на Се­ласфорос не притежава.

Главният архивар поклати глава.

- Невъзможно! Братството е отдадено на мисията си от сто­тици поколения назад във времето. Намерили сме всичко, що се отнася до Атлантида.

- С изключение на самата нея - напомни му Нина. - Трябвах ви аз, за да се случи това.

Италианецът щеше да се пръсне от яд, но Пападопулос го успокои и попита жената:

- Какво намеквате, доктор Уайлд?

- Когато съединих трите статуетки в Токио - започна тя, - имах... изживяване.

- Какъв вид изживяване?

- Нека просто приемем, че Нанталас не е била измамница. Но работата е там, че Такаши - човекът, който притежаваше фигурите - знаеше какво да очаква, все едно беше чел този текст - посочи Нина към пергамента.

- Невъзможно - отказа да повярва Белардинели.

- Знам ли... написаното тук е доста близко до онова, което аз преживях, нищо, че се е случило преди единайсет хиляди годи­ни. Проблемът е, че това не беше единственото нещо, с което японецът беше наясно. Имаше и... други последици от свързва­нето на статуетките. Физични последици, които... ами единстве­ният начин, по който мога да ги опиша, е като невероятни. - Нина сви рамене. - Но Такаши въобще не беше изненадан... от каквото и да било. Не само че беше наясно какво е написано тук, но дори знаеше неща, които ги няма в текста ви.

Пападопулос беше зашеметен.

- Смятате, че този човек е чел липсващите части от написа­ното от Каликрат?

- Може би. А може би дори повече. Има ли вероятност ня­кой да притежава информация, която Братството няма? Прави­телството или други тайни организации? - Уайлд вдигна поглед към тавана. - Други религиозни култове?

- В Archivum Secretum няма нищо за Атлантида - твърдо за­яви Белардинели.

Пападопулос обаче не беше толкова убеден.

- Няколко правителства имат огромни тайни архиви - приз­на той. - Но не сме споделяли информацията си с никой друг, освен с АСН.

- Щом твърдите, че това е единственото копие от пергамента на Каликрат, как е възможно тогава Такаши да е бил запознат със съдържанието му? - попита Нина.

Белардинели свали очилата си, закрачи по тесния тунел и се изправи пред Уайлд.

- Явно другата част от страницата повтаря същата информа­ция - заяви италианецът, като подкрепяше думите си с нервни жестове. - Някой притежава тази част... и Такаши я е прочел.

- Пергаментите са били скъпи по онова време - контрира го Нина. - Имам предвид, вижте колко ситно е пишел Каликрат. Не би го хабил с повторения на думите си.

- Но това е... това е единственото възможно обяснение - на­меси се Агнели. Уайлд почти беше забравила, че той е с тях.

- Не е вярно, има още едно. Макар че няма да ви хареса - обърна се Нина към двамата старци. - Някой вътре в Братство­то е споделял информация с организацията на Такаши.

Тишината ѝ подсказа, че предположението ѝ не е добре при­ето.

- Не! - излая Белардинели. - Не е възможно! Всеки един член на Братството е изцяло отдаден на каузата!

- Вие нямате вече такава! Атлантида беше открита, семейс­тво Фрост и последователите им са мъртви, Братството беше разкрито... Сега ООН и още няколко правителства ви наблюда­ват изкъсо. Може би някой от вас е решил да продаде тайните ви и да си осигури стабилен пенсионен фонд.

- Малко е... трудно за вярване - бавно каза Пападопулос. - Агостино е прав - лоялността към Братството е нещо от изклю­чителна важност.

- Освен това - допълни Белардинели - само трима от нас знаят пълното съдържание на архива: аз, Николас и Паоло. - Мъжът скръсти ръце, все едно всичко беше решено.

- Това доста скъсява списъка със заподозрените, нали? - каза Уайлд. Тримата мъже си размениха погледи, когато жената се качи да види рафта, от който беше извадена книгата. - Хм.

- Какво има? - попита гъркът.

Нина посочи вляво към празното място.

- Този отпечатък в прахта е от ръката на господин Беларди­нели.

- Да? И какво от това? - сопна се главният архивар. - Оста­вих го, когато взех книгата. Видяхте ме.

- Тогава чий е този от другата страна? - Нина посочи към една по-стара следа в сивата повърхност.

- Ти не докосна тази част от рафта, Агостино - заяви Папа­допулос и се приближи, за да види по-добре. - Но някой го е сторил... и то скоро. Почти няма нова прах.

Нина се обърна към Белардинели.

- Десничар ли сте?

- Да - отговори мъжът. Беше объркан и ядосан. - Защо ме питате?

- Когато се покатерихте, използвахте лявата си ръка за опо­ра, докато вадехте книгата с дясната - вашата по-силна ръка. Другият отпечатък е направен от нечия дясна ръка... което оз­начава, че книгата е извадена с лявата.

- Аз съм десничар - призна ѝ Пападопулос.

- Така и предположих. - Нина се обърна към Агнели. - Ком­пютърът беше пригоден за левичар. Господин Белардинели вече спомена, че никога не го ползва, така че оставате само вие. - По кръглото лице на мъжа избиха капки пот, въпреки че в помещението беше хладно. - Вие сте левичар, господин Агнели. Знаехте къде е пергаментът, без да проверявате, дори стълбата беше тук. - Жената отново погледна към старците. - Как ви звучи това?

Мъжете бяха шокирани... много повече, осъзна тя, отколко­то разкритието предполагаше. Върна поглед на Агнели.

И замръзна.

- О, мамка му.

Младият италианец беше насочил пистолет в нея.

12

Агнели трепереше целият, ръката му едва държеше малкия автоматичен пистолет, но показалецът му стоеше стабилно на спусъка.

- Н-не мърдайте - изпелтечи мъжът.

Ледени вълни заляха Нина. Изплашеният и изнервен младок можеше да я застреля по случайност.

- Нека всички се успокоим, а? Никой не иска да бъде гръм­нат. Мен са ме ранявали и не ми е харесвало.

- Паоло - извика Белардинели. - Какво става?

- Аз... съжалявам - отвърна Агнели, целият беше плувнал в пот. - Платиха ми петдесет хиляди евро за една-единствена снимка на пергамента. Парите ми трябваха! Нищо друго не съм им давал. Не съм предал Братството.

- Въпреки това си насочил оръжие към нас - язвително го укори Пападопулос.

- Защо носиш пистолет в себе си? - попита го Нина. - Очак­вал си да те хванат, нали?

- Млъкни! - изрева Агнели, едва дишаше. - Всички млъкне­те! Отдръпнете се назад.

Уайлд отстъпи няколко крачки, същото стори и гъркът, но главният архивар не помръдна.

- Какво смяташ да правиш, Паоло? Да ни убиеш ли? Така ли се отплащаш на Братството за всичко, което е направило за теб? Така ли се отплащаш на мен?

- Не, не, аз... не желая да нараня никого, просто искам да се измъкна от тук - заяви Агнели, очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. - Моля те, Агостино, отстъпи!

Вместо това Белардинели протегна ръка.

- Дай ми оръжието, Паоло. - Направи крачка напред. - Мо­жем да...

Изстрелът беше оглушителен.

Главният архивар залитна и се хвана за гърдите. Лицето му изразяваше почуда и болка... Тежко се строполи на пода. Агне­ли също не можеше да повярва какво беше сторил.

За момент настъпи тишина. Пападопулос побягна в тунела.

Оръжието изрева още веднъж. Гъркът се подпря на стената, докато се свличаше, събори няколко текста от близката ниша.

Агнели насочи пистолета си в Нина...

Тя не побягна. Сграбчи стълбата и я метна по него. Мъжът се сви и натисна спусъка, но курушумът му отиде надалеч от целта си.

Уайлд хукна, прескочи стенещия Пападопулос и се изгуби в тунела. Агнели крещеше след нея, страхът му се беше превър­нал в гняв.

Нина зави по една извивка в коридора, младокът стреля от­ново. Нямаше представа къде ще я отведе този път, но алтерна­тивите ѝ не бяха особено много.

Италианецът ѝ дишаше във врата. Мъжът стигна до разкло­нението и я последва...

Спря за миг. Целият тунел бе потънал в полумрак.

Нина продължи да бяга напред, мина под една крушка, хва­на в юмрук маншета на сакото си и я счупи. Въпреки дрехата, която трябваше да защити ръката ѝ, няколко парчета стъкло се забиха в плътта.

Болката беше за предпочитане пред изгарящия удар на кур­шума. Тя се намираше във владенията на Агнели, италианецът познаваше всяка чупка и завой в тунелите. Единствената ѝ на­дежда беше да успее да го заблуждава достатъчно дълго време, докато ѝ се удаде възможност да стигне до асансьора.

Коридорът се извиваше покрай четири възможни входа. Нина продължи напред, счупи още една крушка, върна се и пое по левия тунел. На пода жужеше влагоабсорбатор във формата на голяма кутия; жената го подмина и се заслуша внимателно - опитваше се да чуе стъпките на Агнели, въпреки шума от маши­ната. Дали беше наблизо?

Прекалено близо, почти до разклонението.

Присви се в сенките на поредния аркосолий, когато младо­кът достигна кръстопътя. Той огледа всеки възможен варианти пое напред към единия от тъмните тунели. Нина не дишаше. Стъпките на мъжа заглъхнаха... не беше ясно дали защото се отдалечаваше, или просто вървеше по-бавно.

Нямаше как да разбере, жуженето на влагоабсорбатора ѝ пречеше. Уайлд излезе от укритието си и погледна назад. Беше ли сработила маневрата ѝ? Ако хукнеше към разклонението, можеше да ѝ се разкрие възможност да стигне до асансьора... или можеше да попадне право в ръцете на Агнели, имаше голя­ма вероятност той да се е сетил за намеренията ѝ.

Колкото повече време прекараше в подземието, толкова по­вече се увеличаваше вероятността да бъде приклещена. Тряб­ваше да рискува да се върне. Напусна укритието на сенките...

Агнели излезе на кръстопътя...

Нина се опита да се върне, но мъжът я видя. Оръжието из­трещя, но в своята бързина италианецът беше стрелял, без да се прицели, и куршумът отиде нахалос в древната стена. Агнели бързо възвърна самообладанието си и стреля още веднъж, но Уайлд вече се бе скрила зад един ъгъл.

По пътя си жената чупеше крушките, звънът им се носеше в поглъщащия тунелите мрак. Коридорът пред нея се раздели на две. По навик пое по левия. Бързо увеличаваше разстоянието между себе си и дебелия италианец, на който завоите в тунела не му позволяваха да стреля, но ако Нина попаднеше в задънена улица, мъжът бързо щеше да я залови.

Или пък не. Като че ли Агнели забавяше крачка. Може би се беше изморил? Уайлд знаеше, че не това бе причината. Обзе я ужас. Италианецът не бягаше, защото вече нямаше нужда да го прави.

Нина беше попаднала в капан.

Това не я отказа да продължава напред и да чупи всички крушки по пътя си. Коридорът се виеше на една страна, видя друга светлина. Посегна, за да я счупи...

Краят на тунела я беше извел до стая, осеяна с погребал­ни ниши, всичките бяха претрупани с древни записи вместо с мъртъвци. Лъхна я хладен въздух от климатична инсталация.

Нямаше изход от тук.

Нито пък място, където да се скрие. Стаята беше прекалено малка, Агнели щеше да я открие дори и в пълен мрак. Нямаше друг избор, освен да се изправи срещу него - срещу един доста по-голям, по-силен и въоръжен противник. Въпреки че Еди я беше обучавал в изкуството на ръкопашния бой, на Уайлд не ѝ се нравеха шансовете ѝ.

Въпреки това нямаше да стои и да чака да бъде застреляна. Посегна отново, за да счупи крушката, но ѝ хрумна идея.

Климатикът. Захранващият му кабел се извиваше назад към тунела...

Нина запамети къде точно се намира и загаси последната светлина.

* * *

Агнели премига, когато коридорът пред него потъмня. За­бави ход и закрачи предпазливо. Единственото осветление ид­ваше доста зад него, но скоро и то щеше да се изгуби, когато завиеше зад ъгъла.

Бездруго не му трябваше, знаеше точно какво го чака от­пред.

- Не можеш да се скриеш от мен! - извика мъжът, звучеше уверен, макар от адреналина кръвта да бучеше в ушите му. - Аз... аз ще кажа на братята, че си застреляла всички, преди да успея да те спра. Те ще ми повярват... знаят, че ни мразиш!

- Първо трябва да ме намериш - разнесе се ехо от края на тунела. - Дебел шибаняк такъв! - добави Нина с характерния си нюйоркски акцент.

Гордостта на Агнели беше засегната. Тя го бе обидила!

- Предай се и... ще го направя бързо - обеща ѝ той, като използва реплика от филм, който беше гледал. Искаше да звучи по-заплашително.

Не се получи.

- Не можеш да бъдеш бърз в нищо, лоена топко! Размърдай се, докарай дебелия си задник тук... дано успееш да минеш през вратата!

Безпокойството на Агнели беше заменено от гняв, той се затътри в тунела, дясната му ръка опипваше стената, а лявата му държеше пистолета. Така нямаше как жената да се промък­не покрай него, щеше да я приклещи в хватката си. Стигна до последния завой, там го посрещна пълен мрак. Закани се да по­каже на Уайлд, че в него има повече сила, отколкото сланина...

Нещо се уви около глезените му, мъжът политна напред и се строполи по лице в стаята, беше се спънал в опънатия от Нина захранващ кабел. Преди да успее да се изправи, получи ритник в ребрата и още един, който уцели лакътя му. Извика от болка­та, обзе го паника, когато осъзна, че е изтървал пистолета.

Уайлд чу как оръжието издрънча на пода. Изправи се пред дилема: да побегне, докато Агнели беше на земята, или да по­търси пистолета? Избра втория вариант, наведе се и затършува в мрака. Напипваше единствено камък и пръст. Италианецът също търсеше проклетото нещо. Къде беше то?

Жената усети студена, ъгловата стомана. Веднага сграбчи оръжието и се опита да го насочи...

Агнели я хвана за китката.

Мъжът беше прекалено силен, за да успее да се отскубне от него. Замахна с другата си ръка и го удари в лицето, посегна към очите му... той удари китката ѝ в земята.

Нина изпъшка от болка. Агнели удари още веднъж ръката ѝ, този път по-силно. Тя изтърва пистолета и той издрънча на пода. Италианецът стовари юмрук в тялото ѝ с другата си ръка и заопипва за оръжието...

Из цялата катакомба се разнесе пронизващ вой.

Агнели се ужаси, като осъзна какво значи това. Раненият Пападопулос беше успял да се добере до входа на архива и да задейства алармата. Още членове на Братството щяха да дойдат тук... и да научат истината от стареца.

Младокът заряза оръжието и скочи на крака, затътри се опипом през мрака в тунела.

Нина намери пистолета и хукна след него, ребрата я боляха от удара, който той ѝ нанесе.

След малко стигна до някакво осветено разклонение и се зас­луша. Агнели навлизаше все по-надълбоко в тунелите. Послед­ва го. Накъде ли отиваше?

Може би към някой друг изход, за който дори и Белардинели не е знаел. Старецът беше казал, че младият мъж прекарва дос­та време в разучаване на катакомбите.

Алармата заглъхна, когато Нина навлезе в лабиринта от тунели. Жената забеляза, че някои коридори не са осветени, а локулите им са празни. Дори огромната колекция от крадени записи на Братството не можеше да запълни дареното им прос­транство изцяло.

Италианецът следваше светлините, навярно се беше отпра­вил към някаква специална дестинация...

Уайлд рязко спря, заслуша се. Стъпките на Агнели не се чу­ваха. Мъжът не можеше да е далеч; почти го беше настигнала преди малко. Внимателно, с оръжие в ръка, Нина запристъпва напред. Видя някакво голямо помещение - от него се носеше шум от движение.

Само един поглед ѝ беше достатъчен, за да разбере какво е предназначението на стаята и да възбуди естетичните и ар­хеологическите ѝ наклонности. Намираше се в крипта, но не в усойна готическа гробница от вампирския фолклор, а в помеще­ние с висок таван, украсено с красиво инкрустирани пиластърни колони и боядисани фризове, с редици от огромни погребални ниши в стените, които бяха предназначени за цели семейства.

Агнели обаче не се виждаше никъде.

Нина пристъпи напред объркана. Криптата беше осветена от една-единствена крушка над входа, най-далечните ъгли тънеха в сенки. Жената обходи с оръжието си всеки един от тях, но нямаше никаква следа от италианеца... докато не чу шум отгоре и вдигна пистолета.

Въпреки размера и килограмите си, Агнели се справяше чу­десно с катеренето. Намираше се на повече от шест метра над Уайлд и продължаваше да се набира по един от пиластрите.

- Спри! - извика му Нина и насочи оръжието си към него.

Италианецът не ѝ обърна внимание, беше се запътил към тъ­мен отвор в сводестия таван, от който навярно бе премахнат или бе паднал цял каменен блок. Жената повтори командата си, но сама знаеше, че никога не би застреляла невъоръжен и из­плашен човек - освен това, ако той умреше, което щеше да се случи със сигурност, ако го застреляше и онзи паднеше, нямаше да разбере кой му беше платил, за да снима текста на Каликрат. Оставаше ѝ да наблюдава безпомощно как младокът стигна до отвора и се промъкна в него.

Към Ватикана.

Катакомбите на града - или поне онези, които бяха картогра­фирани - се намираха под базиликата „Св. Петър“. Ако Агнели беше открил път към ниските етажи на Ватикана, от тях лесно можеше да излезе в нея... откъдето спокойно да се насочи към улиците на Рим.

Нина прибра пистолета в джоба си.

- За два дена, на две различни места стрелят по мен - измър­мори си под носа и започна да се катери. - Ако се прибера жива до Ню Йорк и някой там се опита да ме убие, ще му сритам зад­ника много здраво... - Стигна до най-горната ниша и се хвана за колоната в стената. Въобще не ѝ изглеждаше здрава, но фактът, че Агнели с неговото телосложение не я беше счупил, ѝ носеше някакво успокоение.

Без опората на локулите Уайлд се закатери много по-бавно. Доближаваше се до отвора в тавана, а италианецът се отдале­чаваше в тесния тунел. Разстоянието помежду им ставаше все по-голямо.

- Не, мамка му, не - изръмжа Нина ядосана. Закатери се по-бързо и устоя на ужасното изкушение да погледне към все по-отдалечаващия се под. Наложи си да гледа към тъмния отвор.

Намираше се на около метър от пиластъра - трябваше да се протегне към него и да се прехвърли с една ръка.

Нямаше друг избор. Пое си дълбоко въздух, стисна камъка с лявата си длан и протегна дясната, затъквайки пръстите си в ръба на отвора...

Лявата ѝ ръка я предаде.

Жената изпищя и се опита да се хване за стената. Дясното ѝ стъпало се изплъзна от опората си и я остави да виси между две много опасни точки. Задращи с крак по древния камък и както ѝ се стори, мина цяла вечност, докато намери един издаден блок. Това ѝ осигури достатъчно тяга, за да се хване за ръба на отво­ра в тавана. Почака няколко мига, за да може дишането ѝ да се успокои, и се притегли към прохода.

Сърцето ѝ също забави своя ход. Нина погледна напред. Пасажът, или поне онова, което виждаше на слабата светлина от криптата, беше около седемдесет и пет сантиметра широк, малко по-нисък и продължаваше под ъгъл нагоре. Жената чу далечния шум от пълзенето на Агнели пред нея.

Оръжието ѝ убиваше в джоба. Тя го извади и тръгна след италианеца.

Погълна я пълен мрак. Обзе я инстинктивен страх: намира­ше се в тясно пространство и не виждаше абсолютно нищо.

- Ако той може да се побере - надъха се тихичко Уайлд, - значи, и аз мога. Нямам дебел задник. Така де, не е огромен или нещо подобно. Имам предвид, нали тренирам. Понякога. Кога­то имам време...

Думите ѝ помогнаха да се разсее, паниката я напусна. Видя слаба светлина пред себе си, тя показваше къде е краят на туне­ла. Тялото на Агнели почти я скриваше. Мъжът излезе от про­хода и изчезна.

Безпокойството ѝ се завърна, този път имаше доста основа­телна причина да е притеснена. Италианецът можеше да чака в засада в края на пасажа. Забави ход и се ослуша. Нищо. Беше ли избягал вече младокът, или я чакаше с тухла в ръка да ѝ разбие главата?

Подвоуми се още малко, намираше се на крачка от изхода... след което излезе възможно най-бързо.

Върху главата ѝ не се стовариха никакви камъни. Агне­ли беше напуснал слабо осветената стая. Нина забеляза, че в помещението някога са били правени археологически разкоп­ки, полуразрушени стени се надигаха от бледокафявата почва. Нямаше никакви индикации, че проектът е активен; по-скоро изглеждаше замразен, превърнал се в част от историята като руините, които представляваше...

Нина осъзна къде се беше озовала.

Под Ватикана се намираха безброй гробници и крипти, дати­ращи от времето на Римската империя, градени слой върху слой през вековете. Пасажът, който започваше от лабиринта на ар­хива на Братството, водеше до Скави: некропол, скрит под ба­зиликата „Св. Петър“. Доколкото знаеше, той беше открит през четирисетте години на двайсети век по нареждане на папа Пий XII, който търсел гробницата на самия светец. Оттогава мястото не беше докосвано - отчасти от уважение, отчасти по прагма­тични причини: то се намираше точно под великолепния бронзов балдахин на св. Петър и всякакви последващи разкопки можеха да подложат на опасност основите на помещението. Вероятно Агнели беше намерил пасажа по време на своите странствания в катакомбите. Така си бе осигурил път за бягство през Ватикана.

Тази мисъл накара Уайлд да се радвижи. Покатери се върху останките до малък отвор в стената. Агнели се беше проврял в него не много отдавна. Това ѝ подсказаха разпиляната мазилка и прахта. Жената мина през пролуката и се озова в тесен тухлен проход. Дупки в стената му водеха до други древни помещения, включително и до гробницата на св. Петър, но Нина търсеше по-ново строителство. Видя, че единият пасаж ще я изведе до метално стълбище, което продължава някъде нагоре, между некропола и базиликата, където се намираха коридорите на Ва­тикана и гробниците на всички папи.

Нина се заизкачва по стъпалата. До нея достигна ехо от мно­го гласове, които говореха уважително тихо. Скави беше от­ворен за шепа посетители всеки ден, но гробниците над него постоянно биваха посещавани от туристи от всички краища на света. Уайлд достигна края на стълбището, пред нея се затвори една врата. Жената я отвори и пристъпи през прага ѝ.

Агнели беше минал оттук - няколко души, дошли да видят зала „Клементина“, се оглеждаха изненадани, току-що бяха из­блъскани от преминаващия италианец. Нина ги ядоса още пове­че, като профуча покрай тях.

- Извинете! Съжалявам! - провикна се тя, докато бягаше по коридора и заобикаляше туристите.

Агнели оставяше след себе си шумна следа от недоволни гласове. Уайлд се опитваше да я следва. Озова се в доста по-голямо и просторно помещение от свързани зали и олтари. Тук имаше много повече хора - това беше гробницата на Йоан Па­вел II, един от най-почитаните и най-скоро споминалият се папа.

Нина забави крачка и заоглежда тълпите от туристи. Къде ли беше Агнели? Може би се бе слял с хората или ги беше използ­вал като параван, за да се измъкне?

Разнесе се женски писък, това ѝ подсказа, че мъжът е избрал второто. На мраморния под лежеше облечена в черно стара жена, придружителите ѝ бяха замаяни от случилото се.

Хората се отдръпваха настрани от италианеца.

- Сторете път! - крещеше Нина и бягаше след него. Преду­преждението ѝ не беше достатъчно, трябваше да разбутва тъл­пата от тъжители като снегорин. Чу някой да вика Pistola и ѝ стана ясно, че са видели оръжието ѝ.

В залата настана хаос, уплашени хора се залутаха във всич­ки посоки. Уайлд изруга. За кратко беше зърнала чорлавата прическа на Агнели сред тълпата, но бързо изгуби младока в суматохата.

Някакъв мъж се провикна. Беше от служителите във Ватика­на - опитваше се да възстанови реда. Зад Нина изкрещя жена; италианският на Уайлд не беше много добър, но знаеше какво означава capelli rossi - червенокосата. Двама охранители в тъм­ни униформи се насочиха към нея, крещяха: Scostare, scostarе!³⁵¹ и разбутваха хората.

Нина се приведе и се смеси с тълпата. Трябваше да действа грубо - ако я хванеха, докато им обяснеше ситуацията, Агнели щеше да избяга.

Пред нея се изпречи голямо стълбище. Втурна се към него и едва не се претрепа по мраморните му стъпала. Блъсна се в някакъв едър мъж. Оръжието ѝ се закачи за ремъка на фотоапа­рата му и издрънча на пода. Мамка му!

Нямаше време да спира и да го вдига. Продължи да бяга. От­ново зърна Агнели. Италианецът се беше насочил към дясната част на залата, покрай погребалните ниши в стените. Насочи се към една от тях.

Нина погледна зад гърба си. Единият от охранителите се спъна на стълбите и събори някакъв турист със себе си. Колега­та му не се виждаше, навярно беше скрит от щуращите се хора.

Жената достигна нишата, която приютяваше каменен сарко­фаг, и мина през вратата зад нея. Озова се в музей, в който бяха изложени археологически разкопки, намерени под Ватикана. Нямаше време да разглежда, трябваше да продължи да преслед­ва Агнели.

Младокът държеше нещо в ръката си - телефон, осъзна Уайлд.

На кого ли се обаждаше? Помощ ли се опитваше да повика... подкрепление?

* * *

Задъханият Агнели заизкачва едно стълбище. Непохватно натискаше с палец по екрана на телефона. Излезеше ли на Пиацета Браски, щеше да има обхват и тогава можеше да се обади на номера, който му бяха дали за спешни случаи.

Досега представата му за такава ситуация беше братята му да го заподозрат, че тайно е изнесъл информация от архива им, а не да го преследва луда жена с пистолет. Някога Братството бе погубило родителите ѝ и беше опитало да убие нея. След яр­остта, с която Нина го нападна в подземието, нямаше съмнение, че желае да му върне жеста.

От тази мисъл го налегна страх, който му даде сили. Обърна се и погледна назад. Уайлд го настигаше. О, Господи, помогни ми.

Дори в това най-свято място Бог не можеше да му помогне директно, но имаше някой, който можеше. Мъжът изкачи стъ­палата догоре и мина през една тежка врата. Продължаваше да натиска нервно по екрана на телефона, докато най-накрая полу­чи сигнал.

- Хайде де! - измърмори и се огледа наоколо, видя един свод, който щеше да го изведе от Ватикана на римска земя...

Спря внезапно. Двама мъже в ярки униформи и черни барети на главите тичаха към него: бяха швейцарски гвардейци. Натру­феното им старомодно облекло изглеждаше нелепо, но всеки, който не ги вземеше на сериозно, щеше горчиво да съжалява.

Пътят му за отстъпление беше отрязан, мъжът побягна в търсене на друг. Наблизо се намираше един от входовете към базиликата. От нея можеше да излезе на площад „Св. Петър“...

От телефона се разнесе глас:

- Ало?

- Копел! - изрева облекчено италианецът. - Обажда се Паоло, Паоло Агнели! В беда съм... нуждая се от помощта ти... сега! - Обърна се и погледна отново зад себе си. Малко му оставаше до изхода. Червенокосата изникна от входа на залата, швейцарските гвардейци промениха курса си и тръг­наха към нея.

- Къде си? Какво става?

- Във Ватикана съм - отговори Паоло и пое по един тесен коридор. - Братството знае какво съм сторил за вас... Нина Уайлд ме преследва!

Агнели чу друг глас в слушалката, беше на жена, която каза нещо на английски с изненадан и разгневен тон.

- Паоло - каза Копел след миг, - отиди на Пиаца дел Сант’уфицио. Ще се срещнем там след три минути.

Паникьосаният италианец се изненада.

- Толкова ли сте близо?

- Просто бъди там. - Линията прекъсна.

Агнели нямаше време да размишлява над странната ситуация. Отвори поредната врата и се озова в базиликата „Св. Петър“.

* * *

Нина продължи надолу по коридора. Догонваше Агнели. Двамата швейцарски гвардейци заплашваха да я докопат всеки момент. Трябваше да ги забави...

Близо до следващия изход беше поставен пожарогасител.

Жената го откачи от стената, дръпна предпазната игла, намести го между рамката и затвори тежката врата.

Тежестта ѝ натисна лостчето и от накрайника му се заизви задушаваща струя въглероден диоксид. Гвардейците отстъпиха назад от мразовития облак, кашляха и ругаеха.

Уайлд не остана да види дали импровизираната ѝ димна заве­са бе дала резултати. Продължи след Агнели. Макар да бърза­ше, жената не можеше да не забележи великолепието на базили­ката: високият таван и подпорните колони бяха толкова големи, че хората под тях приличаха на детски играчки. Подминаваше величествени статуи и картини, олтари и паметници на светци и папи. За съжаление, можеше да удостои антиките само с бегъл поглед, вниманието й беше изцяло погълнато от италианеца.

Преследването бе привлякло вниманието на посетителите, но те не бяха изплашени, а по-скоро озадачени от случващото се.

Агнели достигна вратите и удари един охранител, който се опита да му препречи пътя. Излезе навън. Нина прескочи пад­налия мъж и също се озова на огромния площад „Св. Петър“. Западният му край представляваше трапецоид, отвъд него има­ше голям елипсовиден пазар, в центъра на който се издигаше египетски обелиск. Едната част на площада беше оградена със стени от дълги галерии, а пазарът бе в прегръдката на високи колонади, простиращи се от север на юг, през които можеше да се стигне до улиците на Рим.

Италианецът бягаше към южната колонада, събори една ба­риера, за да мине напряко през площада, а не по заобиколния маршрут. Нина го следваше по петите, изумените туристи я наблюдаваха внимателно. Някои бяха вдигнали камерите и те­лефоните си. Чудесно - помисли си тя, - пак ще ме дават по новините...

За това щеше да се притеснява по-късно, когато хванеше Аг­нели. Мъжът беше на около двайсет и пет метра пред нея и като че ли черпеше сили от факта, че се намира близо до спасението си.

Италианецът се насочи към друга бариера. Уайлд се изуми, като видя как дебелият мъж я прескочи, без дори да забави тем­пото си. Когато тя стигна до нея, се спря, покатери се по ме­талното препятствие и загуби ценно време. Агнели вече беше достигнал колонадата и се намираше под величествените ѝ ка­менни колони.

Нина го последва. Намери го на Пиаца дел Сант’уфицио - тя не беше част от територията на Ватикана, една порта вдясно водеше извън владенията на папството.

Италианецът се оглеждаше френетично, явно търсеше ня­кого. Сигурно човекът, на когото се обади, беше уредил да го спасят.

- Агнели! - опита се да го повика, но от гърлото ѝ излезе удушено грачене. Заради високото ниво на адреналина, Уайлд не беше осъзнала колко изморена се чувства, мускулите й поч­ти отказваха да ѝ се подчиняват. - Спри!

Дори да я беше чул, младокът не го показа. Продължи да бяга, но умората му вземаше връх, дори страхът не можеше да я надвие. Оглеждаше улицата с нарастващо отчаяние...

Изсвириха гуми. Нина скочи на тротоара, за да се предпази от връхлитащия иззад ъгъла черен рейндж роувър. Стъклата му бяха затъмнени, двигателят му ревеше. Агнели се обърна към него, на лицето му се изписа облекчение.

Автомобилът обаче не спря.

Масивната му предница го удари челно и го запрати във въз­духа с безброй счупени кокали. Мъжът се стовари на асфалта и джипът мина отгоре му. Разнесе се ужасяващо хрущене от мачкането на плът и кости. Пешеходците се разпищяха и потър­сиха прикритие. Автомобилът направи обратен завой.

Насочи се към Нина.

Жената стоеше изумена и не можеше да повярва какво се случи преди миг, но бързо се опомни и хукна да бяга, страхът надви протестите на тялото ѝ. Единственото място, на което мо­жеше да потърси убежище, беше една врата на близката сграда. Сграбчи дръжката и...

Беше заключена!

Уайлд се обърна. Рейндж роувърът се беше засилил към нея, имаше намерение да я размаже в стената...

Изведнъж автомобилът се извърна на една страна и спря. Нина различи две фигури в него. Човекът на пътническото мяс­то беше също толкова изненадан от маневрата, колкото и сама­та тя. Той поспори със сянката, която беше шофьорът, отвори вратата и излезе.

Мъжът беше русокос, носеше скъп костюм и слънчеви очи­ла, в ръката си държеше бронзов пистолет. Вдигна оръжието към Нина...

Гърдите му избухнаха в кървави кратери - шофьорът на джипа беше изстрелял няколко куршума в гърба на спътника си.

Русокосият падна на тротоара, около него бързо се образува тъмночервена локва. Шокирана, безмълвна, Уайлд вдигна пог­лед към спасителя си.

Пред очите ѝ се изправи последният човек, когото очакваше да види.

Шофьорът беше София Блекууд.

Социопатка, убийца и първа жена на Еди по времето, преди омразата ѝ към системата, която беше довела баща ѝ до крах и бе отнела наследството ѝ, да я накара да разруши западната икономика, като взриви Уолстрийт. Последната им среща не мина много добре, Еди хвърли София от върха на един водопад.

Явно жената умееше да плува.

Но не се беше измъкнала съвсем непокътната. Дори сенките не успяха да прикрият дългия белег от лявата част на лицето до врата ѝ. Също така имаше нещо различно и в останалите ѝ черти, някакво разместване на формите и пропорциите. Може би се бе подложила на пластична операция? Не че това имаше някакво значение.

София държеше пистолет в облечената си с черна ръкавица ръка, тя насочи димящото му дуло към американката. Очите им се срещнаха. Нина замръзна, знаеше, че ако помръдне, черно­косата аристократка ще я гръмне.

Зачака изстрела...

София свали оръжието и го метна на седалката на джипа. Усмихна се и сложи пръст на устните си. Значението на жеста беше ясно.

Шт. Това ще е нашата малка тайна.

Върна се в автомобила, натисна педала на газта и завъртя волана. Вратата се затръшна. Последното, което Нина видя от София, беше нейната добре позната непроницаема усмив­ка. Рейндж роувърът потегли по претъпканите улици на Рим и остави Уайлд в пълно недоумение. В далечината се разнесоха полицейски сирени.

13

Мериленд, САЩ

Къщата с изглед към река Потомак някога се ползваше като място за отдих. Сега, след развода, тя се беше пре­върнала в дом за Виктор Далтън. По думите на бившата му съпруга трябваше да е доволен, че въобще му бе позволила да я задържи. Една малка част от него не можеше да я вини за грозната раздяла - все пак той беше заснет на видео с жена, която не само че бе съпруга на друг мъж по това време, но се оказа главният мозък зад терористичен план, насочен срещу Съединените щати.

От друга страна, не можеше да си намери място заради тази несправедливост. Една-единствена грешка беше изтрила от народното съзнание всичките му постижения като президент. Той беше изритан от поста си, защото най-силният човек на плане­тата не можеше да бъде герой от филм за лица над осемнайсет години.

Далтън удари чашата си в кухненската маса толкова силно, че звукът се разнесе като изстрел из къщата. Хрумна му мисълта, че неговите бодигардове от Тайните служби - дори опозорените президенти имаха право на десетгодишна охрана, след като напуснат кабинета, макар че екипът му беше доста по-малък от този на други негови почетни предшественици - няма дори да си направят труда да разберат какво става. Тези мъже винаги бяха със сериозни лица и се държаха професионално, но Виктор беше сигурен, че зад гърба му го подиграваха.

Мъжът знаеше точно кого да вини за своето прокуждане от властта: Нина Уайлд и Еди Чейс. Лично беше наградил двама­та с Президентския медал на свободата заради ролята, която изиграха за предотвратяването на ядрена атака над Ню Йорк... а те му се отплатиха, като пуснаха из целия интернет клипа му със София Блекууд. Само като си помислеше за тях и го обземаше гняв.

Нещата ставаха все по-лоши... някак си съпрузите бяха оце­лели в Япония.

Поне Такаши беше мъртъв. Малка утеха в купчината с лай­на. Групата щеше да преодолее загубата, но сътресение в нея щеше да има.

Групата. Изръмжа тихо. Бяха му помогнали да влезе в Бе­лия дом и можеха да го задържат там; имаха власт над медиите и над много други политици. Вместо това го оставиха да плува в аквариума с пираните във Вашингтон.

Копелета! Щяха да съжаляват за това си решение. Така му се искаше да научат, че той стои зад покушението на Такаши... но ценеше свободата и живота си повече.

Далтън изпи последната глътка бърбън и се изправи. Набли­жаваше полунощ. Беше свикнал да стои до късно през нощите и да става рано сутрин, този навик му бе останал от времената, когато беше държавен служител. Поклати глава. Виктор Дал­тън, безработен! Тази дума бе като лична обида за него. Никой не го искаше, дори бившите му приятели, които очакваше да му предлагат директорски позиции и сладки консултантски посто­ве, не отговаряха на обажданията му.

- Духачи - измърмори мъжът и се насочи към спалнята си на горния етаж.

Там той се съблече и влезе в банята да си вземе душ. Постоянно трябваше да носи паник бутон на каишка около врата си, но проклетото нещо само му пречеше, докато се къпе, така че го остави на един рафт заедно с часовника си и дръпна завесата на душ кабината. Силната струя на топлата вода и кремообразната пяна му помогнаха да се отпусне малко. Подсуши се с една кър­па, преди да си облече халата, и посегна за паник бутона.

Нямаше го.

Опули се срещу рафта. Часовникът му беше точно там, къ­дето го беше оставил, но устройството във формата на сълза го нямаше. Погледна на пода - никаква следа от него. Почувства се глупаво, върна се в спалнята, за да провери дали бутонът не беше паднал някак си и отскочил...

- Това ли търсиш? - попита глас.

Далтън замръзна ужасен. Еди Чейс, брадат и мърляв, стоеше спокойно в едно кресло, в едната си ръка държеше паник буто­на, а в другата пистолет със заглушител.

Виктор остана безмълвен за няколко секунди.

- Как... как влезе тук? - изграчи най-накрая той. - Как мина покрай Тайните служби?

- Благодарение на адски добрите ми умения. - Имаше пръст по тъмните дрехи на англичанина: явно се беше промъквал и пълзял, за да стигне дотук незабелязан. - Сядай и говори тихо. Дай ми причина и ще ти пръсна шибаната глава.

Далтън се опита да се успокои.

- Как влезе в страната? - попита той и седна на леглото. Опитваше се да печели време. - Интерпол те издирва... би за­действал всяка аларма на летището в момента, в който ти свалят отпечатъци.

Еди се усмихна студено.

- На гражданите на Щатите не им свалят отпечатъци.

- Ти не си гражданин на САЩ.

- Удивително е какво може да постигне човек с фалшиви до­кументи, нали? Така - усмивката изчезна, - сега е мой ред да задавам въпроси. Най-важният: к’во, да го еба, става?

- На това... дори аз не мога да ти дам отговор.

- Опитай се. - Оръжието се насочи към лицето на Далтън. - Скарбър ми каза, че работи за теб и че ти си нагласил нещата в Япония. Защо се опита да убиеш Нина и мен?

- Нямам представа за какво гово...

Еди отмести леко пистолета и натисна спусъка. Чу се тихо тът, когато куршумът премина през големия заглушител и се озова в една от възглавниците на Виктор, тя се превърна в експлозия от гъши пера. Бившият президент се стресна и под­скочи.

- Следващият няма да пропусне. Защо искаш да ни убиеш?

Далтън трепереше целият.

- Тряб... трябва да е очевидно, нали? Дори и за тъпак като теб. Исках ви мъртви, Чейс. Вие съсипахте живота ми, ти и тво­ята съпруга. Аз бях президентът на Съединените щати, а какъв съм сега? Посмешище! Международна атракция! Но... - про­дължи мъжът с подновена арогантност в гласа си - ...не съм безсилен. Все още има хора, които са ми предани.

- Като Скарбър?

- Да. Тя напусна ЦРУ, за да работи за мен. Като разбра какво преследваш, дойде и ми каза. Бях сигурен, че няма да устоиш на шанса да изчистиш името си.

Еди го погледна изпод вежди.

- Знаех си, че тази сделка е прекалено хубава, за да е истина. Така, искал си да си разчистиш сметките с нас, но защо и Такаши беше в списъка? Какъв ти е проблемът с него?

Далтън се наведе леко напред заговорнически.

- Някога чувал ли си за... - огледа се наоколо, все едно се притесняваше някой да не ги подслушва - Групата?

- Не свиреше ли Боб Дилън с тях?

Този път Виктор го погледна изпод вежди.

- Не, онези бяха Бандата. Групата е... как да ги опиша най-добре? Хората над хората, които управляват света. Те са клика, съставена от изключително могъщи и влиятелни личности - бизнесмени, банкери...

- Президенти?

Сивокосият мъж изсумтя.

- Досега само един американски президент е бил член... и това не съм аз. Но никой не заема този пост без одобрението на Групата.

- Манипулират изборите ли? - попита Еди.

- Не се налага. Всеки, който не им допада, е премахнат от списъка доста преди тях. Сещаш ли се за всички скандали но време на кампаниите? Групата следи до финала да достигнат само кандидати, които те одобряват. И от двете партии.

Чейс не се вълнуваше особено от американските политици, но нямаше как да не се изненада от разкритието на Далтън.

- Чакай малко, значи, когато си бил президент... си работил за тези момчета? Казвали са ти какво да правиш?

Мъжът поклати глава.

- Не са толкова натрапчиви. По-скоро правят... предложе­ния. Съветват те, че една политическа посока би била за пред­почитане пред друга. Поне от тяхна гледна точка.

- Какво е общото между Групата и Такаши?

- Нима не си се досетил още? - разсмя се Далтън. - Той беше един от тях.

- Затова ли пожела смъртта му?

- Ако трябва да бъда честен, желая смъртта на всички в тази организация. Тези копелета можеха да спасят президентското ми място. Вместо това ме оставиха да ме брули вятърът, а онзи задник Лио Коул ме замени. Лицемерното копеле ми заби нож в гърба.

- Значи, Такаши е бил един от тях - констатира Еди и напра­ви знак с пистолета си на Далтън да се съсредоточи. - Кои са другите?

Последва ново изсумтяване.

- Ако ти кажа имената им, ще съм мъртъв до двайсет и че­тири часа.

- А ако не го сториш, ще си мъртъв доста по-скоро. Нали сподели за Такаши.

- Всичко, което го е свързвало с Групата, вече е изтрито. Не знаеш колко са могъщи тези хора, Чейс. Или на какво са способ­ни. Или какво планират да сторят... с помощта на съпругата ти.

Еди присви очи.

- Какво искаш да кажеш? За какво им е Нина?

- Свързано е с онези статуетки. Тя...

- Трябва ми нещо повече от просто „свързано е“, друже. Какво става? - Настъпи неловка тишина. - Ще казваш ли?

- Аз... нямам тази информация - призна си Далтън. - Само партньорът ми я има.

- Не ми звучи много като партньорство, щом се пазят тайни между вас - сряза го Чейс подигравателно. - Явно другият го играе шеф.

- По-скоро сме сътрудници по неволя - настръхна бившият политик. - Имаме общ враг - Групата.

- Той защо е срещу тях?

- Опитаха се да го убият.

- Да, хм, това наистина вбесява хората. Защо?

Последва нова пауза.

- Партньорът ми беше един от тях - обясни Далтън. - Ста­туетките играят важна роля в плана им - нещо свързано със земната енергия, доколкото знам. Той беше против цялата тази работа, така че пробваха да го елиминират. Измъкна им се и от­тогава се крие. Той организира хеликоптера в Токио. Фигурите и жена ти бяха основните цели, Такаши беше второстепенна, а ти... Всъщност партньорът ми дори не знаеше, че ще си там. За това се погрижих аз.

Една бръчка проряза веждата на Еди.

- Знаеш ли, много ми е трудно да се сетя поне една добра причина да не ти пръсна мозъка.

- Аз мога да ти подскажа - каза Далтън със самодоволна усмивка. - Нина.

- Какво за нея?

- Мислиш си, че всичко е приключило? Тя е ключът за осъ­ществяването на плана на Групата - без нея не могат да го постиг­нат. Опасявам се, че партньорът ми ще продължи с опитите си да я убие. Вместо да стоиш тук и да ме заплашваш, трябва да се опиташ да я защитиш. Съмнявам се да успееш да го сториш без моята...

Чейс скочи от мястото си, прекоси стаята, хвана Виктор за гушата и го тръшна в леглото. Навря грубо пистолета си в буза­та на бившия президент.

- Имаш пет секунди да ми кажеш името на тоя духач или умираш! Четири, три, две...

- Глас! - изпищя Далтън. - Казва се Глас, Харалд Глас!

Еди се изненада, че името му е известно.

- Но той е свързан с АСН...

- От борда на директорите е - потвърди Виктор. - Работи доста с ООН. В енергийния бизнес е - петрол, газ, въглища, дори и ядрена енергия.

- Къде мога да го открия?

- Не знам... не знам! - повтори уплашен бившият президент, когато Еди навря още повече заглушителя на оръжието в лице­то му. - Казах ти, че се крие. Не знам как да се свържа с него... Винаги той ми се обажда. Но имам информация, че се е опитал отново да убие жена ти. По-рано днес, в Рим. Един от хората ми в Министерството на външните работи ми каза.

Ледени тръпки побиха Чейс.

- Жива ли...

- Добре е. Явно има същия дяволски късмет като теб. - Ан­гличанинът го пусна, Виктор се изправи и разтри бузата си. - Рано или късно, това ще се промени. Партньорът ми ще про­дължи да праща хора след нея и все някой от тях ще довърши задачата. Освен ако...

- Освен ако какво?

- Искаш да се прибереш у дома, нали, Чейс? Да си заедно със съпругата си? - Подмазваческият тон на политик, свикнал да дава обещания, влезе в действие. - Мога да го уредя. Донеси ми статуетките, ще покажа на Глас, че са унищожени, и ще го накарам да отзове хрътките си. Дори ще направя всичко по си­лите ми, за да те отърва от Интерпол.

Еди се вторачи в него.

- А, не, не става.

Това не беше отговорът, който Далтън очакваше.

- Моля?

- Не вярвам на лайняните ти обещания. В момента, в който си тръгна, ще се обадиш на Тайните служби и тогава или ще ме гръмнат, или всеки полицай и правителствен агент в страната ще е по петите ми. - Чейс вдигна пистолета. - Освен ако не се застраховам, че няма да го сториш.

Виктор пребледня.

- Не, не, чакай. Не ме убивай... мога да ти помогна, наистина мога! Каквото ти трябва - имаш го. Все още разполагам с връз­ките. Имам ги!

Последва мълчание, Еди насочи пистолета в треперещия мъж... след което се захили саркастично.

- Прав си, няма смисъл да те убивам. Ще ти сторя нещо по-лошо.

- П-по-лошо?

Чейс отиде до дрешника, върху който имаше редица снимки от времето, когато Далтън беше президент... взе някакъв теле­фон, който беше полускрит зад една от тях.

- Записа ли всичко? - попита в камерата на апарата англи­чанинът.

- Излязохте перфектно, друже - обади се глас от другата страна на линията. Това беше австралиецът, известен като Блуи³⁶¹ Джаксън: приятел на Еди, който му осигури фалшивия американски паспорт.

- Супер. Знаеш какво да правиш. - Чейс прекрати връзката.

Бившият президент се ужаси.

- Записвал си всичко?

- Също като предния път - ухили му се англичанинът и прибра телефона в джоба си. - Това беше видео разговор с мой човек в чужбина - онзи, който преди две години те нап­рави звезда в YouTube. В момента разпраща копия до свои приятели, един вид застраховка. На записа са признанията ти за конспирация, предумишлено убийство и бог знае какво друго, така че ще е срамота да стигне до... знам ли... до Ми­нистерството на правосъдието. И до „Ню Йорк Таймс“. И до Би Би Си. И...

- Схванах картинката, мамка ти - изсъска Далтън.

- И на който се сетиш друг. Хвана се на един номер два пъти, а? - подигра му се Еди и продължи с по-суров тон. - Първо, ще си мълчиш за моето посещение. Второ, следващия път като се чуеш с другарчето ти Глас, ще му кажеш да отзове всичките си хора, които е пратил след Нина.

- Не знам кога ще се свърже с мен - припоти се Далтън.

- Моли се да е скоро. - Чейс хвърли паник бутона на стола. - Аз ще се чупя. Пожелавам ти приятна вечер. - Англичанинът отвори вратата, но не излезе. - Има нещо по-страшно от тази твоя Група. Аз. - След тези думи си тръгна.

Виктор се взира известно време след него. Тръгна към стола. Взе паник бутона... но не посмя да го натисне. Вместо това го хвърли на килима, върна се на леглото, седна и се хвана за гла­вата - целият трепереше от страх и гняв.

14

Ню Йорк

Зоната за пристигащи на Терминал 7 на летище „Джон Ф. Кенеди“ въобще не беше приветлива, но за Нина усеща­нето да стъпи в огромната, безлична сграда бе все едно да се прибере у дома. Откакто се присъедини към АСН преди пет години, ѝ се налагаше да пътува толкова много, че сигурно беше изминала повече километри, отколкото бяха до Луната, но независимо докъде пътуваше, накрая успокояващата гледка на Манхатън винаги я чакаше.

Разбира се не липсваха и безкрайните размотавания на лети­щето. Чакането на опашка пред имиграционен контрол, чакане­то за багажа ѝ... накрая щеше да се наложи да води битка, за да си хване такси.

Жената видя табела с надпис „Д-Р НИНА УАЙЛД“, което беше такава приятна изненада за нея. Държеше я мустакат мъж в шофьорска униформа и тъмни очила, който пристъпи напред, когато тя го доближи.

- Доктор Уайлд? - попита той. В гласа му се усещаше няка­къв европейски акцент, но Нина не можа да определи точно ка­къв. - Господин Пенроуз ме изпрати да ви взема и да ви закарам до сградата на ООН.

- А. Хм. Знаете ли, надявах се първо да се прибера у дома. Последните два дни бяха много дълги. - Опита се да поспи в самолета, но въпреки изтощението й от преживяното в Рим не успя да го стори. Навярно Пенроуз беше подготвил дълга сре­ща с висши служители на ООН, на която щеше да се наложи да обясни защо смъртта и хаосът я преследваха в две чужди столици... - Май няма да си ходя - каза Уайлд в отговор на шо­фьорското мълчание. - Хайде да тръгваме.

Нина изчака мъжът да вземе багажа ѝ, но вместо това той понечи да тръгне, спря се... като че ли със закъснение се сети, че задълженията му не бяха просто да кара някакъв автомобил.

- Мога ли да... взема чантите ви?

- Иска ли питане. - Уайлд му ги даде и го последва.

Шофьорът я поведе към огромния паркинг, който се нами­раше оттатък гарата на теснолинейката на „Еъртрейн“³⁷¹. Нина потисна няколко прозявки по пътя. За щастие, мъжът не беше от приказливите.

* * *

Посрещачът ѝ си имаше свои собствени причини да не иска да започва разговор. Една от тях беше, че той не бе истински шофьор.

Лявата му ръка постоянно побутваше пистолета, скрит под сакото му. Мъжът се потеше, от една страна, това се дължеше на чантите, перуката и фалшивите мустаци, които носеше, за да прикрие самоличността си от камерите на летището, а от дру­га - заради тежестта на онова, което трябваше да стори. Наси­лието не му беше непознато, но убийството беше нещо ново и обезпокоително за него.

Знаеше, че трябва да го извърши. Вярваше безрезервно на шефа си. Щом Харалд Глас твърдеше, че червенокоската с не­винно изражение представлява заплаха за целия свят, то значи, наистина беше така.

Жената май беше известна? Някакъв вид учен. Че и красави­ца, като за интелектуалка...

Насили се да не мисли за нея. Всичко, което трябваше да сто­ри, беше да я вкара в лимузината със затъмнени стъкла и да я гръмне с пистолета си. Три изстрела в главата щяха да свършат работата. Нямаше да ѝ остане време дори да се изплаши.

Слязоха по някакво стълбище. Беше паркирал в един ъгъл с минимално видеонаблюдение - лимузината бе шумоизолирана, а оръжието му имаше заглушител, но не искаше да рискува нещо да привлече нежелано внимание. Разминаха се с няколко души на стъпалата, но нито един от тях не ги дари със сериозно внимание.

Когато стигнаха на долното ниво сърцето на шофьора за­почна да тупти по-бързо. Автомобилът представляваше дълго тъмно петно върху бетонния фон на петдесетина метра от тях. Насочиха се към него, пистолетът убиваше на ребрата на мъжа.

* * *

- Боже, не можа ли да намериш по-далечно място да спреш? - оплака се Уайлд и се опита да потисне поредната прозявка. Оч­акваше возилото ѝ да е паркирано пред входа на терминала с останалите автобуси и таксита.

Шофьорът измърмори някакво извинение и отвори задната врата за нея. Жената се настани.

- Благодаря.

Мъжът не каза нищо, затвори вратата и прибра чантите в багажника. Нина погледна часовника си. Ако трафикът не беше много натоварен, щеше да стигне до сградата на ООН за около четиресет минути. Не знаеше обаче колко дълго щяха да се про­точат срещите на Пенроуз...

Шофьорът затвори капака на багажника. Тръгна към шо­фьорското място. Отвори вратата, но не влезе веднага, вместо това бръкна под сакото си, на ръката му имаше ръкавица.

* * *

Мъжът се завъртя така, че мишената му да не го види как вади пистолета. Тъкмо щеше да сяда на седалката...

Някой го удари силно отзад и размаза лицето му в тавана на автомобила.

Нина се стресна, когато в лимузината се разнесе металният отзвук от събитията навън. Шофьорът беше нападнат от някого...

Забеляза пистолет.

Господи! Нима се опитваха да откраднат колата!

Пробва да отвори вратата и за свой ужас осъзна, че дръжка­та отказва да се помръдне. Защитата за деца беше активирана. Пробва и другата, но резултатът беше същият. Натисна бутона за сваляне на стъклото, но без ключът да е в запалването, меха­низмът не работеше.

Шофьорът беше изблъскан върху лимузината, нападателят му го удари в стомаха, след което хвана ръката му. Пистолетът изтрака в задния прозорец. Възпроизведе изстрел, чу се заглу­шено тът, куршумът се удари в бетонната настилка и рикоши­ра в нея. Последва нов изстрел и предното стъкло на лимузина­та стана на парчета, задейства се алармата на автомобила.

Шофьорът нанесе удар и нападателят му залитна назад. Пис­толетът беше в него... но не беше насочен в опонента му.

Беше насочен в Нина.

Жената се оказа в капан, успя единствено да залегне...

Оръжието стреля точно когато другият мъж се нахвърли върху шофьора. Прозорецът се пръсна от ударната сила на кур­шума, който уцели кожената тапицерия там, където беше Уайлд допреди миг. Жената изпищя.

Нападателят изви ръката на мъжа с пистолета грубо зад гърба му. Вторият изрева от болката, със свободната си ръка задращи към очите на опонента си. Перуката се свлече от главата му, ко­ленете му се бяха притиснали във вратата на лимузината...

Последва ново заглушено тът и оръжието падна на земята. Шофьорът се разтресе, лицето му се изкриви от болка, когато куршумът разкъса прасеца му. Преди да успее да издаде какъв­то и да било звук, нападателят блъсна силно главата му в рам­ката на вратата. Мъжът се свлече в безсъзнание.

Победителят го прескочи и хвана дръжката на вратата на Нина. Натисна я, чу се щракване. Жената се вторачи в своя спасител.

- Добре се забавляваш, докато ме няма, а? - попита глас с йоркширски акцент.

Уайлд зяпна срещу чорлавата и брадата фигура.

- Еди?

Съпругът ѝ се усмихна.

- Така се казвах, когато проверих за последно. Излизай бър­зо да натикаме този тъпанар в багажника, преди някой да го види.

Чейс ѝ подаде ръка. Жена му колебливо я хвана и излезе от лимузината. Шофьорът беше паднал в краката ѝ.

- Копеле! - изведнъж изрева жената и го зарита.

Еди я дръпна.

- Какво, да го вземат мътните, правиш?

- Сритвам му задника, както си обещах!

- Ами... добре - съгласи се той объркан. - Може ли да го преместим вече? - Чейс погледна към стълбището, за да види дали някой идва насам да провери защо алармата е задействана.

Нина отвори багажника. Съпругът ѝ извлачи шофьора на ли­музината до там и го натика вътре. Пребърка джобовете му за ключовете, затвори капака и вдигна пистолета от земята.

- Може да има и други с него, трябва да се чупим от летище­то. - Седна на шофьорското място и запали колата.

Нина се разположи до него.

- Еди?

- Аха?

- Какво, мамка му, става?

- Това е един адски добър въпрос - отговори ѝ Чейс, включи на скорост и бързо напусна паркинга.

* * *

Час и половина по-късно двойката седеше на малка маса в тъмния ъгъл на някакъв бар в центъра на града. Зарязаха лиму­зината в Куинс, като преди това изчистиха всички свои отпеча­тъци от нея, а после си хванаха такси до Манхатън.

- Трябва да се приберем в апартамента ни - измърмори Нина.

- Повярвай ми, няма нищо друго, което да искам повече - започна Еди. - Но може би не е добра идея да ме виждат наоко­ло. - Поклати глава. - Господи, каква каша.

Съпругата му не искаше да мисли за това сега. Имаше нещо друго, което я тревожеше - не особено приятният вид на мъжа ѝ.

- Не само събитията са каша.

Еди докосна челюстта си внимателно, там, където шофьорът го беше ударил.

- Този тип ми вкара едно-две крошета.

- Нямах предвид това. Защо си още с брада?

- Не ти ли харесва?

- Ще се разсърдиш ли, ако ти кажа, че не ми се нрави?

- Н...

- Ненавиждам я - отговори му Уайлд, преди той да успее да довърши думата си. - Не знам дали се опитваш да подражаваш на командир Райкър³⁸¹, или на някой друг, но по-скоро приличаш на Чарлс Менсън³⁹².

- За първи път от три месеца насам имаме възможност да про­ведем нормален разговор и ти искаш да обсъждаме брадата ми?

Рязката смяна на физиономията ѝ му подсказа, че е далеч от истината.

- За бога, не - въздъхна Нина. Заразтрива слепоочията си с върха на пръстите си. - Има толкова много неща, които искам да кажа, че главата ми ще се пръсне. Господи, Еди. Господи Боже! - жената го удари доста силно.

- Ох - оплака се съпругът ѝ. - Това защо го направи? - Тя го фрасна отново, този път още по-силно. - Ох!

- Това защо го направих ли? - изуми се жената, гласът ѝ беше станал по-писклив и по-силен. - За бога! Изчезна и ме заряза за три месеца, без да се обадиш през цялото време, полицията и Интерпол и кой знае кой още претърсват земното кълбо, за да те открият... и тогава изведнъж се появяваш от нищото на върха на японски небостъргач, който се сгромолясва, докато съм в него, а когато най-накрая се прибирам от Рим, където ме преследваха и стреляха по мен, изникваш като по чудо, за да ме спасиш от някакъв задник, който очевидно се опита да ме отвлече и убие! Най-малкото, което заслужавам, е някакво обяснение!

- Аха. Да. Така беше. Какво се случи в Рим?

- Не сменяй темата! - сопна му се Нина и го заплаши с юмрук.

- Добре де, да го вземат мътните! Просто не ме удряй отно­во, става ли? Доста хора ми налетяха последната седмица, така че нямам нужда от още бой.

- Съжалявам - измърмори Уайлд. - Аз просто... толкова се радвам да те видя, че идея си нямаш. Но също така съм ти много ядосана.

- Добре, нека засега се придържаме към радостната част, става ли? - попита я Еди. - Искаш да разбереш какво съм пра­вил през това време? Търсех Стайкс. Наложи се да освободя един човек от зимбабвийски затвор, за да го намеря, но накрая успях... и ти беше там с него.

- Не бях „с“ него! - възпротиви се съпругата му.

- Да, вече ми стана ясно. Но Стайкс се измъкна, а аз няма да получа повече помощ от жената, която ми каза как да го открия. Тъй като и тя се опита да ме убие.

Нина въздъхна.

- Какво ни има? Защо не можем да водим нормален живот без всичките тези опити за покушение над нас?

- Представа си нямам. Не помня да съм чупил огледала, да съм минавал под стълби или да не съм поздравявал свраки⁴⁰¹, така че проблемът трябва да е в теб. - Еди си позволи да се усмихне в отговор на гневния й поглед, след което отново ста­на сериозен. - Също така се опитвах да разбера какво се случи в Перу. Не съм убиец, Нина. Кит щеше да ме застреля. Моето беше самозащита... независимо какво си мислиш, че си видяла.

Уайлд мълча известно време, навявайки на Еди лоши помис­ли, дори страх. Отговорът ѝ обаче го накара да се успокои:

- Вярвам ти.

Лицето му грейна.

- Наистина ли?

- Да. Вярвам, че си невинен. Но... - тази единствена дума разби на пух и прах радостта му - ...искам да ми докажеш, че си невинен. Както и на Интерпол, на АСН, на всички. Иначе какво ще стане? Ще се скриеш отново? Или ще те хванат и ще отидеш в затвора... че и по-лошо? Еди, аз... - Жената зарови лице в длани. - Не мога да продължавам така. Без теб. Това ме... убива. - Една сълза се стече по бузата ѝ.

- Аз също не съм особено щастлив от положението си - отвър­на ѝ Чейс. Въпреки насиления си опит да изглежда забавен, него­вите очи също се навлажниха. - О, боже, виж ме. Разчувствах се.

- Случва ти се много по-често, отколкото си склонен да си признаеш - каза му Нина и избърса влагата от лицето си.

- Имах доста причини да се разчувствам в последно време - призна си мъжът. - Изгубих Мак, изгубих бабчето... - Беше негов ред да потърка очи. - Изгубих теб.

Уайлд стана от мястото си и се премести до него.

- Не си ме изгубил, Еди. Аз те изгубих. За известно време. Сега отново си те върнах.

- Благодаря ти - бе единственото, което съумя да каже съп­ругът й. Прегърна я с една ръка. - Благодаря ти.

- Все още съм ти разгневена - напомни му Нина след крат­ката пауза.

Чейс се разсмя.

- Нищо ново. Ти винаги си ядосана за нещо. Проклети чер­венокоски.

- Да, ние сме най-добрите. - Постояха за известно време в мълчание, наслаждаваха се на компанията си.

- Какво се промени? - попита след малко Еди. - Когато на­пуснах Перу... ти безпардонно ме обвини в убийство. Защо ми вярваш сега?

Нина се изправи в мястото си.

- Поради две причини. Първо, Кит ме излъга, че Интерпол го е оторизирал да преговаря със Стайкс за статуетките. Това ме накара да се замисля дали не е лъгал за всичко останало. А втората причина... си ти.

- Аз?

- Познавам те, Еди. Доста добре, при това. Колкото пове­че мислех за случилото се, толкова повече то ми се струваше... грешно. Знам колко ядосан беше през онази нощ... но да изриташ безпомощен човек и да го убиеш...? Наясно съм, че би сторил всичко, ако смяташ, че се налага, но това не е едно от тези неща.

- Всъщност се опитвах да изтегля Кит - обясни ѝ Чейс и си припомни хаоса от онази нощ. - Той беше единствената ми възможност да докажа подозренията си. Но щях да съм мъртъв, ако не го бях... е, ти беше там. Дори да не си видяла оръжието.

- Няма го и на записа - каза мрачно Нина. - Вярно, ъгълът, от който се вижда, не е добър, а е и тъмно. Гледах го хиляда пъти - няма оръжие. Интерпол са на същото мнение.

- Има видеозапис?

- Да, от една от камерите за наблюдение. Рене Бушом ми го изпрати и ме помоли да го гледам, да видя дали няма да се сетя нещо ново.

Еди се замисли.

- Колко е дълъг?

- Около десет-дванайсет минути. През по-голямата част от времето не се случва нищо - качваш се на пътеката, изчезваш, после се млатите с Кит.

- Трябва да го гледам. Стайкс и София има ли ги на записа?

- За съжаление, не. Оу, оу! - добави развълнувана Нина. Заради шока от покушението на летището бе забравила за съ­битията в Италия. - София беше в Рим!

- Моля?

- Не знам защо беше там... дори нямам представа как все още е жива. Но я видях... тя.... - Нина млъкна, още ѝ беше трудно да осъзнае случилото се.

- Какво тя? - настоя Чейс.

- Тя... ами... Няма да повярваш, но София ми спаси живота.

Еди се опули насреща ѝ.

- Права си, не мога да повярвам. Какво стана?

Нина му разказа всичко, което се случи пред Ватикана.

- Значи - подхвана Чейс, - тя е застреляла своя човек в гър­ба, за да те спаси, след което мило ти е направила знак „не каз­вай на никого“ за това? Защо би сторила подобно нещо? София те мрази дори повече, отколкото мрази мен!

- Благодаря ти за това, Еди. Винаги ми е приятно да ми напомнят, че психопатка с наклоности към убийство ми има зъб. Но за да отговоря на въпроса ти: не знам защо ме спаси. Предполагам, че е била в Рим, за да се увери, че Агнели няма да се разприказва пред мен кой му е платил, за да изнесе ин­формация от Братството. Както и спътникът ѝ... само дето тя го прецака.

- София да прецака някого? Никога! - саркастично добави Чейс.

- На чия страна е тя в крайна сметка? Освен на нейната имам предвид. Едва ли ме спаси, защото си търси партньор за бридж - трябвам ѝ жива поради някаква причина.

- Навярно е нещо свързано с онези проклети статуетки. Дори и Далтън знае за тях.

- Далтън? - изненада се Нина. - Като шибания-задник-бивш-президент Далтън?

- Същият. Оказа се, че той е наредил да ме убият в Япония. София не е единствената, която ни има зъб. Отскочих до къща­та му, за да си поприказваме.

Нина отново се хвана за главата.

- Ще имам нужда от „Наръчник на Клиф“⁴¹¹, за да се справя с положението. Какво, да го вземат мътните, става?

Чейс я потупа по рамото.

- Аз ще ти кажа какво знам, ти ще ми кажеш какво знаеш и може би двамата ще стигнем до някаква следа.

- Бих се радвала и на половин следа - добави съпругата му.

* * *

Отне им известно време, за да разкажат историите си, толкова дълго, че барманът започна да хвърля сърдити погледи към Еди, заставящи го да купи питиета, за да оправдае присъствието им в за­ведението. В крайна сметка разполагаха с всички парчета от пъзела.

Не че те бяха особено смислени.

- Добре - започна Нина, като все още премисляше в глава­та си чутото, - значи, така наречената... Група има план, който включва статуетките... и мен, за да заработят те. Харалд Глас е бил член на тази организация, обърнал се е срещу нея и сега иска да саботира целите ѝ.

- Като те убие - добави Чейс.

Жената се усмихна едва.

- Благодаря ти отново за напомнянето. Такаши е бил член на Групата, Стайкс им е доставил фигурите, а София... честно казано, нямам никаква идея как се вписва тя в картинката. Ти каза, че в Перу е работила за тях, тогава защо беше с човек, който иска да ме убие? И когото тя застреля. С тях ли е, против тях или просто си трепе хора из Италия?

- Проклет да съм, ако знам - каза Еди. - Щеше да ни е доста по-лесно, ако знаехме каква е целта на Групата.

- Такаши ми обясни, че изпълнението на плана им ще донесе мир и стабилност в света. Нямам представа обаче как фигурите биха помогнали за това.

- Каза ми, че ти се е случило нещо странно, когато си ги съе­динила - напомни ѝ йоркширецът. - Какво точно стана?

- Трудно е да се опише. Просто се почувствах... свързана с целия свят. Знаех къде да открия нещо много важно. Но сега всичко избледнява... трудно е да си спомня.

- Навярно Групата желае точно това важно нещо.

- А Глас и Далтън искат да ги спрат.

- Което, предполагам, ги прави лошите момчета.

- Стайкс работи за Групата - напомни му Нина. - Пък и от опит знам, че когато милиардери започнат да правят планове за целия свят, нещата не са на добре. - Жената се вторачи в напит­ката си. - Те знаеха какво ще се случи, когато съединих статуе­тките. Една част са научили от Братството... но как са разбрали другата част? Откъде са я намерили? Пападопулос ми разкри, че някои правителства имат свои тайни архиви, а Далтън ти е казал, че Групата има власт над подобни... - Погледна съпруга си. - Може би така са се сдобили с останалата част от информацията.

- Може би Далтън знае нещо - предположи Еди. - Ще си поговоря отново с него.

Уайлд поклати глава.

- Прекалено е опасно. По дяволите, поел си огромен риск, като си се върнал в Ню Йорк... в Щатите въобще. Ако някое ченге те разпознае от списъка със заподозрени... - Нина се из­прави в мястото си и заговори решително: - Трябва да изчистим името ти, да докажем, че си убил Кит при самозащита. В про­тивен случай ще прекараш остатъка от живота си, криейки се. Няма да позволя това да се случи.

- Звучи ми чудесно, скъпа - мрачно каза Еди, - но проклет да съм, ако знам как да го сторим. Разполагаме с видеозапис, на който не се вижда нищо важно, а онези числа, които намерих в апартамента на Кит в Делхи, не могат да ни помогнат с нищо, докато не наредим пъзела...

- Какво пишеше на листа?

- Нещо от рода на „и най-добрият от най-великите“. Олдърли смята, че ако добавиш отговора към числата, ще получиш онова, което Кит се е опитал да скрие.

- Значи, трябва да разгадаем какво Джиндал е смятал за най-великото нещо. Или кого.

- Той беше индус - напомни Чейс. - Кой е най-известният индуски бог?

- Мисля, че е Шива. Макар че той е част от триумвират - Брахма и Вишну са също толкова могъщи. Но... - жената пок­лати глава за пореден път - ...вероятно ще е нещо по-лично, нещо, което само Кит знае. Написаното навярно не е гатанка, по-скоро е напомняне. Загатване, което веднага да го подсети за някакво важно число. Дата, час, адрес...

- Резултат - допълни тихо Еди.

Нина разбра, че съпругът ѝ клони нанякъде.

- Какъв резултат?

- Крикет. Кит беше голям фен на спорта, помниш ли? Два­мата с Мак постоянно се заяждаха по темата. - Споменът за предателството на Джиндал, довело до смъртта на шотландеца, изпълни Чейс с гняв, но той съумя да го потисне. - Веднъж спо­реха кой е най-великият играч за всички времена. Кит смяташе, че е някакъв индиец. Не му помня името обаче.

Нина извади айфона си.

- Ето за такива случаи имаме интернет. Нека потърсим...

Бързо намери отговора.

- Сачин Тендулкар⁴²¹ - прочете го Еди. - Най-добрият му ре­зултат е двеста четиресет и осем ръна. Така че, ако добавим двеста четиресет и осем към номера, който открих... - Взе те­лефона от ръцете на съпругата си и включи калкулатора, за да пресметне.

Нина погледна екрана.

- Помниш го наизуст?

- Не бих забравил нещо толкова важно. Така, като добавим двеста четиресет и осем към...

- Последните три цифри са шест-нула-девет - каза му жена­та, преди да е успял да натисне „равно“.

- Умница. - Нина беше права. - Олдърли каза, че може да е гръцки телефонен номер. Нека опитаме да го наберем.

Чейс въведе цифрите на клавиатурата на апарата и го включи на високоговорител. Единственият отговор, за голямо тяхно разо­чарование, беше равен, непрекъснат тон: нямаше такъв номер.

- Мамка му - измърмори Еди.

- Може би трябва да опитаме с друг резултат - предложи съпругата му и си взе телефона обратно.

- Не мисля. Кит смяташе, че Тендулкар е най-великият иг­рач, а двеста четиресет и осем е неговият най-добър резултат. Навярно въобще не е телефонен номер.

- Какво е тогава?

- Нямам представа. - Чейс повъртя чашата с бира, преди да изпие последната глътка от нея. - Да се върнем отново на виде­озаписа. Къде е?

- На лаптопа ми в ООН.

- Може би не е добра идея да се разхождам там - констатира Еди.

- Също така не можем да рискуваме да се приберем в апар­тамента. Трябва да отидем на някое спокойно място. Но на кого в града можем да се доверим и да сме сигурни, че няма да хукне към полицията в момента, в който ни види? - Нина помисли за миг и се усмихна. - Мисля, че знам точния човек...

15

- Нина? - учуди се Лола, когато отвори вратата на апартамента си. - Господи, къде беше? Чухме как­во се е случило в Рим - всички се разтревожихме! Добре ли си?

- Да, всичко е наред - отвърна Уайлд. Хвърли поглед на ко­ридора, за да се увери, че са сами. - Слушай, искам да те помоля за огромна услуга, но първо ми кажи Дон тук ли е?

Годеникът на Лола беше пожарникар.

- Не, кара нощна смяна в момента.

- Това е добре. Искам да ми обещаеш, че ще запазиш в тайна всичко това. Не трябва да казваш на никого, дори и на Дон... особено на полицията. Ако смяташ, че ще е проблем за теб, не се безпокой, просто ще си тръгна.

- Нина, това съм аз - натърти Лола. - Знаеш, че можеш да ми имаш доверие. Ти ми спаси живота! Ние, от семейство Джианети, не забравяме такива неща.

Уайлд се усмихна.

- Радвам се. - Жената хвърли още един поглед на коридора, след което избута асистентката си от прага на дома ѝ. - Чисто е - каза на някого, - идвай.

Вратата на стълбището се отвори и главата на Еди се появи. Мъжът се шмугна в апартамента на Джианети.

- Здрасти, Лола - поздрави той домакинята.

Жената зяпна насреща му.

- О, Боже Господи! О, Боже Господи!

- Да, да, да - каза Нина, последва съпруга си и затвори вра­тата. - Сега разбираш ли защо трябва да си държиш езика зад зъбите?

- Аха - кимна Джианети. Отиде до Чейс и го попита учуде­на: - Къде беше? Какво прави през всичкото това време? Как влезе в страната, без да те залови полицията? - Дари го с озада­чен поглед. - Защо си с брада? Не ти отива.

- Нищо ѝ няма на брадата ми - настоя Еди шеговито. - Уф! Как­то и да е, все пак в зимбабвийските затвори не ти дават бръсначи.

Очите на Лола се разшириха.

- Бил си в...

- Нека оставим пътеписите за после, става ли? - прекъсна я Нина. - Първо трябва да се заемем с нещо по-важно - като например невинността на Еди. - Червенокоската извади своя Макбук Про от чантата си.

- Знаех си, че си невинен! - заяви Лола.

- Само остава да го докажем - констатира Чейс. - Но все пак ти благодаря. - Погледна закръгления ѝ корем. - Или бремеността ти върви добре, или си похапваш доста пайове.

- Еди! - сгълча го Нина.

Лола се разкикоти.

- Всъщност и двете.

- В кой месец си?

- Седмия.

- Момче или момиче ще е?

- Не знаем, искаме да е изненада.

- Ако е момче, Еди е добро име за него - ухили ѝ се насреща Чейс и погледна към съпругата си. Лаптопът беше отворен на масата. - Готова ли си?

- Почти - отвърна му Нина. - Лола, трябва да изгледаме едно видео. То може да докаже невинността на Еди, но... навяр­но няма да искаш да видиш какво има на него.

Асистентката ѝ се почувства неудобно.

- Да не е онова, което Интерпол ти изпрати? - Уайлд ким­на. - Аха. Добре, определено не искам да го гледам.

- Съжалявам за това.

- Всичко е наред. Ще съм в спалнята. Или в банята. Така или иначе, прекарвам половината си време там. - Потупа коре­ма си. - Лошо бебе! Много лошо бебе! Престани да натискаш мехура на мама, става ли? - Джианети тръгна да излиза от ста­ята. - Ако ви потрябвам, просто викайте.

- Добре - обеща ѝ Нина. - Уха, Лола ще става майка. Толко­ва ми е странно. Но и така се вълнувам.

- Можехме и ние да опитаме, не си казала - вметна Еди.

Съпругата му изсумтя саркастично.

- Майтапиш ли се? Как си представяш да бягам от похитите­лите си бременна?

- Щеше да оцелееш. Както и бебето. Виждал съм бременни жени във военни зони, които са преминали през бог знае какво и са родили здрави деца. Хората винаги се паникьосват, че нещо може да се обърка, но като цяло бременността е един стабилен процес. Ако не беше така, човешките същества щяха да са по­гинали още преди да напуснат Африка.

- Благодаря ви, акушер-гинеколог Чейс. Обзалагам се, че нямаше да говориш така, ако ставаше въпрос за твоето бебе - скастри го Нина с тънка усмивка на лице. - Както и да е, ето го видеото.

Еди се загледа в лаптопа. Застиналата картина от перуанската помпена станция беше зърнеста. Тясна пътека, под която имаше множество тръби и вентили, преминаваше диагонално на екрана. В лявата част на монитора се виждаше стълба, която започваше от земното равнище и стигаше до същата тази пътека.