Храмът на боговете

Насочи автомата към другия механик... онзи се беше втур­нал към пулта за управление. Еди стреля, но мъжът вече беше стоварил дланта си върху бутона за алармата - това се оказа последното нещо, което онзи стори в живота си, преди пиро­нът да пробие черепа му. Зазвучаха сирени, засвяткаха червени светлини.

Нина се появи от камерата за скачване.

- Дотук бяхме с тихото промъкване!

- И без това не е по моята част. - Еди настрои автомата на стрелба с нормални муниции и хукна към стълбите. - Харесай си нещо за чупене.

Освен акумулаторите високото помещение приютяваше двойка дизелови двигатели, които подводницата ползваше на повърхността, също така електрически генератори и хидрав­лични помпи. Вниманието на Чейс беше привлечено от две сис­теми близнаци, които представляваха сложна плетеница от тръ­би и клапани, свързани към големи метални цилиндри. Двете съоръжения бяха закачени за въздухопроводи, които излизаха от машинното и навярно стигаха до останалите отделения на подводницата. На Еди не му трябваше да е инженер, за да раз­бере, че тези машини бяха част от въздухоподаващата система на съда.

- Нина! - провикна се мъжът и прекоси помещението. - На­мери интерком и кажи на Глас, че искаме да говорим с него.

Жената слезе по стълбите. Близо до вратата видя пулт, на който имаше нещо подобно на телефонна слушалка.

- Ами ако откаже?

- Тогава ще изпита леки проблеми с дишането! - Чейс оти­де до по-близкото съоръжение. Голям предупредителен стикер му съобщаваше, че се намира до кислороден генератор, който

снабдява и преработва животоподдържащия газ, както и че най-сериозната възможна опасност е от изгаряне с калиев хлорат⁶¹¹. Това беше, по някакъв странен начин, успокояващо: тъй като резервоарите не съдържаха сгъстен кислород, рискът от екс­плозии беше много по-малък.

Еди се отдалечи на безопасно разстояние и се прицели.

- Нина, залегни! - Изчака я да се прикрие зад акумулаторите и стреля.

Куршумите му пробиха тръбопроводите на генератора. Една от помпите отказа, от нея със съскане заструи газ. Останалата част от машинарията се разтърси здраво за няколко секунди, след което изскърца и спря. Засветиха предупредителни свет­лини.

Нина колебливо вдигна глава.

- Какво направи?

- Счупих единия кислороден генератор. Има резервен, но разполагам с достатъчно патрони, за да скапя и него. Звънни им по телефона и им обясни ситуацията. Също така им разясни, че ако се опитат да си пробият път до тук, сме сложили експлозиви на цялата подводница и ще я взривим.

- Така ли?

- Не, но те не знаят това!

Еди намери кутия с инструменти и извади от нея железен лост, а съпругата му отиде до интеркома и вдигна слушалката.

- Ало, здрасти - каза тя в нея. - Говори Нина Уайлд. Харалд Глас, предполагам, че ме познавате, тъй като се опитвате да ме убиете през последната седмица. Само искам да ви съ­общя, че повредихме единия от кислородните ви генератори и ще сторим същото с другия, ако не ни се обадите до, хм... трийсет секунди?

Чейс използва железния лост, за да залости люка и каза на Уайлд:

- Не беше зле. Аз лично бих му казал да се предаде на мига, но виждам, че заплашването ти е силна черта.

- Всички в АСН са съгласни с това. - Еди се отдръпна назад, за да покрие люка. Нина чакаше някакъв отговор. Секундите минаваха. - Дали ще се обади?

Чейс се ухили.

- Може да сме го хванали, докато ака. Дори и милионерите серат.

- Очарователна мисъл - отвърна Нина и въздъхна отвра­тена.

Интеркомът продължаваше да мълчи. Еди погледна здра­вия кислороден генератор. Тъй като заплахата беше отправена, може би трябваше да я изпълни...

Нещо изщрака в слушалката.

- Доктор Уайлд. Тук е Харалд Глас.

Нина пусна апаратурата на високоговорител, за да може и съпругът ѝ да чува разговора.

- Нека изясним нещата - започна тя. - Ако се опитате да проникнете при нас, ще повредим и другия кислороден генера­тор, както и двигателите, и акумулаторите. Ще сте заклещен тук долу. Ясна ли съм?

- Чувам ви добре. - Гласът на датчанина беше плътен, пре­мерен и спокоен дори при тези заплахи. - Какво искате от мен?

- Като за начало да спреш с опитите си да убиеш жена ми - намеси се Еди. - След което, ако все още се разбираме така добре, може един „Астън Мартин“. И пони.

- Непочтителен сте, господин Чейс, точно както чух.

- Явно сте доста добре информиран за нас - вметна Нина.

Глае не отговори на последното, вместо това каза:

- Предполагам, че желаете да се срещнем лично.

- Аха, точно така - отговори Еди. - Смъкни си задника тук долу... и бъди сам.

Последва кратко колебание.

- Опасявам се, че това не е възможно. Но... ще ви изпратя представител, който да ви доведе при мен. Заложник, ако така ви се нрави повече. - Чу се звук, който подсказа, че Глас закри микрофона с дланта си. Нина предположи, че този така наречен „заложник“ не е особено доволен от новото си назначение. - Скоро ще бъде при вас. Сам, както пожелахте.

- И невъоръжен - добави жената.

Последва ново заглушаване на микрофона.

- Съгласен съм.

- Ако видим някого, докато идваме при теб, ще гръмна прия­теля ти и ще взривя двигателите - закани се Еди. - Така че наре­ди на всички да се заключат по каютите си или където си искат.

- Ще бъде изпълнено - обеща Глас. Интеркомът замлъкна.

- Вярваш ли му? - попита Нина, преди сама да си отгово­ри: - Разбира се, че не му вярваш.

- Върви горе и чакай в камерата за скачване. Ако нещо се случи, върни се в подводницата и изчезвай.

- Нямам представа как да я управлявам - каза му и се качи по стълбите. - Дори не знам как да я разкача.

- Натисни всяко едно копче, докато нещо не се случи, аз така правя.

- Да, точно затова не ти позволявам да ми пипаш лаптопа. - Нина притвори люка, като си остави малко място, за да може да вижда какво се случва долу.

Не след дълго някой почука на вратата. Еди хвърли поглед на съпругата си.

- Така, да започваме - измърмори си той, освободи желез­ния лост от ключалката и се отдръпна назад. - Отвори я - наре­ди на посетителя. - Бавно!

Държеше пръста си на спусъка, докато вратата се отваря­ше; ако видеше оръжие, беше готов да стреля. Вместо това се появиха чифт нежни черни ръкавици, пръстите се разпънаха в жест, който имаше за цел да покаже, че не държат нищо.

- Е? - чу се изпълнен с раздразнение, до болка познат, арис­тократичен глас. - Мога ли да вляза?

Чейс не повярва на очите си.

- Мътните ме взели!

- Чаровен както винаги. - София Блекууд мина през прага и посочи към автомата. - Можеш да го свалиш, не съм въоръжена.

- Първо искам да се убедя, че наистина е така. Затвори вра­тата и сложи ръцете си върху нея.

София неохотно изпълни заповедта. Еди притисна дулото на АСМ-ДТ-то в гърба ѝ и я опипа с една ръка. Познаваше бивша­та си съпруга прекалено добре, за да знае, че вероятността да лъже е доста голяма.

- Не си въоръжена, а? - Еди извади пистолет „Глок-36“, затъкнат в кожения ѝ панталон, точно под блузата. - Трябва да те гръмна на място. Глас смята, че може да те използва, за да ни убиеш, нали?

- Честно казано, Харалд дори не знае, че имам този писто­лет - отвърна София. Еди приключи с претърсването. Жената погледна нагоре към Нина, която предпазливо се подаде от ка­мерата за скачване. - Получи се доста интересна история.

- Така ли - незаинтересувано отговори Чейс. - Трябва да я изпратиш на някой издател, може да надминеш Дан Браун по продажби.

- Сигурна съм, че съпругата ти ще пожелае да я чуе. Част от действието се развива в Рим.

Еди отстъпи назад, но не сваляше оръжието си от София.

- Нина, вземи това. - Мъжът ѝ подаде глока.

Уайлд бързо слезе по стълбите.

- Какво за Рим? - настоя тя. - Какво, по дяволите, се случи там? Твоето приятелче уби Агнели и щеше да убие и мен, ако...

- Ако не го бях гръмнала. Да, спомням си, все пак бях там - напомни ѝ София.

Нина взе пистолета от съпруга си. Провери го и откри, че пълнителят му е пълен, имаше един патрон и в цевта.

- Защо беше там? - попита Уайлд.

Блекууд я погледна снизходително.

- Всичко е много сложно.

- Ох, боже, защо не бях доктор на науките, че да мога да разбера. Кажи ми какво знаеш! - Нина върна пълнителя в пис­толета, направи го толкова силно, че София да я чуе. - Можеш да ни разкажеш, докато ни водиш при Глас.

- Разбира се. Само Еди да ми позволи да си махна ръцете от тази врата.

- Тръгвай - нареди ѝ мъжът. - Между другото, защо носиш ръкавици? Въздухът в подводницата не е добър за кутикулите⁶²¹ ти ли?

Изражението на Блекууд стана с няколко идеи по-враждебно.

- Всъщност на теб трябва да благодаря за това. И за това. - С показалеца на лявата си ръка посочи към белега, който разсичаше лицето ѝ; безименият ѝ пръст и кутрето стояха някак си странно безжизнени под скъпата черна кожа. - Когато ме бутна от онази скала в Швейцария...

- Когато се опита да те спре да не ме гръмнеш - поправи я Нина.

- Както и да е. Важното е, че милият ми бивш съпруг ме използва като възглавница по пътя си надолу. - София направо хвърляше жлъчка е думите си. Отвори вратата. Еди хвърли по­глед навън. Коридорът беше празен. - Мисълта ми е, че той се отърва доста по-леко от мен.

- Счупих ребро и пробих бял дроб! - възрази Еди.

- А аз изгубих половината си ръка - В пристъп на гняв же­ната свали ръкавицата на лявата си ръка - голямо парче от нея липсваше, беше заменено, заедно с двата пръста, от восъчна протеза, захваната с ластик. - Ударих я в една скала и преди въ­обще да се осъзная какво се е случило, се блъснах в още една - по лице. - Обърна се така, че да могат да видят нараняването. Въпреки пластичната операция белегът ѝ беше голям и дълбок. Нина ненавиждаше София, но въпреки това изпита моментно съжаление към нея.

Емоцията ѝ не продължи дълго. Англичанката беше безпо­щадна убийца, готова да погуби всеки, който застрашаваше це­лите ѝ. Двамата с Еди неведнъж бяха попадали под прицела ѝ.

- Съжалявам - неубедително каза Уайлд. - Хайде да тръг­ваме.

Чейс се изкуши да си направи някаква шега с ръката на Со­фия, но се възпря. И той като Нина намираше гледката за ужа­сяваща, но поради други причини. Все пак Блекууд беше него­ва съпруга някога. Чейс се почувства странно да види до болка познатото лице опустошено от нараняването.

Като се изключеше белегът, то не беше онова, което той много добре си спомняше.

- Кой уреди пластичната ти операция? - попита Еди. Со­фия отново си сложи ръкавицата и мина през вратата. Мъжът я последва, беше насочил автомата в гърба ѝ. Нина вървеше най-отзад, глокът бе в бойна готовност. - Предполагам, че е бил Глас.

- Да - отвърна Блекууд и вдигна ръце, докато вървеше по коридора. - Двамата се познавахме, преди с теб да се срещнем отново в Ню Йорк.

- Като казваш, че си го „познавала“... - подозрително започ­на Нина.

София въздъхна.

- Явно съм си спечелила славата на жена, която спи с всеки богат и властен мъж, когото срещне.

- Ах, чудя се защо ли? - измърмори Еди.

- Но да, спах с него.

- Никога нямаше да се сетя!

- Случи се, след като баща ми умря и чакалите смъкваха пос­ледните остатъци плът от обезкостената му компания, за да не ми оставят нищо. Имах само своята титла, така че - ако трябва да бъда честна - търсех мъж с ресурси, които да използвам, за да осъществя отмъщението си. Харалд беше потенциален кан­дидат, така да се каже.

Еди изсумтя и добави:

- Както и Рене Корвус, Ричард Юен, Виктор Далтън...

- Вярно, не беше най-добрият избор по това време. Но още оттогава е хлътнал по мен.

- Кой мъж би ти устоял? - саркастично вметна Нина. - Има само петдесет на петдесет шанс да го убиеш.

- Процентът не е толкова голям - отвърна София, раздраз­нена от обвинението. - Не съм убила Гейбриъл Рибсли, Джо Комоса или...

- За бога, стига! - прекъсна я Еди. - Не ми изреждай имената на мъжете в тефтерчето си. На всичките, с които си спала.

София го дари с тънка котешка усмивка, беше доволна от факта, че е успяла да го подразни за пореден път.

- Съумях да стигна до брега на езерото, недалеч от водопада, и нахлух в една къща. Не знаех на кого да се обадя, но се сетих, че по финансови причини Харалд има швейцарско гражданство. Нямах представа дали ще бъде в страната, но впоследствие се оказа, че беше.

- Значи, той дойде и те спаси - констатира Нина. - Дори след като знаеше, че се опита да взривиш атомна бомба в Ню Йорк?

- Човешкото сърце е способно да прости всичко.

- Както и ти - подигра я Еди.

- Цинизмът не е на мода тези дни, Еди. Елате, оттук. - Стиг­наха до друго стълбище, което водеше до следващата палуба. Чейс провери коридора и вратите, но явно Глас беше удържал на думата си и екипажът му се бе прибрал по каютите си. Изка­чиха се по стъпалата. - Харалд ми осигури медицински грижи и не каза на властите, че съм жива. След което за кратко бях не­гова... - Жената млъкна, все едно устата ѝ беше пресъхнала за миг. - Негова гостенка. - След кратка пауза продължи: - Поз­навате ме, не обичам да стоя настрана от действието. Убедих Харалд да ме включи в работата си. Тогава разбрах, че е член на Групата.

- Предполагам, не са останали доволни, че си била под про­текциите на Глас - вметна Нина, припомняйки си какво ѝ каза Травис Уордън.

- Не бяха - отвърна София развеселена. - В началото ме ис­каха мъртва. За щастие, Харалд винаги е бил иконоборец, така че се възпротиви на Групата. Постоянно го правеше - и тогава, и сега. Той се отцепи от тях поради различия във възгледите.

- Интересни ще да са неговите - скастри я Еди. - Особено когато в тях се включва и смъртта на Нина.

Блекууд ги дари със сладникава усмивка.

- Доста интересни, бих казала. Но ще оставя на него да ви ги разкрие.

Продължиха по друг коридор, който вървеше по протежение на горната палуба, бяха се насочили към носа на подводницата.

- Глас те е спасил и е убеждавал останалите членове на Гру­пата да не те убиват? - зачуди се Нина. - След всичко, което е направил за теб... защо застреля неговия човек в Рим?

На лицето на англичанката се появи заговорническа усмив­ката.

- Нека просто се съгласим, че ще е най-добре за всички, включително и за мен, да запазим това в тайна.

- Глас не знае?

- Може би трябва да споделим с него - предложи Еди.

- Може би аз трябва да ти напомня, че спасих живота на Нина в Рим. Можех да оставя човека на Харалд да я убие... мо­жех дори сама да свърша работата. Но реших да не го правя.

- Не искам да звуча неблагодарна - започна Уайлд, - но защо?

- Нещата са много по-сложни, отколкото предполагате. Стиг­нахме. Помнете какво ви казах току-що. - Коридорът ги беше отвел до двойка лакирани врати. София посегна да ги отвори.

- Леко - предупреди я Чейс и я ръгна в гърба с автомата.

- За бога, Еди - оплака се жената. - Харалд се съгласи да го­вори с вас и независимо дали го вярваш, или не, смята да стори точно това. Той е мъж на думата си.

- Ще ми простиш, но не мога да му се доверя - намеси се Нина. - Както и на теб.

София почука.

- Харалд? Заложничката води гостите.

- Влизайте - провикна се Глас от другата страна на вратите. Англичанката ги отвори.

Еди използва София като щит и бързо огледа наоколо за по­тенциални заплахи. Помещението се оказа зала за наблюдение, големи кръгли прозорци откриваха гледка към океанските дъл­бини. Но не те привлякоха вниманието на посетителите, а оно­ва, което се намираше вътре в стаята.

Интересното беше малката, но изключително ценна колек­ция от антики, които Нина забеляза на мига. На една стойка върху червено кадифе бяха наредени монети. Сред тях беше златният Двуглав орел на Сен Годен от 1933 - монетата бе една от най-редките и скъпи в света, струваше с няколко милиона повече от изписаните на нея двайсет долара. В друга витрина имаше марки, на централна позиция беше изложена шведската „Трискилингова жълта“, която също можеше да прибере някол­ко милиона. Много съкровища бяха изложени в стаята: бутил­ки с отлежало вино, оригиналните пиеси на Шекспир, лист от „Симфония Концертанте“ на Моцарт с бележки от самия ком­позитор върху него и редица други.

Нина забеляза още нещо: всички тези антики бяха малки и лесни за пренасяне. Собственикът им се укриваше; навярно бе взел със себе си само една незначителна част от цялата си ко­лекция от ценности.

Този мъж стоеше в центъра на стаята. Харалд Глас, техният враг. Той ги очакваше.

26

Глас беше в началото на петдесетте си години, с леко ро­шава прошарена коса, издадена челюст и набола четина. Тялото му беше високо и слабо като на атлет - за съжале­ние, датчанинът никога вече нямаше да има възможност да бяга. Намираше се в инвалидна количка. Нина беше изненадана, тя си нямаше представа, че мъжът е сакат.

- Не съм въоръжен, господин Чейс - каза домакинът, кога­то Еди насочи автомата в него. - Благодарение на убийците на Групата... - очите му се наведоха към неподвижните му крака - ...не представлявам особена заплаха.

Англичанинът се приближи до него, но не свали оръжието.

- Нека аз преценя това. Ръцете горе. Нина, ако нашият Даврос⁶³¹ тук опита нещо, застреляй го.

Жената взе на мушка богаташа. Еди претърси първо него, а после и количката му. Задоволен от резултата, той махна пръс­та си от спусъка на автомата и се върна при съпругата си.

- Благодаря ви - рече Глас. - Но нека минем на „ти“. Вече можете да зададете въпросите си.

- Или просто можем да те убием - напомни му Чейс.

Домакинът не изглеждаше особено изплашен от заканата.

- В такъв случай никога няма да научите какво се случва в действителност... както и за заплахата, надвиснала над света. - Погледът му се премести на Нина. - Заплаха, от която ти си част, дори да не го осъзнаваш.

- Сега ти се е паднало да ме светнеш - отвърна му Уайлд. Внимателно наблюдаваше София, която застана до Глас. - Опи­та се да ме убиеш. Защо?

- Сигурен съм, че Травис Уордън ти е разказал интересна история за мен. За това, че съм против плановете на Групата да спаси света, защото така ще изгубя печалбите си? А като те убия, ще попреча на бившата си организация да намери атлантския метеорит, от който се нуждае, за да може да канализира земната енергия.

- Нещо такова.

Глас кимна.

- Какво би казала, ако ти разкрия, че контролът над тази енергия е само малка част от истинските намерения на Групата?

- Няма да бъда особено изненадана - отвърна му Нина с не­радостна усмивка. - Нямам му доверие на Уордън, както нямам и на теб.

- Което означава, че не само имаш изумителния талант да оцеляваш, но си и изключително схватлива. Уордън е мошеник и лъжец - единствените му интереси са парите и властта.

- Въпреки това си нямал нищо против да бъдеш част от него­вия клуб „Най-добри приятели“, докато те е устройвало.

Глас се наведе напред.

- Групата е... изключително могъща организация. Основа­телите ѝ са я създали след Втората световна война чрез обеди­няването на няколко много стари групировки, с намерението да използват влиянието си, за да предотвратят подобни конфликти в бъдеще.

- Не са се справили особено добре - неодобрително вметна Еди. - Почти през цялото време от 1945 година насам е имало войни.

- Но не и масови - противопостави се Глас. - Не и таки­ва, които могат да унищожат индустрията на страните, както и световната икономика. Влиянието на Групата успя да потуши няколко огнища и по този начин предотврати по-големи пожа­ри. Правилната дума, казана на правилната личност, може да охлади и най-горещите сърца. Добър пример е Кубинската кри­за. Тя не беше прекратена, защото двете страни се осъзнаха - а защото бяха накарани да се осъзнаят.

- Опитваш се да ми кажеш, че Групата съществува, за да прави добро? - не можа да повярва Нина.

Мъжът отговори сериозно:

- Това е изначалната ѝ цел, да. Около двайсет или трий­сет години всичко беше наред. Но с времето властта започна да покварява. Позната история, стара колкото света. Групата престана да влияе върху решенията на правителствата и започ­на да ги контролира.

- Купувала си е сила. И хора като Далтън.

- Така звучи нормално, но в общото цяло картината е ужа­сяваща. Групата има власт над висши политици в над сто дър­жави. Може би някога сте се чудили защо, която и страна да погледнете, така наречените леви и десни си приличат толкова много. Отговорът е прост - защото разполагат с едни и същи поддръжници. Колкото по-еднакво мислят хората, толкова по- малко противоречия ще възникват помежду им. Такава е и цел­та на Групата. Да сложи край на човешките конфликти.

Еди сви устните си.

- А това е лошо, защото...?

- Има различни начини за постигането на един и същ резул­тат - обясни Глас. - Кмер Руж⁶⁴¹ например приключиха конфлик­та в Камбоджа, като убиха всички, които сметнаха за потенци­ални врагове - над два милиона души.

- Заради това ли Групата иска да контролира земната енер­гия? - попита Нина. - За да я използва като оръжие?

За нейна изненада, мъжът се усмихна.

- Не, не. Не са толкова безпощадни. - Усмивката му бързо се изпари. - Запозната ли си с теорията за екзогенезиса?

Внезапната смяна на темата обърка Нина.

- Ами... в основи. Идеята му е, че животът на Земята е въз­никнал от паднали комети и метеорити. Според другата хипо­теза, панспермията, животът се е зародил някъде другаде, след което е бил докаран на Земята. - Еди се опита да прикрие ухи­лената си физиономия. - О, боже! - Нина започна да губи тър­пение. - Какво?

- Сериозно ли така му се вика? Пансперма!

Бившата и настоящата съпруга на Чейс неодобрително за­въртяха очи.

- Никога няма да се промени, нали? - въздъхна София.

- Опасявам се, че не - отвърна Нина. Еди сви рамене. Уайлд се обърна към Глас: - Небесният камък, който е унищожил Ат­лантида, е метеорит - смяташ ли, че е носил екзогенезисен ма­териал?

- Съществува ли въобще такава дума? - учуди се Чейс.

- Млък!

Домакинът кимна.

- Смятаме, че животът е бил донесен на планетата преди че­тири милиарда години от метеорит. Един-единствен, много спе­циален метеорит. Той не само е съдържал естествен свръхпро­водим метал, необходим за канализирането на земна енергия, но също така и прото-ДНК, от която е възникнало всичко на Земята. Немутиралата, чиста, оригинална форма.

Думите накараха Нина да изпита неприятно усещане за де- жавю.

- Всичко това прилича изключително много на плана на Кристиан Фрост - каза тя. - Да се използва проба от чиста атлантска ДНК, за да се създаде биологично оръжие.

- Знам.

- Ти знаеш или Групата знае?

- И аз, и те. Когато бях в организацията, обсъждахме възмож­ността да приемем Кристиан Фрост при нас, но не го сторихме - отчасти защото се съмнявахме в мотивите му, но също така и за­щото знаехме, че Братството на Селасфорос работи против него. Ако Групата беше наясно с истинските му намерения, преди вие двамата да ги откриете, щяхме да елиминираме заплахата.

- Имаш предвид да елиминирате него. Както ти се опита да премахнеш мен.

- Опасявам се, че това беше най-сигурният начин да възпре­пятствам плановете на бившата ми организация. Членовете ѝ са добре защитени, но ти не си - ти беше слабото звено във вери­гата. Бих се извинил, но просто вършех онова, което смятах за правилно за благото на света.

- Ти имаш едно виждане за бъдещето - започна Еди разгне­вен, - Групата - друго. Какви са тези ваши възгледи? - Англи­чанинът вдигна автомата отново. - Обясни ми защо твоите са толкова възвишени, а техните - толкова ужасни.

- Както желаеш. - Глае въобще не изглеждаше уплашен от оръжието, беше напълно спокоен и уверен: богаташът безре­зервно вярваше на своите възгледи и очакваше другите също да повярват в тях. - Става въпрос за... свободата.

- Свободата? - учуди се Нина. - Това е доста... мъгляво по­нятие. Какъв вид свобода? Свобода на словото, на действията, на идеите, книгата на Джонатан Франзен, на какво?

- Всеки вид свобода. Групата се опитва да елиминира кон­фликтите, доктор Уайлд, иска да затрие свободната воля. Желае да получи пълен контрол над всяко човешко същество на плане­тата, сега и завинаги.

Еди се намръщи.

- Как? Като превърне земната енергия в оръжие на унищо­жението - „правете каквото ви кажем или ще ви убием“?

- Както вече ви споменах, членовете на Групата не са тол­кова безпощадни. Земната енергия не е от особено значение за тях. ДНК-то в метеорита е нещото, което те желаят. То е ключът за техните планове - за всичко. - Гласът на богаташа, цялото му излъчване се промениха. - Могъществото на Групата не идва само от парите. Идва и от познанията, които има - от инфор­мацията, с която разполага. Някои от тези познания са дошли от хора, с които сте се сблъсквали в миналото. Генетично създаде­ният от Фрост вирус. Технологията за земната енергия на Джак Мичъл. Удължаващите живота дрожди на Халед Озир, добити от Пирамидата на Озирис. Дори масивът от данни, събран на компютрите на Прамеш и Ванита Коил, е преминал през ръцете им. Всичко това е спомогнало за сформирането на основния им план, план, който са готови да осъществят... план, който зависи изцяло от теб.

Нина се изнерви от списъка със старите им врагове и от фак­та, че дори след паденията им, те продължаваха да бъдат опасни по определен начин.

- Имат нужда от мен, за да намеря метеорита, необходим им да извършат онова, което са замислили. Защо не ни кажеш какво е то?

- Изпълнението на плана им ще бъде много трудно, но иде­ята зад него е проста. - Глас завъртя количката си така, че да може да вижда океана през прозорците. - Всеки един организъм на планетата произлиза от ДНК-то, донесено на Земята от атлантския метеорит - небесния камък, както самите атланти го наричат. Генетичните структури на модерния свят, тези от ри­бата... - мъжът посочи към илюминаторите, когато един екзем­пляр мина покрай тях - ...до човека, са много по-сложни след милиардите години на мутация и еволюция, но вътре в тях е заключен онзи оригинален код. Точно както Кристиан Фрост имаше нужда от чиста проба атлантска ДНК за основа, от която да създаде своя вирус, така и Групата трябва да открие чистата ДНК на първия живот на планетата, за да създаде техния.

- Опитват се да направят вирус? - изуми се Еди. Идеята не му харесваше.

Глас се обърна към гостите си.

- Не и същия като този на Фрост. Неговият беше смъртонос- но оръжие, техният ще е по-коварен. Няма да убива хората - поне не целенасочено. Разбира се, ще има определен процент човешки същества, които ще загинат от страничните ефекти.

- Дори... дори един процент от популацията на света ще бъде десетки милиони души - отбеляза Нина.

- Да. Групата смята това за допустимо. Целта на вируса не е да убива хора, целта му е да ги променя.

- По какъв начин? - попита жената, като с всеки изминал миг нервите ѝ се опъваха все повече и повече.

- Някои поведенчески характеристики са генетични. Да - мъжът вдигна ръка, за да предотврати възражението, - съгласен съм, че поведението се определя от средата, но на по-фундаментално ниво някои черти са заложени от момента на зачатието. Като интелигентността или... - очите му бързо прескочиха от Нина към Еди - ...агресията.

- Той да не би да ме обиди? - попита Чейс. - Не е особено умно да дразни човек, който държи оръжие.

- Напротив, смятам, че по-скоро доказа теорията си - обяс­ни му София.

- Една от основните черти - продължи Глае - е подчинение­то. То е ясно изразено при животните; може ли едно куче да бъде обучено, или постоянно се възпротивява и бори? Същото важи и за хората. Има такива, които са родени водачи, и такива, които са родени последователи, но степените са различни. Групата има намерение да създаде ретровирус, който да зарази и промени човешкия геном и да стимулира онези гени, отговорни за пасивното, покорното поведение, за сметка на други, които могат да подсилят резистентността. Тези черти ще бъдат преда­дени на следващите поколения, докато целият свят не приеме с отворени обятия управлението на самоизбралия се управленски елит.

Разкритието беше последвано от мълчание.

- Това ми звучи... като нещо невъзможно - наруши тишина­та Еди.

- Така ли мислиш? - Глас се обърна отново към илюмина­торите и се втренчи навън в мрака. - Всеки може да убие друг човек. Да контролираш някого обаче, е по-трудно. Ако постиг­не плана си, Групата ще управлява целия свят - и никой няма да се противи, защото това ще е нещо нормално. Подчинението ще бъде програмирано в гените им, то ще е неизбежно като цвета на кожата им. За да се спрат всички конфликти, цената, която трябва да се плати, ще бъде свободата. - Мъжът ги погледна. - Вие съгласни ли сте да я заплатите?

Нина не отговори, беше зашеметена от думите на Глас. Ако мъжът казваше истината, то тогава хората щяха да се превър­нат в послушници на една власт, в която те нямаше да имат нито участие, нито право на глас. Даже още по-лошо, щяха смирено да приемат подобна система като нормална - като единствената възможна. Щеше да господства авторитаризъм до чудовищна степен, да се възцари един ужасен Смел нов свят без никаква надежда, дори и мисъл, за избавление или за бунт.

Пред очите ѝ се появи образът на бременната Лола, която съвсем скоро чакаше бебето ѝ да се роди. Ако Групата постиг­неше целта си, детето щеше да се сблъска с едно зловещо бъ­деще, където всяко действие в живота му щеше да е предвари­телно определено от някой друг. Нямаше да има възможността да прави свои собствени избори, нито да търси своето място в света...

- Наистина ли могат да сторят подобно нещо? - попита Нина. - Имам предвид, ако намерят метеорита и той им влезе в употреба, колко време ще им отнеме, за да изпълнят плана си? Години? Месеци?

- Седмици - отговори Глас.

- Страхувах се, че ще кажеш точно това.

- Можеше и да е по-лошо, можеше да е дни - намеси се Еди.

- Групата е свършила голяма част от предварителната рабо­та - обясни София и пристъпи напред, - осигурили са проби на различни компании за генетични изследвания, които контроли­рат. Разбира се, направили са така, че никой да не види цялата картина.

- Докато не стане прекалено късно - добави зловещо Глас. - Следват стъпките на семейство Фрост и Халед Озир и брат му. Теоретичната работа вече е свършена. Остава им да намерят необходимото ДНК и да го вкарат в употреба. В момента, в кой­то метеоритът се появи, планът им ще стартира.

- Колко време ще им трябва, за да заразят всички? - попита Еди.

- Вирусът ще се разпространи както и всеки друг силно за­разен патоген, като грипния щам например. Ще застигне всяка една страна в света до година и на практика ще покоси цялото население в нея.

- Ще има ли лекарство? - попита Нина.

- Групата няма да създаде такова. Така би убила смисъла на вируса. Ще разполагат обаче с имунизационен агент, с ваксина. Искат да бъдат сигурни, че те ще определят елита. Ваксината, също както и вирусът, ще се предава генетично на поколенията. Ще бъде създадена една наследствена династия, която ще моно­полизира властта над целия свят, над човешката воля. Трябва да бъдат спрени. На всяка цена.

- Ти си бил член на Групата - обвинително започна Нина. - Не можа ли да ги разубедиш?

- В тази организация, независимо дали ви се вярва, или не, цари демокрация - отговори Глас, отвратен от иронията. - Аз бях единственият, който се възпротиви на плана. Когато про­тивопоставянето ми ескалира от думи в действия, те... ми от­върнаха със същото. - Мъжът погледна към сакатите си кра­ка. - Изпратиха новото си куче след мен - Стайкс. Моите хора успяха да ме скрият, но едва след като бях прострелян. Извадих късмет, че въобще оцелях.

- Опитали са се да те убият?

- Опитаха се да ме сринат, да ми отнемат всичко. Живо­та ми, репутацията, бизнеса, посегнаха на тях. Превърнах се в престъпник, без да съм съден.

- Знам какво е - вметна Еди.

- Наясно си какво означава да се криеш, Чейс.

- Аха. Само дето нямах такава подводница, която да ползвам за скривалище. - Англичанинът обхвана с презрителен жест ця­лото помещение. - Липсва ти само бяла котка, за да се превър­неш в злодей от филм за Джеймс Бонд.

- Това беше единственото място, на което можех да се скрия от Групата. Аз съм бизнесмен, а не войник - уменията ми за оцеляване са в насока, различна от твоята. Но дори от тук съ­умях да продължа да работя срещу бившата ми организация. Една от моите дъщерни компании притежава испански риболо­вен флот, неговите траулери ни доставят всичко необходимо.

- И когато го правят вие давате заповеди на хората си, нали? - попита Нина с хладен тон. - Заповеди като „Убийте Нина Уайлд“.

Глас кимна.

- Тази заповед вече може да бъде оттеглена. Трябва обаче да сторите нещо.

- Да унищожим статуетките.

- Да. Без тях Групата няма да може да открие метеорита. А без него няма да успее да осъществи плана си. Свободата на човечеството ще бъде в безопасност.

- Въпреки това няколко могъщи задници ще продължат да дърпат конците - отбеляза Еди.

- Да, но поне ще бъде възможно да им се опонира.

- След като унищожим статуетките - започна Нина, - после какво? Уордън и дружките му ще ни бъдат бесни.

- Така е. Но в крайна сметка те са бизнесмени и бизнесдами. Алчността не познава граници. Времето им е прекалено ценно, за да бъде пиляно за отмъщение. Права си, няма да бъдат довол­ни, но съвсем скоро ще се заемат с нещо ново.

- Ами ти? - попита го Еди. - Просто ще си плаваш наоколо и ще се наслаждаваш на колекцията си от марки до края на жи­вота си?

Лицето на София трепна за миг, което издаде, че подобна идея не ѝ се нрави, но намеренията на Глас бяха ясни:

- Смятам да се боря, Чейс. С каквото и да се захване Група­та, аз ще бъда в опозиция.

- Откъде ще знаеш какво правят? - попита го Нина.

- Някои от техните източници са и мои източници. Може да съм в инвалидна количка, но не съм вън от играта. - Мъжът се приближи до двойката. - Какво смятате да правите?

- Струва ми се, че... унищожението на статуетките е един­ствената ни опция - неохотно каза Уайлд. Еди беше съгласен с нея.

- Добре. В такъв случай ще ви върна на повърхността. Пред­полагам, че фигурите са скрити в Ню Йорк?

- Точно така - отговори Чейс.

- Ще ви изпратя един от моите хора като свидетел, когато ги унищожавате. След това пътищата ни се разделят. Ако желаете, ще ви компенсирам за вредите, които ви нанесох.

- Не ти искам парите - ядосана отвърна Нина.

Еди сви рамене.

- Малко няма да са излишни...

- Ще ти кажа кой заслужава компенсация - продължи жена­та, припомняйки си какво се случи сред руините на Атланти­да. - Семействата на хората, които мъжете ти убиха днес. На подводницата, която взривиха, имаше трима души и още един... Мат! - изкрещя Нина, изведнъж се обнадежди. - Тази подвод­ница има ли сонар?

* * *

Въздухът в кабината на „Шаркдозер“ ставаше все по-горещ и негоден за дишане. Дори кислородът, който проникна от „Мако“, не можеше да промени нещата.

Мат се беше отпуснал в пилотското място, дишаше бавно и на пресекулки. Мъжът знаеше, че усилията му да удължи живо­та си бяха напразни. Баластът продължаваше да е заклещен от шейната, което го правеше затворник на океанското дъно, мал­кото останала енергия в акумулаторите беше далеч от достатъч- на да изведе машината и него на повърхността. Недостатък в дизайна, помисли си замаян Трули, инженерната му мисъл работеше до последния му миг. Следващия път ще използвам топче, а не плоча...

Следващ път нямаше да има. Една по една дори червените лампички на пулта за управление изгасваха, недостатъчното напрежение не можеше да поддържа обвинителните им намигвания. Това беше краят: смърт в мрачината на океана, който беше изучавал през целия си живот. Навярно подобен завършек е бил неизбежен... Мъжът усети, че в ъгълчето на едното му око набъбна сълза, но нямаше сила да вдигне ръка и да я избърше.

Останаха две лампички. Една. Накрая и тя изгасна. Кабина­та потъна в мрак и тишина, нарушавана единствено от тежкото му дишане и честите пропуквания на повредения прозорец. Тъй като подводницата не се движеше, напрежението върху стък­лото беше намаляло, но мъжът знаеше, че на микроскопично ниво огромното налягане на водата отвън продължаваше без­милостно да напада пукнатините.

И в двата случая - да бъде смазан за един миг или да изпадне в безсъзнание и да се задуши - за Трули нямаше изход. Опита се да затвори натежалите си клепачи и да изчака решението на съдбата... когато осъзна, че мракът пред него чезне.

Това не беше възможно. Тук долу нямаше никакви светлини...

Мат беше замаян от ярките лъчи, които проникнаха в каби­ната му. Халюцинираше ли, или историите за ярката светли­на преди смъртта бяха истински? Може би ангелите идваха за него? Здраво разтърсване му напомни, че все още е жив и в съзнание. Някакъв друг съд току-що се беше скачил с неговия.

Когато ярката светлина на прожекторите се премести, Тру­ли видя, че това е една голяма подводница. „Шаркдозер“ беше прихваната от нея. Тя я завлачи нагоре. Заради замаяното си състояние Мат много бавно пресметна простата задача, че ако продължава да се движи със същата скорост, ще достигне по­върхността след няколко минути. Дори да припаднеше от отра­вяне е въглероден двуокис, все още щеше да има шанс да бъде спасен.

Кои бяха неговите избавители?

Получи отговор, когато очите му привикнаха със светлина­та. „Шаркдозер“ се намираше на предната палуба на луксозна подводница, рязко издигащият се мостик беше точно пред него. Две смътни фигури се появиха на прозорците му, едната беше набита и оплешивяваща, а другата слаба и червенокоса. Те му махаха.

Някак си Мат намери сили в себе си, за да им отвърне.

- Май не съм мъртъв - съумя да каже австралиецът с вяла усмивка на лице. - Няма начин тия двамата да са ангели...

27

Ню Йорк

Куфарчето, в което бяха трите статуетки, стоеше отворено на бюрото на Нина. Еди вдигна едната от дунапрененото ѝ легло и я размаха пред другите, все едно играеше на войници.

- Трудно ми е да повярвам, че тези скапани дребосъци доне­соха толкова много злини.

- И отнеха толкова много животи - добави мрачно Нина. След като Глас ги върна на изследователския кораб - екипа­жът му беше изумен от огромната подводница, която изникна от океанските дълбини - Мат беше откаран в болница в Пор­тугалия. Щяха да минат седмици обаче, преди телата на Хейтър и екипажа му да бъдат намерени... ако въобще беше останало нещо за намиране. - Също така могат да причинят още много главоболия.

- Животите, за които се притеснявам точно сега, са нашите. Нямам доверие на Глас - все още може да реши, че най-сигурно ще бъде да унищожи фигурите и теб. Сигурен съм, че София го е предложила. - Чейс огледа подозрително сградите в западната част на Фърст Авеню, очакваше от някой прозорец да се подава гранатомет.

- Аз също не вярвам на Глас. Но още по-малко имам доверие на Уордън. От една страна, имаме зъл милиардер и София, а от друга, зъл милиардер и Стайкс. Все едно се намираме между...

- Две огромни купчини с лайна.

- Щях да кажа Сцила и Харибда⁶⁵¹, но и твоето определение е добро. Макар и малко гнусно.

- Защо никога не срещаме мили милиардери? - Еди чукна статуетката в една от другарките ѝ. - Най-накрая ще смажем тези малки педерастчета, а?

Нина взе фигурата от ръката на съпруга си и я завъртя в своите. Знаеше, че ако щорите бяха спуснати, допирът ѝ до нея щеше да произведе кратка и слаба енергийна реакция. Ню Йорк беше прекалено далеч от коя да е от мистериозните природни линии на силата, за да бъде ефектът видим дори и през деня.

- Ще ми се да не го правим - въздъхна жената. - Статуе­тките принадлежат на Атлантида, даже има вероятност да ни заведат при нещо по-старо и от нея. Доколкото ми е известно, са направени от по-антична цивилизация. Знаем, че древните са използвали земната енергия.

- Тези сладури почти ни затриха последния път - оплака се Еди. Расата, която беше обитавала Земята, преди човешките съ­щества да се появят, отдавна бе изчезнала, но капаните, които беше оставила, за да пази тайните си, бяха все още активни. - Нищо добро няма да излезе от цялата работа. Особено ако Групата намери този метеор.

- Метеорит - поправи го Нина разсеяно, беше се втренчила в древната фигура. - Метеорите изгарят в атмосферата, преди да достигнат земята.

- Метеор, астероид, хемороид, все тая. Въпросът е, че ако Глас ни казва истината, нещата не са на добре.

- Ако ни казва истината? Мислиш, че може да лъже?

Мъжът сви рамене.

- Има такава вероятност, но... ако ни лъже, то тогава прави адски трудни неща, за да прикрие истината. Не, вероятно е бил искрен с нас, доколкото му е възможно да бъде искрен с някого.

- Съгласна съм. - Жената се взира известно време в грубо изсечените вдлъбнатини, които представляваха очите на стату­етката, след което я върна в куфарчето. - Следващият въпрос е: как да ги унищожим?

- Само ми дай един чук - предложи Еди. - Пет минути ще ги блъскам, а после ще изхвърля трошляка в реката. Чиста работа.

- Харесва ми идеята ти. Налага се обаче да чакаме човека на Глас, преди да я осъществим. Ако той се увери, че всичко е наред, шефът му ще отзове хрътките си.

- Кога ще се появи?

- Глас каза, че ще е тук днес.

Еди се отпусна в стола си.

- Нека се надяваме, че ще дойде по-рано. Искам да приключ­ваме вече с това.

- Аз също, скъпи. Аз също.

Десет минути по-късно телефонът иззвъня.

- Нина? - беше Лола. - Господин Пенроуз е тук.

- Мамка му - измърмори Уайлд. Отлагаше срещата си с бю­рократите в ООН за изясняване на случилото се в Атлантида, практически от момента, в който се върна на „Гант“, но знаеше, че рано или късно, ще се наложи да се заеме с въпроса лично. - Добре, кажи му да дойде.

Пенроуз влезе.

- Нина, Еди - поздрави ги мъжът с гробовен глас. - Радвам се, че и двамата сте живи и здрави. Както и господин Трули.

- Благодаря ти - отвърна му Уайлд. - Ще ми се да можех да кажа същото за Люис и останалите. Виж, Себастиан, знам, че ООН иска доклад за случилото се възможно най-скоро, но изникна... хм... личен въпрос, с който аз и Еди трябва да се за­нимаем. Ще ти бъда много благодарна, ако ни дадеш време да го сторим. Чакаме някого.

- Знам - отвърна Пенроуз. Държеше се някак неуверено, не­сигурно. - Ами, хм... човекът, когото очаквате... съм аз.

- Какво?

- Харалд Глас ме изпрати. Тук съм като свидетел на унищо­жението на статуетките.

- Като какъв си тук? - излая Еди и се приближи към него със свити юмруци. - Заедно си с Глас?

- Нека първо обясня! - побърза да каже Пенроуз и вдигна ръце пред себе си. - Трябва да ви споделя нещо. Работя... рабо­тя за Групата.

Нина изтръпна, осъзна, че през цялото време сред тях е има­ло шпионин.

- Какво искаш да кажеш, Себастиан?

- От известно време снабдявам Групата с информация. От­носно ООН, някои задкулисни политически спорове, подобни неща. Както и за операциите на АСН - в частност от година и половина се интересуват от всичко свързано със статуетки­те. - Мъжът погледна към куфарчето на бюрото на Нина. - От мен Джиндал научи толкова бързо за връзката между двете фигури, които притежаваше АСН, и тази в Южна Америка. Първо съобщих на Групата... а те ми наредиха незабавно да го уведомя.

Нина си спомни, че Кит се беше заинтересувал доста сери­озно от това откритие.

- Щом работиш за Групата - започна жената с хладен глас, - защо си дошъл от името на Глас?

- Харалд беше човекът, който ме замеси в това - започна Пенроуз, не можеше да погледне Уайлд в очите. - Преди много години. Той... хм... направи голяма услуга на семейството ми. По-точно за дъщеря ми, но не искам да навлизам в подробности. Длъжник съм му. В отплата започнах да го снабдявам с полезна информация и преди да се усетя, бях станал част от Групата. Когато той се отцепи от нея, аз бях... ами... раздвоен. Все още работех за тях, но също така имах морален дълг към Харалд.

- Станал си къртица - каза Еди отвратен. - Двоен агент.

- Нямах избор. Тези хора... веднъж захванеш ли се с тях, няма връщане назад. Дори да си съгласен с целите им, както беше Джиндал, те продължават да демонстрират властта си над теб. Налагаше се да продължавам да помагам на Групата, но в същото време тайничко съдействах и на Харалд, доколкото това ми беше възможно.

- Ти си му казал, че съм в Рим! - осъзна Нина. Заобиколи бюрото си и навря пръст в лицето на Пенроуз. Мъжът изтръп­на. - Ти си му казал, че отиваме в Атлантида. Заради теб Люис и останалите са мъртви, Себастиан. Вината е твоя!

Еди го хвана и го завлече през стаята.

- Излиташ през шибания прозорец!

- Недей, Еди! - извика Нина, а Пенроуз се задушаваше от страх. - Пусни го!

Чейс изпълни заповедта с нежелание. Плувналият в пот Се­бастиан оправи очилата си и запелтечи в отговор:

- Аз... аз знам, че вината е моя, знам. Съжалявам. Както ка­зах, нямах избор.

- Все още си отговорен за действията си. Няма да оставя това да ти се размине. ООН ще научи какво си сторил - не става въпрос просто за потъпкано доверие, а за пробив в сигурност­та, заради който наши хора умряха. - Жената се тресеше от ле­дена ярост и ръгаше с пръст мъжа. - Ще отидеш в затвора.

Пенроуз си пое дълбоко въздух.

- Аз... ще подам оставка и ще се предам на властите веднага след като приключим тук - обясни той с треперещ глас. - Рано или късно, и това щеше да се случи. Наясно сте обаче, че Гру­пата няма да позволи нещата да се разчуят. Ще направят така, че тази информация да изчезне, преди да се стигне до съд... или ще ме накарат аз да изчезна.

- Можеш да хвърлиш вината за всичко върху Глас - предло­жи му Нина. - Съмнявам се да дойде в съда, за да се защитава.

Мъжът обмисли предложението.

- Теоретично всичко ще е истина... да, права си. Но преди да го сторя, трябва да приключим тук.

Нина посочи към куфарчето.

- Да унищожим статуетките.

- Крайно време е - обади се Еди. - Ще намеря чук.

Тъкмо тръгна към вратата, когато телефонът иззвъня. Съп­ругата му беше изкушена да не го вдига, но имаше малка веро­ятност да се обажда Глас. Вдигна слушалката:

- Да?

- Нина, съпругата на Лари Чейс е на другата линия - съобщи ѝ Лола.

- Кажи ѝ да звънне по-късно.

- Мисля, че... трябва да приемеш обаждането.

Тревогата в гласа ѝ накара Уайлд да промени решението си.

- Добре, свържи я.

Чу се тихо кликване, след което:

- Ало? Нина, там ли си? - Джули Чейс беше на ръба на па­никата.

- Какво се е случило, Джули? - попита я Уайлд и побърза да пусне телефона на високоговорител. - Добре ли си?

- Аз да, но... не и Лари!

- Какво му има? - попита Еди и погледна тревожно съпру­гата си.

- Тъкмо се прибрах и... и видях, че някой е бил в къщата ни, всичко е с главата надолу. Има бележка... някой е оставил бе­лежка. В нея пише да ти се обадя, Нина.

Директорката на АСН се изуми.

- На мен?

- Какво става? - изкрещя Джули в слушалката, беше на път да се разплаче. - Къде е Лари, какво му се е случило?

- Джули - намеси се Еди, - тази бележка, какво точно пише в нея?

- Пише... пише, че ако искам да видя съпруга си отново, трябва да се обадя на Нина и да ѝ дам...

- Какво да ѝ дадеш? Джули!

- Има телефонен номер - отговори жената между няколко изхълцвания. - Пише да ви кажа да му се обадите.

- Продиктувай ни го - нареди ѝ Нина и взе една химикалка.

Джули изпълни нареждането.

- Швейцарски е - тихичко каза на съпругата си Чейс, беше разпознал първите няколко цифри. - Джули, чуй ме. Мисля, че знаем какво се е случило, но трябва да затворим, за да проверим дали е така.

- Знаеш ли къде е Лари?

- Не, но имам идея кой го е отвлякъл. Ще позвъним на този номер, за да се уверим, че е добре. Става ли?

- Какво да правя? - изхленчи жената. - Да се обадя ли в полицията?

- Не мисля, че ще могат да ти помогнат - мрачно отговори Нина. Също като Еди и тя имаше много добра идея кой е отго­ворен за случилото се и знаеше, че Лари вече е недостижим за конвенционалните сили на реда. - Джули, ще ти се обадим след малко, чу ли?

- Можете ли... да го върнете у дома?

- Надявам се. - Уайлд прекъсна връзката и набра номера, който мащехата на Чейс ѝ даде.

- Какво ще правим със статуетките? - попита нервно Пенро­уз. - Трябва да ги унищожим...

Нина му направи знак да млъкне, когато от другата страна на линията чу познатия английски акцент:

- Здравей, Нина. Здрасти, Чейс, предполагам, че и ти си там.

- Стайкс - отвърна му Уайлд с отвращение. - Какво искаш?

- Сигурен съм, че знаеш отговора на този въпрос. Между другото, благодаря ти, че ми се обади толкова бързо. Господин Уордън беше започнал да се безпокои, че не те е чувал. Реших да те окуража да вземеш по-бързо решението си.

- Къде е Лари? - попита жената.

- В безопасност. Засега. Малко е натъртен, но хората ми го предупредиха да не се съпротивлява. - Стайкс се ухили. - Об­мислях да отвлека племенницата или сестрата на Чейс, но реших да се възползвам от иронията да използвам някого, когото той не може да понася, но също така не би позволил и да пострада.

Еди се приближи до бюрото.

- Ще те убия заради това, Стайкс.

- Съмнявам се. Сигурен съм обаче, че баща ти ще е на сед­мото небе, когато научи, че си готов да затриеш някого зара­ди него. Както и да е, стига с любезностите - да поговорим по бизнес. Надявам се, заради благоденствието на Лари, че не ви е хрумнало нещо тъпо, като да счупите статуетките.

- Какво ще стане, ако ни е хрумнало?

- Няма да имам повече нужда от баща ти, а аз не обичам да нося излишен товар. Хайде, Чейс, не се прави на тъп. Във вас ли са фигурите?

- Да - призна Нина.

- Отлично. Тъй като Групата се нуждае от теб също толкова, колкото и от тях, слушай как ще станат нещата. Съвсем скоро ще ти изпратя мейл, в който ще ти кажа къде ще се срещнем утре. Само ти, Нина. Чейс определено не е поканен. Ако го зърна ня­къде, ще има, нека ги наречем, неприятни последствия за баща му. Донеси статуетките със себе си и Лари ще бъде освободен.

- Как мога да бъда сигурна, че ще го пуснеш? - попита же­ната.

- Не можеш. Но знаеш какво ще му се случи, ако не напра­виш онова, което ти кажа. Никога не отправям напразни запла­хи. Предполагам, че вече си разбрала това.

Нина погледна безпомощно към съпруга си. Да достави фи­гурите - и себе си - на Групата, можеше да доведе до ужася­ващи последици. Отказът ѝ да го стори обаче щеше да погуби Лари. Стайкс се беше доказал като изключително безмилостен човек в миналото, а сега, като работеше за тази могъща органи­зация, на практика бе недосегаем.

- Какво ще правим? - беззвучно попита Нина.

Лицето на Еди беше изкривено от ярост.

- Прави каквото ти каже, засега.

- Сигурен ли си?

Чейс кимна. Стайкс заговори отново:

- Е? Ще бъдеш ли така любезна да ми отговориш?

- Ще ти донеса статуетките - обеща Нина за ужас на Пенроуз.

- Радвам се да го чуя. След малко ще ти изпратя мястото на срещата. А, и, Нина? - Гласът на бившия офицер беше изпъл­нен с подигравка: - Облечи се топло.

28

Швейцария

В по-добро време малкият ски курорт Чандра щеше да е много красив. Заобикаляха го величествени върхове, дълги склонове се вливаха в гората около традиционни къщи от бял камък и тъмно дърво, които представляваха чу­десен пейзаж за пощенска картичка на перфектното алпийско село. Към цялата тази живописна картина можеше да се добави и железопътната линия на парната теснолинейка, която преко­сяваше долината и водеше до други също толкова атрактивни туристически дестинации.

Условията днес съвсем не бяха най-добрите. Ниски облаци скриваха планинските върхове, сковаващ, направо смразяващ вятър развяваше наоколо остри, ледени снежинки. Мрачен по­кров беше легнал върху всичко наоколо, отникъде не проник­ваше слънчева светлина. Дори и веселият, приличащ на играчка локомотив беше погълнат от мрачината, свиреше и дърпаше ва­гоните си към следващата гара.

Най-накрая влакът спря, черен дим се издигаше над шепата слизащи пътници. Нина беше сред тях, носеше зимно палто и вълнена шапка, за да се защити от студа. Държеше куфар, но за разлика от тези на другите туристи, нейният не съдържаше екипировка за един ски уикенд.

В него бяха статуетките.

Александър я чакаше на изхода на гарата, беше се облегнал на една стена.

- Доктор Уайлд! Радвам се, че успя.

- Зарежи глупостите, Стайкс - сопна му се тя. - Къде е Лари?

- Фигурите в теб ли са? - Жената повдигна куфарчето. - Доб­ре. Нямаш нищо против да проверя, нали?

Нина отвори багажа си и показа триото пурпурни статуетки вътре в него.

- Доволен ли си?

- Засега. - Наемникът направи знак на две грамади, които сто­яха наблизо, и онези побързаха да се отзоват. - Последвай ме.

Уайлд очакваше да се качат в кола, но вместо това Стайкс я поведе към висока и квадратна сграда надолу по улицата. Тя представляваше лифт станция, чиито стоманени линии се изди­гаха над мрачината в селото.

- Къде отиваме?

- Сигурен съм, че членовете на туристическия съвет на Ман­дра ще бъдат много разочаровани, че не знаеш - дружелюбно подхвърли Стайкс. - Отиваме в хотел „Блауспер“, който явно е доста известен. И първокласен. Едно от регулярните места за срещи на Групата.

- Боже, с подобни препоръки, ще си резервирам стая за следващата ми ваканция.

Влязоха в сградата. На вратата имаше знак; Нина не знаеше добре немски, за да успее да си преведе написаното, но схвана достатъчно, за да разбере, че хотелът, до който водеше въздушната трамвайна линия, е затворен за посещения. Явно Групата беше резервирала мястото, желаеше усамотение.

Стайкс си размени няколко думи с човека в апаратната, след което поведе Нина и горилите си към очакващата ги гондола. Жената погледна нагоре към планината. Почти нищо не се виж­даше от нея през облаците и снежната виелица. Мястото, на което щяха да я заведат, беше добре изолирано от останалата част на света. Тя потръпна.

Англичанинът отвори вратата на кабинката за нея.

- Студено ли ти е? Влизай, вътре е по-топло.

- Ти си перфектният джентълмен - каза му Нина с подигра­вателна усмивка и влезе. Стайкс се ухили и я последва, както и хората му. Бившият агент на САС направи жест към човека в апаратната и кабинката се раздвижи.

Жената демонстративно му обърна гръб и отиде до предния прозорец. Гондолата започна своето изкачване. Няколко сгради останаха под тях, появиха се първите дървета на гората. Вероят­но най-добрите планински ски писти бяха запазени за гостите на хотела, тъй като над железопътната линия се виеше ниска ограда, която отделяше високите склонове от селото. „Блауспер“ пред­лагаше и други забавления освен ските; между две от пистите се забелязваше дълга пътека, прокопана от шейни. Също така има­ше и мишени, предназначени за биатлон състезатели.

- Докато сме още тук, се налага да те питам дежурния въп­рос - започна Стайкс. - Къде е съпругът ти?

- В Ню Йорк.

- Не, не е там. В Швейцария е - пътувал е с друг полет, но знам, че е тук. - Гласът на наемника стана суров: - Предупре­дих те какво ще се случи с баща му, ако се намеси.

- Не го е сторил, нали? Единствената причина, поради която е тук, е, за да се убеди, че ще напуснем страната живи и здра­ви. - Нина хвърли поглед на мълчаливите си спътници. - Пред­полагам, че освен тия клоуни имаш още хора, които наблюдават наоколо. Ако Еди се появи в града, веднага ще научиш.

- Познавам добре Чейс - каза Стайкс. - Не е от хората, кои­то просто ще си стоят и ще чакат. - Мъжът погледна навън към сивата празнота, налегнала планините. - Той е някъде тук.

- Щом смяташ така, защо не ме накараш да ти кажа къде е?

- Принципно бих го сторил, познаваш ме добре. Но следвам заповеди, така че ръцете ми са вързани... поне за момента. - На устните му се появи противна усмивка.

Нина се обърна на другата страна. Пътуваха в мълчание още няколко минути, пред тях да се израви огромна ъгловата форма. Хотел „Блауспер“ беше построен на сравнително равна земя навътре в планината, горната станция на лифта представлява­ше едно от крилата му и се намираше в близост до пистата за шейни. Сградата изглеждаше доста стара, изпод силно наклоне­ния й покрив се подаваха дървени греди. Уайлд беше сигурна обаче, че всичко в нея щеше да е ултрамодерно и луксозно. С наближаването на края на изкачването пред погледа на жената се появиха ледена пързалка и кафене, които изглеждаха изклю­чително пусти.

Гондолата спря. С престорена учтивост Стайкс покани Нина да напусне кабинката. Дори в станцията на лифта вятърът беше по-силен и по-студен, отколкото в селото, и пронизваше Уайлд въпреки палтото ѝ. Тя побърза към стъклените врати, които во­деха към вътрешността на хотела.

Уордън я очакваше там, в просторното фоайе.

- Доктор Уайлд - поздрави я той. - Добре дошли. Толкова се радвам, че се съгласихте да дойдете.

Гласът на жената беше леден като времето навън.

- Нямах голям избор.

- Какво искате да кажете?

- Не се правете, че не знаете. - Нина размаха палеца си към Стайкс. - Вашето момче за всичко отвлече свекър ми и заплаши да го убие, ако не ви донеса статуетките.

- Моля? - Уордън хвърли изненадан поглед на наемника. - Истина ли е това?

- Нареди ми да ти доведа доктор Уайлд и фигурите - отгово­ри Стайкс спокойно. - Просто използвах най-сигурния начин, за да се случат нещата бързо.

Устата на инвеститора се изкриви от гняв.

- Тя трябваше да дойде тук доброволно! - излая той. - Идиот! - Богаташът пренебрегна оскърбената физиономия на Стайкс и се обърна към Нина: - Доктор Уайлд, извинявам се за всичко това... и за моя гневен изблик. Уверявам ви, че нямах абсолютно никаква представа, че моят служител е превишил пълномощията си по този начин.

- Може би трябваше да послушате съвета ми и да го уволни­те - припомни му Нина.

Все още под пара, Уордън се обърна към Стайкс:

- Къде е той сега?

Англичанинът се овладя:

- Намира се в хотела, в пълна безопасност.

- Гост ли е, или затворник? - попита го Нина сурово.

- Увери се, че е първото - нареди Уордън. - Сега се разкарай от погледа ми!

Стайкс се изпъна, изграчи едно „Да, сър“ и заедно с двете си горили се насочи към близкия асансьор.

Уордън измърмори нещо не особено любезно по адрес на мъжете и се обърна към Нина:

- Искам да се извиня отново. Вие сте изключително важна за плана на Групата и искам напълно доброволно да се присъ­едините към нас. Надявам се глупостта на Стайкс да не ви е повлияла по негативен начин. Ще наредя вашият свекър да бъде освободен и напълно компенсиран за неудобствата и стреса, на които е бил подложен.

- Сигурна съм, че той ще оцени жеста ви - отговори Уайлд. Инвеститорът не успя да забележи тънкия ѝ сарказъм, но Нина не пропусна арогантността, която мъжът прояви, като си помисли, че тя ще работи с Групата независимо обстоятелствата. - Не мисля, че стореното от Стайкс ще окаже някакво влияние върху решението ми.

- Изключително много се радвам да чуя това. - Уордън от­ново остана глух за не особено добре прикрия намек. - В такъв случай, ако ми позволите, ще ви представя на Групата.

* * *

Еди наблюдаваше сградата през бинокъл, като с една ръка пазеше лещите от снежната виелица.

- Значи, това е хотелът? Липсва му само Джак Никълсън за уредник.⁶⁶¹

Заедно с него имаше още осем мъже в бели камуфлажни уни­форми и балаклави на главите, намираха се на върха на един хребет, на разстояние малко по-малко от километър от „Блаус­пер“ и на няколко десетки метра над него. От тази дистанция и в това време сградата не беше нищо повече от силует в облачната долина, формата ѝ се различаваше по-скоро от носещите се от вътрешността й светлини, отколкото от очертанията ѝ.

За Еди това беше достатъчно, за да се увери, че хотелът е добре охраняван. Няколко фигури обикаляха района, за да оси­гурят на ВИП гостите в комплекса желаното усамотение.

Чейс и хората му се готвеха да нарушат това спокойствие.

Спътниците на англичанина бяха някои от най-лоялните служители на Глас и представляваха свита от европейски ох­ранители, спешно събрани по заповед на милиардера, докато Чейс летеше за Швейцария. Хеликоптерът им беше осъщест­вил рисков полет във все по-сгъстяващите се облаци, за да ги остави от другата страна на планината, извън полезрението на хотела, така че да могат да си осигурят проход от посока, коя­то - теоретично - трябваше да бъде по-слабо охранявана. Еди не знаеше колко добри са тези мъже, но го увериха, че всички са бивши военни, които имат желанието и качествата да изпълнят мисията.

Само след малко това уверение щеше да бъде подложено на изпитание.

Чейс насочи бинокъла надолу към планинския склон. Той представляваше една от пистите на хотела - черна, стръмна, опасна, дори смъртоносна заплаха за всеки лаик в скиорството. От едната ѝ страна се виждаше ски лифтът, но в момента той беше неактивен. Можеха да стигнат долу единствено на ски.

Еди беше преминал през значително сериозна подготовка в ски карането в САС, но предимно на равен терен, а не на тол­кова стръмен, и определено беше минало доста време, откакто за последно ходи на ски ваканция. Сега като се замисли, това се случи преди повече от седем години, тогава още беше женен за София. Господи, колко бързо течеше времето. Чейс се надява­ше да не е ръждясал много.

Скоро щеше да разбере. Мрачното небе започна да притъм­нява още повече с наближаването на нощта. Налагаше се да действат бързо - навярно Нина вече беше в хотела.

Продължи да обхожда с поглед склона. Преди да дойде тук, се беше запознал с района чрез сателитно онлайн наблюдение; както очакваше, забеляза малка постройка в дъното на ски лиф­та. Това беше идеалното място за охранителите да се скрият от студения вятър...

- Термичен - каза Чейс. Един от мъжете му подаде устройс­тво, което приличаше на малка видеокамера. Той го включи и погледна през окуляра към бараката.

Имаше някой там - хуманоидна форма в яркосиньо, жълто и червено стоеше срещу студената сива празнота на снега. Еди насочи термовизора към просеката по-долу. Появиха се още фигури: някои бяха на пост до определени постройки и дървета, други патрулираха на открито по добре отъпкани пътеки.

- Колко охранители има? - попита един от мъжете.

- Нека видя... четирима в долната част на склона и още осем-девет в близост до хотела. - Дори и през термовизора англи­чанинът забеляза, че пазачите са въоръжени с автомати МР5. Върна джаджата на собственика ѝ, който също огледа обста­новката. Чейс погледна нагоре към небето - времето бързо се влошаваше, снежната виелица се сгъстяваше, а пейзажът нао­коло биваше погълнат от сенките. - Пригответе се за действие.

Мъжете от отряда бързо сложиха ските си, Еди взе отново термовизора и провери разположението на охранителите. Спо­ред Глас, с когото се свърза чрез Пенроуз, преди да напусне Ню Йорк, Групата разполагаше със своя собствена силова еди­ница; пазачите на хотела бяха професионални наемници. Дори и в мирната Швейцария тези мъже нямаше да се поколебаят да убият нарушител, разчитайки на могъществото и влиянието на своите работодатели да прикрият нещата. Още повече че сега ги водеше Стайкс, а Чейс знаеше от първа ръка колко безмилост­ни можеха да бъдат бившият му офицер и неговите подчинени.

Еди беше наясно, че за да влязат в хотела, той и екипът му също трябва да бъдат безкомпромисни. Ако ги хванеха, щяха да ги убият. Единственият им шанс - както и единственият начин да спасят Нина и баща му и да сложат край на плановете на Групата - беше да отстранят първо наемниците.

Англичанинът провери оръжието си: един боядисан в бяло „Хеклер & Кох МР7 PDW“, който представляваше изключи­телно компактен автомат, снабден със заглушител и лазерно на­сочване. Другите мъже бяха въоръжени по същия начин с едно изключение. Един от тях носеше и снайпер „Щаер SSG 08“. Той разполагаше с топлинно насочване и огромен заглушител.

- Умееш ли да си служиш с това чудо? - попита собственика на оръжието Чейс - германец, на име Амсел.

- Имам Златен шюценшнур⁶⁷¹ - гордо отвърна мъжът.

- Добре звучи. - Това представляваше награда за снайпе­ристи в германската армия; явно Глас беше подбрал хората си много внимателно. - Така, ти се разположи тук, а аз ще набе­лязвам целите.

Амсел беше толкова уверен в способностите си, че дори не си свали ските, когато легна на върха на хребета и приготви оръжи­ето си. Еди огледа района с термовизора за пореден път. Четири­мата мъже във външния периметър бяха още на позиция, всички­те без един бяха неподвижни. Четвъртият се мотаеше между ски пистата и лифта. Англичанинът се намръщи. Разполагаха само с едно оръжие, което можеше да покоси цел от подобно разстоя­ние - ако Амсел уцелеше един от охранителите и друг видеше как другарят му се строполява, можеше да задейства аларма, преди германецът да успее да стреля втори път...

- Трябва да си много бърз - каза на стрелеца Еди. Наблюда­ваше внимателно крачещия охранител - онзи се беше насочил към колегата си. Двамата пазачи се намираха на около петдесет метра разстояние един от друг, имаха добра видимост, незави­симо снега. - Този дето обикаля - свали първо него, после онзи до ски лифта. Бързо!

Амсел кимна, намести приклада на щаера и погледна през оптиката към първата си цел.

- Хайде, хайде... - мърмореше си Чейс. Охранителят продъл­жаваше да се приближава към колегата си до лифта - онзи вдигна ръка в равнодушен поздрав, когато го забеляза. Още малко и ня­маше да има съмнение, когато първият бъде застрелян...

Разнесе се тежкото и глухо умпф от снайпера, Амсел беше отместен назад от отката. Стрелецът използваше дозвукови пат­рони, за да намали шума, но сравнително бавната скорост на куршума означаваше, че ще му отнеме поне две секунди, докато стигне целта си. Еди наблюдаваше неясната фигура през термо­визора и се надяваше германецът да е толкова добър, колкото твърдеше...

Онзи изведнъж се спъна, нещо подобно на ореол обгърна гла­вата му - беше струя червена кръв. Чейс бързо погледна към лифта. Мъжът до него се изненада, кълбо топъл въздух излезе от устата му, когато повика по име колегата си. Видя го как пада, но виещият се сняг му попречи да разбере каква е причината.

Съвсем скоро обаче щеше да осъзнае, че това е нещо пове­че от обикновено спъване. Еди чу как Амсел сменя позицията си в търсене на втората цел, но продължи да наблюдава през окуляра на термовизора към лифта. Охранителят там отново се провикна към колегата си, облакът пара, който излезе от устата му, беше по-гъст този път, мъжът бе извикал по-силно.

Снайперът излая за втори път. Чейс не отлепяше поглед от лифта, напрежението растеше. Пазачът посегна за нещо на гър­дите си.

Радиостанция.

Вдигна я към устата си...

Появи се нов ореол. Охранителят се свлече в снега, от глава­та му бликаше кръв.

- Добър изстрел - каза на стрелеца Еди. Сега нямаше време за по-големи похвали, бързо потърси другите двама караули. - Следващият се намира до онези дървета вдясно, а последният е до бараката, която има знак отгоре.

Амсел потвърди, че ги е забелязал. Последваха два заглуше­ни изстрела и периметърът беше прочистен. Еди се изправи и си сложи ските.

- Така - каза, - хайде да се спистваме.

Деветимата мъже се спуснаха надолу към хотела.

* * *

Уордън заведе Нина до двойка дървени врати. Една табела до тях съобщаваше „Alpin Gesellschaftsraum“: Алпийски хол.

- Стигнахме - заяви мъжът.

Отвори вратите театрално и влезе в помещението. Жената го последва в огромна готическа стая с висок сводест таван, пресичан от дебели греди от тъмно дърво, и високи прозорци, които гледаха към долината. Гледката беше скрита от виелицата навън, но Нина нямаше интерес към природните забележител­ности, а към хората в залата.

Големи лампи, закачени за най-ниските греди, хвърляха ярка светлина към голяма кръгла маса в центъра на стаята. Около нея бяха насядали четиринайсет души, дванайсет от тях бяха мъже, повечето от които на средна възраст и един в средата на осемдесетте си години.

Групата. Тайната организация, която дърпаше конците на безброй правителства по целия свят. Среща на невъобразима сила и богатство... непознати за хората извън този кръг.

На масата имаше две свободни места. Уордън отиде до едно­то и посочи към другото:

- Ще бъде чест за всички ни да вечеряте с нас, доктор Уайлд - покани я мъжът. - Моля, разположете се.

- Благодаря ви - отвърна жената, намести се под преценява­щите погледи на присъстващите и остави куфарчето на масата. На нея нямаше прибори за хранене, но Нина забеляза няколко покрити с плат колички в близост до отворен кухненски асан­сьор; вероятно членовете на Групата имаха да говорят по биз­нес, преди да се нахранят.

Тя не просто щеше да участва в тези разговори. Тя щеше да е основната тема.

Коремът на Уайлд се стегна на възел, докато Уордън пред­ставяше присъстващите. Най-старият от тях беше Рудолф Мееркригер, германски медиен магнат, който контролираше вестниците и радиостанциите в над трийсет държави. Анисим Горчаков, олигарх, чиято ръка беше на кранчето на огромните руски газови резерви, които захранваха домовете и индустрии­те на Европа и част от останалия свят. Шейх Фауаз ал-Фейзал, шеф на консорциум в Близкия изток, който определяше размера на доставките за района - съответно и цената - на петрол всеки ден. Закръглените братя Бул, Фредерик и Уилям, американци и идентични близнаци, които можеха да бъдат различени един­ствено по цвета на вратовръзките им; двамата бяха изградили огромното си богатство чрез спекулации със стоки от рода на горивата и храните на хедж фондове⁶⁸¹, като вдигаха цените и се възползваха от недостига. Виктория Бранигън, австралийска наследница на петролна империя, която произвеждаше сурови­ни, от които зависеха световните производители, и холандецът Каспър ван дер Зи, който притежаваше корабен флот, отгово­рен за транспортирането на тези суровини до производителите на крайните изделия, а след това и до потребителите.

Имаше и други, колкото различни, толкова и еднакви; неви­димата ръка, която контролираше пазара, стоеше пред очите ѝ. Мъже и жени, чиято дума можеше да издигне или да свали лиде­ри, да превърне глада в пресищане и обратно... това бяха хора, които служеха на жаждата си за печалба и власт.

- Най-накрая имам възможността да се срещна с всички вас - започна Нина, когато представянето приключи. - Е, почти с всички. Очевидно е, че господин Такаши не успя да дойде.

- Така е, за съжаление - съгласи се Уордън. - Всъщност точно той беше човекът, който ни убеди колко важна е земната енергия. Ако е възможно тя да бъде впрегната, разбира се. С ваша помощ това ще стане реалност. - Мъжът посочи към ку­фарчето. - Една от причините да изберем този хотел като място за срещата е, че планината е естествена пресечна точка на земна енергия. Когато съедините статуетките, ще се повтори същият ефект като онзи в Токио, така ще можете да посочите точното местонахождение на метеорита.

Нина забеляза, че нито един член на Групата не показа и кап­ка съжаление за смъртта на Такаши. За тях кончината на мъжа беше просто обикновено неудобство - нищо, за което да се про­яви някаква емоция.

- Нека не прибързваме - каза Уайлд. Гласът ѝ беше изпъл­нен с пренебрежение.

Това определено накара присъстващите да проявят емоция: шок, оскърбление от незначителното, но безспорно предизви­кателство. Те смятаха, че тя е готова да стане част от техния план; съпротивата ѝ не беше част от дневния им ред.

- Някакъв проблем ли има, доктор Уайлд? - попита Мееркригер, старческият му глас беше груб като кората на дърво.

- Първо искам да получа отговори на някои въпроси.

- Разбира се - спокойно отговори Уордън. - Бихме желали да се чувствате напълно удобно в ролята си. Какво искате да научите?

- Като за начало повече за метеорита, така наречения атлантски небесен камък. Смятате, че е съставен от естествен свръхпроводим материал, нали?

Уордън кимна.

- Точно така. Не знаем колко е голям, но предполагаме, че ще можем да извлечем достатъчно метал, за да снабдим няколко станции за събиране на земна енергия.

- Това не е всичко, нали? Връзката, която изпитах с камъка, когато съединих трите статуетки в Япония, предполага, че той е дълбоко свързан с живота на Земята, че е изиграл съществена роля в създаването му.

Никой от милиардерите не продума, но Нина забеляза рязка промяна в настроенията им. Някои леко присвиха очи или наб­ръчкаха почти незабележимо чела. На лицата им бяха изписани предпазливост, притеснение, дори дълбоко подозрение, че же­ната знае повече, отколкото трябва.

- Вие не мислите ли така? - добави Нина, като по този начин се опита да си изпроси отговор.

- Такава е и нашата теория, да - най-накрая продума Уор­дън. - Основните градивни елементи на живота са били заложе­ни от паднали комети скоро след появата на Земята, но небесни­ят камък е донесъл нещо друго, нещо по-... по-комплексно. Не знаем откъде е дошъл - Марс, може би Венера, преди да стане толкова гореща, или от някоя друга планета, която вече не съ­ществува. Това сега не е от значение. Важен е крайният резул­тат. Независимо какви процеси са протекли, животът на Земята се е зародил след падането на метеорита, вероятно с помощта и на земната енергия. Камъкът е част от нашия свят... част от нас.

- Мхм - кимна Нина. - Вашият интерес към него е чисто научен, нали? Основната ви цел е да впрегнете енергията на Земята.

- Точно така - обади се единият от братята Бул. - Каква друга би могла да бъде?

- Да не би да намеквате, че имаме скрити интереси? - попита с обвинителен тон вторият близнак.

- Вие можете да отговорите на този въпрос. Знаете ли, преди да дойда тук, разговарях с един от членовете на Групата. - Ду­мите ѝ веднага пуснаха котката на съмнението между гълъбите в клетката, милиардерите започнаха да си хвърлят параноични погледи. Нина се наслади на объркването им, след което пояс­ни: - Трябваше да добавя, че е бивш член.

- Глас - изсъска Уордън.

- Аха.

- Къде говорихте с него? - настоя да научи Виктория Бранигън.

- На подводницата му.

Отговорът ѝ предизвика недоволни възгласи около масата. Горчаков удари с юмрук по нея.

- Знаех си! Това е единственият начин да изчезнеш напълно. Казах ти да наредиш на Американския флот да го потърси! - обърна се мъжът към Уордън.

Председателят на Групата вдигна ръце в опит да възстанови реда.

- Океаните са доста големи, Анисим - отговори на нападката той. - Не можех да помоля президента Коул да прати половина­та си флот след едно предчувствие, нали? - След като нещата се поуспокоиха, мъжът се обърна към Нина: - Значи, сте разгова­ряли с Глас. Какво ви каза той?

- След първоначалните изяснения около частта защо-се-опитва-да-ме-убие, разговорът тръгна. Обясни ми точно защо се е опитвал да ме убие.

- За да не можете да ни помогнете - констатира Уордън. - Казах ви, той беше отчаян, бе готов на всичко, за да запази пе­чалбите от своя енергиен бизнес.

- Знаете ли, странно е, защото тези двамата тук... - жената посочи към Горчаков и Ал-Фейзал - ...трябва да са в същото положение като него, но въобще не ми изглеждат притеснени. Не, това, което Глас ми каза, е, че целта ви е нещо повече от обикновен монопол върху земната енергия. Желаете монопол върху нещо друго, нали така?

Изражението на Уордън ставаше все по-студено.

- Какво ще да е то, доктор Уайлд?

- Власт. Над всички. Завинаги. Ако намерите метеорита, ще разполагате с генетичен розетски камък. Той ще ви позволи да създадете вирус, който да измени човешкото ДНК, и по този начин ще получите контрол над едно покорно и смирено общес­тво. Доближавам ли се до истината?

Последва дълго мълчание. Пръв го наруши Ал-Фейзал.

- Глас трябваше да бъде елиминиран в момента, в който се възпротиви на плана - изръмжа мъжът.

- Ще приема това като едно огромно „да“ - каза Нина. - Честно казано, не искам да бъда част от игричките ви. Моите разбирания са остарели. Според тях хората трябва сами да ре­шават как да изживеят животите си - под хора визирам всички, а не някакъв си самопровъзгласил се елит. Лудост е, знам.

Маските на цивилизованността бързо паднаха от лицата на присъстващите.

- Ще правите точно онова, което ви кажем - изръмжа Уилям Бул.

- Смятате, че „хората“ някога са имали контрол над животи­те си? - продължи брат му. - Това са празнословия на либера­лите! Винаги е имало управляващи и управлявани. Така работят нещата.

- Просто искаме да прекратим разточителната свръхконсумация и вътрешните борби - добави Бранигън.

- Краят на всички конфликти - каза Уордън. - Това не е лъжа. Ще донесем ред и мир на света. Завинаги.

- Мир според вашите правила - саркастично му опонира Нина.

- Мирът си е мир.

- Както и почиването в мир? Колко хора ще умрат от този ваш вирус?

- По наши изчисления не повече от три процента от насе­лението на света - обясни спокойно Фредерик Бул, все едно констатираше колко души притежават определена марка теле­фон. - Така или иначе, контролът над популацията е една от дългосрочните ни цели.

Уайлд го погледна отвратена.

- Цената на вашия мир ще бъде повече от двеста милиона живота, както и генетично робство за всички останали? Уха, страхотна сделка. - Нина изблъска стола си назад и се изправи. Взе куфарчето. - Така или иначе, няма значение, защото не мо­жете да постигнете нищо без моето съдействие. А аз не бих ви помогнала.

- Не е задължително - започна студено Уордън - вашето съдействие да е доброволно. Ако се наложи, ще го получим на­сила.

- Така ли? - Нина бръкна в сакото си и извади пистолет - глока на София. Насочи го в лицето на инвеститора, който се сви от страх. От останалите членове на масата се разнесоха уп­лашени възгласи.

- Стайкс не я ли претърси? - не можеше да повярва Мееркригер.

- Казах ви да го уволните - напомни на Уордън Нина, а ин­веститорът трепереше от яд. - Кажете на охранителите си да се оттеглят. Ще взема статуетките и Лари Чейс със себе си...

През стаята се понесоха аплодисменти. Нина се обърна и видя Стайкс. Наемникът се беше облегнал на една от вратите и я аплодираше подигравателно. Жената насочи оръжието си към него.

- О, свали го, доктор Уайлд. - Мъжът вдигна ръцете си и изпъна пръсти, за да покаже, че са празни. - И двамата знаем, че няма да застреляш невъоръжен човек.

- Бих се обзаложила, че не си невъоръжен - студено отгово­ри Нина, ръката, с която държеше пистолета, не трепваше.

- Права си. Но той наистина не е. - Стайкс кимна към друга врата в далечния край на стаята.

- Да бе, знаеш ли кога ще се хвана на...

- Нина! - Гласът принадлежеше на англичанин, беше упла­шен, въпреки опита си да звучи мъжествено.

Лари Чейс.

Уайлд нямаше друг избор, освен да погледне в посоката, от която чу свекър си. Старият Чейс беше изблъскан в стаята от един голям бабаит, който с една ръка го държеше за яката... а с другата притискаше пистолет в гърба му.

- Лари! Добре ли си?

- Да, но... какво, да го вземат мътните, се случва? – Мъжът се вторачи в насядалите около масата фигури. - Този е Каспър ван дер Зи! Защо тези хора са тук?

- Това е среща на тайните владетели на света - отговори му Стайкс с подигравателна нотка в гласа си. - Доктор Уайлд, остави оръжието. Знам, че не трябва да те убиваме, но... - уст­ните му се свиха садистично - ...мога да гръмна татко Чейс по такъв начин, че да се мъчи с часове, преди да умре. Имаш десет секунди.

- Ако го застреляш, ще те убия! - заплаши Нина.

- Въобще не би дошла тук, ако можеше да си позволиш да рискуваш живота на свекър си. Три, две...

Нина хвърли измъчен поглед на Лари и стовари пистолета на масата.

- Точно така - ухили се Стайкс доволен. - Сега сядай долу. Мисля, че е време да видим какво се случва, когато съединиш статуетките, нали така?

Жената неохотно се върна на мястото си, а свекър ѝ грубо беше избутан до масата. Беше изпълнена с притеснение за два­ма им, но един въпрос я тревожеше повече.

Къде се губеше Еди?

29

Чейс беше наясно, че изостава от графика. Планът беше Нина да участва в срещата за колкото се може по-дълго време, но и двамата знаеха, че рано или късно, щеше да стане очевидно, че тя няма намерение да заведе Групата при метеорита. В този момент нещата щяха да станат грозни, той трябваше да бъде там, за да помогне на съпругата си.

Спускането отне повече време, отколкото предполагаше, а необходимостта да действат безшумно и незабелязано при от­страняването на охранителите ги забави. Въпреки всичко вече се намираха пред хотела.

Вдясно от Еди имаше врата, но вниманието му беше насо­чено към друг вход вляво, в близост до склона. До него има­ше няколко пластмасови контейнера за отпадъци и стълбище, което слизаше надолу; от редица отдушници над него излизаше пара. Явно входът водеше към кухните. Макар единствените гости на хотела да бяха членовете на Групата и техните подчи­нени, служителите на „Блауспер“ бяха в пълен състав, готови да осигурят на ВИП-овете всичко, което пожелаят. Тъй като Еди не искаше невинни жертви, персоналът на хотела трябваше да бъде изваден от опасност.

Чейс отиде до стълбите, направи знак на хората на Глае да го последват и погледна към прозорците за някаква следа от актив­ност. Нямаше такава. Спря се пред първия пластмасов контей­нер, за да се увери, че никой не е излязъл, за да изпуши цигара.

Не беше. Пътят пред тях бе чист.

Другите застанаха зад гърба на Еди.

- Така - започна той, - помнете, че има и цивилни наоколо. Хванете ги и ги затворете в някой склад или друго помещение, докато си свършим работата. Готови ли сте? - Мъжете кимна­ха. - Да започваме.

Поведе ги към стълбището. Вратата в дъното беше открех­ната, от пролуката се издигаше пара. Чейс я отвори по-широко. Пред погледа му се появи помещение в бели плочки, в което около двайсетина души в престилки приготвяха блестящата ве­черя за техните гости милиардери.

Еди се промъкна безшумно с вдигнат пистолет. Първоначално никой от персонала не забеляза нарушителите, бяха по­гълнати от работата си... след което една жена, която режеше зеленчуци, вдигна поглед в посока на връхлетялото я студено течение. Раздразнението ѝ бързо беше заменено от страх.

- Може ли малко внимание, моля! - провикна се Еди, за да предотврати писъка ѝ, останалите мъже в камуфлажни дрехи нахълтаха в помещението след него. - Вечерята се отменя. Ни­кой няма да бъде наранен, ако правите онова, което ви кажем, така че приключвайте със заниманията си и стойте мирно. - Ня­кой се раздвижи... един от сервитьорите се спусна към телефона на стената. - Ой! - изкрещя Чейс, когато стреля, заглушеният изстрел строши апарата, преди мъжът да го достигне. - Това се отнася и за теб, Мануел! - Едрият мъж замръзна.

Еди набързо огледа помещението. През кръглите прозорчета на двойка летящи врати видя асансьор и стълбище, което на­вярно водеше към трапезарията горе. Близо до изхода имаше кухненски асансьор, но вниманието му привлече една единична врата в дъното на кухнята, която беше на складово помещение, пълно с малки найлонови торби суха храна.

- Хайде, влизайте там. Движение!

Хората на Глае заобиколиха персонала и го претърсиха на­бързо за телефони. Чейс провери вратите - не се заключваха.

- Някой ще трябва да ги държи под око.

- Аз ще го направя - сам се предложи Амсел. Еди кимна. Германецът зае позиция, която му даваше възможност да наб­людава склада и главния вход. Сервитьорът, който се беше опи­тал да стигне до телефона, се мръщеше срещу него през малко­то прозорче на вратата.

Чейс се спусна към изхода, останалите мъже го последваха. Надяваше се забавянето му да не се е оказало фатално за Нина.

* * *

Горчаков взе пистолета на Нина. Опита тежестта му в ръце­те си и се обърна към Стайкс:

- Защо не я претърси? - настоя да разбере мъжът.

Англичанинът беше сляп за гнева, насочен към него от хо­рата на масата.

- За да ѝ осигуря фалшиво чувство за сигурност. Знаех, че ако си мисли, че държи коз в ръкава си, ще разкрие доста по-бързо истинските си намерения. Не забравяйте, че съм си имал работа с нея и преди. Наясно съм какъв човек е - не е такъв, който ще започне да стреля по невъоръжени цивилни. Това е характерно за съпруга ѝ.

Нина очакваше отново да я попита къде е Еди, но онзи не го направи. Вместо него заговори Уордън:

- За втори път не ни споделяш какво си намислил, Стайкс - първо отвлече бащата на Чейс... - инвеститорът хвърли бърз поглед на Лари - ...а сега и това. Не ни карай да се съмняваме в решението си да те вземем при нас.

- Наехте ме, защото знаете, че постигам добри резултати - отвърна Александър. - Доказах го. Разполагате с докторката и със статуетките. Всичко, от което имате нужда, е при вас.

- Само ако доктор Уайлд ни сътрудничи.

- О, разбира се, че ще го стори. - Стайкс я дари с вълча ус­мивка. - По един или друг начин.

- Не бъди толкова сигурен - сопна му се Нина.

Наемникът въздъхна.

- Наистина ли искаш да минем през всичко това отново? Аз те моля нещо, ти отказваш, насочвам пистолет към някого, за когото ти пука, и ти го правиш. - Стайкс плъзна куфарчето по масата към Нина. - Защо просто не спестиш времето на всички ни и не съединиш фигурите?

- Нина, нямам абсолютно никаква представа какво се случва тук - започна Лари, като се опитваше да прикрие нервността в гласа си, - но, хм, колкото и да ми се иска да сториш онова, кое­то те карат да направиш, и всички да се приберем у дома, имам странното усещане, че не е особено добра идея да го правиш. Така че не давай на копелетата това, което искат, не и за моя сметка.

Стайкс беше впечатлен от изказването.

- Не знаех, че си толкова корав, Лари. Може би ти и синът ти си приличате много повече, отколкото и двамата искате да си признаете. А, Джерард - наемникът се обърна към мъжа, който държеше стария Чейс, - гръмни го в коляното.

- Не! - изпищя Нина, когато грамадата, без да се замисли, насочи пистолета си в крака на Лари. Стайкс вдигна ръка и онзи не стреля, но пръстът му беше на спусъка.

- Казах ти - обърна се наемникът към Уайлд. Посочи към куфарчето. - Сега, статуетките.

Нина и Лари си размениха тревожни погледи. Пистолетът беше насочен в коляното на мъжа; от такова разстояние кур­шумът щеше да строши костите и да го остави инвалид за цял живот - ако въобще оцелееше след кръвозагубата от подобна рана. Лицето на стария Чейс беше пребледняло от страх, но той продължаваше да се държи на положение.

- Нина, не трябва...

- От теб зависи, Нина - натърти Стайкс. - Не ни карай да чакаме.

- Копеле - изсъска насреща му жената. Докато Еди не се появеше, нямаше друг избор, освен да се подчинява. Бавно, с видимо отвращение и нежелание, Уайлд отвори куфарчето и взе първата фигура.

Допирът ѝ въздейства мигновено върху нея и странно сия­ние озари помещението, независимо от ярката светлина, хвър­ляна от лампите на тавана.

- Съединете ги с другите - припря я Уордън, изумен от глед­ката. - По-бързо.

Нина свърза втората фигура с първата. Сиянието стана по-силно. Като държеше двойката с едната си ръка, с другата по­сегна за последната от триптиха, разделената надве статуетка, която беше залепена с тиксо. Това по никакъв начин не ѝ поп­речи да засвети със синя светлина, когато жената я докосна. Точно както в Япония, Уайлд усети странно електрическо гьделичкане по дланите си.

Присъстващите бяха притаили дъх, дори Лари и неговият надзирател не мигваха. Статуетките сияеха все по-силно, гъделичкането по дланите на Нина се усили, когато тя ги доближи една до друга. Жената изпитваше и нещо друго - колкото и да ѝ се искаше метеоритът да остане скрит от Групата, собственото ѝ любопитство я изгаряше, а за да го задоволи, се налагаше да направи следващата стъпка в разбулването на тайната на ка­мъка. Въздействието на фигурите не ѝ беше непознато, бе го изпитвала и преди, в Токио, но там беше напълно неподготвена. Заради обзелия я моментен страх тогава бе прекъснала проце­са. Сега знаеше точно какво да очаква. От наличния си опит се надяваше да успее да контролира...

- Съединете ги! - заповяда ѝ Уордън, но тя вече го беше сторила.

Макар да знаеше какво ще последва, Нина беше изненадана от прилива на емоции в съзнанието си. Отново изпита онова ново чувство, което се простираше надалеч от ограниченията на тялото ѝ и я свързваше с живота на Земята във всичките му безброй форми. Ако онова, което Глас беше казал, се окаже­ше истина и всички живи организми произлизаха от един-единствен източник - небесния камък - то в момента тя държеше нишката, която можеше да я отведе при него.

Нина почувства и самия метеорит.

Шесто - или седмо? - чувство беше това, инстинкт. Както и да го наречеше, знаеше, че камъкът чака. Там, където беше той, нямаше живот, но някога бе имало. Уайлд почувства жега, как­то и светлина, която беше заела мястото на мрака, метеоритът се намираше под земята, макар и да не бе заровен. Усещанията бяха толкова силни, че почти ги виждаше, представляваха визуално ехо, идващо от хората, които преди много време бяха обитавали това място.

Нина почувства, че камъкът е много надалеч, но и по-близо, отколкото когато се намираше в небостъргача на Такаши. Зна­еше в каква посока...

Тази мисъл я накара да отвори очи. Беше разбрала къде е, но съвсем скоро и Групата щеше да научи. Свързаните статуетки се издигнаха от събраните ѝ шепи, светеха ярко. Някои от при­състващите наблюдаваха съсредоточено стената, в която беше насочен лъчът им, все едно можеха да видят през нея мястото, на което бе скрит метеоритът.

Нина изпита внезапна нужда да тръгне по пътеката към...

Статуетките изведнъж се раздвижиха и полетяха над масата. Жената беше толкова изумена, че в първия момент дори не си помисли да ги хване, а после вече бяха далеч от нея. Мееркригер се дръпна назад, когато минаха покрай него.

Сиянието започна да отслабва... и фигурите бавно се накло­ниха на една страна.

- Хванете ги, хванете ги! - развика се Уордън.

Стайкс вече заобикаляше масата. Хвърли се напред, приземи се тежко на пода и се хлъзна по дъските точно навреме, за да ги улови. Въздъхна тежко от облекчение.

- Не съм правил подобно хващане, откакто играех крикет за „Итън“.

Уордън се нахвърли на Нина.

- Какво стана? Как направихте това?

- Нямам представа - отговори жената. Не лъжеше. Фигурите бяха реагирали на импулсивната ѝ мисъл, все едно беше способна да канализира и насочва през тях земна енергия единстве­но със силата на волята си. Нямаше намерение обаче да сподели предположенията си с останалите.

- Просто така се... случи. Като че ли фигурите бяха привле­чени от нещо.

- От небесния камък - съгласи се инвеститорът. - Били са привлечени от метеорита.

- Можем да изчислим местоположението му - вметна Фредерик Бул, изглеждаше развълнуван. - Знаем ъгъла от Токио, а сега и този от тук!

Брат му вече беше извадил смартфона си и цъкаше по него.

- Тукашният е сто и четиресет градуса източно - каза той и включи приложение карта на апарата. - От Токио беше двеста и шейсет градуса, така че... - Плъзна пръстите си по екрана, за да може да види къде се пресичат двете линии. - Африка! Някъде в Етиопия.

- Как е възможно да отиде толкова надалеч от Атлантида? - попита подозрително Ал-Фейзал.

- Не мисля, че имаме и най-малка представа от цялата мощ, която се съдържа в земната енергия - заключи Уордън. - Но сега, след като доктор Уалйд ни помага - мъжът дари Нина със самодоволна усмивка, - па макар и не особено охотно, можем да изследваме възможностите ѝ.

- Основният ни приоритет е да намерим метеорита - напом­ни Виктория Бранигън, беше категорична в изказването си. - Трябва да вземем ДНК от първообраза.

- И ще го сторим - отговори Уордън. - Но първо...

Две от насрещните врати в стаята се отвориха едновременно, от тях полетяха метални цилиндрични обекти, тупнаха на пода и се затъркаляха към масата. Всички започнаха да се оглеждат, опитваха се да разберат причината за неочакваното прекъсване.

Нина разпозна предметите. Зашеметяващи гранати! Ин­струкциите, които Еди ѝ даде по-рано, отново изплуваха в ума ѝ, жената затвори очи и запуши ушите си с длани.

Стайкс също се сети на мига какво представляват. Снижи се на пода и остави внимателно статуетките на него, преди да прикрие ушите и...

Двете гранати експлодираха, бликналата светлина заслепи всеки, който гледаше в тяхната посока, а гърмежите им изне­надаха останалите толкова много, че се равняваха на удар с бухалка. Милиардерите се разпищяха и свиха в местата си от временната загуба на сетива.

С едно изключение. Горчаков беше осъзнал опасността предварително и бе прикрил очите си с ръка. Дори оглушен и зашеметен, мъжът се опита да се изправи, в ръцете си държеше глока, вдигна го към една от вратите, през които влизаха мъже в бяло...

Няколко безшумни куршума пронизаха гърба му, когато още нападатели влязоха през другия вход. Кръв изпръска ма­сата, Горчаков се прекатури на пода мъртъв. Глокът тупна до него.

Еди, който предвождаше първия тим, забеляза нова запла­ха - един от хората на Стайкс беше хванал баща му на мушка. Двамата мъже бяха зашеметени, но дори и заслепен, единстве­ното, което охранителят трябваше да направи, беше да дръпне спусъка, за да уцели Лари в гърба.

Не можеше да поеме такъв риск. Изпрати два изстрела от автомата си и наемникът падна на пода с два кървящи отвора над сърцето си.

В другия край на стаята Стайкс се беше възстановил от пър­воначалния шок и се изправяше на крака... осъзнавайки, че към него са насочени няколко от оръжията на нарушителите. Огледа се наоколо, все едно обмисляше да скочи през някой прозорец, но се отказа и бавно вдигна ръцете си.

- Чудех се кога ще се появиш, Чейс.

Еди махна балаклавата си и отиде при него. Мълчаливо поздрави своя бивш командващ офицер... и го удари в лицето. Стайкс падна, от устата му рукна кръв.

- Кажи ми една добра причина да не те убия на момента, лайно такова - изръмжа Чейс, автоматът му беше насочен в ан­гличанина.

Александър някак си успя да се усмихне.

- Положи огромни усилия, за да докажеш, че не си хладно­кръвен убиец, и ще бъде срамота те да отидат нахалос.

Еди трябваше да признае, че Стайкс имаше право.

- Не, не съм убиец - съгласи се и свали оръжието си. Самодоволната усмивка на наемника се разшири при тази малка победа... но йоркширецът го изрита в главата. - Но това не оз­начава, че не съм гадно копеле.

- Не си нито едно от двете - увери го Нина и прекоси стаята, за да отиде при него. По пътя видя, че глокът е близо до Уор­дън, затова го изрита надалеч. - Добре ли си?

- Да. Съжалявам, че закъсняхме.

- По-добре късно, отколкото никога. - Нина го целуна. Стайкс издаде отвратен звук.

Еди върна целувката, след което се обърна към членовете на Групата, които се възстановяваха от ефекта на гранатите:

- Значи, тези са владетелите на света? Банда дърти пръдльовци в костюми? Много съм разочарован. Надявах се да има поне един суперзлодей с качулка. - Обърна се към Лари, който също излизаше от вцепенението. - Татко? Татко! Добре ли си?

Баща му премига срещу него, объркан.

- Едуард? Какво... какво се случи? - Видя двамата мъртви мъже. - Боже Господи!

- Всичко е наред - увери го Нина. - Тръгваме си от тук. В безопасност си.

- Ами тези юнаци? - попита я Еди за членовете на Грула­та. - Ядосахме най-влиятелните хора на света. Това може да ни навлече един-два проблема в бъдеще.

- Ще му мислим по-късно. Важното е, че спасихме Лари и статуетките.

Чейс погледна сърдито трите фигури на пода.

- В такъв случай трябва да смажем проклетиите. - Вдигна оръжието си, за да ги простреля... но спря, когато видя, че един от командосите държи мобилен телефон. - Хей! На кого се обаждаш?

- На господин Глас - отговори мъжът, все едно беше оче­видно. - Сър? Да, Винтер е. Мисията е успешна. Държим стату­етките и Групата. - Командосът изслуша нарежданията от дру­гата страна. - Да, сър. Хотелът ще бъде обезопасен за вашето пристигане. - Прекъсна линията.

- Какво става? - попита Еди и се изправи пред Винтер, беше забравил за фигурите. - Глас е тук, в Швейцария?

- Да, влезе тайно в страната. Ще дойде с лифта.

- Защо, да го вземат мътните, никой не ми каза това?

- Господин Глас така нареди.

- О, наистина ли? - настръхна Чейс, но Винтер вече даваше нареждания на останалите командоси. Няколко от тях напусна­ха стаята, за да намерят останките от шайката на Стайкс. - Чу­десно.

Нина се присъедини към него.

- Виж, знам, че Глас се държи като задник, но вече няма зна­чение. Свършихме си работата.

- Може би си права - измърмори Еди и размаха палец към Стайкс. - Наглеждай тоя педал - нареди на един от командосите.

Александър се беше вторачил в двойката, окървавената му физиономия беше гневна... но също и пресметлива.

* * *

Амсел вдигна автомата си, когато през главния вход на кух­нята влезе някой, но бързо се успокои, като разбра, че е един от другарите му.

- Какво е положението? - попита той.

- Всичко е под контрол - докладва колегата му. - Заловихме Групата, а останалите проверяват хотела за още охранители. Господин Глас пътува насам. - Мъжът погледна към вратата на склада, през чийто прозорец сервитьорът продължаваше да наднича. - Някакви проблеми с тях?

Амсел поклати глава и попита:

- Кога ще е тук господин Глас?

- След няколко минути.

- Добре. Да не ме забравите, като тръгвате?

Другият мъж се ухили:

- Ще дойдем да те повикаме. До скоро. - Обърна се и напус­на помещението.

Амсел погледна отново в склада. Неотменният взор на сер­витьора, изпълнен със студена ярост, го караше да се чувства неудобно, но тъй като погледите не можеха да убиват, се обър­на към главния вход на кухнята.

В тясното помещение мъжът бавно прокара мускулестата си ръка към гърба си и повдигна края на сакото, за да напипа нещо, затъкнато в колана му, което командосите бяха пропуснали при бързото си обискиране.

Пистолет.

Пръстите на сервитьора обвиха дръжката, но той не извади оръжието. Продължи да стои като статуя сред уплашения пер­сонал на хотела, чакаше подходящия момент...

30

В алпийския хол телефонът на Винтер иззвъня. Мъжът по­лучи кратко съобщение и върна апарата в джоба си.

- Господин Глас е тук.

- Чудесно - измърмори Еди.

Командосите се връщаха един по един, не бяха намерили повече от хората на Стайкс, и застанаха до кръглата маса със заложниците. Самият Александър беше преместен на празното място до Уордън, бе избърсал кръвта от лицето си и стоеше спокойно на стола, студените му сини очи постоянно обхожда­ха обитателите в помещението.

Нещо в държанието му тревожеше Чейс. Наемникът беше прекалено пасивен. Първоначалният му гняв от погрома се беше изпарил, Еди очакваше мъжът да се държи неподчинително, но вместо това той кротко си седеше. Лицето му беше без­изразно. Все едно всеки момент очакваше местата да се сменят. Хотелът току-що беше обезопасен, термичното сканиране бе потвърдило, че наоколо няма повече от хората му. Тогава защо изглеждаше толкова... уверен?

За миг на Чейс му хрумна да изкопчи отговора със сила, но беше разсеян от баща си, който нервно обикаляше из стаята.

- Значи, този човек Глас - обърна се Лари към Нина - се е опитвал да те убие? Но сега работите заедно с него?

- Да, знам - съгласи се снаха му, - сложно е. - Тя въздъх­на. - Така ми се иска поне веднъж да знаем от самото начало кои са добрите момчета и кои са лошите...

- Сложно! Сложно е меко казано. Странни сили, левитиращи статуетки, шайка милиардери, които се опитват да завладеят све­та... всичко звучи като Индиана Джоунс се среща с Джеймс Бонд.

- И преди са ни го казвали. - Жената се обърна, когато вра­тата зад нея се отвори.

В стаята влезе Глас, силните му ръце задвижваха инвалидната количка. Следваше го София, цялата беше облечена в черно, носеше кожено палто и шапка в същия цвят.

- Довел си и нея! - уморено забеляза Чейс.

- Не бих пропуснала това за нищо на света - отговори бив­шата му съпруга. - Здравейте, всички. Толкова се радвам, че ви виждам отново. - Жената дари членовете на Групата с чаровна усмивка.

- Чувството не е взаимно - сопна се Уордън.

- О, я стига. Няма нужда от грубости. - Блекууд забеляза захвърления глок и го вдигна. - Ах! Чудех се къде е отишъл. - Прибра пистолета и последва Глас.

Датчанинът спря зад Уордън.

- Травис, наистина ли смяташе, че ще се предам и ще умра заради теб? Въобще не ме познаваш. Никога не си ме познавал.

Американецът обърна лицето си към него.

- Знаеш, че осъществяването на плана ни е единствената възможност да се справим с предстоящите кризи, Харалд. Зна­еш го! Някой трябва да се заеме с проблема и кой, ако не ние? Така или иначе, вече имаме контрола над света; по този начин просто ще го запазим. Можем да спрем всички световни кон­фликти, завинаги.

- Те ни правят такива, каквито сме! - отвърна Глас. - Без тях няма да има конкуренция, нито ръст. Това, което искате да наложите, са стагнация и робство.

- Конфликтите са безполезни, чисто прахосване на живо­ти, потенциал и пари. - Но няма смисъл отново да водим този спор. - Без да обръща внимание на насочените в него оръжия, Уордън се изправи от мястото си и погледна надолу към Глас. - Какво смяташ да правиш, Харалд? Да ни убиеш ли?

- Да - прямо отговори датчанинът. Страхът се изписа по ли­цата на насядалите около масата членове на Групата. - Планът ви е гавра с Бога и с природата, а сега, като имате приблизител­ното разположение на метеорита, ще продължите да го търсите, докато не го намерите. Не мога да позволя това да се случи.

- Наистина ли ще ги убиеш? - изуми се Нина.

- Налага се, доктор Уайлд. Знаеш какво се опитват да напра­вят. Да не би да желаеш да изпълнят целта си?

- Не, но сигурно има по-безболезнен начин от пълно про­чистване.

- Няма такъв. - Глас вдигна поглед към Уордън. - Опита се да ме убиеш, за да предпазиш плана си. Аз се опитвам да опазя свободата на цялата човешка раса. Нямам друг избор. Доктор Уайлд, Чейс, и вие, господин Чейс, може би ще пожелаете да си тръгнете.

- Със сигурност - отговори Нина ужасена. - Но не за това се съгласих да ти помогна.

- Какво ще кажеш за статуетките? - попита Еди. Фигурите все още бяха на пода, там, където Стайкс ги беше оставил.

- Ще се уверя, че ще бъдат унищожени - отвърна Глас.

- Смятам, че ние трябва да свършим тая работа. Не че не ти вярвам, но честно казано, не ти вярвам.

- В такъв случай ги унищожете вие. Искам да ви покажа, че можете да ми се доверите.

Еди го изгледа с поглед, изпълнен със съмнение, докато вър­веше към статуетките, очакваше всеки момент оръжията нао­коло да се насочат към него. Хората на Глас обаче останаха съсредоточени върху пленниците си. Тиксото, което държеше третата статуетка, се беше скъсало и тя се беше разделила на две; Чейс сложи автомата на рамото си, за да може да вземе всички части.

- Смятам, че трябва да унищожим фигурите някъде друга­де - каза Нина и отвори куфара, - така че никой да не може да намери останките им. Предполагам, че никой друг извън тази стая не знае за какво може да се използват, но по-добре да се подсигурим, отколкото да съжаляваме по-късно.

- Надявам се наистина никой да не знае - съгласи се Еди и постави статуетките в куфара. - Хайде, татко, време е да тръг­ваме.

- С удоволствие - каза Лари.

Триото се запъти към изхода, но София ги спря с лаконичното: „Преди да си тръгнете...“. Наведе се над гърба на Глас и прошепна нещо в ухото му.

Датчанинът я изслуша с нарастващо недоумение.

- Не разбирам.

- Не? - Жената бръкна под коженото си палто. - Никога не си. - В гласа ѝ се прокрадна ледена нотка. - Откъдето идва и проблемът.

София го простреля в гърба.

На корема на Глас се отвори голяма рана, кръв и вътрешнос­ти опръскаха лицето на Уордън.

* * *

В кухнята Амсел се стресна, когато чу изстрела. Хотелът трябваше да е напълно обезопасен, а всички от екипа му полз­ваха заглушители на оръжията си... нещо не беше както трябва.

Погледна към склада, за да провери затворените...

Сервитьорът беше насочил пистолет в него.

Прозорецът се пръсна, когато онзи стреля. Куршумът уцели Амсел в слепоочието и по пътя си повлече парчета кожа, кости и мозък.

* * *

Хората на Глае излязоха от ступора и насочиха оръжията си към София с намерението да я застрелят...

Стаята се оглуши от изстрели... но не от тези на командоси­те. Разнесоха се изпод покривките, които закриваха количките за храна до кухненския асансьор, както и отвисоко от сенки­те измежду дървените греди. Мъжете бяха покосени от буря от куршуми от всички ъгли, белите им камуфлажни облекла се обагриха в червено.

Еди реагира, още когато София застреля Глас. Сграбчи Нина и Лари, избута ги към двама от членовете на Групата и застана отгоре им, за да служи като щит. Стрелбата секна. Вдигна глава, усещаше тежестта на автомата на рамото си... но знаеше, че ако посегне към него, щеше да е равнозначно на самоубийство.

Чейс едва сега си обясни спокойствието на Стайкс. Цялата тази среща беше капан, който целеше да извади Глас от скри­валището му, осъществен с помощта на София, която едновре­менно окуражаваше датчанина да налапа стръвта и уведомя­ваше водача на наемниците за действията си. Мъжете, които охраняваха външния периметър на хотела, бяха просто примам­ка, жертвени агнета; тези, които бяха скрити в алпийския хол, представляваха истинските пазители, готови да действат след подадения им сигнал.

Стайкс се изправи.

- Отлична работа, хора - похвали служителите си, които започнаха да излизат от скривалищата си: изпод количките за храна и от гредите на тавана. Бяха облечени в черни дрехи, с шлемове с огледални визьори, които да ги предпазят от дейст­вието на зашеметяващите гранати. - Браво.

Лицето на Уордън се изкриви от страх и ярост, инвестито­рът се нахвърли на Александър:

- Какво си сторил? Какво, по дяволите, се случи току-що? - заедно с жлъчката в думите си старецът хвърляше и слюнка, която полепна по гърдите на Стайкс.

Англичанинът погледна към храчката с пълно отвращение, преди да я избърше.

- Просто премахнах всички пречки пред осъществяването на плана на Групата.

- Но, но... - Мъжът посочи към трупа на Горчаков. - Мо­жехме вече да сме мъртви! Защо не ни предупреди? Рискува животите на всички ни!

- Ако ви бях казал - започна Стайкс с тон, все едно обясня­ваше на дете, - всички щяхте да бъдете прекалено уверени, кое­то щеше да издъни капана ми. Страхът ви трябваше да е автен­тичен, налагаше се Глас да бъде убеден да дойде тук. Не можеш да отречеш, че планът ми сработи.

- Анисим е мъртъв! - възпротиви се Бранигън.

- Ако не беше взел оръжието, още щеше да е жив. Жалко е, но вината си е негова. Освен това - наемникът заговори по- силно и вдигна ръка, за да предотврати възраженията - трябва да активирате процедурата си при смърт на член от организа­цията ви, за да гарантирате, че печалбите му ще останат под контрола на Групата. Предлагам ви да го сторите възможно най-скоро.

- Трябва да те уволним - изръмжа Мееркригер. - Не, по-ско­ро трябва да те гръмнем!

- Вашето отношение ме изненадва - самодоволно рече Стайкс. Направи знак към двама от хората си, които грубо из­правиха Еди, Нина и Лари на крака и им отнеха автомата и ку­фарчето. - Разполагаме със статуетките, доктор Уайлд е при нас... а заплахата Глас е елиминирана.

- Все още не е - поправи го София. Датчанинът се гърчеше в количката си, двете му ръце стискаха раната на корема му в отчаян опит да спрат кървенето. Опита се да говори, от устата му потече кръв. - Съжалявам, Харалд, но не мога да чуя какво казваш. Малко по-силно може ли?

- Защо? - едва успя да изговори Глас. - Защо... го направи? Аз те спасих... аз те предпазих!

- Ти ме използва! - кресна му Блекууд, заобиколи инвалидната количка и застана пред него. - Желаеше ме е години и най-накрая ме получи... като твоя робиня. Поредното момиче в харема.

- Не... не беше...

- Изрази се много ясно какво ще се случи, ако не правя точно онова, което ми казваш. Трябваше или да ти се подчинявам, или да се върна в затвора... че и по-лошо.

Въпреки болката, Глае съумя да поклати глава.

- Не, това не е... вярно. Аз... аз те обичах!

- Любов? - повтори подигравателно жената. - Обичаше ме точно толкова, колкото обичаше своята безценна колек­ция от монети и марки! Бях просто предмет като антиките ти, нещо, с което да караш останалите да ти завиждат, че не могат да го притежават. - Блекууд оголи идеално белите си зъби. - Никой не ме притежава и никой не ме използва. Сбогом, Харалд!

- Не, София...

Жената изстреля шест бързи изстрела в гърдите на Глас. Сакатият милиардер се сгърчваше при всеки проникващ в него куршум, след което се отпусна върху едната облегалка на ко­личката си, като още потръпваше.

Възцарилата се тишина беше нарушена от Нина.

- Това трябва да е достатъчно, за да стигнеш петдесет про­цента убити любовници.

Уордън стисна ръцете си една в друга в опит да спре трепе­ренето си.

- Стайкс, аз... предполагам, че това е нещо друго, за което си предпочел да не ни казваш?

- Разбира се - отвърна наемникът. - Единствената причина София да последва Глас беше, че нямаше друг избор. Това не ни пречеше постоянно да поддържаме връзка, когато имахме тази възможност. Двамата с нея измислихме този план.

- Имаш ѝ доверие? - В гласа на инвеститора се усети изум­ление.

- Напълно. Разбирате ли, София и аз не просто работим за­едно. Имаме доста по-... интимна връзка. - Стайкс се усмихна на Блекууд, която го целуна в отговор.

Еди издаде давещ се звук.

- За бога! Оказва се, че двете ми най-омразни личности на света се мляскат? Това е отвратително.

Нина беше също толкова поразена от това разкритие, колко­то и съпругът ѝ.

- Все едно да видя картина как Чингис Хан го слага на... Маргарет Тачър!

- Току-що този мъж беше убит - намеси се Лари с треперещ глас, - а вие се отвращавате от подобно нещо?

Уордън не им обърна внимание.

- Само защото е... с теб, не означава, че може да ѝ се вярва - каза на Стайкс. - Всички сме наясно с репутацията ѝ. Работи единствено за собствените си интереси и за ничии други.

- В този случай нейните интереси съвпадат напълно с тези на Групата - отвърна Александър. - Всъщност тя е голям под­дръжник на плана.

- Така е - усмихна се София. - От едната страна трябва да бъ­дат водачите, които по природа заслужават да управляват, а от другата да са онези... - жената погледна към Еди - ...малките хора.

- О, я заеби - отвърна Чейс. - Просто защото смяташ, че си по-добра от останалите, не означава, че наистина е така. Ти си надменна, егоистична кучка, с комплекс за превъзходство. Коя­то вече не може да свири ниските тонове на пианото.

Странното беше, че точно последната му глупава закачка изтри усмивката от лицето на Блекууд. Тя сви лявата си ръка в частичен юмрук, двата изкуствени пръста отказаха да се пом­ръднат.

- Знаеш ли, Еди, много от лошите неща в живота ми се дъл­жат на твоя милост. Мисля, че е крайно време да се разплатим.

- Да бъда женен за теб, си беше мъчение в аванс, така че сме квит.

- Ха-ха - каза язвително бившата му съпруга. Приближи се до него и вдигна оръжието си. - Отдавна чакам този момент.