Храмът на боговете

Този път шумотевицата от града не беше нищо повече от фон за Чейс. Можеше да мисли само за едно нещо. Таксито го остави на ъгъла, близо до адреса, който беше дал, оттам си запробива път като ледоразбивач през тълпите, изпълнили тес­ните, пълни е рекламни плакати улици, за да достигне до една определена врата. Намери звънеца на апартамента и го натисна. След известно време някаква жена заговори на кантонски.

- Еди Чейс е - съобщи мъжът.

Гласът веднага заговори на английски:

- Ти успя. Влизай. Шести етаж, отляво. - Механизмът на вратата изщрака и йоркширецът влезе в сградата.

Нямаше асансьор, така че пое по тясното стълбище. Една жена отвори вратата на шестия етаж и му каза:

- Влизай.

Нямаше как да сбърка гласа шкурка, но собственичката му беше коренно различна от онова, което си беше представил. Като за начало името ѝ го бе заблудило, че е от бялата раса, но ниската, скелетоподобна жена с прическа като каска имаше китайско потекло. Също така беше по-млада - около петдесет години, а не доста след пенсионната възраст, както подсказва­ше гробовното ѝ грачене.

- Не изглеждам така, както очакваше, а? - попита го тя и му направи жест да влиза. - Майка ми беше китайко-германка, омъжила се за холандски американец. Забъркана съм от доста май.

По-скоро си забъркана от много пепелници, помисли си Еди, когато всепроникващата воня на застоял цигарен дим го удари в носа, но не каза нищо на глас. Скарбър затвори вратата и го последва във всекидневната. Стаята беше скъпо обзаведе­на с изчистени черни и бели мебели, през прозореца се виждаше малка част от пристанището. Жената го покани да седне на едно стилно, но както се оказа, доста неудобно кожено канапе.

- Е, вече си тук, малчо. Предполагам искаш да знаеш какво трябва да направиш за мен, за да ти кажа как да намериш Алек­сандър Стайкс.

- Мина ми през ума.

Скарбър запали цигара, след което предложи и на него.

- Желаем да свършиш нещо за нас.

- Нас? - учуди се Еди, докато тя му предлагаше огънчето на скъпата си запалка.

- Хората, които представлявам. Имаме общ враг.

- Стайкс?

Жената поклати глава.

- Той е само част от проблема, но не представлява особен интерес за нас.

- За мен - да.

- Знам. Ето защо моето предложение ще е от полза и за два­ма ни.

Еди се наведе и издиша кълбо дим.

- Изплюй камъчето по-бързо. Каква е работата?

Скарбър бавно закрачи през всекидневната, като след себе си оставяше виеща се димна следа.

- Стайкс открадна нещо от съпругата ти - три каменни фи­гури.

Чейс замръзна.

- Онези статуетки? - изсъска той. - Да го вземат мътните! Знаеш ли колко много хора умряха заради тези шибани прокле­тии... Да не би да искаш да ти ги донеса?

- Не. Не искаме да ни ги донесеш. Искаме да ги унищожиш.

Отне му секунда, докато осъзнае казаното.

- Това повече ми допада.

- И двамата знаем, че статуетките притежават необикновени способности - качества, които може да бъдат много опасни, ако попаднат в ръцете на грешните хора. Не можем да позволим това да се случи.

- Откъде знаеш това?

- Имам достъп до определена класифицирана информация. Както и до файловете на АСН за земната енергия.

Еди я застреля с недоверчив поглед.

- Ти си призрак¹⁸¹, нали? ЦРУ?

- Бивш призрак - отвърна Скарбър. - По-скоро работя на свободна практика.

- Не съм голям почитател на призраците. Преебавали са ме на няколко пъти. Имат навика да лъжат за всичко.

Обвинението не я притесни.

- Такъв е бизнесът, малчо.

- Е, какъв точно е твоят бизнес? Защо толкова много искаш да унищожиш статуетките? За кого работиш?

- Няма значение.

- О, мамка му, разбира се, че има.

Жената светкавично се изправи и застана пред него, лицето ѝ беше като от камък.

- Искаш ли да разбереш къде е Стайкс, или не? Ето каква е сделката: искаме фигурите унищожени. Фигурите са у Стайкс. Ти искаш да убиеш Стайкс. Предложението ни е просто - ние ти казваме къде е той, намираш го, унищожаваш статуетките... после можеш да правиш с него каквото си искаш. Дори ще ти платим. Как ти звучи сумата от половин милион долара?

- Бих убил Стайкс безплатно... но, да, половин милки ми зву­чат доста добре - отговори Еди. Беше прекарал последните три месеца в преследване на копелето и засега това бе най-добрата открила се възможност да го намери. Имаше доста неща около сделката, които не му се нравеха, като например кой беше рабо­тодателят на Скарбър. - Но...

- Можем да ти предложим още нещо - каза Маделин, когато видя колебанието му. - Способни сме да накараме всички обви­нения срещу теб да изчезнат. Напълно. Ще имаш възможност да се прибереш у дома. При жена си.

За един дълъг миг Еди остана мълчалив.

- Как е възможно това?

- Нека просто приемем, че работодателите ми имат доста влияние.

Подозренията му се завърнаха.

- Защо тогава съм им необходим за тази работа?

- Защото си силно мотивиран. Също така прочетох досието ти в АСН; изключително добър си в това, което правиш. Ако някой може да се добере до Стайкс - ти си този човек.

- От думите ти си правя заключението, че той не се шляе около някой басейн. Къде е?

- Имаме ли сделка?

Чейс обмисли нещата... кимна.

- Къде е Стайкс?

- Япония. По-точно в Токио. Но ще е трудно да го добли­жиш. Можем да те вкараме в сградата, където се намира, но оттам трябва да стигнеш до него сам.

- В коя сграда?

Скарбър допуши цигарата си.

- Седалището на „Такаши Индъстриз“.

6

Токио

Това беше първото посещение на Нина в Япония, тя гледа­ше с голям интерес огромния град през стъклото на лимузината, която я взе от летище Нарита. Като жител на Ню Йорк, жената беше свикнала с високите сгради, но тези в Токио се различаваха от онези у дома: покривите на някои от тях бяха много интересни, те приютяваха безброй ярки билбордове и рекламни плакати - приличаха на клипери¹⁹¹, готови да отплават всеки момент през градското море.

Една сграда се открояваше от другите - не защото беше оки­чена с пана, а заради извисяващите се грациозно отгоре ѝ вя­търни турбини. Нина предположи, че има около петдесет етажа; не беше нищо особено според стандартите на Ню Йорк, но бе достатъчно висока, за да бъде в челните места за най-опасни при земетресения структури. Близо до върха се виждаше ос­ветеното лого на компанията. Буквата Т беше стилизирана, с летящи опашчици от японската калиграфия.

Същото лого се намираше и на писмото, което шофьорът на лимузината ѝ даде на летището, като преди това ѝ се поклони. В него имаше приветствия от Такаши Сейджи и извинение, че не бе дошъл да я посрещне лично. Индустриалецът я молеше смирено - точно така пишеше - да приеме поканата му да се видят в мезонета му.

За нейна огромна изненада се оказа, че жилището му се на­мира над корпоративните офиси на компанията. Явно Такаши беше толкова отдаден на работата си, че буквално спеше в ка­бинета си.

Небостъргачът се намираше навътре от улиците, беше огра­ден от просторна, добре поддържана морава. Нина знаеше, че недвижимата собственост в Япония е една от най-скъпите в све­та, така че подобно парче трева говореше достатъчно красно­речиво: да, можем да си го позволим. Жената беше направила кратко проучване по време на полета си и стигна до извода, че Пенроуз е прав, наистина компанията бе главна сила в Япония. Самият Такаши беше трета генерация бизнесмен и за четиресетте си години в бизнеса бе достигнал висоти, които преуспе­лите му предци дори не бяха сънували.

Лимузината спря пред един от входовете на сградата, шо­фьорът отвори вратата на Нина и пак се поклони, когато тя из­лезе. Там я чакаше млад японец в стилен италиански костюм, който се поклони дори повече от първия мъж и ѝ подаде ръка.

- Добър ден, доктор Уайлд - поздрави я той. В английския му се усещаше слаб акцент от Западното крайбрежие. - Казвам се Коджима Кеничи и съм секретар на Такаши сан²⁰². Надявам се да сте пътували добре.

- Да, благодаря ви. - Нина беше изключително приятно из­ненадана, когато пристигна на летище „Джей Еф Кей“ и разбра, че е била прехвърлена в първа класа, благодарение на Такаши.

- Радвам се да го чуя. Моля, последвайте ме. Не се тревоже­те за багажа си, ще бъдете закарана до хотела си след среща­та. - Последва още един поклон, след което влязоха през входа. Жената следваше секретаря по петите.

Коджима я поведе през мраморното фоайе към рецепцията, зад която Нина се изненада, че не стои човешко същество. Рецепционистката беше робот, проектиран да изглежда като мла­да и красива японка. Илюзията бе толкова убедителна, че Уайлд осъзна странния факт едва когато стигна до бюрото. Сдървените движения и стъклените очи на репликанта я накараха да се почувства неудобно. Роботът се обърна към нея и заговори на японски с висок, момичешки глас.

- Ъъ... какво трябва да направя? - обърна се въпросително към Коджима, който явно беше развеселен от нейното обър­кване.

Машината се поклони и заговори отново, този път с отчет­лив нисък глас:

- Извинете, мадам. Не знаех, че говорите английски. Бихте ли ми казали името си, моля?

- Нина Уайлд? - неубедително отговори жената.

Устата на робота се разтегна в усмивка.

- Благодаря ви! Господин Такаши ви очаква. Моля, вземе­те вашия пропуск и го носете през цялото време, докато сте в сградата. - Ръката посочи към малък прорез в мраморния плот, откъдето изскочи ламинирана карта с името на Нина и нейна фотография, която навярно, жената осъзна с безпокойство, беше направена преди няколко мига от камера в едно от очите на робота. Тя взе пропуска, който беше още топъл, и го закачи за сакото си. - Моля, насочете се към асансьор номер едно - каза човешкото подобие. - Пожелавам ви приятен ден.

Нина бързо се отдалечи от бюрото.

- Това беше... зловещо - констатира тя. - Няма ли, знаете, истински хора, които да вършат тази работа?

Коджима Кеничи се усмихна.

- „Такаши Индъстриз“ е световен лидер в роботиката. Един от най-добрите начини да тестваме нашите нови технологии е да ги пускаме на фронтовата линия, както се казва. Също така Такаши сан наема само най-добрите и най-умни специалисти - той смята, че да дадеш на такива хора прислужническа работа си е чиста загуба на потенциал.

- Аха - изхъмка уклончиво Уайлд и се зачуди как би реаги­рала Лола, ако някой наречеше работата ѝ „прислужническа“. Нина смяташе, че е най-добре да осигуриш на един човек рабо­та и заплата, вместо да изхарчиш бог знае колко много пари за построяването на чудат робот, който да върши същите задълже­ния, но тогава се усети, че навярно това беше една от причините тя да не е начело на мултимилиардерска компания. - Преди да се срещна с господин Такаши, трябва ли да знам нещо специал­но? Нямах много време да се запозная с японския етикет.

Стигнаха до асансьорите, единият от тях беше отделен от ос­таналите и охраняван от двама мъже в униформи, които, за огромно успокоение на Нина, бяха истински човешки същества, а не роботи.

- Не се безпокойте за това, доктор Уайлд - успокои я Ко­джима. - Вие сте почетна гостенка на Такаши сан. Ще трябва доста да се постараете, за да го обидите.

- Няма да давам всичко от себе си, обещавам. – Стигнаха до охранителите. Нина очакваше да проверят самоличността ѝ, но вместо това мъничка лазерна светлина затанцува за кратко върху баркода на пропуска ѝ. Липсата на аларми и сирени за­доволи двамата мъже и те ѝ позволиха да мине, като преди това ѝ се поклониха.

- Това е личният асансьор на Такаши сан - обясни Коджима. Вратите се отвориха и двамата влязоха в кабината. Въпреки ви­сочината на сградата, в нея имаше само три бутона. Секретарят натисна най-горния. - Обслужва единствено гаража, фоайето и мезонета. Но... - продължи мъжът, когато асансьорът започна да набира скорост, а стомахът на Нина се сви - ...Такаши-сан рядко го използва в последно време.

- Значи, е истина, че почти не напуска мезонета си? Защо?

- Не мога да говоря от негово име, но съм сигурен, че ще получите отговор на въпроса си, ако го попитате.

Това беше интересно, но Нина имаше много по-важни въпро­си за индустриалеца отшелник. Не след дълго асансьорът спря.

- Моля, последвайте ме - прикани я Коджима.

Стените във вестибюла на мезонета бяха декорирани със светли панели и контрастиращи им греди от тъмно дърво, подът беше лакиран и излъскан до съвършенство. Обстановката беше неприветлива и минималистична, но за създаването ѝ навярно бяха изхарчени изключително много пари. Прозорците от една­та страна разкриваха прострелия се залез; в далечината стърче­ше белият връх на вулкан Фуджи.

- Гледката е невероятна - каза Нина и се почувства леко за­маяна.

Минаха през няколко помещения, преди да стигнат до края на коридора. Коджима почука на двойна дъбова врата, почака няколко секунди, докато получи отговор от вътре, и я отвори. Отново се поклони и направи знак на докторката да влезе.

Стаята, в която се озоваха, беше широка колкото целия не­бостъргач, прозорците от трите страни осигуряваха панорамен изглед към града. Въпреки размера си тя беше слабо обзаведе­на, имаше повече саксийни растения, отколкото мебели. Основното в помещението бяха голямото бюро и елегантният стол пред него.

Такаши Сейджи се намираше на мястото си зад бюрото.

Фотографията, която Нина беше видяла на уебсайта на ком­панията, определено беше стара. Пред нея стоеше мъж на около седемдесет, с поне двайсет години повече от онзи на снимката. С изключение на сивите кичури над ушите Сейджи беше пле­шив, бръчки и торбички рамкираха очите му и ги правеха да изглеждат като малки сънени прорези. Въпреки това нямаше и следа от умора в погледа, който посрещна Уайлд. Домакинът се изправи и разкри леко прегърбена, но все още силна фигура.

Коджима съпроводи докторката до бюрото и каза нещо на Такаши на японски. Жената разпозна името си сред думите. Старецът не отговори, само се поклони толкова ниско, че Нина се притесни да не удари главата си в дървената повърхност. Из­прави се и заговори на японски, секретарят му превеждаше:

- Добре дошли в Япония, доктор Уайлд. Огромно удоволст­вие е за мен да сте ми гостенка.

- Благодаря ви, господин Такаши - отвърна жената. - И за мен е удоволствие да съм тук.

Секретарят преведе на шефа си, който седна отново на мяс­тото си и посочи към единствения друг стол в помещението.

- Моля, седнете - покани я Коджима.

Нина се разположи. Обикновеният дървен стол изглеждаше също толкова аскетичен, колкото и всичко останало в стаята, но се оказа изключително удобен.

- Желаете ли нещо за пиене, преди да започнем? - попита Коджима. - Чай, кафе?

- Не, благодаря, не желая нищо - отговори тя. - Искам да минем по същество.

Сейджи издаде доволен звук, още преди Коджима да му пре­веде казаното от нея. Значи, разбираше английски?

- Такаши сан ви харесва - преведе ѝ последващите думи на шефа си младият човек. - Японците са обсебени от протокола, но заради него се губи прекалено много време и се забавя ра­ботата.

- На моята възраст времето е по-ценен ресурс дори и от па­рите - добави домакинът. Въпреки силния акцент, английският му беше правилен. Усмихна се леко. - Извинете, доктор Уайлд. Да се води разговор с преводач, е още едно от протоколните изисквания. Но след като виждам, че вие, също като мен, не търпите подобни правила, можем да продължим дискусията си доста по-ефективно.

- Какво щяхте да направите, ако бях помолила за кафе? - попита Нина закачливо.

- Щях да продължа да говоря през секретаря си, докато не се почувствате напълно удобно тук. Но това няма значение сега. Дошли сте по определена работа, така че нека я обсъдим. - До­макинът кимна към Коджима, той се поклони и се отправи към далечния ъгъл на стаята. - Предполагам, имате много въпроси.

- Така е - отвърна Нина. - Обявихте, че притежавате една от статуетките. Откъде е дошла тя?

- Коджима кун²¹¹ може да ви предостави в писмен вид цяла­та ѝ позната история, но казано накратко, фигурата е дошла от Тибет в Китай по времето на император Ченхуа²²² от династията Мин.

Тибет беше един от най-далечните - и последни - аванпостове на Атлантската империя. Това съвпадаше с теорията на Уайлд, че атлантите поради някаква причина са пръснали ста­туетките колкото се може по-далече една от друга.

- Петнайсети век предполагам?

- Да. После е била във владение на следващите императори до японската окупация в Китай преди Втората световна война²³³. Тогава е донесена в Япония заедно с други ценности, където е била в ръцете на редица частни колекционери, преди да се сдо­бия с нея през 2002 година.

- Какъв беше вашият интерес към нея? - Нина беше решила да пипа меко и да избягва темата за специалните качества на фигурата, освен ако Такаши не започнеше пръв. ООН може и да се доверяваше на този мъж, но нейното мнение все още беше резервирано.

- Съществува легенда за тази статуя, доктор Уайлд - за­почна магнатът. - Предполага се, че притежава огромна сила... сила, която може да се ползва от малцина избрани. Силата на самата Земя.

Настоятелността в погледа му подсказваше на Нина, че до­макинът ѝ очаква тя да потвърди, че знае точно за какво говори той. Жената реши да запази изражението на лицето и гласа си неутрални:

- Какъв вид сила?

- В различните култури е наричана с много имена. Иньодо, фъншуй, драконови линии, лей линии, телуров ток, чи... всички те са термини на едно и също нещо. Мрежа от си­лови линии, генерирани от самата Земя, които представляват естествен източник на енергия. Точно както кръвта тече във вените ни, така и тази сила струи в света около нас. Живител­ната енергия на планетата, както бихте се изразили. Възхитен съм от тази идея още от детството ми, а за легендата на ста­туетката научих преди трийсет години. Така че, когато тя се появи на пазара, трябваше да я купя. Исках да разбера дали поверието е истина.

- Какво открихте?

- Нищо. - Такаши поклати глава. - Камъкът беше изследван обстойно. Оказа се необикновен, навярно метеорит, но не при­тежаваше никакви специални свойства. Поне не такива, които аз мога да открия.

Нина отново отказа да захапе стръвта.

- Тъй че просто купихте фигурата и си я държахте тук... до­като не беше открадната.

Мъжът изсумтя.

- Да. Тогава колекцията ми от антики се намираше в друг имот. Той беше ограбен от професионалисти - бяха взели само статуетката, пропускайки предмети с много по-висока стой­ност. Предполагам, че познавате тези крадци.

- Да, така е - отговори Уайлд и си припомни онова лудо преследване през Сан Франциско, за да си върнат откраднатия атлантски артефакт. - Бяха наети от Прамеш и Ванита Коил.

Такаши кимна.

- Беше ми обяснено, че са използвали някаква интернет тех­нология, способна да прихваща частни разговори. Предпола­гам, че така са научили за моята фигурка. Но това ме навежда на друг въпрос.

- Защо въобще са имали интерес към нея?

- Да. Явно статуетката е била от огромно значение за тях, щом вложиха толкова много усилия, за да я откраднат.

Нина искаше отговор на още един въпрос:

- Защо не я обявихте за открадната? Когато беше отнета от семейство Коил, можехте да си я получите от Интерпол. Няма­ше да се налага да я купувате от черния пазар.

- Имам чувството, че не одобрявате постъпката ми, доктор Уайлд.

- Така е. По този начин окуражавате незаконната търговия на антики - когато крадците са сигурни, че може да получат добра цена за откраднатото от тях, просто ще продължат да крадат.

- В този случай нямах голям избор. Имаше и други заинте­ресувани страни, така че не можех да оставя статуетката - или по-точно статуетките - да попаднат в ръцете им.

- Кои бяха тези други страни?

- Това не е от значение. Важното е, че артефактите вече са у мен. - Такаши се изправи на крака. - В отговор на въпроса ви - мъжът бавно заобиколи бюрото, - не обявих фигурата за открадната, защото, въпреки че съм законният ѝ собственик, все още съществуват хора, които искат да ми я отнемат и да я върнат в Китай. Биха казали, че е въпрос на държавна чест, но според мен всичко опира до лични политически амбиции. Ако заявях статуетката на Интерпол, тези хора щяха да се намесят и да се опитат да си я присвоят. - Домакинът направи знак на Коджима, който отиде до друга двойна врата и я отвори. Така­ши се насочи към нея. - Моля, последвайте ме, доктор Уайлд. Сигурен съм, че изгаряте от желание да видите фигурите.

Нина не можеше да отрече факта, така че го последва. Близо до вратата, разположена на външната стена, се намираше каби­на от дърво и стъкло, за която жената помисли, че е витрина. Когато я погледна отблизо, видя, че вътре има оранжева сфера около метър и половина в диаметър. Такаши забеляза учудва­нето й.

- Моята спасителна капсула.

- Какво?

- В случай на голямо земетресение. - Домакинът видя, че учуденото изражение остана на лицето на жената и продъл­жи: - Нямате ли спасителни системи в американските небос­търгачи?

- Не... или ако имаме такава в сградата на ООН, никой не си е направил труда да ми каже.

Сега беше ред на Такаши да се изуми.

- Надявам се никога да не ви потрябва - каза той.

В помещението, в което влязоха, имаше красива каменна градина - храсти и миниатюрни дървета бяха внимателно аран­жирани сред огромни кръгли камъни, обградени от чакъл, разсипан под формата на морски вълни. На Нина ѝ се искаше да спре за малко и да се полюбува на прекрасната гледка, но маг­натът вече беше стигнал до следващата двойка врати. Тръгна­ха по друг коридор, преминаха покрай други стаи от мезонета. Навън, от един балкон няколко етажа по-надолу, се извисяваше висока бяла мачта: кулата на една от вятърните турбини, които бе видяла от лимузината. Лъчите на залязващото слънце се от­разяваха в бързо въртящите се перки.

- Ето нещо друго, което не съм виждала на американските небостъргачи - посочи Уайлд и известно време наблюдава тур­бината.

- Генерират около десет процента от енергията, необходима за тази сграда - гордо заяви Такаши. - Бих поставил още, но за да го сторя, трябва да воювам с управниците на града. - Мъжът спря и се обърна към гостенката си. - Затова съм толкова заин­тересуван от земната енергия. Това, което получаваме от вятъ­ра и морските вълни е добро начало, но нуждите на света нарас­тват толкова бързо, че се нуждаем от още. За задоволяването на това потребление се налага да открием чиста енергия, иначе всички ще се изтровим. Ако земната сила може да бъде впрег­ната, това ще доведе до едно по-добро бъдеще за човечеството.

- По-добро, но и по-опасно.

- Всички енергийни източници са опасни, ако се използват погрешно. Точно затова трябва да се държат в правилните ръце.

Въпросът беше малко груб, но наложителен.

- Вашите ли?

- Не само моите, но и на онези, които търсят глобален мир и стабилност. - Мъжът тръгна отново. - Оттук.

Поведе я към просторна, осветена от мека светлина галерия, стените на която бяха приютили редица картини и гравюри от дърво. Нина не разпознаваше никоя от тях, но от стила и със­тоянието им прецени, че са дело на японски майстори отпреди поне две столетия, а някои бяха и по-стари. В другия край на стаята имаше нова двойка врати. Такаши направи знак на Коджима и секретарят натисна един бутон в стената. Вратите като че ли бяха от тъмен дъб, но звукът от тежкото им придвижване подсказа, че зад фасадата си те са направени от доста по-тежък и по-сигурен материал.

- Моят трезор - похвали се Такаши. - След като статуетката беше открадната от мен, трябваше да подсигуря останалите си антики. Затова сега живея тук, на върха на небостъргача. Никой нарушител не може да влезе, без да бъде заловен. Охранителите ми се грижат за това.

Нина се съмняваше в думите му.

- Кой, двете момчета долу ли?

На лицето на домакина се появи многозначителна усмивка.

- Те не са единствените, които се грижат за спокойствието ми. Но елате, елате. - Магнатът я покани да мине през врата­та. Когато се озоваха в помещението осветлението се задейства автоматично.

Очите на Нина се разшириха от онова, което видя вътре. Ин­дустриалецът имаше доста внушителна колекция от антики. По­вечето бяха японски, далеч от нейната специалност, но разпоз­на също така китайски, индийски, тибетски и какви ли не други. Имаше свитъци с великолепни калиграфии, изящни скулптури от слонова кост и нефрит, богато украсени самурайски доспехи, бижута от злато и сребро, блестящи скъпоценни камъни в пос­тавки. Стойността на всички предмети в помещението можеше да е десетки милиони долари, дори стотици.

Телефонът на Коджима извибрира. Той го вдигна, размени си няколко думи с този, който му се обади, след което се поклони на Такаши и Нина.

- Моите извинения, но трябва да се занимая с нещо. Ще се върна съвсем скоро.

Магнатът кимна и се обърна към гостенката си, когато сек­ретарят му напусна стаята.

- Разпознавате ли този предмет, доктор Уайлд? - попита я той.

Нина огледа внимателно експоната: беше меч с дълго бяло острие, нащърбено на места - характерните следи от битка.

- Страхувам се, че не. Какъв е?

Домакинът беше разочарован, навярно очакваше жената да бъде доста по-впечатлена.

- Кусанаги но Цуруги, свещеният меч на великия воин Ямато Такеру. Едно от Трите свещени съкровища²⁴¹ на Япония.

Името на меча ѝ навя бегъл спомен от детството ѝ, когато родителите ѝ я учеха на легендите на другите страни.

- Кусанаги... е японският еквивалент на Екскалибур, нали? Мислех, че се пази в храм.

- Да, в светилището Ацута в Нагоя. Поне така твърдят све­щениците в него. Помага за бизнеса им. - Последва кратък, грухтящ смях. - Само дето аз го имам вече повече от трийсет години.

- Щом е част от Свещените имперски съкровища, не е ли собственост на императора?

Такаши се опита да скрие раздразнението си.

- Няколко наши политици казаха същото нещо. Сега са бив­ши политици. - Домакинът продължи напред, готов да подхване нова тема. - Ето, доктор Уайлд - той се спря пред една витри­на. - Заради това сте тук.

Нина се вторачи в предметите зад стъклото. Бяха съвсем обикновени: груби фигури с примитивна резба, направени от необикновен пурпурен камък. Едната беше разделена на две - лявата и дясната ѝ част бяха прикрепени с ластици. В сравнение със съкровищата в помещението, тези тук изглеждаха като по­паднали погрешка.

Уайлд обаче знаеше, че въобще не е така. Статуетките пред­ставляваха проводници на земна енергия, която, попаднала в правилните ръце, в нейните ръце, би дала невероятни резул­тати. Разделени, фигурите сияеха и сочеха към другите си две компаньонки. Когато и трите бъдеха съединени...

Тази беше главната причина, поради която Нина дойде в Япония. Да разбере какво ще се случи, когато триптихът бъде завършен. Преди Стайкс да открадне статуетките, не й се беше открива възможност да го стори.

До този момент.

7

Еди влезе в сградата на „Такаши Индъстриз“, беше облечен в евтин костюм, който купи от Хонконг.

Скарбър му бе осигурила необходимата информация. В този момент Стайкс имаше среща с шефа на компанията в неговия мезонет на петдесетия етаж. Първото препятствие, което трябваше да превъзмогне, беше да стигне до там. Жили­щето се намираше над корпоративните офиси на компанията - магнатът буквално спеше на работното си място, което според Чейс беше добър начин да се спестят пари от транспорт - а до него се стигаше чрез един-единствен асансьор, който беше постоянно охраняван. Чейс видя двамата униформени, които стояха на пост пред него, със сигурност мястото се наблюда­ваше и от камери.

Еди нямаше намерение да ползва този асансьор. Скарбър му беше осигурила вътрешен човек, който щеше да го заведе до трийсетия етаж. След това му оставаха още двайсет, но всяко нещо с времето си...

Англичанинът се насочи бавно към рецепцията.

- Здрасти, дойдох да се видя с... уха! - Чейс се стресна, когато осъзна, че говори на някакво подобие на механичен ма­некен, а не на млада жена; бързо се огледа наоколо, предполо­жи, че е станал жертва на някаква лоша шега. - Какво е това, Realdoll HQ²⁵¹?

Роботът се поклони и отговори:

- Извинете, сър. Не знаех, че говорите английски. Бихте ли ми казали името си, моля?

- Ед... хм, Барни Фелпс - запелтечи англичанинът, замаян от смущаващата среща.

- Съжалявам, не ви чух добре - извини се роботът. - Бихте ли повторили, моля?

- Барни Фелпс - каза още веднъж Еди. - Виж, не се обиждай, но предпочитам да говоря с истински човек. Я чакай - добави мъжът, - защо се извинявам на женобот?

На лицето на машината се появи безжизнена усмивка.

- Благодаря ви! Господин Джиро ви очаква. Моля, вземете вашия пропуск и го носете през цялото време, докато сте в сгра­дата. - Машината посочи един малък прорез в плота. Чейс ко­лебливо взе картата, която изскочи от него, и я закачи за ревера си. - Моля, насочете се към асансьор номер дванайсет и слезте на трийсетия етаж. Пожелавам ви приятен ден.

- Щеше да е приятен, ако не се намирах в шибания Запад - измърмори под носа си Чейс и се насочи към асансьорите. - Добре, номер дванайсет...

Оказа се, че няма други желаещи за нагоре, все пак беше краят на работния ден за служителите на „Такаши Индъстриз“. Асансьорът разтвори врати и изсипа пътниците си, Еди се качи в кабината и натисна бутона за желания етаж. Машината го отведе до малко фоайе. Там друг неугледен робот рецепционист стоеше зад малко бюро. За огромно негово облекче­ние, преди тенекията да има възможност да го заговори, се появи истински човек.

- Господин... Фелпс? - попита той. Беше японец с рядка коса. По челото му бяха избили капки пот, макар помещението да бе климатизирано.

- Същият - потвърди Еди. - А ти трябва да си Джиро?

- Да, да. - Японецът се поклони формално и се огледа нао­коло, за да се увери, че никой не ги наблюдава. - Елате с мен, моля.

Чейс го последва надолу по коридора до малък офис. Джиро бързо затвори вратата зад тях, отвори едно чекмедже и с трепе­рещи ръце извади някаква чанта оттам.

- Ще ме уволнят, ако някой научи за това - сподели мъжът. - Че и по-лошо. Дайте ми пропуска си.

Еди го свали от сакото си и му го подаде.

- Какво ще правиш с него?

- Ще ви отпиша от сградата. Ще накарам компютъра да мис­ли, че сме си тръгнали заедно от тук. Не искам да ме свържат с каквото там правите. - Японецът размени чантата за пропуска.

Чейс я отвори. В нея имаше пистолет - автоматичен руски „Макаров“. Предвид изключително тежките закони за оръжия­та в Япония, навярно мъжът беше минал през истински ад, за да го осигури. Еди го изгледа изненадан.

- Не ми изглеждаш щастлив, че ми помагаш.

- Не съм. Скарбър ме принуди. Busu ата!²⁶¹ - изплю обидата Джиро.

- Как да стигна до мезонета?

- Трябва да проникнете в централното ядро. Само два асан­сьора ходят до върха на сградата - този на Такаши сан и един, който се използва от поддръжката. Вторият обаче се контроли­ра от компютър, така че ще ви се наложи да се катерите.

- Стълбите се наблюдават от камери, нали? - Джиро ким­на. - Как да стигна до това централно ядро? - попита Еди и провери пистолета. Беше зареден с деветмилиметрови патрони.

- Роботите чистачи ползват една врата. Ще ви се наложи...

- Чакай малко, какво? Господи, всичко ли е роботизирано тук?

- Трябва да сте много внимателен - продължи нетърпели­во Джиро. - Вратата се отваря единствено за роботите, а те се изключват, ако бъдат доближени от човешко същество. От съ­ображения за безопасност. - Мъжът надраска набързо груба карта на пътя от офиса до сервизния вход. - Като влезете вътре, ще видите асансьор, който ще ви заведе до центъра за обслуж­ване на четиресет и четвъртия етаж. От там... оставате сам.

- На мен ми се струва, че още от тук съм сам - недоволно каза Еди, когато видя, че Джиро се подготвя да си върви. - Ами ако се натъкна на някого?

- В чантата има фалшив пропуск, сложете си го. Правете се, все едно знаете къде отивате, и никой няма да ви обърне внимание.

Чейс извади ламинираната карта. Не можеше да не забеле­жи, че снимката не беше негова - ухиленият младеж с екстрава­гантна прическа май беше изрязан от реклама в списание.

- Изключително подходяща фотография, дори Памела Андерсън прилича повече на мен.

- Всички вие гайджини изглеждате еднакво. Сега си тръг­вам. - Джиро навлече палтото си и забърза навън. - Преди да напуснете офиса ми, се уверете, че никой не ви е видял.

- Няма ли да ми пожелаеш успех? - провикна се Еди след него. Разгледа набързо картата и запомни пътя; закачи фалши­вия пропуск за сакото си. Отвори леко вратата. Нямаше никого в коридора. Прибра пистолета и излезе навън.

Слуховете за дългия работен ден в Япония явно бяха истински; макар че краят на работното време беше настъпил, в офисите, пок­рай които Чейс мина, продължаваше да кипи усилен труд. Стресна се, когато една от вратите се отвори и някаква жена с огромна пап­ка в ръце излетя през нея. За щастие, тя дори не го погледна.

След два завоя се озова пред сервизния вход, който търсеше. Той се оказа по-нисък и по-широк, отколкото очакваше, висок беше метър и двайсет и без дръжка. Имаше голяма табелка, на която пишеше „Влизането забранено“. Системата беше напъл­но автоматична. В този случай се нуждаеше от робот...

Един се появи в края на коридора. Англичанинът очакваше да види андроид тип „френска прислужница“ с бърсалка в ръка, а не голяма закръглена кутия с простовато „лице“ - две точки за очи и усмихната извивка за уста - и светещи лампички в пред­ната си част. Под туловището на машината бързо се въртяха четки, които оставяха влажна следа след себе си. Тя бучеше и бавно се приближаваше към Чейс. Когато стигна на един метър от него спря. От робота се разнесе глас, който със сервилен тон каза нещо на японски. Мъжът предположи, че го моли да се разкара от пътя му.

Еди отстъпи назад. Машината се раздвижи отново и се насо­чи към сервизния вход. Мъжът го последва. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше...

Тенекията отново спря. Явно сензорите ѝ сканираха всички посоки. Чейс отстъпи една крачка назад. Чудото пак продължи, вратата започна да се отваря. Тя беше голяма почти колкото и него. Еди трябваше да изчака роботът да се прибере изцяло, преди да може да влезе в...

Вратата се затвори рязко зад машината.

- Гръм и мълнии! - изръмжа мъжът. Опита се да пъхне пръсти под вратата, но тя бе станала едно със стената. Ако пробва­ше да я отвори със сила, щеше да привлече нежелано внимание. Налагаше се да намери друг робот и да се пробва отново. При­даде си зает вид и тръгна надолу по един от коридорите.

Не му отне много време, за да намери друга полирана следа на пода. Последва я и бързо се натъкна на поредната машина. Тази обаче се отдалечаваше от сервизния вход, а не беше ясно колко време щеше да ѝ отнеме работата ѝ. Ако се забавеше прекалено много, Стайкс щеше да си отиде. Как можеше да ускори нещата?

Чейс забеляза, че в задната си част роботът има голям капак, както и вертикална редица сини диоди, най-горният от които не свети. Над тях беше разположен символ - стилизирана вълна. Това беше индикатор за количеството вода, с което машината разполагаше...

- Домо аригато, господин Робото - поздрави Еди и машина­та спря, когато той се доближи до нея. Мъжът отвори капака и намери под него голям колкото контейнер за отпадъци резерво­ар, около три четвърти пълен. Роботът заговори, но Чейс не му обърна внимание, търсеше управлението му. От едната страна ма машината имаше малко табло с чувствителни на допир буто­ни. Единият от тях, заключи Еди от символа върху него, беше за включване и изключване.

В главата на англичанина се заформи план, но му трябваше спокойно място, на което да го осъществи. Огледа вратите по коридора. Една от тях беше тоалетна. Перфектно.

Чейс отстъпи и остави робота да продължи по маршрута си, докато не се изравни с желаната врата - когато това стана, мъжът го настигна, машината започна да го моли учтиво да се отмести, а той натисна бутона за изключване. Тенекията зам­лъкна, светлините ѝ угаснаха. Еди се огледа наоколо, за да се увери, че никой не го е видял, сграбчи робота и с известни уси­лия го забута към вратата.

- Не мога да повярвам, че отвличам Ар Ту Ди Ту²⁷¹ - измър­мори си под носа и го натика в помещението.

Тоалетната беше голяма и с фаянсов под, което беше чу­десно - това осигуряваше на Чейс достатъчно пространство да работи и канализация, в която да изхвърли водата. Мъжът се напрегна и опита да обърне на една страна робота. Стори го, капакът се отвори и оттам потече течността. Изправи доста по-леката вече машина и отново провери коридора, преди да я извлече навън.

Покатери се в празния резервоар. Натисна бутона за включ­ване, сви се на топка в тясното пространство и притвори капака.

За известно време нищо не се случи. Еди започна да се при­теснява, че е повредил машината, но тя довърши самодиагностиката си и рязко се насочи към сервизния вход. Както се надяваше, роботът беше установил, че резервоарът му е празен и трябва да зареди.

Чейс повдигна леко капака, за да надникне навън. Някой мина наблизо, но не толкова, че да попадне в обхвата на сензо­рите на машината. Служителите тук бяха свикнали с роботите и дори не ги забелязваха.

Тенекията зави и се насочи към сервизния вход. Еди отново се сви и зачака. Чу отварянето на вратата. Машината мина през нея, спря се за миг, все едно знаеше, че води пътник без билет...

...Но бързо продължи напред. Вратата се затвори след нея. Чейс погледна отново навън, но беше посрещнат от пълен мрак. На роботите не им трябваше светлина, за да виждат. В единия от джобовете си мъжът носеше фенерче, но нямаше достатъчно място в резервоара, за да може да го извади. Не му оставаше нищо друго, освен да се наслади на пътуването си до сервизното на четиресет и четвъртия етаж и да се надява, че ще успее да излезе от машината, преди тя да презареди водния си резервоар.

Над електрическото жужене на робота се чу боботенето на друго оборудване. Машината се разтресе, когато мина през ня­каква неравност. Последва малка пауза, след което Еди усети друг вид движение. Намираха се в асансьор, който се изкачваше нагоре.

Пътуването бързо приключи и роботът напусна кабината. Чейс повдигна капака. Този път навън имаше светлина, макар и слаба. Мъжът видя други тенекии, които се търкаляха между най-различни машини, за да презаредят своите запаси от вода и почистващи препарати и да изхвърлят отпадъците си, преди да се върнат при асансьора и да поемат към етажите и своето безкрайно робуване.

Еди изскочи от робота и се насочи към участък от етажа, който беше ограден с жълти ленти: безопасна пътека за ремонт­ните работници. Огледа се наоколо и остана доволен, че е успял да се измъкне, преди да бъде обезглавен от някоя метална ръка. Намираше се в централното ядро на небостъргача, шахтите на асансьорите трябваше да са наблизо. До слуха му достигна ме­талическото боботене на бързодвижеща се асансьорна кабина. Тръгна по посока на звука и отвори една от вратите... за да се озове на ръба на направена от човешка ръка пропаст.

- Шахта и мат. - Чейс надникна предпазливо надолу. Шах­тите на осем асансьора потъваха в мрака, осветявани единстве­но от малки кръгли лампички, разположени срещу вратите във вдлъбнатини в стената.

Съскането на бързодвижещи се кабели и въздушното течение го принудиха да се дръпне назад от ръба - една кабина прелетя като ракета и спря няколко нива по-нагоре. Еди се намираше на шест етажа от петдесетия, но тази редица от асансьори ходеше само до четиресет и деветия. На него му трябваше такъв, който да стига до последния...

Близо до пътеката намери упътване във формата на диагра­ма върху една електроразпределителна кутия. Текстът беше на японски, но числата бяха достатъчни, за да разбере написаното. Имаше две основни редици с асансьори, с по осем шахти във всяка - и още две шахти отделени от другите. Първата, предпо­ложи Еди, беше личният асансьор на Такаши, а другата - сер­визният, който водеше до машинното над мезонета. Тръгна към втория.

Оказа се, че шахтата на сервизния е по-тясна от останалите. Кабината, която в момента беше някъде долу, би побрала трима или четирима души. Кабелите бяха неподвижни, което си беше добре за момента - Еди можеше да ползва гредите, които със­тавляваха рамката на шахтата, за да изкатери оставащите шест стажа. Или по-точно останалите седем етажа. Ако отидеше в машинното над мезонета, имаше доста голям шанс да остане незабелязан и да намери по-добър път до целта си.

Значи трябваше да изкачи седем етажа. Прескочи предпазния парапет, хвана се за една от гредите, покатери се нагоре по нея, докато не се улови за следващата подпорна греда. За по-малко от половин минута стигна до следващото ниво. Оставаха още шест. Следващият етаж му отне същото време за преодоляване, но на гретия се забави повече - тялото му започваше да се изморява. Не от катеренето идваше затруднението, а от усилията да се за­държи за гладката стомана. Само хватьт на ръцете и краката му го предпазваше от едно доста продължително падане.

Останаха му още три етажа. Еди направи почивка, за да даде възможност на мускулите си да се отпуснат. Извади фенерчето от джоба си и го насочи нагоре. Видя вратите, които водеха до мезонета... около тях имаше допълнително окабеляване. Алар­ми. Решението му да отиде първо до машинното беше правилно.

Закатери се отново. Подпорна греда, изтласкване, притег­ляне с едната, а после и с другата ръка, застопоряване, вдига­не на крака, повторение на всичко. Болките в дланите му се завърнаха...

Отдолу се разнесе метално щрак и ехо от набираща скорост машина... кабелите се раздвижиха.

Асансьорът се изкачваше.

По дяволите! Чейс погледна надолу и видя как малките светлинки изчезваха една след друга, когато кабината ги подмина­ваше. Намираше се някъде на двайсет етажа под него - и наби­раше скорост.

Мъжът беше на средата между нивата. Нямаше как да се из­катери до следващия етаж, преди машината да го достигне, а ако се опиташе да се върне, най-малката грешка можеше да му коства живота.

Нямаше избор. Плъзна се на една страна, пусна се, падна...

Прелетя близо два метра и половина и се хвана за тясна стоманена греда. Използва краката си, за да поемат удара, но въпреки това беше разтърсен от невероятна болка в стъпалата, коленете и хълбоците. За миг се залюля, но бързо се хвана за подпората, завъртя се и се оттласна обратно към стената...

Единият му крак се подхлъзна.

Обзе го страх. Задращи с нокти по металната рамка, пръсти­те му отчаяно търсеха нещо по гладката стомана, за което да се хванат...

Накрая намериха вдлъбнатина, направена от удар на друга греда по време на строителството на шахтата. Намести пръс­тите си там, това се оказа достатъчно, за да възстанови балан­са си.

Вече и двата му крака бяха на гредата, но кабината се нами­раше само два етажа по-долу от него и наближаваше...

Еди се изпъна и доколкото му беше възможно, притисна тя­лото си в стената, точно когато асансьорът се изравни с него. Мъжът прибра корема си и задържа дъх, главата му беше из­върната на една страна. Намираше се толкова близо до каби­ната, че копчетата му изтракаха в нея. Всичко свърши за миг, машината спря на четиресет и деветия етаж. Тракащите кабели замлъкнаха.

Чейс въздъхна от облекчение и едновременно с това се ядо­са. Кабината беше блокирала пътя му. Единственото, което мо­жеше да стори, беше да чака и да се надява, че онзи, който се бе качил с нея, не е нощна смяна.

За щастие, измина само половин минута, преди да се чуе ново щрак, което го предупреди, че асансьорът се готви да тръгне отново. Еди се притисна в стената и потрепери, когато каби­ната премина бързо край него - този път в действителност му откъсна едно копче. Можеше да е много по-зле: да му изтръгне зърното на гърдата или един по-важен израстък в долната част на тялото му. Не му се мислеше. Изчака асансьора да се оттегли на безопасно разстояние и продължи своето катерене.

Петдесети етаж, кратка почивка... насочи се към върха.

Застана до вратите и ги освети с фенерчето си. Не видя ни­какви аларми. Имаше заключващ лост, който дръпна надолу. Механизмът изтрака и едната врата се отвори едва. Еди навря ръцете си в пролуката и раздалечи двете крила на асансьора.

Също както сервизното отделение, и най-горният етаж на небостъргача беше слабо осветен, но Чейс виждаше добре. Подобно на много други високи сгради, това ниво беше предназ­начено за обикновените, но изключително важни функции като климатизация и осигуряването на вода за по-долните етажи. Мъжът навлезе още по-навътре в лабиринта от жужащи маши­нарии, като осветяваше с фенерчето си различни части на по­мещението. Търсеше някакъв проход, който да води до междуе­тажното пространство на машинното и мезонета...

Близо до климатичната инсталация намери капак в пода. От­вори го и насочи лъча на фенерчето си във вътрешността му.

Там беше тясно и прашно, близо шейсет сантиметра високо. Виждаха се безброй змиевидни вентилационни маркучи, които обслужваха мезонета. Истинска теснина, но Еди беше влизал в доста „по-стегнати“ места. Плъзна се през отвора в пода и запълзя към най-близката вентилационна шахта.

Оказа се, че тя е прекалено малка, за да успее да мине през нея, но един бърз оглед с фенерчето му разкри няколко дебе­ли маркуча наблизо - навярно обслужваха по-големи вентила­ционни системи. Последва един от тях, докато той не го отведе до решетка в пода. Точно това търсеше! Трябваше само да от­качи маркуча, след което да развие винтчетата или да изрита скарата и щеше да се озове в мезонета.

Чу гласове. Имаше някой в стаята под него. Трябваше да на­мери по-подходящо място, от което да проникне. Тъкмо щеше да продължи напред, когато осъзна, че хората долу говореха на английски. Обзе го любопитство и надникна през решетката. Намираше се над спартанска всекидневна, в която млад японец в скъп костюм говореше на някого.

- Това няма да е проблем - каза костюмарът. - Всички ра­ботим за една цел, така че няма нужда да се притесняваш за подробности.

- Благодарение на подробностите съм още жив - чу се друг глас.

Еди изтръпна и го обзе гняв; усети прилив на адреналин. Стайкс! Нямаше грешка, това беше премереният, арогантен глас на бившия офицер на САС.

Скарбър не го беше излъгала: врагът му бе тук, в този мо­мент. Почувства тежестта на оръжието в джоба си и без да се замисли, посегна към него. Един изстрел през решетката и онзи щеше да е мъртъв...

Чейс се насили да не го прави. Да, можеше да убие Стайкс, но все още не беше измислил по-пряк път за бягство от пълзе­нето във вентилационната шахта и спускането петдесет етажа надолу. Пък и беше задължен на Скарбър. Бившата агентка на ЦРУ бе изпълнила своята част от сделката, като му даде место­нахождението на Стайкс, така че той трябваше да стори същото и да се опита да унищожи статуетките.

Премести се така, че да види целта си. Александър седеше безгрижно в кожен фотьойл, на малка масичка пред него имаше чаша с уиски. Еди познаваше добре надменното му, самодоволно изражение... Йоркширецът изпитваше частично удовлетво­рение от факта, че аристократичните черти на копелето бяха загрозени - от челото през русата му коса преминаваше дълбок белег от куршум.

Стайкс се беше настанил удобно, навярно смяташе да поос­тане. Това беше добре за Чейс, даваше му достатъчно време да намери статуетките, преди да изчисти някои стари сметки.

Еди запълзя отново напред, търсеше друга вентилационна...

- Доктор Уайлд е с Такаши сан в момента - чу се гласът на японеца.

Какво? - едва не извика Чейс от изненада, но бързо съумя да си прехапе езика. Нима Нина беше тук? Обзе го копнеж да я види... но и безпокойство. Какво търсеше съпругата му тук, за­едно със Стайкс? Наведе се по-близо до решетката, за да може да чува по-добре.

- Съвсем скоро тя ще съедини статуетките - продължи мъ­жът. - Тогава ще станем свидетели на истинската им сила... и планът ни ще влезе в действие.

- Отне ви прекалено много време - възрази Стайкс. - Дадох фигурите на Групата преди три месеца.

- Търсихме алтернативи.

- Знаехте, че доктор Уайлд може да накара статуетките да работят, но въпреки това се втурнахте да търсите някой друг със същите способности. Казах ви, че тя е най-добрият избор и няма да устои на шанса да научи нещо повече за тях. Те са я обсебили - готова е на всичко. Работата винаги е била на първо място за нея.

Другият мъж кимна.

- В такъв случай тя е от изключителна важност за Групата.

Стайкс отпи от питието си.

- Само ако статуетките наистина вършат онова, което пред­полагаме.

- Скоро ще разберем. Такаши сан ще се види с теб после. Междувременно трябва да се връщам при него. - Мъжът се поклони и напусна стаята. Александър отпи още една глътка от питието си, след което със сардонично изражение на лицето се изправи и излезе от полезрение.

Еди не помръдваше, но за сметка на това умът му препус­каше. Нина работеше с новите работодатели на Стайкс. Не можеше да повярва. Колкото и да не искаше да си го признае, съпругата му наистина беше обсебена от работата си. В мина­лото често имаха проблеми заради тази нейна отдаденост. Но дори това не беше достатъчно оправдание, за да се захване със Стайкс. Просто не беше възможно.

Или беше?

И в двата случая трябваше да я намери.

Продължи да търси по-добро място, от което да проникне в мезонета.

8

Такаши отвори витрината.

- Заповядайте, доктор Уайлд. Нека разберем дали ле­гендата е вярна. Моля, вземете ги.

Нина усети, че сърцето ѝ галопира в гърдите. Знаеше какво да очаква от статуетките поотделно, но какво щеше да се случи, когато ги съедини, можеше само да гадае.

След миг това щеше да се промени. Щеше да разбере.

Уайлд протегна ръка и колебливо взе фигурата, която беше намерила в Пирамидата на Озирис. Тя засвети ярко.

Такаши не изглеждаше изненадан от този факт, но наблюда­ваше с огромен интерес случващото се.

- Както вече ви разказах, през целия си живот съм бил зав­ладян от мистерии като фъншуй - обясни той. - Небостъргачът беше построен върху пресечна точка на драконови линии. Подобно място притежава огромна сила. Но вие знаете този факт.

Нина разгледа внимателно статуетката. Повърхността ѝ беше обвита от трептяща светлина, която беше най-ярка от страната, обърната към нейните компаньонки. Създаваше се впечатление за лъч, благодарение на който онзи, който използваше фигу­рата - такъв като нея, чието биоелектрично поле позволяваше на тялото да канализира различни видове енергия - можеше да намери останалите.

Сега, когато най-накрая бяха заедно... тайната им щеше да бъде разкрита.

Нина взе статуетката на Такаши. Тя също засия. Доближи я до другата - рамо о рамо - и те се съединиха. Светлината стана по-интензивна, лъчите на двете фигури се сляха и посочиха към последната. Жената прегърна сглобката и посегна към нея...

Третата фигура също засвети: фактът, че беше разделена на две части, не намаляваше мистериозните ѝ качества. Нина се раз­вълнува, нямаше търпение да довърши триптиха; през нея като че ли премина електрическа възбуда от предстоящото откритие.

Буквално беше електрическа, осъзна Уайлд. Усещаше сла­бо гъделичкане по дланите и тялото си, все едно ток с ниско напрежение преминаваше през тях. Чувството не беше нито болезнено, нито неприятно, но бе сигурен знак за нещо неве­роятно.

Нина погледна към Такаши. Мъжът се беше вторачил прех­ласнато в светещите каменни фигури. Прошепна нещо на япон­ски, толкова бе погълнат от случващото се, че беше забравил, че гостенката му не говори езика.

- Съединете ги - нареди той. - Трябва да видя!

Уайлд се чувстваше по същия начин като него. Внимателно взе разделената на две статуетка в ръката си и я доближи до другите, само след миг трите щяха да са отново свързани в едно от векове насам...

Докоснаха се.

Нина беше запратена в друг свят.

Ефектът беше мимолетен, защото заради шока от преживя­ването тя прекъсна връзката между статуетките... но за смет­ка на това беше поразителен. За миг Уайлд бе почувствала как умът ѝ напуска своя телесен затвор. Не беше просто бягство от тялото, а експанзия, простиране из стаята, надолу по цялата сграда, целия град и земята под него.

Някак си бе почувствала... живота.

Усещаше присъствието на Такаши на няколко сантиметра от себе си, както и на други, отдалечени от нея, които се намираха горе, наоколо, долу. Не чувстваше само човешките същества, но и птичките, които почиваха върху машинариите на покрива на небостъргача, растенията в офиса на Такаши, насекомите и плъховете в техните скривалища в сградата, ливадите около не­бостъргача - а и отвъд тях, всичкия кипящ живот в Токио. Нина беше нишката, която обединяваше всяка една твар в необясним съюз, в странно единство.

Имаше и едно друго чувство, също толкова непонятно, което тревожеше душата ѝ. То се намираше надалеч, но също беше част от нея... част от цялото. Можеше да го усети със сетивата си...

Изведнъж всичко изчезна, съзнанието ѝ се върна към реал­ността, шокът я погълна. Инстинктивно потърси опора във вит­рината и изпусна статуетките...

Те не паднаха.

Някога фигурите спираха да светят веднага щом Нина от­дръпнеше ръката си от тях. Сега обаче продължиха да сияят... както и да левитират във въздуха. Бавно започнаха да се отде­лят една от друга. Домакинът и гостенката наблюдаваха внима­телно случващото се, жената с изумление, а магнатът с...

Облекчение?

Светлината бързо се стопи. Фигурите тръгнаха да падат на пода - първо се движеха като в забавен каданс, после ускориха...

Със сподавен писък Нина хвана двете от тях, Такаши се втурна напред, за да улови последната. Жената се подпря на витрината, беше останала без дъх. Двойката статуетки в ръцете ѝ пак засияха, но не така, както преди малко.

- Какво, по дяволите, се случи? - учуди се Уайлд, едва успя­ваше да си поеме въздух.

Коджима връхлетя в стаята и се запъти към шефа си, но Та­каши бързо му направи знак, че не е сега моментът, и върна цялото си внимание върху Нина.

- Усетихте го, нали? - попита я нетърпеливо той. - Кажете ми! Какво почувствахте?

- Не знам - отвърна жената, беше объркана. - Това... Ня­мам представа как да го опиша, просто... беше съкрушително. Статуетките... те се носеха във въздуха! Как въобще е въз- можно това?

- Диамагнетизъм - обясни ѝ Такаши.

Нина премига.

- Какво?

Магнатът изглеждаше доста спокоен, предвид случилото се току-що.

- Що за чудо е това? Аз съм археолог, а не физик.

Коджима ѝ предложи кратко обяснение:

- Върху всички вещества в природата може да се въздейства с помощта на магнитни полета, дори на онези, които смятаме, че не се поддават на тях. Един влак може да бъде левитиран с магнити - но с достатъчно сила се създават условия за левитиране на животно, дори и човешко същество. Диамагнетизмът е името на това свойство.

- Вие заредихте статуетките със земна енергия – продължи Такаши. - За няколко секунди те задържаха този заряд - и летяха върху енергийните полета на самата планета. Ефект, който очаквахме. Но... - призна той - ... да го видя с очите си, беше... изумително. - Погледна към фигурата, която стискаше в ръцете си.

- Чакайте малко, предвидили сте, че това ще се случи? - по­мита Нина. Смайването ѝ бързо биваше изместено от усеща­нето, че е била изиграна: явно Такаши знаеше много повече, отколкото казваше.

Мъжът наведе глава.

- Извинете, доктор Уайлд. Имахме определени очаквания, но наистина нямахме представа какво ще се случи, когато съе­дините статуетките.

- Казвате „ние“ - подхвана го Нина. - Кой друг знае за това?

Магнатът се направи, че не е чул въпроса ѝ.

- Какво почувствахте, докато държахте фигурите в ръце?

- Първо вие ми отговорете.

Домакинът се ядоса, че някой си е позволил да го предизвика в собствения му дом, но бързо възвърна самообладанието си.

- Член съм на... група, която вярва, че земната енергия е ключът към бъдещето на света. Търсим начин да впрегнем не­изчерпаемата ѝ сила в полза на човечеството и да я задържим далеч от онези, които биха злоупотребили с нея. Хора като Джак Мичъл.

Мичъл - човек, когото смятаха за приятел, преди да се пре­върне в предател. Мъжът беше използвал АСН за лични цели - бе конструирал опустошително оръжие, захранвано от самата планета. Нина усети внезапна фантомна болка в десния си крак, където копелето я беше простреляло, за да я накара да стори абсолютно същото нещо, за което Такаши току-що я бе изманипулирал - да канализира земна енергия. Жената присви подоз­рително очи.

- Откъде знаете за него?

- Имаме достъп до всякаква информация, от целия свят. Не представляваме само една нация - вие бихте казали, че сме над политиката. Целта ни е проста - мир, стабилност, край на всички конфликти. С ваша помощ можем да постигнем този идеал.

- Моите адмирации. Доколкото си спомням обаче, Мичъл също твърдеше, че е изпълнен с благородни намерения.

- Мога само да ви помоля за вашето доверие, доктор Уайлд. С времето ще ви докажем нашите добри помисли. А сега, след като отговорих на въпроса ви, моля да сторите същото. Когато свързахте статуетките, имахте някакво... преживяване. Много искам да разбера какво почувствахте.

Нина нямаше желание да разкрие истината. Смяташе, че е станала част от една доста по-мащабна игра, но нямаше никаква идея за коя страна - ако въобще такива имаше - трябва да се състезава. Едно беше сигурно, Такаши знаеше много повече за фигурите, отколкото тя, така че, ако му дадеше нова информа­ция, навярно той щеше да ѝ отвърне със същото.

- Трудно е за обяснение - започна Уайлд. - Почувствах... не знам как да го кажа, почувствах се свързана.

- С какво?

- С всичко. С целия живот на планетата може би. - Нина се опита да си припомни усещането, но голяма част от него вече я нямаше, също като сън, от който помниш само определени откъси. - Имаше и нещо друго, някакво чувство, все едно... все едно... Думите ѝ убягваха.

Такаши ѝ помогна.

- Все едно нещо ви призовава?

- Да, точно така! - Жената го погледна с изненадан поглед. - Откъде знаете?

- Както ви споменах, имаме достъп до всякаква информация.

- Някой вече е преживял това, нали? Кой?

- Личност от далечното минало. Но... - побърза да добави мъжът, преди да са последвали нови въпроси - ...има нещо, кое­то навярно не сте успели да видите. Когато свързахте статует­ките, сиянието им се промени. Преди сочеха една към друга, но за секунда лъчът се премести към...

Магнатът посочи с пръст в стаята и даде заповед на японски на Коджима, който извади мобилния си телефон и пусна някак­во приложение. - Нина видя, че е компас.

- Около двеста и шейсет градуса западна дължина - съобщи младият мъж.

Такаши кимна.

- От там ли почувствахте призива?

- Да... Или поне така мисля. - Уайлд потърка челото си. - Не съм сигурна. Всичко се случи толкова бързо и вече избледнява.

- Имате възможност да повторите. - Индустриалецът дър­жеше едната фигура, все едно беше някакво божество. - Доктор Уайлд, бихте ли съединили отново трите статуетки?

Нина се подвоуми. Не беше почувствала никаква опасност по време на невероятното си преживяване, даже напротив, пък и вроденото ѝ научно любопитство я изгаряше от желание да научи повече. От друга страна, въпреки милите думи на Така­ши, той трябваше да докаже добрите си намерения с действия. Истинската му цел можеше да е доста близка до тази на Мичъл. Въпреки всичко... налагаше се да разбере. Същата онази част от душата ѝ, която я беше тласнала към Атлантида и всич­ки други нейни открития, бе поела контрола над нея и искаше отговори. Макар да не знаеше къде ще я отведе този път, тя трябваше да тръгне по него.

Независимо каква щеше да е цената.

- Добре - отговори накрая Нина. - Ще го направя. Този път бъдете готови да хванете мен и статуетките, става ли?

- Ще бъдем много внимателни - обеща ѝ Такаши и се усмих­на. - Готова ли сте?

Уайлд си пое дълбоко въздух.

- Няма по-добро време от веднага.

Магнатът ѝ подаде третата фигура. Жената съедини другите две и посегна за...

От съседната стая се разнесе оглушителен метален трясък, последван от тупването на нещо тежко върху покрития с дебел килим под. Нина, Такаши и Коджима се стреснаха и забравиха на мига за статуетките. Неканеният гост влезе в помещението.

- К’во ста’а - рече той.

- Еди? - ококори се Уайлд. За нея срещата беше по-невероятна и от пътешествието на разума ѝ отпреди малко. - Какво... Как... Ти...? - бе всичко, което съумя да каже.

Ръката на Коджима се стрелна към сакото му, но Еди насочи своя макаров към него.

- Не прави нищо тъпо, друже. Просто си кротувай. Ти и всички останали - нареди англичанинът и премести дулото към Такаши. - Ти също, Нина.

Грубият му тон я накара да потръпне.

- Какво правиш, Еди?

- Ти какво правиш? - отвърна на въпроса ѝ с въпрос мъ­жът. - Три месеца преследвам Стайкс, а накрая се оказва, че той е точно тук с теб!

- Стайкс? За какво говориш? Не бих...

Магнатът заговори спокойно, но предизвикателно на япон­ски. Коджима преведе:

- Такаши сан се извинява, че прекъсва личния ви разговор, но силно желае да разбере какво търсите тук.

- О, ще разбере - отвърна Еди и кимна към фигурите. - Дой­дох заради тях - или поне те са една от причините.

Коджима предаде думите на Чейс на шефа си, след което преведе отговора:

- Такаши сан съжалява да ви съобщи, че няма да допусне да вземете статуетките, а ако го сторите, последствията за вас ще бъдат тежки.

- Кажи му, че той няма думата - отвърна Чейс и насочи оръ­жието си към стареца. Секретарят започна да превежда.

- О, я зарежи тая работа - прекъсна го Нина. - Той говори перфектно английски!

Такаши въздъхна.

- Опитвах се да спечеля малко време, доктор Уайлд.

- Е, времето ви свърши - каза Еди. - Първо искам да ми дадете фигурите. После ме заведете при Стайкс. Той е другата причина да съм тук - ще убия това копеле.

- Стайкс наистина ли е тук? - учуди се Нина.

Чейс я изгледа изненадан.

- Не знаеше ли?

- Разбира се, че не! Това копеле ме измъчва - да не си мис­лиш, че щях да дойда, ако знаех, че и той е тук? - Жената пог­ледна към пистолета. - Насочил си оръжието си в мен? Боже, Еди! Не мога да повярвам, че дори си си помислил, че съм се обърнала срещу теб?

Засрамен, Чейс свали оръжието едва...

Това беше достатъчно за Такаши да рискува с ход. С кока­лестия си пръст натисна циферблата на часовника си.

Разнесе се вой на аларма. Еди насочи отново оръжието си в магната, който, въпреки непреклонното си до момента поведе­ние, потрепна.

- Много тъпа постъпка от твоя страна - изръмжа Чейс и на­прави знак на триото да излезе от трезора. - Добре, старо куче сан, води ни. Дръжте ръцете си така, че да ги виждам. Всички. Съжалявам, Нина - добави англичанинът, - но трябва да се из­мъкна от тук.

- Защо правиш всичко това? - попита съпругата му, докато вървяха към изхода. - Защо искаш статуетките?

- На мен не ми трябват - и бездруго вече причиниха прека­лено много вреди. Но други хора желаят да ги видят унищоже­ни, което ме устройва перфектно.

Такаши изгледа Еди с пресметлив поглед.

- Кои са тези хора?

- Нямам представа - сигурно някои, които много мразят пурпурно.

- Не знаеш кой те е изпратил тук и защо?

- Интересуваше ме как да намеря Стайкс - те ми казаха, така че убийството на това копеле е единственото, което е от значе­ние за мен. Така че, мърдайте. Минете през...

Чу се шум от галерията отвън, като че ли отникъде се по­явиха фигури в тъмни одежди и с оръжия в ръце. Обградиха Такаши и Коджима и се вторачиха в Чейс с дръпнатите си очи.

Четиримата бяха облечени от глава до пети в тъмносиньо, лицата им бяха закрити от балаклави. Всеки от тях разполага­ше с различно оръжие: катана, традиционния извит японски меч; дълга черна тояга бо, покрита с ивици метал; нунчаку - две тежки дървени ръкохватки, свързани помежду си с лъскава сто­манена верига, и кусаригама - грозен сърп, от чиято дръжка висеше верига с топка в края ѝ. Приносителят на последното въртеше с една ръка тежестта, която свистеше заплашително с всяко едно завъртане.

Еди едва не се изсмя. Посочи с оръжието си всеки един от тях.

- Нека позная - Леонардо, Микеланджело, Донатело и Рафаело? - Обърна се към Такаши: - Ще се пукна от смях, охрани­телите ти са някакви си шибани нинджи? Майтапиш се, нали?

- Ще се уверите, че майтапът е за ваша сметка - обеща до­макинът. Кимна едва...

- Хай! Нинджата с катаната се втурна към нарушителя с учудваща бързина, острието му беше насочено към гърлото на...

- Чао! Еди го застреля. Нинджата се свлече на пода с дупка от куршум в гърдите и с особено изненадано изражение.

Чейс се обърна към останалите си опоненти, беше готов да ги излекува със същото лекарство, ако бяха достатъчно глупави да смятат, че мечът е по-добро оръжие от пистолета...

Донатело пусна във въздуха една от ръкохватките на нунчакуто, със свободната си ръка извади нещо от малък патрондаш. Проблесна стомана - Еди изрева от болка, когато хвърлената звезда се заби в горната част на ръката му.

Втори шурикен полетя към него и разкъса ръкава му, докато вдигаше пистолета си...

Нещо тежко удари ръката му, веригата се омота около рус­кото оръжие. Беше кусаригамата на Рафаело, нинджата полз­ваше оръжието си като метално ласо. Маскираният дръпна. Пистолетът се освободи от хватката на Еди и полетя навън в галерията. Останалите три нинджи влязоха в трезора.

Такаши се стрелна изключително бързо за възрастта си към изхода, докато крещеше заповеди на охранителите си. Коджима дръпна Нина, без да обръща внимание на възраженията ѝ.

- Еди! - провикна се тя, но секретарят буквално я вдигна от земята и побягна след шефа си.

Чейс се дръпна назад, докато Микеланджело замахваше и ръгаше с тоягата си. Единият метален край закачи предмишницата на англичанина и му донесе нова порция болка във вече ранената ръка. Той залитна към една от витрините. Стъклото се пропука и само след миг стана на парчета, когато топката на кусаригамата го удари... Еди беше успял да се дръпне от пътя ѝ в последния момент.

Мъжът с нунчакуто се насочи към единия край на помеще­нието, в опит да обгради жертвата. Чейс трябваше бързо да на­мери начин да отвърне на удара, иначе съвсем скоро щеше да бъде нападнат от три страни едновременно. Тези момчета няма­ха намерение да се държат като нинджите във филмите - да се бият един по един с противника си.

Последва нов удар с тоягата бо, този път тя намери гръд­ния кош на англичанина. Ужасяваща болка прониза ребрата му. Отстъпи назад... и се блъсна в самурайските доспехи, залитна и се стовари на пода в дрънчаща лавина от украсени метални части. Шурикенът, който още стърчеше от ръката му, се заби още по-навътре в мускула.

Микеланджело въртеше тоягата си с една ръка, а с другата бръкна в патрондаша си с намерението да изстреля още звезди по противника...

Красивият нагръдник от доспехите беше точно до Еди. Той го сграбчи и го приближи до тялото си, за да го ползва като щит. Един шурикен, предназначен за главата му, отскочи от него.

Нещо друго удари бронята... и я проби с трясък. Чейс пот­ръпна, когато подобното на сърп острие на кусаригамата спря на сантиметри от лицето му.

Рафаело издърпа веригата заедно с нанизания на нея наг­ръдник.

Пред Еди се отвори шанс за атака.

Англичанинът извади кървавия шурикен от ръката си и го метна. Звездата уцели нинджата в шията със звучно чат и от него потече тъмночервена струя. Маскираният падна на пода, гърчеше се и издаваше гърлени звуци.

Останалите двама нинджи си размениха бързи погледи, бяха подценили врага си. Чейс се изправи на крака. Всяко вдишване и издишване беше истинско изпитание, цялата му ръка бе в кръв. Забеляза пистолета си в другото помещение, но за да го достигне, трябваше да мине през въртящия тоягата си Микеланджело.

Донатело размяташе нунчакуто си и го прехвърляше от ръка на ръка, докато го приближаваше от другата страна.

Беше хванат в капан...

* * *

- Пусни ме! - викаше Нина и удряше с крака и лакти Коджима, който я влачеше към офиса на Такаши. - Той ми е съпруг! Ще говоря с него, ще разбера какво става!

Такаши не беше отворен към преговори. Вместо това извади метален куфар от един шкаф. Отвори го - вътре беше облицо­ван с дунапрен, в който бяха оформени три гнезда с точните форми на статуетките.

- Сложи ги тук! - нареди магнатът. Коджима, който все още държеше Нина, посегна и взе едната от фигурите от ръцете ѝ и я сложи в куфара. Шефът му направи същото със своята. - Док­тор Уайлд, статуетките трябва да бъдат защитени. Както и вие.

- Мисли му ти как ще се предпазиш! - изкрещя Нина и срита Коджима здраво в пищяла. Мъжът най-накрая я пусна и изскимтя. - Отзови своите... своите нинджи - изрече Нина и осъзна колко нелепи са думите ѝ. - Мога да накарам Еди...

Вратата се отвори. Жената очакваше да види съпруга си... вместо него в помещението влезе неговият смъртен враг.

Александър Стайкс.

Уайлд се отдръпна назад като котка, която се е изпречила на пътя на агресивно куче.

- Какво, по дяволите, търси той тук?

Магнатът също не изглеждаше доволен от срещата.

- Казах ти да чакаш, докато не приключим.

- Съжалявам - каза със саркастична усмивка Стайкс, - но алармата ми подсказа, че нещо не е наред. - Обърна се към Нина. - Удоволствие за мен е да те видя отново.

- За мен пък не е - изръмжа жената и каза на Такаши: - Това копеле се опита да ме убие!

- Причината той да е тук, е, че купих статуетките от него, нищо друго - обясни магнатът. Гласът му беше нервен, кое­то подсказа на Нина, че крие нещо или просто лъже. - Моля ви, доктор Уайлд, вие и фигурите трябва да бъдете защитени. - Мъжът посочи към статуетката в ръката ѝ. - Сложете я в куфа­ра. Ако се наложи ще използваме спасителната капсула, за да изведем безопасно тях и вас от сградата.

Жената погледна към кабината, в която се намираше сферата.

- Няма да прелетя петдесет етажа в това чудо.

- За ваше добро е - настоя Такаши. Коджима закуцука към нея и взе последната фигура от ръката ѝ, сложи я в куфара и го затвори.

- И сама мога да се оправям.

- Не се тревожете - намеси се Стайкс. - Аз ще се погрижа за нея.

Уайлд забеляза злите намерения на мъжа, скрити зад над­менната му самодоволна усмивка. И преди бе виждала тази физиономия, когато беше негова пленничка. Негова жертва дори - бе я измъчвал за информация със скорпионска отрова. Обзе я страх при спомена, тялото ѝ се изпълни с адреналин.

Борбата не беше вариант. Нямаше как да се сравнява със Стайкс.

Значи, ѝ оставаше...

Нина изблъска с рамо Коджима, грабна куфарчето и хукна през вратата.

- По дяволите! - изсъска Александър. Бръкна под сакото си и извади пистолет - никелиран „Джерико-941“. Втурна се след нея.

- Не! - заповяда Такаши и замръзна. - Махни това оръжие. Прекалено ценна е за Групата. Не трябва да бъде наранявана.

Англичанинът го изгледа със злобен поглед.

- Не трябва да бъде убита - поправи го Стайкс. - Което не е съвсем същото нещо. - Мъжът махна предпазителя на пис­толета си. - Не се безпокойте, господин Такаши. Аз съм много добър стрелец.

Преди магнатът да успее да му отговори, наемникът отвори вратата и се втурна след Нина.

* * *

Еди поглеждаше ту към единия, ту към другия нинджа; копе­летата се приближаваха към него. Донатело продължаваше да върти с плашеща лекота нунчакуто си и го принуждаваше да отстъпи... към тоягата на Микеланджело.

Чейс погледна към изхода и към пистолета си. Ако успее­ше да повали единия нинджа или поне да го разсее за секунда, можеше да мине покрай втория и да стигне до своя макаров. Търсеше най-подходящия момент... който още не беше настъпил. Противниците му трябваше да се приближат още, но не толкова, че да му нанесат фатален удар.

Нинджите предвидиха намеренията му. Размениха си по още един поглед и мълчаливо запристъпваха към него. Еди отстъпи назад. Независимо че нападателите бяха разбрали плана му, не му оставаше нищо друго, освен да се пробва.

Тоягата, макар и не толкова ефектна като нунчакуто, имаше по-голям шанс да го достигне. В такъв случай трябваше да се цели в Донатело. Нинджата продължаваше да пристъпва към него, но доста по-предпазливо. Още две крачки.

Още една...

Чейс се удари в нещо. Инстинктивно погледна назад и видя, че е витрина с меч.

Донатело се възползва от моментното му разсейване и се стрелна към него, нунчакуто полетя към лицето му. Еди вдигна ръце, за да се предпази, и лактите му бяха лошо ударени от дървените ръкохватки...

Тоягата полетя към англичанина като бейзболна бухалка, удари го в корема и го запрати отново към витрината. Тя се залюля и падна, стъклото се пръсна, когато мъжът се строполи отгоре му. Парчета от него се забиха в раменете му. Той се търкулна на една страна, за да се махне от острите късове, и видя как нунчакуто лети към главата му. Избегна го на милиметри, дървената ръкох­ватка се стовари до него и направи на прах друго парче стъкло.

Микеланджело вдигна тоягата си високо с намерение да строши главата на Чейс като диня...

Еди грабна Кусанаги и замахна с него. Разнесе се звук от удар на метал в дърво - едната страна на бо-то падна отрязана от свещения меч, чието острие бе остро дори след векове.

Нинджата нападна отново, независимо че тоягата му беше кастрирана с една трета от дължината си. Този път Чейс из­ползва меча не за отбрана, а като помощно средство да се из­прави на крака. Микеланджело се стрелна, но не успя да дос­тигне противника си. Пак атакува... англичанинът беше готов за него.

Еди плъзна меча с всичка сила към врата на нинджата.

Боят с остриета не беше едно от най-силните му качества, юмруците и огнестрелните оръжия бяха в основата на военна­та му подготовка. Ударът му уцели нинджата с тъпата част на меча.

Но и това беше достатъчно. Стоманата издаде мелодичен звук, когато срещна челюстта на маскирания. От устата му по­тече кръв, той се стовари върху друга витрина и разпиля нефри- тените статуетки, които се намираха в нея.

Чейс нямаше време да се радва на победата си. Другият нин­джа го нападна, въртеше нунчакуто си толкова бързо, че то се превръщаше в размазано петно. Една от ръкохватките удари меча, който йоркширецът беше вдигнал, готов да се отбранява. Донатело стрелна оръжието си отново и уви веригата му около древното острие. Дръпна рязко в опит да го изтръгне от ръцете на Еди.

Този път англичанинът държеше здраво. Насочи меча в ко­рема на нинджата.

Донатело беше прекалено бърз и избегна атаката. Чейс се блъсна в него, маскираният освободи нунчакуто си от острието със светкавично движение и направи опит да удуши врага си с веригата му...

Еди го удари в лицето с дръжката на Кусанаги.

Тъмносиният цвят на балаклавата на нинджата се напои с пурпурна кръв, потекла от устата и носа му. Дори и със затво­рени очи, маскираният се опита да атакува. Нунчакуто изсвистя във въздуха...

Не успя да уцели мишената си. Чейс залегна.

Сега беше ред на англичанина да напада - мъжът изрева и стрелна имперския меч с всичка сила, острието прониза нин­джата в стомаха и потъна до дръжката в него. Донатело изпъшка и промърмори нещо на японски, преди да се свлече по лице върху потрошената витрина на Кусанаги.

- Кауабанга²⁸¹, шибаняко - изграчи Еди. Челото му пулсираше от сблъсъка между него и носа на нинджата. Огледа се наоколо. Микеланджело беше жив, стоеше на четири крака и стискаше своята кастрирана тояга. Пътят към изхода беше чист, а писто­летът му го чакаше навън.

Втурна се да излиза. Последният маскиран запълзя към него, но Еди го подмина без проблем. Пистолетът му се беше призе­мил на три метра от вратата. Напусна трезора, наведе се да го вземе...

Нещо прелетя покрай него. Беше бо-то, заметнато като ко­пие - не по Чейс, а по руското оръжие. Тоягата намери целта си и я запрати през няколко отворени врати в едно съседно по­мещение.

Еди погледна към Микеланджело, онзи търсеше нещо по пода...

Катаната на Леонардо. Нинджата намери меча и го вдигна яростно - спусна се към противника си с боен вик.

- О, мамка му! - Еди също хукна, но към пистолета. Кога­то излезе от вентилационната шахта, вратите бяха затворени, но навярно нинджите ги бяха отворили. Когато мина през тях се озова в традиционна японска трапезария с редици от ниски маси и татамита²⁹², разположени в линия върху полирания дър­вен под.

Къде ли беше оръжието му? Бе се плъзнало по гладкото дър­во и навярно се намираше под някоя от масите.

Под коя обаче?

Еди обърна първата. Нямаше го там. Втората. Пак нищо. Чу тихите стъпки на нинджата, които бързо го доближаваха. Трета маса - нищо. Грабна следващата и я заметна към вратата. Ни­каква следа от пистолета. Маскираният разсече летящата маса надве с катаната.

Обърна поредната... и видя отблясъка на стомана.

Нинджата го нападна...

Чейс се хвърли към пистолета, хвана го и го извъртя към на­падателя си. Мечът проряза въздуха... англичанинът произведе два изстрела на сляпо... маскираният пое куршумите в гърдите си. Еди се отмести, за да избегне окървавения труп, върхът на катаната се заби в дървения под и остана да стърчи от него като надгробна плоча.

- Господи - изпъшка Чейс и бавно се изправи. - Шибани нинджи, като хлебарки са! - Огледа стаята, опитваше се да съ­бере мислите си. Имаше два изхода: единият водеше към гале­рията и трезора, другият към остъклен коридор. Не видя в коя посока беше поел Такаши, така че се довери на инстинкта си и тръгна по втория възможен курс.

В края на коридора, от лявата страна, се намираше лични­ят асансьор на магната, номераторът показваше, че в момента кабината е спряла на нивото на мезонета. Значи, Такаши не го беше използвал, така че оставаше другата опция - внушителни­те дъбови врати отсреща. Навярно това беше светая светих на индустриалеца?

Насочи се към тях, държеше пистолета си в бойна готовност.

* * *

Нина се озова в галерията, стискаше куфара в ръцете си.

- Еди? - провикна се тя несигурно, не знаеше дали съпругът ѝ е жив.

Намери труповете на нинджите и за огромно нейно облекче­ние той не беше сред тях.

Мина през вратите, които водеха до вестибюла на офиса на Такаши. През прозореца се разкри гледка към Токио - сияещо море от светлини под сумрачно зимно небе. Огледа се. Асан­сьорът се намираше отляво, отдясно беше...

- Еди! - повика го отново и хукна след него. Съпругът ѝ се спря, обърна се, видя я...

И насочи оръжието си към нея.

9

Нина замръзна на място, беше шокирана... и изплашена. Лицето на Еди бе погълнато от чиста омраза.

- Какво пра... Устата ѝ пресъхна.

Жената осъзна, че съпругът ѝ не гледа към нея, а към нещо зад нея.

- Нина, залегни! - изръмжа той.

Тя се раздвижи. Стайкс се появи от трапезарията с насочен в нея пистолет. Уайлд се оказа точно между двамата мъже и възможността им за стрелба. Пат.

- Отмести се - нареди ѝ Александър. - Знаех, че ще се поя­виш, рано или късно, Чейс. Станало ти е навик. - Устата му се разкриви в грозна усмивка. - Навик, който ще изкореня.

- Нина, залегни! - повтори Еди. - Преследвам това копеле от три месеца. Този път няма да се измъкне.

- Защо не стреляш, Чейс? - присмя му се Стайкс. - Така като гледам, май имаш семейни проблеми - ще си спестиш разходите по развода.

Еди стисна гневно челюстта си, обмисляше вариант да из­лезе на чиста позиция и да изненада противника си... и тогава осъзна нещо странно. Защо Стайкс не стреляше?

Нина тръгна напред.

- Спри! - заповяда ѝ Чейс. - Стой мирно.

- Еди, какво правиш?- нервно попита жената, като хвърли бързи погледи към насочените в нея оръжия.

Съпругът ѝ не отделяше очи от Стайкс, който започваше да се изнервя. Поради някаква причина той не можеше да рискува да застреля жена му, дори това да му костваше възможността да убие врага си.

Чейс се усмихна, като по този начин обърка съпругата си и разгневи още повече Александър.

- Нина, ела тук. Довери ми се - добави той, след като я видя, че се двоуми.

- Не знам дали си забелязал, но човекът, който мрази и два­ма ни в червата, е насочил оръжие към мен - отбеляза Уайлд.

- Няма да те застреля. Не може да те застреля. Трябваш му жива. Ела.

- Има разлика между жива и ранена - каза Стайкс, когато жената пристъпи напред.

- Искрено се надявах да не каже това - сви се Нина.

- Ако те рани и паднеш, ще го убия - обеща ѝ Еди. - И в двата случая той губи.

- Каква ми е на мен ползата от цялата работа! - Уайлд вър­веше бавно към съпруга си.

От далечния край на коридора се чу тих звук. Асансьорът слизаше надолу.

- Охраната на Такаши - обясни Стайкс, арогантността се беше завърнала в тона му. - Не можеш да се измъкнеш, Чейс. Знаеш ли какво, просто хвърли оръжието си и ще те убия бързо. Един куршум, право в черепа. Заради старите времена.

- Какво ще кажеш аз да ти пусна един куршум право в зад­ника, а? Заради старите времена. - Еди знаеше, че Александър е прав - времето му изтичаше, всеки момент охранителите щяха да са тук. Трябваше да се измъкне от задънената улица, в която беше попаднал.

Коридорът се озари от ярка светлина.

Идваше отвън.

Чейс изтръпна, когато прожекторът на приближаващ хели­коптер освети мезонета. Хвърли изпепеляващ поглед на Стайкс, но наемникът беше също толкова изненадан, колкото и...

Прозорците започнаха да се сипят на парчета, когато маши­ната откри огън.

Нина изпищя и побягна към Еди, той я събори на земята и легна върху нея, за да я предпази от сипещите се стъкла и изстрели. Александър също залегна. Куршумите попиляваха дървените плоскости и стената, която се превръщаше в летящи парчета гипсокартон.

Стрелбата спря. Чейс погледна по посока на хеликоптера - машината летеше на петдесетина метра от небостъргача. Свет­лината от прожектора му пречеше да определи на кого принад­лежи, но видя, че е черен и че от едната му страна се поддава картечница.

Летателният апарат се насочи челно към сградата. Разпола­гаше и с друго оръжие...

Еди натисна Нина към пода, когато от хеликоптера се понесе огнена мълния. Ракетата удари сградата един етаж по-надолу и експлодира; прозорците, които преди малко бяха останали здрави, станаха на парчета. Върху главите на двойката и Стайкс се посипаха прах и отломки от тавана.

Жената изпищя, когато втора ракета се вряза над тях и подът затрепери като каса на барабан.

- Мамка му! Кои са тези?

- Щом стрелят по нас, значи, са лоши! - отвърна ѝ Еди и из­търси парчетата гипс от главата си. Тук бяха прекалено открити за огъня; ако стигнеха до централното ядро, щяха да бъдат по-защитени. Но това означаваше да изминат цялата дължина на коридора - щяха да са лесна мишена за...

Подът се разтресе отново. Този път не от експлозия, а от мощен, застрашителен тътен на метал и бетон. Хеликоптерът бързо се оттегли. Звукът ставаше все по-силен, беше придру­жен от стоновете и стъргането на огъващи се подпори...

Нина изпадна в ужас, когато осъзна какъв е източникът на всичко.

- О, мамка му! Давай, Еди, давай!

Една от вятърните турбини рухна като изтръгната секвоя, разсече тавана и отвори голяма пукнатина в небостъргача, огромната ѝ стоманена кула пореше етаж след етаж, докато на­края не се спря в множеството сплетени останки.

Опасността не беше преминала. Нина и Еди осъзнаха, че се плъзгат към разширяваща се дупка в пода, чиито подпори про­падаха. Опитаха се да се задържат за полираното дърво...

Разнесе се силен шум от поредното пропукване - дървеният под се надигна от едната страна, а в другата потъна. Нина се хвана за ръба, а Еди увисна на краката ѝ.

Жената продължаваше да държи куфарчето в другата си ръка.

- Разкарай това шибано чудо, преди да паднем и двамата! - нареди съпругът ѝ.

- Забрави! - След всичко, което изживя, просто нямаше на­чин да се откаже от статуетките точно сега. Вместо това хвърли куфара обратно на наклонения под, в ъгъла до вратите. В нача­лото ѝ се стори, че ще се плъзне обратно... но той се закрепи за една надигната дъска.

С освободената си ръка Нина потърси опора, за която да се хване.

- Просто се дръж - нареди ѝ Еди, прибра пистолета в сакото си и започна да се набира по тялото ѝ.

- Не се бях сетила!

Чейс преглътна саркастичния си отговор, най-важното сега беше да оцелеят. Ботушите му търсеха опора, успя да се пока­тери достатъчно, за да се хване за дъската.

- Стана! - пусна Нина и се опита да вкара крака си в една пукнатина. Тя не го издържа, така че започна да опипва внима­телно.

Прожекторът на хеликоптера освети офиса на Такаши. Стайкс беше...

Бившият му командир се намираше от другата страна на ямата и се опитваше да се върне на нивото на етажа. Стори го, изтупа праха от себе си и се обърна назад. Погледът му срещна този на Еди. За миг се намръщи, но после се ухили доволно и посегна за оръжието си...

Него обаче го нямаше на мястото му. Обзе го неистов гняв, когато осъзна, че го е изпуснал долу в ямата. Единственото, с което можеше да застреля Чейс, беше заплашителната си фи­зиономия... стори го, обърна се и хукна към асансьора. Там го посрещна премигващият надпис „Не работи“ - машините бяха програмирани да се изключват, когато бъде задействана алар­мата за пожар. Стайкс стигна до ъгъла и се изгуби от поглед, беше се насочил към аварийното стълбище.

Еди се прокле за това, че не бе успял да убие врага си, и се покатери при Нина на наклонения под. Размениха си облекчени погледи, които бързо изчезнаха, когато се понесоха нови из­стрели от картечницата.

* * *

Коджима безуспешно се опитваше да убеди Такаши да влезе в спасителната капсула.

- Трябва да се измъкнете! - изрече секретарят, когато про­низващата светлина от хеликоптера премина през прозорците на офиса.

Магнатът се опъваше и крещеше в мобилния си телефон:

- Двеста и шейсет градуса на запад! Чухте ли? Двеста и шей­сет градуса! - Мъжът получи потвърждение и се обърна към Коджима: - Статуетките и доктор Уайлд трябва да бъдат спасе­ни! Планът е по-важен от всеки член на Групата. Намери ги и ги изведи в безопасност!

- Не, Такаши сан! Вие трябва да...

Картечницата избълва огън. Прозорците станаха на парчета, а бурята от куршуми превърна индустриалеца и секретаря му в кървави пихтии.

* * *

Еди погледна притеснен дъбовите врати.

- Май не искаме да ходим там. - Хеликоптерът тръгна да заобикаля сградата.

Търсеше други мишени.

- Не мисля, че разполагаме с изобилие от варианти - каза му Нина. Имаше още една единична врата от тяхната страна на ямата, но за да я достигнат, се налагаше да се спуснат по опасното нанадолнище, преди да отскочат към гредата, останала от пода. Жената си взе куфарчето. - Дръж ме за ръката, докато скоча отсреща.

- За бога, просто остави това чудо, става ли? - Еди се нам­ръщи. - Чакай, какво има в него? Да не са шибаните статуетки?

- Да, и след всичките неприятности, които преживях заради тях, няма да ги зарежа точно сега - възпротиви се съпругата му.

- След всичките неприятности, които причиниха, светът ще е едно по-добро място без тях - контрира я Чейс. - Дай ги тук.

- Не, Еди - настоя Нина и стисна по-здраво дръжката на куфарчето. - Нямам време да ти обяснявам сега, но фигурите са част от нещо голямо - нещо удивително. Трябва да разбера какво е то.

Съпругът ѝ поклати глава.

- Не, ти...

- Преди малко ме помоли да ти се доверя - прекъсна го же­ната. - Сега ти ми се довери. Моля те, Еди. Много е важно.

- Да го вземат мътните, добре - съгласи се най-накрая мъ­жът. - Обещавам да не ги чупя. А сега да се раздвижим, става ли? Ако хеликоптерът се върне...

- Тръгвам, тръгвам, - Нина протегна свободната си ръка към неговата и двамата заслизаха по наклона. Чейс я държе­ше и надничаше надолу, доколкото му беше възможно. Жената стигна до счупената греда, пое си дълбоко въздух и залюля ку­фара. - Така, и едно, и две, и три!

Еди я пусна и тя скочи в същия момент, в който метални­ят предмет достигна най-високата си точка, което ѝ помогна да се изтласка към малкото островче от пода. Приземи се и започна да мята с ръце, за да запази равновесие, направи нов скок и премина през отворената врата. Помещението, в което се озова, беше всекидневна, оскъдно обзаведена. Зад нея Чейс също скочи към останките от гредата и след това в стаята.

- Добре, а сега какво? - попита Нина.

- Ще се опитаме да намерим начин да се измъкнем. - Еди осъзна, че това е помещението, в което беше видял Стайкс по-рано; можеха да използват маршрута през вентилационната шахта като път за бягство, но за съжаление, той щеше да им отнеме много време, а те не разполагаха с такова. Видяха, че срещу тях се намира още една врата. - Знаеш ли накъде води?

- Не, но Такаши ме разведе покрай стаите от другата страна на сградата - спомни си Уайлд. - Ако продължим покрай трезора, има вероятност да излезем на стълбите.

- Сигурно там ще се натъкнем на неприятности, но е по-добре, отколкото да стоим заклещени тук. - Еди извади пистолета си и отиде до вратата. От другата страна имаше конферентна зала с много врати. Тази, която се стори най-подходяща на мъжа, се намираше на срещуположната стена. - Да вървим - извика на Нина и прекоси стаята. Съпругата му го последва, държеше куфара в ръка.

Чейс отвори едва вратата и надникна. Пред погледа му се разкри дзен градината. През прозореца се виждаха заостреният връх на друга вятър на турбина и светлините на Токио.

- Чисто е - каза мъжът. - Сега накъде?

- Онази врата - посочи надясно Нина. Запътиха се към нея...

Бяха заслепени от прожектора на хеликоптера, който летеше отвън.

Двамата залегнаха на пода, когато машината откри огън.

През пръскащите се на кристални парченца прозорци нахлу вя­тър, дърветата ставаха на трески под смазващата атака.

- Мамка му, мамка му, мамка му! - ругаеше Уайлд, скрита зад един голям камък. - Защо всеки хеликоптер се опитва да ме убие?

Стрелбата секна. Еди надникна иззад своята скала и видя точно онова, от което се страхуваше - машината се обръщаше, за да изстреля ракета.

- Залегни! - изкрещя мъжът, побегна към прозорците и от­кри огън със своя макаров. Стрелецът в хеликоптера се прикри в кабината, когато куршумът издрънча във фюзелажа, за съжа­ление, летателният апарат беше на стотина метра от сградата, а руското оръжие бе предназначено за доста по-близки разстоя­ния - не беше ефективно при подобни бойни действия.

Носът на хеликоптера се обърна към небостъргача, светли­ната от прожектора заслепи Еди. Едва виждаше машината, камо ли пилота ѝ.

Но имаше нещо наблизо, което можеше да види... и да уцели...

Насочи пистолета си и изпразни пълнителя му в главината на вятърната турбина.

Машинарията избухна в дъжд от искри. Въртящите се перки затрепериха... все повече и повече... металният им рев се из­виси дори над грохота на хеликоптера. Повреденият генератор изплю нова порция искри, след което, с пронизително стъргане, роторът се отдели от главината.

Перките продължаваха да се въртят с висока скорост, удари­ха се в балкона долу... и отскочиха в нощното небе.

Право върху хеликоптера.

Ужасеният пилот се опита да предприеме избягваща маневра, но беше прекалено късно. Огромните перки срязаха опашката на машината, все едно бе направена от влажна хартия. Без опашния си ротор хеликоптерът мигновено започна да лети неконтроли­руемо. Приличаше на пумпал, въртеше се все по-бързо и по-бър­зо, започна да губи височина, килна се към небостъргача...

Еди се върна при жена си в градината, когато падащият лета­телен апарат се заби шест етажа по-надолу във външната стена на сградата и експлодира. Огромна огнена топка се понесе зад гърба на мъжа. Той побърза към Нина и прикри лицето си, за да се предпази от вилнеещия ад навън.

- Добре ли си?

Жената кимна, беше леко зашеметена от случилото се. Ма­зен черен пушек се издигаше нагоре, краят на килима се беше подпалил и гореше.

- О, боже! - проплака Нина. - Дали всички хора в сградата са добре?

- Скоро ще се задейства пожарната аларма и те ще се еваку­ират - обясни Еди, като искрено се надяваше японската репута­ция за ефективност да важи и за спешните процедури на „Така­ши Индъстриз“. - Не е лошо и ние да се присъединим към тях.

Чейс помогна на съпругата си да се изправи и се насочиха към изхода, когато пръскачките против пожар се задействаха и ги намокриха.

- Чудесно - оплака се Нина и махна няколко кичура мокра коса от очите си. - Какво следва, земетресение?

Сградата се разтресе.

Еди я погледна с изпепеляващ, обвинителен поглед.

- Не аз насилих съдбата! - възпротиви се жената и отново си възвърна куфара. - Не съм съдбовна насилница!

Ново разтърсване. Разнесе се звук от чупене на стъкла от долните етажи, последван от стенанията на кривящ се метал и трошащ се бетон. Пръскачките спряха - явно тръбите бяха прерязани. Двамата усетиха движение, ушните им канали ги предупредиха, че се накланят на една страна, макар самите те да не помръдваха. През пушека видяха как небосводът на То­кио се изкривява.

- Цялата шибана сграда ще се прекатури! - изкрещя Еди.

Последваха още предвестници на предстоящия колапс - под­порните греди се срутваха, бетонните плочи се отделяха една от друга. Рамката на двойната врата, през която трябваше да напуснат, пропадна, самите дървени врати станаха на парчета, които полетяха из помещението.

Бяха отрязани от стълбището.

Подът на наклонената стая потрепери. Разнесе се нов разру­шителен трясък отдолу и светлините премигнаха, а след малко и напълно загаснаха. Горящият килим им осигуряваше достатъчно видимост, но въпреки това пак нямаше накъде да поемат...

Нина го хвана за ръката.

- Оттук! - задърпа го по все по-накланящата се пътека към офиса на Такаши.

- Какъв е смисълът?

- Човекът има спасителна капсула!

- Какво?

- Да, и аз така реагирах! - Нина стигна до вратата и се опита да я отвори. Тя не помръдна. Както при предната, и тук рамката се беше предала под тежестта на сградата. - По дяволите!

Еди реши проблема с ритниците си.

- Влизай!

Коремът на Уайлд се сви, когато на светлината на огъня видя какво беше останало от Такаши и Коджима. Опита се да не по­върне и прекоси кървавия под до кабината. Светлооранжевата капсула все още беше вътре, вратата ѝ беше отворена, а вът­решността ѝ осветена. За свой ужас Нина осъзна, че омекоте­ният интериор може да побере само един човек.

- Влизай! - излая Еди и я забута напред.

- Няма да те изоставя!

- Адски си права, че няма! Влизай вътре и се сбутвай!

Жената премина през отвора и се притисна към меката се­далка. Съпругът ѝ я последва. Перна куфарчето и измърмори:

- Защо просто не изхвърлиш това шибано нещо?

- Не... Ох!... Не мога - изсумтя жената, когато Чейс се натис­на в нея. - Добре, как работи това чудо?

Еди забеляза малко контролно табло. На него имаше два бутона, горният от тях мигаше. Чуха как друга част от тавана пропадна - нямаха време за разучаване на апаратурата. Чейс натисна светещото копче. Подобната на мида врата се затвори с механично жужене и го притисна още повече в съпругата му.

- Е, не е точно срещата, за която мечтаех - измърмори Нина, задникът на мъжа ѝ беше притиснат в...

Еди натисна и другия бутон.

Двигателите до вратата на капсулата се задействаха. Про­зорецът се освети от фойерверки, които счупиха предпазното стъкло частица от секундата преди сферата да се изстреля във въздушното пространство. Ускорението притисна Чейс към вратата, а пищящата Нина в него.

Небостъргачът рухна.

Клиноподобна отломка, висока колкото осем етажа от сгра­дата, се откъсна от върха ѝ, наклони се диагонално и падна. Евакуираните от офисите хора бягаха и пищяха долу в градин­ките пред небостъргача. Гигантската маса от стомана, бетон и стъкло се вряза в земята, ударната вълна помете всеки един прозорец на първите двайсет етажа и вдигна задушаващ облак от пулверизирани късове, които застигнаха бягащите служите­ли. От горната част на сградата заваляха отломки от разкъсани подпори и бетон.

Спасителната капсула също падаше, но доста по-бавно. Дви­гателите работиха само няколко секунди, след което се изклю­чиха, тяхното предназначение беше да изведат сферата далеч от небостъргача. След кратко, но ужасяващо свободно падане, се отвориха три парашута. Оранжевата спасителна капсула се понесе грациозно като кленово семе и меко се приземи в една от градините, далеч от опасната зона.

Вратата се отвори. Еди падна назад, замаяната Нина изпълзя след него и тупна на тревата. Погледна към пушещите отломки и се ужаси, когато видя излизащите от пушилката хора. Прили­чаха на ходещи призраци.

- Мисля, че... трябва да преместя офиса си на първия етаж - изпъшка Уайлд.

Еди седна на тревата и си пое дълбоко въздух.

- Добре ли си? - попита съпругата си той.

- Аха. Донякъде. - Нина го погледна, цялото му лице беше в рани, дрехите му бяха разкъсани и пропити с кръв. - Господи! Приличаш на...

- Човек, който са го били нинджи?

- Не, щях да кажа, че приличаш на чучело с тая брада.

- Блягх!

- Но да, наистина трябва да те заведа в болница.

- Може би ще са малко претоварени тази вечер. - Еди кимна към паникьосаните служители. - Пък и има вероятност да си навлека проблеми, ако полицията желае да ме разпита.

Нина седна до него.

- И аз имам някои въпроси. Къде беше последните три месе­ца? С какво се занимаваше? Защо си тук - имам предвид на това място, сега, точно в този момент?

- Подред ли да отговарям? Бях навсякъде, преследвах Стайкс... - Спря на средата на изречението, беше искрено ядосан.

- Стайкс? - Уайлд се огледа нервно наоколо, все едно на­емникът можеше да се появи от нищото и да ги застреля, но за щастие, нямаше и следа от него.

Еди поклати глава.

- Вече се е изпарил. Изчезнал е! Копеле... шибано! - Мъжът удари яростно с юмрук капсулата. - Бях го хванал, имах въз­можност да го убия, но я пропуснах!

- Затова ли дойде тук? - не повярва на ушите си Нина. - За да убиеш Стайкс? Не заради... не заради онова, което ми каза в Перу, че ще докажеш, че не си убил Кит?

Нейното разочарование, което бързо се превръщаше в от­вращение, охлади за секунди пламенния му гняв. Чейс загово­ри, този път доста по-спокойно:

- Това сега няма значение, защото мисля, че бях подведен. Двамата бяхме подведени.

- Какво имаш предвид?

- Определени хора ми осигуриха информацията, че Стайкс ще е тук. В замяна трябваше да свърша нещо за тях.

- Да унищожиш статуетките. - Нина извади куфара от кап­сулата и го отвори. Трите каменни фигури бяха непокътнати.

- Аха. Само дето не мисля, че появата на този хеликоптер е съв­падение. Някой е искал всички ни мъртви - Такаши, Стайкс, теб... и мен. Трябва да разбера кой. - Приближаващи светлини привля­коха вниманието му, бяха линейки, пожарни коли и... полицейски патрулки. - Нямам време за разговори сега, трябва да вървя.

- Недей, Еди, не можеш да ме оставиш! Интерпол знае, че Кит е бил замесен в нещо... ако дойдеш с мен, можем да ги убедим...

- Съжалявам, мила, но не мога. Още не. - Чейс се изправи и се зачуди накъде да поеме. Роторът на вятърната турбина се беше забил в тревата като огромна стреличка за дартс, отвъд него започваше градският лабиринт на Токио. - Трябва да гово­ря с един човек. - Тъкмо щеше да тръгне... обърна се и издърпа куфара от ръката на Нина, преди тя да разбере какво става.

Жената скочи на крака, но съпругът ѝ вече беше далеч.

- Еди!

Чейс се обърна и каза:

- Помниш ли какво друго ти казах в Перу? Последното нещо? Все още съм на това мнение!

Нина беше прекалено потресена, за да го последва. Облегна се на спасителната капсула, докато съпругът ѝ потъна в нощта.

Наистина си спомняше последните му думи, когато се разде­лиха на помпената станция. Каза ѝ: „Обичам те“.

- Боже, Еди - въздъхна Нина. - В какво си се забъркал?

Същият въпрос можеше да зададе и на себе си.

10

Шинкансенът - по-известен на Запад като влака стрела - беше, заедно с вулкана Фуджи, един от символите на Япония; модерната експресна машина летеше между градовете с невероятна скорост и прецизна точност. В този мо­мент една пътуваше на северозапад от Токио до дестинация, намираща се на пет часа и хиляда и сто километра разстояние, а именно Хаката - град, разположен на западното крайбрежие на страната.

Еди нямаше намерение да стига толкова далеч. Неговата спирка беше Нагоя, която се намираше на една трета от целия път, който влакът трябваше да измине, оттам щеше да напусне страната от международното летище; охраната нямаше да е тол­кова сериозна, колкото на „Нарита“. Изходът му беше уреден от Скарбър. Предвид случилото се в сградата на „Такаши Индъстриз“, въобще не се учуди, когато разбра, че тя е в Япония. Със сигурност се е намирала в близост до небостъргача, за да може да наблюдава събитията.

И след това да докладва на шефовете си.

Над Еди се намираше LED дисплей, който показваше, че е почти полунощ. Инструкциите на Маделин бяха да не се сре­щат, преди влакът да напусне гара Шин-Йокохама. Следваща­та спирка, Нагоя, се намираше на един час и петнайсет минути разстояние. Разполагаха с достатъчно време, за да проведат разговора си.

Чейс имаше някои подозрения защо тя не желае да бъде обезпокоена по-рано. Беше взел някои предпазни мерки.

Междувременно мислите му се върнаха към онова, което му каза Нина. Облекчението и радостта, които изпита от срещата им, бързо бяха заменени от раздразнение към реакцията ѝ, ко­гато ѝ разкри защо е тук. Съпругата му беше ужасена от факта, че целта му е била да убие Стайкс... и то, сега осъзнаваше това, с право. Тръгна си от Перу с намерението да докаже невинност­та си, но някъде по пътя това намерение беше заменено от по-проста, по-груба и по-лесна алтернатива. Отмъщение и нищо повече, искаше отмъщение за всичко, което Стайкс беше сто­рил. Еди винаги бе смятал подобни неща за непрофесионални, но през последните три месеца беше попаднал в емоционален капан. Да разкрие какво свързваше Кит, Александър и София, се оказа много трудно, а до момента и безрезултатно, затова си позволи да преследва друга цел, избрана от някаква влечугоподобна и кръвожадна част от неговата психика.

Сега обаче основната му задача беше да разследва. Щеше да открие кой го изигра и защо.

Когато го стореше, можеше да позволи на влечугото в себе си да се развихри.

В момента трябваше да убие нещо друго - последните ня­колко минути до срещата. Разгледа английското издание на вестник „Асахи Шимбун“, който си купи, преди да се качи на влака. „Интерпол продължава издирването на милиардера бег­лец“ гласеше едно заглавие с малки букви, което привлече пог­леда му; името Харалд Глас му се стори познато, някак си то беше свързано с АСН. Явно датчанинът бе напуснал родната си страна, когато получил обвинение в измама, пране на пари и контрабанда на наркотици. Еди беше сигурен, че животът на Глас в неизвестност бе доста по-луксозен от неговия собствен.

Настъпи полунощ. Чейс остави вестника на една страна и се насочи към средата на влака, към „зелената“ - първокласна - част. Още една причина да е нащрек: по-скъпите вагони бяха по-малко предпочитани, особено в този час. Може би жената търсеше усамотение... или по-малко свидетели.

Когато Еди влезе във вагон номер десет и го удари неприят­ната миризма на тютюн, разбра, че има и друга причина, поради която бившата агентка на ЦРУ беше избрала това място. Пу­шенето бе разрешено в определени части на шинкансена и тази беше една от тях. Преди да се качи на влака, Чейс бе прибрал вещите си от шкафче в метростанцията, беше почистил раните си в кабинка от тоалетна и бе сменил парцаливите си дрехи с по-удобни.

Англичанинът извади пакет „Марлборо“ и запалка от пред­ния джоб на коженото си яке и тръгна по пътеката в търсене на свръзката си.

Бързо я откри; имаше шепа хора във вагона - няколко кос­тюмирани и отегчени японци.

- Ето те и теб - изхъхри Скарбър от мястото си до прозореца в средата на редицата и издиша кълбо дим. - Сядай.

Еди се стовари срещу нея, запали си цигарата и върна пакета и запалката в джоба на якето.

- В крайна сметка дойде в Япония, а?

- Държа под око интересите на работодателите си.

- В такъв случай няма смисъл да ти разказвам какво се случи.

- Няма, имам си представа. Боже, каква касапница. - Жена­та дръпна дълбоко от цигарата си, горящият й край изпука. - Единственото, което ме интересува е: унищожи ли статуетките?

- Все още не.

Скарбър се намръщи.

- Сделката беше да ги разкараш, малчо.

- Сделката беше и да убия Стайкс.

- Казахме ти, че той ще е там, и не те излъгахме. Това, че си преебал работата, не е мой проблем. Къде са?

- В безопасност.

- А не трябва. Имаше чанта, когато се качи на влака - в нея ли са?

Еди сви рамене.

- Първо искам отговори на няколко въпроса.

- Не ми пука какво искаш. Къде са фигурите, Чейс?

Мъжът я застреля с леден поглед.

- Защо се опитахте да ме убиете, Скарбър?

Маделин остана мълчалива за миг, от цигарата ѝ се вдигаше тънка струйка дим. Погледна го с възхищение.

- Сети се, а?

- В момента, в който някакъв педал почна да изстрелва ра­кети по мен.

- Така е, не се иска много ум, за да ти светне, нали? - усмив­ката на жената охладня, дясната ѝ ръка се стрелна в дамската ѝ чанта.

Еди беше по-бърз от нея, извади своя макаров и го насочи в гърдите ѝ.

- Аха!

- Ще повярваш ли, ако ти кажа, че бръкнах за тампон? - по­пита Скарбър и бавно отдръпна ръката си.

- Не особено. А сега ми дай оръжието. Бавно, с палеца и кутрето.

Разгневена, жената извади пистолета. Беше „Смит и Уесън SD9“, малък, автоматичен... и все пак не толкова малък, че да може да го вкара в страната. Бяха ѝ го осигурили в Япония, кое­то означаваше, че има сътрудници тук. Такива, които могат да прекарат модерни американски оръжия през стриктния контрол на японските митници...

- Извади пълнителя и пусни оръжието под масата - заповяда Чейс. Маделин изпълни нареждането, пистолетът и магазинът му издрънчаха на пода. Мъжът ги срита под своята седалка. - Бивш призрак, друг път. Или още си на активна служба, или имаш доста сериозни приятели в ЦРУ. За кого работиш и защо си направи труда да ме пратиш в сграда, която вашият хеликоп­тер обстреля?

На лицето на Скарбър се появи подигравателна усмивка, су­хата й като пергамент кожа се опъна.

- Наистина ли мислиш, че ще кажа на келеш като теб?

- Ако не го сториш, това ще ти е последната цигара. - Пис­толетът на Еди не се отлепяше от сърцето на жената.

Маделин извади фаса от устата си и го погледна унило.

- Така или иначе, бях решила да ги откажа... Добре, малчо, хвани се за нещо. Хората, за които работя, искаха Такаши и твоята съпруга мъртви, а фигурите унищожени. Стайкс беше просто случаен бонус.

Чейс стисна зъби.

- Защо желаят смъртта на Нина?

- Проклета да съм, ако знам. Аз съм само изпълнител, не вземам решенията. Но нещата са прости - моите работодате­ли искат всички вас мъртви. Защо ви искат... - Скарбър лапна отново цигарата, дръпна дълбоко от нея и цялата я превърна в пепел. Ухили се като череп. - Явно единият от работодателите ми ти има зъб. Когато разбра, че има възможност да те вкара в оная сграда заедно със съпругата ти, ме помоли да го организи­рам. Предполагам, че доста сериозно си го ядосал.

- Списъкът ми с хора, които съм разгневил, е доста дълъг - каза Еди. - Дай да го скъсим. Кой е той?

Вместо да му отговори, Маделин погледна надолу по пътеката. Чейс стори същото и видя, че единият от пътниците е насо­чил пистолет към него. Беше друг „Смит и Уесън SD9“. Втори мъж идваше зад тях, оръжието му бе същото.

- Времето ти изтече - заяви Скарбър.

- Съжалявам, госпожо - подхвана първият мъж. Акцентът му беше американски. - Нямахме добра видимост към субекта. Ако бяхте седнали на мястото до пътеката, както ви препоръчахме...

- Не ме учи как да си върша работата, малчо - изсъска му Маделин. - Работила съм под прикритие в Китай, когато баща ти още е бил с памперси.

- По-скоро дядо му - ухили ѝ се насреща Еди.

Жената взе неговия макаров от ръцете му.

- Копеле - измърмори Скарбър, когато извади пълнителя и видя, че е празен. - Дори не е бил зареден.

- Какво да правим с него, госпожо? - попита единият от мъ­жете на Маделин.

- Мамка му, ти какво предлагаш? Очистете го.

Онзи седна на мястото до Еди, пистолетът му беше насочен в него. Другият агент се разположи на празното място до Скар­бър и също насочи оръжието си към англичанина.

- Просто ще ме застреляте? - попита Чейс спокойно, ма­кар умът му да галопираше в търсене на изход от ситуацията. - Струва ми се, че другите пътници може да забележат.

- Хората в този вагон са с мен - каза Маделин със самодо- волно изражение на лицето. - Запазихме всички места.

- О, така се радвам, че си купих акции от японските железни­ци - отвърна Еди, безгрижната му осанка бързо се пречупваше. Останалите „пътници“ се насочиха към изходите, навярно, за да спрат някой случаен минувач, докато колегите им си свършат работата. - Ще ви е доста трудно да скриете тяло с прострелна рана за още час.

- Не се безпокой, малчо, помислили сме за всичко. - Жената кимна към мъжа до Чейс, който бавно прибра пистолета си в кобура и извади лъскава метална тръба с дюза в единия край; другият ѝ подчинен навря своя SD9 в лицето на пленника, за да го откаже от всякакви глупави помисли. - Газов инжектор - обясни Скарбър, сочейки към нестандартното оръжие. - Без следи, без шум, ще си мъртъв за двайсет секунди. След това ние слизаме в Нагоя. Когато някой се опита да те събуди в края на линията, вече ще сме напуснали страната.

- Нека викнеме „ура“ за японската учтивост - каза Еди. На­мираше се в безизходица, мъжът срещу него блокираше пътя му, не можеше нито да се бие, нито да побегне. - Ще ме остави­те ли поне да си допуша цигарата? - Англичанинът вдигна фаса към устата си.

Скарбър поклати глава.

- Тези неща ще те убият. - Жената направи знак на първия агент, той насочи газовия инжектор към пленника...

Еди изплю цигарата си в лицето му.

Разлетяха се искри, заслепеният мъж затърка с ръка окото си... Чейс го удари в подлакътника на седалката. Слисаният аг­ент отсреща не можа да стреля, защото колегата му бе блокирал подобна възможност.

Първият оперативен служител все още стискаше инжектора. Еди натисна здраво ръката му и я изви така, че дюзата да се опре в челюстта на мъжа. Чу се остро изсвистяване. Агентът се паникьоса, когато осъзна, че смъртта е на няколко секунди разстояние.

На толкова щеше да бъде и за Еди, ако не се размърдаше...

Избута умиращия на масата и дръпна ръчката на седалката си. Първокласното място зае най-ниската си позиция, когато Чейс го натисна с гърба си. Другият агент се опита да вземе на мушка англичанина, но гърчещото се тяло на партньора му пречеше...

Еди направи задно кълбо и изрита оръжието на противника си.

Стовари се в седалките на следващия ред и бързо се изпра­ви на крака. Трябваше да се разкара от вагона и да се смеси с тълпата, така хората на Скарбър щяха да са доста ограничени в действията си. Скочи на пътеката и се насочи към вратата в края на...