18

Това, което Джеси видя през слънчевите си очила и импровизирания филтър, беше толкова странно и толкова страховито, че отначало умът й отказа да го възприеме. Сякаш там, върху следобедното небе, висеше някаква огромна и кръгла изкуствена бенка, като тази в ъгълчето на устата на Ан Франсис.

„Ако насън съм проговорил… щото от седмица не съм я виждал…“

Точно в този момент тя за първи път усети ръката на баща си върху издатинката на дясната си гърда. За миг я стисна нежно, премина към лявата, после се върна отново на дясната, сякаш сравняваше големината им. Сега дишаше много учестено, дъхът му в ухото й приличаше на парна машина и тя отново усети онова твърдо нещо, което притискаше дупето й. „Ще ми бъде ли някой свидетел? — викаше Марвин Гей, този търговец на души. — Свидетел, свидетел?“

— Татко? Добре ли си?

Тя отново почувствува нежно жегване в гърдите — удоволствие и болка, печена пуйка със захарна глазура и шоколадов сос, — но този път изпита и силна тревога, и някакво стреснато объркване.

— Да — каза той, но гласът му прозвуча почти като глас на непознат. — Да, добре съм, но не се оглеждай настрани. — Той се помести. Ръката, която преди това беше върху гърдите й, отиде някъде другаде; другата върху бедрото й се придвижи по-нагоре, като избутваше ръба на рокличката пред себе си.

— Татко, какво правиш?

Не попита точно със страх — по-скоро с любопитство, но все пак във въпроса имаше и някаква уплашена нотка, нещо като тънка червена нишка. Една пещ от странна светлина блестеше яростно над главата й, обрамчила тъмния кръг, който висеше в мастиленото небе.

— Обичаш ли ме, Тиквичке?

— Да, разбира се…

— Тогава не се тревожи за нищо. Нищо лошо няма да ти направя. Искам да бъда мил с теб. Просто гледай затъмнението и ми позволи да бъда мил с теб.

— Не съм сигурна, че искам, татко. — Чувството на объркване се задълбочаваше, червената нишка се уплътняваше. — Страх ме е да не си изгоря очите. Да не си изгоря очилали-балите.

„Но аз вярвам — пееше Марвин, — че жената е първият приятел на мъжа… и ще бъда до нея… докато умра.“

— Не се тревожи. — Сега той се задъхваше. — Имаш още двайсет секунди. Най-малко. Така че не се тревожи. И не се оглеждай.

Тя чу шляпване на ластик, но беше неговият, не нейният. Нейните гащички си стояха на мястото, макар тя да осъзна, че ако погледне надолу, ще ги види — толкова нагоре бе избутал той рокличката й.

— Обичаш ли ме? — попита я той отново и макар да бе обзета от ужасното усещане, че правилният отговор на този въпрос се е превърнал в погрешен, тя бе само на десет години и това все още бе единственият отговор, който можеше да даде. Каза му, че го обича.

„Свидетел, свидетел“ — умоляваше Марвин Гей и вече заглъхваше.

Баща й се помести и притисна твърдото нещо по-силно към дупето й. Изведнъж Джеси осъзна какво беше то — не дръжка на отвертка, нито чукчето от кутията за инструменти в мазето, със сигурност не — и към тревогата, която чувствуваше, внезапно се присъедини мигновено злобно доволство, което имаше връзка повече с майка й, отколкото с баща й.

„Така ти се пада, щом не си на моя страна — помисли си тя, загледана в тъмния кръг на небето през пластовете опушено стъкло. После прибави: — Май така ни се пада и на двете. Зрението й изведнъж се замъгли и задоволството изчезна. Остана само растящото усещане за тревога. — О, Боже! — извика наум. — Ретината ми… сигурно ретината ми започва да изгаря.“

Ръката върху бедрото сега се придвижи между краката й, плъзна се, докато чаталът я спря, и се притисна плътно към това място. „Той не трябва да прави така — помисли си тя. — Това място не е за ръката му. Освен ако…“

„Той те боцка в дупето на шега“ — проговори ненадейно един вътрешен глас.

След години този глас, който тя в крайна сметка нарече Благоверната съпруга, често я изпълваше с раздразнение. Понякога той бе гласът на предпазливостта, често гласът на обвинението и почти винаги гласът на отричането. Неприятни неща, унизителни неща, болезнени неща… всички те накрая ще изчезнат, ако ги отречеш достатъчно въодушевено — това бе виждането на Благоверната. Нейният глас имаше склонността упорито да твърди, че дори най-очевидните неправди са всъщност правди, че са части от един благороден план, който е прекалено всеобхватен и сложен, за да бъде разбран от простосмъртните. Щяха да дойдат времена (главно в дванадесетата и тринадесетата й година, когато наричаше този глас госпожица Петри, по името на учителката си от втори клас), когато тя действително щеше да вдига ръце към ушите си в усилието да изпъди този кудкудякащ глас на разума — напразно, разбира се, тъй като той идваше от онази страна на ушите й, до която тя не можеше да достигне, но в този момент на надигащо се изумление, когато затъмнението помрачаваше небесата над западен Мейн и отразени звезди горяха в дълбините на езерото Дарк Скор, момента, в който Джеси осъзна (горе-долу) какво търси тази ръка между краката й, тя чу само доброжелателство и практичност, така че се вкопчи в казаното с паническо облекчение.

„Това е просто едно боцване, нищо повече, Джеси.“ „Сигурна ли си?“ — извика тя.

„Да — отвърна твърдо гласът. С течение на годините Джеси щеше да открие, че този глас почти винаги бе сигурен, независимо дали бе прав, или не. — Той си прави шега, това е всичко. Не знае, че те плаши, така че не си отваряй устата да разваляш прекрасния следобед. Не е голяма работа.“

„Не вярвай, маце! — отвърна другият, трудният глас. — Понякога той се държи така, сякаш си проклетото му гадже, а не неговата дъщеря, и ето какво прави сега! Той не си играе на боцкане, Джеси! Той те чука!“

Тя бе почти уверена, че това е лъжа, почти сигурна беше, че тази странна и забранена дума от училищния двор се отнася до действие, което не може да се извърши само с ръка, но съмненията останаха. С внезапен ужас си спомни как Карън Окуа й бе казала никога да не позволява някое момче да си пъхне езика в устата й, защото от това в гърлото й можело да порасне бебе. Според Карън понякога ставало по този начин, но жената, която трябвало да повърне, за да се освободи от бебето, почти винаги умирала, а същото ставало обикновено и с бебето. „Никога няма да разреша някое момче да ме целува по френския начин — казваше Карън. — Ако наистина го обичам, мога да му позволя да ме опипва, но не искам никакво бебе в гърлото. Как ще ЯМ в такъв случай?“

Още тогава Джеси бе видяла в това понятие за бременността такава налудничавост, че почти го бе сметнала за очарователно — и кой друг можеше да излезе с подобна идея, ако не Карън Окуа, която се чудеше дали когато затвориш хладилника, лампичката вътре продължава да свети? Сега обаче идеята заблещука със своята собствена чудата логика. Представи си — само си представи — че е истина? Ако можеш да забременееш от един момчешки език, ако това може да стане, тогава…

А и това твърдо нещо, дето натиска дупето й. Това нещо не беше дръжка на отвертка, нито чукчето на майка й.

Джеси се опита да събере краката си — движение, което бе двузначно за нея, но явно не и за него. Той изпъшка — болезнен, плашещ звук — и притисна пръстите си по-силно към чувствителното хълмче точно под чатала на гащичките й. Малко я заболя. Тя се прилепи сковано към него и изстена.

Много по-късно й дойде наум, че вероятно баща й погрешно бе изтълкувал този звук като израз на страст, но това като че ли не беше от значение. Независимо от тълкуванието му, звукът възвести кулминацията на тази странна преживелица. Изведнъж той се огъна под нея и плавно я издигна нагоре. Движението беше едновременно ужасяващо и странно приятно… че той е толкова силен, че тя е толкова развълнувана. За миг почти разбра същността на онези неща, които действуваха тук — опасни и все пак повелителни; разбра също, че контролът върху тях може би е по силите й — ако искаше да ги контролира, разбира се.

„Не искам — помисли си тя. — Не искам да правя нищо с това. Каквото и да е, то е противно, ужасно и страшно.“

После твърдото нещо се притисна в дупето й, това нещо, което не беше дръжка на отвертка или чукчето на майка й, сега се свиваше конвулсивно, а в същото време някаква течност се разливаше там и мокреше гащичките й с горещо петно.

„Това е пот — тутакси рече гласът, който един ден щеше да принадлежи на Благоверната съпруга. — Пот е. Като усети, че се боиш от него, че се боиш да седиш в скута му, той се изнерви. Трябва да съжаляваш.“

„Майко мила, пот! — отвърна другият глас, който един ден щеше да принадлежи на Рут Ниъри. Той говореше тихо, настойчиво, страховито. — Ти знаеш какво е това, Джеси — същото, за което чу да си говорят Мади и другите момичета, които бяха останали онази нощ у вас, след като решиха, че най-сетне си заспала. Синди Лесърд го нарече сперма. Тя каза, че е бяло и изскача от онова на момчетата като паста за зъби. Бебетата се правят от това нещо, а не от френските целувки.“

За момент тя запази равновесие там горе, върху скованата височина на скута му. Объркана, уплашена и някак развълнувана слушаше как той дрезгаво дърпа глътка след глътка от влажния въздух. После хълбоците и бедрата му бавно се отпуснаха и той я върна обратно долу.

— Стига си го гледала, Тиквичке — каза той и макар все още задъхан, гласът му отново бе почти нормален. Онова страшно вълнение бе изчезнало от него и в нейното усещане вече нямаше двойственост: то представляваше просто едно дълбоко облекчение. Каквото и да се бе случило — ако въобще имаше такова нещо, — то беше свършило.

— Татко…

— Не, недей да спориш. Времето ти свърши.

Той нежно пое купчинката опушени стъкла от ръката й. В същия момент я целуна по врата, още по-нежно. През това време Джеси гледаше втренчено в причудливия мрак, който забулваше езерото. Смътно съзнаваше, че бухалът все още се обажда, а измамените щурци са започнали вечернята си два или три часа по-рано. Остатък от образа в стъклата плуваше пред очите й като кръгла черна татуировка, обградена с назъбен ореол от зелен огън. Тя си помисли: „Ако съм гледала прекалено дълго, ако съм изгорила ретината си, сигурно ще трябва да виждам това през целия си живот, също като оная светлина, дето остава в очите след като някой ни снима със светкавица.“

— Защо не влезеш да си обуеш джинсите, Тиквичке? В крайна сметка рокличката май не беше чак толкова добра идея.

Равният му безизразен глас сякаш внушаваше, че идеята да облече лятната рокличка е била изцяло нейна („Дори да не е била, ти трябваше да помислиш по-добре“ — каза тутакси госпожица Петри), и внезапно през ума й мина друга мисъл: „Ами ако той реши да разкаже на мама за случилото се?“ Възможността беше толкова ужасяваща, че Джеси избухна в сълзи.

— Съжалявам, татко — плачеше тя, обвила ръце около него и притиснала лице в ямката на шията му, усещайки слабия и призрачен аромат на неговия лосион или дезодорант, или каквото там беше. — Ако съм направила нещо лошо, съжалявам, много, много, много съжалявам.

— Господи, не — каза той, но все още с онзи равен, замислен глас, сякаш се опитваше да реши дали трябва да каже на Сали какво е направила Джеси, или това може някак да се потули. — Нищо лошо не си направила, Тиквичке.

— Обичаш ли ме още? — настоя тя. Хрумна й, че да пита подобно нещо е лудост, лудост е да рискува с въпрос, чийто отговор би могъл да я съсипе, но трябваше да го зададе. Трябваше.

— Разбира се — отвърна незабавно той. Докато го казваше, гласът му се пооживи, което бе достатъчно, за да разбере Джеси, че той казва истината (а какво облекчение бе това, Господи), но тя все още подозираше, че нещата са се променили, и то заради нещо, което почти не разбираше. Знаеше, че

(бодването то беше бодване на шега просто едно бодване в дупето)

има нещо общо със секса, но нямаше представа колко общо, нито пък колко може да е сериозно то. Сигурно не беше това, което приятелките на Мади онази нощ бяха нарекли „да стигнеш докрай“ (освен странно осведомената Синди Лесърд; тя го бе нарекла „гмуркане в дълбокото с дългия бял прът“ — термин, който звучеше на Джеси едновременно ужасно и забавно), но фактът, че той не си бе сложил неговото нещо в нейното нещо все още може би не означаваше, че тя със сигурност не е „глътнала топката“, както се изразяваха някои от момичетата даже в нейното училище. В ума й отново изникна онова, което й бе казала миналата година Карън Окуа на връщане от училище. Джеси се опита да го отпъди — то почти със сигурност не беше вярно, а дори да беше, той не си бе пъхнал езика в устата й.

В съзнанието си тя чуваше майчиния си глас, силен и гневен: „Нали така беше думата — смазката е все за скърцащото колело?“

Тя усети горещото мокро петно на дупето си. То все още растеше. Да, помисли си тя. Май че е така. Май скърцащото колело наистина получаваше доста смазка.

— Татко…

Той вдигна ръка — жест, който често правеше на вечеря, когато майка й или Мади (обикновено майка й) започваха да се горещят за нещо. Джеси не можеше да си спомни татко й някога да е правил този жест към нея, което засили чувството й, че нещата са тръгнали в много лоша посока и че вероятно ще станат основни, необратими промени в резултат на някаква ужасна грешка (сигурно съгласието й да облече роклята с презрамките), която тя е направила. Тази мисъл й причини такава дълбока скръб, че тя сякаш усети вътре в себе си някакви безмилостни пръсти, които чоплеха и тръскаха червата й.

С ъгълчето на окото си забеляза, че шортите на баща й са извъртени. Нещо стърчеше от тях, нещо розово, което никак, ама никак не беше дръжка на отвертка.

Преди да успее да извърне очи, Том Мъхаут улови посоката на погледа й и бързо намести шортите си, с което накара розовото нещо да изчезне. Лицето му се сгърчи в мигновена гримаса на отвращение и Джеси отново се сви вътрешно. Беше я хванал да гледа и бе взел случайния й поглед за неприлично любопитство.

— Това, което се случи току-що… — започна той, после прочисти гърлото си. — Трябва да поговорим за това, което се случи, Тиквичке, но не веднага. Тичай вътре да се преоблечеш, може да вземеш и един душ междувременно. Побързай, за да не изпуснеш края на затъмнението.

Тя бе изгубила всякакъв интерес към затъмнението, макар че за нищо на света не би му казала. Вместо това кимна и се обърна.

— Татко, добре ли съм?

Видът му беше изненадан, неуверен, свит — съчетание, което засили усещането й за сърдитите ръце, мачкащи червата й… Изведнъж Джеси разбра, че той се чувствува също толкова зле. Може би по-зле. И в едно мигновено ирояснение, незасегнато от никой глас, освен от нейния собствен, тя си помисли: „Така и трябва! Господи, та ти започна пръв!“

— Да — каза той… но тонът му не я убеди напълно. — Тип-топ си, Джес. Сега иди вътре и се оправи.

— Добре.

Тя опита да се усмихне — опита с всички сили — и всъщност успя малко. За миг баща й сякаш се стресна, после също се усмихна. Това някак я успокои и ръцете, които я мачкаха отвътре, временно охлабиха хватката си. Но докато стигне до голямата горна спалня, която деляха с Мади, чувствата бяха започнали да се връщат. Засега най-лошото беше страхът, че той ще се почувствува длъжен да разкаже на майка й за случилото се. И какво щеше да си помисли майка й?

„И това е нашата Джеси, не съм ли права? Скърцащото колело.“

Спалнята беше разделена в стил „момичета на вила“, с въже за простор, опънато но средата. С Мади бяха закачили на въжето няколко стари чаршафа, които после нашариха ярко с цветните бои на Уил. Оцветяването на чаршафите и разделянето на стаята тогава й се бе сторило много забавно, но сега го намираше за глупаво и инфантилно, а начинът, по който сянката й танцуваше в центъра на чаршафа, бе направо страшен; наподобяваше силует на чудовище. Дори благоуханният мирис на борова смола, който обикновено й харесваше, сега имаше тежък и натрапчив дъх — като освежител за въздух, разлят обилно, за да задуши някаква неприятна воня.

„Това е нашата Джеси, все някак недоволна от положението, ако не успее тя да го доизпипа, все не й харесва, когато друг е съставил плановете, все не може да остави нещата на мира.“

Тя изтича в банята с желанието да надбяга този глас, но с право се досещаше, че няма да успее. Запали лампата и изхлузи с рязко и единствено движение рокличката през главата си. Хвърли я в коша за пране, доволна да се отърве от нея. Погледна се в огледалото с ококорени очи и видя момичешко лице, увенчано от моминска прическа… която сега изпадаше от фибите в кичурите, къдрите и буклите. Тялото също бе момичешко — с плоски гърди и тесен ханш, — но нямаше да е такова още дълго. То вече се променяше и направи на баща й нещо, което не му беше работа да прави.

„Не искам никога да имам гърди и заоблени хълбоци — помисли си мрачно тя. — Ако те причиняват подобни неща, кой би искал?“

Тази мисъл я накара отново да усети онова мокро петно отзад на гащичките си. Изхлузи ги — памучни гащички от „Сиърс“, някога зелени, а сега избелели почти до сиво — и ги вдигна любопитно, пъхнала ръце в ластика им. На гърба им наистина имаше нещо и то не бе пот. Не приличаше и на никоя от пастите за зъби, които познаваше. Приличаше на перлено-сив препарат за миене на съдове. Джеси наведе глава и внимателно помириса. Усети слаб дъх, който свърза с миризмата на езерото след дълъг период на жега и безветрие, както и с постоянния дъх на питейната им вода. Веднъж занесе на баща си чаша вода, която й миришеше особено силно, за да го попита дали и той усеща мириса. „Не — отвърна той бодро и поклати глава, — но това не означава, че не мирише Означава просто, че аз пуша адски много. Според мен това е миризмата на долните водни пластове, Тиквичке. Минерални частички, това е. Малко е миризливо и означава, че майка ти ще трябва да дава луди пари за омекотител на тъкани, но няма да ти навреди. Заклевам се.“

„Минерални частички — помисли си тя сега и отново подуши блудкавия мирис. Нямаше представа защо, но той я омайваше. — Миризмата на долните водни пластове, това е. Миризмата на…“

Тогава проговори по-нападателният глас. В деня на затъмнението той звучеше малко като гласа на майка й (наричаше я например „маце“, както правеше Сали, когато бе ядосана, че Джеси е изклинчила от някаква къщна работа или е забравила някое от задълженията си), но на Джеси й хрумна, че това всъщност е гласът на нейното собствено пораснало „аз“. Ако неговото войнствено ръмжене звучеше малко потискащо, то бе просто защото, в интерес на истината, на този глас му бе още рано да се появява. Но въпреки това проговори. Проговори и направи всичко възможно, за да я съвземе отново. Металната му гръмовитост й се стори странно успокоителна.

„Това е онази работа, за която говореше Синди Лесърд, разбра ли — това е спермата му, маце. Май трябва да се благодариш, че се е изляла върху гащите ти, а не на друго място, но не се залъгвай с разни измишльотини, че това е миризмата на езерото или на минералните частички от дълбоките пластове, или каквото и да е. Карън Окуа е идиотка, в световната история няма жена, която да е забременяла в гърлото, и ти го знаеш, но Синди Лесърд не е идиотка. Мисля, че тя е виждала това нещо, а сега вече и ти си го виждала. Нещото на мъжете. Сперма.“

Внезапно отвратена — от мисълта не толкова за самото нещо, колкото за това от кого бе произлязло — Джеси метна гащите в коша върху роклята. Тогава й се мярна една картина, на която майка й изпразваше кошовете и переше в мокрото приземно помещение, после изваждаше този конкретен чифт гащи от този конкретен кош и откриваше този конкретен елемент върху тях. И какво щеше да си помисли тя? Ами че скърцащото колело на семейството си е получило смазката, разбира се… какво друго?

Отвращението й се превърна във виновен ужас и Джеси бързо измъкна обратно гащичките. Внезапно блудкавият мирис сякаш изпълни носа й — плътен, слаб и гаден. „Стриди и метал“ — помисли си тя и точно толкова й трябваше. Свлече се на колене пред тоалетната и повърна, стиснала на топка гащите в ръка. Пусна бързо водата, преди миризмата на полу-смлян сандвич да се пръсне из въздуха, после завъртя кранчето за студената вода на мивката и изплакна устата си. Страхът, че ще прекара следващия час или повече в драйфане на колене пред тоалетната, започна да спада. Стомахът й като че ли се укротяваше. Само да можеше да се предпази от нов полъх на този блудкав мирис на медни монети и сметана…

Сдържайки дъха си, тя тикна гащите под студената струя, изплакна ги, изстиска ги и ги хвърли обратно в коша. После си пое дълбоко дъх, като в същото време отмахна косата от слепоочията си с опакото на влажните си ръце. Ако майка й попиташе какво правят чифт влажни гащи в мръсните дрехи… „Ти вече мислиш като престъпничка — проплака гласът, който един ден щеше да принадлежи на Благоверната. — Виждаш ли какво става, когато си лошо момиче, Джеси? А? Наистина се надявам, че виж…“

„Затваряй си устата, гадинке — озъби се в отговор другият глас. — После можеш да опяваш колкото си искаш, но точно сега се опитваме да оправим една малка работа тук. Имаш ли нещо против? А?“

Никакъв отговор. Това беше добре. Джеси тръсна пак нервно косата си, макар че много малко от нея бе паднала отново върху слепоочията й. Ако майка й попиташе какво правят влажните гащи в коша за пране, Джеси просто щеше да отговори, че е било много топло и тя се е топнала в езерото, без да си сменя шортите. Всяка от тях трите го беше правила по няколко пъти това лято.

„Тогава по-добре не забравяй да намокриш също шортите и фланелката си. Нали, маце?“

„Да — съгласи се тя. — Правилно.“

Загърна се с хавлията, която висеше на вратата в банята, и се върна в спалнята, за да вземе шортите и фланелката, с които бе облечена сутринта, когато майка й, по-голямата й сестра и брат й заминаваха… преди хиляда години, както й се струваше сега. Отначало не ги видя и коленичи долу, за да погледне под леглото.

„Другата жена също е на колене — отбеляза един глас — и тя усеща същата миризма. Миризмата, която напомня за медни монети и сметана.“

Джеси чуваше, но не чу. Умът й бе зает с шортите и фланелката — нейното алиби. Както и предполагаше, те бяха под леглото. Протегна се да ги вземе.

„Тя идва от кладенеца — продължи гласът. — Миризмата на водата.“

„Да, да — помисли си Джеси, като грабна дрехите и забърза обратно към банята. — Миризмата на водата, много добре, имаш поетически заложби, а не го знаеш.“

„Тя го бутна в кладенеца“ — каза гласът и това най-сетне стигна до нея. Джеси се закова на прага на банята и очите й започнаха да се разширяват. Изведнъж се уплаши по някакъв нов и убийствен начин. Сега, когато наистина слушаше, тя осъзна, че този глас не прилича на никой от другите; този беше като глас, който можеш да чуеш по радиото късно нощем, когато условията са най-подходящи — глас, който може да идва от много, много далеч.

„Не чак толкова отдалеч, Джеси, тя също е в зоната на затъмнението.“

За миг горният коридор в къщата на езерото Дарк Скор сякаш изчезна. На негово място се появиха гъсти къпинови храсти, които не хвърляха сянка под мрака на небето, потънало в затъмнение. Появи се и един ясен мирис на морска сол. Джеси видя костелива жена по пеньоар, с прошарена, вдигната на кок коса. Беше коленичила до натрошен дъсчен капак. До нея лежеше купчинка бял плат. Джеси бе съвсем сигурна, че това е комбинезонът на костеливата жена.

— Коя си ти? — попита Джеси жената, но нея вече я нямаше… ако въобще бе идвала, разбира се.

Всъщност Джеси погледна назад през рамо, за да види дали призрачната костелива жена не е отишла зад нея. Но коридорът бе пуст, тя бе сама.

Погледна ръцете си и видя, че са настръхнали.

„Ти губиш разсъдък — проплака гласът, който един ден щеше да принадлежи на Благоверната. — О, Джеси, ти се държа лошо, ти се държа много лошо и сега ще трябва да платиш за това, като изгубиш разсъдъка си.“

— Няма — каза тя. Погледна бледото си напрегнато лице в огледалото на банята. — Няма!

Постоя един миг в нещо като ужасено изчакване, за да види дали няма да се върне някой от гласовете — или пък образът на жената, коленичила пред натрошените дъски до смачкания комбинезон, — но нито чу, нито видя нещо. Този страшен друг, който й бе казал, че някаква си тя е бутнала някакъв си той в някакъв си кладенец, очевидно си бе отишъл.

„Стегни се, маце — посъветва я гласът, който един ден щеше да бъде Рут Ниъри, и Джеси ясно разбра, че този глас не вярва много-много на случката, поради което е решил, че ще е най-добре Джеси отново да се раздвижи, при това веднага. — Ти си представи жена и комбинезон, защото все бельо ти се върти в главата този следобед, това е. Ако бях на твое място, щях да забравя всичко това.“

Страхотен съвет. Джеси бързо намокри шортите и фланелката си под чешмата, после ги изстиска и влезе под душа. Насапуниса се, изплакна се, изсуши се, изтича обратно в спалнята. При друг случай не би си правила труда да облича хавлията за бързото притичване през коридора, но този път го направи, придържайки дрехата затворена, вместо да се бави с връзването на колана.

Спря отново в спалнята, като хапеше устна и се молеше на Бога странният друг глас да не се връща отново, молеше се да не преживее друга такава халюцинация или илюзия, или каквото там беше. Нищо не се върна. Тя пусна хавлията на леглото, притича до шкафа, навлече нови гащи и шорти.

„Тя усеща същата тази миризма — помисли си Джеси. — Която и да е, тя усеща същата миризма от кладенеца, в който бутна мъжа. И това се случва сега, по време на затъмнението. Сигурна съм, че…“

Тя се обърна с чиста блуза в ръка и застина на място. Баща й стоеше на прага и я наблюдаваше.

Загрузка...