Играта на Джералд

25

Най-накрая тя отново започна някак да се овладява. Колкото и абсурдно да звучи, направи го, като рецитираше мантричката на Нора Калигън.

— Едно за стъпалата — говореше тя, а пресъхналият й глас пукаше и трептеше в празната спалня, — десетте пръстенца, всичките в редичка, сладички прасенца. Две пък за краката, дълги и прекрасни, с три правя секса, там всичко е ужасно…

Продължи упорито напред, като рецитираше стиховете, които можеше да си спомни, пропускаше тези, които не можеше, и държеше очите си затворени. Мина го цялото шест пъти. Съзнаваше, че пулсът й спада, а най-страшното от ужаса й се оттича, но съзнанието й не разбра нищо за коренната промяна, която бе направила най-малко в едно от нескопосаните стихчета на Нора.

След шестото повторение отвори очи и огледа стаята като някой, който току-що се е събудил от кратка отморителна дрямка. Все пак отбягна ъгъла до шкафа. Не искаше отново да вижда обицата и съвсем определено не искаше да вижда стъпката.

„Джеси? — Гласът бе много мек, много плах. Тя си помисли, че е гласът на Благоверната съпруга, сега лишен както от пискливата си жар, така и от трескавото си отрицание. — Джеси, може ли да кажа нещо?“

— Не — отвърна тя незабавно с огрубелия си прахоскърцащ глас. — Хващай си пътя. Искам да приключа с всички вас, кучки такива.

„Моля те, Джеси. Моля те, изслушай ме.“

Тя затвори очи и откри, че може да си представи образно онази част от личността си, която бе започнала да нарича Благоверната съпруга Бърлингейм. Благата бе все още с тумруци, но сега вдигна глава — едно едва ли лесно действие, като се има предвид жестоката дървена юзда, натиснала врата й отзад. Косата се отдръпна от лицето й за миг и Джеси с изненада видя не Благоверната, а някакво малко момиче.

„Аха, но все пак съм аз“ — помисли си тя и почти се разсмя.

Ако това не беше пример за комиксова психология, здраве му кажи. Току-що си мислеше за Нора, а една от нейните любими теми беше за това как хората трябва да се грижат за „детето в себе си“. Нора твърдеше, че най-честата причина да се чувствуваме нещастни е нашата неспособност да подхранваме и приласкаваме това вътрешно дете.

Джеси бе кимала сериозно на всичко това, но бе запазила убеждението си, че за самата нея тази идея представлява преди всичко една сантиментална помия на Новата или Водолеева ера. Но все пак харесваше Нора и макар да мислеше, че съветничката й се е пристрастила към твърде много умствени мъниста на любовта и мира от края на шестдесетте и началото на седемдесетте години, сега съвсем ясно виждаше Нориното „вътрешно дете“ и това изглеждаше нещо съвсем нормално. Джеси предполагаше, че това понятие може да има дори някакво символично значение, а в нстоящите обстоятелства тумруците осигуряваха страхотно уместен образ, нали? Детето с тях беше бъдещата Благоверна, бъдещата Рут, бъдещата Джеси. Това беше момиченцето, наричано някога от баща й Тиквичка,

— Е, говори — рече Джеси. Стресът, гладът и жаждата се бяха събрали зад спуснатите й клепачи и правеха образа на момичето с тумруците почти невероятно реален. Сега тя виждаше думите ЗА СЕКСУАЛНО ПРЕЛЪСТИТЕЛСТВО изписани върху парче пергамент и забодени над главата на момичето. Естествено, надписът бе направен с бонбонено-розово червило „Ментичка Ам-Ам“.

А въображението й още не бе приключило. До Тиквичка имаше друг чифт тумруци и друго момиче с тях. То беше на около седемнадесет години и дебело. Пъпки загрозяваха лицето му. Зад затворничките се появи градска мера и след миг Джеси видя там да пасат няколко крави. Някой удряше камбана — на съседния хълм като че ли — с такава монотонна равномерност, сякаш възнамеряваше да го прави цял ден… или поне докато кравите се приберат.

„Ти губиш разсъдъка си, Джеси“ — помисли немощно тя и предположи, че това е вярно, но няма значение. Не след дълго можеше да го брои дори сред Божиите си дарове. Отпъди тази мисъл и върна вниманието си отново към момичето с тумруците. В същото време откри, че раздразнението й е заменено от нежност и яд. Този вариант на Джеси Мъхаут беше по-възрастен от онзи, на когото посегнаха в деня на затъмнението, но не много по-възрастен — може би на дванадесет, най-много четиринадесет години. На тази възраст тя нямаше какво да прави на градската мера за никакво престъпление, най-малко пък за сексуално прелъстителство! Сексуално прелъстителство, за Бога? Каква беше тази лоша шега? Как бе възможно хората да са толкова жестоки? Толкова преднамерено слепи?

„Какво искаш да ми кажеш, Тиквичке?“

„Само това, че то е истинско — каза момичето с тумруците. Личицето й бледнееше от болка, но очите й бяха сериозни, загрижени и ясни. — То е истинско, ти знаеш, че е истинско и ще се върне довечера. Според мен този път то няма само да гледа. Трябва да се измъкнеш от белезниците, преди слънцето да е залязло, Джеси. Трябва да се махнеш от тази къща, преди то да се е върнало.“

Отново й се доплака, а нямаше сълзи, нямаше нищо друго освен това сухо, грапаво и жилещо усещане.

„Не мога! — извика тя. — Опитах всичко! Не мога да се измъкна сама!“

„Забрави едно нещо — каза й момичето с тумруците. — Не зная дали е важно, или не, но може да е важно.“

„Какво?“

Момичето завъртя ръцете си в дупките на тумруците и показа чистите си розови длани. „Той каза, че имало два вида, помниш ли? М-17 и Ж-23. Вчера май за малко да си спомниш. Той искал Ж-23, но от тях не се произвеждат много и е трудно да се намерят, така че трябвало да се спре на два чифта М-17. Спомняш си, нали? Той ти разказа това в деня, когато донесе белезниците вкъщи.“

Тя отвори очи и погледна гривната, която обхвщаше дясната й китка. Да, той несъмнено й бе разказал всичко; всъщност бе бръщолевил като наркоман след две дози кокаин още при обаждането си от офиса късно сутринта. Искаше да знае дали къщата е празна — все не можеше да запомни кога е свободният ден на икономката — и когато тя го увери, че няма никой, той я помоли да си намъкне нещо удобно. „Нещо, което почти го няма“, както се бе изразил. Тя помнеше как се заинтригува тогава. Дори по телефона на Джералд сякаш всеки миг щеше да му гръмне някой бушон, а тя подозираше, че той замисля нещо ексцентрично. Нямаше нищо против, те наближаваха четиридесетте и ако Джералд искаше да поекспериментира малко, защо да не му угоди?

Той бе пристигнал навреме (сигурно всичките пет километра от околовръстното шосе 295 пушеха след него) и това, което Джеси си спомняше най-добре за този ден, бе как той влезе в спалнята, като се препъваше в мебелите, със зачервени бузи и искрящ поглед. Сексът не бе първото нещо, за което се сещаше когато мислеше за Джералд (в тест за асоциации първата хрумнала й дума сигурно би била сигурност), но в този ден двете неща бяха почти взаимозаменяеми. Несъмнено сексът бе единственото нещо в ума му — Джеси имаше чувството, че ако се бе забавил малко със свалянето на изтупаните си раирани панталони, неговият обикновено благоприличен адвокатски паток щеше да разкъса цепката им.

Щом захвърли тях и гащетата отдолу, той малко позабави темпото и отвори церемониално кутията от маратонки „Адидас“, която бе донесъл. Извади отвътре двата чифта белезници и ги протегна към нея за оглед. В гърлото му пърхаше някаква малка пулсация, едно трепкащо движенийце, бързо почти като крилце на колибри. Тя си спомняше и това. Дори тогава сърцето му сигурно се бе стягало.

„Щеше да ми направиш голяма услуга, Джералд, ако бе хвърлил топа още тогава, на място.“

Тя искаше да се ужаси от тази неприлична мисъл за мъжа, с когото бе споделила такава голяма част от живота си, но откри, че може да постигне най-много едно почти клинично самоотвращение. А когато мислите й се завърнаха към вида му в онзи ден — зачервените бузи и искрящите очи, — ръцете й безмълвно се свиха в малки твърди юмручета.

— Защо не можа да ме оставиш на мира? — попита го тя сега. — Защо трябваше да ставаш такъв задник заради това нещо? Такъв мръсник?

„Няма нищо. Не мисли за Джералд, мисли за белезниците. Два чифта ограничителни приспособления за ръце — марка «Крайг», размер М-17. Означението М означаваше мъжки, а седемнадесет бе броят на зъбците за затягане.“

Едно ярко и горещо усещане разцъфна в стомаха и гърдите й. „Не му обръщай внимание — каза тя на себе си, — а ако непременно трябва да му обърнеш, прави се, че е от лошо храносмилане.“

Но нямаше как. Чувствуваше надежда, а тя не търпеше да бъде отричана. Най-доброто, което можеше да направи, бе да я уравновеси чрез реализъм, непрекъснато да си напомня за първия безуспешен опит за измъкване от белезниците. Но въпреки усилията да си спомни болката и неуспеха тя откри, че мисли за това колко близко — колко близко, мамка му — бе стигнала до измъкването. Още половин сантиметър може би щеше да свърши работа, бе помислила тогава тя, а един със сигурност би бил достатъчен. Костните издатини под палците наистина бяха проблем, но нима щеше да умре на това легло само защото не може да прекоси разстояние, не по-широко от горната й устна? Определено не.

Джеси направи усилие да остави настрана тези мисли и да се върне към деня, в който Джералд бе донесъл белезниците вкъщи. Към начина, по който ги бе държал с безмълвното благоговение на бижутер, който показва най-фината диамантена огърлица, минавала някога през ръцете му. В интерес на истината, самата тя също доста се впечатли от тях. Спомняше си колко бяха лъскави и как светлината от прозореца забиваше тънки отблясъци в синкавата стомана на халките и назъбените кръгчета на ключалките, които позволяваха белезниците да се нагласяват към китки с различни размери.

Поиска да узнае откъде ги е взел — обикновено любопитство, не обвинение, — но той не пожела да сподели нищо повече, освен че му бил помогнал един от по-отраканите в съда. Каза това и й пусна едно неясно малко полунамигване, сякаш залите и чакалните на Къмбърландския окръжен съд бъкаха от такива оправни момчета и той ги познаваше всичките. Всъщност този следобед Джералд се държа така. сякаш бе пипнал две ракети „Скъд“, а не два чифта белезници.

Тя лежеше на леглото, облечена в бяла дантелена риза и подходящ копринен клин — костюм, който определено почти го нямаше — загледана в него със смесица от веселост, любопитство и възбуда… но в този ден преди всичко с веселост, нали? Да. Откри, че наистина е много забавно да наблюдава как Джералд, който винаги толкова се стараеше да бъде господин Хладнокръвен, крачи из стаята като разгонен жребец. Косата му беше накъдрена на онези смахнати тирбушончета, които малкото й братче наричаше някога „пиленца“, и все още не бе свалил черните си найлонови чорапи на преуспяващ мъж. Тя си спомни как хапеше бузи отвътре — при това доста силно, — за да сдържи усмивката си. Господин Хладнокръвен този следобед говореше по-бързо от търговец при разпродажба на стоки след фалит. После най-неочаквано спря насред словоизлиянията си. Върху лицето му се изписа изражение на комична изненада.

— Джералд, какво има? — попита го тя.

— Току-що осъзнах, че не зная дали ти въобще искаш да се занимаваш с това — отвърна той. — Аз само дърдоря ли, дърдоря, разпенил съм се тука, както много добре виждаш — знаеш ли това, знаеш ли онова, а още не съм те помитал дали…

Тогава тя се бе усмихнала отчасти защото шаловете много й бяха омръзнали, а не знаеше как да му каже, но главно просто защото беше приятно да го види отново възбуден на тема секс. Е, добре, сигурно бе малко странно да се възбуждаш от идеята да заключиш жена си с белезници, преди да се гмурнеш в дълбокото с дългия бял прът. Е, и? Беше си само между тях двамата, нали, и всичко беше само на шега — наистина нищо повече от лека оперетка. Джилбърт и Съливан21 представят „Интимни игри“, аз съм просто окована да-маа във флотата на кра-ляа. Освен това съществуваха и по-странни прищевки: Фрида Соумс, съседката от другата страна на улицата, веднъж бе признала пред Джеси (след два предварителни аперитива и половин бутилка вино по време на обяда), че бившият й съпруг обичал да го пудрят и повиват като бебе.

Втория път хапането на бузите не успя и тя избухна в смях. Джералд я гледаше с леко килната надясно глава и увиснала в лявото ъгълче на устата усмивчица. През последните седемнадесет години бе опознала добре това изражение — то означаваше, че той се готви или да се разгневи, или да се разсмее заедно с нея. Обикновено трудно можеше да се каже кое от двете ще вземе връх.

— Искаш ли да участвуваш все пак? — попита я той.

Тя не бе отговорила веднага. Вместо това престана да се смее и го фиксира с едно изражение, което се надяваше да е достойно за най-подлата нацистка богиня-кучка, украсявала някога кориците на списанието „Мъжки приключения“. Когато почувствува, че е постигнала точната степен на ледено високомерие, вдигна ръце и спонтанно изрече четири думи които го докараха до леглото с подскоци, явно опиянен от възбуда:

— Ела тук, копеле такова.

След нула време той вече се пипкаше да слага белезниците на ръцете й, а после да ги закача за креватните стълбове. Таблата на леглото в главната спалня на портландската им къща нямаше летви и ако той бе получил инфаркта си там, тя просто щеше да измъкне белезниците през краищата на стълбовете. Докато пъшкаше и се суетеше около белезниците, доволно търкайки едното си коляно долу в нея, той говореше. И едно от нещата, които й каза, беше за М и Ж и за това как работят ключалките. Каза й, че е търсил Ж, защото женските белезници имали 23 зъбци вместо 17, колкото притежавали повечето от мъжките. По-големият брой зъбци означавал, че женските могат да стават по-тесни. Обаче се намирали трудно и когато приятелчето от съда му казало, че може да намери два чифта мъжки на много разумна цена, Джералд не пропуснал шанса.

— Някои жени могат направо да си измъкнат ръцете от мъжки белезници — беше й казал той, — но ти си с доста едър кокал. Освен това не исках да чакам. Е… я сега да видим…

Той щракна гривната върху дясната й китка, като отначало бързо превъртя ключалката, а към края забави и при отминаването на всеки зъбец питаше дали я боли. Всичко беше наред до последното зъбче, но когато я накара да опита дали може да извади ръката си, тя не успя. Наистина, китката й се измъкна цялата, а по-късно Джералд й каза, че дори това не трябвало да става, но когато халката стигна до опакото на ръката и основата на палеца й, комичното му тревожно изражение се бе стопило.

— Смятам, че ще свършат чудесна работа — бе казал той. Тя помнеше това много добре, а още по-ясно си спомняше какво бе прибавил след това: — Доста ще се позабавляваме с тези неща.

Все още погълната от яркия спомен за този ден, Джеси отново започна да дърпа, ръцете си надолу, като се опитваше някак да ги свие достатъчно, че да може да ги извади през халките на белезниците. Този път болката я удари почти веднага, като започна не от китките и дланите, а от претоварените мускули на раменете. Джеси стисна очи, напъна по-силно надолу и се опита да не усеща болката.

Сега дланите и пръстите й се присъединиха към хора на негодуванието и когато тя отново доближи крайния предел на мускулната си сила, а белезниците започнаха да се впиват в оскъдната плът, покриваща опакото на ръцете й, те започнаха да скърцат. „Постериорно сухожилие — помисли си тя, наклонила глава настрани и изтеглила устни назад в широка, пресъхнала и болезнена гримаса. — Постериорно сухожилие, постериорно сухожилие, мамка му на това постериорно сухожилие!“

Нищо. Никакъв напредък. И тя започна да подозира — силно да подозира, — че тук има нещо повече от сухожилия. Тук. имаше също и кости, няколко гадни малки костички, преминаващи по външния ръб на ръката й под долната става на палеца, няколко гадни малки костички, които сигурно щяха да я довършат.

С последен вопъл на смесица от болка и разочарование, Джеси за пореден път отпусна ръце. Раменете и ръцете й над лактите тръпнеха от изтощение. Дотук с изплъзването от белезниците, понеже били М-17 вместо Ж-23. Разочарованието почти надхвърляше физическата болка, то жилеше като отровена коприва.

— Мамицата му мръсна! — изкрещя тя на празната стая. — Мамка му, мама му, мааму!

Някъде край езерото — днес още по-далеч, ако се съди по звука — дърворезачката отново заръмжа и това я вбеси допълнително. Вчерашният тип, върнал се за още. Просто някой тъпанар с бархетна риза на червени и черни карета от „Ел Ел Бийнс“, дошъл тук да си играе на Пол Бъниан22, реве в далечината със своята дърворезачка и си мечтае как довечера ще се мушне в леглото със своето котенце… или може би си мечтае за футбол, или просто за няколко ледени питиета долу в бара на кея. Джеси видя оня с карираната бархетна риза така ясно, както бе видяла момичето с тумруците, и ако мислите можеха да убиват, неговата глава щеше да се пръсне през задника му на същата минута.

— Не е честно! — изкрещя тя. — Просто не е ч… — Някакъв сух спазъм я сграбчи за гърлото и тя замлъкна, уплашена и с разкривено лице. Бе усетила твърдите костни парченца, които препречваха пътя на бягството й — о, Господи, нима, — но все пак бе стигнала на косъм от него. Това бе истинският извор на огорчението й — не болката и в никакъв случай невидимият секач със стържещата резачка. Огорчаваше я съзнанието, че е напреднала много, но съвсем не и достатъчно. Тя можеше още да стиска зъби и да търпи болката, но вече не вярваше, че това ще й помогне с каквото и да било. Този последен половин-един сантиметър щеше да остане подигравателно непреодолим. По-нататъшното опъване можеше само да причини натрупване на вода и подуване на китките й, а това би влошило ситуацията, вместо да я подобри.

— И не ми казвай, че с мен е свършено, не смей да го казваш — изшептя Джеси сопнато. — Не искам да чувам това.

„Трябва да се измъкнеш някак от тях — прошепна в отговор и гласът на момичето. — Защото той — то — наистина ще се върне. Довечера. След залез слънце.“

— Не вярвам — изграчи Джеси. — Не вярвам, че това беше наистина. Не ми пука за стъпката и за обицата. Просто не вярвам.

„Вярваш.“ „Не вярвам!“ „Вярваш.“

Джеси оклюма глава настрани, косите й се провесиха почти до дюшека, устата й трепереше окаяно. Вярваше.