19

Джеси се събуди в меката млечна светлина на утрото, все още завладяна от смущаващия и злокобен спомен за жената — жената със сивеещата коса, опъната назад в онзи стегнат селски кок, жената, която бе коленичила в къпинака до смачкания комбинезон, жената, която гледаше надолу през строшените дъски и усещаше онзи ужасен блудкав мирис. Не се бе сещала за тази жена от години — и сега, веднага след съня за шестдесет и трета, който не бе сън, а спомен, тя имаше чувството, че в този ден е получила някакво свръхестествено прозрение, породено вероятно от стреса, а после изчезнало пак заради стреса.

Но това нямаше значение — нямаше значение това, което се бе случило с баща й вън на верандата, нито това, което се случи после, когато се обърна и го видя да стои на прага. Всичко това се бе случило много отдавна, а що се отнася до другото, което се случваше в момента…

„Намирам се в беда. Май че се намирам в много сериозна беда.“

Тя се облегна върху възглавниците и вдигна поглед към провесените си ръце. Почувствува се замаяна и безпомощна като отровено насекомо в паяжина, искаше единствено отново да заспи — този път без да сънува, ако е възможно, — а мъртвите ръце и пресъхналото й гърло да са в друга вселена.

Де такъв късмет!

Някъде наблизо се чу бавно, сънено бръмчене. Най-напред си помисли за будилник. После — след две-три минути дрямка с отворени очи — за газов детектор. Тази мисъл причини кратък, безпочвен прилив на надежда, който я доближи още малко до същинското събуждане. Осъзна, че това, което чува, съвсем не звучи като газов детектор. Звучеше като… ами… като…

„Това са мухи, маце, нали така? — Безпардонният глас сега звучеше уморено и измъчено. — Чувала си за «Летните момчета», нали? Е, това са «Есенните мухи», а техният вариант на бейзболните финали в момента се играе върху Джералд Бърлингейм, именития адвокат и фетишист на белезниците.“

— Господи, трябва да стана — каза тя с грачещ, дрезгав глас, в който едва разпозна своя собствен.

„Какво, по дяволите, означава това?“ — запита се наум, а отговорът: „Абсолютно нищо, благодаря“ — довърши работата по окончателното й връщане към будното състояние. Тя не искаше да е будна, но реши, че ще е по-добре да приеме този факт и да направи от него каквото може, докато може.

„И сигурно ще е най-добре да започнеш със събуждането на ръцете си. Ако въобще могат да се събудят, разбира се.“

Тя погледна дясната си ръка, после завъртя глава върху ръждивата арматура на врата си (който бе само полузаспал) и погледна лявата. Осъзна, че ги гледа по един съвсем нов начин — че ги гледа така, както би гледала мебели на витрината на някоя изложба. Те сякаш нямаха абсолютно нищо общо с Джеси Бърлингейм и тя си каза, че това всъщност не е кой знае колко странно — в края на краищата бяха напълно безчувствени. Усещанията започваха чак долу, малко преди мишниците й.

Опита се да се придърпа нагоре и с изумление откри, че бунтът в ръцете й е напреднал повече, отколкото е подозирала. Те отказваха да поместят не само нея, но и самите себе си. Заповедта на ума й остана напълно пренебрегната. Тя отново вдигна поглед към тях и този път не й заприличаха на мебели. Сега изглеждаха като белезникави късове месо, увиснали на касапски куки. Джеси нададе дрезгав вик, изпълнен с ужас и гняв.

Ръцете обаче не се съживяваха, поне засега, а нейният бяс или страх, или и двете, нямаше с нищичко да промени това. Но какво ли става с пръстите? Ако успееше да ги свие около креватните стълбове, тогава може би…

… или може би не. Пръстите изглеждаха безполезни като ръцете й. След почти цяла минута усилия Джеси бе възнаградена само с едно леко безчувствено потрепване от десния палец.

— Мили Боже! — изрече тя със своя продран прахоскърцащ глас. Сега в него нямаше гняв, само страх.

Разбира се, много хора умираха при злополуки — струваше й се, че през живота си е виждала стотици, може би дори хиляди „клипове на смъртта“ по телевизионните новини. Чували с трупове, изнасяни от катастрофирали коли или измъквани от джунглата със специални въжени приспособления, крака, стърчащи от набързо разпънати одеяла, докато на фона горят сгради, пребледнели, пелтечещи свидетели, сочещи към локви тъмна лепкава течност на някоя пътека или върху под на баня. Тя бе видяла покрития с бял покров труп, който представляваше Джон Бълуши19, изнесен от хотел „Шато Мармон“ в Лос Анжелос; бе видяла как акробатът Карл Валенда губи равновесие и пада тежко върху въжето, по което се опитва да премине (то беше опънато между два курортни хотела, доколкото можа да си спомни), сграбчва го за миг, после полита надолу към смъртта си. Новините излъчваха тези кадри отново и отново, сякаш бяха обсебени от тях. Тъй че тя знаеше, че хората умират при злополуки — разбира се, че го знаеше, — но досега някак не бе осъзнавала, че вътре в тези хора е имало хора, същите такива като нея, хора, които не са имали и най-малката представа, че никога повече няма да ядат сандвич със сирене, няма да видят нито един рунд от „Последно премеждие“ (и моля ви, не забравяйте да оформяте отговорите си като въпроси) и няма да се обадят на най-добрите си приятели, за да им кажат, че покерът на стотинки в четвъртък вечер или пазаруването в събота следобед е направо чудесна идея. Край на бирата, край на целувките, а фантазията ви за секс върху хамак по време на буря никога няма да се осъществи, защото ще сте много заети да бъдете мъртви. Всяко сутрешно пробуждане в леглото може да ви бъде последното.

„Случаят с тази сутрин отива много по-далеч от «може» — помисли си Джеси. — Струва ми се, че стига до «вероятно». Къщата — нашата чудесна тиха крайезерна къща — като нищо ще се окаже в петъчните или съботните вечерни новини. Ще се появи Дъг Роу с онази негова бяла мушама, дето толкова много я мразя, и ще говори в микрофона си, наричайки я «къщата, в която починаха видният портландски адвокат Джералд Бърлингейм и съпругата му Джеси». После пак ще покажат студиото с Бил Грийн, който ще съобщи спортните новини, и това не е патология, Джеси, това не са хленчовете на Благоверната или декламациите на Рут. Това е…“

Но Джеси знаеше. Това бе истината. Просто малка глупава злополука, едно от онези неща, над които поклащаш глава, щом прочетеш за тях във вестника на закуска, а после казваш „Чуй това, мили“ и повтаряш статията пред съпруга си, докато той яде своя грейпфрут. Просто малка глупава злополука, само че този път се случваше на нея. Непрестанното настояване на ума й, че това е някаква грешка, бе разбираемо, но безполезно. Нямаше отдел „Жалби“, в който да обясни, че белезниците са били идея на Джералд и следователно би било справедливо да я освободят от тях. Ако грешката можеше да се поправи, не друг, а тя трябваше да извърши това.

Джеси прочисти гърлото си, затвори очи и заговори към тавана:

— Боже? Послушай ме за миг, моля Те. Имам нужда от малко помощ тука, наистина. Намирам се в една каша и съм ужасно уплашена. Моля Те, помогни ми да се измъкна, а? Аз… ммм… моля се в името на Исус Христос. — Тя се помъчи да удължи тази молитва и единственото, за което можа да се сети, беше нещо, научено от Нора Калигън, една молитва, която сега сякаш беше в устата на всеки самоук търгаш и лайнян гуру по света: — Господи, дари ме със спокойствието да приема нещата, които не мога да променя, със смелостта да променя онези, които мога, и с мъдростта да разбирам разликата между двете. Амин.

Нищо не се промени. Не усети нито спокойствие, нито смелост, най-малко пък мъдрост. Все още бе жена с мъртви ръце и мъртъв съпруг, прикована към стълбовете на това легло като псе, вързано с верига за забита в земята халка и оставено да умре незабелязано и неоплакано в прашен заден двор, докато неговият господар пияница излежава тридесетте си дена в окръжния пандиз за шофиране без книжка и под влияние на.

— О, моля Те, не позволявай да боли — каза тя с нисък, треперещ глас. — Ако ще умирам, Господи, моля Те, не позволявай да ме боли. Аз съм такъв бебешор по отношение на болките.

„Да мислиш за умиране в този момент май наистина е лоша идея, маце. — Гласът на Рут млъкна, после прибави: — А за да бъдем по-точни, можеш да махнеш това «май».“

Хубаво, няма спор — да се мисли за умиране е лоша идея. Тогава какво остава?

„Живеенето“ — едновременно казаха Рут и Благоверната.

Добре, живеенето. С което кръгът се затвори и тя пак стигна до ръцете.

„Те спят, защото цяла нощ висях на тях. И все още вися на тях. Първа стъпка: да ги освободя от тежестта.“

Тя отново се опита да се избута назад и нагоре с помощта на стъпалата си, при което я блъсна внезапна черна паника, защото отначало те също отказаха да се движат. Няколко мига не бе на себе си, а когато се съвзе, риташе бързо нагоре-надолу, като избутваше покривката, чаршафите и дюшека към долната част на леглото. Беше се задъхала като състезател, който наближава върха на последната стръмнина в колоездачен маратон. Задникът й, който също бе заспал, сега бръмчеше и свистеше с игличките на пробуждането.

Страхът я бе събудил напълно, но именно тази тромава полуаеробика, съпътствуваща паниката, успя да включи сърцето й на пълна скорост. Най-накрая започна да усеща тръпки в ръцете си — дълбоки до мозъка на костите и зловещи като далечна гръмотевица.

„Ако нищо друго не помага, маце, съсредоточи се върху тези две-три последни глътчици вода. Постоянно си напомняй, че никога няма да успееш отново да вземеш тази чаша, камо ли пък да пийнеш от нея, ако не приведеш ръцете и пръстите си в добър работен порядък.“

Джеси продължаваше да рита, а утрото все повече изсветляваше. Потта напласти косата по слепоочията й, стече се надолу по бузите й. Тя съзнаваше — смътно, — че увеличава водния си недостиг с всеки миг от тази упорита и напрегната дейност, но не виждаше друг избор.

„Защото друг няма, маце — никакъв.“

„Маце това, маце онова — помисли си тя разсеяно. — Би ли затраяла малко, кучко устата?“

Най-накрая задникът й започна да се приплъзва нагоре. При всяко негово движение Джеси стягаше коремните си мускули и леко посядаше. Ъгълът между тялото и краката й бавно започна да се приближава към деветдесетте градуса. Лактите й започнаха да се огъват и щом силата на тежестта взе да напуска ръцете и раменете, бягащите през плътта й тръпки се усилиха. Накрая седна изправена, но не спря да движи краката си, а продължи да рита, за да поддържа високото темпо на пулса си.

Капчица жилеща пот се търкулна в лявото й око. Тя я тръсна с нетърпеливо отмятане на главата и продължи да рита. Тръпките все повече се усилваха, стрелкаха се нагоре и надолу от лактите й. Бе прекарала пет-шест минути в това отпуснато положение (изглеждаше като дългунест тийнейджър, свлечен на седалката в киносалона), когато я халоса първият спазъм. Усети го като удар с тъпата страна на сатър. Джеси отметна глава назад, косата й пръсна ситен дъждец от пот, тя изпищя. Докато си поемаше дъх, за да извика отново, спазъмът се повтори. Този път бе много по-страшен. Сякаш някой бе хванал рамото й в примка със стъклено покритие, а после бе дръпнал здраво. Тя нададе вой, а ръцете й се сгърчиха в юмруци с такава внезапна ярост, че два от ноктите й се откъртиха от живеца и той закърви. Макар да стискаше силно очите си, потънали в кафяви кухини от подпухнала плът, сълзите избиха и потекоха по бузите, смесиха се със струйките пот от слепоочията й.

„Продължавай да риташ, маце — не спирай сега.“

— Не ме наричай маце! — изкрещя Джеси. Бездомният пес се бе промъкнал до задната веранда малко преди зазоряване и при крясъка й главата му рязко подскочи. Върху физиономията му се изписа почти комично изражение на изненада.

— Не ме наричай така, кучко такава! Кучко омразна така…

Още един спазъм, този път остър и внезапен като мълниеносен инфаркт, прониза левия й трицеис чак до подмишницата и думите й се разляха в продължителен, треперлив агонизиращ писък. И все пак тя продължи да рита.

Някак си продължи да рита.

Загрузка...