Индигова магия

Глава 25

След като Маркъс най-сетне се примири, че няма да замина с тях, ми пожела всичко добро, макар че все още имаше потресено изражение. Бе възнамерявал да изостави колата на гарата, но сега ми подаде ключовете като подарък на раздяла. Наблюдавах го как се отдалечава, питайки се дали не бях направила грешка. После си помислих за онези красиви, зелени очи и цялата работа, която ни предстоеше да свършим с Ейдриън. Това беше правилният избор… само се надявах да не е твърде късно.

Той продължаваше да не отговаря на обажданията ми. Дали ме мразеше? Или се бе сврял някъде потиснат и даваше мъката си в алкохол? Извадих писмото му от чантата си, питайки се какво ще открия. Познавайки Ейдриън, очаквах някакво дълго, цветисто обяснение в любов. Вместо това видях само дълга серия числа.

Числата не ми говореха нищо. Изучавах ги известно време, докато бях в колата, прилагайки няколкото шифъра, които знаех. Не се появи никакъв отговор, макар че не бях съвсем изненадана. Шифрите и сложните математически изчисления не бяха стихията на Ейдриън. Но тогава защо ми бе оставил бележката? Явно е предполагал, че ще я разчета.

Отдалечих листа от очите си, надявайки се, че ще се прояви някакъв визуален ефект. И наистина се прояви. Погледнах отново числата и видях, че по средата има интервал. Получаваха се две поредици, които ми се струваха познати. Въведох двете серии числа като географска ширина и дължина в моя джипиес. Миг по-късно върху екрана се изписа адрес в Малибу. Южна Калифорния. Съвпадение ли беше?

Без да се замисля повече, подкарах колата от паркинга на гарата и се насочих към брега. Беше напълно възможно да изгубя два часа и половина (пет, ако се брои и пътят на връщане), но не мислех така. „Няма съвпадения.“

Имах чувството, че никога не съм пътувала толкова дълго. Ръцете ми стискаха волана през цялото време. Бях едновременно нетърпелива и ужасена. Когато се намирах само на няколко километра от адреса, започнах да виждам указателни табели за вила „Гети“. Няколко секунди бях объркана. Центърът „Гети“ беше много прочут музей, но беше по-близо до Лос Анджелис. Не разбирах връзката, нито защо се бях озовала в Малибу. При все това следвах стриктно посоката и накрая пристигнах пред паркинга за гости на вила „Гети“.

Когато приближих входа, въпросите ми получиха отговори. Вила „Гети“ беше копие музей на центъра „Гети“ и в нея бяха изложени произведения на гръцкото и римското изкуство. Всъщност голяма част от вила „Гети“ приличаше на древен храм, в комплект с високите колони, ограждащи градини, фонтани и статуи. Входът бе свободен, но се изискваше предварително записване. Днес нямаше много посетители и аз бързо се справих с проблема, като направих онлайн резервация по мобилния си телефон.

Когато пристъпих вътре, почти забравих защо бях тук — но само за миг. Музеят беше като сбъдната мечта за любител и почитател на класиката като мен. Зала след зала показваха античния свят. Бижута, статуи, дрехи… беше все едно да се върнеш в миналото с машина на времето. Любознателният ученик в мен копнееше да изучи основно и да прочете историята на всеки експонат до най-малката подробност. Останалата част от мен, с препускащо сърце и едва сдържаща вълнението си, се спираше само за кратко във всяка зала, достатъчно, за да я огледа и продължи нататък.

След като разгледах почти всички вътрешни зали, излязох в правоъгълния вътрешен двор, заобиколен от високи колони. Дъхът ми секна. Пред погледа ми се разкри огромна открита градина, разположена около басейн, дълъг повече от шейсет метра. Статуи и фонтани се издигаха в искрящите му води, а цялото място бе оградено от великолепно поддържани дървета и други растения. Въпреки декемврийския ден, яркото и топло слънце озаряваше всичко, а въздухът се огласяше от птичи песни, плисъка на водата и приглушени разговори. Наоколо се разхождаха туристи, като от време на време се спираха да се полюбуват на мястото или да направят снимки. Никой от тях нямаше значение — не и когато най-после открих този, когото търсех.

Той седеше в другия край на градината, срещуположен на входа, през който бях влязла, в далечния край на басейна. Беше с гръб към мен, но аз бих го познала навсякъде. Приближих с трепет, все още подвластна на онази странна смесица от страх и нетърпение. Колкото повече приближавах, толкова по-ясно го виждах. Високото, стройно тяло. Червеникавокафявите отблясъци от слънчевите лъчи в тъмната му коса. Когато най-после стигнах до края на басейна, спрях рязко точно зад него, не смеейки да продължа.

— Сейдж — рече той, без да се обърне. — Предполагах, че вече си стигнала южната граница.

— Не, не си — възразих. — Иначе никога нямаше да ми дадеш бележката, нито щеше да дойдеш тук. Знаел си, че няма да замина.

Той най-сетне вдигна глава, за да ме погледне, и примижа срещу слънцето.

— Бях сигурен, че няма да заминеш. Надявах се, че няма да заминеш. Двамата с Джил спорихме цяла вечност. Какво мислиш за оригиналното ми хрумване за географската ширина и дължина? Брилянтно, нали?

— Гениално — отвърнах, опитвайки се да прикрия усмивката си. Част от страховете ми се стопиха. Ние отново бяхме на познатата стара територия и си бъбрехме непринудено. Само Ейдриън и аз. — Поел си риск, считайки, че ще разбера какво означават всички онези числа. Можеше да поседиш тук цял ден.

— Никакъв шанс. — Ейдриън се изправи и пристъпи една крачка към мен. — Ти си умно момиче. Знаех си, че ще се досетиш.

— Не съм чак толкова умна. — Колкото повече се приближаваше той, толкова по-бързо препускаше сърцето ми. — Отне ми доста време, за да разбера някои неща. — Посочих около нас. — И как така ти знаеш за съществуването на подобно място, а аз — не?

Пръстите му се плъзнаха по очертанията на брадичката ми и внезапно топлината на слънцето ми се стори слаба в сравнение с горещината на това докосване.

— Не беше трудно — отвърна той, впил поглед в очите ми. — Трябваше да започна търсенето си отнякъде, така че въведох „Древен Рим“ и „Калифорния“ в телефона си. Това беше първият резултат.

— Какво търсене? — попитах.

Той се усмихна.

— Търсенето на някое по-романтично място от „Пайове и разни други“.

Ейдриън приближи лицето ми към своето и ме целуна. Както винаги, светът около мен спря да се движи. Не, светът стана Ейдриън, само Ейдриън. Целувките му, както винаги, бяха опияняващи и разтърсващи, пълни с онази страст, от която се нуждаех, и която не вярвах, че ще изпитам. Но днес, в целувките му имаше нещо повече. Вече нямах съмнения дали това е правилно, или грешно. Това беше кулминацията на едно дълго пътуване… или може би началото на такова.

Обвих ръце около врата му и го притеглих по-близо. Не ми пукаше, че се намирахме на публично място. Не ми пукаше, че той беше морой. Имаше значение единствено, че беше Ейдриън, моят Ейдриън. Моята половинка. Моят партньор в престъплението, в дългата битка, в която току-що се бях впуснала, за да поправя злото и нередностите в света на алхимиците и мороите. Може би Маркъс беше прав, че също така се бях запътила към унищожението си, но не ме бе грижа. В този момент ми се струваше, че докато с Ейдриън сме заедно, нито едно предизвикателство нямаше да ни се опре.

Не зная колко дълго сме стояли там и сме се целували. Както казах, светът около мен бе изчезнал. Времето бе спряло. Бях потопена в топлината на тялото на Ейдриън, притиснато до моето, в неговото ухание, във вкуса на устните му. Само това имаше значение сега и аз се улових, че си мисля за нашата недовършена работа в съня.

Когато най-после прекъснахме целувката — прекалено скоро, що се отнасяше до мен — останахме прегърнати. Звукът от кискане ме накара да погледна настрани, където две малки деца стояха, смееха се и сочеха към нас. Като видяха, че ги гледам, побързаха да изчезнат. Извърнах се отново към Ейдриън. Имах чувството, че ще се разтопя от щастие, когато надникнах в очите му.

— Това е доста по-добре, отколкото любовта отдалеч — промълвих.

Той отметна кичур от лицето ми и впи очи в моите.

— Какво те накара да размислиш? Искам да кажа, знаех, че няма да можеш да стоиш далеч от мен, но няма да те лъжа… за известно време малко ме изплаши.

Облегнах се на гърдите му.

— Всъщност е комбинация от няколко неща. Един изненадващо добър съвет от Джил. Една от очарователните истории на Улф — между другото трябва обезателно да ти разкажа за кухнята му. Освен това, не спирах да мисля за онзи път, когато бяхме върху масата.

Ейдриън се измести съвсем малко, за да можем отново да се гледаме. Беше един от онези редки мигове, когато бе напълно смаян.

— Я чакай да видя дали правилно съм разбрал. Бъдещето на нашата връзка е зависела от съвета на едно петнайсетгодишно момиче, една навярно измислена история на едноок треньор на чихуахуа и моите неромантични — при все това умели — целувки върху маса, отрупана със сребърни прибори и китайски порцелан?

— Ъхъ — потвърдих след кратък размисъл.

— И това било всичко, така ли? Аз пък си мислех, че ще ми е много трудно да те спечеля. — Той отново стана сериозен и ме целуна леко по челото. — Какво ще правим сега?

— Ще разгледаме този прекрасен музей, в който ме подмами. Ще се влюбиш в изкуството на етруските.

Онази негова дяволита усмивка, която толкова много обичах, озари лицето му.

— Сигурен съм, че ще се влюбя. Но аз имах предвид бъдещето. Какво ще правим с нас — с всичко, което се случи?

Улових ръцете му и го задържах все така близо до мен.

— И откога си започнал да се тревожиш за последствията или за бъдещето?

— Аз? Никога. — Замисли се. — Е, така си е — докато си с мен, не се тревожа за нищо. Но зная, че ти обичаш да се тревожиш за такива неща.

— Не бих казала, че „обичам“ — поправих го.

Лекият бриз разроши косата му и аз едва устоях на желанието да я пригладя обратно. Ако го сторех, несъмнено пак щяхме да започнем да се целуваме, а се предполагаше, че аз трябва да проявя отговорност и да отговоря на въпросите му.

— При Съхранителите ли ще избягаме? — предположи той.

— Разбира се, че няма! — изсумтях възмутено. — Това би било страхливо и незряло. А и ти никога не би оцелял без гел за коса — макар че може да ти хареса техният муншайн26.

— Тогава какво ще правим?

— Ще запазим в тайна отношенията си.

Той се подсмихна.

— А това не е ли страхливо?

— Това е вълнуващо и дръзко — заявих. — Дори бих казала мъжкарско и смело. Предположих, че ще ти хареса.

— Сейдж! — прихна Ейдриън. — Харесва ми всичко, стига ти да си с мен. Но дали ще е достатъчно? Защото трябва да знаеш, че не съм чак такъв непукист за последствията. Осъзнавам колко е опасно всичко това за теб, особено ако продължиш да се съмняваш в алхимиците и да се опитваш да изровиш тайните им. Освен това зная, че ти все още се притесняваш, задето Джил ни наблюдава.

Правилно. Джил. Джил, която навярно бе свидетел на ставащото в момента, независимо дали го искаше, или не. Дали се чувстваше щастлива като него? Дали бе изпълнена с радост заради нашата любов? Или всичко това беше мъчително неудобно за нея?

— Тримата ще намерим начин да се справим — промълвих накрая. Не можех да мисля повече за това в момента, иначе пак щях да се паникьосам. А колкото до алхимиците… просто ще трябва да сме внимателни. Те не ме следват навсякъде, а както ти каза, аз и без това съм с теб през половината време. — Надявах се да е достатъчно. Трябваше да бъде.

И тогава отново започнахме да се целуваме. Нямаше как да го избегнем, не и когато бяхме заедно както в този миг, толкова далеч от реалния свят, от обикновения ни живот. Обстановката беше прекалено съвършена. Той беше прекалено съвършен, въпреки че беше един от най-несъвършените живи същества, които познавах. И честно, и двамата бяхме пропилели твърде много време в съмнения и игри. Единственото нещо, което научаваш, ако животът ти е постоянно в опасност, е това, че е по-добре да не го пропиляваш. Дори Маркъс бе признал това в онази зала с електронните игри.

С Ейдриън прекарахме остатъка от деня във вила „Гети“, най-вече целувайки се в градините, макар че го убедих да погледне някои артефакти вътре. Може и да бях влюбена, но все пак си бях аз. Когато дойде време да затварят, двамата вечеряхме в един ресторант за фондю на брега на морето и останахме там дълго, сгушени един до друг, вперили погледи във восъчната луна, сияеща над океана.

Бях се унесла да съзерцавам вълните, които се разбиваха в брега, когато усетих как устните на Ейдриън докосват леко бузата ми.

— Какво стана с дракона?

— Той си има име, не знаеш ли? — попитах с възможно най-строгия си и превзет тон.

Ейдриън се отдръпна и ме изгледа любопитно.

— Всъщност не знаех. И какво име му избра?

Хопър. Най-страхотният заек на земята — додадох, когато Ейдриън се засмя. — Би бил щастлив да знае, че друг е наследил името му.

— Да, сигурен съм, че би бил. Измисли ли име и на мустанга?

— Мисля, че би одобрил Ивашкинатор.

Той се втренчи изумено в мен.

— Казах ли ти, че те обичам?

— Да — уверих го. — Много пъти.

— Добре. — Ейдриън се намести по-близо до мен. — Просто исках да съм сигурен, госпожице Бързо-се-уча.

Изпъшках.

— Никога няма да го забравиш, нали?

— Да го забравя ли? Напротив, смятам постоянно да ти го напомням.

Подозирах, че колата на Маркъс е открадната, така че я оставихме в Малибу. Ейдриън ме закара до общежитието и ме целуна за довиждане, като обеща да ми се обади рано сутринта. Трудно ми беше да се разделя с него, макар да знаех, че е глупаво да си мисля, че не бих могла да преживея без него дванайсет часа. Влязох във фоайето на общежитието с чувството, че не стъпвам по земята, а устните ми още горяха от целувките му.

Беше лудост, знаех го, да се опитвам да имам връзка с него. Грешка. Щеше да бъде много опасно — дотолкова, че част от еуфорията ми изчезна, когато мисълта ме връхлетя. Пред него се преструвах, за да успокоя страховете му, но знаех истината. Щеше да бъде достатъчно трудно да се опитвам да разгадая тайните на алхимиците, а и татуировката ми все още не беше обезопасена. Отношенията ми с Ейдриън щяха значително да повишат опасностите, но това бе един от онези рискове, които с радост поемах.

— Госпожице Мелроуз.

Студеният глас на госпожа Уедърс ме върна рязко в настоящето. Спрях се по средата на фоайето и погледнах към нея. Тя се изправи иззад бюрото си и се запъти към мен.

— Да, госпожо?

— Полунощ е.

Погледнах към часовника и видях, че е права.

— Да, госпожо.

— Въпреки че зимната ваканция вече е настъпила, все още си регистрирана в общежитието до утре, така че трябва да се съобразяваш с правилата. Вечерният час е минал.

Единственото, което успях да смотолевя, беше да призная очевидното.

— Да, госпожо.

Госпожа Уедърс зачака, сякаш се надяваше, че ще кажа още нещо.

— Изпълняваше… поредното поръчение на госпожа Теруилиджър ли? — Изражението на лицето й беше почти комично. — Не съм получила уведомление, но предполагам, че тя може допълнително да уреди нещата.

Осъзнах, че госпожа Уедърс не иска да си имам неприятности. Надяваше се, че имах някаква основателна причина, за да наруша правилата — причина, благодарение на която можех да избегна наказанието. Знаех, че бих могла да излъжа, че съм помагала на госпожа Теруилиджър. Бях сигурна, че преподавателката ми щеше да ме покрие. Ала не можех да го направя. Струваше ми се грешно да омърсявам днешния ден с Ейдриън с лъжа. А и наистина бях нарушила правилата.

— Не — казах на госпожа Уедърс. — Не бях с нея. Просто бях… навън.

Госпожа Уедърс почака още малко, а след това прехапа примирено устни.

— Много добре тогава. Познаваш правилника. Ще трябва да си понесеш наказанието — след началото на новия срок.

Кимнах сериозно.

— Да, госпожо. Разбирам.

Изражението й подсказваше, че тя сякаш все още се надяваше някак си да поправя нещата. Но аз нямах какво да добавя и се обърнах, за да продължа по пътя си.

— О, едва не забравих! — извика ме госпожа Уедърс. — Бях твърде удивена от това… нарушение. — Отново се бе превърнала в строгата и енергична надзирателка, която познавах. — Моля те да ме уведомиш дали братовчедка ти ще остане в твоята стая, или ще иска самостоятелна.

— Защо Анджелина ще остава в стаята ми?

— Не става дума за нея, а за другата ти братовчедка.

Понечих да кажа, че нямам друга братовчедка, но някакъв вътрешен глас ме предупреди да премълча и нито да потвърдя, нито да отрека думите й. Нямах представа какво става, но всички вътрешни предупредителни инстинкти крещяха, че нещо определено щеше да се случи. Каквото и да беше, не биваше да се ангажирам с нищо конкретно.

— Тя е представила всички необходими документи — обясни госпожа Уедърс. — Така че й казах тази нощ да отиде в стаята ти.

Преглътнах.

— Разбирам. Може ли, хм… да ви уведомя след ваканцията?

— Разбира се. Тогава ще обсъдим и наказанието ти — додаде след кратко колебание.

— Да, госпожо — кимнах.

Качих се горе, а стомахът ми се бе свил от ужасно предчувствие.

Кой ме чакаше в стаята ми? Кой още на този свят беше част от измисленото ми семейство?

Оказа се, че беше от истинското ми семейство.

Когато отключих вратата, заварих Зоуи да седи на леглото ми. Лицето й светна, когато ме видя, тя скочи и се хвърли към мен, за да ме стисне в гореща прегръдка.

— Сидни! — възкликна. — Толкова се притеснявах, че няма да се прибереш за през нощта.

— Разбира се, че ще се прибера — отвърнах сковано. Бях толкова стъписана, че едва успях да отвърна на прегръдката й. — Какво правиш тук?

Тя се отдръпна назад и ме погледна, ухилена до уши. В нея нямаше следа от гняв, нито дори от предпазливостта й в Сейнт Луис. Преливаше от радост, искрено щастлива да ме види. Не знаех защо беше тук, но у мен започна да разцъфва надеждата, че най-после ще можем наистина да се сдобрим.

Докато не заговори.

— Дадоха ми мисия! И ме изпратиха тук. — Извърна лице и ми показа златната лилия, татуирана на бузата й. Сърцето ми почти спря. — Вече официално съм алхимик. Е, само младши. Има още много да се уча, затова те решиха, че е най-добре да съм с теб.

— Разбирам — промълвих. Стаята се въртеше. Зоуи. Зоуи бе тук — и беше алхимик, който щеше да остане с мен.

Жизнерадостното й изражение леко помръкна и тя доби озадачен вид.

— Предполагам, че ти си казала на Стантън нещо за това, че се нуждаеш от подкрепление от още някой друг алхимик? Че ти е трудно да си сама сред толкова много морои?

Опитах се да се усмихна, ала не успях.

— Нещо подобно. — Бях подтикнала Дона да действа и тя го бе направила. Просто не беше точно това, което очаквах.

Ентусиазмът на Зоуи се завърна.

— Е, вече не си сама. Аз съм тук, за да ти помагам, макар че едва ли се нуждаеш от мен. Ти дори никога не се забъркваш в каквито и да било неприятности.

Не, просто бях влюбена във вампир, канех се да се присъединя към вещерско сборище и разследвах тайни, за които никой не искаше да узная. Изобщо никакви неприятности.

Как, за бога, щях да скрия всичко това от нея?

Зоуи отново ме прегърна.

— О, Сидни! Ще бъде страхотно! — възкликна. — През цялото време ще бъдем заедно!