Индигова магия

Глава 24

Чувствах се много зле, задето бях изгорила до основи къщата на учителката си. Госпожа Теруилиджър, по очевидни причини, изглежда смяташе, че това е най-малкият й проблем. Не беше сигурна дали осигуровката ще покрие щетите, но от застрахователната компания бяха доста чевръсти и изпратиха свой служител, за да разследва случая. Все още чакахме присъдата им за размера на крайната сума за покриване на щетите, ала в доклада им не бе отразено намирането на каквито и да било следи от човешки останки. Част от мен вярваше, че не бях убила никого. А друга част се боеше, че пак ще се срещнем с Алисия. Какво глупаво сравнение бе направил Ейдриън? „Професор Мориарти срещу твоя Шерлок Холмс.“ Предполагам, че всеки, чието лице е било обсипано с тънки остриета и е бил зарязан в горяща сграда, ще се изпълни със злоба и желание за мъст.

След кратко разследване накрая се установи, че Вероника се намира в болница в Лос Анджелис, записана под името Джейн Доу20.

Посещенията при изпадналата й в кома сестра бяха най-важната грижа на госпожа Теруилиджър и тя се надяваше, че навярно ще открие начин да развали магията.

Независимо колко бе заета сега, преподавателката ми все пак успяваше да намери време, за да ме убеждава да се присъединя към сборището й, и аз се съгласих поради няколко различни причини. Едната беше, че бе невъзможно да се преструвам, че повече не желая да се занимавам с магии.

Другата беше, че не възнамерявах още дълго да оставам в Палм Спрингс.

Все още бях решена да замина с Маркъс за Мексико, а седмицата отлетя неусетно. Взех без усилие изпитите за края на зимния срок и преди да се усетя петъкът беше дошъл — денят, преди пътуването ни до Мексико. Поех риска да се сбогувам с приятелите си. Най-безопасно беше да изчезна без следа, но аз имах доверие на всички — дори на Анджелина — да запазят тайната ми и да се преструват, че не знаят нищо, когато алхимиците открият бягството ми. Казах и на Трей. Без значение какво се бе случило помежду ни, той все още беше мой приятел и щеше да ми липсва.

Докато денят напредваше, общежитието притихваше все повече — като се изключи нескончаемата коледна музика, носеща се от фоайето. Тъй като не желаеше да пренебрегва другите религии, госпожа Уедърс беше поръчала да се подредят един до друг менора21 и знаме с надпис „Весела Куанза“22. Утре беше последният ден преди ваканцията и голяма част от учениците бяха заминали за зимната ваканция. Аз довърших опаковането на скромния си багаж. Не исках да се товаря с излишни вещи, след като нямах представа какво да очаквам в Мексико.

Все още оставаха двама души, с които да се сбогувам: Ейдриън и Джил. Избягвах и двамата по съвсем различни причини, но повече нямаше за кога да отлагам. Знаех, че от Джил ме дели само един етаж, но с Ейдриън беше по-трудно. Бяхме се чули няколко пъти след пожара, просто за да уточним някои подробности, но скоро след това той изчезна от хоризонта. Никакви обаждания, никакви есемеси, никакви сънища. Може би трябваше да съм доволна. Може би трябваше да приветствам шанса да замина без мъчителни сбогувания… но не можех. Сърцето ми се свиваше болезнено при мисълта, че повече няма да го видя. При все че самият той бе причината за заминаването ми, не ме напускаше чувството, че се нуждая от някакъв финал.

„Не е заради финала, Сидни. Искаш да го видиш. Имаш нужда да го видиш. И точно заради това трябва да заминеш.“

Накрая зарязах всички колебания и му се обадих. Струваше ми толкова усилия, докато овладея нервите си, че направо не можах да повярвам, когато не ми вдигна. Устоях на порива веднага да го избера повторно. Не, мога да почакам. Утре все още щеше да има време, а и сигурно… сигурно той не ме избягваше, нали?

Реших да отложа разговора с Джил до следващия ден. Беше ми не по-малко трудно да се сбогувам с нея и не само заради това, което бе видяла през връзката. Знаех, че тя ще си помисли, че я изоставям. Всъщност ако останех и с Ейдриън бяхме гаджета, навярно щяха да ме заловят и никога нямаше да мога да й помогна. Поне ако бях далеч и свободна, бих могла да се опитам да го направя извън организацията. Надявах се, че ще ме разбере.

Докато я чаках, имах възможност да свърша едно неприятно задължение: да върна оръжието на Малахи Улф. Досега никога не бях ходила до къщата му без Ейдриън и макар да знаех, че няма защо да се страхувам от него, все пак се чувствах малко неспокойна да се озова сама в онзи отдалечен и пуст район.

За мое пълно изумление, когато пристигнах, Улф ме покани в къщата. Наоколо цареше тишина.

— Къде са кучетата? — учудих се аз.

— На тренировка. Имам приятел, който е много опитен кучешки треньор и сега ги обучава как да се промъкват крадешком. Преди работеше в местното поделение К–923.

Не мислех, че на породата чихуахуа генетично им е заложено да са потайни. Обаче запазих мнението за себе си и вместо това огледах удивено кухнята на Улф. Очаквах да прилича на камбуз. Вместо това, помещението беше смайващо светло и приветливо, с тапети на бели и сини квадрати и буркан за курабийки във форма на катерица. Ако някой ме бе помолил да опиша кухнята, която най-малко би подхождала на Улф, то тя щеше да прилича на тази. Не… почакайте. Върху хладилника имаше магнити, които приличаха на шурикени. Е, това поне пасваше на собственика.

„Ейдриън ще се шашне, като му кажа.“ После си спомних, че може да не го видя много дълго време. Мисълта попари всяко веселие.

— И така, какво ти е нужно? — попита домакинът ми. Втренчих се в него и действително ми се стори, че последния път превръзката беше на другото му око. Трябваше да обърна повече внимание. — Друг пистолет?

Добих делови вид и се върнах към настоящата задача.

— Не, сър. Всъщност и първият не ми потрябва, но ви благодаря, че ми го заехте. — Извадих оръжието от чантата и му го подадох.

Той го погледна набързо и го пъхна в едно чекмедже.

— Разреши ли проблема си? Можеш да го задържиш, ако ти трябва.

— Напускам страната. Предполагам, че ще срещна затруднения да го пренеса през границата.

— Съвсем правилно — кимна той. Грабна буркана с курабийките, отвинти капака и го наклони към мен. Отвътре се разнесе страхотен аромат. — Искаш ли една? Току-що ги направих.

Наистина съжалявах, че няма да мога да споделя това с Ейдриън.

— Не, благодаря, сър. През последните седмици поех повече от достатъчно захар. — Имах чувството, че май трябва да си извадя клиентска карта за „Пайове и разни други“.

— Аз пък мисля, че сега изглеждаш по-добре. Вече не си само кожа и кости. — Кимна одобрително, което ми се стори наистина странно и донякъде зловещо. — И къде отивате, хлапета?

— Мекс… О, Ейдриън няма да идва с мен. Аз заминавам с друг.

— Наистина ли? — Той плъзна стъкления буркан по плота. — Изненадан съм. Винаги съм си мислел, че когато си тръгвате оттук, се прибирате у дома, за да „потренирате“ насаме.

Усетих как страните ми пламват.

— Не! Няма такова нещо… Имам предвид, че ние сме само приятели, сър.

— И аз веднъж имах такъв приятел. Сали Сребърния зъб.

Лицето му доби отнесеното изражение, което се появяваше винаги, когато се канеше да разкаже някой виц.

— Съжалявам, наистина ли казахте…

— Никога не съм срещал жена като Сали — прекъсна ме той. — Двамата прекосихме заедно Швейцария и винаги сме пазили взаимно гърбовете си. Накрая се измъкнахме живи — на косъм — и тя пожела да се върне в Щатите и да се кротне. Ала не и аз. Разбираш ли, аз имах мечти. Тогава бях млад, а опасностите и славата ме привличаха. Изоставих я и отидох да живея с един оркнейски24 шаман. Отне ми две години и сума ти вижън куестове25, за да осъзная грешката си, но когато се върнах, не я намерих. Когато нощем затворя око, все още виждам как онзи зъб блести като звезда. Това видение ме преследва, момиче. Преследва ме.

Намръщих се.

— Не мисля, че оркнейците практикуват вижън куест, сър.

Улф се наведе напред и размаха пръст пред мен. Окото му беше широко отворено.

— Поучи се от грешките ми, момиче. Не отивай при оркнейците. Не е нужно да имаш мистични видения, за да видиш това, което е под носа ти, чуваш ли ме?

Преглътнах.

— Да, сър.

След това се разбързах да си вървя. Реших, че май идеята да съм в друга страна, по-далеч от Малахи Улф, все пак може би нямаше да се окаже чак толкова лоша.

На следващата сутрин се приготвих да се сбогувам с Джил, но тя ме изпревари и цъфна на прага ми. За пръв път разговаряхме истински от сутринта след последния сън с Ейдриън.

Тя влезе в стаята и се намръщи, когато видя куфара.

— Наистина ли заминаваш?

— Да. И съм сигурна, че знаеш причината.

Тя скръсти ръце и ме погледна право в очите, без следа от смущението от последния път. Трудно ми беше да издържа погледа й.

— Сидни, не напускай Ейдриън заради мен.

— Много по-сложно е от това — отвърнах машинално.

Всъщност не е — заяви тя. — От всичко, което съм видяла и чула, ти просто се страхуваш. Винаги си контролирала и най-малката подробност в живота си. Когато не можеш — както с алхимиците — намираш начин да си възвърнеш самоконтрола.

— Няма нищо лошо в самоконтрола — троснах се аз.

— Само дето невинаги можем да го имаме и понякога това е за добро. Дори е страхотно — додаде новоизлюпената ми наставница. — Така е и с Ейдриън. Без значение колко силно се опитваш, няма да можеш да контролираш чувствата си към него. Не можеш да спреш да го обичаш и затова бягаш. Аз съм просто едно извинение.

Коя бе тя, че да ми изнася подобна лекция?

— Смяташ, че лъжа за това колко неудобно и мъчително е за теб да виждаш всичко, случващо се помежду ни? Всеки интимен жест е на показ. Не мога да го направя. Не мога да живея така.

— Ейдриън се научи.

— Е, той няма друг избор.

— Именно. — Част от нападателността й се стопи. — Сидни, той ме върна от смъртта. Това е най-великото нещо, което някой може или е направил за мен. Не мога да му се отплатя, но мога да се постарая да не му преча да води живота, който иска. Не очаквам той да ме щади или пази заради връзката и аз няма да съдя него — или теб. Сидни, някой ден двамата ще се научим да блокираме взаимно мислите и изживяванията си.

— Някой ден — повторих.

— Да. А дотогава можем да се опитаме да се справим, доколкото можем. Всичко, което ще постигнеш със заминаването си, е да направиш трима души нещастни.

— Трима? — намръщих се. — Аз ти помагам.

— Наистина ли мислиш, че ще съм щастлива, ако той е нещастен? Мислиш ли, че ми харесва мрака, който се прокрадва към него? — Когато не казах нищо, тя продължи: — Виж, моята физическа реакция към теб не е като неговата, но когато Ейдриън е с теб, той е толкова преизпълнен с радост… тя се излъчва към мен и това е едно от най-божествените изживявания, които някога съм имала. Аз никога не съм била влюбена като вас двамата.

— Аз не съм… — не можех да го изрека и тя ме стрелна многозначително. Опитах различна тактика. — Да остана тук е опасно, особено с него. Алхимиците може да разберат за всичко — за него, за татуировката ми, за госпожа Теруилиджър и бог знае още какво.

— А ако не разберат, помисли само какво ще получиш. Ейдриън. Нас. Магията. Шансът да разкриеш тайните им. Зная, че обичаш този живот. Защо да се отказваш от него? Ти си твърде умна, за да те хванат. Ние ще ти помогнем. Наистина ли смяташ, че Маркъс и неговите последователи имат възможност да се борят както трябва, когато постоянно са принудени да бягат и да се крият?

Поклатих глава.

— Те са като мен. Разбират ме.

— Изобщо не са като теб — не се предаваше Джил. — Те приказват. Ти действаш.

Беше толкова изненадващо да я виждам такава, толкова самоуверена и толкова мъдра за годините си. В същото време беше малко дразнещо. Ако тя беше толкова умна, защо не можеше да разбере колко много бе заложено на карта?

— Джил, да остана, е голям риск — във всяко едно отношение.

— Разбира се, че е! — възкликна тя и в очите й блеснаха гневни пламъчета. — Всеки живот, който си струва, крие рискове. Ако заминеш за Мексико, ще съжаляваш — и аз мисля, че го знаеш.

Телефонът ми иззвъня, пресичайки отговора ми. Беше Еди. Той рядко се обаждаше и затова ме обзе паника.

— Какво не е наред? — попитах остро.

Звучеше озадачено.

— Не бих казал, че нещо не е наред… само е изненадващо. Джил с теб ли е? Вие двете наистина трябва да слезете долу. Ние сме отвън.

Той затвори, а аз останах напълно объркана.

— Какво има? — попита Джил.

— Очевидно нещо изненадващо.

Двете слязохме във фоайето, без повече да споменаваме Ейдриън. Когато излязохме отвън, заварихме Еди и Анджелина, които упорито отбягваха да се поглеждат. Близо до тях бе застанал висок, хубав младеж с грижливо подстригана черна коса и яркосини очи. Изражението му бе сурово и сериозно, докато оглеждаше района.

— Той е дампир — промърмори Джил към мен.

Погледът му се прикова в нас, когато приближихме, а сетне лицето му се отпусна.

— Джил, Сидни — заговори Еди. — Това е Нийл Реймънд. Той е новото ни попълнение тук.

Нийл се поклони толкова ниско на Джил, че беше истинско чудо как не удари челото си в земята.

— Принцесо Джилиън — изрече с плътен и дълбок глас. — За мен е чест да ви служа и ще направя всичко, което е по силите ми, дори с цената на живота си.

Джил отстъпи назад, а очите й се разшириха.

— Б-благодаря ти.

Погледът на Еди се местеше между двамата, а върху челото му се появи малка бръчка.

— Нийл е изпратен като подкрепление. Да разбирам ли, че си се оплакала, че Джил не е достатъчно добре защитена? — Последното беше отправено към мен и ако не грешах, в гласа му прозвуча обвинителна нотка.

— Не… аз. О! Предполагам, че има нещо такова.

Когато се опитвах да загладя нещата със Стантън, един от доводите ми беше, че никога нямам чувството, че Джил е в пълна безопасност. Предполагам, че това беше отговорът на Дона. Беше изненадващо, както каза Еди, но нямаше да навреди да има допълнителен чифт очи, които да я наблюдават. От начина, по който огледа Нийл от горе до долу, явно и Джил нямаше нищо против.

Аз разтърсих ръката му.

— Хубаво е, че ще си наоколо, Нийл. Като поредния братовчед ли те изпращат?

— Просто нов ученик — отвърна той. Това навярно също беше по-добре. Имаше реална опасност нашето „семейство“ да превземе „Амбъруд“.

Искаше ми се да науча нещо повече за него, но не разполагах с време. Маркъс скоро щеше да дойде да ме вземе, за да отидем заедно на гарата, след като моята Лате бе обявена за напълно непригодна за движение. Предполагам, че това също беше един вид финал, макар и доста тъжен.

Сбогувах се с всички и се качих да си взема куфара. Държах се, сякаш просто излизам по задачи. Еди, Анджелина и Джил знаеха истината и виждах болката и съжалението в очите им — особено в тези на Джил. Помолих се да бъдат добре и без мен. Когато слязох долу, заварих само подопечната си.

— Забравих да ти дам това — рече тя и ми подаде малък плик. Отгоре бе написано името ми, а и аз познах почерка.

— Опитах се да се свържа с него и реших, че ме избягва. Това е неговото сбогуване, нали? — Изпитах разочарование, че няма да видя Ейдриън лично за последен път. Може би писмото беше по-добре от нищо, ала ми се искаше да си тръгна със свежия спомен за онези красиви зелени очи. — Той… той наистина ли е разстроен? — Не можех да понеса мисълта, че страда.

— Прочети писмото — отвърна тя загадъчно. — И запомни, Сидни. Това не е заради мен. Това е заради вас двамата. Можеш да контролираш всичко друго, но не и това. Откажи се и приеми чувствата си.

След тези думи се разделихме и аз седнах на тротоара, за да чакам Маркъс. Взирах се в плика и в името си, написано от ръката на Ейдриън. На три пъти едва не го отворих… но всеки път страхът надделяваше. Накрая видях да приближава колата на Финч и пъхнах плика в чантата си.

Веднага след като се качих при него, той заговори развълнувано за големите планове, които ни очакваха. Почти не го слушах. Не спирах да мисля за Ейдриън и колко празен щеше да е животът ми без него. Двамата с Маркъс щяхме да се срещнем с Уейд и Амилия на гарата, но аз не можех да си представя, че някой от тях ще ме разбира така както Ейдриън — макар че те бяха човешки същества като мен и имахме един и същ произход и минало. Никой от тях нямаше да притежава язвителното му остроумие или необикновено прозрение. А под тези емоции трептяха най-горещите ми спомени… целувките му, притиснатите ни тела…

— Сидни? Обръщаш ли някакво внимание на онова, което ти говоря?

Примигнах и погледнах към Маркъс. Мисля, че това беше един от онези моменти, когато той не можеше да повярва, че някой не слуша примрял всяка дума, излизаща от устата му.

— Извини ме — промърморих. — Умът ми е някъде другаде.

Той се ухили.

— Е, пренасочи го към плажове и маргарити, защото животът ти ще се промени.

С него винаги се стигаше до плажовете и маргаритите.

— Не спомена подпечатването на татуировките. Освен ако твоят познат татуировчик не е и барман.

— Типично за теб — забавна и красива! — засмя се той. — Ще си прекараме страхотно.

— Колко дълго ще бъдем там?

— Ами… първо ще се погрижим за татуировките. Това е най-важното. — Бях облекчена да го чуя да говори толкова сериозно. — След това ще се притаим и за няколко седмици ще се забавляваме в една екзотична страна. После ще се върнем тук и ще поемем по следите на други неудовлетворени алхимици.

— И след това ще повториш процеса? — попитах. В огледалото за обратно виждане можех да проследя как небостъргачите на Палм Спрингс изчезват, докато пътувахме на север. Силна болка на копнеж прободе гърдите ми. — Ще накараш и други да ти набавят критична информация, а след това ще ги освободиш?

— Именно.

Няколко минути пътувахме в мълчание, докато осмислях думите му.

— Маркъс, какво правиш с информацията, която събираш? Имам предвид, какво смяташ да предприемеш относно магистър Джеймсън?

— Няма да спра да търся още доказателства — тутакси отвърна той. — Това е най-голямата следа, която някога сме имали. Сега наистина трябва да продължим с усилията и да открием още подобни улики.

— Това е повече от улика. Защо не съобщите тази информация на мороите?

— Алхимиците ще отрекат. Освен това не искаме да бързаме.

— И какво като отрекат? — продължих да настоявам. — Поне мороите ще знаят и ще бъдат предупредени.

Той ми хвърли поглед, напомнящ на родител, който се опитва да бъде търпелив с детето си. Пред нас видях знак за железопътна гара.

— Сидни, зная, че си нетърпелива, но ми имай доверие. Винаги сме работили така.

— При все това не съм сигурна, че е правилният начин.

— Имаш много идеи за някой, който току-що се е присъединил към редиците ни — засмя се Маркъс. Искаше ми се да спре да прави това. — Само бъди търпелива и ще разбереш.

Не ми се нравеше снизходителното му отношение.

Мисля, че вече разбирам. И знаеш ли какво? Не смятам, че вие, приятелчета, правите нещо. Признавам, че сте се сдобили с доста невероятна информация… но после какво? Продължавате да чакате. Бягате и се спотайвате наоколо. И каква е ползата от това? Намеренията ви са добри… но си остават само намерения. — Почти чувах гласа на Джил: „Те приказват. Ти действаш.“

По някаква ирония този път Маркъс остана безмълвен.

— Можете да направите толкова много — продължих. — Когато за пръв път чух за вас, ми се струваше, че имате огромни възможности. Технически, това все още е вярно. Но само ги прахосвате.

Той спря на паркинга на железопътната гара. Все още изглеждаше напълно слисан.

— И откъде, по дяволите, се взе всичко това? — отрони накрая.

— От мен — отвърнах. — Защото аз не съм като вас. Не мога да седя и да бездействам. Не мога да бягам. И… не мога да дойда с вас.

Почувствах се добре като го изрекох… и ми се стори съвсем правилно. През цялата седмица умът ми ми нашепваше, че най-правилното, което мога да сторя, е да се махна, преди нещата с Ейдриън и алхимиците да излязат извън контрол. И да, навярно това беше най-разумното решение. Сърцето ми никога не го прие напълно, но аз се опитах да го пренебрегна. Чак когато изслушах Джил и Маркъс, изведнъж осъзнах, че мозъкът ми може да избере не толкова логично решение.

Трябва да призная, че Финч се държа на висота. Всъщност изглеждаше загрижен, а не само вбесен, задето не ставаше по неговата воля.

— Сидни, зная колко си привързана към това място и тези хора, но тук не е безопасно за теб. За теб никъде не е безопасно, не и докато си в полезрението на алхимиците. Не и докато татуировката ти е уязвима.

— Някой ми каза, че всеки живот, който си струва, крие рискове — отвърнах, неспособна да скрия усмивката си. Никога не съм мислила, че ще цитирам Джил.

Маркъс удари с юмрук по арматурното табло.

— Това са сантиментални глупости! Звучи добре на теория, но реалността е съвършено различна.

— Каква реалност би могъл да имаш ти, ако беше останал с алхимиците? — попитах. — Колко тайни щеше да откриеш?

— Николко, ако ме бяха заловили — отвърна той категорично. — И без значение за колко безполезни ни смяташ, аз съм освободил десетки алхимици. Помогнах на Кларънс и на други морои.

— Ти не си безполезен, Маркъс. Вършиш добра работа, но просто пътищата ни са различни, това е всичко. Аз ще остана и ще действам по моя начин. Не каза ли ти точно това, когато се запознахме? Да помагаме на мороите по нашите правила? Е, тези са моите.

— Само си губиш времето!

— Да, но си е моето време — парирах.

Ейдриън ми беше казал точно същото в самолета на път за сватбата, когато му заявих, че не може да продължава да ме обича. Стана ми мъчно и съвестно за Маркъс. Наистина се почувствах зле, защото той разчиташе, че ще замина с него.

Той улови ръката ми.

— Сидни, моля те, не го прави. Без значение колко уверена се чувстваш, без значение колко внимателна смяташ, че си, нещата рано или късно ще излязат неудържимо от контрол.

— Те вече са излезли — казах и отворих вратата на колата. — И смятам да спра да се боря с обстоятелствата. Благодаря ти за всичко, Маркъс. Говоря сериозно.

— Почакай, Сидни! — извика той. — Само ми кажи още нещо.

Извърнах се и зачаках.

— Откъде се взе всичко това? Когато ми се обади, за да ми съобщиш, че идваш с нас, ти каза, че си осъзнала, че това е най-разумното нещо, което можеш да направиш. Какво те накара да размислиш?

Усмихнах му се, надявайки се усмивката ми да е не по-малко ослепителна от неговите.

— Осъзнах, че съм влюбена.

Напълно сащисаният Маркъс се озърна, сякаш очакваше да види „обекта на любовта ми“ в колата.

— И го осъзна просто ей така? Да не си имала някакво прозрение?

— Нямаше нужда от прозрение — отвърнах, замислена за злополучното пребиваване на Улф при оркнейците. — Истината винаги е била пред мен.