Индигова магия

Глава 19

Незнайно как, но въпреки това загубих.

Ако Ейдриън беше способен да пресмята бързо, бих се заклела, че използва част от силите си, за да въздейства върху търкалянето на зара. Но най-вероятно, или притежаваше някакви вродени и необясними моройски умения, които просто не можех да разбера, или имаше прекалено голям късмет. Независимо от всичко аз се забавлявах, а да загубя срещу него беше хиляди пъти по-добре, отколкото Вероника да ме преследва в съня ми.

През следващите няколко дни той продължи да идва в съня ми и макар че никога не се чувствах в пълна безопасност от нея, поне тя не заемаше през цялото време централно място в мислите ми. Тази чест беше запазена за пътуването ми през уикенда до Сейнт Луис, който дойде много по-бързо, отколкото бях очаквала.

Чак след като се качих на самолета, цялата тежест на това, което се канех да направя, се стовари отгоре ми. Това беше повратната точка, от която нямаше връщане. В уютната безопасност на Палм Спрингс някак си съумявах да се държа хладнокръвно и спокойно. Тогава Сейнт Луис ми изглеждаше много далеч. Сега предстоящата задача ми се струваше доста страховита и донякъде откачена. И опасна. Всичко, свързано с нея, можеше да ми навлече огромни неприятности. Лъжата, която сервирах на Стантън. Нахлуването в строго секретен сървър. Дори омайването на Иън с цел измъкване на информация можеше да има последствия.

И наистина, коя бях аз, та да си мисля, че съм способна да измъкна някакви тайни от него? Не бях като Роуз или Джулия. Мъжете се разтапяха и умилкваха пред тях, готови на всичко, за да им угодят. А аз? Аз бях непохватна в обществото и изключително невежа и неумела в романтичните дела. Може би Иън ме харесваше, но това не означаваше, че притежавам някаква магическа власт над него. Разбира се, ако частта от плана, свързана с него, се провалеше, тогава щях да бъда свободна от останалите задачи.

Откъдето и да ги погледнех, нещата никак не бяха розови и докато се взирах през прозореца на самолета и виждах как Сейнт Луис се приближава все повече, страхът ми стремглаво се усилваше. Дланите ми бяха твърде потни, за да държа книга, а когато отказах предложената ми храна, беше заради гаденето, а не заради манията ми за калориите.

Колебаех се дали да си наема стая в хотел, или да остана в сградата на управлението, където имаше стаи за гости, когато идваха на посещение алхимици като мен. В крайна сметка реших да отседна в хотел. Колкото по-малко време прекарвам под зорките погледи на началниците си, толкова по-добре.

Освен това, така нямаше да се тревожа, че тоалетът ми може да привлече внимание. Не последвах съвсем точно инструкциите на Ейдриън, но роклята, която си купих за това пътуване, беше малко по-ярка от обичайния ми делови гардероб. Добре де, много по-ярка. Щеше да бъде съвсем не на място сред скромната и неутрална цветова гама, която обикновено носеха алхимиците. Но когато с Иън се срещнахме във фоайето на хотела, разбрах, че съм направила правилен избор.

— Леле! — промълви той и очите му се разшириха. — Изглеждаш невероятно!

Очевидно чувствителността му на алхимик не бе обидена от тоалета ми, който представляваше плътно прилепнала мини рокля, стигаща до средата на бедрото, изрязана отзад и със смущаващо дълбоко остро деколте, което очертаваше бюста ми по начин, който и самата аз не бях подозирала, че е възможен. Скромното излъчване, придавано от дългите ръкави на роклята, бе затъмнено от комбинацията на платовете: бежова подплата, покрита с черна и тъмночервена дантела. Така се създаваше илюзията, че нося дантелата на голо. Продавачката ме бе уверила, че всяка част от дрехата трябва да приляга плътно (за пръв път в живота си бях предложила да взема по-голям номер), както и че трябва да нося черни обувки с поне десетсантиметрови токчета, за да има ефект. С помощта на много фиби успях да вдигна косата си на кок, което не беше никак лесно с моята подстрижка на пластове.

Докато прекосявах фоайето, чувствах, че привличам вниманието с тази прекалено крещяща за вкуса ми дреха, но никой не ми хвърляше шокирани погледи. Тези, които получих, бяха изпълнени с възхита. Хотелът бе доста елегантен и аз бях просто една от жените, облечени за вечеря с коктейлна рокля. Нищо скандално и необичайно. „Можеш да го направиш, Сидни.“ А и обличането на предизвикателна рокля не е толкова трудно, колкото проникването в секретен сървър, нали?

Нали?

Усмихнах се, когато приближих към Иън и го прегърнах набързо, което беше странно и за двама ни, защото насреща ми беше Иън и аз се чувствах гола в тази рокля. Тези номера на фатална жена се оказаха доста по-трудни, отколкото си бях мислила.

— Радвам се да те видя отново — избъбрих неловко. — Зная какво неудобство навярно съм ти създала, пристигайки така набързо.

Той поклати глава толкова енергично, че почти очаквах да чуя трополенето на разтърсения му мозък.

— Н-не. Изобщо не, няма никакво неудобство.

Доволна, че е успял да огледа тоалета ми, аз си облякох палтото, черен тренчкот, стигащ до коляното, и посочих към изхода.

— Май е време да се гмурнем в студа?

Алхимикът забърза напред и ми отвори вратата. Пухкави снежинки се сипеха във въздуха, падаха върху палтото и косата ми. Като дишах, от устата ми излизаха бели облачета, и аз тутакси си спомних за онова зимно поле, из което бродихме с Ейдриън. Как можех да зная тогава, че търсенето на Маркъс ще свърши с изпълнението на негови поръчки в тясна рокля.

Иън бе паркирал на кръговата алея за коли пред главния вход. Караше тойота „Корола“, а белия цвят, който бе избрал, я правеше да изглежда още по-скучна. Малък освежител за въздух във форма на дърво висеше от огледалото за обратно виждане, но вместо обичайното борово ухание, малкият етикет гласеше, че това е „Нов аромат за коли“. Като цяло миришеше на пластмаса. Постарах се да си придам самоуверено изражение. Маркъс наистина щеше да ми е страшно задължен.

— Направих резервация в един страхотен ресторант, където поднасят много вкусни специалитети от морски дарове — осведоми ме кавалерът ми. — Близо е до сградата на организацията, така че можем да отидем на службата веднага след това.

— Звучи страхотно — отвърнах аз. Никога не бях яла морски дарове в щат без излаз на море.

Ресторантът носеше името „Фреш Каше“, което не подобри мнението ми за него. Все пак трябваше да призная, че се бяха опитали да му придадат романтична атмосфера. Помещението се осветяваше главно от свещи, а пианистът в ъгъла свиреше кавъри на леки, приятни мелодии. Масите бяха заети от добре облечени мъже и жени, които се смееха и бъбреха над чаша вино и коктейли със скариди. Управителят ни поведе към ъглова маса, застлана с тъмночервена ленена покривка, украсена с разпръснати зелени орхидеи. Никога не бях виждала тези цветя отблизо и бях запленена от тяхното екзотично и чувствено излъчване. Само ако бях тук с някой друг, а не с Иън.

Изпитвах колебания да сваля палтото си. Без него щях да се чувствам уязвима и несигурна. За да се реша, трябваше да си напомня за последствията, които би имало сътрудничеството между алхимиците и Воините. След като роклята отново бе на показ, изпитах задоволство да видя как Иън пак се разтопи. Припомних си съвета на Ейдриън за самоувереното държание и си лепнах невъзмутима усмивка, надявайки се да създам впечатлението, че правя на Иън голяма услуга, позволявайки му да бъде в моята компания. И за мое пълно и абсолютно изумление, изглежда, се получаваше. Внезапно си позволих да се насладя на една опасна мисъл: може би не само роклята имаше такова въздействие. Може би бях аз.

Отворих менюто и зашарих с поглед за телешко или пилешко.

— Какво ще ми препоръчаш?

— Тук приготвят изключително вкусна махи-махи17 — отвърна Иън. — Както и риба меч.

Сервитьорът спря до масата ни и аз поръчах пилешка салата „Цезар“. Предположих, че няма да сгрешат и да добавят аншоа в заливката.

Бяхме оставени насаме, докато чакахме поръчката, и нямаше какво друго да правим, освен да поведем любезен и банален разговор. Иън започна пръв.

— Предполагам, че все още не можеш да ми кажеш къде се намираш, така ли е?

— Боя се, че не. Знаеш как е. — Намазах с масло едно миниатюрно ръжено хлебче. Не исках да прекалявам с калориите, но можех да си позволя това малко лакомство, след като си бях поръчала салата. — Мога само да ти кажа, че съм на оперативна работа. Просто нямам право да разкривам повече.

Иън отклони вниманието си от деколтето ми и впери поглед в пламъка на свещта.

— Знаеш ли, това ми липсва. Оперативната работа.

— Преди си бил, така ли? Какво се е случило?

Напоследък не бях мислила много за това, но когато Иън придружаваше Стантън и мен в двора на мороите, той бе изтеглен от поста си за пътуването. Бил е изпратен някъде на юг — Флорида или Джорджия, доколкото си спомнях.

— Онези морои ни държаха в плен, ето какво се случи. — Погледът му се премести отново към мен и аз се сепнах от яростта в очите му. — Не се справих много добре.

— Е, никой от нас не се справи.

Той поклати глава.

— Не, не. Аз наистина не се справих добре. Може да се каже, че донякъде изперках. След това ме изпратиха на курс за контролиране на гнева.

Едва не изтървах хлебчето. Изобщо не го очаквах. Ако някой ме бе помолил да назова десет имена, които се нуждаят от курс за контролиране на гнева, то сегашният ми събеседник нямаше да е дори в дъното на списъка. Обаче баща ми щеше да е близо до първия.

— Колко… колко дълго продължи? — изпелтечих.

— Две седмици и след това ме освободиха.

Трябва да призная, че нямах представа заради какви прояви на яростни изблици се бе озовал на курс за контролиране на гнева, но ми се стори доста интересен фактът, че две седмици са достатъчни да решат, че може отново да се върне на работа. Междувременно измамите на Кийт, с цел да използва морой, за да спечели пари, му бяха извоювали най-малко два месеца в поправителен център — а може и повече, след като от известно време не бях чувала нищо ново за него.

— Но не ми позволиха да се върна на оперативна работа — додаде Иън. — Предположиха, че за известно време не бива да бъда близо до морои. Затова съм закотвен тук.

— В архивите.

— Да.

— Това не ми звучи чак толкова зле — казах му и не го лъжех изцяло. — Има много книги.

— Не се самозалъгвай, Сидни. — Той започна да троши едно ръжено хлебче. — Всъщност съм само един прехвален библиотекар.

Може и да бе така, но това не беше моя грижа. Моя задача бе да открия архивите, намиращи се, според думите на Уейд, в засекретения участък, на един етаж по-горе от залата за наблюдение, където се държат записите от охранителните камери. Той ми бе начертал карта на всеки етаж, като ме бе накарал да наизустя плана, както и най-добрите възможни изходи оттам.

— Все пак ми се ще да ги видя — казах аз. — Имам предвид, че историята, която крият, е нещо забележително. — Отново не беше изцяло лъжа. Наведох се напред, подпрях лакти на масата и изпитах удоволствието да видя как погледът му отново бе привлечен от изкусителното ми деколте. Това не било толкова трудно! Наистина, не разбирах защо досега не съм използвала „женския си чар“. Всъщност никога не съм знаела, че притежавам такъв… досега. — Може ли да уредиш да направя една обиколка? Специално из архива. Приличаш ми на мъж, който може да получи достъп до… много места.

Иън се задави с хлебчето. След като пристъпът на кашлица отмина, погледът му се насочи към лицето ми, сетне към деколтето ми (отново) и накрая се върна на лицето ми.

— Аз, ъъ… много бих искал, но архивите не са отворени за посетители — имам предвид дори посетители алхимици. Позволяват се само такива със специален учебен достъп. Но можем да разгледаме останалите части на сградата, които са със свободен достъп.

— О! Разбирам.

Сведох поглед към чинията си и леко се нацупих, но не казах нищо друго. Докато сервитьорът се появи с храната ни, аз се надявах, че моето мълчание ще го накара да размисли и да съжали за това, което може би изпускаше.

Накрая Иън не издържа. Прокашля се, може би защото в гърлото му още бяха заседнали хлебни трохи.

— Ами, аз може да успея да… разбираш ли, проблемът е само да те преведа през участъците за сигурност. След като минеш през контролно–пропускателния пункт, вече не е трудно да те вкарам в архивите — особено ако съм на смяна.

— Но не можеш да направиш нищо за главния пропускателен пункт? — измърках с надежда, все едно за един истински мъж това е нищо работа.

— Не, искам да кажа… може би. Имам приятел, който работи там. Не зная дали утре е на смяна, но все пак може да ни помогне. Дължи ми пари, така че бих могъл да му поискам тази услуга в замяна. Поне се надявам.

— О, Иън! — Удостоих го с усмивка, която се надявах да съперничи по бляскаво очарование на тази на Маркъс. — Това е невероятно! — Припомних си какво ми бе казал Ейдриън. — Ще ти бъда толкова благодарна, ако успееш да го уредиш.

Реакцията ми очевидно въодушеви Иън и аз се запитах дали Ейдриън имаше реална представа за точния превод на фразата „толкова благодарна“.

— Ще му се обадя тази вечер след службата — рече Иън. Сега изглеждаше решителен. — Надявам се да успеем да го осъществим преди утрешния ти полет.

Възнаградих го, като през останалата част от вечерта попивах с огромен интерес всяка негова дума, все едно никога не бях чувала нищо по-възхитително. През цялото време сърцето ми препускаше при мисълта колко близо бях до осъществяването на задачата на Маркъс, с една стъпка по-близо до възможността да докажа връзката с шайка въоръжени до зъби фанатици и организацията, на която бях служила през целия си живот.

Салатата беше доста лека, затова след приключването на вечерята се съгласих да погледна менюто с десертите. Иън предложи да си поделим някоя от сладостите, но това ми се струваше твърде интимно, да не споменаваме, че не бе никак хигиенично. И така, изядох сама парче лимонов пай, доволна, че все още бях далеч под границата на двата килограма, които можех да си позволя да наддам. Когато Ейдриън ми каза, че за мен ще е много по-здравословно, ако малко понапълнея, той бе добавил, че това ще подобри размера на сутиена ми. Дори не можех да си представя как бих изглеждала с един размер по-голям в тази рокля.

Централното управление на алхимиците в Сейнт Луис се помещаваше в огромна индустриална сграда, замаскирана като фабрика. Каква ирония, че „създанията на мрака“ живееха сред красиви зелени градини, докато „служителите на светлината“ като нас се свираха в грозни сгради без прозорци.

Но вътре беше чисто, светло и цареше идеален ред. Когато се появихме на главния вход, рецепционистката ни регистрира и ни пропусна да преминем заедно с другите, дошли за службата. Навсякъде се виждаха златни лилии. За мнозина това беше забавно семейно събитие и много деца бяха дошли с родителите си. Чувствах се странно, докато наблюдавах тези деца, родени да принадлежат към тази професия. Запитах се как ли щяха да се чувстват след десет години. Дали щяха да са толкова развълнувани да поемат отговорността да служат на организацията? Или щяха да започнат да си задават въпроси?

Сградата на управлението се състоеше от три етажа над земята и пет подземни. Случайни минувачи едва ли биха могли да влязат, но все пак бяха взети мерки повечето от представителните офиси да бъдат разположени на партера. Докато вървяхме надолу по коридора към официалната зала, минахме покрай „Счетоводство“, „Транспортен отдел“, „Поддръжка и експлоатация“. Всички офиси имаха големи прозорци, с ясен изглед откъм коридора — израз на висшето верую на алхимиците, че няма какво да крием.

Но подземните секретни кабинети не бяха толкова открити.

Идвала съм в тази сграда веднъж за тренировъчен семинар, който се бе състоял в голямата зала, където влязохме за службата. Въпреки духовната същност на тазвечерното събитие, помещението никак не приличаше на църква. Някой си бе направил труда да украси стените с вечнозелени гирлянди с червени панделки и да подреди саксии с коледни звезди върху подиума. Залата бе снабдена със съвременна високотехнологична аудио–визуална система, включваща гигантски екран, на който се виждаха огромни изображения на ставащото на сцената. Седалките бяха така разположени, че дори седналите в най-отдалечените ъгли имаха чудесен изглед към сцената, затова смятам, че екранът беше по-скоро да подчертае тържествената обстановка.

С Иън си намерихме две места в средата на залата.

— Няма ли да си свалиш палтото? — попита той с надежда.

Нямаше начин да извадя на показ тази рокля в това царство на сивкаво-кафявите тонове и високи якички. Освен това, ако останех с палтото, така щеше да има какво да очаква с нетърпение. Ейдриън щеше да се гордее със способността ми да манипулирам противоположния пол… не можех да не се питам, доколко самият той щеше да съумее да устои на тази рокля. Явно придобивах все повече увереност с тази новооткрита женска сила.

— Студено ми е — отвърнах и се загърнах по-плътно с палтото. Твърдението ми беше донякъде абсурдно, имайки предвид, че заради ярките светлини откъм сцената и изобилието на човешки тела, в залата беше доста задушно, но реших, че след като навън беше студено, можех да се измъкна с това извинение. „За някого, на когото все му е студено, ти определено много бързо се разгорещяваш.“

— Сидни? Ти ли си това?

Замръзнах не от изненадата да чуя името си, а заради гласа, който го изрече. Щях да го позная навсякъде. Извърнах се бавно от Иън и погледнах в лицето на баща ми. Той стоеше на пътеката, облечен в дебел вълнен костюм, а върху тъмнорусата му коса блестяха капки от разтопени снежинки.

— Здравей, татко — промълвих. Тогава видях кой стоеше до него. — Зоуи?

Бяха ми нужни цялото самообладание и контрол, за да не скоча да я прегърна. Не бях виждала по-малката си сестра, нито бях говорила с нея от онази нощ, когато бях измъкната от леглото и изпратена на мисията в Палм Спрингс. Това беше мисията, която тя смяташе, че съм и откраднала, независимо колко се опитвах да я разубедя. Мисията, която я бе отдалечила от мен.

Сега я гледах, опитвайки се да преценя чувствата й. Лицето й не изразяваше онази очевидна омраза, както при последната ни среща, което беше добър знак. За съжаление, не изглеждаше и топло и приятелски настроена. Беше предпазлива, изучаваше ме внимателно — почти подозрително. Освен това забелязах, че още нямаше златна лилия на бузата.

— Изненадан съм да те видя тук — заговори баща ми.

Последните му думи към мен бяха „Не ме засрамвай!“, така че всъщност не бях учудена от ниските му очаквания.

— Заради празниците — отвърнах. Изкуствената усмивка ми се удаде много по-трудно, отколкото с Иън. — За мен е важно да съм тук, с групата. Познаваш ли Иън Джансън?

Иън, с широко отворени очи, скочи на крака и разтърси ръката на баща ми. Явно не бе очаквал толкова скорошна среща с някой от родителите ми.

— За мен е удоволствие да се запознаем, сър.

Татко кимна сериозно, докато местеше поглед между двама ни. Изненадата да ме види тук бе пометена от още по-голямото смайване, че съм с кавалер. Погледнах Иън и се опитах да си представя как ли изглежда в очите на някой като баща ми. Спретнато подстриган, почтителен, алхимик. Фактът, че ме отегчаваше, не беше от значение. Съмнявах се, че баща ми някога си е мислил дали ще ходя по срещи, но ако го е правил, навярно не е очаквал, че ще спечеля вниманието на толкова представителен и обещаващ младеж.

— Бихте ли желали да се присъедините към нас? — попита Иън. Трябваше да му призная, че бързо се бе окопитил от първоначалния шок и сега се държеше като същински ухажор. — За мен ще бъде чест.

Отначало помислих, че просто се подмазва и се разтапя в любезности. После осъзнах, че срещата с баща ми наистина би могла да е чест. Джаред Сейдж не беше рок звезда, но сред алхимиците имаше репутация, според техните стандарти, на изтъкната и бележита личност. Ласкателното отношение, изглежда, се понрави на татко и той се съгласи. Седна до Иън.

— Седни до сестра си — каза той на Зоуи и кимна към мен.

Зоуи се подчини и се втренчи пред себе си. Осъзнах, че и тя също беше нервна. Огледах я набързо и сърцето ми се сви болезнено при мисълта колко много ми липсваше. И двете бяхме наследили кафявите очи на баща ни, но тя имаше кестенявата коса на мама, което винаги ме е карало малко да й завиждам. Освен това изглеждаше много по-уверена и компетентна. Носеше тъмнокафява кашмирена рокля и косата й бе прибрана в безупречна прическа. Нещо във външния й вид ме притесняваше, макар че отначало не можах да определя какво. Скоро разбрах. Тя изглеждаше по-зряла. Приличаше на млада дама, все едно ми бе връстничка. Предполагам, че беше глупаво от моя страна да се чувствам тъжна, след като тя беше на петнайсет, но някак си ми се щеше завинаги да си остане малко дете.

— Зоуи — гласът ми беше приглушен, не че имаше защо да се тревожа, че мъжете ще ни чуят. Баща ми подлагаше Иън на щателен разпит. — Толкова отдавна искам да говоря с теб.

Тя кимна.

— Зная. Мама ми казва всеки път, когато се обаждаш.

Но не последва извинение, задето бе отбягвала обажданията ми.

— Съжалявам за случилото се. Никога не съм искала да те нараня или да се възползвам от ситуацията за твоя сметка. Смятах, че ти правя услуга, като те спасявам да не се замесиш.

Тя стисна устни, а в очите й се мярна сурово изражение.

— Аз нямам нищо против да се замеся. Знаеш, че искам да се замеся. И щеше да бъде върховно! Да ми възложат оперативна задача още на петнайсет! Можех да имам блестяща кариера. Татко щеше да е толкова горд.

Подбрах много внимателно следващите си думи, за да не я обидя.

— Да, но още една година, изкарана с татко, наистина ще бъде, хм… благоприятна. Той притежава толкова много опит, а ти ще искаш да научиш възможно най-много, повярвай ми. Дори да се наложи да почакаш за следващото си назначение, докато навършиш шестнайсет, пак ще си ни изпреварила.

Призляваше ми от всяка една от думите, които изричах, ала Зоуи попиваше всичко. Не се притеснявах от желанието й да бъде част от каузата — съсипваше ме фактът, че го прави, за да впечатли баща ни.

— Предполагам. Аз съм научила много. Искам най-накрая да добия малко практически опит — дори и само като помощник и участник в друга мисия. С татко всичко е само теория. Никога не съм виждала дори морой.

— Сигурна съм, че той може да го уреди. — Не ми се нравеше да я окуражавам така, но поне ми говореше.

Светлините угаснаха, слагайки край на разговора ни. Музиката на органа се разля в залата и ни обгърна ухание на тамян. Тамянът и смолата бяха съставки на магията и умът ми мигом започна да прави асоциации с написаното в книгите с магии, които толкова старателно бях преписвала. „Тамянът се използва за лечение на изгаряния. Също така може да се употребява, когато се прави магия за гадаене или пречистване.“

Тутакси спрях потока на мисълта си. Дори и никой да не подозираше, че мисля за магия по средата на църковна служба, заобиколена от алхимици, това беше светотатство. Размърдах се притеснено, чудейки се какво ли щяха да си помислят всички тези хора, ако знаеха истината за мен: че правя магии и съм била целувана от вампир.

Свещениците на алхимиците се наричаха хиерофанта18. Те благославяха и даваха морални съвети, когато някой се нуждаеше. В ежедневието носеха костюми, но за този случай главният хиерофант бе облякъл роба, която ми навяваше неприятни асоциации с одеждите, които Воините бяха надянали. Това беше още едно напомняне за общата ни история — и може би общото ни бъдеще.

Маркъс беше прав. Това беше загадка, която трябваше да разреша, независимо от колебанията ми относно развалянето на татуировката.

Присъствала съм на подобни служби през целия си живот и знаех наизуст латинските молитви. Пригласях с останалите от паството и слушах жадно, докато хиерофантът изброява наново целите ни, а гласът му отекваше през мощните усилватели на акустичната система. Религията на алхимиците имаше доста повърхностни връзки с християнството и в словото на хиерофанта не се споменаваше много Бог, Исус или дори Коледа. По-голяма част от проповедта му бе посветена на нашата мисия да закриляме човечеството от изкушението да последват стригоите, които предлагаха нечестиво безсмъртие. Поне това предупреждение не беше преувеличено.

Чувала съм много истории и лично съм виждала какво се случва, когато хората решат да служат на стригоите. Някои стригои обещаваха да превърнат слугите си в себеподобни като награда. Хората, които помагаха на стригоите да разпространяват злото, се превръщаха в чудовища и преди да са станали стригои. Да се държат скрити тези зли вампирски създания на мрака беше за доброто на слабите човешки същества, които не можеха да се защитават. Обърнах особено внимание на онази част на словото на хиерофанта, когато спомена най-безцеремонно мороите като средство да се победят стригоите. Думите му не вдъхновяваха топли и приятелски чувства към тях, но поне не призоваваше към унищожаване на мороите и дампирите.

Бях съгласна с по-голяма част от посланието, но вече не бях изпълнена с някогашния плам. И когато хиерофантът започна да каканиже за дълга, подчинението и това, което е „естествено“, започнах да губя интерес. Сякаш ми се щеше да се говори повече за божественото, както при обикновените църковни проповеди. Имайки предвид всичко, което се случваше в живота ми, щеше да ми се отрази добре да се доближа до някоя по-висша сила. Понякога, докато слушах хиерофанта, се питах дали всичко, което изричаше, не е било измислено от някаква група хора в Средновековието. Едва ли е било нужно някакво свято нареждане свише.

Когато службата приключи, се чувствах като предател. Може би Ейдриън е бил прав, когато се пошегува: аз всъщност нямах нужда от Маркъс, за да разваля татуировката си и да се присъединя към групата. Погледнах към придружителите си — дори и към останалите алхимици в залата — беше ясно, че съм сама. Всички останали бяха запленени от церемонията, искрено посветени на каузата.

Отново, по някакъв странен и зловещ начин, ми бе напомнено за фанатичната отдаденост на Воините. „Не, не, в каквото и друго да са виновни алхимиците, ние нямаме нищо общо с подобно откачено и неуравновесено поведение.“ При все това… всичко беше много по-сложно, осъзнах. Алхимиците не бяха от тези, които първо стрелят, а след това задават въпроси, нито карат членовете си да се бият помежду си. Ние бяхме цивилизовани и разумни, но при нас съществуваше тенденцията да правим каквото ни нареждат. Това беше обща черта, която можеше да бъде много опасна.

Зоуи и баща ми тръгнаха заедно с Иън и мен.

— Не беше ли невероятно? — попита по-малката ми сестра. — Да чуеш това… ами, толкова се радвам, че татко реши да възпита и обучи още един алхимик в семейството. Добре е да повишаваме числеността си.

Дали това е бил истинският му мотив? Или защото вече ми нямаше доверие, след като бях помогнала на Роуз?

Беше вбесяващо, че единственият разговор, който можех да водя със Зоуи, се въртеше около риториката на алхимиците, но щях да се задоволя и с това, след последните месеци на мълчание. В сърцето си жадувах да си поговорим, както някога. Исках обратно топлотата и споделянето. Въпреки че сега държанието й не беше толкова студено и отчуждено, онази някогашна близост помежду ни бе изчезнала.

— Искаше ми се да разполагахме с повече време — казах й на паркинга на раздяла. — Имаме да си говорим за толкова много неща.

Тя се усмихна, а в усмивката й имаше искреност, която ме стопли. Може би отчуждението помежду ни не беше непоправимо.

— На мен също. Съжалявам за… ами, за обстоятелствата. Надявам се скоро да се видим. Аз… липсваше ми.

Едва не изгубих самообладание и силно я прегърнах.

— Скоро ще се видим. Обещавам.

Иън — на когото явно баща ми вече бе започнал да гледа като на бъдещ зет — ме откара обратно в хотела и по пътя не спря да се възхищава колко невероятно било да се запознае с Джаред Сейдж. Колкото до мен, аз все още усещах прегръдката на Зоуи.

Иън обеща да ми се обади на сутринта за обиколката в архивите. След това, колкото и да е странно, затвори очи и се наведе напред. Отне ми секунда, за да осъзная, че очаква целувка за лека нощ. Сериозно? Това ли бе маниерът му? Дали изобщо досега бе целувал момиче? Дори Брейдан бе показал повече страст. И разбира се, нито един от двамата не можеше да се мери с Ейдриън.

Когато не предприех нищо, той най-сетне отвори очи. Аз го прегърнах — закътана в палтото — и му „признах“ колко съм щастлива, че се е запознал с баща ми. Това, изглежда, го задоволи.

Когато по-късно заспах, Ейдриън ми направи обичайната си нощна визита, за да си побъбрим. Съвсем естествено, искаше да узнае всичко за роклята ми. Не спираше да ме подпитва как съм спечелила Иън и изглеждаше развеселен от няколкото подробности, които реших да му съобщя. Но аз най-вече не можех да спра да говоря за Зоуи. Ейдриън скоро се отказа от другите теми и просто слушаше възторжените ми излияния.

— Тя говори с мен, Ейдриън! — Кръстосвах надлъж и нашир из балната зала, стиснала ръце развълнувано. — И не беше ядосана. Накрая беше ясно, че е щастлива да ме види. Знаеш ли какво е усещането? Искам да кажа, известно ми е, че нямаш братя или сестри, но да се срещнеш с някого, с когото не си се виждал от доста време, и той да ти се зарадва?

— Не зная какво е това — изрече той тихо. — Но мога да си представя.

Тогава бях толкова обсебена от радостта си, че не обърнах внимание на думите му, но по-късно се запитах дали не говореше за майка си, която се намираше в затвора.

— Хубаво е да те видя щастлива — додаде той. — Не че напоследък си била нещастна, но имаше много тревоги.

Не можех да не се засмея на думите му, но смехът ми изведнъж секна.

— Да не би да намекваш, че злите вещици и шпионажът са стресиращи?

— Не. — Той приближи към мен. — За нас са обикновено ежедневие. Но сега смятам да си легна. Струва ми се, че тази нощ можеш да минеш и без мен.

Той ме посещаваше всяка нощ след съня с Вероника. Повечето от визитите му бяха кратки, но аз знаех, че му струват много усилия и магия на духа.

— Благодаря ти. Нямам думи, с които да изразя колко съм ти благодарна наистина.

— Не е нужно да го казваш, Сейдж. Желая ти късмет утре.

Щеше да ми е нужен наистина. Канех се да открадна тайна информация от строго секретна зона.

— Благодаря — повторих.

Част от доброто ми настроение помръкна, но не съвсем.

— Без значение какво ще се случи, сдобряването със Зоуи ме кара да чувствам, че тази мисия вече е успешна.

— Това е, защото не са те заловили. — Той взе лицето ми в шепите си и се наведе по-близо. — Дано не се случи. Не искам да сънувам, че те посещавам в затвора… или където там изпращат провинилите се алхимици.

— Хей, поне ти ще ми правиш компания, нали?

Той поклати печално глава и сънят изчезна.